Прекъснах връзка с близначката си на двадесет и девет, след като я хванах да целува годеника ми. Десет години. Десет години на студена, всепоглъщаща омраза, която изгради стени около сърцето ми, по-дебели и по-непробиваеми от всяка крепост. Десет години, в които името ѝ, Мира, беше отровна дума, която не позволявах да се изрича в мое присъствие. Десет години, в които живеех в сив полумрак, убедена, че слънцето е привилегия за другите.
А после тя загина в катастрофа.
Телефонът иззвъня в един дъждовен вторник, точно когато се опитвах да подредя поредния безсмислен отчет на бюрото си. Беше майка ми. Гласът ѝ беше тънък, пречупен от ридания, които едва сдържаше. Думите ѝ бяха прости, директни, лишени от всякаква милост. Мира си е отишла. Кола. Мокър път. Край.
Първата ми реакция не беше скръб. Не беше и шок. Беше празнота. Ледена, куха празнота, последвана от вълна на горчиво, извратено удовлетворение, от което ми се догади. Звучи ужасно, нали? Но омразата е като бавнодействаща отрова; тя разяжда душата ти, докато не остане нищо друго освен пепел и злоба. През всичките тези години си я представях нещастна, самотна, наказана от съдбата за предателството ѝ. А сега тя просто беше… изчезнала. Без да плати цената. Без да се извини.
— Няма да дойда — казах, а гласът ми беше равен и студен като камък. — Нямам сестра от десет години. Нямам какво да правя на погребението на непознат.
От другата страна на линията настъпи тишина, наситена с болката на майка, загубила едно дете и напът да загуби и другото.
— Анна, моля те… — прошепна тя, а в гласа ѝ се четеше молба, която можеше да събори планини. — Направи го за мен. За баща ти. Не можеш да си толкова жестока.
Но аз можех. Бях се упражнявала в жестокост цяло десетилетие. Всеки ден, в който се събуждах сама. Всяка нощ, в която споменът за онази целувка изгаряше клепачите ми. Петър, моят Петър, с ръце в косите на сестра ми. Устните им, сключени в нещо, което не беше просто грешка, а декларация. Картината беше жива, сякаш се беше случила преди минути, а не преди три хиляди шестстотин петдесет и два дни. Спомнях си всичко. Шумната градинска забава по случай годежа ни. Смехът на приятелите ни, звънът на чашите, меката светлина на фенерите. Аз, сияеща в бялата си рокля, търсеща го с поглед, за да му кажа нещо маловажно, нещо щастливо. И тогава ги видях. Скрити зад старата върба в дъното на двора, в сянката, където си мислеха, че никой няма да ги забележи.
Светът ми се разпадна в онази секунда. Не казах нищо. Не вдигнах скандал. Просто се обърнах, влязох в къщата, съблякох роклята и си тръгнах. На следващия ден си събрах багажа и напуснах града, в който бяхме израснали. Прекъснах всички връзки. Заличих миналото си с хирургическа прецизност. Оставих след себе си само изпепелена земя и двама души, които ме бяха унищожили.
— Моля те, Анна — ридаеше майка ми. — Тя ти беше сестра. Твоя близначка. Каквото и да е станало…
— Точно това е проблемът, мамо. Че стана. — Затворих телефона, преди да успее да каже нещо повече. Ръцете ми трепереха неконтролируемо. Не от скръб. От гняв. Гняв, че дори в смъртта си, Мира успяваше да нахлуе в живота ми и да го обърка.
Но майчините молби са като капки вода, които дълбаят камък. Тя звъня отново и отново. Баща ми също се обади, гласът му беше дрезгав и далечен, сякаш идваше от друг свят. Говореше за срам, за пред хората, за последно сбогом. Думите им се забиваха в мен като малки стъклени парченца. Не исках да отида. Цялото ми същество крещеше срещу тази идея. Да се върна в онзи дом, пълен с призраци. Да видя лицата на роднини, които щяха да ме гледат със смесица от съжаление и осъждане. Да стоя над ковчега на жената, която мразех повече от всичко на света.
И все пак, в четвъртък вечер, два дни преди погребението, аз събрах една малка чанта и потеглих. Не знам защо. Може би някаква дълбоко заровена частица от мен, останала от времето, когато бяхме едно цяло, все още се нуждаеше от край. Или може би просто исках да се уверя със собствените си очи, че тя наистина си е отишла. Че кошмарът е свършил.
Пътуването беше мъчително. Всеки километър ме връщаше назад във времето. Покрай мен се нижеха познати пейзажи, които отключваха спомени, заключени отдавна. Ето я реката, където се учехме да плуваме. Ето я гората, където си направихме къщичка на едно дърво. Ето я отбивката към онази поляна, където за първи път се целунахме с момчета. Всичко беше „ние“. Анна и Мира. Мира и Анна. Неразделни. Докато не стана точно обратното.
Когато пристигнах, къщата беше притихнала в скръб. Майка ми ме прегърна безмълвно и аз усетих колко много е остаряла през тези десет години. Баща ми просто кимна, очите му бяха зачервени и празни. Въздухът беше тежък, пропит с миризмата на восък, цветя и смърт. Чувствах се като натрапник, като актриса в чужда пиеса. Всичко в мен крещеше да избягам. Да се върна в моя подреден, самотен живот, където нямаше място за подобни разтърсващи емоции.
Но останах.
Глава 2
Погребението беше сиво и безлично като ноемврийското небе над нас. Стоях встрани от основната група опечалени, сгушена в черното си палто, което ми служеше като броня. Наблюдавах лицата на хората – далечни лели и чичовци, съседи, няколко нейни колеги, които не познавах. Опитвах се да открия в тях истинска скръб, но виждах предимно любопитство, насочено към мен. Аз бях атракцията. Изгубената сестра, която се беше завърнала за финалния акт.
