Отгледах дъщеря си сам. Всеки ден, в продължение на десет години, аз бях нейният свят, а тя – моят. Ани. Слънчев лъч с очи, в които се оглеждаше цялата ми вселена. Майка ѝ, Симона, си тръгна дни след раждането. Не остави бележка, не даде обяснение. Просто изчезна, оставяйки след себе си празнина, която аз запълних с двойна доза любов, грижа и всеотдайност.
Превърнах се в експерт по плетене на плитки, готвене на любимата ѝ лещена супа и разказване на приказки с поне десет различни гласа. Нашият апартамент не беше просто дом, а крепост, изградена от смях, споделени тайни и безброй часове, прекарани в строене на замъци от лего. Аз бях архитект по професия и бях проектирал живота ни със същата прецизност, с която чертаех сгради – със стабилни основи и много светлина.
Всяка сутрин ритуалът беше един и същ. Аз ставах пръв, приготвях закуска – палачинки във формата на мечета, докато ароматът на кафе се смесваше с този на прясно изпечено тесто. Ани се спускаше по стълбите, сънена и рошава, и се гушваше в мен, заравяйки лице в тениската ми. „Тате, обичам те“, промърморваше тя и тези три думи бяха моето гориво за целия ден.
Бяхме само двамата и това беше достатъчно. Нашият малък, съвършен свят. Понякога Ани питаше за майка си. Въпросите ѝ бяха редки и плахи, сякаш се страхуваше да не нарани мен. Отговарях ѝ внимателно, без гняв и обвинения. Казвах ѝ, че майка ѝ е била млада и уплашена, и че понякога възрастните взимат трудни решения. Никога не я представих като чудовище, защото не исках в сърцето на дъщеря ми да расте омраза. Дълбоко в себе си обаче носех белега на изоставянето – студен и остър.
Животът ни течеше спокойно и предсказуемо. Аз имах успешна архитектурна фирма, която бях изградил с много труд и безсънни нощи. Бяхме осигурени финансово. Наскоро бях изтеглил голям ипотечен кредит, за да купя мечтания апартамент в нова сграда – с огромна тераса, на която да подредим цветя, и с отделна стая за рисуване за Ани. Всичко беше подредено, планирано, сигурно.
И тогава, в един слънчев октомврийски следобед, когато листата на дърветата пред блока ни бяха обагрени в златисто и червено, звънецът на вратата иззвъня. Ани беше на уроци по пиано. Отворих, без да подозирам, че от другата страна стои призракът на миналото, дошъл да срути всичко, което бях построил.
Беше тя. Симона. Десет години не я бяха променили особено, освен че сега изглеждаше по-уверена, по-студена. Беше облечена в скъпо палто, а в ръката си държеше чанта, чиято цена вероятно надвишаваше месечния ми доход. Зад нея, до лъскав черен автомобил, стоеше мъж с безупречен костюм и безизразно лице.
„Здравей, Александър“, каза тя с глас, който не трепна.
Сърцето ми спря за миг, а после заби лудо в гърдите ми. Всичкият въздух сякаш беше изсмукан от стаята. Стоях на прага, неспособен да помръдна или да кажа и дума. Бях си представял тази среща хиляди пъти, бях репетирал какво ще кажа, как ще реагирам. Но сега, когато тя стоеше пред мен, умът ми беше празен.
„Какво искаш?“, успях да изрека най-накрая, а гласът ми прозвуча дрезгаво и чуждо.
Тя се усмихна леко, но усмивката не достигна до ледените ѝ очи. „Дойдох за дъщеря си. Време е да се върне при мен.“
Светът се завъртя. Думите ѝ бяха като камшик, който разряза въздуха и се стовари върху мен с цялата си тежест. Смях, истеричен и горчив, се надигна в гърлото ми.
„Дъщеря ти? Ти нямаш дъщеря. Ти я изостави. Ти се отказа от нея преди десет години.“
„Обстоятелствата се промениха“, отвърна тя невъзмутимо. „Сега мога да ѝ дам всичко, което заслужава. Живот, за който ти дори не можеш да мечтаеш.“
„Тя има всичко, от което се нуждае!“, изкрещях аз, губейки контрол. „Има баща, който я обича повече от всичко на света!“
Тогава тя нанесе първия удар. Погледна ме с презрение, сякаш бях насекомо, което се кани да смачка.
„Ти не можеш да ми попречиш. А знаеш ли защо? Защото имам право. Имам всички права.“
„Нямаш никакви права!“, извиках аз, правейки крачка напред, но спрях, когато мъжът до колата се изправи и ме изгледа предупредително.
Симона се наслаждаваше на безсилието ми. Тя пристъпи по-близо, толкова близо, че усетих скъпия ѝ парфюм – аромат, който не познавах.
„О, имам, Александър. Имам. И ще използвам всичко, за да си я върна. Защото ти…“ – тя направи пауза, а очите ѝ проблеснаха злобно – „…ти дори не си нейният истински баща.“
Думите увиснаха във въздуха, тежки и отровни. Земята под краката ми се разтвори. Не, това не беше възможно. Лъжеше. Правеше го от чиста злоба, за да ме нарани, за да ме унищожи.
„Лъжеш!“, изсъсках аз, вкопчвайки се в касата на вратата, за да не падна.
„Нима? Готов ли си да го проверим? Да направим един тест?“, попита тя с ледена увереност.
В съзнанието ми изплуваха хиляди образи – първата усмивка на Ани, първите ѝ стъпки, начинът, по който сбръчква нослето си, когато се смее – точно като мен. Това беше моето дете. Моята кръв. Невъзможно беше да не е.
Но Симона не беше свършила. Тя се наведе към мен, а гласът ѝ се превърна в зловещ шепот, предназначен само за моите уши. Думи, които щяха да ме преследват в най-мрачните ми кошмари.
„А най-лошото, Александър, най-жестоката част от всичко това… дойде, когато тя разкри името.“
Тя произнесе името.
Името на най-добрия ми приятел.
Името на Кирил.
Мъжът, който беше до мен през цялото време. Мъжът, който беше кум на нашата кратка и нещастна сватба. Мъжът, който загина в автомобилна катастрофа преди осем години.
Моят най-добър приятел. Мъртвият ми най-добър приятел.
В този миг светът ми не просто се пропука. Той се взриви на милиони парчета.
Глава 2: Отломките на истината
Затворих вратата под носа ѝ. Не помня как точно го направих. Ръцете ми трепереха неконтролируемо. Облегнах се на студеното дърво, а сърцето ми блъскаше в гърдите като уплашена птица в клетка. Име. Кирил. Симона. Ани. Думите се въртяха в главата ми като обезумял карусел, заплашвайки да ме повалят.
Кирил. Смехът му, който можеше да изпълни цяла стая. Начинът, по който ме потупваше по рамото, когато бях отчаян. Спомените нахлуха като пороен дъжд. Бяхме неразделни от университета. Деляхме квартира, мечти, страхове. Той беше първият, на когото казах за Симона. Той беше този, който ме окуражи да ѝ предложа брак, когато разбрахме, че е бременна. Той държеше Ани в ръцете си в болницата и каза: „Тя има твоите очи, приятелю.“
Лъжа. Всичко е било лъжа.
