Брат ми Петър и жена му Михаела живееха на ръба, но не по онзи опасен, безразсъден начин. Техният ръб беше планински. Бяха запалени туристи, пристрастени към адреналина на височината, към разредения въздух и към чувството за нищожност пред величието на природата. Всяка свободна минута, всеки уикенд, всяка отпуска ги намираше някъде по стръмните пътеки на поредния връх, с раници на гръб и вятър в косите. Аз, от друга страна, бях градски човек. Моят адреналин идваше от сключени сделки, от напрегнати преговори и от тихата удовлетвореност на добре свършената работа в архитектурното ми студио. Световете ни бяха различни, но кръвта вода не ставаше.
Една хладна есенна вечер, докато седяхме на терасата на огромната им къща в подножието на планината, Петър ме погледна с онзи сериозен поглед, който пазеше за важните неща. Михаела беше вътре и приспиваше децата – Ани, която тъкмо навлизаше в бурните води на тийнейджърството, и малкия Мартин, едно тихо и чувствително момче.
„Искам да те помоля нещо, Александър“, започна той, а гласът му беше необичайно приглушен. „Знаеш колко много обичаме планината. Знаеш, че е нашата страст, но… винаги има едно ‘но’. Опасно е. Искам, ако нещо се случи с нас, ти да станеш настойник на Ани и Мартин.“
Думите му увиснаха в студения въздух като ледени висулки. Погледнах го, после погледнах към осветените прозорци на къщата, зад които бяха двете невинни същества, които той ми поверяваше. В гърдите ми се надигна паника – студена, лепкава и задушаваща. Видях образи от миналото, които се опитвах да погреба от години. Видях провал. Видях неспособността си да се грижа дори за себе си в определени моменти, камо ли за две деца, преживели най-страшната трагедия.
„Не мога, Петър“, отсякох аз, може би по-рязко от необходимото. „Не ставам за това. Не ме бива с децата, не разбирам от техните нужди. Ти имаш нужда от някой отговорен, някой… по-добър. Родителите на Михаела биха били перфектни.“
„Те са възрастни, Александър. Ти си ми брат. Ти си млад, имаш енергия, имаш бъдеще. Те имат нужда от теб.“
„Не“, повторих аз, този път по-тихо, но също толкова категорично. Усещах как между нас се издига стена. „Не ме карай да го правя. Моля те. Аз ще помагам с всичко – с пари, с каквото е нужно, но не и това. Не мога да нося такава отговорност.“
Петър ме гледаше дълго. В очите му се четеше разочарование, което ме прободе като нож. Той не каза нищо повече. Просто кимна бавно, стана и влезе вътре. Тази вечер си тръгнах с горчив вкус в устата и с усещането, че съм предал единствения човек на света, който никога не ме беше предавал.
Този разговор остана като незараснала рана помежду ни. Чувахме се рядко през следващите месеци. Всеки път усещах дистанцията, хладината в гласа му. Аз се затрупах с работа, убеждавайки себе си, че съм постъпил правилно, че съм бил честен със себе си и с него. Какъв баща бих бил, щом самата мисъл ме парализираше от ужас?
Шест месеца по-късно, в един дъждовен вторник следобед, телефонът в офиса ми иззвъня. Беше номер, който не познавах.
„Господин Александър?“, попита официален мъжки глас. „Обажда се адвокат Димитров. Работя по делата на брат ви, господин Петър.“
Сърцето ми подскочи. „Какво се е случило?“
„Господин Петър и съпругата му, госпожа Михаела, са в неизвестност от десет дни. Били са на поредния си преход в планината. Открита е само палатката им и част от екипировката. Издирването продължава, но властите не са оптимисти. Съжалявам, че трябва да ви го съобщя по този начин.“
Светът около мен се разпадна на хиляди малки парченца. Шумът на улицата заглъхна. Чувах само бученето на кръвта в ушите си.
„Децата…“, промълвих аз.
„Децата са добре. В момента са при съседи. Но има и друго. В сейфа в кантората си пазя нотариално заверено завещание и декларация за настойничество. Въпреки вашия отказ, брат ви не е променил волята си. Вие сте посочен за единствен настойник на Ани и Мартин.“
Затворих телефона. Чувствах се така, сякаш въздухът е изсмукан от стаята. Отказът ми не означаваше нищо. Страхът ми, неувереността ми, миналото ми – нищо нямаше значение. Петър ми беше оставил най-ценното си, въпреки мен самия. Беше ми гласувал доверие, което не заслужавах.
Същия ден, след като прекарах часове в разговори с полиция, социални служби и разплаканите родители на Михаела, най-накрая влязох в къщата на брат ми. Беше неестествено тиха. Ани стоеше до прозореца в хола, вперила поглед в силуета на планината, която беше погълнала родителите ѝ. Очите ѝ бяха червени, но сухи. В тях гореше гняв, насочен към мен. Мартин седеше свит на дивана, прегърнал една стара тениска на баща си. Той дори не ме погледна.
Чувствах се като натрапник. Като крадец, дошъл да отнеме последното, което им е останало. Не знаех какво да кажа, какво да направя. Започнах да се разхождам из къщата, безцелно, опитвайки се да подредя мислите си. Влязох в кабинета на Петър. Всичко беше подредено до педантичност – книги, папки, компютър. На бюрото стоеше снимка на цялото семейство, усмихнати и щастливи на фона на някой заснежен връх. Болката ме прониза отново.
Забелязах, че една от дъските на паркета под бюрото е леко повдигната. От чисто любопитство, или може би воден от някакъв инстинкт, се наведох и я дръпнах. Под нея имаше малка кухина. А вътре… вътре имаше неща, които нямаха нищо общо с един запален турист. Дебела пачка еврови банкноти, стегната с ластик. Кожен тефтер, изписан с непознати за мен кодове и имена. И един малък, сгънат лист хартия.
Разгънах го. На него с познатия почерк на брат ми беше написано само едно изречение:
„Ако четеш това, значи съм се провалил. Не вярвай на никого. Особено на Драган. Защити ги.“
Сърцето ми замръзна. Драган беше дългогодишният бизнес партньор на Петър. Човек, когото познавах от години. Човек, който беше на всяко семейно събиране. Какво означаваше това? Какъв провал? От какво трябваше да защитавам децата?
В този момент разбрах. Разбрах, че брат ми и жена му не са просто изчезнали в планината. И че ужасът тепърва предстои.
Глава 2: Наследството
Първите дни бяха ад. Къщата, която преди беше изпълнена със смях и глъч, сега беше пропита с тежка, лепкава тишина, прекъсвана само от тихите ридания на Мартин нощем и от демонстративното тръшкане на врати от страна на Ани. Аз се движех из стаите като призрак, неспособен да намеря мястото си. Всяка вещ, всяка снимка по стените беше болезнено напомняне за отсъствието на Петър и Михаела.
Скрих тефтера и парите на сигурно място в моя апартамент. Бележката на брат ми гореше в джоба ми. „Не вярвай на никого. Особено на Драган.“ Тези думи се въртяха в главата ми като зловеща мантра. Драган се обади още на втория ден. Гласът му беше пропит с перфектно изиграна скръб.
„Александър, момчето ми, не мога да повярвам! Каква трагедия! Как са децата? Имаш ли нужда от нещо? Пари, подкрепа… каквото кажеш. Петър ми беше повече от брат.“
Лъжеше. Усещах го с всяка фибра на тялото си. Благодарих му студено и приключих разговора възможно най-бързо. Трябваше да бъда внимателен.
Адвокат Димитров ме инструктира за правните процедури. Трябваше да се явя в съда, за да бъде официализирано настойничеството. Родителите на Михаела, съкрушени от мъка, първоначално не възразиха. Баба им Вяра, властна и сурова жена, ме гледаше с открита неприязън. „Ти отказа веднъж. Какво се промени? Защо да ти вярваме сега, че ще се грижиш за тях?“ Думите ѝ бяха справедливи и ме жигосаха по-дълбоко, отколкото исках да призная.
Опитите ми да се сближа с децата се проваляха с гръм и трясък. Ани ме игнорираше напълно или ми отговаряше с хапливи, саркастични коментари. Веднъж я чух да говори с приятелка по телефона. „Не, не е баща ми. Той е просто… чичо ми. Този, който не ни искаше.“ Всяка нейна дума беше като удар с камшик. Мартин пък се беше затворил в свой собствен свят. Прекарваше часове в стаята си, рисувайки. Рисунките му бяха плашещи – тъмни, хаотични драсканици, в които винаги присъстваше голяма, черна планина, поглъщаща две малки фигурки.
Една вечер, докато се опитвах да разчета нещо от тефтера на Петър, Ани влезе в кабинета без да почука.
„Какво правиш?“, попита тя с леден тон.