Погледът ми неволно се спря на една фигура, малко по-встрани от останалите. Петър. Времето не беше милостиво към него. Нямаше и следа от онзи самоуверен, усмихнат младеж, в когото бях влюбена до полуда. Сега изглеждаше уморен, с тъмни кръгове под очите и няколко сребърни нишки в косата. Какво правеше той тук? Как смееше да идва? Гневът отново се надигна в мен, горещ и задушаващ. Той не ме погледна. Или поне се преструваше, че не ме забелязва.
Церемонията мина като в мъгла. Слушах думите на свещеника, но те не достигаха до мен. Умът ми беше зает да възстановява сцената на предателството, да превърта отново и отново болката, да подхранва омразата, която ме беше крепила толкова дълго. Когато ковчегът беше спуснат в земята и хората започнаха да хвърлят пръст, аз просто стоях неподвижно. Не можех. Не можех да се сбогувам с някого, с когото вече се бях сбогувала преди десет години.
Внезапно до мен застана мъж. Беше висок, облечен в безупречен тъмен костюм, който контрастираше с леко разрошената му коса. Отне ми секунда да го позная.
— Даниел?
— Анна — каза той, а в гласа му имаше топлина, която не бях чувала от години. — Съболезнования.
Даниел беше наш приятел от децата. Умен, тих, винаги малко влюбен в Мира, или поне така си мислехме тогава. Бяхме изгубили връзка, след като заминах, но бях чула, че е станал успешен адвокат.
— Благодаря — отвърнах сковано. — Какво… изненадана съм да те видя.
— С Мира бяхме близки — отвърна той уклончиво. В погледа му имаше нещо странно, някаква смесица от съчувствие и… предпазливост? Сякаш знаеше нещо, което аз не знаех. Но в онзи момент бях твърде погълната от собствените си демони, за да обърна внимание.
След погребението се върнахме в къщата. Беше пълно с хора, които говореха тихо, пиеха ракия и ядяха жито. Атмосферата беше потискаща. Майка ми се опитваше да ме въвлече в разговори, да ме представи на разни далечни роднини, но аз се изплъзвах при всяка възможност. Чувствах се като в капан. Всеки поглед беше въпрос. Всяка мълчалива пауза беше обвинение.
Не издържах повече. Имах нужда от въздух, от тишина. Тръгнах по коридора на втория етаж, подминах моята стара стая и без да се замисля, спрях пред нейната. Вратата беше леко открехната. Не бях влизала тук от деня преди годежа. Сърцето ми започна да бие лудо. Една част от мен искаше да се обърне и да избяга, но друга, по-силна и по-мрачна, ме теглеше напред. Трябваше да видя. Трябваше да знам какъв е бил животът ѝ без мен.
Бутнах вратата и влязох.
Стаята беше до болка позната и същевременно напълно чужда. Подредбата на мебелите беше същата – леглото до прозореца, голямото бюро, гардеробът. Но всичко останало беше различно. Стените, някога покрити с плакати на момчешки банди, сега бяха облепени с рафтове, отрупани с дебели книги с правни заглавия. По бюрото бяха разпръснати скици на сгради – беше искала да учи архитектура, преди… преди всичко. Имаше и снимки. Снимки с приятели, които не познавах. Снимка с родителите ни от някаква почивка. Моя снимка нямаше никъде. Разбира се.
Почувствах убождане. Не, не беше болка. Беше злорадство. Ето, виждаш ли? Тя ме беше заличила от живота си, точно както аз нея. Бях права.
Започнах да ровя из вещите ѝ. Не знам какво търсех. Може би доказателство, че е била нещастна. Дневник, пълен с разкаяние. Любовно писмо от Петър, което да потвърди най-лошите ми страхове. Отключих нощното шкафче. Вътре имаше няколко книги, крем за ръце и малка кутия. В кутията беше другата половина от онова глупаво колие за приятелство, което си бяхме подарили за шестнадесетия рожден ден. Сърце, разделено на две, с гравирани инициали. Моята половина лежеше захвърлена в кутия за бижута на дъното на гардероба ми, потъмняла и забравена. Нейната беше лъсната, сякаш носена доскоро.
Тръснах глава, за да прогоня неканените емоции. Това не означаваше нищо. Просто сантименталност.
Продължих да преглеждам чекмеджетата на бюрото. Сметки, банкови извлечения, бележки от лекции. Скучни, обикновени неща от живота на един възрастен човек. Бях напът да се откажа, когато погледът ми попадна на нещо, пъхнато най-отзад, под купчина стари тетрадки.
Беше папка. Обикновена картонена папка, но цветът ѝ изпъкваше – наситено червен, като кръв. А върху нея, изписано с познатия, леко наклонен почерк на Мира, стоеше едно-единствено име.
Моето име.
АННА.
Сърцето ми спря. За секунда просто гледах буквите, неспособна да помръдна. Какво можеше да има вътре? Защо е пазила папка с моето име? Може би доказателства за всичките ми грешки? Обвинения? Писма, пълни с омраза, които никога не е изпратила?
Ръцете ми трепереха, докато я взимах. Беше по-тежка, отколкото очаквах. Седнах на ръба на леглото ѝ, поех си дълбоко дъх и я отворих.
И тогава сърцето ми не просто спря. То се разби на хиляди парченца.
