Претърпях жесток спонтанен аборт. Болката не беше само физическа, беше раздираща душата празнота, която заплашваше да ме погълне цяла. Лежах в стерилната болнична стая, взирайки се в петното на тавана, докато сълзите се стичаха безмълвно по слепоочията ми. Светът беше изгубил цветовете си, превърнал се в сива, безкрайна мъгла.
В болницата сестра ми реши, че това е „перфектният момент“ да обяви своята бременност: „Е, щом вече не си бременна, най-накрая е мой ред!“ Думите ѝ прокънтяха в тишината на стаята, по-остри от скалпел, по-студени от болничния метал. Те прорязаха мъглата на скръбта ми и забиха леден шип право в сърцето ми. Вдигнах поглед към нея, към Десислава, и видях триумф в очите ѝ. Не съчувствие, не съжаление. Триумф.
Когато видя, че съм бесна, майка ми се засмя и каза, че съм „прекалено чувствителна“. Смехът ѝ беше като сол в раната. „Хайде, Ани, не се цупи. Радвай се за сестра си. Животът продължава.“ Тези думи, изречени с лекота, с пълно пренебрежение към моята агония, ме сринаха. Те бяха там, моето семейство, усмихнати и щастливи, празнуващи нов живот върху руините на моя.
По-късно, щом родителите ни напуснаха стаята ми, замръзнах, когато сестра ми се наведе и прошепна в ухото ми с ледена злоба, която никога преди не бях чувала в гласа ѝ: „Той никога не е бил твой. И сегашното ми дете също няма да е последното.“
Всяка клетка в тялото ми се скова. Какво означаваше това? Умът ми се въртеше в трескав опит да проумее смисъла зад отровните ѝ думи. „Той никога не е бил твой.“ Кой? Бебето? Не, не можеше да е това. Говореше за нещо друго. За някой друг. И тогава, като светкавица в тъмна нощ, един образ изплува в съзнанието ми – образът на моя съпруг, Мартин. Начинът, по който понякога гледаше Десислава. Кратката, почти незабележима усмивка, която разменяха, когато мислеха, че никой не ги вижда. Малките детайли, които бях пренебрегвала, отхвърляла като плод на въображението си.
Десислава се изправи, на лицето ѝ играеше самодоволна усмивка. Тя погали леко все още плоския си корем, сякаш демонстрираше най-ценното си притежание. „Ще се видим у вас, сестричке. Трябва да празнуваме.“ И с тези думи тя се обърна и излезе, оставяйки ме сама с разрухата, която беше създала.
Лежах неподвижно, а думите ѝ отекваха в главата ми като погребална камбана. Празнотата в мен вече не беше само от загубеното дете. Беше се разраснала, превръщайки се в черна дупка на предателството, която заплашваше да погълне всичко, в което някога бях вярвала – любовта, семейството, доверието. Студената истина започваше да си проправя път през шока. Сестра ми не просто беше откраднала моя момент на щастие. Тя беше откраднала целия ми живот.
Глава 2
Изписването от болницата беше като излизане от един кошмар и влизане в друг, много по-реален и жесток. Къщата, която с Мартин бяхме купили само преди година с огромен ипотечен кредит, сега ми се струваше чужда и студена. Всеки ъгъл, всяка вещ, която бяхме избирали заедно с толкова любов и надежда за бъдещето, сега крещеше за предателството му. Детската стая, боядисана в меки, пастелни цветове, беше заключена. Не можех да понеса да я гледам.
Мартин се държеше странно. Беше прекалено внимателен, почти раболепен, но в очите му липсваше онази топлина, която познавах. Всяко негово докосване ме караше да настръхвам. Всяка негова дума звучеше фалшиво. Той говореше за бъдещето, за това как ще опитаме отново, как ще преодолеем това „изпитание“ заедно. Но аз вече знаех. Знаех, че той говори за бъдеще, в което аз нямах място.
Една вечер, докато той беше под душа, не издържах. Ръцете ми трепереха, докато взимах телефона му. Сърцето ми биеше до пръсване. Чувствах се като престъпник, ровещ в чужди тайни, но инстинктът ми беше по-силен от разума. Паролата беше датата на нашата сватба. Иронията беше жестока.
Това, което открих, потвърди най-страшните ми кошмари. Съобщения. Десетки съобщения между него и Десислава. Съобщения, пълни с думи, които той никога не беше казвал на мен. Планове за бъдещето, подигравки зад гърба ми, споделени тайни. И най-ужасяващото – съобщение от Десислава от деня на моя аборт: „Свърши се. Сега е наш ред.“ Отговорът на Мартин беше само една дума: „Най-накрая.“
Светът под краката ми се разпадна. Въздухът не ми достигаше. Седнах на ръба на леглото, взирайки се в екрана, а думите се размазваха пред очите ми през пелена от сълзи. Това не беше просто изневяра. Това беше заговор. Дълго планиран, студен и пресметлив заговор, изтъкан зад гърба ми от двамата най-близки хора в живота ми.
Когато Мартин излезе от банята, увит в кърпа, с усмивка на лице, аз просто вдигнах телефона. Усмивката му изчезна, заменена от паника. Той се опита да го грабне от ръцете ми, но аз го отдръпнах.
„Защо?“, беше единственото, което успях да прошепна. Гласът ми беше дрезгав, неузнаваем.
Той мълчеше. Просто стоеше там, а вината беше изписана на лицето му. Нямаше извинения, нямаше обяснения. Само оглушително мълчание, което потвърждаваше всичко.
„Колко отдавна?“, попитах, а гласът ми трепереше от гняв.
