Две седмици. Четиринадесет дни, в които светът ми се беше свил до болнична стая, стерилна миризма на дезинфектант и тихите, успокояващи гласове на сестрите. Четиринадесет дни, в които единствената ми котва към реалността беше гласът на Мая по телефона. „Не се притеснявай за нищо, мила. Децата са добре. Симеон е спокоен. Всичко е под контрол. Просто се възстановявай.“ Мая, моята опора, моята сянка, моята най-добра приятелка от деветнадесет години. Приятелка, която съдбата беше лишила от щастието да има свои деца, но беше надарила с безкрайно търпение и любов, които тя щедро изливаше върху моите – осемгодишния Даниел и шестгодишната Лилия.
Когато Симеон най-накрая ме прибра у дома, въздухът в колата беше наситен с неизказано облекчение. Той стискаше ръката ми, а погледът му беше топъл, макар и леко уморен. Бизнесът му, голяма консултантска фирма, изискваше цялото му внимание и знаех какъв товар е паднал върху плещите му през тези две седмици. Но сега бях тук. Всичко щеше да си дойде на мястото.
В момента, в който прекрачих прага, две малки фигурки се затичаха към мен. Но нещо липсваше. Липсваше онази стихийна, безусловна радост, която очаквах. Прегръдките им бяха кратки, почти формални. Даниел се отдръпна пръв, скръстил ръце пред гърдите си.
– Здравей, мамо. Добре ли си вече?
– Разбира се, слънчице мое. Толкова много ми липсвахте! – опитах се да го прегърна отново, но той се изплъзна.
Лилия стоеше на крачка зад него, смучеше пръста си и ме гледаше с едни големи, сериозни очи, които не познавах. Нямаше я онази искрица на палавост, онази чиста детска любов. В погледа ѝ имаше нещо друго – преценка, може би дори укор.
Мая излезе от кухнята, бършейки ръце в престилката си. Усмивката ѝ беше широка, но не достигаше до очите ѝ.
– Добре дошла у дома! Виждаш ли, всичко е наред. Справихме се чудесно.
– Не съм се и съмнявала. Благодаря ти, Мая. Не знам какво щях да правя без теб. – Прегърнах я силно, усещайки леко напрежение в раменете ѝ.
Първите няколко часа бяха странни. Децата сякаш ме избягваха. Играеха си тихо в стаята си, нещо нетипично за тях. Обикновено къщата ехтеше от смеха и глъчката им. Когато ги повиках за вечеря, Даниел измърмори: „Леля Мая ни оставя да ядем пред телевизора.“
Сърцето ми леко се сви.
– Е, сега мама си е вкъщи и правилата са си същите както преди. Хайде, на масата.
Лилия седна, но побутна чинията със зеленчукова супа.
– Не искам това. Леля Мая правеше палачинки. Всеки ден.
– Миличка, палачинките не са за вечеря. Трябва да ядеш нещо полезно.
– Не е полезно. Гадно е. – Тя кръстоса ръце и се нацупи.
Погледнах към Симеон за подкрепа, но той беше забил поглед в телефона си, отговаряйки на поредния служебен имейл. Челото му беше сбръчкано от притеснение.
– Симеоне?
– Кажи, скъпа? – вдигна поглед той, сякаш ме виждаше за пръв път тази вечер.
– Децата… не искат да вечерят.
Той въздъхна.
– Сигурно са разглезени малко. Нормално е. Мая ги е глезила. Ще им мине. Недей да правиш драми още първата вечер.
Думите му ме прободоха. Драма? Аз правех драма? Чувствах се като натрапник в собствения си дом, а той не го забелязваше.
Опитах отново, с по-мек тон.
– Дани, Лили, хайде, само няколко лъжички. Заради мама.
Даниел ме погледна студено.
– Не сме гладни. Освен това леля Мая каза, че не трябва да те ядосваме, защото си болна и уморена. Каза, че си много изнервена напоследък.
Замръзнах. Думите му, произнесени с невъзмутимия тон на осемгодишно дете, бяха като шамар. Не беше негова мисъл. Беше мисъл на Мая. Защо му е казвала такова нещо? Защо би настройвала децата ми срещу мен? Усетих как студена тръпка пропълзя по гръбнака ми. Това не беше просто глезотия. Това беше нещо друго. Нещо по-дълбоко и много по-обезпокоително. Вечерта завърши с напрегнато мълчание. Децата си легнаха без приказка за лека нощ, а Симеон се затвори в кабинета си, за да работи. Останах сама в хола, оглеждайки познатите предмети, които изведнъж ми се сториха чужди. Нещо се беше счупило през тези две седмици. И аз имах ужасяващото предчувствие, че това е само началото.
Глава 2
Следващите дни преминаха в мъгла от нарастващо безпокойство. Всеки мой опит да възстановя реда и дисциплината се сблъскваше с невидима стена. „Леля Мая ни позволява.“ „Леля Мая казва, че това е глупаво.“ „Леля Мая смята, че трябва да си почиваш повече и да не ни се караш.“ Името на Мая се беше превърнало в мантра, в щит, който децата използваха срещу мен с опустошителна точност.
Те вече не споделяха с мен. Когато ги питах как е минал денят им в градината или училището, отговорите бяха кратки, незаинтересовани. Но телефонът звъннеше ли и Мая беше от другата страна, те се скупчваха около него, бъбрейки оживено, смеейки се. Разказваха ѝ неща, които аз не знаех. Чувствах се изтрита, заменена.
Реших, че трябва да говоря с нея. Не можех да продължавам така. Една сутрин, след като оставих децата, отидох направо в апартамента ѝ. Тя ме посрещна изненадано, облечена в копринен халат, с чаша кафе в ръка.
– Анна! Каква изненада! Случило ли се е нещо?
– Трябва да поговорим, Мая. – влязох вътре, без да чакам покана. Апартаментът ѝ беше безупречно подреден, както винаги. Минималистичен, стилен, но някак студен. Лишен от онзи хаос, който децата създават.
– Разбира се, седни. Искаш ли кафе?
– Не, благодаря. Искам да те попитам какво точно се е случило, докато бях в болницата.
Тя повдигна вежди.
– Какво да се е случило? Гледах децата, както се разбрахме. Мислех, че всичко е било наред.
– Не е наред, Мая. Изобщо не е наред. Децата са се променили. Те са груби, не ме слушат, противопоставят ми се за всяко нещо. И постоянно повтарят твоето име. „Леля Мая това, леля Мая онова.“
Тя се засмя, но смехът ѝ прозвуча кухо.
– О, мила, не бъди толкова чувствителна. Просто са деца. Сигурно са свикнали с мен, това е всичко. Дай им малко време да се адаптират отново към теб. Може би си твърде строга с тях след болницата. Трябва да си по-търпелива.
Думите ѝ бяха разумни, но тонът ѝ ме подразни. Имаше нотка на снизхождение, сякаш аз, майката, не разбирах собствените си деца.
– Не става дума за търпение, Мая. Става дума за уважение. Даниел ми каза, че си му говорила, че съм изнервена и болна. Защо би му казала такова нещо?
Лицето ѝ придоби обидено изражение.
– Разбира се, че не съм! Сигурно си разбрала погрешно. Просто му обясних, че трябва да е по-внимателен с теб, защото се възстановяваш. Опитвах се да помогна, Анна! Не мога да повярвам, че ме обвиняваш. След всичко, което направих…
Тя изигра ролята на жертва толкова добре, че за момент се поколебах. Може би наистина преувеличавах? Може би стресът и операцията ми се отразяваха?
– Аз не те обвинявам, просто се опитвам да разбера…
– Не, ти ме обвиняваш! – прекъсна ме тя, а в гласа ѝ се появиха сълзливи нотки. – Дойдох, зарязах всичко, за да ти помогна. Гледах децата ти денонощно, готвих, чистих, за да можеш ти да си спокойна. И това е благодарността, която получавам? Обвинения, че съм ги настроила срещу теб? Това е жестоко, Анна. Наистина е жестоко.