„Опитвам се да прегледам документите на баща ти. Да видя как стоят нещата с фирмата.“
Тя се изсмя презрително. „Фирмата ли? Или парите? Затова си тук, нали? За да вземеш всичко.“
„Ани, не е вярно! Аз…“
„Не ме лъжи! Чух ви онази вечер, преди шест месеца. Чух как му отказа. Каза, че не те е грижа за нас. Сега изведнъж си тук, ровиш в нещата му. Какво търсиш?“
Погледнах я в очите – очите на брат ми, пълни с болка и обвинение. „Търся отговори, Ани. Точно като теб.“
Тя не ми повярва. Тръшна вратата и си тръгна. Тази нощ не спах. Прекарах часове, взирайки се в тавана и осъзнавайки мащаба на пропастта, която трябваше да преодолея. Не бях само настойник. Бях враг.
Междувременно, започнах да проучвам съдържанието на тефтера. Беше пълен с дати, инициали и суми. Някои имена ми бяха познати – дребни бизнесмени, местни предприемачи. Но други бяха напълно непознати. Имаше и поредици от цифри, които приличаха на банкови сметки или координати. Името на Драган се появяваше често, винаги до големи суми и със странен символ до тях – малък, задраскан триъгълник.
Реших да започна от фирмата. Петър и Драган имаха общ бизнес – строителна компания, която се занимаваше предимно с луксозни ваканционни имоти. На хартия всичко изглеждаше перфектно – печеливши договори, стабилни активи. Но нещо не се връзваше. Защо Петър щеше да крие пари в брой под паркета, ако фирмата беше толкова успешна? Защо щеше да си води таен тефтер?
Уговорих си среща с Драган в офиса на компанията. Той ме посрещна с широка, мазна усмивка и силно ръкостискане. Разведе ме наоколо, показа ми проектите, говореше за бляскавото бъдеще.
„Петър беше гений, Александър. Истински визионер. Тази фирма беше неговото бебе. Сега е и твое, или по-скоро на децата. Аз ще се погрижа всичко да върви по мед и масло, не се притеснявай. Ти се концентрирай върху момчето и момичето, те имат нужда от теб.“
„Бих искал да прегледам счетоводството за последните няколко години“, казах аз, опитвайки се гласът ми да звучи възможно най-неутрално.
Усмивката на Драган застина за части от секундата. „Разбира се. Разбира се. Въпреки че е малко… сложно. Петър държеше повечето неща в главата си. Но ще наредя на счетоводителката да ти подготви каквото може. Само че… защо ти е? Нямаш ли ми доверие?“
„Имам ти доверие, Драган. Просто искам да съм наясно. Все пак нося отговорност.“
Той ме потупа по рамото. „Прав си, момчето ми, прав си. Отговорен си. Петър щеше да се гордее с теб.“
Докато си тръгвах от офиса му, усетих погледа му в гърба си. Беше студен и пресметлив. Знаех, че съм задействал някаква аларма. Знаех, че играта на котка и мишка е започнала.
Вечерта се случи нещо странно. Докато се прибирах към къщата на брат ми, забелязах черна кола без отличителни знаци да кара зад мен. Поддържаше постоянна дистанция. Отбих в няколко пресечки без причина. Колата ме последва. Сърцето ми заблъска лудо. Накрая свих рязко и спрях пред един магазин. Колата намали, премина бавно покрай мен и продължи напред. Не можах да видя шофьора.
Дали си въобразявах? Дали параноята, породена от бележката на Петър, вече ме завладяваше?
Когато се прибрах, заварих Мартин да седи на стълбите. Той стискаше в ръцете си малък дървен войник.
„Какво има, приятел?“, попитах го тихо.
Той вдигна очи към мен. Бяха пълни със сълзи. „Чух татко и мама да се карат“, прошепна той. „Преди да заминат. Мама плачеше. Каза, че не иска повече да ходи в планината. Каза, че се страхува от онзи човек. Татко каза, че това е последният път. Че след това всичко ще свърши.“
„Кой човек, Мартин? Спомняш ли си името му?“
Момчето поклати глава. „Не. Но татко го нарече ‘чакала’.“
Чакала. Тази дума отекна в съзнанието ми. Прегледах отново тефтера. До името на Драган, до задраскания триъгълник, имаше малка, едва забележима рисунка. Приличаше на глава на животно с остри уши. Глава на чакал.
В този момент разбрах, че не си въобразявам. Заплахата беше реална. И брат ми не се е борил с природни стихии. Борил се е с хищници.
Глава 3: Първи знаци
Думите на Мартин и рисунката в тефтера промениха всичко. Параноята се превърна в сигурност. Вече не търсех просто отговори за едно предполагаемо нещастие в планината; търсех истината за двойния живот на брат ми. „Чакала“. Драган. Картината започваше бавно да се сглобява, но беше грозна и плашеща.
Реших да действам на няколко фронта. Първо, трябваше да осигуря някаква сигурност. Смених ключалките на къщата, инсталирах по-добра алармена система. Ани ме гледаше с присмех.
„Какво правиш? Превръщаш къщата ни в затвор ли?“
„Опитвам се да ни пазя“, отговорих аз, без да навлизам в подробности. Не можех да им кажа. Не можех да им кажа, че баща им може да е бил забъркан в нещо мръсно, че може би са в опасност. Те вече бяха изгубили родителите си; не можех да им отнема и чистия спомен за тях.
Второ, трябваше ми професионална помощ. Адвокат Димитров беше възрастен и консервативен, занимаваше се предимно с имотни сделки и завещания. Той не беше човекът за тази битка. Потърсих препоръки и така стигнах до Теодора, млада и амбициозна адвокатка, известна с това, че поема трудни корпоративни дела.
Кабинетът ѝ беше модерен, с изглед към целия град. Самата тя беше елегантна, с остър ум и пронизващ поглед, който сякаш виждаше право през теб. Разказах ѝ всичко – за изчезването, за настойничеството, за бележката на Петър, за тефтера, за подозренията ми към Драган. Показах ѝ и копие от тефтера.
Тя го разгледа внимателно, без да покаже никаква емоция. „Това прилича на черно счетоводство, господин Александър. Паралелна финансова система, която работи извън официалните отчети на фирмата. Тези инициали и суми вероятно са подкупи, плащания под масата, пране на пари. Брат ви е бил или гениален престъпник, или е бил притиснат до стената.“
„Той не беше престъпник“, казах аз, може би твърде отбранително.
„Всеки има своята цена и своите слабости“, отвърна тя спокойно. „Ще започна проверка на фирмата. Ще поискам пълна финансова ревизия. Драган ще се опита да ни спре, ще скрие документи, ще забави процеса. Трябва да сме готови за война. Междувременно, вие трябва да се държите напълно нормално. Не показвайте по никакъв начин, че го подозирате. Продължавайте да играете ролята на загрижения чичо, който се опитва да подреди нещата.“
Съветът ѝ беше разумен, но труден за изпълнение. Всеки път, когато Драган се обаждаше, за да попита как сме, ми се налагаше да полагам неимоверни усилия, за да звуча спокойно. Той продължаваше да играе ролята на доброжелателя. Дори изпрати огромен букет цветя за Ани за рождения ѝ ден, който беше няколко седмици след изчезването на родителите ѝ. Тя го хвърли в кофата за боклук с думите: „Не искам нищо от него.“ За пръв път бяхме на едно мнение.
Започнах да се ровя в миналото на брат ми, търсейки нещо, което съм пропуснал. Преглеждах стари снимки, банкови извлечения, имейли. В един стар имейл отпреди година открих резервация за хотел в малък крайморски град. Беше за двама, но не беше на името на Михаела. Беше на името на жена, наречена Ивелина.
Сърцето ми се сви. Изневяра? Дали това беше тайната на Петър? Дали това беше слабостта, за която говореше Теодора? Ревността и разочарованието се смесиха с любопитството. Коя беше тази жена? Имаше ли нещо общо със случващото се?
Намерих я в социалните мрежи. Беше красива, по онзи студен, класически начин. Работеше като оценител в галерия за модерно изкуство. На пръв поглед нямаше нищо общо със строителния бизнес. Но в една от снимките ѝ, на фона на някаква изложба, забелязах познат силует в дъното на залата. Беше Драган.
Това не беше съвпадение. Трябваше да говоря с нея.
Подготвих се за срещата, измисляйки си претекст. Отидох в галерията, преструвайки се на клиент, който иска да оцени картина, останала от дядо ми. Тя ме посрещна професионално, но в очите ѝ видях проблясък на разпознаване, когато се представих.
„Вие сте братът на Петър“, каза тя, преди аз да кажа каквото и да било. Гласът ѝ беше спокоен, но ръцете ѝ, които допреди малко подреждаха някакви каталози, леко трепереха.
„Да. А вие сте Ивелина.“
Настъпи неловко мълчание.
„Познавахте ли добре брат ми?“, попитах аз директно, решавайки да изоставя преструвките.