Отидох до секцията в хола и трескаво започнах да ровя из старите албуми със снимки. Ръцете ми разхвърляха години подреден живот. Ето я. Снимка от сватбата. Аз и Симона, усмихнати сковано. А до мен – Кирил, моят кум, с широка, безгрижна усмивка. Сега, вглеждайки се в тази снимка, виждах неща, които преди не бях забелязал. Начинът, по който погледът на Симона се плъзга за миг към него. Едва доловимото напрежение в раменете му. Или може би просто въображението ми, подхранено от отровата на думите ѝ, рисуваше демони там, където ги нямаше.
Продължих да прелиствам. Рожденият ден на Ани. Една годинка. Кирил ѝ подарява огромно плюшено мече, почти по-голямо от нея. Ани се смее в прегръдките му. В очите му имаше такава нежност… Тогава я мислех за обич към детето на най-добрия му приятел. А сега? Сега тази нежност придобиваше съвсем друг, чудовищен смисъл.
Чух ключ да се превърта в ключалката. Беше Ани. Прибрах албумите с рязко движение, сякаш бяха улика в престъпление. Трябваше да се държа нормално. Не можех да позволя тя да види бурята, която бушуваше в мен.
„Тате, вкъщи съм!“, извика веселият ѝ глас от антрето.
Опитах се да се усмихна. Получи се жалка гримаса.
„Здравей, слънце. Как мина урокът?“
Тя влетя в стаята, хвърли раницата си на дивана и се метна в прегръдките ми. „Супер! Госпожата каза, че напредвам много бързо! Гладна съм като вълк!“
Прегърнах я силно, вдишвайки аромата на косата ѝ. Взирах се в лицето ѝ, търсейки. Търсейки себе си. Търсейки него. Очите ѝ… може би не бяха точно моите. Формата на устните ѝ… носът… Господи, полудявах. Започвах да виждам призрака на мъртвия си приятел в лицето на собствената си дъщеря.
„Тате, какво има? Защо ме гледаш така?“, попита тя, а в гласа ѝ се прокрадна нотка на безпокойство.
„Нищо, миличка. Просто… просто много те обичам“, казах аз, а гласът ми пресекна. „Хайде, отивай да си измиеш ръцете, ще ти направя сандвичи.“
Докато режех хляба, ръцете ми все още трепереха. Какво трябваше да правя? Да се обадя на адвокат? Да се изправя срещу Симона? Да се опитам да забравя думите ѝ като кошмарен сън?
Не. Не можех да ги забравя. Съмнението вече беше посято. То беше като раково образувание, което щеше да расте и да разяжда всичко, докато не ме унищожи. Трябваше да знам истината. Колкото и ужасна да е тя.
Вечерта, след като Ани заспа, се обадих на сестра си. Лилия беше всичко, което имах. Родителите ни починаха преди години и ние двамата си бяхме опора. Тя учеше право в последни курсове, живееше в малка квартира под наем, бореше се със студентски кредити и изпити, но винаги намираше време за мен и Ани.
„Лиле, аз съм“, казах аз, когато вдигна.
„Сашо? Какво става? Звучиш ужасно.“
Не можех да сдържам повече. Думите се изляха от мен като порой – за Симона, за заплахите, за ужасното обвинение. За Кирил. От другата страна на линията настана тишина. Дълга, оглушителна тишина.
„Лиле? Там ли си?“
„Тук съм“, прошепна тя най-накрая. Гласът ѝ беше изпълнен с шок. „Сашо, това… това е чудовищно. Тя не може да е сериозна. Прави го, за да те сломи.“
„Ами ако е истина?“, попитах аз, а въпросът увисна между нас, тежък и страшен.
„Не е! Не може да е! Кирил беше… Кирил беше най-добрият ти приятел. Той никога не би го направил.“
„Хората правят всякакви неща, Лиле. Неща, които не можем да си представим.“
Последва още една пауза. Чувах я как диша тежко.
„Добре. Слушай ме внимателно“, каза тя, а гласът ѝ вече беше по-твърд, по-овладян. Сякаш бъдещият юрист в нея надделяваше над шокираната сестра. „Първо, не прави нищо. Не ѝ се обаждай, не я търси. Прекъсни всякакъв контакт. Второ, утре сутрин ще ти намеря най-добрия адвокат по семейно право, когото познавам. Един от преподавателите ми. Той е звяр в съдебната зала. Трето, трябва да си събереш мислите. Не позволявай на отровата ѝ да те превземе. Ани има нужда от теб. Сега повече от всякога.“
Думите ѝ бяха като спасителен пояс в бушуващия океан на паниката ми.
„Добре. Да, добре. Ще го направя“, казах аз, макар да не знаех откъде ще намеря сили.
„И, Сашо…“, добави тя тихо. „Каквото и да стане, каквато и да е истината, ти си бащата на Ани. Ти си я отгледал. Ти си този, който е бил до нея всяка нощ и всеки ден. Кръвта не прави бащата. Любовта го прави. Никога не го забравяй.“
Затворих телефона, а сълзите, които сдържах през целия ден, най-накрая потекоха. Седях в тъмната кухня, сам с призраците на миналото, и плачех. Плачех за изгубеното приятелство, за предателството, за разбития си свят. И най-вече плачех за малкото момиченце, което спеше спокойно в съседната стая, без да подозира, че основите на нейната вселена са напът да се сринат.
Глава 3: Първият ход на врага
На следващата сутрин слънцето изгря, сякаш нищо не се беше случило. Светът продължаваше да се върти по оста си, без да се интересува от руините на моя личен живот. Лицето ми в огледалото беше бледо, с тъмни кръгове под очите. Цяла нощ се бях въртял, преследван от кошмари, в които лицата на Симона и Кирил се сливаха в едно гротескно изображение.
Лилия удържа на думата си. В осем сутринта ми изпрати съобщение с името и адреса на адвокат Петров, придружено с думите: „Часът е за единадесет. Бъди силен.“
Изпратих Ани на училище с усмивка, която ми костваше неимоверни усилия. Целунах я по челото и я гледах как се отдалечава, докато не се скри зад ъгъла. Усещах пареща буца в гърлото си. Всеки поглед към нея беше едновременно благословия и проклятие. Обичах я до болка, но сега във всяка нейна черта търсех доказателство за лъжата или за истината.
Кантората на адвокат Петров се намираше в стара, аристократична сграда в центъра на града. Всичко в нея говореше за ред, стабилност и сериозност – от масивната дъбова врата до тежките кожени кресла в приемната. Самият Петров беше мъж на около петдесет, със сивеещи коси и проницателен поглед, който сякаш можеше да прочете и най-дълбоко скритите ти мисли.
Разказах му всичко. Гласът ми беше равен, почти механичен. Изложих фактите такива, каквито бяха, без да спестявам нито една болезнена подробност. Той слушаше мълчаливо, без да ме прекъсва, като само от време на време си водеше бележки в дебел тефтер.
Когато приключих, в кабинета настана тишина. Петров се облегна назад в стола си и сплете пръсти пред себе си.