Тръгнах си от апартамента ѝ с чувство на вина и объркване. Може би тя беше права. Може би бях неблагодарна.
Вечерта разказах на Симеон за разговора. Той слушаше разсеяно, преглеждайки някакви документи.
– Мисля, че Мая е права. Прекалено остро реагираш. Тя ни направи огромна услуга. Последното, което трябва да правиш, е да се караш с нея. Просто бъди малко по-търпелива с децата. Всичко ще се оправи.
Чувствах се напълно сама. Никой не виждаше това, което виждах аз. Никой не усещаше тази фина, но отровна промяна в атмосферата на дома ми. Симеон беше прекалено зает с предстояща голяма сделка, която можеше или да изстреля фирмата му в небесата, или да я срине. Често се прибираше късно, говореше по телефона с партньора си Асен, а лицата и на двамата бяха напрегнати. Не смеех да го натоварвам с моите „дребни“ проблеми.
Една вечер, докато прибирах прането на Даниел, намерих в джоба на дънките му малка, лъскава играчка – метален робот, какъвто не бях виждала досега.
– Дани, какво е това? – попитах го.
Той я грабна от ръката ми.
– Нищо.
– Откъде я имаш? Не си я купувал.
Той сви рамене.
– Леля Мая ми я даде. Каза да не ти казвам, за да не се ядосваш за глупости.
– Защо да се ядосвам?
– Защото тя каза, че ти не обичаш да харчим пари за играчки, защото татко работи много и се уморява.
Стоях като поразена. Поредната лъжа, поредната манипулация. Мая не просто ги глезеше. Тя активно и съзнателно ме подкопаваше. Купуваше им подаръци зад гърба ми и им внушаваше, че аз съм лошата, стиснатата, изнервената майка, докато тя е добрата, щедрата фея. Това вече не беше просто недоразумение. Това беше война. Тиха, подмолна война за любовта на децата ми. И аз я губех.
Глава 3
Реших да променя тактиката. Щом преките разговори не помагаха, щях да действам по-умно. Започнах да наблюдавам. Да слушам внимателно всяка дума, всеки жест. Да събирам парченца от пъзела, който Мая така старателно беше наредила.
Забелязах, че децата бяха станали по-материалистични. Лилия постоянно искаше нови рокли, а Даниел – скъпи видеоигри. „Но на Филип леля Мая му купи…“ стана често срещана реплика. Опитвах се да им обясня, че любовта не се измерва с подаръци, че семейството е по-важно. Но думите ми сякаш се удряха в стъклена стена. Те ме гледаха с неразбиране, сякаш говорех на чужд език.
Един ден вкъщи дойде по-малкият ми брат, Петър. Той беше последна година право в университета – умен, проницателен и единственият човек, на когото чувствах, че мога да се доверя напълно. Докато пиехме кафе, му разказах всичко, без да спестявам нито един детайл. Той ме слушаше внимателно, без да ме прекъсва, а лицето му ставаше все по-сериозно.
– Това звучи… зле, Ани. Наистина зле. – каза той накрая. – Това не е просто глезотия. Това е целенасочено отчуждаване.
– И аз така мисля. Но Симеон не ми вярва. Казва, че преувеличавам. А Мая се прави на жертва. Чувствам се като в капан.
– А замисляла ли си се защо го прави? Какъв е мотивът ѝ? Деветнадесет години сте приятелки. Не може просто така да се е променила.
– Не знам, Петьо. Може би ми завижда. За Симеон, за децата, за живота, който тя няма. Но винаги съм мислила, че е щастлива за мен.
– Хората крият завистта си с години. Понякога е нужна само една малка пукнатина, за да излезе всичко наяве. Твоята операция може да е била тази пукнатина. Тя е влязла в дома ти, в ролята ти, и може би ѝ е харесало твърде много.
Думите на Петър ме накараха да се замисля. Спомних си разни дребни неща от миналото, на които не бях обръщала внимание. Фините комплименти към Симеон, които бяха малко по-дълги от необходимото. Начина, по който понякога ме гледаше, когато играех с децата – смесица от умиление и нещо друго, нещо по-тъмно, което тогава не можех да разчета.
– Трябва да си внимателна. – продължи Петър. – Не я нападай директно. Събирай доказателства. Наблюдавай. И не позволявай на Симеон да те кара да се чувстваш луда. Твоите инстинкти са правилни.
Разговорът с брат ми ми даде сили. Вече не се чувствах толкова сама. Започнах да ограничавам контактите на Мая с децата. Когато тя се обаждаше, казвах, че са заети, че пишат домашни, че ще излизаме. Отначало тя беше настоятелна, но после сякаш се примири. Но затишието беше измамно.
Един следобед взех Лилия от градина. Госпожата я изведе, държейки я за ръка.
– Госпожо, може ли да поговорим за момент? – каза ми тя с притеснен тон.
– Разбира се. Проблем ли има?
– Ами, малко е странно. Днес по време на следобедната закуска Лилия каза на едно от другите деца, че не трябва да яде филията си, защото майка му ще се разболее, ако харчи пари за хляб. И после добави, че нейната леля Мая има много пари и ще ѝ купи всичко, което поиска.
Стомахът ми се преобърна. Отровата беше стигнала и извън дома. Мая не просто настройваше децата срещу мен. Тя им внушаваше някаква изкривена реалност, в която аз бях бедна, болна и неспособна, а тя – богата, силна и всемогъща.
– Благодаря ви, че ми казахте. Ще говоря с нея. – измънках аз, взимайки ръката на Лилия.
В колата мълчах. Не знаех какво да кажа. Как се обяснява на шестгодишно дете, че най-добрата приятелка на майка му е лъжкиня и манипулатор?
Когато се прибрахме, телефонът звънеше. Беше Мая.
– Анна, здравей! Само да питам как сте? Липсвате ми.
Гласът ѝ беше сладък като мед. Но аз вече знаех, че в този мед има отрова.
– Добре сме, Мая. Но искам да те помоля нещо.
– Разбира се, мила. Всичко за теб.
– Моля те, спри да говориш на децата ми за пари.
Настъпи кратка пауза.
– Не разбирам какво имаш предвид.
– О, мисля, че разбираш много добре. Спри да им внушаваш, че сме бедни, а ти си богата. Спри да им купуваш неща зад гърба ми. Спри да се опитваш да заемеш мястото ми!
Този път тя не заплака. Гласът ѝ стана леденостуден.
– Не знам за какво говориш. Явно наистина не си добре. Може би трябва пак да отидеш на лекар. И ако продължаваш с тези обвинения, ще се наложи да говоря със Симеон. Сигурна съм, че той ще бъде много по-разумен.
Тя затвори. Ръцете ми трепереха. Заплахата беше ясна. Тя щеше да използва Симеон срещу мен. Щеше да го убеди, че съм нестабилна, параноична. И най-лошото беше, че имаше голям шанс той да ѝ повярва.
Глава 4
Симеон се прибра късно същата вечер. Под очите му имаше тъмни кръгове, а раменете му бяха превити от тежестта на деня. Вместо да го посрещна с поредния разказ за Мая, реших да го оставя да си поеме дъх. Налях му чаша уиски и седнах до него на дивана.
– Тежък ден? – попитах тихо.
Той отпи голяма глътка и въздъхна.
– Не си и представяш. Сделката, по която работим от месеци… пропада. Партньорите ни се оттеглят.
– Но защо? Нали всичко беше почти финализирано?
– Дълга история. Конкурентна фирма е пуснала слухове. Обвиняват ни в нелоялни практики, в изтичане на вътрешна информация. Пълни глупости, но калта полепва. Сега трябва да се борим да изчистим името си, а междувременно губим пари. Асен е на ръба на нервна криза.