Вътре нямаше писма. Нямаше дневници, нито обвинения. Вътре имаше документи. Сухи, официални документи. Банкови извлечения, но не нейните. Бяха от сметки, за които не знаех. Договори за заем, сключени с лихвари при убийствени условия. И съдебни призовки. Много съдебни призовки, всичките адресирани до един човек – баща ми, Ивайло.
Глава 3
Гледах документите и не разбирах. Мозъкът ми отказваше да обработи информацията. Призовки за съдебни дела срещу фирмата на баща ми. Искове за огромни суми. Предупреждения за запор на имущество. Датите бяха най-страшното. Всичко беше започнало преди малко повече от десет години. Точно преди нашия годеж. Преди целувката.
Пръстите ми трескаво прелистваха страниците. Открих серия платежни нареждания. Всеки месец, в продължение на десет години, Мира беше внасяла пари по сметка, която очевидно е била създадена, за да покрива тези дългове. Сумите бяха различни, понякога малки, понякога по-големи, но бяха постоянни. Неуморни. Като тих, бавен кръвоизлив. Откъде беше намирала тези пари? Тя работеше в една малка архитектурна фирма. Заплатата ѝ не можеше да покрие и малка част от това.
Намерих и договорите за заем. Бяха от съмнителни фирми за бързи кредити, с лихви, които биха накарали и най-закоравелия банкер да се изчерви. Беше се заробила. Беше продала бъдещето си, за да плаща дълговете на баща ни.
Но защо? Защо го е крила? Защо аз не знаех нищо? Родителите ми винаги са се представяли за стабилни, дори проспериращи. Малкият им бизнес за мебели изглеждаше успешен. Винаги са живеели скромно, но никога не е имало и намек за финансови проблеми.
И защо тази папка беше с моето име? Какво общо имах аз с всичко това?
В главата ми се въртеше вихрушка от въпроси, всеки по-объркващ от предишния. Омразата, която ме беше изпълвала допреди минути, започна да се топи и на нейно място се надигна нещо друго – страх. Студен, лепкав страх, че целият ми свят, всичко, в което вярвах през последното десетилетие, е било една колосална лъжа.
Стиснала папката в ръце, аз излетях от стаята на Мира и се спуснах по стълбите. Гостите си бяха тръгнали. В хола стояха само майка ми и баща ми, изглеждаха като две бледи сенки в притихналата къща.
— Какво е това? — попитах, а гласът ми прозвуча остро и неестествено. Хвърлих папката на масата пред тях. Листата се разпиляха като есенни листа.
Майка ми погледна документите и пребледня още повече, ако това изобщо беше възможно. Баща ми дори не ги погледна. Той просто заби поглед в пода, раменете му се свлякоха, сякаш под тежестта на невидим товар.
— Анна, миличка… не сега. Моля те — прошепна майка ми.
— Не! Сега! — изкрещях аз, изгубила всякакъв контрол. — Десет години живях в ада заради нещо, което видях в онази градина! Десет години мразех собствената си сестра! А сега намирам това! Искам да знам истината!
Майка ми се разплака. Тихи, безпомощни сълзи се стичаха по бръчките около очите ѝ.
— Не знаехме, че е взимала заеми… не и такива… кълна се…
— Но знаехте за дълговете на татко, нали? — натиснах я аз, безмилостно. — Знаехте, че фирмата е пред фалит. Знаехте, че ще загубите всичко. И сте мълчали. Позволихте ми да си тръгна, да я намразя, без да кажете и дума!
— Искахме да те предпазим! — изхлипа тя.
— Да ме предпазите? От какво? От истината? Предпочетохте да живея с омраза, вместо да знам, че сме разорени?
Тогава баща ми вдигна глава. Очите му бяха мъртви.
— Не беше само това, Анна. Беше по-сложно.
В този момент в съзнанието ми изплува един детайл от документите. Едно име, което се повтаряше отново и отново в съдебните искове. Ищецът. Фирмата, която съдеше баща ми. Името на нейния собственик.
Стефан.
Стефан. Бившият съдружник на баща ми. Приятен, харизматичен мъж, който винаги се навърташе около семейството ни. Винаги носеше скъпи подаръци за мен и Мира. Винаги се шегуваше с баща ми, но в очите му имаше нещо хищно, нещо пресметливо, което като дете ме плашеше. Бяха прекратили партньорството си няколко години преди годежа ми. Уж приятелски.
— Стефан — казах името на глас. То прозвуча като проклятие в тихата стая. — Той стои зад това, нали?
Баща ми кимна бавно.
— Направих грешна инвестиция. Той ме подтикна. Уж беше сигурна печалба. А се оказа капан. Загубих всичко. И парите, които бях взел назаем от него. Той използва договора ни, за да ме съди за пълната сума, с лихвите, с неустойките… искаше да ни унищожи. Да ни вземе къщата, всичко.
— И Мира е разбрала? — попитах, а парченцата от пъзела започнаха бавно да се наместват, образувайки ужасяваща картина.
— Да. Случайно чу наш разговор. Малко преди… онзи ден. Беше съсипана. Опита се да говори с мен, но аз бях… счупен. Бях се предал. Тогава тя е решила да вземе нещата в свои ръце.
Но все още имаше една липсваща част. Най-важната.
— Това не обяснява… онази вечер. Не обяснява защо го е направила. Защо ще целуне Петър? Защо ще ме предаде по най-жестокия възможен начин?
Майка ми си пое дълбоко дъх. Погледна баща ми, търсейки подкрепа, но той беше отново в своя свят на тиха агония. Тогава тя се обърна към мен, а в очите ѝ имаше болка, която можеше да пореже.
— Защото Петър не те предаде, Анна. Не и по начина, по който си мислиш. Той беше принуден. Бяха го изнудвали.
Стомахът ми се преобърна.
— Какво? Кой?