„Ани, моля те… не сега.“
„Кога тогава, Мартин? Кога е подходящият момент да науча, че съпругът ми и сестра ми са ме предали по най-жестокия възможен начин? Докато избирахме тапети за детската стая? Или докато лежах в болницата, изгубила детето ни?“
Той сведе поглед. „Сложно е.“
„Сложно ли?“, изкрещях аз, а гласът ми се пречупи. „Не, Мартин, никак не е сложно! Просто е! Вие двамата сте ме унищожили! Отнехте ми всичко!“
Грабнах първото, което видях – стъклена ваза от нощното шкафче – и я запратих към стената. Тя се разби на хиляди парченца, точно като живота ми. Той не трепна. Просто ме гледаше с празен, безизразен поглед. В този момент разбрах. Той не съжаляваше. Единственото, за което съжаляваше, беше, че го хванах. За него аз бях просто пречка. Пречка, която сега, след като вече не носех детето му, беше станала незначителна.
Глава 3
Седмица по-късно се състоя прословутото семейно събиране. Трябваше да е празненство за „добрата новина“ на Десислава. Мисълта да отида ме караше да повръщам, но нещо в мен, някаква мазохистична нужда да видя падението им в очите, ме накара да се облека и да застана пред вратата на родителите си.
Къщата беше същата, в която бях израснала, но сега се усещаше като вражеска територия. Във въздуха се носеше аромат на печено месо и лицемерие. Майка ми, Маргарита, ме посрещна на вратата с напрегната усмивка. „Ани, миличка, най-после дойде! Притеснихме се за теб.“ Прегърна ме, но прегръдката ѝ беше студена, формална.
Влязох в хола. Всички бяха там. Баща ми, Огнян, седеше в любимото си кресло, забил поглед във вестника, сякаш се опитваше да се изолира от драмата. Десислава и Мартин стояха един до друг до камината, прекалено близо. Тя сияеше, облечена в рокля, която вече леко очертаваше корема ѝ. Мартин избягваше погледа ми.
Но имаше и още някой. До сестра ми стоеше нейният съпруг, Стефан. Висок, елегантен, с пронизващи сини очи и аура на власт, която изпълваше стаята. Стефан беше успешен бизнесмен, човек, свикнал да получава това, което иска. Той беше стълбът, който крепеше финансовото благополучие на цялото ни семейство. Майка ми го боготвореше. За нея той беше въплъщение на успеха, който нейните собствени деца не бяха постигнали. Сега разбирах защо тя беше толкова сляпа за всичко. Нейната лоялност не беше към мен, а към парите и статута на Стефан.
Стефан ме погледна с лека, почти незабележима усмивка. „Ани, радвам се да те видя. Десислава ми каза, че не се чувстваш добре. Надявам се да си по-добре.“ Гласът му беше кадифен, но в очите му имаше нещо студено, пресметливо. Дали знаеше? Дали подозираше нещо? Или беше просто поредният глупак, измамен от жена си?
Вечерята беше мъчение. Десислава не спираше да говори за бременността си, за плановете си за бебето, за това колко щастлива е. Майка ми ѝ припяваше, а Мартин кимаше в съгласие, като кукла на конци. Аз мълчах, забила вилица в чинията си, усещайки как гневът в мен кипи и заплашва да избухне. Усещах погледа на Стефан върху себе си. Той ме наблюдаваше. Анализираше ме.
„Ани, не ядеш нищо“, отбеляза майка ми с фалшива загриженост. „Трябва да се грижиш за себе си.“
„Нямам апетит“, отвърнах аз, без да я поглеждам.
„Е, не може всички да сме щастливи и да имаме апетит, нали?“, подхвърли Десислава с усмивка.
Това беше капката, която преля чашата. Вдигнах поглед и го забих право в нейния. „Не, Десислава. Не всички можем да бъдем щастливи, особено когато щастието ни е изградено върху нещастието на другите.“
В стаята настъпи неловка тишина. Мартин пребледня. Майка ми ме изгледа с укор. Единственият, който не изглеждаше изненадан, беше Стефан. Той просто отпи от виното си, а в очите му проблесна искра на интерес.
„Какво искаш да кажеш с това, Ани?“, попита майка ми с остър тон.
„Точно това, което чухте“, казах аз, като се изправих. Вече не ме интересуваше. Исках да ги нараня, така както те нараниха мен. „Искам да поздравя бъдещите родители. Десислава и… Мартин. Сигурна съм, че ще бъдете много щастливи заедно. След като вече няма пречки по пътя ви.“
Погледнах към Мартин. „Можеш да останеш тук тази вечер. Аз ще се прибера да си събера багажа. И не се притеснявай за ипотеката. Ще оставя на вас двамата да се оправяте с нея.“
Обърнах се и тръгнах към вратата, без да поглеждам назад. Чух майка ми да вика името ми, но не спрях. Зад гърба си оставих руините на моето семейство, но за първи път от седмици насам почувствах, че мога да дишам. Битката тепърва започваше, но аз вече бях направила първата крачка. Бях хвърлила бомбата. Сега оставаше да видя кой ще оцелее след експлозията.
Глава 4
Напуснах родителския дом с писък на гуми и буря в душата. Не знаех къде отивам. Единственият човек, на когото можех да се доверя, беше по-малкият ми брат, Павел. Той учеше право в университета и живееше на квартира в другия край на града. Надявах се да е там.
Когато отвори вратата, лицето му изразяваше смесица от изненада и притеснение. Бях разплакана, разрошена, с празен поглед. Без да каже и дума, той ме прегърна и ме въведе вътре. Малката му квартира, затрупана с учебници по право и правни казуси, ми се стори като единственото сигурно място в света.
Разказах му всичко. За думите на Десислава в болницата, за съобщенията в телефона на Мартин, за ужасната вечеря. Павел слушаше мълчаливо, а лицето му ставаше все по-мрачно. Той винаги беше по-близък с мен, отколкото с Десислава. Виждаше нейната манипулативна природа, която родителите ни отказваха да признаят.