– Асен? Мислех, че той е най-спокойният човек на света.
– Беше. Но сега е готов да обяви война на всички. Проблемът е, че ако не овладеем ситуацията бързо, може да се стигне до съд. А едно съдебно дело ще ни съсипе. Дори и да го спечелим, репутацията ни ще бъде опетнена.
Най-накрая разбрах. Разбрах защо беше толкова разсеян, толкова отсъстващ. Неговите проблеми бяха от съвсем друг мащаб. На фона на заплахата от фалит и съдебни дела, моите оплаквания от Мая сигурно са му звучали като детски каприз.
Почувствах се виновна.
– Съжалявам, Симеоне. Не знаех, че е толкова сериозно.
Той ме погледна и в очите му видях онази уязвимост, която рядко показваше.
– Просто съм уморен, Анна. Уморен от борба, от напрежение. Искам просто да се прибера у дома и всичко да е наред. Да не се налага да мисля за проблеми.
Думите му бяха нож в сърцето ми. Аз бях част от проблемите. Аз бях тази, която го посрещаше с напрежение и оплаквания.
Точно тогава телефонът му иззвъня. Беше Мая.
Симеон се намръщи, но вдигна.
– Ало?… Да, Мая, здравей… Какво?… Не, разбира се, че не е… Добре, разбирам. Притеснена си. Не, не, ти нямаш вина. Тя е много напрегната напоследък… Да, ще говоря с нея. Не се тревожи. Благодаря ти, че се обади. Лека нощ.
Той остави телефона и ме погледна с укоризнено изражение.
– Карала си се с Мая.
Не беше въпрос, а констатация.
– Не съм се карала, просто…
– Обвинила си я, че се опитва да ти вземе мястото. – прекъсна ме той, а гласът му беше остър. – Анна, не може ли поне с това да не ме занимаваш? Жената е притеснена до смърт за теб. Мисли, че си получила някакъв посттравматичен стрес. И знаеш ли какво? И аз започвам да си го мисля! Фирмата ми е на ръба на пропастта, а ти си тръгнала да водиш войни с единствения човек, който ни помогна безрезервно!
– Но ти не разбираш! Тя манипулира децата! Говори им ужасни неща!
– Децата са разглезени! Ще им мине! Престани да търсиш интриги там, където ги няма! Нямам сили за това в момента, разбери го!
Той стана и отиде в кабинета си, затръшвайки вратата след себе си. Останах сама, трепереща от гняв и безсилие. Тя беше спечелила. Беше успяла да го убеди. Сега в неговите очи аз бях нестабилната, параноичната, неблагодарната. А тя беше загрижената приятелка.
През следващите седмици между мен и Симеон се издигна ледена стена. Говорехме си само за битовизми. Той прекарваше все повече време в офиса. Често работеше до късно с Асен и с една от ключовите им служителки, Ивана – млада, амбициозна и много привлекателна жена, която наскоро бяха наели. Понякога се прибираше, миришещ на чужд парфюм – нейния. Не смеех да го питам. Не исках да знам отговора. Страхувах се, че ако го притисна, той просто ще си тръгне.
Мая беше постигнала целта си. Беше посяла семената на съмнението и раздора. И те бяха започнали да дават своите отровни плодове. Бракът ми се разпадаше, децата се отдалечаваха от мен, а аз бях напълно безсилна да го спра. Започнах да се съмнявам в собствената си преценка. Ами ако наистина аз бях проблемът? Ако всичко това беше плод на моето въображение? Бях толкова объркана и самотна, че мисълта започна да ми се струва плашещо възможна.
Един ден, докато ровех из документите в кабинета на Симеон, търсейки полицата за застраховка на колата, попаднах на папка, на която пишеше „Кредит – жилище“. От любопитство я отворих. Вътре имаше документи за ипотечен кредит, който брат ми Петър беше изтеглил преди година за малката си гарсониера. Но имаше и други документи. Бележки за просрочени вноски. Предупредителни писма от банката. Петър имаше сериозни финансови затруднения и не ми беше казал нито дума. Вероятно не искаше да ме товари допълнително. Почувствах нова вълна на отчаяние. Не само моето семейство се разпадаше. Проблемите бяха навсякъде, скрити под повърхността, готови да избухнат.
Глава 5
Пукнатините в моя свят ставаха все по-дълбоки. Симеон беше като призрак в къщата – присъстваше физически, но духом беше на хиляди километри, потънал в битката за спасяването на фирмата си. Разговорите ни бяха сведени до минимум. Понякога го виждах да се усмихва на телефона си и сърцето ми се свиваше от болезнено подозрение. Дали си пишеше с Ивана? Дали намираше при нея онова разбиране и подкрепа, които аз вече не можех да му дам?
Мая, от своя страна, беше сменила тактиката. След като ме заплаши, тя се отдръпна. Спря да се обажда толкова често. Спря да настоява да вижда децата. Но влиянието ѝ остана. То беше като тих шепот в ушите на Даниел и Лилия. Те продължаваха да я споменават, да сравняват всичко, което правя, с това, което тя би направила.
Един съботен следобед, докато бяхме в парка, Лилия падна и си ожули коляното. Разплака се, а аз се втурнах да я успокоявам, да почистя раната.
– Не плачи, миличка, ще мине. Мама ще го целуне, за да не боли.
Тя ме отблъсна.
– Не искам! Искам леля Мая! Тя носи едни специални лепенки с принцеси и като ги сложиш, спира да боли веднага! Твоите са грозни!
Даниел стоеше отстрани и ме гледаше с презрение.
– Винаги правиш всичко погрешно. Леля Мая щеше да знае какво да направи.
Думите им бяха по-болезнени от шамар. Вече не бях просто майката, която поставя правила. Бях некомпетентната майка. Тази, която не може да се справи. Седнах на пейката, докато те продължиха да играят, и усетих как сълзи на безсилие започнаха да се стичат по лицето ми. Как се беше стигнало дотук? Как една жена успя да разруши всичко, което бях градила с години, само за две седмици?
Реших да говоря с брат си за финансовите му проблеми. Отидох до квартирата му без предупреждение. Намерих го надвесен над учебниците по търговско право, а около него имаше купчини сметки.
– Петьо, защо не ми каза? – попитах, подавайки му папката, която бях намерила.
Той вдигна поглед, изненадан и леко засрамен.
– Не исках да те притеснявам. Ти си имаш достатъчно грижи.
– Ти си ми брат. Твоите грижи са и мои. Колко е зле положението?
– Изостанал съм с три вноски. От банката заплашват, че ще направят кредита предсрочно изискуем. Работя на две места, но едва покривам наема и таксите за университета. Просто не смогвам.
– Ще ти помогна. Ще изтегля потребителски кредит на мое име и ще…
– Не! – прекъсна ме той твърдо. – Няма да позволя. Симеон е до гуша в проблеми, ти едва се възстанови. Няма да ви натоварвам и аз. Ще се справя. Ще продам колата.
– Колата ти трябва, за да ходиш на работа!
– Ще намеря решение, Ани. Не се тревожи за мен. По-добре ми кажи как вървят нещата при теб. Има ли промяна с Мая?
Разказах му за студенината на Симеон, за подозренията ми за Ивана, за случката в парка.
Петър се намръщи.
– Тази жена е дявол. И е много по-умна, отколкото си мислим. Тя не просто иска да те измести. Мисля, че има по-голям план. Но какъв? Завистта не обяснява всичко. Трябва да има нещо повече.
– Какво например?
– Не знам. Пари? Може би знае за проблемите на Симеон и иска да се възползва по някакъв начин? Или пък има нещо в миналото ѝ, което не знаем. Хора като нея не действат без причина.
– Как да разбера? Не мога да я шпионирам.
– Може би не е нужно. Просто бъди нащрек. Слушай внимателно какво казват децата. Те са нейният рупор. Понякога в детското бърборене се крие истината.