„Господин Димитров…“, започна той бавно и отчетливо. „Ситуацията е изключително деликатна, но не е безнадеждна. Първото, което трябва да разберете, е, че в правото, особено в семейното, фактическата обстановка често има по-голяма тежест от биологичната. Вие сте отгледали детето. Вие сте родителят, който е полагал грижи през всичките тези десет години. Това има огромно значение пред съда.“
„Но тя иска тест за бащинство“, казах аз. „Ако се окаже, че… че казва истината?“
„Дори и да се окаже така“, продължи Петров, без да трепне, „това не ѝ дава автоматично право да ви отнеме детето. Съдът ще вземе предвид най-добрия интерес на детето. А промяната на средата, отнемането му от единствения родител, когото познава, и предаването му на практика на непознат човек, рядко се счита за най-добър интерес. Но не бива да се заблуждаваме – битката ще бъде тежка. И мръсна.“
„Какво имате предвид?“
„Имате предвид, че бившата ви съпруга очевидно разполага със значителни финансови ресурси. Споменахте мъжа до нея, скъпата кола. Това означава, че тя може да си позволи най-добрите адвокати, частни детективи, психолози. Ще се опитат да ви представят в най-лошата възможна светлина. Ще ровят в миналото ви, в работата ви, в личния ви живот. Ще търсят всичко, което би могло да ви злепостави.“
Почувствах как ме облива студена пот. Моят подреден живот, моята безупречна репутация… всичко щеше да бъде поставено под микроскоп.
„Какво трябва да направя?“, попитах аз, чувствайки се напълно безпомощен.
„Засега – нищо. Продължавайте да водите живота си както досега. Бъдете безупречният баща, който сте. Не предприемайте никакви действия, преди да се консултирате с мен. И най-важното – документирайте всичко. Всяко обаждане, всяко съобщение, всеки опит за контакт от нейна страна.“
Излязох от кантората с леко облекчение, но и с тежко предчувствие. Войната беше обявена. Бяхме в окопите и първият изстрел тепърва предстоеше.
Той не закъсня.
Привечер, докато помагах на Ани с домашното по математика, телефонът ми иззвъня. Непознат номер. Колебаех се дали да вдигна, но нещо ми подсказа, че трябва.
„Ало?“, казах предпазливо.
„Господин Димитров?“, прозвуча студен, делови мъжки глас. „Казвам се Дамян. Аз съм съпругът на Симона.“
Гласът на мъжа от снимката. Мъжът с безупречния костюм.
„Нямам какво да говоря с вас“, отвърнах аз, опитвайки се да запазя самообладание.
„Напротив, мисля, че имаме“, каза той с дразнещо спокойствие. „Искам да се срещнем. Да поговорим като разумни хора. Без адвокати, без съдилища. Просто двама мъже, които искат най-доброто за едно дете.“
„Най-доброто за нея е да стоите колкото се може по-далеч“, изсъсках аз.
Той се засмя тихо. Беше отблъскващ, лишен от всякаква топлина смях. „Вижте, Александър, мога да го нарека и така. Искам да ви направя предложение, което трудно ще откажете. Симона и аз можем да осигурим на Ани бъдеще, каквото вие не можете. Най-добрите училища в чужбина, пътувания, възможности. Всичко, което парите могат да купят.“
„Любовта ми не се купува“, отвърнах аз, а гневът започна да взима връх.
„О, не се и съмнявам“, продължи Дамян. „Но ипотечният ви кредит може да бъде изплатен. Фирмата ви може да получи няколко много изгодни поръчки. Помислете за това като за компенсация. За вашето време, за грижите ви. Бъдете разумен.“
Това беше. Първият ход. Опитът да ме купят. Да поставят цена на десет години от живота ми, на цялата ми любов.
„Вървете по дяволите“, казах аз и затворих телефона.
Ръцете ми трепереха от ярост. Този човек, този Дамян, беше арогантен и безскрупулен. Той не се интересуваше от Ани. За него тя беше просто още една придобивка, трофей, който да добави към колекцията си от скъпи вещи.
„Кой беше, тате?“, попита Ани, вдигайки поглед от тетрадката си.
„Никой, миличка. Грешен номер“, излъгах аз.
Но знаех, че това не е грешен номер. Това беше директна заплаха. И щом подходът с моркова не беше проработил, скоро щяха да опитат с тоягата. Не знаех колко е влиятелен този Дамян, но бях сигурен, че възможностите му далеч надхвърлят моите. Битката нямаше да бъде само за бащинството. Тя щеше да бъде битка за оцеляване.
Глава 4: Призраци в огледалото
Дните се превърнаха в мъчително очакване. Всяко позвъняване на телефона, всеки непознат автомобил, паркиран на улицата, предизвикваше пристъп на параноя. Дамян не се обади повече, но тишината беше по-зловеща от всяка заплаха. Имах чувството, че съм под наблюдение, че всяка моя стъпка се следи.
Работата ми започна да страда. Не можех да се концентрирам върху чертежите. Линиите се размазваха пред очите ми, а сложните изчисления ми се струваха като нерешима загадка. Клиентите започнаха да усещат разсеяността ми. Един от големите ми проекти, за който бях работил месеци наред, беше поставен под въпрос. Започнах да губя пари. Ипотеката, която доскоро беше символ на нашето светло бъдеще, сега тегнеше над мен като воденичен камък.
Единственото ми спасение бяха вечерите с Ани. Четяхме книги, гледахме филми, играехме на „Не се сърди, човече“. В тези часове се опитвах да бъда старият аз – веселият, безгрижен татко. Но тя усещаше промяната. Децата имат радар за тревожността на възрастните.
„Тате, защо си тъжен?“, попита ме тя една вечер, докато я завивах в леглото.
„Не съм тъжен, слънце. Просто съм малко уморен от работа“, отвърнах аз, погалвайки косата ѝ.
„Заради онази жена ли е?“, попита тя тихо.
Сърцето ми се сви. „Коя жена?“
„Онази, която беше на вратата онзи ден. Видях я през прозореца, когато се прибирах. Беше много елегантна. Коя е тя?“
Замръзнах. Бях се надявал, че не я е видяла. Не бях подготвен за този разговор.
„Просто една стара позната, миличка. Нищо важно.“
Тя ме погледна с големите си, сериозни очи. „Тя приличаше на снимките. На онези, които държиш в кутията в гардероба.“
Кутията. Кутията с малкото останали спомени от Симона. Няколко снимки, избледнели с времето. Не знаех защо ги пазя. Може би заради Ани, ако някой ден поиска да види как е изглеждала майка ѝ.
„Да, може би“, казах уклончиво. „Хайде, време е за сън.“
Тя не настоя повече, но знаех, че въпросът остана да виси в ума ѝ. Лъжите започваха да се трупат, изграждайки стена между нас.
За да се откъсна от мрачните мисли, реших да направя нещо, което отлагах отдавна. Да разчистя мазето. То беше пълно със стари вещи, кашони със спомени, които нямах сърце да изхвърля. Сред тях имаше и няколко кашона с вещите на Кирил. След смъртта му родителите му бяха съсипани и ме помолиха аз да прибера най-ценното за него.