„Не мога да повярвам…“, каза той, когато свърших. „Знаех, че тя е способна на много неща, но това… това е чудовищно.“
„Какво да правя, Павка?“, проплаках аз. „Нямам нищо. Къщата е ипотекирана на името на двама ни. Нямам работа, защото Мартин настоя да напусна, когато забременях. Сама съм.“
„Не си сама“, каза твърдо той. „Аз съм с теб. Ще се справим.“
Павел веднага влезе в ролята на бъдещ адвокат. Започна да говори за развод, за делба на имущество, за доказване на изневяра. Думите му звучаха далечни и абстрактни, но в тях имаше някаква успокояваща логика, която ми даваше крехка надежда.
„Но те имат Стефан“, казах аз. „Той има пари, има връзки. Ще наеме най-добрите адвокати. Ще ме смачкат.“
Павел се намръщи. „Стефан… Да, той е проблем.“ Брат ми замълча за момент, потънал в мислите си. „Знаеш ли, точно преди седмица бях на интервю за стаж. В една от най-големите кантори в града. Оказа се, че те обслужват основно фирмите на Стефан. Предложиха ми мястото.“
„И?“, попитах аз.
„Отказах. Нещо ме притесни в тях. Имаха репутация на… безскрупулни. Готови на всичко, за да спечелят. Но сега…“ Той ме погледна, а в очите му се четеше дилема. „Сега се чудя дали не сгреших. Може би ако бях вътре, можех да науча нещо. Нещо, което да използваме срещу него.“
Моралният компас на брат ми беше силен, но лоялността му към мен беше още по-силна. Виждах как в главата му се води битка. Битка между правилното и необходимото.
„Недей, Павка“, казах аз. „Не искам да рискуваш бъдещето си заради мен. Това е моята битка.“
„Ти си ми сестра, Ани. Това е и моя битка“, отвърна той.
През следващите няколко дни живях в квартирата на Павел, изгубена в мъгла от скръб и гняв. Той се грижеше за мен, докато едновременно се опитваше да не изостава с ученето. Един ден той се върна от университета с особено изражение.
„Обадих се в кантората“, каза той тихо. „Казах им, че съм размислил. Започвам стаж от следващата седмица.“
Сърцето ми се сви. „Павел, не трябваше.“
„Трябваше“, прекъсна ме той. „Снощи не можах да спя. Рових се из публичните регистри. Има нещо странно около една от фирмите на Стефан. Наскоро е прехвърлена на името на офшорна компания. Има и няколко висящи дела срещу нея за неизплатени задължения към доставчици. Не са големи суми, но са много на брой. Като че ли умишлено източва компанията, преди да я обяви в несъстоятелност. Ако успея да докажа нещо… това може да е нашият коз.“
Планът беше рискован. Павел щеше да влезе в леговището на лъва, рискувайки кариерата си, преди дори да е започнала. Но в очите му видях решителност, която ме накара да повярвам, че може би имаме шанс. Може би справедливостта не беше просто дума от дебелите книги, които брат ми четеше. Може би понякога, само понякога, тя можеше да бъде извоювана.
Глава 5
Докато Павел се готвеше да проникне в правния свят на Стефан, аз трябваше да се върна в реалността. Върнах се в къщата, за да събера вещите си. Мартин го нямаше. Вероятно беше при Десислава. По-добре. Не исках да го виждам.
Къщата беше тиха и празна. Всяка стая носеше спомени, които сега бяха болезнени. В спалнята ни, на нощното шкафче от неговата страна, видях нещо, което не беше там преди. Малка кадифена кутийка. Сърцето ми подскочи. Отворих я с треперещи пръсти. Вътре имаше пръстен. Годежен пръстен с огромен диамант. Много по-голям и по-скъп от моя.
Значи това беше. Той вече планираше следващия си живот. Преди тялото ми дори да се е възстановило от загубата на нашето дете, той вече се готвеше да предложи брак на сестра ми. Вълна от леден гняв ме заля. Грабнах кутийката и я пъхнах в чантата си. Това беше доказателство. Болезнено, унизително, но доказателство.
Продължих да събирам вещите си, когато забелязах, че лаптопът на Мартин е оставен на бюрото, отворен. Любопитството отново надделя. Знаех, че е грешно, но вече бях преминала всякакви граници. Седнах на стола и започнах да ровя.
Той не беше излязъл от имейла си. Намерих това, което търсех, много по-бързо, отколкото очаквах. Не бяха любовни писма, а финансови документи. Извлечения от банкови сметки, договори за кредит, бизнес кореспонденция. Мартин имаше малък бизнес за софтуерни решения, който винаги се беше оплаквал, че едва крета. Но цифрите, които виждах, говореха друго.
През последните шест месеца по сметките му бяха постъпили огромни суми. Суми, които нямаха обяснение. Преводи от непознати компании. И тогава видях имейл от финансовия директор на една от фирмите на Стефан. В него се обсъждаше „консултантски договор“ с фирмата на Мартин. Сумите съвпадаха.
Стефан беше плащал на Мартин. Но защо? За какви „консултантски“ услуги? Моят съпруг не разбираше нищо от основния бизнес на Стефан, който беше в строителството. Картината започна да се изяснява. Това не бяха пари за работа. Това бяха пари за мълчание. Или още по-лошо – пари, за да ме напусне. Стефан купуваше Мартин. Купуваше го, за да разчисти пътя на бременната си любовница, моята сестра, и да я направи „почтена“ съпруга.
Но имаше и още нещо. Открих проект на писмо, адресирано до адвокат. В него Мартин описваше подробно финансовото си състояние, като умишлено омаловажаваше приходите си и надуваше разходите. Подготвяше се за развода. Планираше да се представи като почти фалирал, за да ми плати възможно най-малкото обезщетение и да ме остави да се оправям сама с огромния ипотечен кредит.