Тя ме погледна право в очите. „Да, познавах го. Бяхме… близки.“
„Колко близки?“
Тя се поколеба за момент. „Петър беше сложен човек, господин Александър. Имаше живот, за който никой не знаеше. Живот, който го плашеше. Аз бях част от този живот.“
„Каква част? Любовница?“ Думата прозвуча грубо и обвинително.
Тя не трепна. „Не. Бях неговият канал за информация. Драган използва галерията като параван. Тук се сключват истинските сделки. Скъпите картини са просто начин да се изперат мръсни пари. Аз работя за Драган, но помагах на Петър. Той искаше да се измъкне. Събираше доказателства срещу Драган, за да го предаде на властите.“
Бях зашеметен. Значи не ставаше въпрос за изневяра. Ставаше въпрос за нещо много по-опасно.
„Защо ми казвате всичко това?“, попитах подозрително.
„Защото Драган е опасен. Той ме следи. Вероятно следи и вас. И защото дължа това на Петър. Той се опита да направи правилното нещо. Този последен преход в планината… не беше преход. Беше среща. Трябваше да предаде доказателствата на някого. Очевидно нещо се е объркало.“
Преди да успея да задам следващия си въпрос, вратата на галерията се отвори и вътре влезе самият Драган. Усмивката му беше широка, но очите му бяха като парченца лед.
„Александър! Каква приятна изненада! И ти ли си ценител на изкуството? Ивелина, скъпа, не знаех, че имаш толкова важни клиенти.“
Той застана между нас, излъчвайки едва прикрита заплаха. Въздухът в стаята се сгъсти. Ивелина пребледня. Аз се опитах да запазя самообладание.
„Просто разглеждах. Тръгвах си“, казах аз.
„Не бързай толкова“, каза Драган, поставяйки тежка ръка на рамото ми. „Трябва да поговорим. За бъдещето на фирмата. И за бъдещето на децата.“
Стисна рамото ми малко по-силно от необходимото. Това беше предупреждение. Първият ясен, недвусмислен знак, че той знае, че знам. И че вече не играем по правилата.
Глава 4: Сенки от миналото
Натискът на ръката на Драган върху рамото ми беше колкото физически, толкова и символичен. Той ми показваше, че има власт, че контролира ситуацията. Усмивката не слизаше от лицето му, но очите му говореха друго. Те казваха: „Знам, че ровиш. Спри, преди да е станало късно.“
„Разбира се, Драган. Трябва да поговорим“, отвърнах аз, стараейки се гласът ми да не трепери. Освободих се от хватката му и се обърнах към Ивелина. „Благодаря за консултацията. Беше много полезна.“
Тя само кимна, избягвайки погледа ми. Виждах страха в очите ѝ. Тя беше в капана, точно както и брат ми.
Драган настоя да ме изпрати. Докато вървяхме към изхода, той говореше с весел, безгрижен тон за някакви нови строителни проекти, но аз знаех, че това е само фасада. Точно преди да изляза, той се наведе към мен и прошепна: „Някои неща е по-добре да си останат заровени в миналото, Александър. За доброто на всички. Особено на децата. Те вече преживяха достатъчно, нали?“
Това беше директна заплаха. Той използваше Ани и Мартин като щит. Тръгнах си от галерията с блъскащо сърце и с усещането, че примката около врата ми бавно се затяга.
Веднага се обадих на Теодора и ѝ разказах за срещата с Ивелина и за разговора с Драган.
„Значи е вярно“, каза тя. „Брат ви се е опитвал да го разобличи. Ивелина е нашият ключ, но е и в огромна опасност. Трябва да я убедим да свидетелства. Междувременно, официалната ревизия на фирмата започна. Очаквано, натъкваме се на спънки на всяка крачка. Липсват документи, сървърите им ‘случайно’ се сриват. Класически номера.“
„Какво да правя аз?“, попитах аз, чувствайки се безпомощен.
„Бъдете бащата, от когото децата имат нужда. Това е най-важното. И бъдете нащрек. Драган няма да се спре пред нищо.“
Да бъда баща. Лесно беше да се каже. Връзката ми с Ани беше в най-ниската си точка. Тя беше убедена, че интересът ми към делата на баща ѝ е продиктуван от алчност. Започна да излиза вечер и да се прибира късно, отказвайки да казва къде е била. Скандалите ни ставаха все по-чести и по-шумни.
„Нямаш право да ми казваш какво да правя! Ти не си ми баща!“, крещеше тя една вечер, след като се прибра в два през нощта.
„Нося отговорност за теб, Ани! Притеснявам се!“, опитвах се да бъда разумен аз.
„Не се притесняваш! Искаш да ме контролираш! Също както искаш да контролираш парите на татко!“
Думите ѝ ме нараняваха, но виждах, че зад гнева ѝ се крие огромна болка. Тя просто насочваше мъката си към най-близката и лесна мишена – мен.
С Мартин нещата стояха по различен начин. Той продължаваше да е затворен в себе си, но една вечер, докато му помагах с домашното по математика, той ме погледна и попита: „Чичо, мислиш ли, че татко щеше да се гордее с мен?“
Въпросът му ме свари неподготвен. Клекнах до него. „Разбира се, Марти. Той се гордееше с теб повече от всичко на света. И знаеш ли какво? Аз също се гордея с теб. Ти си много смело момче.“
Той се усмихна леко, едва забележимо. Беше първата му усмивка от седмици. Малка победа, но за мен означаваше много.
Междувременно, битката на другия фронт се разгаряше. Баба им Вяра, подучена от своите адвокати, беше завела дело за отнемане на настойническите ми права. В исковата молба бях описан като безотговорен, алчен и неспособен да се грижи за децата. Като основен аргумент беше изтъкнат първоначалният ми отказ. Съдът насрочи предварително изслушване.
„Това е ход на Драган“, каза Теодора, когато ѝ съобщих новината. „Той използва бабата като пионка. Ако тя вземе настойничеството, ще получи контрол и върху наследството на децата, а оттам и върху целия дял на брат ви във фирмата. Така ще може да потули всичко. Той стои зад това, сигурна съм.“
Чувствах се като в обсада. Драган ме атакуваше чрез фирмата, чрез заплахи, а сега и чрез семейството. Бях изправен пред съдебни дела, финансови ревизии, грижа за две травмирани деца и разследване на мистериозното изчезване на брат ми. Освен всичко това, трябваше да се справям и със собствената си работа в архитектурното студио, която бях занемарил напълно. Започнах да усещам тежестта на огромния ипотечен кредит, който бях изтеглил за жилището си преди година. Финансовият натиск се увеличаваше.
Една вечер, докато преглеждах старите семейни албуми, търсейки някаква утеха, намерих нещо неочаквано. Снимка от студентските години на Петър. Той беше прегърнал младо момиче, което не беше Михаела. Смееха се. Погледнах по-отблизо. Момичето беше Теодора, моята адвокатка.
На следващата сутрин бях в кабинета ѝ. Сложих снимката на бюрото пред нея.
Тя я погледна и въздъхна. „Знаех си, че рано или късно ще я намериш. Да, познавахме се с Петър. Бяхме заедно в университета. Първата ми голяма любов.“
„И не ми каза?“, попитах аз, усещайки как недоверието започва да ме разяжда. „Не вярвай на никого“, беше казал Петър. Дали това се отнасяше и за нея?
„Не исках да усложнявам нещата. Не исках да мислиш, ‘че емоциите ми ще попречат на работата ми. Връзката ни приключи много преди той да се запознае с Михаела. Но останахме приятели. От време на време се чувахме.“
Тя ме погледна сериозно. „Петър се свърза с мен около месец преди да изчезне, Александър. Каза ми, че е в беда. Каза ми, че Драган го е въвлякъл в схема за пране на пари и че се опитва да се измъкне. Помоли ме за съвет. Аз го посъветвах да събере доказателства и да отиде в полицията. Очевидно се е опитал да направи точно това.“
Разкритието ѝ ме шокира, но и донесе известно облекчение. Тя беше на моя страна. Тя също имаше личен мотив да стигне до истината.
„Защо не ми каза по-рано?“, попитах отново, този път по-меко.
„Защото трябваше да съм сигурна, че мога да ти вярвам. Трябваше да видя дали ще се откажеш при първата трудност, или ще се бориш. Ти се бориш, Александър. Точно както Петър се надяваше, че ще направиш.“
В този момент телефонът ѝ иззвъня. Беше от финансовия ревизор, който работеше по случая. Теодора слушаше мълчаливо, а лицето ѝ ставаше все по-мрачно. Когато затвори, тя ме погледна с тревога.
„Открили са нещо. Огромна дупка в счетоводството. Десетки милиони са изтекли от фирмата през последните пет години чрез мрежа от офшорни компании. И по-лошото е, че повечето от документите за тези транзакции носят подписа на брат ти.“
Светът ми се преобърна. Драган не просто е използвал Петър. Той го е натопил. Беше го превърнал в лицето на престъпната си империя. И сега, след като Петър го нямаше, цялата вина щеше да се стовари върху неговото име. И върху неговите наследници. Върху Ани и Мартин.
