Родителите на съпруга ми, Мартин, се държаха с нашия дом като с техния. Не беше просто въпрос на гостоприемство; беше въпрос на собственост. Те имаха ключ. Отначало това изглеждаше като мил жест, гаранция за „ако се случи нещо“. Но „нещо“ се случваше всеки ден.
Стефка, свекърва ми, идваше в десет сутринта във вторник, точно когато бях решила да спя до късно. Намираше ме по пижама и цъкаше с език. „Още ли спиш, Миле? Едно време ние по това време вече бяхме орали.“ Петър, свекър ми, идваше в събота следобед, точно когато с Мартин се опитвахме да гледаме филм. Сядаше в любимото ми кресло, вдигаше крака на табуретката и искаше да му пусна новините.
Идваха без да звънят, без да се обаждат. Просто завъртаха ключа и влизаха.
Опитвах се да говоря с Мартин. „Скъпи, не може ли поне да се обадят?“
Той вдигаше рамене, забил поглед в лаптопа си. „Какво толкова, Мила? Те са наши родители. Искат да ни видят.“
„Искат да ме видят, докато се опитвам да уча за изпита си по облигационно право, облечена в стар анцуг. Искат да коментират праха по библиотеката. Днес Стефка ми пренареди подправките. По азбучен ред. Кой прави това?“
„Майка ми,“ отвръщаше той с лека усмивка, която ме вбесяваше.
Живеехме в апартамента от две години. Беше наш, или поне така си мислехме. Изтеглихме огромен ипотечен кредит, за който аз работех на половин работен ден като младши юрисконсулт, докато едновременно се опитвах да завърша магистратурата си в университета. Всеки лев беше изчислен. Всеки ден беше график. А те просто влизаха и нарушаваха всичко.
Последната капка дойде в един дъждовен четвъртък.
Мартин беше на работа, или поне така каза. Аз се бях прибрала по-рано, изтощена от лекции. Мечтаех само за горещ душ. Съблякох се в спалнята, оставих дрехите на пода и се увих в хавлията, осъзнавайки твърде късно, че съм забравила чистата си пижама в банята. Нямаше значение, бях сама.
Тръгнах по коридора. Хавлията беше стара, леко протрита и едва ме покриваше. Точно когато стигнах вратата на банята, входната врата се отвори с трясък.
Стефка.
Тя влезе, носейки тава с нещо, което миришеше на мусака, и говореше високо, още преди да ме види. „Мартине, донесох ви…“
Тя замръзна. Аз замръзнах.
Тя ме огледа от главата до петите. Погледът ̀и се спря на голите ми бедра, на капките вода по раменете ми. В очите ̀и нямаше смущение. Имаше нещо друго. Оценка. Почти… подозрение.
„Мила,“ каза тя остро. „Какво правиш?“
„Какво да правя?“ Гласът ми трепереше от унижение. „Бях в банята.“
„Така ли? Посред бял ден. Само по хавлия в коридора.“
„Това е моят дом! Аз… аз…“ Опитах се да прикрия гърдите си по-добре. Чувствах се мръсна, изложена.
„Хубаво,“ отсече тя и продължи към кухнята, сякаш нищо не се беше случило. „Сложих мусаката във фурната. Не я претопляйте много.“
Чух я да рови из шкафовете. Вероятно проверяваше дали съм купила „правилния“ ориз.
Стоях там, треперейки. Не от студ, а от гняв. Това не беше нейната къща. Това не беше нейното право. Границата беше премината, беше стъпкана, беше заличена.
Вечерта, когато Мартин се прибра, бях решила. Бях спокойна. Ледено спокойна.
„Здравей, любов,“ каза той и се опита да ме целуне.
Отдръпнах се. „Майка ти идва днес.“
Той въздъхна. „Пак ли? Какво е направила?“
„Нахлу. Докато бях само с хавлия. Попита ме какво правя така, сякаш ме е хванала с любовник.“
Мартин се намръщи. „Мила, стига. Тя просто се е притеснила. Знаеш я каква е.“
„Знам я,“ казах тихо. „Затова утре ще сменим ключалката.“
Той спря да си събува обувките. „Какво?“
„Чу ме. Ще сменим ключалката. И няма да им даваме ключ. Ще идват, когато са поканени. Като нормални хора.“
Лицето на Мартин почервеня. „Ти не си добре. Това са моите родители! Те ни помогнаха за първоначалната вноска!“
„Помогнаха ни, да. Не са ни купили. Не са купили мен. Това е краят, Мартин. Или те, или аз.“
„Не ме карай да избирам, Мила.“
„Вече избрах,“ казах аз и влязох в спалнята, заключвайки вратата зад себе си.
На следващия ден, докато той беше на работа, извиках ключар. Гледах как старата, компрометирана ключалка пада на пода и как новата, лъскава, сигурна ключалка заема мястото си. Струваше ми последните пари, които бях заделила за учебници, но си струваше.
Усещането за сигурност беше почти опияняващо.
То трая точно до шест вечерта.
Телефонът ми иззвъня. Беше Мартин. Но преди да вдигна, чух грохот откъм входната врата. Някой се опитваше да пъхне ключ. Дрънчене, стържене, после тиха ругатня. После отново. И отново.
Накрая се позвъни. Яростно, настоятелно.
Погледнах през шпионката. Стефка. Лицето ̀и беше пурпурно. До нея стоеше Петър, изглеждаше смутен.
Не отворих.
Телефонът ми иззвъня отново. Стефка. Отхвърлих обаждането.
Последва трето обаждане. Мартин. Вдигнах.
„КАКВО СИ НАПРАВИЛА?“ Гласът му беше рев, изкривен от ярост.
„Това, което казах, че ще направя. Смених ключалката.“
„Майка ми е пред вратата! Не може да влезе! ПЛАЧЕ!“
„Нека плаче. Може би сълзите ще размият представата ̀и, че това е нейната кухня.“
„Мила, веднага отвори вратата! Аз идвам!“
„Няма да отворя, Мартин. Когато се прибереш, ще говорим.“
„Ти… ти си луда! Ти обявяваш война на семейството ми!“
„Аз защитавам своето,“ казах и затворих.
Седнах на дивана, със сърце, което биеше до пръсване. Чувах приглушените гласове на Стефка и Петър в коридора. После тишина. Бяха си тръгнали.
След час Мартин нахлу. Новият му ключ свърши работа. Лицето му беше бяло от гняв. Той беше бесен. Той ме мразеше. Виждах го в очите му.
„Ти не знаеш какво си направила,“ изсъска той, хвърляйки чантата си на земята.