Измамата беше пълна. Не беше само емоционална, беше и финансова. Те не просто бяха разбили сърцето ми, те планираха да ме унищожат финансово, да ме оставят без нищо. Копирах всички файлове на една флашка. Всички имейли, всички банкови извлечения, всички договори. Това вече не беше просто семейна драма. Това беше война. И аз току-що се бях сдобила с първото си оръжие.
Глава 6
Срещнах се с Мартин няколко дни по-късно в неутрално кафене. Исках да го погледна в очите, докато го конфронтирам с това, което знам. Той дойде с вид на отегчен мъченик, сякаш ми прави огромна услуга.
„Какво искаш, Ани?“, попита той, без дори да ме погледне. „Нямам време за сцени.“
„Искам да знам колко струвам“, казах аз спокойно.
Той най-накрая вдигна поглед, объркан. „Какво?“
„Колко ти плати Стефан, за да се отървеш от мен?“, попитах аз, а гласът ми беше равен и студен.
Цветът се оттече от лицето му. Той се огледа панически, сякаш се страхуваше някой да не ни чуе.
„Не знам за какво говориш.“
„О, знаеш много добре“, казах аз и плъзнах флашката по масата към него. „Тук имам всичко, Мартин. Договорите ти със Стефан. Банковите извлечения. Имейлите до адвоката ти, в които планираш как да ме оставиш на улицата. Всичко.“
Той гледаше малкото парче пластмаса, сякаш е змия, готова да го ухапе. За първи път от началото на този кошмар видях страх в очите му. Истински, неподправен страх.
„Ани, мога да обясня…“
„Няма какво да обясняваш!“, прекъснах го аз, като повиших тон. „Ти си ме продал! Продал си брака ни, бъдещето ни! За пари! За да можеш да бъдеш с нея!“
Той сведе глава. „Обичам я.“
Думите му ме удариха като шамар, въпреки че вече знаех истината. Да ги чуя, изречени на глас, беше съвсем различно.
„Обичаш я?“, изсмях се аз горчиво. „Ти не знаеш какво е любов, Мартин. Ти обичаш само себе си и парите. Колко време ще мине, преди Стефан да реши, че вече не си му нужен? Колко време ще мине, преди Десислава да намери някой по-богат и по-влиятелен и да те захвърли като стара играчка?“
Той не отговори. Мълчанието му беше по-красноречиво от всякакви думи.
„Искам развод“, казах твърдо. „Искам къщата. Ще поемеш целия остатък от ипотеката. Искам и половината от парите, които си получил от Стефан. Иначе тази флашка отива право при адвоката ми, а след това и при данъчните. И може би дори при самия Стефан. Не мисля, че той ще е много щастлив да разбере, че си планирал да скриеш парите му от мен. Той не обича да го правят на глупак.“
Мартин ме гледаше с омраза. Маската на съжаление беше паднала. Сега виждах истинското му лице – лицето на страхлив, алчен човек, притиснат в ъгъла.
„Няма да получиш нищо, кучко“, изсъска той. „Ще те унищожа в съда.“
„Опитай“, предизвиках го аз. „Но не забравяй, че аз вече нямам какво да губя. А ти? Ти можеш да загубиш всичко. Парите си, бъдещата си съпруга и свободата си. Избирай разумно.“
Станах и си тръгнах, оставяйки го да седи сам с отровата си и с малката флашка, която държеше съдбата му в ръцете си. Краката ми трепереха, но главата ми беше изправена. Бях уплашена, но и някак окрилена. Бях спряла да бъда жертва. Бях се превърнала в боец.
Глава 7
Следващата ми цел беше Десислава. Знаех, че разговорът с нея ще бъде много по-труден. Тя не беше страхливец като Мартин. Тя беше в основата на всичко, диригентът на този ужасен оркестър. Намерих я в лъскав мол, докато разглеждаше бебешки дрешки. Гледката беше толкова абсурдна, толкова жестока, че за момент ми се зави свят.
Тя ме видя и на лицето ѝ се изписа досада, а не изненада.
„Какво правиш тук, Ани? Преследваш ли ме?“
„Дойдох да видя как върви пазаруването“, казах аз, като взех в ръка едно малко, синьо терличе. „За момче ли се надяваш?“
„Няма значение“, отвърна тя рязко. „Важното е, че е здраво.“
„И че е на Мартин, нали?“, попитах аз, гледайки я право в очите.
Тя не трепна. „Да. И какво от това? Ти изгуби своя шанс. Аз се възползвах от моя.“
„Шанс?“, изсмях се аз. „Ти наричаш това шанс? Да спиш със съпруга на сестра си, докато тя се опитва да забременее? Да обявиш бременността си до болничното ѝ легло, минути след като е изгубила детето си? Това е чудовищно, Деси, дори и за теб.“
„Нарича се живот, Ани. По-силният оцелява“, каза тя с ледена невъзмутимост. „Ти винаги си била слабата. Винаги си била прекалено чувствителна, прекалено наивна. Мислеше си, че любовта и моралът ще те спасят. Е, виж докъде те докараха.“
Посегнах в чантата си и извадих кутийката с пръстена. Отворих я и я бутнах в ръцете ѝ.
„Предполагам, че това е за теб. Намерих го на нощното шкафче на Мартин. Явно бърза да те направи почтена жена.“
Десислава погледна пръстена, а в очите ѝ проблесна алчен пламък. Но след това тя ме погледна и се усмихна подигравателно. „Благодаря. Но вече нямам нужда от него.“
„Какво искаш да кажеш?“
„Искам да кажа, че ти си направила грешни изводи, сестричке. Както винаги.“ Тя се наведе към мен, точно както в болницата, а гласът ѝ се превърна в зъл шепот. „Мислиш си, че Мартин е голямата награда? Мислиш си, че съм направила всичко това заради него? Горкият Мартин. Той е просто пионка. Полезна, но заменима пионка.“
„Тогава защо…“
„Заради Стефан, глупачке!“, прекъсна ме тя. „Стефан иска наследник. От години опитваме, но той има проблеми. Не може да има деца. Лекарите го потвърдиха. Но той никога няма да го признае. Това би сринало имиджа му на алфа мъжкар. Затова ми трябваше донор. А Мартин беше толкова удобен. Влюбен, глупав и лесен за манипулиране.“
Думите ѝ ме зашлевиха по-силно от всеки удар. Бях толкова фокусирана върху предателството на Мартин, че не бях видяла истинската игра. Това не беше история за любов, а за наследство. Детето в утробата ѝ не беше плод на страст, а на студен, пресметлив план.