Започнах да ровя безцелно. Стари учебници, колекция от музикални дискове, спортни трофеи. Всичко това събуждаше болезнени спомени. И тогава, на дъното на един от кашоните, намерих нещо, което бях забравил. Стар кожен дневник. Дневникът на Кирил.
Колебаех се. Това беше нахлуване в личното пространство на мъртъв човек. Но думите на Симона кънтяха в ушите ми. Трябваше да знам. Трябваше да намеря някакво доказателство, някакво обяснение.
Седнах на един стар стол, прахът танцуваше в лъча светлина от малкото прозорче, и отворих дневника. Почеркът на Кирил беше разхвърлян, емоционален, точно като него самия. Първите страници бяха пълни с обичайните студентски неволи, мечти за пътувания, размисли за бъдещето.
Прелистих напред, към периода, в който се запознах със Симона. В началото Кирил пишеше за нея с ентусиазъм. „Сашо си намери момиче. Красива е, малко дива. Дано не му разбие сърцето.“ Но постепенно тонът се промени. Започнаха да се появяват двусмислени фрази.
„Днес говорих със Симона. Сашо беше на работа. Тя се чувства самотна. Нещастна. Има нещо в очите ѝ… някаква тъга, която ме привлича неудържимо. Трябва да стоя далеч от нея. Тя е жената на най-добрия ми приятел.“
Сърцето ми започна да бие учестено. Продължих да чета, а всяка дума беше като забит пирон в плътта ми.
„Тя ми се обади снощи. Плачеше. Каза, че със Сашо са се скарали. Отидох до тях. Той спеше. Говорихме с часове. Утешавах я. В един момент тя ме целуна. Отвърнах ѝ. Господи, какво направих? Предадох единствения човек, който някога е вярвал в мен.“
Страниците трепереха в ръцете ми. Черно на бяло. Доказателството. Предателството.
Следващите няколко записа бяха изпълнени с терзания, вина и страст. Описваше тайни срещи, откраднати мигове, лъжи. Беше се случило. Точно както беше казала Симона.
Стигнах до момента, в който Симона му беше казала, че е бременна.
„Тя е бременна. Каза, че детето може да е мое. Мое… или негово. Не знае. Погледнах Сашо днес. Той беше толкова щастлив. Планираше бъдещето, говореше за имена, за детска стая. Аз стоях до него и се усмихвах, а отвътре умирах. Аз съм чудовище. Трябва да му кажа. Но не мога. Ще го унищожа. Ще унищожа всички ни.“
Последният запис беше няколко дни преди катастрофата.
„Симона иска да се махнем. Да избягаме заедно. Да оставим всичко зад гърба си. Но аз не мога. Не мога да живея с тази лъжа. Казах ѝ, че ще призная всичко на Сашо. Тя побесня. Заплаши ме, че ще каже, че съм я насилил, че ще съсипе живота ми. Не знам какво да правя. Затънал съм в блато и няма измъкване. Понякога си мисля, че смъртта е единственият изход.“
Затворих дневника. В мазето беше студено, но аз не усещах нищо. Бях вцепенен. Истината беше по-грозна и по-болезнена, отколкото можех да си представя. Кирил не просто ме беше предал. Той е бил измъчван, разкъсван от вина. А Симона… тя не е била просто невярна. Тя е била манипулативна и жестока. Беше го заплашвала.
Катастрофата. Винаги съм си мислел, че е нещастен случай. Загубил контрол на мокър път. Ами ако не е било така? Ами ако отчаянието го е тласнало към ръба? Тази мисъл беше непоносима.
Изведнъж лъжата на Симона, че аз не съм бащата, придоби ново измерение. Това не беше просто злоба. Това беше оръжие, което тя беше държала в арсенала си през цялото време. Оръжие, с което беше контролирала Кирил. А сега го насочваше към мен.
Качих се горе като сомнамбул. Дневникът тежеше в ръката ми като камък. Това беше моето доказателство. Доказателство за нейната манипулация. Може би адвокат Петров можеше да го използва.
Но в същото време това беше и доказателство, че Ани… моята Ани… най-вероятно не е моя дъщеря.
Застанах пред огледалото в коридора. Вгледах се в отражението си. Кой бях аз? Бях мъж, който беше живял в лъжа десет години. Бях приятел, който е бил предаден по най-жестокия начин. Бях баща… или може би не.
В този момент разбрах, че битката със Симона не е просто юридическа битка за попечителство. Това беше битка за моята идентичност. За всичко, в което вярвах. И трябваше да я спечеля. Не само заради Ани. А и заради себе си. За да събера парчетата от разбития си свят и да изградя нещо ново върху руините.
Глава 5: Ескалация
С дневника на Кирил в ръка, се почувствах едновременно по-силен и по-уязвим. Имах доказателство за манипулациите на Симона, но и потвърждение на най-големия си страх. Срещата ми с адвокат Петров беше кратка и напрегната. Той прегледа страниците, а лицето му остана безизразно.
„Това променя нещата“, каза той накрая, връщайки ми дневника. „Може да се използва, за да се покаже модел на поведение, да се очерни нейният характер. Но е и нож с две остриета, Александър. Защото потвърждава твърдението ѝ за бащинството. Ако стигнем до съд, нейните адвокати ще го представят като трагична любовна история, а вас – като пречка пред събирането на една майка с детето на нейната голяма, макар и покойна, любов.“
„Но тя го е заплашвала!“, възразих аз.
„Нямаме доказателства за това освен думите на покойник. Те ще кажат, че е бил объркан, разкъсван от вина. Ще го изкарат мелодрама. Трябва да бъдем много, много внимателни как ще използваме това.“
Петров ме посъветва да запазя дневника на сигурно място и да чакам следващия им ход. Не се наложи да чакам дълго.
Няколко дни по-късно, докато се прибирах от работа, намерих официален плик, пъхнат във вратата ми. Не беше в пощенската кутия, а директно на вратата – демонстрация, че знаят къде живея и могат да стигнат до мен, когато си поискат. Вътре имаше призовка. Симона беше завела дело за установяване на произход и за родителски права. Официално. Войната беше започнала.
Паниката отново започна да ме завладява. Обадих се на Петров, който ме успокои, че това е очаквана процедура. Назначиха ни дата за първо заседание след няколко седмици. Съдът щеше да нареди ДНК тест. Нямаше как да го избегна.
Но атаките не спряха дотук. Започнаха да се случват странни неща. Първо, получих обаждане от банката. Уведомиха ме, че преразглеждат условията по ипотечния ми кредит заради „промяна в пазарните условия“. Това беше абсурдно. Винаги съм бил изряден платец. После един от основните ми доставчици на материали се отказа да работи с мен, без никакво обяснение. Малки, но методични удари, целящи да разклатят финансовата ми стабилност. Зад всичко това прозирах невидимата ръка на Дамян. Той не си играеше. Използваше силата и влиянието си, за да ме притисне до стената.
Най-лошото се случи в училището на Ани. Бях извикан на среща с директорката. Оказа се, че са получили анонимен сигнал до Агенцията за закрила на детето. В сигнала се твърдяло, че пренебрегвам дъщеря си, че често я оставям сама вечер, че съм емоционално нестабилен.