Прибрах се у дома с тежко сърце. Бях разкъсвана между притесненията за брат ми и собствената си разпадаща се реалност. Вечерта Симеон отново се прибра късно. Опитах се да започна разговор.
– Как мина днес? Има ли някакво развитие?
– Същото. Адвокатите ни подготвят за най-лошото. Може би ще се наложи да обявим несъстоятелност. – каза той, без да ме поглежда.
– Толкова ли е зле?
– По-зле е, Анна. Имаме заеми, които трябва да обслужваме. Ако клиентите ни напуснат, сме свършени.
– Аз съм до теб, Симеоне. Каквото и да става.
Той най-накрая ме погледна. В очите му имаше студена умора.
– Наистина ли си до мен, Анна? Защото напоследък се чувствам напълно сам. Боря се за оцеляването ни, а ти си потънала в твоите дребни войни и паранои.
– Това не са дребни войни! Това е семейството ни!
– Семейството ни няма да има покрив над главата си, ако не спечеля тази битка! Разбираш ли го това? Или е твърде сложно за теб?
Ударът беше жесток. Унизителен. Той ме виждаше като глупава домакиня, която не разбира от сериозните неща в живота.
– Разбирам повече, отколкото си мислиш. – казах с леден глас. – Разбирам, че прекарваш повече време с Ивана, отколкото със собствената си съпруга. Разбирам, че се прибираш и миришеш на нейния парфюм. Това ли е начинът ти да се справяш със стреса, Симеоне?
Той ме изгледа така, сякаш бях полудяла.
– Ти не си добре. Наистина не си добре. Ивана е ключов служител и работим по двадесет часа на ден, за да спасим това, което ти приемаш за даденост! Как смееш да си помисляш такова нещо?
– А как смееш ти да омаловажаваш всичко, което чувствам? Как смееш да вярваш на Мая, а не на мен?
– Защото Мая е разумна! Защото Мая се опитва да помогне, а ти само създаваш проблеми!
Скандалът беше грозен. Крещяхме си неща, които не мислехме, и неща, които мислехме отдавна, но не смеехме да изречем. В разгара на караницата вратата на спалнята се отвори и на прага застана Даниел. Лицето му беше бледо, а очите му – пълни със страх.
– Защо се карате? – попита с треперещ глас.
И двамата с Симеон замръзнахме. Вината ни удари едновременно. Бяхме позволили на отровата да стигне и до него. Да го направи свидетел на нашия провал.
– Нищо, слънчице. Върни се да спиш. – казах аз, опитвайки се да звуча спокойно.
Но той не помръдна. Погледна баща си, после мен.
– Леля Мая беше права. – каза тихо, но думите му проехтяха в стаята като присъда. – Тя каза, че вие двамата вече не се обичате.
Глава 6
Присъдата на Даниел увисна във въздуха, тежка и неопровержима. Симеон просто се обърна и излезе от стаята. Не каза нищо. Нямаше и нужда. Всичко беше казано. Затвори се в кабинета си, а аз останах сама, срината. Бях загубила. Мая беше спечелила на всички фронтове. Беше отровила умовете на децата ми, беше разрушила доверието между мен и съпруга ми и ме беше изкарала луда в очите на всички.
Следващите дни бяха като ходене по тънък лед. В къщата цареше гробна тишина, нарушавана само от случайния звън на телефона или откъслечни фрази, разменени между мен и Симеон. Децата усещаха напрежението и се бяха затворили в свой собствен свят, в който аз нямах достъп.
Чувствах се напълно изчерпана. Една вечер, докато плащах сметките онлайн, забелязах нещо странно в извлечението от кредитната карта. Имаше няколко плащания към луксозен онлайн магазин за дрехи, които не помнех да съм правила. Сумите не бяха огромни, но бяха достатъчно, за да привлекат вниманието ми. Датите съвпадаха с периода, в който бях в болницата.
Сърцето ми заби учестено. Симеон никога не би използвал моята карта. Той имаше свои. Децата бяха твърде малки. Оставаше само един човек, който имаше достъп до портмонето ми през онези две седмици. Мая.
Не можех да повярвам. Нима беше способна и на това? Да краде от мен? Толкова дребнаво, толкова жалко. Но пък се вписваше в картината. Жена, способна на такива психологически манипулации, със сигурност би била способна и на дребна кражба.
Но нямах доказателства. Ако кажех на Симеон, той просто щеше да каже, че съм забравила. Щеше да бъде поредната точка в графата „параноя“. Реших да не казвам нищо. Вместо това взех решение. Решение, което беше едновременно глупаво и отчаяно. Отидох в банката и изтеглих малък потребителски кредит на мое име. Достатъчно, за да покрия сумата, която липсваше, както и да помогна на Петър с просрочените вноски по ипотеката му. Не исках да моля Симеон за пари. Не и сега. Това беше моят начин да си върна частица контрол. Моята малка, жалка тайна в къща, пълна с тайни.
Преведох парите на брат ми, без да му казвам откъде са. Излъгах, че са от спестявания, за които Симеон не знае. Петър беше благодарен, макар и подозрителен.
– Сигурна ли си, Ани? Не искам да се забъркваш в проблеми заради мен.
– Всичко е наред. Просто си оправи нещата с банката. Това е най-важното.
Тази малка лъжа ме накара да се почувствам още по-изолирана. Вече не бях само жертва. Бях и съучастник в мрежата от лъжи и тайни, която беше оплела дома ни.
Един ден Петър ми се обади, а в гласа му имаше странна нотка на вълнение.
– Ани, трябва да се видим. Веднага. Открих нещо.
Срещнахме се в едно малко кафене. Той извади лаптопа си и го обърна към мен. На екрана имаше профил в социална мрежа. Профилът на Мая.
– И какво от това? Знам го този профил.
– Да, но погледни по-внимателно. Разгледай снимките отпреди няколко месеца.
Започнах да прелиствам. Снимки от почивки, от ресторанти, от срещи с приятели. На пръв поглед нищо необичайно.
– Не виждам нищо.
– Погледни хората, с които е тагната. Особено един мъж. Казва се Кирил.
Намерих няколко снимки, на които Мая беше с висок, слаб мъж с неприятен поглед и татуировки по ръцете. На една от снимките той я беше прегърнал, а усмивката ѝ изглеждаше напрегната.
– Кой е този? – попитах.
– Точно това се запитах и аз. Направих малко проучване. Този Кирил има няколко малки фирми. Всичките са на ръба на фалита. Има и няколко висящи дела за неизплатени дългове. И знаеш ли кое е най-интересното?
– Какво?
– Преди около година Мая е станала съдружник в една от тези фирми. Вложила е сериозна сума пари. Вероятно всичките си спестявания. Фирмата се занимава с внос на стоки от чужбина. Или поне така твърди. Според публичните регистри, дейността ѝ е почти нулева.
– Не разбирам. Какво означава всичко това?
– Означава, че твоята най-добра приятелка най-вероятно е била измамена. Този Кирил я е примамил да инвестира в куха фирма и е източил парите ѝ. Сега тя е разорена. И отчаяна.
Всичко започна да си идва на мястото. Отчаянието. Нуждата от пари. Дребните кражби от кредитната ми карта бяха само върхът на айсберга.
– И тя си е мислила… че може да вземе нашите пари? – прошепнах ужасена.
– Или нещо повече. – каза Петър сериозно. – Може би си е мислила, че ако успее да ви раздели със Симеон, ще може да го спечели. Той е успешен бизнесмен, или поне така изглежда отвън. Тя е виждала в него спасителен пояс. Планът ѝ е бил не просто да те замести като майка, а да те замести като съпруга.
Побиха ме тръпки. Беше чудовищно. Беше немислимо. Но звучеше плашещо логично. Завистта ѝ не е била само за децата. Била е за всичко – за стабилността, за парите, за сигурността, която аз съм имала, а тя е загубила.