— Стефан — прошепна тя. — Всичко беше заради Стефан.
Глава 4
Думите на майка ми увиснаха във въздуха, тежки и отровни. Изнудване. Петър. Стефан. Мира. Всичко се завъртя в главата ми в безумен танц. Не можеше да е истина. Беше твърде чудовищно, твърде извратено.
— Не ти вярвам — казах, но гласът ми трепереше. Отчаяно исках да не ѝ вярвам, защото алтернативата беше немислима. Алтернативата означаваше, че десет години съм живяла в лъжа, подхранвана от собствената ми гордост и болка.
— Семейството на Петър… те също са имали финансови затруднения — продължи майка ми, без да обръща внимание на протеста ми. — Баща му беше взел голям заем от една от фирмите на Стефан, за да започне малък бизнес. Бизнесът не потръгнал. Стефан е държал съдбата им в ръцете си. Заплашил е, че ще ги разори, че ще останат на улицата, ако Петър не изпълни едно негово условие.
— Какво условие? — прошепнах, макар че вече знаех отговора. Усещах го в костния си мозък.
— Да те накара да го намразиш. Да те съсипе. Да те отблъсне по такъв начин, че никога да не му простиш и никога да не се върнеш. И е трябвало да го направи публично, пред свидетели. Целувката с Мира… е била неговата идея. Идеята на Стефан.
Почувствах как краката ми омекват и се отпуснах на най-близкия стол. Въздухът в стаята не ми достигаше.
— Но защо? Защо е искал да ме нарани толкова? Какво съм му направила?
— Ти нищо. Но Стефан… той винаги е бил обсебен от Мира. Още от деца. Спомняш ли си как винаги ѝ носеше по-скъпите подаръци? Как винаги търсеше нейното внимание? Когато пораснахте, това се превърна в нещо… нездравословно. Той я искаше за себе си. Но Мира не го поглеждаше. А ти… ти беше нейната опора, нейната котва. Нейната близначка. Той е решил, че за да стигне до нея, първо трябва да ви раздели. Да я изолира. Мислел е, че ако ти си тръгнеш, ако я намразиш, тя ще бъде уязвима и ще падне в ръцете му.
Гадене се надигна в гърлото ми. Образът на Стефан – усмихнат, любезен, винаги с комплимент на уста – се изкриви в съзнанието ми в гротескна маска на злото.
— И Мира… тя се е съгласила? Участвала е в този фарс?
— Какво е можела да направи, Анна? — изплака майка ми. — От едната страна е била заплахата за семейството на Петър. От другата – заплахата за нашето семейство. Стефан е поставил всички в капан. Мира е избрала да пожертва себе си. Пожертвала е теб. Пожертвала е връзката ви, за да спаси всички останали. Мислела е, че това е единственият изход. Че един ден, когато всичко свърши, ще намери начин да ти обясни, да поиска прошка.
Един ден. Но този ден така и не беше дошъл.
Прекарах остатъка от нощта будна. Седях в старата си стая, стиснала папката с документите, и се опитвах да осмисля всичко. Всяка една от страниците беше доказателство за жертвата на Мира. За нейния таен, самотен ад. Десет години тя е водила война на няколко фронта – борила се е с дълговете на баща ни, защитавала е Петър, отблъсквала е домогванията на Стефан и е живяла със съзнанието, че сестра ѝ я ненавижда.
А аз? Аз през това време се бях самосъжалявала. Бях се отдала на омразата си, бях я превърнала в религия. Изградих сив, подреден живот, лишен от всякакви рискове и емоции, защото се страхувах да не бъда наранена отново. А през цялото това време истинската жертва е била тя.
На сутринта взех решение. Имаше само един човек, който можеше да потвърди или да отрече тази чудовищна история. Трябваше да намеря Петър.
Не беше трудно. Адресът му все още беше същият, който помнех. Малка къща в по-старата част на града. Когато спрях колата си отпред, сърцето ми биеше толкова силно, че сякаш щеше да изскочи от гърдите ми. Какво щях да му кажа? Как се започва разговор след десет години мълчание и омраза?
Той отвори вратата още при първото почукване, сякаш ме е очаквал. Изглеждаше още по-уморен на дневна светлина. Очите му се разшириха от изненада, когато ме видя.
— Анна…
— Трябва да поговорим, Петър.
Той се поколеба само за миг, после отстъпи назад и ми направи път да вляза. Вътре беше скромно, но чисто. Миришеше на кафе и на самота.
Седнахме един срещу друг на малката кухненска маса. Мълчанието беше неловко, наситено с неизказани думи и стари рани.
— Защо беше на погребението? — попитах, просто за да наруша тишината.
Той въздъхна тежко.
— Дължах ѝ го. Дължах ѝ всичко.
— Вярно ли е? — попитах директно, без повече увъртания. Поставих папката на масата между нас. — За изнудването. За Стефан. Вярно ли е, че всичко е било постановка?
Петър сведе поглед към папката. Не я отвори. Не беше нужно.
— Да — каза той, а гласът му беше дрезгав. — Всяка дума е вярна.
И тогава той ми разказа всичко. Разказа ми за заплахите на Стефан, за страха за семейството си, за отчаянието си. Разказа ми как Мира е дошла при него, след като е разбрала. Как двамата са се опитали да намерят друг изход, но не са успели. Планът е бил неин. Жесток, но според нея – ефективен.
— Тя каза, че познава гордостта ти — говореше Петър, гледайки някъде встрани. — Каза, че ако просто се разделим, ти ще търсиш причина, ще се бориш, ще се опитваш да ни събереш. Но ако те предам с нея… с твоята близначка… това ще е нещо, което никога няма да простиш. Ще е окончателно. И беше права.