„Много добре знам. Поставих граница.“
„Граница? Ти подписа смъртната ни присъда, Мила! Ти…“
Той спря. Телефонът му иззвъня. Той го погледна. Името на екрана не беше „Мама“ или „Татко“. Беше име, което не познавах. Ивайло.
Изражението на Мартин се промени. Гневът изчезна, заменен от чист, неподправен ужас. Ръцете му трепереха, докато вдигаше телефона.
„Да?“ каза той, а гласът му беше с октава по-висок. „Да, Ивайло… Не, не, знам… Днес ли? Не, моля те…“
Той ме погледна, очите му бяха пълни с паника, която нямаше нищо общо с родителите му.
„Да,“ каза той накрая. „Разбирам. Ще… ще намерим начин. Просто… недей.“
Той затвори. В апартамента се възцари тишина, по-тежка и по-страшна от всеки скандал.
„Кой беше това, Мартин?“
Той седна тежко на дивана, заровил лице в ръцете си.
„Ти не разбираш,“ прошепна той. „Те не идваха тук заради теб. Идваха заради мен.“
Съпругът ми беше бесен, че съм сменила ключалката. Докато не се оказа, че родителите му не са се опитвали да нахлуят в моя живот.
Те са се опитвали да го спасят от неговия.
Глава 2: Бизнесменът
Тишината в стаята се сгъсти. Беше тежка, лепкава, пълна с неизказани думи. Яростта на Мартин се беше изпарила, заменена от тази студена, потна паника.
„Какво искаш да кажеш?“ попитах бавно. „Какво означава „заради теб“? И кой, по дяволите, е Ивайло?“
Мартин вдигна глава. Изглеждаше състарен с десет години. „Ивайло е… бизнесмен. Стар познат на баща ми.“
„Бизнесмен.“ Повторих думата. Звучеше фалшиво. „Какъв бизнесмен ти звъни в седем вечерта в петък и те кара да трепериш?“
Той стана и отиде до прозореца, загледан в светлините на града, който така и не назовавахме. „Проблеми с парите, Мила. Големи проблеми.“
„Проблеми с парите? Но ние сме… да, трудно е с ипотеката и моето учене, но се справяме. Вноската е платена този месец, проверих.“
„Ти провери нашата вноска,“ каза той глухо. „Не провери другата.“
Стомахът ми се сви. „Другата? Каква друга вноска, Мартин?“
Той се обърна. Очите му бяха празни. „Уволниха ме. Преди три месеца.“
Светът под краката ми се наклони. „Какво? Уволнен? Но ти… ти ходиш на работа всяка сутрин. Носиш си костюма.“
„Обличам костюма. Излизам. Отивам в библиотеката. Или в парка. Понякога просто седя в колата. Търся работа, Мила, кълна се, че търся, но… нищо. Всичко е замръзнало.“
„Три месеца.“ Прошепнах. Лъжа. Той ме беше лъгал три месеца. Всеки ден. Всяка сутрин, когато ми целуваше довиждане, беше лъжа.
„Как… как плащахме сметките? Моята заплата на половин ден не стига.“
„Не стигаше,“ призна той. „Първия месец използвах спестяванията, които криех от теб. За „черни дни“. Е, те дойдоха. Втория месец…“ Той замълча.
„Втория месец, Мартин?“
„Татко ми даде назаем. Каза, че има някакви пари. Но и те свършиха. Тогава той ме запозна с Ивайло.“
„Бизнесменът.“
„Да. Ивайло. Той… той дава пари назаем. Бързо. Без много въпроси.“
„Лихвар,“ казах аз, а юридическият ми мозък вече пресмяташе ужасяващите възможности. „Ти си взел заем от лихвар.“
„Не е лихвар! Той е инвеститор. Просто… с висока лихва. Имах нужда от пари, за да покрия ипотеката, докато си намеря работа. Не исках да те притеснявам. Ти имаше изпити.“
„Не искал да ме притеснява.“ Изсмях се, но звукът беше кух. „И колко взе?“
Мартин не ме погледна. „Петдесет хиляди.“
Едва не припаднах. „Петдесет… Мартин, това е… това е повече от годишната ни вноска! За какво са ти били? Лъжеш ме! Не е само за ипотеката!“
„Имах… имах и стари дългове. От преди да се оженим. Малко хазарт. Мислех, че съм се справил, но… те ме намериха.“
Скрити животи. Множество скрити животи, които сега се разплитаха пред мен. Съпругът ми, когото смятах за скучноват, но стабилен счетоводител, беше безработен, лъжец и комарджия.
„И родителите ти знаят,“ заявих аз. Не беше въпрос.
„Знаят. Баща ми ме свърза с Ивайло, нали ти казах. А майка ми… тя знаеше, че съм в беда. Идваха всеки ден…“
„За да ме шпионират?“
„Не! За да ме пазят! Ивайло… той не е търпелив. Каза, че ще започне да идва. Да „оглежда имота“. Майка ми и баща ми се опитваха да са тук, да са буфер. Да покажат, че сме „стабилни“. Опитваха се да го пресрещнат, ако дойде.“
„Значи, когато тя нахлу и ме видя по хавлия…“
„Тя не е гледала теб, Мила. Тя е проверявала дали си сама. Дали Ивайло не е дошъл. Тя е била в паника. Цяла сутрин не съм ̀и вдигал телефона.“
Чувствах се болна. Унижението ми беше просто странична щета в много по-голяма, по-мръсна игра.
„И сега?“ попитах. „Защо се обади Ивайло? Какво иска?“
„Парите си. Срокът беше днес.“
„И ти ги нямаш.“
„Разбира се, че ги нямам! Мислех, че ще си намеря работа, че ще успея да…“
„Да извадиш късмет?“ изкрещях. „Да спечелиш от тотото? Как, Мартин? Как мислеше, че ще върнеш петдесет хиляди плюс лихвите на лихвар?“
„Той каза, че ако не платя днес, утре ще дойде. С адвоката си. И… и с документите.“
„Какви документи?“ попитах, макар че вече знаех отговора. Сърцето ми замръзна.
„Когато взех заема… трябваше ми гаранция. Нещо солидно.“
„Не.“ Прошепнах. „Мартин, не ми казвай, че си го направил.“
„Подписах запис на заповед. И… и договор за доброволна продажба. Като обезпечение. За апартамента.“
Краката ми се подкосиха. Седнах на стола до вратата. „Ти си заложил дома ни. Без мое знание. Без моя подпис.“
„Не трябваше твоят подпис! Апартаментът се води на мое име! Баща ми настоя така, когато го купувахме, помниш ли? Защото „ти си ученичка още“, а аз съм „мъжът“.“
Спомних си. Спомних си колко глупаво ми се стори тогава, но бях влюбена и се съгласих. Сега тази глупост щеше да ни коства всичко. Аз плащах половината ипотека за апартамент, който дори не беше мой. Апартамент, който съпругът ми току-що беше проиграл.