– Трябва да кажа на Симеон. – казах аз, скачайки на крака.
– Чакай! – спря ме Петър. – Не можеш просто да отидеш и да му кажеш това. Той няма да ти повярва. Ще каже, че това са твои конспиративни теории. Нямаш доказателства, само предположения.
– Но това е истината!
– Трябва ти нещо повече. Нещо конкретно. Нещо, което той не може да отрече. Трябва да я накараме да направи грешка. Да се разкрие сама.
Върнах се у дома, а умът ми препускаше. Планът на Мая беше много по-ужасяващ, отколкото си представях. Тя не беше просто ревнива приятелка. Тя беше хищник, който беше набелязал моето семейство за своя плячка. А аз бях застанала на пътя ѝ.
Глава 7
Новината за финансовия крах на Мая и връзката ѝ с този съмнителен тип Кирил промени всичко. Вече не се чувствах като параноична жертва, а като боец, който най-накрая е разбрал срещу кого се изправя. Гневът измести страха. Отчаянието беше заменено от студена решителност. Трябваше да защитя семейството си.
Следвайки съвета на Петър, реших да заложа капан. Знаех, че Мая, колкото и да се преструваше на отдръпната, следеше всяка моя стъпка. Вероятно чрез децата, чрез случайни въпроси. Тя чакаше своя момент. Реших да ѝ го дам.
Един петък вечер, знаейки, че Симеон отново ще работи до късно с екипа си, се обадих на Мая. Гласът ми беше треперещ, изпълнен с отчаяние – роля, която, за съжаление, не ми беше трудно да изиграя.
– Мая? Аз съм, Анна.
– Анна! Как си? Не съм те чувала отдавна.
– Не съм добре, Мая. Изобщо не съм добре. – подсмръкнах убедително. – Мисля, че ти беше права. За всичко.
Настъпи кратка пауза. Усещах как тя преценява ситуацията.
– Какво има, мила? Какво се е случило?
– Симеон… той… той ми каза, че иска да се разделим. – изрекох думите, а те заседнаха в гърлото ми, отровни и фалшиви. – Бизнесът му е пред фалит, обвинява мен за всичко. Казва, че съм го разсейвала с глупости, че съм нестабилна. Има и друга жена… онази, Ивана. Мисля, че има връзка с нея.
Слушах мълчанието от другата страна на линията. Можех да си представя как лицето ѝ светва от злорада радост. Тя беше спечелила. Или поне така си мислеше.
– О, Анна, мила! Толкова съжалявам! Това е ужасно! Казах ти аз, че този човек не те заслужава. Винаги съм го знаела.
– Не знам какво да правя. Сама съм с децата. Той дори не се прибира вече. Утре заминава за няколко дни в командировка, уж по работа. Но знам, че ще бъде с нея.
Това беше стръвта.
– Командировка? Къде?
– Някъде извън града. Иска да остана сама, да си събера багажа и да се изнеса. – продължих аз, оставяйки сълзите да потекат.
– Не може да го направи! Това е и твой дом! Имаш права! – в гласа ѝ се появи плам. Пламът на защитница, на спасителка. Точно както очаквах.
– Нямам сили да се боря, Мая. Просто искам да избягам някъде.
– Не говори така! Аз съм до теб! Ще дойда утре сутринта. Ще бъдем заедно. Ще се погрижа за децата, а ти ще си починеш. Ще измислим нещо. Не си сама, чуваш ли ме?
Затворих телефона, а сърцето ми биеше лудо. Капанът беше заложен. Бях включила диктофона на телефона си в началото на разговора. Имах записа. Но знаех, че това не е достатъчно. Трябваше ми нещо повече.
На следващата сутрин Мая пристигна. Носеше кутия с любимите сладкиши на децата и лице, изразяващо съчувствие. Прегърна ме силно, а аз трябваше да потисна желанието си да се отдръпна.
Децата, разбира се, ѝ се зарадваха. Тя веднага влезе в ролята на грижовната леля, заобикаляйки ги с внимание, докато аз седях на дивана, играейки ролята на съсипана съпруга.
– Хайде, мила, отиди да си легнеш. Поспи малко. Аз ще се оправя с всичко тук. Ще сготвя, ще ги нахраня, ще играем.
– Сигурна ли си? Не искам да те натоварвам.
– Глупости! Затова са приятелите. Върви.
Отидох в спалнята, но не легнах. Включих малката скрита камера, която Петър ми беше дал – беше замаскирана като зарядно за телефон. Поставих я на нощното шкафче, с перфектен изглед към хола. После се обадих на брат ми.
– Тя е тук. Задействай твоята част от плана.
Петър беше намерил стар съученик, който познаваше Кирил. Беше му платил, за да му се обади точно в този ден и да му каже, че знае за измамите му и ще го издаде на полицията, освен ако не му плати сериозна сума пари. Планът беше да паникьосаме Кирил, който от своя страна да започне да притиска Мая за пари.
Лежах в спалнята и чаках. Часовете минаваха бавно. Чувах смеха на Мая и децата от хола. Тя им четеше приказки, играеше с тях. Беше перфектната майка. Кожата ме сърбеше от лицемерието ѝ.
Следобед телефонът ѝ иззвъня. Чух я да се отдалечава към кухнята, за да говори. Успях да доловя само откъслечни фрази.
– Какво искаш?… Нямам никакви пари!… Не ме заплашвай!… Ще намеря, ще намеря, успокой се!
След разговора тя се върна в хола, но вече не беше същата. Усмивката ѝ беше изчезнала. Беше напрегната, раздразнителна. Започна да рови из чантата си, после огледа хола. Погледът ѝ се спря върху лаптопа на Симеон, който стоеше на бюрото в ъгъла.
Сърцето ми спря. Това беше. Моментът на истината.
Тя отиде до бюрото. Поколеба се за секунда, после отвори лаптопа. Симеон винаги го оставяше включен, без парола. Знаех, че държи всичките си финансови документи там. Тя започна да клика с мишката, отваряйки папка след папка. Търсеше достъп до банкови сметки, до фирмени акаунти. Търсеше пари.
След няколко минути тя изруга тихичко. Явно всичко беше защитено с пароли, които не знаеше. Разочарована, тя се огледа отново. Погледът ѝ се спря на малката метална каса, скрита в секцията. Симеон държеше там документи и малко пари в брой за спешни случаи.
Тя се приближи до касата и я дръпна. Беше заключена. Тя се опита да я отвори с нокторезачка, с фиба от косата си. Беше отчаяна. В този момент аз излязох от спалнята.
– Какво правиш, Мая?
Тя подскочи, изплашена. Обърна се и ме погледна с широко отворени очи.
– Аз… аз просто… видях, че има прах и исках да избърша.
Лъжата беше толкова жалка, толкова прозрачна.
– Лъжеш. – казах аз спокойно, приближавайки се. – Търсеше пари. Защото си разорена. Защото онзи твой приятел Кирил те е измамил и сега те притиска за пари, нали?
Лицето ѝ пребледня. Маската падна. Пред мен вече не стоеше загрижената приятелка, а уплашена, отчаяна жена.
– Откъде знаеш?
– Знам всичко, Мая. Знам за лъжите, които наговори на децата ми. Знам как се опита да ме настроиш срещу съпруга ми. Знам за откраднатите пари от картата ми. И знам, че планът ти беше да ме съсипеш, за да можеш да заемеш мястото ми.
Тя се свлече на пода, разтърсена от ридания.
– Съжалявам… Анна, толкова съжалявам… Аз бях отчаяна… Той ми взе всичко… Мислех си, че ако… че ако Симеон е с мен, ще се оправя…
– Ти не си просто отчаяна. Ти си жестока. И си крадла. – казах аз, а гласът ми беше студен като стомана. – А сега, стани и се махай от дома ми. И никога повече не се доближавай до мен или до децата ми.