Той ми разказа как Стефан е имал свои хора, които са ги наблюдавали в онази вечер, за да е сигурен, че ще изпълнят задачата. Разказа ми как след това Стефан е продължил да тормози Мира, убеден, че тя вече е негова. Но тя устояла. Години наред.
— Тя спаси моето семейство, Анна. И се опита да спаси твоето. А цената беше ти. — Той най-сетне вдигна поглед и ме погледна в очите. В тях нямаше любов, нямаше и следа от онова, което бяхме имали. Имаше само безкрайна умора и вина. — Съжалявам. Тези думи не означават нищо след толкова време, но аз наистина съжалявам. Повече, отколкото можеш да си представиш.
Не знаех какво да отговоря. Част от мен искаше да крещи, да го обвинява, че е бил слаб, че не се е борил. Но друга, по-голяма част, разбираше. Страхът може да накара хората да правят ужасни неща.
Когато си тръгвах от къщата му, светът изглеждаше различен. Цветовете бяха по-ярки, въздухът – по-чист. Десетгодишната тежест на омразата се беше вдигнала от плещите ми, но на нейно място беше легнала друга, може би дори по-тежка – тежестта на пропиляното време и неизказаните думи.
Върнах се в къщата на родителите ми и отидох право в стаята на Мира. Трябваше да има още нещо. Някакво обяснение, някакво послание, оставено за мен.
Започнах да преглеждам всичко много по-внимателно. Книгите, бележките, дрехите в гардероба. И тогава, на дъното на една кутия за обувки, пълна със стари скици, го намерих. Беше дебела тетрадка с кожени корици. Не беше дневник в класическия смисъл. Беше пълна с писма. Писма, които никога не бяха изпратени.
И всички те започваха с думите: „Скъпа Анна…“
Глава 5
Отворих тетрадката с треперещи ръце. Първото писмо беше датирано само седмица след като бях напуснала. Почеркът на Мира беше разкривен от сълзи.
„Скъпа Анна,
Не знам дали някога ще прочетеш това. Вероятно не. Мразиш ме и имаш пълното право. Всеки ден, всяка минута, аз преживявам отново онази вечер. Виждам лицето ти, виждам как светлината в очите ти угасна. Искам да изкрещя истината, искам да дойда при теб и да падна на колене, но не мога. Все още не. Той ни държи в ръцете си. Всички ни. Петър, мама и татко… Всички са заложници. А аз съм пазачът на нашата клетка.
Това е най-трудното нещо, което съм правила. Да те гледам как си тръгваш, да знам, че ме мислиш за чудовище. Но може би така е по-добре. Може би омразата ти ще те предпази. Ще те държи далеч от тази кал, в която затънахме. Само знай, ако има дори частица от теб, която все още може да чуе, знай, че те обичам. Винаги ще те обичам. Ти си моята друга половина, дори когато сме разделени от океан от болка.“
Четях писмо след писмо и сълзите се стичаха по лицето ми, капейки върху попилата мастилото хартия. Всяка страница беше парченце от пъзела на нейния живот през последните десет години.
Тя описваше самотата си. Описваше как е започнала да работи на две, а понякога и на три места, за да събира пари за дълговете на баща ни. Как е започнала да учи право вечерно, в малък университет, с отчаяната надежда, че ще намери законова пролука, начин да се пребори със Стефан. Описваше постоянния му тормоз – неканените посещения, заплашителните съобщения, опитите му да я изолира от малкото приятели, които ѝ бяха останали.
Четях за нейните малки победи и големи провали. За моментите на отчаяние, когато е била на ръба да се откаже. И за моментите, в които е намирала сили да продължи, водена от една-единствена мисъл – че един ден ще оправи всичко и ще може да ме погледне отново в очите.
„Днес те видях. Беше в един супермаркет, на другия край на града. Беше се подстригала. Изглеждаше добре. По-слаба, може би. И много сериозна. Исках да дойда при теб, да кажа само едно „здравей“. Но не посмях. Ти ме погледна, но погледът ти мина през мен, сякаш бях призрак. Може би наистина съм. Призракът на сестрата, която някога имаше.“
Този пасаж ме прониза. Спомних си този ден. Бях разсеяна, ядосана на света, както обикновено. Не съм я познала. Или може би подсъзнателно съм отказала да я видя.
В едно от последните писма, написано само месец преди катастрофата, тонът се беше променил. Имаше нотка на надежда, на триумф.
„Мисля, че го открих, Анна. Най-накрая. Една малка дупка в бронята му. Пролука в договорите, които е накарал татко да подпише. Нещо, което може да обезсили всичко. Свързах се с Даниел. Спомняш ли си го? Той стана много добър адвокат. В началото беше скептичен, но когато му показах документите, които събирах с години, той се съгласи да ми помогне. Каза, че имаме шанс. Малък, но реален. За пръв път от десет години усещам, че мога да дишам. Скоро, сестричке. Обещавам ти, много скоро всичко ще свърши и аз ще дойда да те намеря. И ще ти разкажа всичко. И може би, само може би, ти ще ми простиш.“
Даниел. Значи той е знаел. Знаел е всичко, или поне част от него. Затова ме гледаше така на погребението. Със съжаление.
Затворих тетрадката. Сълзите бяха пресъхнали. На тяхно място се беше настанила студена, твърда решимост. Стефан беше отнел сестра ми, беше отнел десет години от живота ми, беше унищожил семейството ми. А накрая, може би, беше отнел и живота на Мира. Катастрофата… мокър път… започваше да ми звучи твърде удобно. Твърде лесно.
Тя беше намерила нещо. Нещо, което го е уплашило.