„Това е краят,“ казах тихо.
„Не, Мила, моля те. Ще говоря с него. Ще го помоля за време. Баща ми ще…“
„Баща ти те вкара в това! Баща ти и онази негова… Стефка! Те са те гледали как затъваш и са идвали тук да ми пренареждат подправките, вместо да ми кажат истината!“
„Те ме защитаваха!“
„Те са те насърчавали! А сега, заради твоето „защитаване“, ние ще се озовем на улицата. Аз ще се озова на улицата. Защото аз, Мартин, нямам къде другаде да отида.“
Той отвори уста да каже нещо, но в този момент на вратата се позвъни.
Не беше яростното звънене на Стефка. Беше бавно, методично, тежко позвъняване.
Мартин пребледня като платно.
„Той е тук,“ прошепна. „Каза, че ще дойде.“
Звънецът иззвъня отново.
Глава 3: Пукнатини
Звънецът проехтя в тишината като изстрел. Мартин стоеше замръзнал, неспособен да помръдне. Аз, от друга страна, бях юрист. Поне бъдещ. Страхът ми бързо се превърна в адреналин.
„Не отваряй,“ казах тихо.
„Той знае, че сме тук, Мила. Чу ни как се караме.“
„Не ме интересува. Няма заповед за влизане. Той не може да направи нищо. Това е твоят лихвар, не съдия-изпълнител.“
„Той не е…“
„Млъквай, Мартин!“ Звънецът иззвъня отново, този път по-настоятелно. „Той е бизнесмен, нали? Тогава нека се държим като бизнесмени. Не му показвай, че те е страх.“
Отидох до шпионката. На прага стоеше мъж. Не беше горила с дебел врат, както си представях. Беше висок, облечен в безупречно скроен тъмносин костюм. Косата му беше сресана назад, леко прошарена. Изглеждаше на възрастта на баща ми, но се държеше с арогантността на човек, който притежава света. Това трябва да беше Ивайло.
До него стоеше друг мъж, по-млад, с куфарче. Адвокатът.
Ивайло вдигна ръка и почука. Силно, ритмично. „Мартин? Знам, че си вътре. Отвори вратата. Дошъл съм само да поговорим. Цивилизовано.“
Гласът му беше плътен и спокоен. Това го правеше още по-страшен.
„Мартин,“ сграбчих ръката му. Беше ледена. „Какво точно подписа?“
„Не знам! Баща ми го прегледа, каза, че е стандартно…“
„Стандартно?“ Почти изкрещях. „Няма нищо стандартно в това да заложиш апартамента си при лихвар! Къде е твоят екземпляр?“
„Нямам. Остана при неговия адвокат. За „съхранение“.“
Поех си дъх. Глупостта му беше безгранична. „Добре. Аз ще отворя.“
„Луда ли си? Той ще…“
„Той няма да направи нищо пред свидетел, който учи право. Ти стой зад мен и си затваряй устата. Ясно?“
Мартин кимна, изглеждайки по-скоро като уплашено момче, отколкото като мъж.
Отключих. Новата ключалка изщрака силно. Отворих вратата само доколкото позволяваше веригата.
Ивайло се усмихна. Беше хищническа усмивка. „Добър вечер. Предполагам, вие сте Мила.“
„Така е. А вие сте?“
„Ивайло. Приятел на семейството. Дойдох да видя Мартин.“
„Мартин не приема посетители в момента. И, доколкото знам, той няма приятели, които идват с адвокати в осем вечерта.“
Мъжът с куфарчето се намръщи, но Ивайло само се засмя. „Остра е. Харесва ми. Мартин, не се крий зад жена си. Става въпрос за бизнес.“
„Нямаме какво да обсъждаме с вас,“ казах студено. „Ако имате претенции, моля, изпратете ги по пощата. На официален адрес.“
„О, имам претенции, миличка. Имам договор. Имам и падеж, който изтече днес. Вижте, не искам да бъда груб. Искам само това, което е мое. Петдесет хиляди. Плюс лихвата. Която, между другото, стана доста… значителна.“
„Заплашвате ли ни?“
„Аз? Никога. Аз съм просто бизнесмен, който си иска инвестицията обратно. А ако не мога да я получа в брой, ще я получа в… имот.“ Той потупа касата на вратата. „Хубав апартамент. Добра локация. Бащата на Мартин имаше вкус.“
„Какво общо има баща му?“
„О, Петър? Петър е мой стар… длъжник. Той ме запозна със сина си. Ябълката не пада далеч от дървото, нали знаете? И двамата обичат да подписват неща, които не разбират.“
Значи Петър, свекър ми, не просто е знаел. Той е бил съучастник. Вероятно е имал собствен дълг към Ивайло и е предложил сина си като агне за заколение, за да спаси собствената си кожа.
„Имате пет минути да напуснете етажа,“ казах аз, „или ще се обадя в полицията за тормоз.“
Усмивката на Ивайло изчезна. „Полиция? Добре. Обади се. Да видим какво ще им кажеш. Че мъжът ти е взел пари и не иска да ги върне? Че е подписал документи? Мисля, че те ще са на моя страна. Адвокате?“
Младият мъж пристъпи напред и отвори куфарчето. Извади документ. „Това е нотариално заверена покана. Срокът за доброволно изпълнение изтече. От утре започваме процедура по въвод във владение. Съжалявам.“
„Не!“ извика Мартин зад гърба ми. „Ивайло, моля те! Още малко време! Ще намеря…“
„Времето свърши, Марти,“ каза Ивайло меко. „Трябваше да мислиш за това, преди да играеш на голям бизнесмен. Сега плащаш. Или…“ той погледна към мен. „Или жена ти плаща.“
Затръшнах вратата под носа му. Заключих. Облегнах се на нея, сърцето ми блъскаше.
Чухме ги да си тръгват, смехът на Ивайло отекваше в стълбището.
Обърнах се към Мартин. Той се беше свлякъл на пода.
„Ти не просто си взел заем,“ казах аз, а гласът ми беше мъртъв. „Ти си се включил в схемата на баща си. Той е длъжник. И ти си станал такъв.“
„Не знаех! Кълна се! Той каза, че Ивайло е стабилен човек, че ще помогне…“
„Той те е пожертвал, Мартин.“
„Не… той не би го направил.“
„Тогава защо Ивайло каза, че Петър е негов „стар длъжник“? Защо каза, че „ябълката не пада далеч“? Отвори си очите! Цялото ти семейство е затънало в лъжи!“
Взех си телефона. „Обаждам се на Десислава.“
Мартин ме погледна неразбиращо. „Сестра ти? Защо?“
„Защото е единственият човек, на когото мога да се доверя. И защото ще трябва да остана при нея, след като този човек ни изхвърли оттук.“
„Мила, не… не ме оставяй. Ще се справим.“
„Ние? Няма „ние“, Мартин. Ти унищожи „ние“, когато подписа този документ. Сега става въпрос за оцеляване. Моето оцеляване.“
Набрах номера на сестра си. Десислава беше по-малка от мен, по-различна. Докато аз учех право и планирах живота си, тя беше… хаотична. Сменяше работи, гаджета, настроения. Но беше моя сестра.