Глава 5: Двойният живот
Новината, че подписът на Петър стои под документите за източване на милиони, беше съкрушителен удар. Драган беше изиграл картите си перфектно. Беше превърнал брат ми от жертва в съучастник. Това променяше всичко. Вече не се борехме само за истината, борехме се да изчистим името на Петър и да предпазим бъдещето на децата му от лепкавата кал на един престъпен скандал.
„Това означава, че Драган държи всички козове“, казах аз на Теодора, докато седяхме в нейния офис, а пред нас бяха разпръснати копия от уличаващите документи. „Той може да излезе чист от всичко, да обвини мъртвеца и да продължи напред.“
„Не и ако намерим доказателствата, които Петър е събирал“, отвърна тя, а в очите ѝ гореше решимост. „Тези документи доказват престъпление, но не доказват кой е истинският виновник. Ивелина е нашият единствен свидетел, който може да потвърди, че брат ви е бил принуден. Трябва да я спечелим на наша страна.“
Опитах се да се свържа с Ивелина, но тя не отговаряше на обажданията ми. Отидох до галерията, но ми казаха, че е излязла в неочакван отпуск по болест. Страхувах се за нея. Драган сигурно я беше заплашил или изолирал.
Междувременно, трябваше да се подготвя за съдебното дело за настойничеството. Теодора пое и тази битка. „Ще докажем, че действате в най-добрия интерес на децата. Ще покажем, че баба им, колкото и да ги обича, е манипулирана от трети страни с користни цели.“
Подготовката за делото беше унизителна. Трябваше да събирам препоръки от приятели и колеги, които да удостоверят, че съм стабилен и отговорен човек. Социални работници започнаха да посещават къщата, за да оценят условията на живот и да разговарят с децата.
Разговорите им с Ани бяха катастрофа. Тя заяви пред тях, че аз съм студен, дистанциран и интересуващ се само от пари. Каза им, че се чувства несигурна и нещастна с мен. Всяка нейна дума беше като забит пирон в ковчега на моите шансове. С Мартин беше по-добре. Той беше срамежлив, но каза, че се чувствам в безопасност с чичо си и че му помагам с уроците. Това беше единственият лъч светлина.
Ани се отдалечаваше все повече. Беше станала тайнствена, често говореше тихо по телефона в стаята си. Един ден, докато минавах покрай вратата ѝ, я чух да казва: „Да, разбирам. Не, няма да му кажа нищо. Вярвам ти.“ С кого говореше? Дали Драган не се беше свързал и с нея? Дали не я манипулираше, настройвайки я срещу мен? Мисълта ме ужаси.
Една вечер реших да направя нещо рисковано. Изчаках Ани да заспи и влязох в профила ѝ в социалната мрежа. Чувствах се ужасно, навлизайки в личното ѝ пространство, но отчаянието ме тласкаше към крайни мерки. В съобщенията ѝ открих дълга кореспонденция с момче на име Кристиян. Той беше по-голям от нея, студент по право. В началото съобщенията им бяха невинни, но в последните седмици тонът се беше променил. Той я разпитваше подробно за мен, за работата ми, за това дали съм намерил някакви „важни документи“ на баща ѝ. Убеждаваше я, че иска да ѝ помогне, че баща му е добър приятел на нейния баща и че аз се опитвам да скрия нещо от нея, за да заграбя наследството.
Сърцето ми спря. Потърсих името на бащата на това момче. Беше главният юрисконсулт във фирмата на Драган.
Капанът беше по-сложен, отколкото си представях. Драган не просто ме заплашваше и саботираше. Той активно манипулираше племенницата ми, използвайки младежката ѝ любов, за да я превърне в свой шпионин в собствения ми дом. Гневът, който изпитах, беше по-силен от всичко досега.
На следващата сутрин се изправих срещу Ани. Показах ѝ разпечатки от разговорите.
Тя пребледня, после почервеня от ярост. „Как смееш да ми ровиш в нещата! Мразя те!“
„Той те използва, Ани! Баща му работи за Драган! Те се опитват да ни унищожат! Не виждаш ли?“
„Лъжеш! Кристиян не е такъв! Той се грижи за мен! За разлика от теб! Ти си мислиш само за фирмата, за парите! Драган ми каза, че баща ми е направил много грешки и че ти искаш да се възползваш от тях!“
Значи беше говорила и с Драган. Бяха я оплели в мрежите си напълно.
„Ани, чуй ме“, опитах се да говоря спокойно, макар че всичко в мен крещеше. „Баща ти не е направил грешки. Той се е опитал да спре един престъпник. Затова е изчезнал. Той е герой. А тези хора, на които вярваш, са чудовища.“
Тя ме гледаше с очи, пълни с объркване и недоверие. Не знаеше на кого да вярва. Дългогодишният семеен приятел и новото ѝ гадже ѝ казваха едно, а студеният, дистанциран чичо, който преди шест месеца я беше отхвърлил – съвсем друго.
Тя се разплака и избяга в стаята си. Бях разбил илюзиите ѝ, но не знаех дали съм успял да я убедя.
Същата вечер получих имейл от анонимен адрес. Вътре имаше само един файл – кратък аудио запис. Отворих го с треперещи ръце. Гласът беше на Петър. Звучеше напрегнато, приглушено, сякаш е записан тайно.
„…не мога повече, Драган. Искам да изляза. Това с прането на пари, с подкупите… стигна твърде далеч. Ще се предам. Ще разкажа всичко.“
Последва гласът на Драган, студен и безмилостен.
„Няма излизане от тази игра, Петър. Ти си вътре до уши, подписът ти е навсякъде. Опиташ ли се да говориш, ще повлека и теб, и семейството ти в калта. Имаш жена, деца. Помисли за тях. Ще направим още една последна сделка, тази в планината. След нея ще те оставя на мира. Но ако ме предадеш… ще се погрижа планината да те погълне завинаги.“
Записът прекъсна. Взирах се в компютъра, а по гърба ми лазеха ледени тръпки. Това беше. Доказателството. Запис, който разкриваше всичко – изнудването, заплахите, двойния живот, дори намека за съдбата на брат ми. Но кой ми го беше изпратил? Ивелина. Трябва да беше тя. Това беше нейният начин да ми помогне, без да се излага на директна опасност.
Имахме оръжие. Най-после имахме истинско оръжие.
Глава 6: Обсадата
Аудиозаписът промени динамиката на играта. Вече не бяхме само в отбрана. Имахме нещо, от което Драган се страхуваше. Предадох го веднага на Теодора.
„Това е бомба“, каза тя, след като го изслуша. Лицето ѝ беше сериозно. „Доказва принуда. Може да преобърне всичко. Но трябва да сме изключително внимателни как го използваме. Ако Драган разбере, че го имаме, може да стане още по-безразсъден. Трябва да изчакаме подходящия момент.“
Подходящият момент беше съдебното дело за настойничеството. То наближаваше, а напрежението вкъщи беше почти непоносимо. Ани не говореше с мен. Прекарваше цялото си време заключена в стаята си или навън, вероятно с Кристиян. Виждах как се разкъсва между лоялността си към него и съмненията, които бях посял в ума ѝ.
Драган, от своя страна, сякаш усещаше, че нещо се е променило. Атаките му станаха по-директни. Един ден, докато карах към студиото си, същата черна кола, която ме беше следила преди, ме засече опасно на един светофар. Шофьорът, едър мъж с белег на лицето, свали прозореца и ми се ухили злобно. Беше ясно предупреждение.
Започнаха и финансовите проблеми. Банката, от която бях взел ипотечния си кредит, изведнъж започна да ми прави спънки. Искаха нови документи, предоговаряне на условията, заплашваха с наказателни лихви. Бях сигурен, че Драган има пръст и в това. Използваше връзките си, за да ме притисне отвсякъде, да ме изтощи финансово и психически.
Но аз отказвах да се предам. Заради Петър. Заради децата.
Денят на делото дойде. Съдебната зала беше студена и безлична. От едната страна бяхме аз и Теодора. От другата – баба Вяра и нейният адвокат, един хлъзгав и самодоволен тип, който очевидно беше на заплата при Драган. Ани и Мартин бяха настанени в специална стая, откъдето щяха да ги извикат за разговор със съдията и психолог.
Адвокатът на Вяра започна пръв. Той ме обрисува като чудовище – егоистичен брат, който е изоставил семейството си, а сега се е върнал като лешояд, за да се докопа до парите. Използва първоначалния ми отказ като основен коз. Представи свидетелствата на Ани пред социалните работници. Картината, която нарисува, беше мрачна и убедителна.