Станах и отидох до прозореца. Светът навън беше същият, но аз бях различна. Омразата беше изчезнала, но на нейно място не беше дошла прошка. Беше дошла жажда за справедливост. Не, не за справедливост. За отмъщение.
Щях да довърша това, което Мира беше започнала. Щях да го унищожа. За нея. За мен. За нас.
Първата ми спирка беше кантората на Даниел. Намирах се в лъскава сграда в центъра на града, която крещеше за успех. Приеха ме веднага.
Даниел ме посрещна в просторния си кабинет с изглед към целия град. Беше сменил траурния костюм с елегантен работен.
— Очаквах те — каза той, преди да успея да кажа и дума. Посочи ми един стол. — Предполагам си намерила писмата.
Кимнах, стиснала кожената тетрадка в ръце.
— Защо не ми каза? На погребението. Можеше да ми кажеш всичко.
Той въздъхна и се облегна назад в стола си.
— Не можех, Анна. Бях неин адвокат. Обвързан съм от професионална тайна. Освен това, тя не искаше. Накара ме да обещая, че ако нещо се случи с нея, ще намеря начин да ти дам папката и писмата, но няма да говоря, докато ти не дойдеш при мен. Искаше ти сама да научиш истината от нейните думи.
— Тя е намерила нещо, нали? Нещо, с което е можела да съсипе Стефан.
Даниел се наведе напред, а лицето му стана сериозно.
— Повече от това. Намерила е доказателство, че първоначалният договор за партньорство между Стефан и баща ти е бил фалшив. Че подписът на баща ти на ключова клауза, която дава на Стефан пълен контрол в случай на загуба, е бил подправен.
— Как? Как го е доказала?
— Намерила е свидетел. Бивша секретарка на Стефан, която е била принудена да участва в измамата. Жената е била уволнена малко след това, за да не говори. Мира я е издирвала с години. И накрая я е намерила. Убедила я е да свидетелства. Трябваше да се срещнат трите, с мен, в деня след… след катастрофата.
По гърба ми полазиха ледени тръпки.
— Не е било инцидент, нали?
Даниел се поколеба.
— Полицията казва, че е. Няма доказателства за друго. Спирачките са отказали на мокър участък. Трагичен инцидент. Но… времето е твърде подозрително. Стефан е опасен човек, Анна. Има връзки навсякъде. Да се изправиш срещу него е… рисковано.
— Не ме интересува — казах, а в гласа ми имаше стомана, за която не подозирах, че притежавам. — Тя не се е страхувала. И аз няма да се страхувам. Кажи ми името на свидетелката.
— Анна, помисли си добре. Това не е твоя битка.
— Напротив, Даниел. Никога не е била по-моя. Кажи ми името. Ще довърша това, което тя започна.
Той ме гледа дълго, изучаваше лицето ми. Може би търсеше в мен онази Мира, която познаваше. Може би я намери. Накрая кимна бавно, отвори едно чекмедже и извади лист хартия.
— Казва се Нели. Но те предупреждавам, тя е много уплашена. След смъртта на Мира, вероятно е още по-уплашена. Стефан със сигурност я е намерил и заплашил. Да я убедиш да говори ще бъде почти невъзможно.
— Ще намеря начин — казах аз, взимайки листа. — Мира намери начин.
Глава 6
Следващите няколко дни прекарах в планиране. С помощта на Даниел съставихме стратегия. Той щеше да подготви правната страна на нещата, да прегледа отново всички документи, които Мира беше събрала, и да подготви нов иск срещу Стефан, базиран на фалшифициране на документи и измама. Моята задача беше по-трудната – да намеря Нели и да я убедя да говори.
Чувствах се странно. Сякаш бях влязла в обувките на сестра си. Четях нейните бележки, разглеждах нейните проучвания, опитвах се да мисля като нея. За пръв път от десет години не се чувствах сама. Чувствах нейното присъствие до мен, като тих шепот, който ме водеше напред.
Разказах всичко на родителите си. Реакцията им беше смесица от ужас, вина и страх. Баща ми, който беше прекарал десетилетие в тиха апатия, изведнъж се събуди. Вината, че е позволил едната му дъщеря да се жертва, а другата да живее в омраза, го удари с пълна сила.
— Трябваше да се боря — повтаряше той отново и отново. — Трябваше да отида в полицията, да се изправя срещу него, а не да се крия като страхливец.
— Сега можем да се борим — казах му аз. — Всички заедно.
Намирането на Нели се оказа по-трудно, отколкото очаквах. Адресът, който Мира беше намерила, беше стар. Нели се беше изнесла преди месеци, без да остави нова информация. Сякаш беше изчезнала от лицето на земята.
Дни наред обикалях, разпитвах съседи, проверявах регистри. Удрях на камък всеки път. Започвах да се отчайвам. Стефан очевидно я беше скрил добре.
Една вечер, докато преглеждах за пореден път бележките на Мира, търсейки някаква пропусната следа, телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер.
— Ало?
— Анна? — Гласът беше мъжки, познат. Беше Петър. — Намерих нещо. Нещо, което може да ти помогне. Можем ли да се видим?
Срещнахме се в едно малко, безлично кафене. Той изглеждаше развълнуван.
— След нашия разговор… започнах да мисля — каза той. — Спомних си разни неща от онова време. Разговори, които съм чувал. Стефан имаше вила. Далеч в планината. Място, където водеше хора, когато искаше да е сигурен, че никой няма да ги чуе. Мисля, че може да държи Нели там.
Той ми даде точни указания. Мястото беше на часове път, изолирано и труднодостъпно.
— Опасно е да ходиш сама, Анна.