Тя вдигна на третото позвъняване. „Како? Какво има? Звучиш ужасно.“
„Деси… имам нужда от помощ. Мога ли… мога ли да дойда при теб? За малко.“
Последва мълчание. „Какво е направил Мартин?“
„Откъде знаеш, че е той?“
„Защото винаги е той, Мила. Или той, или неговата майка-вещица. Какво е?“
„Ще ти обясня, като дойда. Моля те.“
„Да, разбира се. Но… имам гости. Ще е… малко неудобно.“
„Гости? Кой?“
„Просто… един приятел. Служебно е. Но няма значение, ела. Вратата ми е вина! отключена за теб.“
Затворих. Взех си чантата. Започнах да събирам учебниците си по право. „Ипотечно право“, „Вещно право“. Иронията беше жестока. Учех как да защитавам имоти, докато губех собствения си.
„Отивам при Десислава,“ казах на Мартин. „Ти се обади на родителите си. Кажи им, че „защитата“ им се е провалила. И си намери адвокат. Не баща ти. Истински.“
„Мила, не тръгвай!“ Той ме хвана за ръката.
Отскубнах се. „Смених ключалката, за да държа майка ти навън, Мартин. Оказа се, че е трябвало да я сменя, за да държа теб вътре. Или по-скоро, за да държа демоните ти навън. Но те вече са вкъщи.“
Отворих вратата и излязох. Новата лъскава ключалка изщрака зад гърба ми, заключвайки съпруга ми вътре с дълговете му.
Глава 4: Сестра ми
Таксито ме остави пред блока на Десислава. Беше по-нов, луксозен, в квартал, който тя определено не можеше да си позволи с нейната заплата на „маркетинг асистент“ в неясна фирма. Винаги се чудех как успява да плаща наема, но тя винаги отговаряше уклончиво: „Бонуси, како. Проекти.“
Качих се. Вратата на апартамента ̀и беше леко открехната. Чуваха се гласове – нейният смях, висок и малко пресилен, и дълбок мъжки глас, който не познах.
Почуках и влязох.
Апартаментът ̀и беше по-скоро ергенска квартира на бизнесмен, отколкото на младо момиче. Кожени дивани, огромна стъклена маса, скъпа аудио система. На масата имаше бутилка уиски, което струваше колкото моята месечна такса за университета, и две чаши.
Десислава скочи от дивана. Беше с копринена рокля, която изглеждаше повече като нощница. „Како! Дойде!“
Тя ме прегърна силно. Миришеше на скъп парфюм и алкохол.
Тогава мъжът на дивана се обърна.
Сърцето ми спря. После заблъска лудо, но не от страх, а от шок.
Беше Ивайло.
Той ме погледна с леко повдигната вежда, без никаква изненада. Сякаш ме е очаквал. Усмивката му беше същата – хищническа, самодоволна.
„Мила,“ каза той, вдигайки чашата си. „Каква приятна изненада. Не знаех, че със Деси сте… близки.“
Погледнах сестра си. Десислава беше пребледняла. „Како… аз… това е…“
„Това е шефът ми,“ каза Ивайло вместо нея. „Нали така, Деси? Аз съм човекът с „проектите“ и „бонусите“.“
Отстъпих назад, блъскайки се във вратата. „Ти… ти си с него?“
„Не! Тоест, да, той ми е шеф, но…“
„Шеф? Деси, този човек беше пред вратата ми преди половин час. За да ми вземе апартамента!“
Ивайло се изсмя. „Светът е малък, нали? Е, Мила, след като вече си тук, може би ще е по-лесно. Седни. Да пийнем. Да обсъдим семейния бизнес.“
„Ти… ти си знаела?“ Погледнах сестра си, а в гърлото ми се надигна жлъч. „Знаела си, че съпругът ми е взел пари от него. Знаела си, че ще ни вземе дома.“
Десислава започна да плаче. „Не знаех, че е Мартин! Кълна се! Ивайло никога не споменава имена. Той просто каза, че има „един длъжник“, син на стар познайник… Не знаех, че е Мартин, докато… докато той не ми се обади днес.“
„Той ти се е обадил?“ попитах невярващо. „Ивайло ти се е обадил да ти каже, че идва да съсипе живота ми?“
„Той не се изрази така!“ изхлипа тя. „Той просто каза, Zа да съм готова за „фойерверки“… Мила, аз съм просто асистентка!“
„Асистентка?“ казах аз, оглеждайки луксозния апартамент, копринената рокля, скъпото уиски. „Не, Деси. Ти не си му асистентка. Ти си му любовница. Затова живееш тук.“
Тишината, която последва, беше по-лоша от признание.
„Е, тя не е само това,“ каза Ивайло, ставайки. Той отиде до Десислава и сложи ръка на рамото ̀и. Тя се сгуши в него като уплашено животно. „Деси е много повече. Тя е моята гаранция.“
„Какво искаш да кажеш?“
„Виждаш ли, Мила, аз не обичам да губя. Бащата на мъжа ти, Петър, ми дължи пари от десет години. Дълг от глупава инвестиция, която направихме заедно и която той провали. Десет години го чакам. Когато синчето му дойде при мен за пари, разплакан и уплашен… беше като подарък от съдбата. Дадох му ги. С радост. Знаех, че няма да може да ги върне.“
„Ти си го направил нарочно. Примамил си го.“
„Аз му дадох въже. Той сам си го сложи на врата. Но не бях сигурен в него. Затова имах нужда от още нещо. От лост за влияние. И тогава, като по чудо, на едно бизнес парти се появи тази красавица.“ Той стисна рамото на Десислава. „Започна да работи за мен. Оказа се сестра на жената на Мартин. Съдба, казвам ти.“
„Ти си я използвал. За да стигнеш до мен? До Мартин?“
„Използвал? Не. Ние имаме… споразумение. Аз ̀и давам живот, който тя иска. Тя ми дава… лоялност. И информация. Тя ми каза, че Мартин е уволнен. Тя ми каза, че ти учиш и не обръщаш внимание. Тя беше очите и ушите ми.“
Погледнах сестра си. Предателство. Това беше предателство на толкова много нива, че не можех дори да го осмисля. Сестра ми, моята малка сестра, беше спала с врага, беше му докладвала, беше помогнала да се изплете мрежата, която сега ни душеше.