Когато дойде нашият ред, Теодора беше брилянтна. Тя не ме защитаваше. Тя атакуваше. Представи доказателства за финансовите ревизии, за опитите за саботаж от страна на Драган. Намекна, че исковата молба на бабата не е мотивирана от загриженост, а е част от по-голяма корпоративна схема за овладяване на активите на покойния ѝ зет.
„Ваша чест“, каза Теодора с твърд глас. „Тук не става въпрос дали господин Александър е перфектен. Никой не е. Става въпрос за това кой наистина защитава интересите на тези деца. Дали това е техният чичо, който се бори да разкрие истината за смъртта на родителите им и да защити наследството им от хищници, или е тяхната баба, която, без да съзнава, е превърната в инструмент в ръцете на същите тези хищници?“
Адвокатът на Вяра скочи. „Протестирам! Това са неоснователни обвинения!“
„Така ли?“, попита Теодора и погледна към съдията. „Ваша чест, имаме доказателство, което ще хвърли съвсем различна светлина върху този случай. Доказателство, което разкрива истинската същност на бизнес партньора на покойния господин Петър и мотивите му да държи децата далеч от техния законен настойник.“
Тя подаде флашката със записа. В залата настана тишина, докато от тонколоните се разнесоха гласовете на Петър и Драган. Чуваше се всичко – признанието за прането на пари, изнудването, заплахата. Когато записът свърши, в залата можеше да се чуе и муха да бръмне. Адвокатът на Вяра беше пребледнял. Самата Вяра гледаше втрещено, осъзнавайки, че е била използвана.
Съдията обяви почивка.
В коридора се изправих лице в лице с Вяра.
„Аз не знаех“, прошепна тя, а в очите ѝ имаше сълзи. „Мислех, че… мислех, че те защитавам от теб. А всъщност…“
„Знам“, казах аз. „Драган е майстор на манипулациите.“
В този момент вратата на стаята за изслушване се отвори и от нея излезе Ани. Лицето ѝ беше мокро от сълзи. Тя беше чула всичко. Беше чула гласа на баща си. Беше чула заплахата на Драган.
Тя се затича към мен и ме прегърна. За пръв път от месеци.
„Вярно е“, прохлипа тя в рамото ми. „Всичко, което си ми казвал, е вярно. Татко… той е бил герой. А аз… аз бях такава глупачка. Вярвах на Кристиян, казвах му всичко…“
Прегърнах я силно. „Не си виновна, Ани. И ти си била жертва.“
Това беше повратната точка. След като съдът се събра отново, адвокатът на Вяра оттегли иска. Съдията официално потвърди настойничеството ми. Победихме в тази битка.
Но докато излизахме от съда, телефонът ми иззвъня. Беше скрит номер. Вдигнах.
„Ти си голям глупак, Александър“, просъска гласът на Драган. Беше разбрал за записа. „Мислиш си, че си спечелил? Пусна една малка бомба, но аз държа ядрената. Сега вече няма правила. Ще съжаляваш за този ден.“
Връзката прекъсна. Победата ми имаше горчив вкус. Бях спечелил настойничеството, бях спечелил доверието на Ани. Но бях обявил открита война на един безмилостен човек. И знаех, че той няма да се спре, докато не унищожи мен и всичко, което се опитвах да защитя. Обсадата не беше свършила. Тя тепърва започваше.
Глава 7: Пропуквания
Победата в съда донесе временно облекчение, но заплахата на Драган висеше над нас като тъмен облак. За пръв път обаче не бях сам. Ани беше на моя страна. Разкаянието ѝ беше истинско и дълбоко. Тя прекъсна всякакъв контакт с Кристиян и ми разказа всичко, което му беше казала. За щастие, не знаеше за тефтера и скритите пари, така че не беше издала най-важните ни тайни.
Промяната в нея беше изумителна. От гневна и бунтуваща се тийнейджърка, тя се превърна в мой съюзник. Започна да ми помага с грижите за Мартин, да се интересува от делото, да задава въпроси. Стената между нас се беше срутила. Започнах да виждам в нея не просто племенница, а умно и силно момиче, което приличаше толкова много на баща си.
Една вечер, докато подреждахме кабинета на Петър, тя намери папка, пълна с брошури от различни университети.
„Татко ми помагаше да си избера къде да кандидатствам“, каза тя тихо. „Искаше да уча архитектура, като теб. Казваше, че имам талант.“
„Той беше прав“, отвърнах аз. „Виждал съм скиците ти. Невероятни са.“
„Мислиш ли, че… че все още мога? След всичко това?“
„Повече от всякога, Ани. Ще направим всичко възможно. Ще се подготвиш, ще кандидатстваш. Баща ти щеше да иска точно това.“
Този разговор отвори нова страница в нашите отношения. Започнахме да прекарваме вечерите, разглеждайки портфолиото ѝ, обсъждайки различни архитектурни стилове. Това беше нашата обща територия, нещо, което ни свързваше. Осъзнах, че отговорността, от която толкова се страхувах, всъщност ми носи неочаквано удовлетворение. За пръв път от години не мислех само за себе си и за собствените си проблеми.
Мартин също започна да излиза от черупката си. Виждайки, че аз и Ани сме се сближили, той сякаш се почувства по-сигурен. Рисунките му станаха по-светли. Черната, поглъщаща планина беше заменена от къща, в която имаше три фигурки, хванати за ръце.
Но спокойствието беше измамно. Драган изпълняваше заплахата си. Започна медийна кампания срещу името на брат ми. В жълти вестници и сайтове се появиха статии, които го описваха като измамник, който е ограбил фирмата си и е избягал в чужбина, инсценирайки изчезването си. Тези статии цитираха „анонимни източници от компанията“. Болеше ме да ги чета. Болеше ме за децата, които трябваше да търпят подигравки в училище.
„Не им вярвай, Ани. Това са лъжи“, казвах ѝ аз.
„Знам“, отвръщаше тя, но виждах колко ѝ е тежко.
Теодора работеше неуморно. Тя използва записа, за да окаже натиск върху прокуратурата. Най-накрая беше образувано официално разследване срещу Драган за финансови злоупотреби и изнудване. Това беше голяма стъпка напред, но знаехме, че Драган има армия от скъпоплатени адвокати, които щяха да направят всичко, за да го оневинят.
Един ден получих призовка. Драган ме съдеше за клевета и уронване на престижа. Искаше огромно обезщетение.
„Това е класическа защитна стратегия“, обясни ми Теодора. „Опитва се да ни затрупа със съдебни дела, да ни изтощи финансово и да отклони вниманието от собствените си престъпления.“
Финансовият натиск ставаше непоносим. Разходите по адвокати, съдебни такси, поддръжката на огромната къща на Петър, моят собствен ипотечен кредит – всичко това се трупаше. Наложи се да използвам част от скритите пари, които Петър беше оставил. Чувствах се зле, правейки го, но нямах избор. Това бяха пари за бъдещето на децата, но ако не ги използвах сега, можеше да няма никакво бъдеще, което да защитавам.
Опитах отново да се свържа с Ивелина. Този път успях. Тя вдигна телефона, но гласът ѝ беше уплашен шепот.
„Не мога да говоря. Той знае, че съм ви изпратила записа. Наблюдава ме постоянно. Уволни ме от галерията. Страхувам се, Александър.“
„Трябва да свидетелстваш, Ивелина. Ти си единственият ни шанс да го вкараме в затвора.“
„Не мога. Той ще ме убие. Той ми каза… той ми каза какво е направил с Петър и Михаела.“
„Какво? Какво е направил?“, попитах аз, а сърцето ми щеше да изскочи.
„Не мога да кажа по телефона. Срещни ме утре, в десет, в старата ботаническа градина. Ела сам.“
Връзката прекъсна.
На следващия ден бях там. Градината беше почти празна. Намерих я да седи на една пейка, скрита зад големи слънчеви очила. Изглеждаше съсипана.
„Благодаря ти, че дойде“, каза тя. „Реших, че дължа на Петър да знаеш истината. И после ще изчезна. Не мога да остана повече тук.“
Тя си пое дъх. „Срещата в планината… не е била за предаване на доказателства. Била е капан. Драган е казал на Петър да донесе всички компрометиращи материали, които има, заедно с голяма сума пари, като откуп за свободата си. Казал му е да дойде със съпругата си, за да е сигурен, че няма да има полиция. Петър му е повярвал. Отишъл е там, мислейки, че това е краят на кошмара.“
Тя започна да плаче. „Но Драган никога не е възнамерявал да го пусне. Неговите хора са ги чакали. Взели са парите и документите. И после… после са предизвикали малка лавина. За да изглежда като инцидент. Те са ги погребали там, Александър. Живи.“
Думите ѝ бяха като физически удари. Образът на брат ми и Михаела, затрупани от сняг, борещи се за глътка въздух… беше чудовищен. Повдигна ми се. Гневът и скръбта ме заляха като вълна.