„Значи Стефан не знае?“, прошепнах аз ужасена.
„Разбира се, че не знае“, изсмя се Десислава. „Той мисли, `че това дете е чудо. Негова кръв. Негов наследник, който ще поеме империята му. И аз ще бъда кралицата майка. А Мартин? Той ще получи парите си и ще изчезне. И всички ще бъдем щастливи. Е, освен теб, разбира се.“
Тя затвори кутийката с пръстена и ми я подаде обратно. „Задръж си го. Или го продай. Ще ти трябват пари за адвокат.“
С тези думи тя се обърна и продължи да разглежда бебешките дрешки, сякаш току-що не беше признала най-дяволския план, който можех да си представя. Аз стоях като вкаменена, осъзнавайки, че съм попаднала в много по-дълбока и по-мръсна игра, отколкото си мислех. И в тази игра аз бях единствената, която не знаеше правилата.
Глава 8
Разкритието на Десислава промени всичко. Досега си мислех, че се боря срещу двама предатели. Сега разбирах, че се изправям срещу сложна мрежа от лъжи, в центъра на която стоеше могъщият и нищо неподозиращ Стефан.
Част от мен искаше да отиде директно при него и да му разкаже всичко. Да взриви света на Десислава, така както тя беше взривила моя. Но разумът, подсилен от правните съвети на Павел, надделя. Да се изправя срещу Стефан без неоспорими доказателства беше самоубийство. Той беше човек, който можеше да ме смаже, без дори да се замисли. А моята дума срещу тази на бременната му съпруга не струваше нищо.
Трябваше ми доказателство. ДНК тест. Но как да го получа?
Междувременно Павел започна стажа си в адвокатската кантора. Той беше като шпионин във вражески лагер, внимателен и наблюдателен. Всяка вечер ми разказваше какво е научил. Говореше за сложни финансови схеми, за офшорни сметки, за дела, които мистериозно се печелеха в последния момент. Името на Стефан се споменаваше с уважение и страх.
Една вечер Павел се прибра по-блед от обикновено.
„Какво има?“, попитах аз.
Той извади папка от чантата си. „Днес ми дадоха да архивирам стари досиета. Попаднах на това.“
Отвори папката. Вътре имаше документи отпреди няколко години. Медицински картони, резултати от изследвания. Всички на името на Стефан. Документите недвусмислено потвърждаваха това, което Десислава ми беше казала. Стефан беше стерилен. Диагнозата беше категорична и окончателна.
„Това е то“, прошепнах аз, взирайки се в документите. „Това е нашето оръжие.“
„По-скоро е ядрена бомба, Ани“, каза Павел сериозно. „Ако използваме това, ще има много косвени жертви. Това е изключително лична информация. Дори и да спечелим, начинът, по който сме я придобили, е незаконен. Могат да ме изключат от университета, да ми отнемат правата, преди дори да съм ги получил.“
Дилемата беше ужасяваща. Използвайки тези документи, ние можехме да унищожим Десислава, но рискувахме да съсипем бъдещето на Павел. Ако не ги използвахме, оставахме безсилни.
„Какво ще правим?“, попитах аз, а гласът ми трепереше.
„Ще чакаме“, каза Павел. „Няма да използваме това, освен ако не се наложи. Това е последният ни коз. Първо ще се опитаме да спечелим битката с Мартин. Ще използваме флашката. Ще го принудим да се съгласи на нашите условия за развода. Ако успеем да го изолираме, Десислава ще остане сама.“
Планът звучеше разумно. Започнахме процедурата по развода. Моята адвокатка, опитна и борбена жена на име Петрова, изпрати на Мартин предложение за споразумение, в което бяха включени всички мои искания. Както и очаквахме, неговият адвокат, мазен и самодоволен тип на име Стоилов, отговори с контрапредложение, което беше направо обидно. Те очевидно смятаха, C.A.S.A. че си блъфирам.
Тогава адвокат Петрова приложи следващия ход. Изпрати им копие от „консултантския договор“ на Мартин със Стефан. И намекна, че разполагаме с още много подобни документи, които биха представлявали интерес за данъчните власти.
Отговорът дойде светкавично. Адвокат Стоилов поиска спешна среща. Когато седнахме в конферентната зала, арогантността му се беше изпарила. Мартин, който седеше до него, изглеждаше така, сякаш не е спал от дни.
„Клиентът ми е склонен да преразгледа предложението си“, започна Стоилов.
„Радвам се да го чуя“, отвърна моята адвокатка.
Започнаха дълги и напрегнати преговори. Те се опитваха да намалят сумата, да запазят част от имота. Но ние държахме всички козове и те го знаеха. Накрая, след часове на пазарлъци, те се съгласиха на всичко. Къщата оставаше за мен, а Мартин поемаше ипотеката. Той щеше да ми изплати и значителна сума като обезщетение.
Когато подписвахме документите, Мартин не ме погледна нито веднъж. Той беше победен. Но аз не изпитвах триумф, а само горчивина. Бях спечелила битката, но войната далеч не беше приключила. Знаех, че Десислава няма да се откаже толкова лесно. И се страхувах какво ще направи, когато разбере, че нейната пионка току-що е била отстранена от дъската.