„Деси… как можа?“ прошепнах.
„Ти не разбираш, Мила!“ извика тя, скачайки. „Ти винаги имаше всичко! Имаше Мартин! Имаше апартамента! Имаше план! Учиш в университет! А аз? Аз какво имах? Работа в кол център? Ти винаги беше „умната“, „добрата“. Аз бях „хубавата, но глуповата“. Е, виж ме сега! Аз живея по-добре от теб! Ивайло се грижи за мен!“
„Той не се грижи за теб, глупачке! Той те използва! В момента, в който вече не си му нужна, ще те изхвърли на улицата!“
„Грешиш,“ каза Ивайло спокойно. „Аз съм много лоялен към активите си. А Деси е ценен актив. Както и ти, Мила.“
„Аз?“
„Ти. Ти си юрист. Умна си. Остра си. Това ми харесва. Мартин е загубена кауза. Глупак, точно като баща си. Но ти… ти можеш да ми бъдеш полезна.“
Той пристъпи към мен. Инстинктивно се отдръпнах.
„Какво искаш?“
„Предлагам ти сделка. Не искам апартамента. Прекалено много бумащина. Искам нещо друго. Ти ще работиш за мен. В моята фирма. Ще се погрижиш за… деликатните ми договори. Ще използваш този твой остър ум, за да пазиш моите интереси.“
„Да работя за теб? Да стана твоя адвокат?“
„Точно така. В замяна, аз „замразявам“ дълга на Мартин. Ще му дам… да речем, пет години, с минимална лихва. Ще му намеря някаква безсмислена работа в една от моите фирми, за да може да плаща. Всички са щастливи. Апартаментът е твой. Сестра ти е щастлива. Аз съм щастлив.“
Това беше моралната дилема, която щеше да определи живота ми. Да продам душата си на дявола, за да спася дома си. Да работя за човека, който съсипа семейството ми, за да спася това, което беше останало от него.
„А ако откажа?“ попитах.
Усмивката на Ивайло се разшири. „Тогава утре сутринта моят адвокат ще е при съдия-изпълнителя. До края на седмицата ти, Мартин, и всичките ти учебници по право ще бъдете на тротоара. А сестра ти… е, ще трябва да си търся нова „асистентка“. И нов апартамент.“
Той заплашваше и двете ни. Беше ни хванал.
„Искам да помисля,“ казах аз, опитвайки се да спечеля време.
„Нямаш време. Искам отговор. Сега.“
„Мила, моля те…“ проплака Десислава. „Направи го. Заради мен. Той… той не се шегува.“
Погледнах сестра си, продажна и уплашена. Помислих си за Мартин, слаб и глупав, заключен в апартамента, който беше проиграл. Помислих си за Стефка и Петър, лъжци и съучастници.
Бях сама. Напълно сама.
„Добре,“ казах, а думите имаха вкус на пепел. „Ще го направя.“
Глава 5: Адвокат Спасов
Не спах тази нощ. Отидох си. Ивайло ми позволи да си тръгна, след като се „ръкувахме“ по сделката. Десислава се опита да ме спре, да ми обясни, но аз просто минах покрай нея.
Когато се прибрах, Мартин спеше на дивана, облечен. В апартамента миришеше на стар алкохол. На масата имаше празна бутилка уиски. Родителите му не бяха идвали.
Гледах го как спи. Гледах мъжа, за когото се бях омъжила. Чужденец. Лъжец. И сега… моят затворник. Защото, ако аз щях да работя за Ивайло, Мартин щеше да ми дължи нещо повече от любов. Щеше да ми дължи живота си.
На сутринта се събудих преди него. Направих си кафе и седнах с лаптопа си. Не търсех работа. Търсех адвокат. Не за Ивайло. За мен.
Намерих го в малка, но уважавана кантора в центъра. Специализираше в имотни спорове и корпоративни измами. Казваше се Адвокат Спасов. Имаше репутацията на акула. Точно това ми трябваше.
Обадих се и си записах час за същия ден, твърдейки, че е спешно.
Когато Мартин се събуди, аз бях облечена.
„Къде отиваш?“ попита той, а гласът му беше дрезгав.
„Имам работа. А ти се обади на баща си. Искам и двамата с майка ти да сте тук довечера. В седем. Ще имаме семеен съвет.“
„Мила, какво става? Говори ли с Ивайло?“
„О, да. Говорих. Довечера, Мартин. И не закъснявайте.“
Офисът на Адвокат Спасов беше изчистен, модерен и леко плашещ. Всичко беше в стъкло и хром. Самият той беше мъж на средна възраст, с очила с тънки рамки и поглед, който сякаш виждаше директно през теб.
„Госпожице… или госпожо?“ попита той, поглеждайки формуляра ми.
„Госпожа. Засега. Казвам се Мила.“
„Добре, Мила. Казахте, че е спешно. Касае се за имотен казус и евентуална измама. Разполагате с двадесет минути безплатна консултация. Започвайте.“
Разказах му всичко. Започнах от родителите на Мартин и ключалката, преминах през уволнението, хазартните дългове, лихваря Ивайло, заложения апартамент, който се водеше само на името на съпруга ми, и стигнах до снощната среща. Разказах му за сестра ми, за апартамента ̀и, за предложението на Ивайло да работя за него.
Докато говорех, Спасов не си водеше бележки. Само ме гледаше. Когато свърших, в стаята настъпи тишина.
„Е,“ каза той накрая. „Затънали сте до уши. Дори повече.“
„Знам. Въпросът е, има ли изход?“
„Винаги има изход. Рядко е приятен.“ Той се облегна назад. „Първо. Апартаментът. Въпреки че е на името на съпруга ви, той е придобит по време на брака, нали?“
„Да. Преди две години.“
„Плащате ипотека?“
„Да. Аз плащам моята половина от моята сметка. Мога да го докажа.“
„Тогава апартаментът е Съпружеска Имуществена Общност. Независимо на чие име е нотариалният акт. Неговият „договор за доброволна продажба“ или „запис на заповед“, подписан само от него, е оспорим. Той не може да продаде целия имот без вашето съгласие. Може да продаде само своята идеална част.“
Почувствах първия проблясък на надежда. „Значи… той не може да ни изхвърли?“
„Не и лесно. Ще трябва да заведе дело, да докаже дълга. Вие ще заведете насрещен иск за доказване на СИО и нищожност на сделката поради липса на ваше съгласие. Ще стане мръсно. Ще се точи с години. Има голям шанс да запазите вашата половина. Но неговата половина… тя ще отиде за дълга.“
„Тоест, Ивайло ще стане мой съсобственик?“ Ужасяваща мисъл.