„Той е чудовище“, прошепнах аз.
„По-лошо е“, каза Ивелина. „Той се е похвалил с това. Каза ми го, за да ме сплаши. Каза: ‘Така свършват предателите’.“
Значи нямаше надежда. Те никога нямаше да се върнат. Трябваше да живея с тази истина. Трябваше да я кажа на децата.
„Трябва да кажеш това на полицията, Ивелина! Това е признание за убийство!“
„Не мога! Нямам доказателства, това е моята дума срещу неговата. Той ще каже, че си отмъщавам, защото ме е уволнил. Ще ме унищожи. Съжалявам, Александър. Наистина съжалявам.“
Тя стана и си тръгна, оставяйки ме сам на пейката, смазан от истината. Знаех какво се е случило. Но не можех да го докажа. Драган беше извършил перфектното убийство.
Или поне така си мислеше.
Глава 8: Ключът
Върнах се у дома като в мъгла. Чудовищното разкритие на Ивелина ме беше изпразнило отвътре. Как можех да кажа на Ани и Мартин, че родителите им са били убити по толкова жесток начин? Как можех да живея с мисълта, че убиецът им е на свобода, по-силен и по-богат от всякога?
Прекарах нощта в кабинета на Петър, ровейки се отново в тефтера, вглеждайки се в безсмислените на пръв поглед кодове и символи. Трябваше да има нещо повече. Петър не можеше да е отишъл на онази среща, без да е оставил някаква застраховка. Той беше умен, предпазлив. Не би заложил всичко на една карта.
Погледът ми се спря на сгънатия лист хартия, който бях намерил заедно с тефтера. Оригиналното съобщение: „Ако четеш това, значи съм се провалил. Не вярвай на никого. Особено на Драган. Защити ги.“ Но под него имаше нещо, на което не бях обърнал внимание досега. Поредица от думи, написани с почти невидимо мастило, което се виждаше само под определен ъгъл на светлината.
„Планината пази тайни, но реката ги отнася. Първата песен на извора.“
Какво означаваше това? Беше някаква парола? Код? Географска насока? Звучеше поетично, но и напълно безсмислено.
Дни наред тази фраза се въртеше в главата ми. „Първата песен на извора“. Опитвах се да я свържа с нещо от живота на Петър. Любима книга? Песен? Място? Нищо.
Междувременно, разследването срещу Драган буксуваше. Адвокатите му оспорваха автентичността на аудиозаписа, твърдяха, че е манипулиран. Без свидетел като Ивелина, която беше изчезнала, делото за финансови злоупотреби се крепеше на косъм. А за убийство дори не можеше да става и дума. Нямаше тела, нямаше доказателства. Официалната версия все още беше „изчезнали в планината“.
Един следобед, докато помагах на Мартин да подреди стаята си, намерихме стара кутия, пълна с касети.
„Това са записите на татко“, каза Мартин. „Той обичаше да записва звуци от природата. Ромона на реката, песента на птиците, вятъра…“
Взех една от касетите. На етикета пишеше: „Изворът. Първи преход с Марти.“ Сърцето ми подскочи. Това беше. „Първата песен на извора.“
Намерихме стар касетофон и пуснахме записа. Чуваше се ромон на вода, чуруликане на птици. И гласът на Петър, който обясняваше нещо на едно съвсем малко момченце – Мартин.
„…и това, сине, е мястото, където реката се ражда. Чуваш ли я? Това е първата ѝ песен.“
Слушахме записа няколко пъти. Беше просто сантиментален спомен. Или не? В самия край на записа, след няколко секунди тишина, се чу гласът на Петър, ясен и отчетлив. Той не говореше на Мартин. Той говореше на мен.
„Алекс, ако слушаш това, значи си намерил ключа. Паролата е името на реката, с главна буква, последвано от рождената дата на майка ни, осем цифри, без точки. Парите не са важни. Важен е другият файл. Той е нашата справедливост. Използвай го разумно. И се грижи за тях.“
Записът свърши. Двамата с Мартин се спогледахме. Той не разбираше значението на думите, но аз разбирах. Това беше застраховката. Това беше план „Б“.
Името на реката… Спомних си го от разказите на Петър. Беше малка, почти неизвестна планинска река, близо до която имаха вила като деца. А рождената дата на майка ни… знаех я наизуст.
Отворих лаптопа си. В тефтера на Петър, на последната страница, имаше уеб адрес, който досега бях смятал за безсмислен. Въведох го. Появи се екран за вход в криптирано облачно хранилище. Поле за парола.
С треперещи пръсти въведох паролата. Името на реката. Осемте цифри. Натиснах „Enter“.
Успях. Пред мен се отвори папка с два файла. Единият беше озаглавен „Сметки“. Вътре имаше достъп до няколко криптовалутни портфейла. Сумите бяха астрономически. Това бяха парите, които Драган си мислеше, че е взел от Петър в планината. Брат ми го беше измамил. Беше му дал само малка част, а истинското съкровище беше скрито тук.
Но вторият файл беше по-важен. Името му беше „Свидетел“. Отворих го. Беше видеоклип.
На екрана се появи лицето на Петър. Изглеждаше уморен, напрегнат, но решителен. Той гледаше право в камерата.
„Казвам се Петър“, започна той. „И ако гледате това, вероятно съм мъртъв. От години съм бизнес партньор на човек на име Драган. Но нашият бизнес не беше чист. Под фасадата на строителна компания, Драган ръководеше огромна схема за пране на пари, корупция и политически рекет. Аз бях принуден да участвам. Той ме държеше с компромати и заплахи срещу семейството ми.“
Последваха трийсет минути, в които брат ми, спокойно и методично, разказа всичко. С имена, дати, суми. Описваше схеми, срещи, разговори. Но най-важното беше накрая.
„Утре отивам на среща с Драган в планината. Той ми обеща, че ще ме остави на мира, ако му предам всички доказателства, които имам, и голяма сума пари. Знам, че е капан. Знам, че вероятно няма да се върна жив от тази среща. Затова правя този запис. Като моя последен завет. Като моето свидетелство. Драган е убиец. Ако изчезна, търсете него.“
Видеото свърши. Седях вцепенен. Това беше всичко. Самопризнанието, което щеше да унищожи Драган. Свидетелството на един мъртвец. Петър знаеше, че отива на смърт, но се беше погрижил последната му дума да бъде чута.
Имах ключа. Имах справедливостта. Сега трябваше само да реша как да отключа вратата на ада за Драган.
Глава 9: Капанът
Свидетелството на Петър беше оръжие с невъобразима сила. Но знаех, че трябва да го използвам умно. Ако просто го предадя на полицията, адвокатите на Драган щяха да го оспорват с години. Щяха да твърдят, че е фалшификат, че Петър е бил нестабилен, че е искал да натопи партньора си, преди да избяга с парите. Трябваше ми нещо повече. Трябваше ми самопризнание от самия Драган.
Планът, който се оформи в главата ми, беше рискован, дори безразсъден. Но беше единственият начин. Трябваше да го примамя в капан, използвайки единственото нещо, за което го беше грижа повече от всичко – парите.
Свързах се с Теодора и ѝ показах видеото. Тя беше потресена, но веднага разбра какво трябва да направим.
„Той не знае за тези пари“, каза тя. „Мисли си, че е взел всичко. Това е нашата стръв.“
Първата стъпка беше да пуснем слух. Чрез подставено лице, Теодора се свърза с един от по-дребните, но приказливи играчи от обкръжението на Драган. „Намекнахме“ му, че съм открил таен крипто-портфейл на брат ми, съдържащ милиони, но нямам ключовете за достъп. Информацията беше подадена като строго поверителна. Знаехме, че до няколко часа ще стигне до ушите на Драган.
И проработи. Още на следващия ден Драган ми се обади. Тонът му беше напълно променен. Нямаше я предишната арогантност. Сега беше мазен, почти приятелски.
„Александър, момчето ми. Чух, че си в затруднение. Финансови проблеми, съдебни дела… Не е лесно. Може би бяхме малко… прибързани един към друг. Мисля, че трябва да се видим. Да поговорим като мъже. Да намерим решение, което е добро и за двама ни.“
Той клъвна.
„Какво имаш предвид?“, попитах аз, играейки ролята на объркан и притиснат до стената човек.
„Имам предвид, че ти имаш нещо, което аз искам. А аз мога да реша всичките ти проблеми. Делата срещу теб ще изчезнат. Медиите ще млъкнат. Ще получиш достатъчно, за да осигуриш децата до края на живота им. Просто трябва да си сътрудничим.“
Уговорихме си среща. В офиса на фирмата, вечерта, след края на работния ден. Само двамата. Казах му, че ще донеса лаптопа, на който е портфейлът, за да му покажа, че не блъфирам. Той ми каза да дойда сам.