— Ще се обадя на Даниел. Ще отидем заедно. Благодаря ти, Петър. Наистина.
Той кимна.
— Това е най-малкото, което мога да направя. За нея.
На следващия ден, рано сутринта, аз и Даниел потеглихме към планината. Напрежението в колата можеше да се разреже с нож. И двамата знаехме, че това е най-рискованият ни ход. Ако Стефан беше там, ако ни видеше, всичко можеше да приключи много зле.
Вилата беше точно както я беше описал Петър – голяма, дървена къща, сгушена сред гъста гора. Изглеждаше празна. Оставихме колата по-надолу по пътя и се приближихме пеша.
Къщата беше заключена. Прозорците бяха тъмни.
— Може би няма никой — прошепна Даниел.
— Или може би тя е вътре, сама и уплашена — отвърнах аз.
Обиколихме къщата. От задната страна имаше малък прозорец на приземен етаж, който беше леко открехнат. Беше твърде малък за Даниел, но аз можех да се промъкна.
— Това е лудост. Нарушаваме закона — каза той.
— Законът не помогна на сестра ми. Ще вляза. Ти ме пази. Ако до тридесет минути не изляза, или ако видиш кола да идва, звъниш в полицията. Казваш им всичко.
Без да чакам отговора му, се покатерих и се промуших през прозореца. Озовах се в тъмно мазе. Миришеше на влага и на страх. Намерих стълбище и се качих на първия етаж.
Къщата беше обзаведена луксозно, но безлично. Сякаш никой не живееше тук. Всичко беше твърде подредено, твърде чисто. Сърцето ми биеше до пръсване. Проверявах стая по стая. Кухня, хол, баня. Нищо.
Качих се на втория етаж. Имаше две спални. Първата беше празна. Когато отворих вратата на втората, дъхът ми спря.
На леглото седеше жена. Беше слаба, с изпито лице и огромни, пълни със страх очи. Когато ме видя, тя изпищя.
— Моля ви, не ме наранявайте! Ще направя всичко, което кажете!
— Спокойно — казах тихо, вдигайки ръце, за да ѝ покажа, че не съм заплаха. — Казвам се Анна. Аз съм сестрата на Мира.
При споменаването на името на Мира, жената се разплака.
— Тя… тя мъртва ли е? Той ми каза, че е…
— Да. Казваш се Нели, нали?
Тя кимна, ридаейки.
— Нели, знам, че си уплашена. Знам, че Стефан те е заплашил. Но имам нужда от помощта ти. Мира има нужда от помощта ти. Тя умря, опитвайки се да го спре. Не можем да позволим жертвата ѝ да е била напразна.
— Не мога — прошепна тя. — Той ще убие семейството ми. Каза, че знае къде учат децата ми. Каза, че…
— Той блъфира. Силен е, когато хората се страхуват от него. Но ако се изправим заедно срещу него, ако ти проговориш, той ще изгуби всичко. Ние ще те защитим. Адвокатът ми е отвън. Полицията ще дойде. Ще бъдеш в безопасност.
Говорих ѝ дълго. Разказах ѝ за сестра си, за нейната смелост, за писмата, които ми е писала. Разказах ѝ за моята омраза и за вината, която сега изпитвах. В моите думи тя видя не само молба, но и споделена болка.
Бавно, много бавно, страхът в очите ѝ започна да отстъпва място на решимост.
— Тя беше толкова мила с мен — каза Нели през сълзи. — Единственият човек, който се отнесе с мен като с човешко същество. Обещах ѝ, че ще ѝ помогна.
Точно в този момент отвън се чу рев на двигател. Кола спираше пред къщата.
— Той е тук! — изпищя Нели, паниката отново я завладя.
Погледнах през прозореца. Черен джип беше спрял отпред. От него слизаше Стефан.
Нямахме време.
— Слушай ме! — казах бързо. — Скрий се в гардероба. Не издавай и звук. Каквото и да става.
Аз самата се шмугнах под леглото, секунди преди да чуя как входната врата се отключва и той влиза в къщата.
Глава 7
Лежах под леглото, опитвайки се да дишам възможно най-тихо. Всяко туптене на сърцето ми отекваше в ушите ми като удар на барабан. Чух стъпките на Стефан на долния етаж, после по стълбите. Приближаваха.
Вратата на спалнята се отвори. Видях скъпите му италиански обувки да спират на сантиметри от лицето ми.
— Нели? — извика той. — Нося ти вечеря.
Настъпи тишина. Усетих как напрежението му расте.
— Нели, престани с игричките. Излизай.
Той започна да обикаля стаята. Отвори вратата на банята. После се насочи към гардероба. Сърцето ми спря. Затаих дъх.
Чух скърцането на вратата на гардероба.
— А, ето къде си се скрила. Хайде, излизай.
Последваха няколко секунди на борба, приглушен вик от Нели и после звук от шамар.
— Мислеше си, че можеш да се скриеш от мен? — изсъска гласът му, студен и зъл. — Мислеше си, че онази твоя приятелка, адвокатката, ще те спаси? Виж я сега къде е. На два метра под земята. Това се случва с хората, които ми се пречкат. И това ще се случи и с теб и с малките ти ангелчета, ако не си затваряш устата. Ясно ли е?
Чух хлипането на Нели.
Телефонът на Стефан иззвъня.
— Да? — каза той рязко. — Какво? Сигурен ли си? Колата на Даниел? По дяволите! — Той замълча за миг. — Провери навсякъде. Трябва да са наоколо. Искам ги намерени.
Краката му се раздвижиха бързо. Той излезе от стаята, тръшвайки вратата след себе си. Чух го да слиза по стълбите и да излиза от къщата, крещейки заповеди по телефона.