Глава 9
Новината за нашето споразумение по развода удари Десислава като гръм от ясно небе. Обади ми се, крещейки истерично по телефона. Обвини ме, че съм съсипала живота на Мартин, че съм алчна и отмъстителна. Аз просто слушах мълчаливо, без да кажа и дума. Когато тя най-накрая се изтощи, просто затворих.
Мислех, че след като Мартин е извън играта, нещата ще се успокоят. Но жестоко се лъжех. Само няколко дни по-късно получих призовка. Стефан ме съдеше. Искът беше абсурден – за „причинени емоционални вреди и уронване на престижа“ на семейството му. Твърдеше, че с действията си по време на развода съм разпространявала клевети и съм причинила на бременната му съпруга огромен стрес, който застрашавал бебето.
Беше ясно като бял ден. Това беше делото на Десислава. Тя беше убедила Стефан, че аз съм злодеят в тази история, и го беше настроила срещу мен. Сега той използваше цялата си финансова и правна мощ, за да ме унищожи.
Адвокат Петрова беше притеснена. „Това е опасно, Ани. Искът е неоснователен, но те не се целят в победа. Целят се да те изтощят. Да те разорят с адвокатски разходи и съдебни такси. Това е война на изтощение, а те имат неизчерпаеми ресурси.“
Паниката започна да ме завладява. Парите, които щях да получа от Мартин, щяха да се стопят за нула време в тази съдебна битка. Стефан беше наел същата онази безскрупулна кантора, в която работеше Павел. Те щяха да използват всеки мръсен трик.
В този момент на отчаяние се случи нещо неочаквано. Получих съобщение от непознат номер. „Имам информация, която може да ви помогне. Чакам ви утре в 10 часа в кафенето на улица „Липа“. Елате сама.“
Нямах представа кой може да е. Можеше да е капан. Но инстинктът ми подсказваше, че трябва да отида.
На следващата сутрин, с разтуптяно сърце, влязох в малкото, почти празно кафене. На една маса в ъгъла седеше жена. Беше облечена елегантно, с изискан костюм и перлена огърлица. Когато вдигна поглед, я познах. Това беше Яна, бившата бизнес партньорка на Стефан. Преди няколко години те имаха обща строителна фирма, но се разделиха с огромен скандал. Говореше се, че той я е измамил и е откраднал бизнеса изпод носа ѝ.
„Госпожо Петрова, нали?“, попита тя с равен глас, посочвайки стола срещу нея. Аз кимнах и седнах.
„Казвам се Яна“, представи се тя. „Прочетох във вестниците за делото, което Стефан води срещу вас. Не се изненадах. Това е неговият стил.“
„Защо искахте да се срещнем?“, попитах аз предпазливо.
Тя се усмихна леко. „Да кажем, че имаме общ враг. Стефан ми отне всичко преди години. Почти ме докара до фалит. Нямах доказателства, за да го осъдя. Но никога не съм спряла да търся. И преди няколко месеца намерих нещо.“
Тя отвори чантата си и извади няколко листа. Бяха копия на документи.
„Това е експертиза на материалите, които фирмата на Стефан е използвала за строежа на последния си луксозен жилищен комплекс. Този, с който толкова се гордее. Оказва се, че бетонът е некачествен, арматурата е по-тънка от необходимото, а изолацията не отговаря на никакви стандарти. Спестил е милиони от материали, рискувайки живота на стотици хора, които са купили апартаменти там.“
Гледах документите с отворена уста.
„Защо не сте ги предали на властите?“, попитах аз.
„Защото той има хора навсякъде. Ще потулят случая. Но ако тази информация изтече в медиите, точно преди той да получи голям държавен търг, за който кандидатства в момента… това ще го съсипе. Ще предизвика паника сред купувачите, разследване, а репутацията му ще бъде срината.“
Тя ме погледна проницателно. „Разбирам, че вие водите битка за оцеляване. Аз водя битка за отмъщение. Може би можем да си помогнем взаимно. Аз ще ви дам тези документи. Вие ще решите как и кога да ги използвате. В замяна, ако делото ви се развие и стигнете до някаква финансова спогодба, ще искам малък процент. Като компенсация за моите усилия.“
Предложението беше като дар от небето. Това беше много по-силно оръжие от медицинските картони. То не атакуваше личния живот на Стефан, а неговата империя. Неговата гордост. Неговото име.
„Защо ми помагате?“, попитах аз отново, все още невярваща.
„Защото виждам себе си във вас“, каза Яна. „Виждам жена, която той се опитва да смачка. И защото мразя да гледам как лошите печелят.“
Стиснахме си ръцете. Вече не бях сама в тази битка. Имах съюзник. Опасен, мотивиран и също толкова жаден за справедливост, колкото и аз.
Глава 10
Въоръжена с новата информация, се почувствах по-силна. Все още не знаех как точно да използвам документите, но самото им притежание ми даваше увереност. Междувременно, делото, заведено от Стефан, напредваше с пълна сила. Неговите адвокати ни засипваха с искания, призовки и процедурни хватки, целящи да ни забавят и да увеличат разходите ни.
Павел, от своя страна, продължаваше да работи в кантората. Той беше притиснат между лоялността си към мен и професионалната етика. Всеки ден беше изложен на информация, която можеше да ни помогне, но не можеше да я използва директно. Чувстваше се безпомощен и разкъсван.
Един ден той ми се обади, а гласът му беше напрегнат.
„Ани, трябва да се видим. Веднага.“
Срещнахме се в парка. Той беше разтревожен.
„Днес в кантората дойде самият Стефан“, започна Павел. „Имаше среща с шефа. Вратата на конферентната зала не беше добре затворена. Чух части от разговора.“
„И какво чу?“, попитах аз.