„Точно така. И тогава ще може да поиска съдебна делба. Което в крайна сметка пак ще доведе до публична продан на апартамента. Така че това е временно решение, не и победа. То просто ви дава време.“
„А сделката, която ми предложи? Да работя за него?“
Адвокат Спасов се намръщи. „Това е капанът. Ивайло е умен. Той не иска съдебни дела. Той иска лостове. Иска вас. Ако приемете, вие ставате негов съучастник. Ще ви накара да подписвате договори, които са на ръба на закона. И в момента, в който решите да се оттеглите, той ще има достатъчно мръсотия за вас, за да ви съсипе кариерата, преди дори да е започнала. Той не иска да му бъдете адвокат. Той иска да ви държи в заложничество.“
„Значи… отказвам.“
„Не толкова бързо. Вие му казахте „Да“. Това ни дава предимство. Той мисли, че ви контролира. Трябва да използваме това. Трябва да съберем информация. Трябва да разберем колко мръсен е Ивайло. И колко дълбоко е затънала сестра ви.“
„Десислава… тя е объркана, не е зла.“
„Обърканите хора вършат най-много злини, Мила. Тя е негова любовница и живее в негов апартамент. Тя е компрометирана. Но може и да е нашият ключ.“
„Какво предлагате?“
„Вие ще приемете работата. Ще отидете там. Ще отваряте очите и ушите си. Ще копирате документи. Ще ми докладвате всичко. Ще търсим неговото слабо място. Всеки лихвар като него има такова – данъци, пране на пари, други измамени „партньори“.“
„Да стана шпионин в собствения си кошмар?“
„Вие сте в кошмар така или иначе. Въпросът е дали искате да сте жертвата, или ловецът. Аз ще подготвя документите за насрещния иск за апартамента, но няма да ги подаваме. Ще ги държим като нашата „ядрена опция“. Междувременно, вие ще трябва да играете най-добрата роля в живота си.“
„А Мартин? И родителите му?“
„Те са ваш проблем. Но ако питате мен… дръжте ги на тъмно. Колкото по-малко знаят, толкова по-малко могат да объркат. Кажете им, че сте „оправили нещата“ временно. Те са слаби. Ивайло ще ги смачка. Вие не сте.“
Излязох от кантората му час по-късно. Имах план. Имах адвокат. И се чувствах по-силна, отколкото някога съм била. Бяха ме натикали в ъгъла. Не знаеха, че в този ъгъл съм намерила зъби.
Вечерта в седем тримата бяха в хола ми. Стефка, Петър и Мартин. Седяха на дивана като трима подсъдими. Аз стоях права пред тях.
„Предполагам, Мартин ви е казал,“ започнах.
„Той… той спомена, че има финансови затруднения,“ промърмори Петър, без да ме гледа.
„Затруднения? Вие сте съсипали сина си. И почти съсипахте мен. Ти,“ посочих Петър, „си го дал на тепсия на лихваря си, за да покриеш собствените си стари дългове. Ти,“ посочих Стефка, „си идвала тук не да помагаш, а да шпионираш и да прикриваш, лъжейки ме в лицето всеки ден. А ти,“ погледнах Мартин, „си позволил всичко това да се случи.“
„Мила, миличка…“ започна Стефка с плачлив глас. „Ние само искахме да…“
„Да мълчите!“ Гласът ми беше като камшик. „Свърши. Вашите идвания без предупреждение свършиха. Вашите ключове свършиха. Вашите лъжи свършиха. От днес нататък правилата ги определям аз.“
„Какво ще правиш?“ попита Мартин.
„Говорих с Ивайло. Уредих нещата. Временно. Той ще замрази дълга. При едно условие.“
„Какво?“
„Аз започвам работа за него.“
Мартин скочи. „Какво? Не! Няма да го позвол…“
„Ти нямаш право на глас! Ти нямаш право на нищо! Ще започна работа там, за да мога да ви пазя. И докато съм там, вие тримата ще правите точно каквото кажа. Ти, Мартин, си намираш работа. Каквато и да е. Чистач, сервитьор, не ме интересува. Всеки лев, който изкарваш, отива за този дълг. Вие двамата,“ обърнах се към свекърите си, „ще стоите далеч от тази къща. Ще идвате само с покана. И спирате да се месите. Ако Ивайло ви потърси, препращате го към мен.“
„Той е опасен, Миле,“ прошепна Петър. „Не знаеш с какво си имаш работа.“
„Аз знам. Но той не знае с какво си има работа аз. Сега си вървете. Имам да уча за изпит.“
Те си тръгнаха, смачкани и мълчаливи. Дори Стефка не посмя да каже и дума.
Мартин остана. „Мила… аз… съжалявам.“
„Не ми трябва твоето съжаление. Трябва ми да пораснеш. Лягай си в спалнята. Аз ще спя на дивана. И не ме докосвай.“
Заключих вратата на хола отвътре. Вече не ставаше въпрос за защита от свекърва ми. Ставаше въпрос за защита от целия им свят.
Глава 6: Първият ден в Ада
Офисът на Ивайло се намираше на последния етаж на лъскава стъклена сграда, която се извисяваше над всичко останало. Фирмата му се казваше „Глобал Инвест Консултинг“ – име, което беше толкова общо, че беше абсолютно безсмислено.
Когато влязох, Десислава ме посрещна на рецепцията. Изглеждаше изтощена, с тъмни кръгове под очите, но облечена в безупречен бизнес костюм.
„Мила. Той те очаква.“ Гласът ̀и беше тих, служебен.
„Деси…“
„Недей. Не тук. Тук аз съм Десислава, негов личен асистент. А ти си… новият юрисконсулт. Върви. Кабинетът в дъното.“
Тя дори не ме погледна.
Кабинетът на Ивайло беше огромен. Едната стена беше изцяло от стъкло, предлагайки панорамна гледка. Той седеше зад масивно бюро от тъмно дърво.
„А, Мила. Точна си. Харесва ми.“
„Какво искате да правя?“ попитах, оставайки права.
„Седни, седни. Отпусни се. Ти си част от семейството вече.“ Той се усмихна на собствената си шега. „Работата ти е проста. Аз имам… много споразумения. С много хора. Хора като мъжа ти, хора като баща му. Те подписват неща. Понякога забравят какво са подписали. Твоята работа е да им напомняш. Понякога се налага да им се изпращат писма. Твоята работа е тези писма да са… убедителни.“
„Искате да бъда вашето плашило.“
„Предпочитам „регулатор“. Ще преглеждаш договорите ми. Ще се уверяваш, че са непробиваеми. Като този на мъжа ти. Ще търсиш пропуски в договорите на други хора. И най-вече, ще си лоялна.“
Той ми подаде папка. „Ето ти първата задача. Един клиент, да го наречем, е просрочил плащане. Това е неговият договор. Искам да намериш начин да му вземем обезпечението – склад в промишлената зона – до края на седмицата.“
Отворих папката. Вътре имаше договор за заем, почти идентичен с този на Мартин. Лихвите бяха астрономически, клаузите – хищнически.