Тя ме погледна с молба в очите.
– Моля те, не казвай на Симеон… Не викай полиция…
– Махай се. – повторих аз, сочейки към вратата.
Тя стана, събра си нещата и излезе, без да каже и дума повече. Когато вратата се затвори след нея, аз се облегнах на стената, трепереща. Всичко беше свършило. Имах записа от телефона. Имах и видеото от скритата камера. Имах всичко необходимо, за да докажа истината на Симеон. Но победата имаше горчив вкус. Защото в процеса бях загубила приятелството, в което вярвах деветнадесет години. И част от вярата си в хората.
Глава 8
Симеон не се прибра същата вечер. Беше ми казал, че ще бъде на фирмено събитие извън града, така че не го очаквах. Това ми даде време. Време да събера мислите си и да реша как точно да му представя ужасяващата истина. Седях на дивана в тихия хол, превъртайки записа от камерата отново и отново. Гледката на Мая, която рови из лаптопа му и се опитва да разбие касата, беше едновременно отвратителна и някак тъжна. Виждах не само злодея, но и отчаяната, сломена жена, която се беше превърнала.
На следващия ден, неделя следобед, той се върна. Изглеждаше още по-уморен и по-напрегнат отпреди. Хвърли сака си на стола и се отпусна тежко на дивана.
– Свършен съм. – беше първото, което каза. – Събитието беше пълен провал. Половината от ключовите ни партньори не дойдоха. Слуховете са се разпространили навсякъде.
– Съжалявам. – казах тихо.
Той ме погледна, сякаш изненадан от спокойния ми тон.
– Трябва да ти покажа нещо, Симеоне.
– Анна, моля те, не сега. Нямам сили за…
– Трябва. – настоях аз. – Важно е. Засяга всички ни.
Свързах лаптопа си с телевизора. Той ме гледаше с раздразнение, но не възрази. Пуснах видеото. В началото не разбираше какво гледа. Виждаше само Мая да играе с децата.
– Какво е това? Защо ми показваш това?
– Гледай. – казах просто.
Когато дойде моментът, в който тя отиде до лаптопа му, а после и до касата, изражението му се промени. Раздразнението беше заменено от недоумение, а после и от шок. Той гледаше в мълчание, а лицето му пребледняваше все повече. Когато видеото свърши, в стаята настъпи тежка тишина.
– А сега чуй това. – казах аз и пуснах записа от телефонния разговор, в който тя злорадстваше за нашия „разпад“ и предлагаше помощта си.
Симеон не помръдна. Гледаше в празния екран, сякаш не можеше да осъзнае видяното и чутото.
– Аз… аз не мога да повярвам. – прошепна той. – Тя… през цялото време…
– Да. През цялото време. – потвърдих аз. Разказах му всичко – за финансовите проблеми на Мая, за Кирил, за откраднатите пари от кредитната карта, за думите, които е наговорила на децата, за всяка една лъжа и манипулация.
Когато свърших, той вдигна поглед към мен. В очите му имаше нещо, което не бях виждала от много време – безкрайна вина.
– Анна… прости ми. – гласът му беше дрезгав. – Аз бях такъв идиот. Такъв сляп, егоистичен идиот. Ти се опитваше да ми кажеш през цялото време, а аз не те слушах. Обвинявах те, карах те да се чувстваш луда… Аз… аз съм ужасен съпруг.
– Беше уплашен, Симеоне. И заслепен от собствените си проблеми. И тя се възползва от това.
– Това не е извинение. Трябваше да ти вярвам. Ти си моята съпруга. Трябваше да защитя теб, а не нея. Можеш ли… можеш ли някога да ми простиш?
Приближих се и седнах до него. За пръв път от седмици не усещах онази ледена стена помежду ни.
– Ще се опитаме. – казах аз, хващайки ръката му. – И двамата ще се опитаме. Но ще е трудно. Има много неща, които трябва да поправим.
Най-трудната част беше разговорът с децата. Как да им обясним, че „добрата леля Мая“ всъщност е лош човек? Че ги е лъгала и ги е използвала? Посъветвахме се с детски психолог. Тя ни каза да бъдем честни, но без да изпадаме в плашещи детайли.
Вечерта седнахме и тримата с Даниел и Лилия. Симеон започна.
– Деца, трябва да поговорим за леля Мая. – каза той с внимателен тон. – Знаем, че много я обичате. Но се оказа, че леля Мая е направила някои много, много лоши неща. Лъгала е мама и татко. И е говорила неверни неща и на вас.
– Но тя е добра! – възрази веднага Лилия. – Тя ми купува кукли!
– Понякога хората, които изглеждат добри, правят лоши неща, миличка. – обясних аз. – Понякога хората се разболяват, но не в тялото, а в сърцето. И сърцето на леля Мая се е разболяло и я е накарало да постъпва лошо. Затова тя няма да идва повече вкъщи.
Даниел мълчеше. Той беше по-голям и усещаше, че нещата са по-сложни.
– Тя лъга ли, като каза, че не се обичате? – попита той, гледайки баща си право в очите.
Симеон го прегърна силно.
– Не, Дани. Това беше най-голямата лъжа. Мама и аз много се обичаме. Понякога възрастните се карат, защото са уморени и притеснени, но това не означава, че не се обичат. И най-много от всичко на света обичаме вас двамата.
Това беше само началото. Предстоеше ни дълъг път. Трябваше да работим много, за да излекуваме раните, които Мая беше нанесла. Трябваше да възстановим доверието на децата си, да им покажем отново, че ние сме техният център, тяхната сигурна опора. Трябваше и да възстановим нашия собствен брак, парченце по парченце.
Що се отнася до Мая, никога повече не я видяхме. Чух от общи познати, че е напуснала града. Вероятно е избягала от дълговете си и от Кирил. Не подадохме оплакване в полицията. Симеон искаше, но аз го спрях. Не исках повече мръсотия, повече скандали. Исках просто да затворя тази страница. Най-голямото наказание за нея щеше да бъде животът, който трябваше да живее – сама, без приятели, без пари, преследвана от собствените си демони.
Глава 9
Животът след Мая не се върна към нормалното с магическа пръчка. Беше по-скоро като бавно събуждане след дълъг кошмар. Имахме доказателствата, имахме истината, но раните останаха. Децата бяха объркани. Лилия често питаше за „болната леля“, а Даниел стана мълчалив и затворен, сякаш се срамуваше, че е повярвал на лъжите ѝ. Той беше по-голям и осъзнаваше предателството на по-дълбоко ниво.
Симеон положи неимоверни усилия да се реваншира. Започна да се прибира по-рано. Отказа няколко командировки. Започна да прекарва уикендите изцяло с нас, без телефонни разговори и лаптоп. Опитваше се да възстанови връзката си с децата, но и с мен. Говорехме. Говорехме с часове, както не бяхме правили от години. Разказваше ми в детайли за проблемите във фирмата, за битките, които води с Асен, за натиска от кредиторите. Аз, от своя страна, му споделих за моите страхове, за чувството на самота и изолация, за малкия потребителски кредит, който бях изтеглила. Той не се ядоса. Само ме прегърна и каза, че ще се справим заедно.
Междувременно правната битка на фирмата му се задълбочаваше. Конкурентите им бяха завели официално съдебно дело, обвинявайки ги в кражба на търговска тайна. Адвокат Десподова, жена с репутация на акула в съдебната зала, пое случая им. Тя беше рязка, директна и не спестяваше нищо.
– Положението ви е тежко. – каза им тя на една от срещите, на която присъствах и аз. – Те имат имейли, които изглеждат доста злепоставящи.
– Тези имейли са извадени от контекст! – възрази Асен. – Това са били просто предварителни обсъждания, идеи!
– В съда контекстът е това, което съдията реши, че е. – отвърна студено Десподова. – Трябва да намерим нещо, с което да ги контрираме. Слабо място. Всеки има такова.