Преди срещата взех предпазни мерки. Скрих Ани и Мартин при родителите на Михаела. Баба Вяра, след като разбра истината, се превърна в мой най-верен съюзник. Тя ги прие, без да задава въпроси, заклевайки се да ги пази с живота си.
След това, с помощта на Теодора, подготвихме капана. Тя нае частен детектив, специалист по видеонаблюдение. Той инсталира миниатюрни, почти невидими камери в кабинета на Драган – в лампата, в саксията с цветето, в рамката на една картина. Аудиото също се записваше. Имах и „бръмбар“ на ревера си, който предаваше звук в реално време към микробус, паркиран на улицата отсреща. В него щяха да бъдат Теодора и детективът. Те щяха да слушат всяка наша дума. Полицията беше уведомена, но неофициално. Щяха да се намесят само при ясен сигнал от Теодора, ако нещата излязат извън контрол.
Когато влязох в кабинета, Драган беше сам. Наля ми уиски. Беше спокоен, уверен, като хищник, който знае, че плячката му е в капана.
„Радвам се, че прояви разум, Александър“, каза той. „Покажи ми какво имаш.“
Отворих лаптопа и му показах салдото в един от крипто-портфейлите. Очите му светнаха от алчност.
„Петър… хитрата лисица. Винаги е бил една крачка пред мен. Значи това е скрил. Колко има общо?“
„Много“, отвърнах аз. „Но има проблем. Портфейлите са защитени с многостепенна идентификация. Знам само първата парола. За да се прехвърлят средствата, е нужен втори ключ. Биометричен. Пръстов отпечатък.“
„Чий пръстов отпечатък?“, попита Драган, а лицето му се намръщи.
„На Петър.“
Настъпи мълчание. Усмивката на Драган изчезна. Той разбра.
„Искаш да кажеш, че тези пари са заключени завинаги?“
„Не съвсем“, казах аз, поглеждайки го право в очите. „Системата има аварийна процедура. В случай на смърт на собственика, достъпът може да бъде прехвърлен на наследник. Но за целта трябва да се представи официален смъртен акт.“
Той ме гледаше, а в главата му колелата се въртяха. Виждах как пресмята.
„Ако тялото на брат ми бъде намерено… ако се докаже, че е мъртъв… аз, като негов наследник и настойник на децата му, ще мога да подам документи и да отключа парите. Но докато той е просто ‘в неизвестност’, тези милиони са просто цифри на екран.“
Драган се изсмя. Беше студен, зловещ смях.
„Хитър си, Александър. Почти колкото брат ти. Искаш да ти кажа къде е той, за да вземеш парите. Какво те кара да мислиш, че ще го направя?“
„Защото ще ги разделим. Петдесет на петдесет. Ти ми казваш къде да намеря брат ми, аз отключвам парите и ти получаваш половината. Всички печелят. В противен случай, никой не получава нищо.“
Той се замисли. Алчността се бореше с предпазливостта му.
„А как да знам, че няма да ме предадеш, след като получиш каквото искаш?“
„По същата причина, по която ти няма да ме убиеш веднага щом ти кажа паролите“, отвърнах аз. „Нямаш ми доверие, нямам ти доверие. Но и двамата искаме парите. Това е единствената ни гаранция.“
Той стана и отиде до прозореца, загледан в светлините на града. Знаех, че е на ръба. Трябваше ми още един, последен тласък.
„Освен това“, добавих аз небрежно. „Ако не се съгласиш, винаги мога да предам едно интересно видео на прокуратурата. Един запис, който брат ми е направил преди последната си ‘разходка’ в планината. В него разказва доста… любопитни неща за теб.“
Той се обърна рязко. Маската му падна. В очите му вече нямаше пресметливост, а чиста, животинска ярост.
„Значи го имаш. Знаех си. Кучката Ивелина ти го е дала.“
„Това променя ли нещо?“, попитах аз. „Сделката е на масата, Драган. Кажи ми къде са те. Кажи ми как го направи. Признай си, за да знам, че не ме лъжеш. И парите са наши.“
Той се приближи до мен. Лицето му беше на сантиметри от моето.
„Искаш да знаеш ли?“, изсъска той. „Добре, ще ти кажа. Брат ти беше глупак. сантиментален глупак. Мислеше си, че може да ме изиграе. Дойде на срещата, даде ми някакви фалшиви документи и смешна сума пари. Но аз знаех, че крие нещо. Затова бях подготвил изненада. Малко експлозив, поставен на точното място. Бум. И планината си свърши работата. Беше красиво. Поетично. Погреба ги под тонове сняг. Няма тела, няма престъпление. Никога няма да ги намериш.“
Той се усмихна триумфално. Беше признал всичко. Пред скритите камери.
„А сега“, каза той, а в ръката му лъсна малък пистолет със заглушител. „Ще ми дадеш всички пароли. И после ще се присъединиш към брат си. Ще изглежда като самоубийство. Човек, съсипан от мъка и дългове. Много трагично.“
В този момент вратата на кабинета се отвори с трясък и вътре нахлуха полицаи с насочени оръжия.
„Долу на земята! Ръцете на тила!“
Лицето на Драган беше картина на пълен шок и неверие. Той се опита да вдигне пистолета, но беше твърде късно. Един от полицаите го повали на земята.
Докато му слагаха белезниците, погледите ни се срещнаха. В неговия имаше само чиста, безпомощна омраза. А в моя… в моя имаше справедливост.
Глава 10: Разкрития
Арестът на Драган беше само началото. Последваха седмици на интензивни разпити, съдебни процедури и медийна шумотевица. Видеозаписът от кабинета му, съчетан със свидетелството на Петър, беше неопровержимо доказателство. Адвокатите му се опитаха да пледират невменяемост, после процедурни нарушения, но всичко беше напразно. Капанът беше щракнал перфектно.
Империята на Драган започна да се разпада като къща от карти. Разследването разкри мрежа от корумпирани политици, магистрати и бизнесмени, които бяха на неговата хранилка. Започнаха арести на всички нива. Оказа се, че „бизнесът“ на Драган е бил раково образувание в сърцето на обществото, а моят брат, волно или неволно, беше попаднал в центъра му.
Докато течеше процесът, властите организираха мащабна издирвателна операция в планината, на мястото, което Драган беше описал. След дни на търсене, под няколко метра втвърден сняг и лед, откриха телата на Петър и Михаела. Гледката беше тежка, но донесе и някакво болезнено приключване. Вече не бяха „изчезнали“. Вече можеха да намерят покой.
Погребението беше тихо и скромно. Присъстваха само най-близките. Ани и Мартин стояха до мен, държейки ръцете ми. Плачеха, но в сълзите им имаше и облекчение. Истината беше разкрита. Героизмът на баща им беше признат.
На процеса бях основен свидетел. Трябваше да разкажа всичко отначало – от първия си отказ да стана настойник, до последния разговор в кабинета на Драган. Беше трудно да преживея всичко отново, но знаех, че го дължа на Петър.
Ивелина също се появи. След ареста на Драган тя се почувствала в безопасност и се свърза с Теодора. Нейните показания за схемите в галерията и за заплахите на Драган допълниха картината и запечатаха съдбата му.
Присъдата беше доживотен затвор без право на замяна. Когато я прочетоха, не изпитах триумф. Изпитах само празнота. Справедливостта беше възтържествувала, но тя не можеше да върне брат ми и жена му.
След края на процеса животът трябваше да продължи. Огромната медийна врява бавно затихна. Трябваше да се справяме с последствията. Фирмата на практика беше фалирала, завлечена надолу от скандала. Наложи се да я ликвидираме. Парите от крипто-портфейлите на Петър, след като бяха щателно проверени от властите за произход, бяха прехвърлени в доверителен фонд за Ани и Мартин. Бъдещето им беше осигурено, точно както баща им беше искал.
Аз продадох апартамента си и огромния ипотечен кредит, който ме беше задушавал. Преместих се за постоянно в къщата на брат ми. Тя вече не ми се струваше чужда и студена. Беше се превърнала в мой дом. Нашият дом.
Започнах да възстановявам и собствения си живот. Върнах се към архитектурното си студио, поемайки нови проекти. Работата ми помагаше да се разсея, да намеря отново своя ритъм.
Един ден Теодора дойде да ме види в къщата. Носеше бутилка вино. Седнахме на терасата, същата, на която Петър ми беше отправил съдбовното си предложение.
„Ти се справи, Александър“, каза тя. „Направи това, което Петър не успя. Ти го довърши.“
„Не бях сам. Ти ми помогна.“
Тя се усмихна. „Ние си помогнахме. И двамата го дължахме на него.“
В този момент осъзнах, че през цялото това време на хаос и битки, между нас се беше родило нещо повече от професионално партньорство. Уважение. Приятелство. А може би и нещо друго.