„Това е незаконно,“ казах аз. „Тази лихва е в пъти над законовия праг. Това е лихварство.“
Ивайло се засмя. „Това е просто бизнес, Мила. Този човек се е съгласил. Подписал го е. Неговата алчност срещу моята предпазливост. Аз просто съм по-добрият бизнесмен. Намери начин. Или…“ Той вдигна телефона си. „Мога просто да се обадя на Мартин и да му кажа, че сделката ни отпада.“
Прехапах устна. „Добре. Ще го прегледам.“
„Знаех си, че ще се разберем. Десислава ще ти покаже бюрото ти.“
Бюрото ми беше в стъклен аквариум точно пред неговия кабинет. За да вижда всичко, което правя.
Дните се превърнаха в седмици. Животът ми се раздели на две. През деня бях адвокатът на дявола. Четях договори, които караха стомаха ми да се свива. Пишех писма, които знаех, че съсипват животи. Всеки ден, преди да си тръгна, копирах по един или два „интересни“ документа от сървъра – договори с офшорни компании, банкови преводи с неясни основания, списъци с имена. Предавах ги на Адвокат Спасов веднъж седмично на тайна среща в едно кафене.
„Добро е, Мила,“ казваше той, прибирайки флашката. „Но не е достатъчно. Това показва, че е мръсен, но не и че е уязвим. Трябва ни нещо голямо. Трябва ни сметката, в която влизат парите, преди да бъдат „изпрани“.“
„Той е внимателен. Всичко минава през Десислава.“
„Тогава говори със сестра си.“
„Тя не говори с мен.“
У дома беше ледена пустош. Мартин беше започнал работа. В строителен склад. Товареше камиони. Прибираше се вечер, покрит с прах, смазан от умора. Даваше ми целия си плик със заплатата. Аз плащах сметките. Не говорехме. Спяхме в отделни стаи.
Свекърите ми не смееха да дойдат. Стефка звънеше понякога, но аз не вдигах. Мартин говореше с нея, но тихо, в другата стая, сякаш се страхуваше да не го чуя.
Една вечер се прибрах по-късно. Офисът беше празен, освен моя и този на Ивайло. Чух гласове от кабинета му. Десислава плачеше.
„Не мога повече, Ивайло! Искаш твърде много!“
„Ти знаеше цената, скъпа. Нали искаше лукс? Е, той не е безплатен.“
„Но да ме караш да… да подписвам тези неща! Това е на мое име! Ако те хванат…“
„Ако ме хванат мен? Виж колко бързо стана „аз“ и „ти“. Няма такова нещо, Деси. Ние сме заедно в това. Ти подписваш документите за офшорката. Ти превеждаш парите. Ти си толкова затънала, колкото и аз. Така че избърши си сълзите и преведи сумата на кипърската сметка, както ти казах.“
Чух шамар. Силен. Последван от приглушен плач.
Сърцето ми замръзна. Той я беше ударил.
Изчаках десет минути. Вратата на кабинета му се отвори и той излезе. Видя ме.
„Още си тук, Мила? Работиш до късно. Похвално.“ Той дори не изглеждаше притеснен, че съм чула.
Когато той си тръгна, влязох в кабинета му. Десислава беше на пода, до бюрото, събираше разпилени документи. Едната ̀и буза беше ярко червена.
„Деси…“
Тя вдигна глава. Очите ̀и бяха пълни с омраза. „Какво? Дошла си да се насладиш на шоуто? Да видиш как „глуповатата“ сестра си го получава?“
„Дойдох да ти помогна. Той те удря.“
„Той… беше инцидент. Бяхме напрегнати.“
„Деси, спри да се самозалъгваш! Той те използва. Той те кара да подписваш престъпни документи. Ти си неговото бушон. Когато всичко се срине, ти ще отидеш в затвора, а той ще си тръгне.“
„А ти какво? Ти си по-добра? Ти си неговият адвокат! Ти пишеш заплахите!“
„Аз правя това, за да спася дома си! За да спася теб!“
Тя се изсмя. „Не ме спасявай, Мила. Аз направих своя избор.“
„Той те кара да переш пари, нали? Офшорните сметки… ти ги управляваш.“
Тя замръзна. „Не знам за какво говориш.“
„Деси, Адвокат Спасов… моят адвокат… той те търси. Търси доказателства. Ако му сътрудничиш, може да те измъкне. Може да получиш споразумение, да станеш защитен свидетел.“
„Да предам Ивайло?“ Тя поклати глава. „Ти си луда. Той ще ме убие. Той ще нас убие.“
„Той вече те убива, Деси. Малко по малко.“ Сложих ръка на рамото ̀и. „Помисли. Аз съм от твоята страна. Винаги съм била.“
Тя ме гледаше дълго. Видях колебанието в очите ̀и. Страхът се бореше с омразата, а под всичко това беше малкото момиче, което просто искаше някой да я забележи.
„Той… той пази всичко на отделен лаптоп,“ прошепна тя. „Не е свързан с мрежата. Държи го в сейфа си. Кодът е…“
Тя ми каза кода.
„Защо ми казваш това?“ попитах.
„Защото днес, докато подписвах превода, видях едно име. Като получател на голяма сума. Преди да отиде в Кипър.“
„Чие име?“
„Петър. Бащата на Мартин. Ивайло не просто му е взел парите. Той го използва. Той прекарва мръсни пари през сметките на бащата на мъжа ти.“
Това беше. Това беше голямото. Ивайло не просто беше хванал Петър и Мартин за дългове. Той ги беше превърнал в съучастници в пране на пари.
„Трябва ми този лаптоп, Деси.“
„Той го взима с него всяка вечер.“
„Но не и когато сте… заедно. Не и когато е в твоя апартамент. Нали?“
Десислава кимна бавно.
„Тази вечер,“ казах аз. „Направи го тази вечер. Разсей го. Аз ще се погрижа за останалото.“
Глава 7: Разплата
Планът беше рискован, почти самоубийствен. Обадих се на Адвокат Спасов. „Имам нужда от вас. Тази вечер. И доведете полиция. Но не с лампи. Трябват ми хора от икономическа полиция. Тихо.“
Спасов се поколеба само за миг. „Сигурна ли сте?“
„Абсолютно.“
„Добре. Къде?“
Дадох му адреса на Десислава.