Работата по делото погълна Симеон отново, но този път беше различно. Той ме държеше в течение на всичко. Споделяше с мен всяка своя тревога. Вече не бях външен наблюдател, а част от екипа му, негов довереник. Това ни сближи повече от всякога.
Петър също се включи. Макар все още да беше студент, той прекарваше нощи наред, ровейки се в юридически казуси, търсейки прецеденти, които биха могли да помогнат на Десподова. Той беше този, който откри малка, но важна подробност – ключов свидетел на конкурентната фирма беше бивш служител на Симеон, уволнен за финансови злоупотреби. Това беше първата ни истинска пробойна в защитата им.
Един ден, докато помагах на Даниел с домашното по математика, той изведнъж ме погледна и каза:
– Мамо, аз съжалявам.
– За какво, слънчице?
– Че вярвах на леля Мая повече, отколкото на теб.
Сърцето ми се сви. Прегърнах го силно.
– Всичко е наред, миличък. Тя беше много убедителна. Понякога и възрастните се лъжат. Най-важното е, че сега знаем истината.
– Аз те обичам, мамо.
– И аз те обичам. Повече от всичко.
Това беше пробив. Малка стъпка по дългия път на изцелението. Лилия също постепенно спря да пита за Мая. Започна отново да търси моята прегръдка, да споделя с мен детските си тайни. Домът ни бавно започваше отново да се усеща като дом.
Но точно когато си мислехме, че сме оставили кошмара зад гърба си, миналото се върна, за да ни напомни за себе си. Една вечер на вратата се позвъни. Симеон отвори. На прага стоеше висок, слаб мъж с неприятен поглед. Кирил.
– Търся Мая. – каза той с дрезгав глас.
– Тя не живее тук. – отвърна Симеон, опитвайки се да затвори вратата.
Но Кирил подпря вратата с крак.
– Не ме лъжи. Знам, че е тук някъде. Дължи ми пари. Много пари. Ако не ми кажете къде е, ще има проблеми. И за вас.
– Това заплаха ли е? – попита Симеон, а в гласа му се появи стомана.
– Приеми го както искаш. Просто ѝ предайте, че я търся. И ще я намеря.
Той си тръгна, оставяйки след себе си облак от напрежение. Присъствието му беше зловещо напомняне за света, в който Мая се беше потопила – свят на дългове, лъжи и заплахи.
– Трябва да се обадим в полицията. – казах аз, треперейки.
– И какво да им кажем? Че един човек е дошъл да търси бившата ни приятелка? Няма да направят нищо. – въздъхна Симеон. – Просто трябва да се надяваме, че ще се откаже.
Но аз знаех, че хора като Кирил не се отказват лесно. Сянката на Мая все още висеше над нас, по-дълга и по-тъмна, отколкото си представяхме. Въпреки че тя беше изчезнала, отровните пипала на нейния свят продължаваха да се протягат към нашия.
Глава 10
Появата на Кирил внесе ново напрежение в живота ни. Въпреки че Симеон се опитваше да ме успокои, аз бях постоянно нащрек. Всяка непозната кола на улицата, всеки случаен звън на телефона ме караше да подскачам. Страхът, който си мислех, че съм преодоляла, отново започна да надига глава.
Междувременно съдебното дело вървеше с пълна сила. Адвокат Десподова беше безмилостна. Тя разнищи свидетеля на ищците, доказвайки неговата история на финансови измами и личен мотив за отмъщение. Но конкурентната фирма имаше силни козове. Техният адвокат, един хлъзгав и самодоволен мъж на име Стаменов, представи имейли, които, макар и извадени от контекст, рисуваха доста грозна картина на бизнес практиките на Симеон и Асен. Общественото мнение беше срещу тях. Няколко големи клиента прекратиха договорите си, позовавайки се на „репутационен риск“. Финансовото положение на фирмата ставаше все по-нестабилно.
Една вечер Симеон се прибра напълно съсипан.
– Загубихме. – каза той, свличайки се на стола. – Не официално, но… днес беше ключово заседание. Съдията изглежда напълно убеден в тяхната версия. Десподова казва, че трябва да се готвим за най-лошото.
– Какво означава „най-лошото“?
– Огромна неустойка, която не можем да платим. Това означава фалит. Ще загубим всичко, Анна. Фирмата, къщата… всичко.
Седяхме в мълчание. Дългите месеци на борба, на стрес, на безсънни нощи… всичко изглеждаше напразно. Бяхме се преборили с вътрешния враг, с Мая, само за да бъдем смазани от външен.
В този момент на отчаяние, телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер. Колебаех се, но вдигнах.
– Ало?
– Анна? – гласът беше тих, разпокъсан, почти неузнаваем. Но аз го познах. Беше Мая.
Сърцето ми замръзна.
– Какво искаш? – попитах студено.
– Искам да помогна.
Изсмях се. Горчив, истеричен смях.
– Да помогнеш? Ти? Ти съсипа живота ми, а сега искаш да помогнеш?
– Знам, че няма причина да ми вярваш. Но чуй ме, моля те. Знам за делото срещу Симеон. И знам как да го спечелите.
Нещо в тона ѝ, смесица от страх и отчаяние, ме накара да продължа да слушам.
– Как?
– Стаменов. Адвокатът на конкурентите ви. Познавам го. Преди много време… имахме връзка. Той беше женен. Аз бях младата, глупавата… Той ми обеща всичко, а после ме заряза. Но аз знам неговите тайни, Анна. Знам мръсните му тайни.
– И какви са те?
– Той не играе честно. Никога. Той има връзки със съдията по вашето дело. Били са състуденти, близки приятели са. Резултатът от делото е бил предрешен още преди да започне.
Побиха ме тръпки.
– Имаш ли доказателства?
– Имам. Имам стари имейли. Снимки. Неща, които той не би искал жена му или адвокатската колегия да видят. Мога да ви ги дам.
– Защо? Защо го правиш?
Тя замълча за момент. Когато проговори отново, в гласа ѝ се чуха сълзи.
– Защото Кирил ме намери. Той ме преби, Анна. Взе ми всичко, което ми беше останало. Заплаши, че ще ме убие, ако не му намеря още пари. Аз съм на дъното. Нямам нищо за губене. Но не искам да си отида от този свят, оставяйки след себе си само разруха. Това е… това е единственият начин да се опитам да поправя поне малка част от злото, което причиних.
Думите ѝ ме поразиха. Това не беше манипулация. Това беше изповедта на една напълно сломена жена.
– Къде си?
– Няма значение. Ще ти изпратя всичко на имейл. Използвайте го. Спасете се. И… и ми прости. Ако можеш.
Връзката прекъсна.
Стоях като вцепенена. Симеон ме гледаше с недоумение.
– Кой беше?
– Мая.
Разказах му всичко. Той беше също толкова шокиран, колкото и аз. След няколко минути на пощата ми пристигна имейл. Вътре имаше сканирани документи, снимки, лична кореспонденция. Всичко, което доказваше нерегламентираната връзка между адвокат Стаменов и съдията. Имаше и доказателства за други дела, които Стаменов беше „спечелил“ по подобен начин. Беше мръсна бомба, която можеше да взриви цялата съдебна система в града.
Препратихме всичко на адвокат Десподова. Тя ни се обади почти веднага.
– Господи… – беше първото, което каза. – Това… това променя всичко. Свържете се с тази жена. Трябва да свидетелства.
– Не мисля, че ще се съгласи. Тя се крие. Страхува се.
– Намерете я! – настоя Десподова. – С тези доказателства и нейните показания, ние не просто ще спечелим делото. Ще ги унищожим.
Но Мая беше изчезнала отново. Телефонният номер беше изключен. Нямахме никакъв начин да се свържем с нея. Оставаше ни само това, което ни беше изпратила. И моралната дилема какво да правим с него. Дали да използваме мръсните тайни на другите, за да спасим себе си? Дали да отвърнем на удара с удар под кръста?