Разкритията продължиха да излизат още дълго време. Оказа се, че Петър е събирал информация не само за Драган, но и за хората над него. Видеозаписът му се превърна в ключ към разплитането на престъпни схеми, които стигаха до най-високите етажи на властта. Брат ми, туристът, архитектът, беше задействал лавина, много по-голяма и по-разрушителна от онази, която го беше убила. Лавина на истината.
Намерихме и личния му дневник. В него той описваше страха си, моралните си дилеми, чувството за вина, че е забъркал семейството си. В последната страница, написана ден преди да замине, той беше написал:
„Ако не се върна, моля само за едно. Някой да каже на децата ми, че не съм бил чудовище. Че всичко, което направих, добро или лошо, беше за тях. И че ги обичам повече от планините, повече от небето, повече от живота.“
Прочетох тези думи на Ани и Мартин. И разбрах, че това е моята истинска мисия. Не да бъда просто настойник. А да бъда пазител на паметта му. Да се уверя, че те ще израснат, познавайки истинската история на своя баща – един сложен, несъвършен, но в крайна сметка героичен човек.
Глава 11: Последици
Животът след бурята беше странен. Тишината, която се настани, беше оглушителна. Нямаше повече заплахи, нямаше среднощни обаждания, нямаше съдебни призовки. Имаше само ежедневие, което трябваше да бъде изградено наново върху руините на миналото.
Най-голямата промяна беше в децата. Ани беше приета в университета, точно както мечтаеше – архитектура. Тя се хвърли в ученето с цялата си енергия, сякаш искаше да навакса изгубеното време. Гневът ѝ беше изчезнал, заменен от тиха решителност. Тя често говореше за баща си, но вече не с болка, а с гордост. Искаше да продължи неговия път, но по чистия начин.
Мартин също се промени. Той започна да говори повече, да се смее. Записах го на уроци по китара и се оказа, че има талант. Музиката се превърна в неговия начин да изразява емоциите си. Рисунките му вече бяха пълни с цветове, слънце и усмихнати лица. Черната планина беше изчезнала завинаги от тях.
Аз се учех да бъда родител в движение. Имаше трудни моменти – спорове за вечерния час, притеснения за оценки, разговори за момчета и момичета. Но имаше и безценни моменти. Като вечерта, когато Ани ми показа първия си университетски проект и поиска съвета ми. Или денят, в който Мартин изсвири първата си цяла песен на китара пред мен. В тези моменти осъзнавах, че съм получил много повече, отколкото бях изгубил. Намерих семейство.
Връзката ми с Теодора също се разви. Започнахме да излизаме, първоначално като приятели, които споделят общо минало и травма. Но постепенно разговорите ни се изместиха от Драган и Петър към нас самите – към нашите мечти, страхове и надежди. В нея открих не само брилянтен адвокат, а и топъл, състрадателен човек. Тя разбираше тежестта, която носех, и не се страхуваше от нея.
Една вечер, докато се разхождахме, тя ме попита: „Съжаляваш ли? Че отказа на Петър онази вечер?“
Замислих се. „Не знам. Може би онзи Александър, който бях тогава, наистина не беше готов. Може би трябваше да премина през целия този ад, за да стана човекът, който може да се справи с това. Страхът ме беше парализирал. Страхът, че ще се проваля. Че не съм достатъчно добър.“
„И сега?“, попита тя.
„Сега знам, че перфектни родители няма. Има само хора, които се опитват. А аз се опитвам всеки ден. Заради тях. И заради него.“
Последствията от аферата „Драган“ продължиха да се усещат в обществото с години. Процесът доведе до политическа криза и промени в законодателството срещу корупцията. Името на брат ми беше напълно изчистено. Посмъртно го наградиха с орден за гражданска доблест. Беше иронично, че човек, който цял живот беше бягал от показността, се превърна в национален символ.
Един ден получих писмо. Беше от Ивелина. Пишеше ми от малък град в Италия, където беше започнала нов живот. Беше отворила собствена малка галерия. В писмото си тя пишеше: „Никога няма да забравя Петър. Той се опита да ме спаси, а накрая вие спасихте мен. Живейте щастливо, Александър. Заслужавате го.“
Къщата в подножието на планината вече не беше място на скръб. Беше изпълнена с живот. Приятелите на Ани идваха на гости, от хола се носеше музиката на Мартин. Дори баба Вяра идваше често, носейки огромни тави с баница и опитвайки се да компенсира за първоначалното си недоверие.
Понякога, вечер, когато всички заспяха, аз стоях на терасата и гледах към тъмния силует на планината. Тя вече не ми изглеждаше зловеща. Беше просто планина. Величествена, красива и безразлична. Тя беше взела много от мен, но ми беше дала и нещо неочаквано – цел.
Осъзнах, че отказът ми преди години не е бил продиктуван само от страх. Бил е продиктуван и от егоизъм. Бях се вкопчил в подредения си, предсказуем живот, страхувайки се да го наруша. Но животът, истинският живот, е хаос. Той е болка, загуба, но и любов, смях и неочаквани дарби.
Брат ми беше запален турист. Той знаеше, че най-красивата гледка се открива след най-трудното изкачване. Аз, градският човек, трябваше да премина през собственото си стръмно, опасно изкачване. И накрая, на върха, намерих това, което той винаги е знаел. Че най-важното нещо на света не са сключените сделки или спечелените дела. Най-важното е да има за кого да се грижиш.
Глава 12: Ново начало
Пет години по-късно.
Слънцето нахлуваше през големите прозорци на хола, осветявайки прашинките, танцуващи във въздуха. Миришеше на кафе и на препечен хляб. От кухнята се носеше смехът на Теодора и потракването на чинии. Мартин, вече висок и слаб шестнадесетгодишен младеж, се беше изтегнал на дивана с китара в скута, подрънквайки някаква меланхолична мелодия.
На стената, над камината, имаше голяма снимка. Петър и Михаела, усмихнати, на фона на някой заснежен връх. До нея имаше друга снимка – по-нова. На нея бяхме ние четиримата – аз, Теодора, Ани и Мартин, на плажа, щастливи. Две семейства, събрани от трагедия, превърнали се в едно.
Ани се прибираше днес. Беше завършила архитектура с отличие и се връщаше от шестмесечна специализация в чужбина. Всички я очаквахме с нетърпение. Тя беше приела предложение за работа в моето студио. Идеята вече не беше „моето“ студио. Планирахме да го превърнем в „нашето“.
Телефонът ми иззвъня. Беше тя.
„Тате, кацаме след половин час“, каза тя. Думата „тате“ се беше появила естествено преди няколко години. В началото ми беше странно, но после сърцето ми свикна с топлината, която носеше.
„Добре, слънце. Тръгваме с Мартин да те вземем.“
Докато карахме към летището, Мартин ме погледна.
„Мислиш ли за тях?“, попита той. Въпросът му беше тих, но не беше тъжен.
„Всеки ден“, отвърнах аз. „Но вече не боли по същия начин. Сега е по-скоро… като топъл спомен. Като пътеводна светлина.“
„Аз също“, каза той. „Понякога, когато свиря, си представям, че те слушат. И се усмихват.“
На летището, когато видях Ани да излиза през вратата за пристигащи, нещо в мен трепна. Тя беше станала невероятна млада жена – уверена, красива, с искри в очите. В нея виждах най-доброто и от Петър, и от Михаела.
Прегръдката ни беше дълга. „Добре дошла у дома“, прошепнах аз.
„Добре съм си дошла“, отвърна тя.
Вечерта бяхме всички заедно на терасата. Разказваше ни за пътуването си, за сградите, които е видяла, за хората, които е срещнала. В гласа ѝ имаше ентусиазъм, жажда за живот. Теодора я гледаше с майчина обич.
В един момент Ани се обърна към мен.
„Знаеш ли, там се запознах с един млад адвокат. Разказах му нашата история. Той каза, че е невероятна. Каза, че е история за това как от най-голямото зло понякога може да се роди добро.“
Погледнах към тях – към жената, която обичах, и към двете прекрасни деца, които ми бяха поверени. Погледнах към къщата, която беше станала мой дом. Към планината, която вече не беше заплаха, а просто красив пейзаж.
Младият адвокат беше прав. Трагедията ни беше отнела много, но ни беше и дала. Беше ни научила на сила, която не подозирахме, че притежаваме. Беше ни показала истинската стойност на семейството. Беше превърнала един уплашен, егоистичен мъж в баща.
По-късно, когато всички се прибраха, аз останах сам на терасата. Отпих глътка вино и вдигнах чашата си към тъмния силует на планината.
„Наздраве, брат ми“, казах тихо. „Мисля, че се справих. Те са добре. Щастливи са. И аз също. Благодаря ти. За доверието. И за втория шанс.“
Лекият ветрец прошумоля в листата на дърветата. Стори ми се, че чувам отговор. Или може би беше просто първата песен на извора, която реката отнасяше надолу, към новия живот, който всички бяхме започнали.