„Говореха за теб. За делото. Стефан беше бесен. Казал, че иска да те „унищожи финансово и психически“. Но това не е най-лошото. Чух го да споменава името на съдията, на когото е разпределено делото ни. И каза нещо от рода на: „Вече говорих с него, всичко е уредено. Тя няма никакъв шанс.““
Кръвта замръзна в жилите ми. Стефан беше подкупил съдията. Битката беше загубена, преди дори да е започнала. Всичките ни усилия, всичките ни доказателства, нямаха никакво значение. Системата беше прогнила и той я контролираше.
„Какво ще правим, Павка?“, прошепнах аз, а отчаянието отново започна да ме обзема.
„Сега е моментът“, каза той с твърд глас. „Нямаме друг избор. Трябва да използваме документите от Яна. Но не можем просто да ги дадем на медиите. Той ще отрече всичко, ще каже, че са фалшиви. Трябва ни нещо по-силно. Трябва ни вътрешен човек.“
Павел замълча за момент, поемайки си дълбоко дъх. „В кантората работи един от главните юристи на строителната фирма на Стефан. Казва се Димитър. Той е човекът, който подготвя всички документи за търговете. Чувал съм колеги да си шушукат, че не е съгласен с методите на Стефан, но се страхува да напусне, защото има семейство и голям кредит. Ако успеем да го убедим да потвърди автентичността на тези документи… това ще е краят на Стефан.“
Планът беше изключително рискован. Да се опитаме да вербуваме ключов служител на врага. Ако той откажеше и кажеше на Стефан, щяхме да бъдем разкрити и последствията щяха да бъдат ужасни.
„Как ще стигнем до него?“, попитах аз.
„Аз ще се опитам“, каза Павел. „Ще намеря начин да говоря с него насаме. Ще му обясня ситуацията. Ще заложа на съвестта му.“
През следващите няколко дни живях в трескаво очакване. Павел търсеше подходящия момент. Най-накрая, една вечер той се върна у дома, изтощен, но с искра на надежда в очите.
„Говорих с него. С Димитър.“
„И?“, попитах аз, без да смея да дишам.
„В началото беше много уплашен. Искаше да ме изгони. Но аз му показах копие от документите. Разказах му за теб, за делото, за подкупения съдия. Казах му, че това е единственият ни шанс за справедливост. Той мълча дълго. А после… после каза, че ще си помисли.“
Не беше „да“, но не беше и „не“. Беше лъч светлина в непрогледен мрак. За първи път имахме шанс не просто да се защитим, а да нанесем ответен удар. Да ударим Стефан там, където най-много го боли – в империята му, изградена върху лъжи и корупция. Бъдещето на всички ни сега зависеше от решението на един непознат човек, изправен пред най-трудната морална дилема в живота си.
Глава 11
Чакането беше агония. Всеки ден се проточваше като вечност. Павел беше на тръни в кантората, опитвайки се да се държи нормално, докато хвърляше крадешком погледи към Димитър, който избягваше очите му.
В разгара на това напрежение, получих обаждане от баща ми, Огнян. Той рядко се обаждаше. Винаги беше пасивна фигура в семейството, човек, който предпочиташе да стои в сянката на властната си съпруга, Маргарита.
„Ани, може ли да се видим?“, попита той с тих, почти виновен глас. „Сам. Без майка ти.“
Срещнахме се в същото кафене, където се бях видяла с Яна. Баща ми изглеждаше състарен, раменете му бяха превити под невидима тежест.
„Съжалявам, Ани“, започна той, без да ме гледа в очите. „За всичко. Бях слаб. Трябваше да те защитя от майка ти и сестра ти, но не го направих.“
„Защо, татко?“, попитах аз. „Защо винаги позволяваш на мама да се държи така? Защо тя винаги защитава Десислава, без значение какво прави?“
Баща ми въздъхна тежко. „Защото майка ти вижда себе си в Десислава. И вижда грешките си в теб.“
Той започна да разказва история, която никога не бях чувала. История отпреди да се родя. Когато родителите ми били млади, майка ми имала връзка с друг мъж. Богат, женен мъж. Тя забременяла от него. Но мъжът отказал да напусне семейството си. Дал ѝ пари, за да направи аборт и да изчезне от живота му.
„Тя е била отчаяна“, продължи баща ми. „Нейните родители щели да я изгонят. Тогава се запознахме. Аз я обичах. Казах ѝ, че ще се оженя за нея и ще приема детето като свое. Но тя… тя се страхуваше от бедността. От скандала. Направила е аборта. И седмица по-късно се е омъжила за мен.“
Бях потресена. Цял живот бях живяла в лъжа.
„Тя никога не си прости“, каза баща ми. „Винаги е съжалявала за избора си. Когато Десислава се омъжи за Стефан, за богат и властен мъж, майка ти видя в това своя втори шанс. Шанс да изживее живота, който е пропуснала. Десислава постигна това, което тя не успя. Затова я защитава така сляпо. Защото ако признае грешките на Десислава, ще трябва да признае и своите собствени.“
„А аз?“, прошепнах аз.
„Ти си нейната съвест. Ти избра любовта пред парите, точно както аз направих. И когато ти се случи… това… загубата на детето… за нея е било като да преживее собствения си кошмар отново. Нейната жестокост беше защитен механизъм. Беше по-лесно да те нападне, отколкото да се изправи срещу собствената си болка и вина.“
Обяснението не извиняваше поведението на майка ми, но го правеше разбираемо. Тя не беше просто зла, тя беше сломена жена, преследвана от призраците на миналото.
Баща ми посегна през масата и хвана ръката ми. „Знам, че те съдят. Знам, че ти е трудно. Нямам много, но това, което имам, е твое.“ Той плъзна към мен плик. Вътре имаше пачка пари. Спестяванията на живота му.
„Татко, не мога…“
„Вземи ги“, настоя той. „Дължа ти го. За всичките години, в които мълчах.“
Разплаках се. За първи път от много време насам не от болка, а от облекчение. Не бях напълно сама. Имах баща си. Имах и брат си. Имахме и истината на наша страна. Може би това беше достатъчно.
Когато се прибрах, Павел ме чакаше с новини.