Слушах обвиненията и не можех да повярвам. Това беше толкова мръсно, толкова подло. Някой беше наблюдавал дома ни, беше си измислил лъжи, за да ме дискредитира като баща. Социалните служби щяха да започнат проверка. Трябваше да разговарят с мен, с Ани, с учителите ѝ, със съседите. Щяха да надникнат под лупа в живота ни, търсейки пукнатини.
Излязох от училището като замаян. Това вече не беше битка за Ани. Това беше кампания за моето пълно унищожение. Искаха да ме съсипят финансово, професионално и морално. Искаха да ме представят като негоден родител, за да могат лесно да ми я отнемат.
Вечерта, докато седях сам в хола, отчаянието ме връхлетя с пълна сила. Бях сам срещу мощна, безскрупулна машина. Как можех да се боря? Бях просто един обикновен архитект. Те имаха пари, власт, връзки.
В този момент на пълно отчаяние, на вратата се позвъни. Беше Лилия. Беше донесла вечеря. Видя изражението на лицето ми и веднага разбра, че нещо не е наред.
Разказах ѝ всичко – за призовката, за банката, за сигнала до социалните. Тя слушаше, а лицето ѝ помръкваше все повече и повече. Когато свърших, тя не каза нищо. Просто ме прегърна.
„Няма да те оставя сам в това, Сашо“, каза тя твърдо. „Ще се борим. Заедно.“
Присъствието ѝ ми вдъхна искрица надежда. Не бях напълно сам.
„Говорих с моя преподавател, адвокат Петров“, продължи тя. „Той също смята, че зад всичко това стои мъжът на Симона, Дамян. Проверих го. Има строителна фирма, една от най-големите в страната. Има репутация на акула. Явно е решил да те смачка.“
„Успява“, признах аз горчиво.
„Не още“, отвърна Лилия с пламък в очите. „Те играят мръсно, значи и ние трябва да сме подготвени. Трябва да разберем кои са. Какво крият. Всеки има слаби места, Сашо. Трябва да намерим тяхното.“
„Как? Да наема частен детектив? Нямам такива пари.“
„Няма нужда“, каза Лилия и се усмихна загадъчно. „Аз уча право. Имам достъп до бази данни. Познавам хора. Не забравяй, че съм млада и подценявана. Понякога това е най-силното оръжие.“
В следващите дни Лилия се превърна в мой съюзник и стратег. Прекарваше часове в библиотеката и пред компютъра, ровейки се за всякаква информация за Дамян и неговите фирми. Откри, че има няколко висящи дела срещу него от недоволни партньори. Намери статии за спорни сделки и съмнителни обществени поръчки. Нищо конкретно, което да можем да използваме в съда, но достатъчно, за да се оформи картината на човек, който е свикнал да гази правилата.
Междувременно, аз се подготвях за проверката от социалните служби. Събрах всички възможни документи – бележки от училището на Ани, грамоти от състезания, снимки от нашите ваканции. Помолих съседите, възрастно семейство, с което бяхме близки, да говорят със социалните. Те бяха възмутени от анонимния сигнал и обещаха пълната си подкрепа.
Самата проверка беше унизителна. Една млада, сериозна жена дойде в дома ни. Огледа апартамента, провери дали в хладилника има храна, разгледа стаята на Ани. Разговаря с мен, а после и с Ани насаме. Гледах през леко открехнатата врата как дъщеря ми отговаря на въпросите ѝ – спокойно и уверено. Сърцето ми се късаше, че трябваше да преживее това.
Накрая социалната работничка си тръгна с думите, че не е открила нищо притеснително и че сигналът най-вероятно е злонамерен. Това беше малка победа, но ми костваше много нерви.
Денят за ДНК теста наближаваше. Бяхме в лабораторията – аз, Ани и Симона. Дамян не беше там. Симона беше студена и дистанцирана. Не направи никакъв опит да говори с Ани, която се беше вкопчила в ръката ми и гледаше майка си с нескрито недоверие и страх.
Процедурата беше бърза и стерилна. Взеха ни проби. Казаха ни, че резултатите ще излязат до седмица и ще бъдат изпратени директно в съда.
Излязохме от лабораторията и поехме в различни посоки. Не си разменихме нито дума. Докато се отдалечавах, усетих погледа на Симона върху себе си. В него нямаше триумф. Имаше нещо друго. Нещо, което приличаше на… колебание. За миг, само за един кратък миг, тя не изглеждаше като чудовище, а като изгубена жена. Но мигът отмина и ледената маска отново се върна на лицето ѝ.
Седяхме с Лилия в апартамента ми и чакахме. Седмицата до излизането на резултатите беше най-дългата в живота ми. Времето сякаш беше спряло. Всеки ден беше безкраен.
И тогава, в един късен следобед, Лилия ми се обади. Гласът ѝ беше напрегнат.
„Сашо, открих нещо. Нещо голямо.“
„Какво?“, попитах аз.
„Свързано е със Симона. Не с Дамян. С нея. Не мога да говоря по телефона. Идвам веднага.“
След двадесет минути тя беше пред вратата ми. Лицето ѝ беше бледо, а в ръцете си стискаше папка с документи.
„Какво има, Лиле? Плашиш ме.“
Тя отвори папката на масата. Вътре имаше разпечатки, копия на документи.
„През тези десет години“, започна тя бавно, „Симона не е живяла живота на богаташка, както си мислим. Поне не в началото. Проверих старите ѝ адреси, осигуровки… Имала е сериозни проблеми. Дългове. Дори е била разследвана за дребни измами преди няколко години. Обвиненията са били свалени, но…“
Тя ми подаде един от листовете. Беше копие на болничен лист.
„След като е родила Ани и те е напуснала, тя е била приета в психиатрична клиника. Диагноза: тежка следродилна депресия с психотични епизоди. Била е там почти шест месеца.“
Гледах документа и не можех да повярвам. Симона… психиатрична клиника… Това обясняваше толкова много неща. Може би тя не беше просто зла. Може би е била болна.
„Има и още нещо“, каза Лилия, а гласът ѝ стана още по-тих. „Дамян. Той я е измъкнал от всичко това. Платил е дълговете ѝ, уредил е прекратяването на разследването. Запознали са се малко след като е излязла от клиниката. Той я е „спасил“. Но на каква цена?“
Изведнъж картината започна да се прояснява. Симона не беше кукловодът. Тя беше просто още една кукла в театъра на Дамян. Той я е държал в ръцете си. Може би я е манипулирал, използвайки миналото ѝ, уязвимостта ѝ. Може би идеята да си върне Ани не беше нейна, а негова. Може би той искаше наследник, а тя не можеше да има повече деца. Всичко беше възможно.
„Тя не е злодей, Сашо“, прошепна Лилия. „Тя е жертва. Точно като теб.“
В този момент гневът ми към Симона започна да се изпарява. На негово място дойде нещо друго. Смес от съжаление и страх. Защото ако тя беше жертва, това правеше Дамян още по-опасен. Той не беше просто арогантен бизнесмен. Той беше безскрупулен манипулатор, който дърпаше конците на всички около себе си. И сега неговата цел бяхме аз и моето дете.