Изчаках няколко секунди, после се измъкнах изпод леглото. Нели беше свита на пода, трепереше цялата.
— Трябва да се махаме. Сега! — прошепнах аз.
Помогнах ѝ да се изправи и я поведох към стълбите. Чувах гласа на Стефан отвън. Очевидно говореше с някой свой подчинен, който претърсваше района.
Нямаше как да излезем през вратата. Единственият път беше през прозореца на мазето. Слязохме долу. Помогнах на Нели да се промуши, после се измъкнах и аз.
Затичахме през гората, без да гледаме назад. Клони ни шибаха по лицата, краката ни затъваха в калта, но ние не спирахме. Зад нас чухме викове. Бяха ни видели.
Адреналинът ме тласкаше напред. Точно когато си мислех, че силите ни напускат, видях колата на Даниел. Той стоеше до нея, с телефон в ръка, с лице, бяло като платно.
— Влизайте! Бързо! — изкрещя той.
Скочихме в колата и Даниел потегли с мръсна газ. В огледалото за обратно виждане видях джипа на Стефан да изскача от горския път и да се понася след нас.
Започна лудо преследване по тесния, планински път. Даниел караше майсторски, но джипът беше по-мощен и бавно ни настигаше.
— Обадих се в полицията — каза Даниел задъхано. — Казах им, че сме отвлечени. Дадох им координатите. Трябва да издържим.
В един момент джипът се изравни с нас. През прозореца видях лицето на Стефан, изкривено от ярост. Той блъсна колата ни. Даниел едва овладя волана.
— Няма да се измъкнем — изхлипа Нели от задната седалка.
— Ще се измъкнем! — извиках аз.
Пред нас имаше остър завой. В далечината се чуха полицейски сирени.
Стефан направи последен, отчаян опит. Той ни блъсна отново, точно преди завоя, опитвайки се да ни изхвърли от пътя. Колата ни поднесе, завъртя се и спря на сантиметри от ръба на пропастта. Джипът му, загубил контрол, не успя да вземе завоя. С ужасяващ скърцащ звук той премина през мантинелата и полетя в бездната.
Всичко утихна. Чуваха се само нашите задъхани дихания и приближаващият вой на сирените.
Свършило беше.
Глава 8
Съдебният процес беше кратък, но шумен. Свидетелските показания на Нели, подкрепени от документите, събрани от Мира, и нашето собствено преживяване в планината, бяха повече от достатъчни. Разкри се цяла мрежа от измами, рекет и корупция, изградена от Стефан през годините. Той, разбира се, не беше в съдебната зала. Тялото му беше намерено сред останките на джипа му. Но името му беше опетнено завинаги, а малката му империя се срина.
Фирмата на баща ми беше оневинена. Дълговете бяха анулирани. Къщата беше спасена. Спечелихме.
Но победата имаше горчив вкус. Всеки път, когато влизах в стаята на Мира, очаквах да я видя там, усмихната, да ми каже: „Успяхме, сестричке“. Но стаята беше празна. И винаги щеше да бъде.
В дните след процеса аз и семейството ми започнахме бавния, мъчителен процес на изцеление. Говорихме. Години на неизказани думи, на премълчана болка и скрита вина се изляха. Плакахме много. За Мира. За изгубеното време. За раните, които сами си бяхме нанесли. Нямаше лесни отговори, нямаше бързо опрощение. Имаше само разбиране и обща скръб, която бавно започна да ни сплотява отново.
Един ден Петър дойде да се сбогува. Продаваше къщата си и напускаше града. Искаше да започне на чисто, някъде, където сенките от миналото не бяха толкова дълги.
— Ти какво ще правиш? — попита ме той.
— Още не знам — отговорих честно. — Трябва да намеря своя собствен път напред.
Пожелахме си късмет. Нямаше прегръдки, нямаше сълзи. Това, което беше между нас, беше умряло отдавна. Но за пръв път от десет години можехме да се погледнем без омраза и без вина. Бяхме просто двама души, оцелели след буря.
Месеци по-късно, в един слънчев следобед, аз седях отново в стаята на Мира. Вече не се чувствах като в гробница. Чувствах се като в светилище. Място, изпълнено с духа на нейната смелост и любов.
Бях взела решение. Бях се записала в същия юридически факултет, в който беше учила и тя. Щях да довърша това, което беше започнала. Не отмъщение, а като почит. Щях да използвам закона, за да помагам на хора като баща ми, като Нели. Хора, впримчени в капаните на силните на деня.
Отворих папката с нейното име за последен път. Прегледах документите, сега вече просто парчета хартия, свидетели на една отминала битка. Прелистих писмата, които знаех наизуст. И тогава, на самото дъно, под всичко останало, намерих нещо, което бях пропуснала.
Беше малка, избледняла снимка. Аз и тя, на не повече от седем години. Смеехме се, прегърнати, с липсващи предни зъби. На гърба, с детски, непохватен почерк, Мира беше написала само няколко думи.
„Винаги заедно. Каквото и да става.“
Сълзи отново изпълниха очите ми. Но този път те не бяха горчиви. Бяха сълзи на любов, на благодарност и на надежда.
Тя беше спазила своето обещание. Дори когато бяхме разделени, дори когато я мразех, тя е била с мен. Беше се борила за мен.
И сега беше мой ред.
Затворих папката. Станах и погледнах през прозореца. Слънцето залязваше, обагряйки небето в нюанси на оранжево и розово. Предстоеше нова зора. Моята зора. И знаех, че няма да я посрещна сама. Защото Мира щеше да бъде там. Винаги. Каквото и да става.