„Димитър се съгласи“, каза той.
Сърцето ми подскочи.
„Но има едно условие. Иска пълен имунитет. Иска да бъде защитен свидетел. И иска да го направим сега. Преди Стефан да е спечелил държавния търг следващата седмица. Това е единственият ни прозорец.“
Времето ни изтичаше. Трябваше да действаме бързо и решително. Войната навлизаше в своята финална, най-опасна фаза.
Глава 12
Следващите 48 часа бяха вихрушка от трескава дейност. Адвокат Петрова се свърза с познат прокурор, на когото имаше доверие. Павел и Димитър тайно се срещнаха с него и му предоставиха документите и своите показания. Задейства се машина, която вече не можеше да бъде спряна.
Яна, от своя страна, използва връзките си в медиите. Подаде анонимно информацията на разследващ журналист, известен със своята безкомпромисност.
В деня, в който трябваше да се отворят офертите за големия държавен търг, бомбата избухна. Водещият сутрешен новинарски блок започна с извънредна новина. На екрана се появи лицето на журналиста, който разказваше за мащабна схема за корупция и влагане на некачествени материали в строителството, в центъра на която стоеше империята на Стефан. Показаха се кадри на документите, а глас зад кадър обясняваше какво означават те. Веднага след това прокуратурата официално обяви, че започва разследване срещу фирмата на Стефан и че има защитен свидетел от компанията.
Ефектът беше светкавичен. Акциите на компанията му се сринаха. Държавният търг беше моментално спрян. Партньори и инвеститори започнаха да се отдръпват. Империята, която Стефан беше градил с години, започна да се разпада пред очите на цялата страна.
По-късно същия ден, докато гледах новините, на вратата се позвъни. Беше Десислава. Лицето ѝ беше подпухнало от плач, гримът ѝ беше размазан. Изглеждаше съсипана.
„Ти го направи!“, изкрещя тя, нахлувайки вътре. „Ти съсипа всичко!“
„Аз ли?“, попитах аз спокойно. „Или го направи съпругът ти, който строи сгради, които могат да се срутят върху главите на хората? Или може би ти, която изгради живота си върху лъжа?“
„Стефан ще влезе в затвора!“, проплака тя. „Сметките ни са блокирани! Ще изгубим всичко!“
„Добре дошла в моя свят, Деси“, казах аз без капка съчувствие. „Светът, в който губиш всичко за един ден.“
Тя ме гледаше с чиста, неподправена омраза. „Ти никога няма да бъдеш щастлива, Ани. Разбираш ли? Аз може и да падна, но ще повлека и теб със себе си.“
В този момент коремът ѝ се сви и тя извика от болка.
„Какво става?“, попитах аз, а гневът ми беше заменен от инстинктивна тревога.
„Бебето…“, прошепна тя, пребледнявайки. „Мисля, че раждам.“
Контракциите ѝ бяха започнали. Прекалено рано. Огромният стрес беше предизвикал преждевременно раждане. Иронията беше жестока. Всичко започна с една бременност и сега всичко свършваше с друга. Въпреки всичко, което ми беше причинила, не можех да я оставя така. Извиках линейка.
Докато чакахме, тя ме гледаше с очи, пълни със страх. За първи път не видях в нея манипулаторката, а просто една уплашена жена, изправена пред неизвестното.
„Защо го правиш?“, прошепна тя. „След всичко… защо ми помагаш?“
„Защото аз не съм като теб, Десислава“, отвърнах аз.
Глава 13
Десислава роди момче. Преждевременно, но здраво. Стефан беше арестуван още същия ден. Делото срещу мен беше прекратено. Делото за разследването срещу него тепърва започваше и се очертаваше да бъде дълго и мръсно.
Мартин, след като ми изплати дължимото, изчезна. Чух, че е напуснал страната. Неговата роля в тази драма беше приключила. Беше си платил цената и беше избягал от последствията.
Аз продадох къщата. Не можех повече да живея там, сред призраците на един разбит живот. С парите и с помощта от баща ми си купих малък, слънчев апартамент в тих квартал. Записах се на курс за преквалификация. Реших да започна отначало.
Един ден получих писмо. Беше от Десислава. Беше написано на ръка, с разкривен почерк.
„Ани,
Не знам защо ти пиша. Може би защото ти си единственият човек, който беше до мен в онзи момент. Синът ми се казва Симеон. Той е всичко, което ми остана. Стефан отказа да го признае. ДНК тестът, който съдът нареди, потвърди, че не е негов баща. Той смята, че съм го предала, и никога няма да ми прости. Родителите ми… мама ме обвинява, че съм съсипала „шанса“ на семейството. Татко мълчи. Сама съм.
Знам, че „съжалявам“ е празна дума. Знам, че никога не можеш да ми простиш. И не го искам. Искам само да знаеш, че всяка вечер, когато гледам Симеон, виждам в него не само лъжата, която създадох, но и добротата, която ти ми показа. Ти имаше пълното право да ме оставиш, но не го направи.
Може би ти беше права. По-силният невинаги оцелява. Понякога оцелява по-добрият.
Десислава“
Сгънах писмото и го оставих настрана. Не изпитвах нито омраза, нито съчувствие. Изпитвах само празнота. Раните бяха твърде дълбоки, за да зараснат напълно. Може би никога нямаше да зараснат.
Но докато стоях на балкона на новия си апартамент и гледах как слънцето залязва, за първи път от много време насам почувствах нещо различно. Не беше щастие. Беше нещо по-тихо, по-дълбоко. Беше мир. Мирът на човек, който е преминал през ада и е излязъл от другата страна. Бях изгубила семейство, съпруг, дете. Но бях намерила себе си. Бях намерила силата да се боря, силата да прощавам, но не и да забравям. И знаех, че това е достатъчно, за да продължа напред. Животът ми беше празно платно. И аз държах четката.