Глава 6: Резултатът
Телефонът иззвъня в петък следобед. Беше адвокат Петров. Гласът му беше спокоен и делови, както винаги, но долових леко напрежение.
„Резултатите от ДНК теста са излезли, Александър. Изпратени са в съда. Имам копие.“
Сърцето ми спря. Затаих дъх. Светът около мен изчезна. Чувах само бученето на кръвта в ушите си.
„И?“, успях да прошепна.
Последва пауза, която ми се стори цяла вечност.
„Резултатът потвърждава с 99.9% сигурност, че вие не сте биологичният баща на Ани“, каза Петров. „Вероятността покойният Кирил да е бащата, на базата на предоставените проби от негови роднини, е също толкова висока.“
Въпреки че го очаквах, въпреки че дневникът ме беше подготвил, истината ме удари като товарен влак. Чух думите, но съзнанието ми отказваше да ги приеме. Не. Не е вярно. Това е грешка. Моята Ани. Моето момиченце.
Облегнах се на стената, за да не падна. Стаята се завъртя.
„Александър? Още ли сте там?“, попита гласът на Петров от другия край на линията.
„Да… тук съм“, отвърнах механично.
„Слушайте ме. Това не е краят. Това е само началото. Биологията е само един фактор. Сега битката се премества на друга плоскост – кой е по-добрият родител. Трябва да сме готови за първото заседание следващата седмица.“
Не помня как приключи разговорът. Помня само оглушителната тишина след това. Тишина, изпълнена с хиляди крещящи въпроси. Какво означаваше това? Кой бях аз за Ани сега? Просто един пазач? Временен настойник? Думата „баща“ изведнъж ми се стори чужда и незаслужена.
Вгледах се в една нейна снимка на бюрото. Тя се смееше, показвайки липсващото си зъбче. Този смях… той беше моят свят. И сега този свят беше изграден върху лъжа.
Гняв, горещ и всепоглъщащ, започна да се надига в мен. Гняв към Симона. Гняв към Кирил. Как са могли да ми причинят това? Как са могли да вплетат живота ми в такава сложна мрежа от измами? Приятелството, любовта – всичко е било фалшиво.
Но най-големият ми страх беше свързан с Ани. Как щях да ѝ кажа? Как можех да погледна в очите ѝ и да ѝ кажа, че човекът, когото нарича „тате“, не е неин баща? Че истинският ѝ баща е мъж, когото тя едва си спомня като „чичо Киро“, и че е мъртъв? И че жената, която я е изоставила, сега иска да я отнеме? Това беше жестокост, която никое дете не заслужаваше.
Реших, че не мога да ѝ кажа. Не още. Трябваше първо да мине делото. Трябваше да я защитя от тази грозна истина колкото се може по-дълго.
През уикенда се опитах да се държа нормално, но беше невъзможно. Ани усещаше, че нещо не е наред. Беше станала тиха и замислена. Непрекъснато ме наблюдаваше с големите си очи, сякаш се опитваше да разчете бурята в душата ми.
В неделя вечер, докато вечеряхме, тя ме попита:
„Тате, ще ходим ли на съд?“
Въпросът ѝ ме свари неподготвен. Сърцето ми се сви.
„Откъде знаеш тази дума, слънце?“
„Чух те да говориш по телефона с леля Лили“, каза тя тихо, без да вдига поглед от чинията си. „Заради онази жена ли е? Тя иска ли да ми направи нещо лошо?“
Приседнах до нея и я прегърнах. „Не, миличка. Никой няма да ти направи нищо лошо. Аз никога няма да позволя това. Понякога възрастните имат спорове и трябва да отидат на едно специално място, за да може друг човек да им помогне да се разберат. Това е всичко.“
„Но аз не искам да се разбираш с нея“, каза Ани, а в гласа ѝ прозвучаха сълзи. „Аз искам да съм само с теб. Винаги.“
„И ще бъдем, обещавам“, казах аз, целувайки я по главата. Но докато изричах тези думи, усещах вкуса на лъжата в устата си. Вече не бях сигурен в нищо.
Денят на делото дойде. Съдебната зала беше студена и безлична. Аз бях там с Петров. От другата страна бяха Симона, Дамян и техният адвокат – елегантен, самодоволен мъж, който ни гледаше с пренебрежение.
Съдията, строга жена на средна възраст, откри заседанието. Адвокатът на Симона взе думата пръв. Той говори за „неоспоримото право на една майка да бъде с детето си“, за „трагичните обстоятелства“, които са я принудили да се раздели с него преди години, и за „безусловната биологична връзка“, потвърдена от ДНК експертизата. Рисуваше картина, в която Симона е жертва, а аз съм просто човекът, който временно се е грижил за детето ѝ.
Когато дойде ред на Петров, той беше спокоен и методичен. Говори за десетте години, в които аз съм бил единственият родител. Представи доказателства за моите грижи – бележки от училище, свидетелства от учители, дори благодарствено писмо от родителския комитет. Говори за емоционалната връзка между мен и Ани. Накрая, като изненада за другата страна, той повдигна въпроса за психичното състояние на Симона след раждането, представяйки копие от болничния лист, който Лилия беше намерила.
Адвокатът на Симона скочи като ужилен. Обвини ни в ровене в мръсното бельо и нарушаване на личния живот. Но ударът беше нанесен. В изражението на съдията се появи интерес.
Заседанието приключи без конкретно решение. Съдията насрочи следващо заседание, на което трябваше да бъде изслушан детски психолог, който да се срещне с Ани и да даде становище за нейното емоционално състояние и към кого е привързана.
Излязохме от залата в пълно мълчание. В коридора Дамян ме пресрещна. Симона стоеше на няколко крачки зад него, с наведено лице.
„Впечатляващо представление, Димитров“, каза Дамян с ледена усмивка. „Но не си мислете, че това ще ви помогне. Само удължавате агонията. Все още можете да приемете предложението ми. Вземете парите и се оттеглете с достойнство.“
„Достойнството не се продава“, отвърнах аз, гледайки го право в очите.
Усмивката му изчезна. „Ще съжалявате за това. Ще ви унищожа. Ще се погрижа да не можете да си намерите работа дори като чистач. Ще останете без нищо.“
В този момент Симона вдигна глава. Погледите ни се срещнаха. В очите ѝ видях нещо, което ме изненада – страх. Тя се страхуваше. Не от мен. От мъжа до нея.
Тя направи крачка напред, сякаш искаше да каже нещо, но Дамян я сграбчи грубо за ръката.
„Тръгваме“, изсъска той.
Той я повлече след себе си, без да се обръща. Аз останах в коридора, гледайки след тях. И за пръв път от началото на този кошмар, почувствах, че имам шанс. Слабото им място не беше в миналото, не беше в бизнес сделките. Слабото им място беше връзката помежду им. Тя беше изградена не на любов, а на контрол и страх. И аз трябваше да намеря начин да използвам това. Битката далеч не беше приключила.
Глава 7: Разривът
Следващите седмици бяха изпълнени с напрежение. Срещите с назначения от съда психолог бяха изпитание и за мен, и за Ани. Психоложката беше мила и внимателна жена, но Ани беше затворена и мълчалива в нейно присъствие. Отговаряше с по една дума, не искаше да рисува, нито да играе. Виждах, че целият този процес я травмира дълбоко.