Симеон и Асен бяха категорични – да. Те бяха на ръба на пропастта и щяха да използват всяко оръжие, за да се спасят. Петър, бъдещият юрист, беше по-колеблив.
– Това е опасна игра. Ако го направите, ще си създадете могъщи врагове. Стаменов и този съдия няма да се спрат пред нищо.
– А какъв избор имаме? – попита Симеон. – Да стоим и да гледаме как унищожават всичко, за което сме работили?
Погледнах към него. Видях в очите му онази борбеност, която почти беше загубил. Но видях и нещо друго – сянка на безскрупулност, родена от отчаянието. Войната за оцеляване променяше и него.
В крайна сметка решението беше взето. Десподова щеше да използва информацията. Но не директно в съда. Планът ѝ беше по-фин и много по-жесток. Тя щеше да я използва като лост за изнудване, за да принуди другата страна да се оттегли и да плати компенсация. Беше мръсно, беше на ръба на закона, но беше единственият им шанс.
Докато те планираха следващия си ход, аз не спирах да мисля за Мая. За нейната последна, отчаяна постъпка. Дали беше опит за изкупление или просто акт на отмъщение срещу друг мъж, който я е наранил? Може би и двете. Но каквото и да беше, тя ни беше дала оръжието, от което се нуждаехме. Бившата ми най-добра приятелка, жената, която се опита да ме унищожи, се беше превърнала в нашия неочакван, трагичен спасител.
Глава 11
Адвокат Десподова организира среща с адвокат Стаменов в нейната кантора. Симеон и Асен бяха там, както и аз. Исках да присъствам, да видя с очите си реакцията на този човек. Стаменов влезе с наперена походка и самодоволна усмивка, сигурен в победата си.
– Е, Десподова. Чувам, че искате да обсъдим условията на капитулацията.
Десподова не отговори. Просто плъзна по масата една папка.
– Предлагам ви да разгледате това.
Стаменов отвори папката. Усмивката бавно изчезна от лицето му, заменена от недоумение, а после и от паника. Той прелистваше страниците, на които бяха разпечатани имейлите и снимките, които Мая ни беше изпратила. Лицето му стана пепелявосиво.
– Откъде… откъде имате това? – изсъска той.
– Източниците ми са без значение. – отвърна Десподова с леден глас. – Важното е съдържанието. А то е достатъчно, за да прекрати кариерата и на вас, и на вашия приятел, съдията. Да не говорим за брака ви.
Стаменов затвори папката. Ръцете му трепереха.
– Какво искате?
– Искаме няколко неща. Първо, клиентът ви незабавно ще оттегли иска срещу моите клиенти. Второ, ще публикува официално извинение, в което признава, че обвиненията са били неоснователни и целящи уронване на престижа. И трето, ще изплати на фирмата на господата неустойка за причинени морални и материални щети. Сумата ще намерите на последната страница.
Той отвори отново папката и погледна числото.
– Вие сте луди! Това е изнудване!
– Наричайте го както искате. Имате двадесет и четири часа да приемете. В противен случай, копие от тази папка ще бъде изпратено до съпругата ви, до Висшия съдебен съвет и до няколко водещи новинарски агенции. Часовникът тиктака, господин Стаменов.
Срещата приключи. Стаменов си тръгна като пребит. Симеон и Асен бяха в еуфория. Бяха спечелили. Бяха се измъкнали от безнадеждна ситуация. Аз обаче не чувствах радост. Чувствах се мръсна. Бяхме победили, но с методите на врага.
На следващия ден Стаменов се обади. Приеха всички условия. Делото беше прекратено. Фирмата на Симеон не само беше спасена, но и получи сериозна финансова инжекция, която ѝ позволи да се стабилизира и дори да се разшири.
Победата беше пълна.
Но докато Симеон празнуваше, аз не можех да спра да мисля за две неща. Първото беше Мая. Какво се беше случило с нея? Дали Кирил я беше оставил на мира? Дали беше жива? Чувствах странна смесица от гняв и отговорност към нея. Второто беше промяната в Симеон. Победата го беше направила по-твърд, по-безкомпромисен. Видях го да сключва сделки с хладна пресметливост, която преди не притежаваше. Сякаш битката за оцеляване беше убила част от идеализма му.
Една вечер, няколко седмици след края на делото, намерих в пощенската си кутия малък, смачкан плик без марка. Вътре имаше само едно кратко писмо, написано на ръка с разкривен почерк.
„Анна,
Чух, че сте спечелили. Радвам се. Може би все пак направих едно добро нещо. Не ме търси. Заминавам далеч, където никой не ме познава. Ще се опитам да започна отначало.
Сбогом,
Мая.“
Прочетох писмото няколко пъти. Почувствах облекчение, но и тъга. Това беше окончателният край на една деветнадесетгодишна история. Край, белязан от предателство, болка и един последен, неочакван жест.
Глава 12
Година по-късно. Животът ни беше намерил ново русло. Фирмата на Симеон процъфтяваше. Той беше по-уверен и по-успешен от всякога, но и по-зает. Често пътуваше, срещаше се с нови партньори. Ледената стена между нас я нямаше, но понякога усещах дистанция, породена от новия му, забързан свят. Той беше оцелял в битката, но беше излязъл от нея променен.
Децата бяха добре. Даниел се беше превърнал в запален футболист, а Лилия откри страстта си към рисуването. Споменът за Мая беше избледнял, превърнал се в далечна, неясна сянка от миналото. Бяхме възстановили хармонията в дома си, но аз знаех, че под повърхността все още има пукнатини. Бях станала по-предпазлива, по-недоверчива. Предателството на Мая беше оставило своя белег.
Петър завърши университета с отличие и започна работа в кантората на адвокат Десподова. Тя беше впечатлена от ума и проницателността му. Той беше щастлив, беше успял да се стабилизира финансово и да изплати кредита си предсрочно. Често се виждахме и разговорите с него бяха моят пристан на спокойствие.
Един ден, докато разглеждах новините онлайн, попаднах на малка статия от друг град, в другия край на страната. Заглавието привлече погледа ми: „Жена, намерена мъртва при неясни обстоятелства“. Имаше снимка. Макар и с лошо качество, разпознах лицето. Беше Мая.
Сърцето ми спря. В статията се казваше,
че е намерена в евтин, нает апартамент. Официалната версия беше свръхдоза, но полицията не изключваше и насилствена смърт. Споменаваше се, че е имала връзки с криминалния контингент.
Затворих лаптопа, а ръцете ми трепереха. Тя не беше започнала отначало. Не беше избягала. Миналото ѝ я беше застигнало и я беше погълнало. Почувствах вълна от емоции – ужас, съжаление, дори някаква странна, извратена скръб. Скръб не за жената, в която се беше превърнала, а за момичето, с което бях израснала, за приятелката, която бях загубила много преди смъртта ѝ.
Не казах на Симеон. Не казах и на децата. Това беше последната тайна, която щях да запазя. Нейната трагична съдба беше последната страница от нашата обща история.
Вечерта, когато Симеон се прибра, аз го прегърнах силно. Той беше изненадан.
– Какво има?
– Нищо. Просто… обичам те.
Той ме погледна и за пръв път от много време видях в очите му не бизнесмена, не победителя, а моя съпруг. Онзи, в когото се бях влюбила.
– И аз те обичам, Анна. Повече от всичко.
Знаех, че никога няма да забравим случилото се. То беше част от нас, част от основите, върху които бяхме изградили новия си живот. Преминахме през огън, който можеше да ни унищожи, но вместо това ни беше направил по-силни, макар и с много белези. Историята ни не беше приказка. Беше истинска, сложна и болезнена. Но беше наша. И ние бяхме оцелели. Заедно.