Психоложката проведе среща и със Симона. По-късно, в разговор с адвокат Петров, разбрах, че срещата не е минала добре. Симона е била напрегната, не е успяла да установи контакт с Ани, която през цялото време е гледала към вратата, сякаш е чакала аз да се появя и да я спася.
Докладът на психолога беше в наша полза. В него се изтъкваше силната емоционална връзка между мен и Ани и се препоръчваше да не се предприемат резки промени в живота на детето, тъй като това би могло да има сериозни негативни последици за психичното ѝ здраве.
Това беше голяма победа, но знаех, че Дамян няма да се откаже. Атаките срещу мен продължиха. Фирмата ми беше на ръба на фалита. Наложи се да освободя двама от служителите си – млади, талантливи архитекти, които бях обучил лично. Чувствах се виновен и безсилен. Ипотеката висеше над главата ми като дамоклев меч.
Лилия беше моята скала в тази буря. Тя не само ми помагаше с юридически съвети, но и се грижеше за емоционалното ми състояние. Често идваше вечер, носеше храна, играеше с Ани, за да мога аз да поема глътка въздух.
„Трябва да намерим начин да стигнем до Симона“, каза тя една вечер, докато миехме чиниите, след като Ани си легна. „Тя е ключът. Ако тя се оттегли, Дамян няма да има основание да продължава делото.“
„Как да стигна до нея? Той я контролира напълно. Сигурно следи телефона ѝ, срещите ѝ.“
„Трябва да рискуваме“, настоя Лилия. „Трябва да ѝ дадем възможност да направи избор. Да ѝ покажем, че има и друг изход, освен да бъде негова марионетка.“
Дълго обмислях думите ѝ. Беше опасно. Дамян можеше да използва всеки мой опит за контакт срещу мен в съда. Но Лилия беше права. Трябваше да опитам.
Намерих начин. Чрез стари общи познати от университета успях да се сдобия с личния имейл на Симона, който тя едва ли използваше често и Дамян може би не следеше. Написах ѝ кратко, но внимателно обмислено писмо.
„Симона,
Знам, че между нас има много болка и гняв. Но това дело не е за нас. То е за Ани. Тя страда. Всеки ден виждам как губи частица от детството си заради нашите битки.
Не знам какви са причините ти да правиш това. Не те съдя. Но те моля да се замислиш. Какъв живот искаш за нея? Живот, изграден върху съдебни битки и омраза?
Искам да се срещнем. Само двамата. Без адвокати, без съпрузи. Да поговорим за Ани. Дължим ѝ го.
Александър“
Изпратих имейла и зачаках. Мина ден, два, седмица. Никакъв отговор. Бях започнал да губя надежда. Може би не беше видяла писмото. Може би го беше изтрила, без да го прочете.
И тогава, една сутрин, докато пиех кафе преди да събудя Ани, получих отговор. Само едно изречение.
„В парка до старата ни квартира. Утре, в 11 часа.“
Сърцето ми подскочи. Тя се беше съгласила.
На следващия ден бях в парка десет минути по-рано. Седнах на една пейка и зачаках. Бях нервен. Какво щях да ѝ кажа? Как щеше да реагира?
Тя дойде точно в единадесет. Беше облечена по-семпло от обикновено, с тъмни очила, които скриваха по-голямата част от лицето ѝ. Огледа се неспокойно, преди да седне на другия край на пейката.
„Имаш десет минути“, каза тя, без да ме поглежда. „Дамян мисли, че съм на фризьор.“
„Благодаря ти, че дойде.“
„Не съм дошла заради теб“, прекъсна ме тя. „Дойдох заради писмото. Заради Ани.“
„Как е тя?“, попитах тихо.
„Уплашена. Объркана. Мрази ме.“
„Тя не те мрази. Просто не те познава. А всичко, което се случва, я плаши.“
Настъпи мълчание.
„Защо, Симона?“, попитах накрая. „Защо правиш всичко това? Знам за клиниката. Знам, че ти е било трудно. Но защо сега? Защо по този начин?“
Тя свали очилата. Очите ѝ бяха подпухнали, сякаш беше плакала.
„Защото нямам избор“, прошепна тя. „Дамян… той е обсебен от идеята за „перфектно семейство“. Той не може да има деца. Когато разбра за Ани, той реши, че тя е неговият шанс. Той планира всичко. Той ме накара.“
„Но ти можеш да го спреш. Просто се откажи от делото.“
Тя се изсмя горчиво. „Не е толкова просто. Аз му дължа всичко. Той ме измъкна от калта. Ако го напусна, ще ме унищожи. Ще се погрижи да се върна там, откъдето ме е взел. Или дори по-зле. Той ме заплаши, Александър. Каза, че ако не направя това, което иска, ще навреди не само на мен, но и на теб. И на Ани.“
Думите ѝ потвърдиха най-лошите ми опасения. Тя беше в капан.
„Има изход, Симона. Можем да отидем в полицията. Можем да кажем на съда…“
„И какво?“, прекъсна ме тя. „Той ще си наеме най-добрите адвокати. Ще каже, че съм луда, нестабилна. Имам минало. Кой ще повярва на мен? На него ли, уважавания бизнесмен, или на бившата пациентка на психиатрична клиника?“
Беше права. Системата беше на негова страна.
„Но аз имам нещо“, казах аз, решавайки да рискувам всичко. „Имам дневника на Кирил.“
При споменаването на името му, тя трепна.
„Прочетох всичко, Симона. За вас двамата. За заплахите ти към него. Знам, че си го манипулирала.“
Тя сведе поглед. „Бях млада. И уплашена. Обичах го. Но той се страхуваше от теб, от реакцията ти. Не знаех какво да правя.“
„Можем да използваме този дневник. Да покажем на съда какъв манипулатор е Дамян, също като теб тогава…“
„Не!“, извика тя, а в гласа ѝ имаше паника. „Ако този дневник излезе наяве, Дамян ще побеснее. Той не знае цялата истина. Мисли си, че е било просто кратко увлечение. Ако разбере колко сериозно е било, ако прочете думите на Кирил… не знам на какво е способен. Той е много ревнив и властен. Моля те, Александър, не го прави. Заради Ани.“
В този момент разбрах. Тя не се страхуваше за себе си. Страхуваше се за дъщеря си. Страхуваше се от неконтролируемия гняв на Дамян.
„Какво предлагаш тогава?“, попитах аз, виждайки, че съм стигнал до задънена улица.
Тя се поколеба за миг. „На следващото дело… ще направя нещо. Не знам още какво. Но ще се опитам да сложа край на това. Трябва ми време. Просто ми обещай, че няма да използваш дневника. Поне не още.“
Погледнах я. В очите ѝ вече нямаше омраза. Имаше само отчаяние и молба.
„Добре“, казах аз. „Обещавам.“
Тя кимна, сложи си очилата и стана. „Трябва да тръгвам.“
Тя се обърна и тръгна бързо, без да поглежда назад. Аз останах на пейката, объркан повече от всякога. Да ѝ вярвам ли? Или това беше поредният капан, поредната манипулация?
Не знаех отговора. Но реших да заложа на този последен, крехък лъч надежда. Реших да ѝ дам шанс да постъпи правилно. За пръв път от десет години.
Глава 8: Изборът
Дните до следващото заседание минаваха бавно и напрегнато. Не знаех какво да очаквам. Дали Симона щеше да удържи на думата си? Или щеше да ме предаде отново? Живеех в постоянно състояние на тревожно очакване.
Опитвах се да защитя Ани от всичко това, но беше невъзможно. Тя беше спряла да пита, но усещах тъгата в очите ѝ. Детството ѝ беше откраднато, заменено със срещи с психолози и неловко мълчание у дома. Всяка вечер, когато я завивах, се молех този кошмар да свърши.
Денят на делото дойде. Атмосферата в съдебната зала беше още по-ледена от предишния път. Дамян изглеждаше напрегнат, а погледът му към мен беше изпълнен с открита враждебност. Симона седеше до него, бледа и притихнала. Не смееше да ме погледне.
Заседанието започна с изчитане на доклада на психолога. Думите на експерта отекваха в залата, потвърждавайки това, което знаех през цялото време – че моето място е до Ани. Адвокатът на Симона се опита да омаловажи доклада, но съдията го прекъсна с остър жест.
Дойде моментът за изслушване на свидетелите. Адвокат Петров беше призовал съседите ни и директорката на училището. Техните показания бяха силни, рисувайки картина на любящ и всеотдаен баща.
Тогава адвокатът на Симона поиска думата. „Ваша чест, искаме да призовем нашия свидетел – самата ищца, госпожа Симона.“
Сърцето ми спря. Това беше моментът. Всичко зависеше от това какво щеше да каже тя.
Симона се изправи и отиде до свидетелската скамейка. Ръцете ѝ трепереха. Тя се закле и седна.
Нейният адвокат започна с няколко общи въпроса, целящи да я представят като любяща майка, която е била разделена от детето си поради трагични обстоятелства. Тя отговаряше тихо, с по една дума.
„Госпожо“, каза адвокатът с мазен глас, „кажете на съда защо искате да получите родителските права над дъщеря си.“
Симона вдигна глава. Погледът ѝ се плъзна по залата. Спря се за миг на Дамян, който я гледаше напрегнато, после на мен. Накрая погледът ѝ се спря на празната част на залата, сякаш там, в празното пространство, виждаше лицето на Ани.
Тя си пое дълбоко дъх.
„Аз…“, започна тя, а гласът ѝ трепна. „Аз оттеглям иска си за родителски права.“
В залата настана гробна тишина. Чуваше се само жуженето на луминесцентните лампи. Адвокатът ѝ я зяпна с отворена уста. Дамян скочи на крака.
„Какво правиш?“, изсъска той.
Съдията удари с чукчето. „Тишина! Продължете, госпожо.“
Симона вече не гледаше никого. Гледаше право пред себе си, а по бузите ѝ се стичаха сълзи.
„Аз я изоставих преди десет години“, продължи тя с по-силен, макар и треперещ глас. „Бях млада, уплашена и болна. Не мога да върна времето назад. Не мога да изтрия болката, която съм причинила. През всичките тези години Александър беше до нея. Той беше нейната майка и нейният баща. Той я обича. А тя обича него. Да я отнема от него сега… това би било жестокост. Това не би било в неин интерес. Аз… аз просто искам тя да бъде щастлива. И знам, че нейното щастие е с него.“
Тя млъкна, разтърсена от ридания.
Дамян беше извън себе си. „Тя не знае какво говори! Тя е емоционално нестабилна!“, изкрещя той към съдията.
„Господине, още една дума и ще наредя да ви изведат от залата!“, отсече съдията.
Тя се обърна към Симона. „Госпожо, сигурна ли сте в решението си?“
Симона кимна, неспособна да говори.
„В такъв случай“, каза съдията, „предвид оттеглянето на иска от страна на ищцата и представените доказателства, съдът присъжда пълните родителски права на господин Александър. Делото е приключено.“
Тя удари с чукчето. Звукът отекна в залата като изстрел. Край. Всичко беше свършило.
Почувствах как цялото напрежение, насъбирано с месеци, се оттича от мен. Отпуснах се на стола, неспособен да помръдна. Адвокат Петров ме потупа по рамото. „Спечелихме, Александър. Спечелихме.“
Дамян изруга и изхвърча от залата, блъскайки вратата след себе си. Симона остана на свидетелската скамейка, с лице, скрито в ръцете си.
Изчаках залата да се опразни. Станах и бавно се приближих до нея. Тя вдигна глава. Лицето ѝ беше изкривено от болка.
„Благодаря ти“, казах аз. Това беше всичко, което можех да изрека.
„Пази я“, прошепна тя. „И… може ли… може ли някой ден да я виждам? Не като майка. Просто… като приятел. Отдалеч.“
Погледнах тази сломена жена пред мен. Тя беше причинила толкова много болка, но в този момент видях само разкаяние.
„Ще видим“, казах аз. „Трябва ѝ време. На всички ни трябва време.“
Тя кимна. „Знам. Просто… не ме забравяйте напълно.“
Тя стана и си тръгна, малка и прегърбена фигура в огромния, празен коридор.
Излязох от съда и вдишах дълбоко. Въздухът ми се стори по-чист, слънцето – по-ярко. Кошмарът беше свършил.
Първият човек, на когото се обадих, беше Лилия. Тя изкрещя от радост в слушалката. След това се обадих в училището и казах, че ще отида да взема Ани по-рано.
Когато пристигнах, тя ме чакаше на стълбите. Погледна ме въпросително.
Клекнах пред нея и я прегърнах силно.
„Всичко свърши, слънце мое“, прошепнах в косата ѝ. „Приключи. Оставаме си само двамата. Завинаги.“
Тя не каза нищо. Просто ме прегърна още по-силно. И за пръв път от много, много време, усетих как малкото ѝ телце се отпуска напълно в ръцете ми.
По пътя към дома спряхме и купихме най-голямата торта, която намерихме. Вечерта празнувахме. Аз, Ани и Лилия. Смехът отново изпълни апартамента ни.
По-късно, когато Ани вече спеше, седях на терасата и гледах звездите. Пътят напред нямаше да е лесен. Трябваше да възстановя фирмата си. Трябваше да се справя с финансовите проблеми. И най-трудното – някой ден трябваше да разкажа на Ани истината. Цялата истина. За Симона, за Кирил. Но щях да го направя, когато му дойде времето. Когато тя е достатъчно голяма, за да разбере.
Не знаех какво крие бъдещето. Не знаех дали Симона някога ще бъде част от живота ни. Но знаех едно. Връзката ми с Ани беше по-силна от всякога. Защото тя не беше изградена върху кръв и гени. Беше изградена върху нещо много по-трайно. Върху безсънните нощи, върху споделения смях, върху избърсаните сълзи. Върху любовта.
Аз не бях просто мъжът, който я е отгледал. Аз бях нейният баща. И никой, и нищо на този свят не можеше да промени това. Погледнах към спящия град. Бяхме само двамата в нашия малък свят. И той отново беше цял.