Отидох у дома. Мартин беше там, гледаше новини.
„Имам нужда от теб,“ казах.
Той ме погледна изненадано. От месеци не бях искала нищо от него.
„Трябва да отидем при родителите ти. Веднага.“
„Какво? Защо?“
„Защото Ивайло използва баща ти за пране на пари. И ако не го измъкнем сега, той ще влезе в затвора заедно с него.“
Пътуването до къщата на Стефка и Петър беше мълчаливо. Когато пристигнахме, те вечеряха. Стефка ни видя и скочи, но аз вдигнах ръка.
„Няма време за баници, Стефка. Петър. Ивайло прекарва пари през твои сметки. Нали?“
Петър изпусна вилицата си. Тя изтрака на пода.
„Аз… аз не знаех… Той каза, че е просто… прехвърляне. За данъчни облекчения…“
„Данъчни облекчения? Той те е превърнал в перач, Петър! Полицията го издирва. И когато го хванат, ще стигнат до теб.“
Стефка ахна и седна тежко.
„Какво… какво да правим?“ попита Петър, треперейки.
„Отиваш в полицията. Веднага. С Мартин. Отивате и разказвате всичко. Казвате, че сте били заплашвани. Че дължите пари. Че сте се страхували. Искате пълно съдействие.“
„Но той ще ни убие!“ извика Стефка.
„Той ще бъде арестуван тази вечер. Ако има късмет,“ казах студено. „Сестра ми е с него. Тя ще го разсее. Аз имам нужда от достъп до лаптопа му. Но вие трябва да сте в безопасност и да сте дали показания преди той да разбере какво става. Това е единственият ви шанс да минете като жертви, а не като съучастници.“
„Мартин…“ Петър погледна сина си.
Мартин, за първи път от месеци, изглеждаше решен. „Тя е права, татко. Свърши се. Отиваме.“
Те тръгнаха. Аз взех такси до блока на Десислава.
Пред сградата, в сянката, ме чакаше Адвокат Спасов. С него имаше двама цивилни мъже.
„Това са инспектор Георгиев и инспектор Димитров,“ каза Спасов. „Те ще се заемат с доказателствата. Сестра ви вътре ли е?“
„Да. Ще ни даде сигнал, когато е безопасно.“
Погледнах към прозорците ̀и. Светеха.
Телефонът ми извибрира. Съобщение от Деси. „Сега. В банята е. Бързо.“
„Да вървим,“ казах.
Качихме се с асансьора. Вратата беше отключена, както беше обещала. Влязохме тихо. От банята се чуваше шум от течаща вода.
Лаптопът беше на масата в хола. До чашата с уиски.
„Това е,“ прошепнах.
Единият от инспекторите се приближи. „Код?“
Казах му го. Той отвори лаптопа. Екранът светна.
„Злато,“ промърмори инспектор Георгиев, докато отваряше файлове. „Офшорки, банкови трансфери, списъци с длъжници, договори… всичко е тук. Имаме го.“
Точно тогава вратата на банята се отвори. Ивайло стоеше на прага, увит в халат. Косата му беше мокра. Той погледна нас, после лаптопа, после Десислава, която стоеше свита в ъгъла.
Лицето му не показа изненада. Само студена, ледена ярост.
„Десислава,“ каза той меко. „Ти ме предаде.“
„Свършено е, Ивайло,“ каза Адвокат Спасов. „Това са инспектори от Икономическа полиция. Арестуван сте.“
Ивайло се изсмя. „Арестуван? За какво? Заради няколко файла на лаптоп? Моите адвокати ще ви разкъсат.“
„Не и когато Петър и Мартин дават показания в момента,“ казах аз. „Не и когато имаме достъп до всичките ти кипърски сметки, които сестра ми така любезно ни предостави.“
Погледът на Ивайло се втвърди. Той погледна към Десислава. „Ти, малка…“
Той се хвърли към нея.
Но инспекторите бяха по-бързи. Хванаха го, извиха ръцете му зад гърба.
„Ивайло, арестуван сте за изнудване, лихварство и пране на пари,“ каза инспектор Георгиев, докато му слагаше белезниците.
Ивайло не се съпротивляваше повече. Той просто ме гледаше. „Ти,“ изсъска той. „Ти, малка кучко. Мислеше си, че си много умна, нали? Ще изляза. Знаеш ли го? Ще изляза и ще те намеря. И теб, и сестра ти. И онова твое мекотело, мъжът ти.“
„Вземете го,“ каза инспектор Димитров.
Те го изведоха. Докато минаваше покрай мен, той спря. „Смяната на ключалката беше най-голямата ти грешка, Мила. Тя отвори врата, която никога няма да можеш да затвориш.“
След като го отведоха, в апартамента настъпи тишина. Само Десислава плачеше в ъгъла.
Адвокат Спасов прибра лаптопа в чанта за доказателства. „Тя ще трябва да дойде с нас. Да даде показания.“
„Тя ще получи ли споразумение?“ попитах.
„Сътрудничи. Помогна за ареста. Ще направя всичко възможно. Тя вероятно ще получи условна присъда. Но ще трябва да върне всичко това.“ Той направи жест към луксозния апартамент.
Отидох до сестра си. „Деси. Трябва да тръгваш.“
Тя вдигна глава. „Съжалявам, Мила. Толкова съжалявам.“
„Знам. Ще се оправиш. Но ще трябва да започнеш отначало. Наистина.“
Тя кимна. „Мога ли… мога ли да остана при теб? След… след всичко?“
Погледнах я. Предателката. Жертвата. Сестра ми.
„Да,“ казах. „Ще спиш на дивана.“
Глава 8: Нова ключалка
Последвалите месеци бяха хаос от съдебни зали, адвокатски кантори и напрегнато мълчание у дома.
Съдебният процес срещу Ивайло беше бърз. Доказателствата от лаптопа, съчетани с показанията на Десислава и самопризнанията на Петър, бяха неопровержими. Той беше осъден на осем години затвор за множество икономически престъпления.
Петър, благодарение на пълното си съдействие и на факта, че адвокат Спасов го представи като жертва на дългогодишно изнудване, получи две години условно за съучастие в пране на пари. Беше съсипан, но беше свободен.
Десислава получи една година условна и заповед да върне всички пари и подаръци, получени от Ивайло. Луксозният апартамент беше конфискуван. Тя се премести при нас.
Апартаментът, нашият апартамент, беше най-сложният казус. Договорът на Мартин с Ивайло беше обявен за нищожен като част от престъпна схема. Но дългът оставаше. Хазартният дълг и парите, които Мартин беше взел, за да покрие лъжите си.
Една вечер, след като всичко приключи, аз седях на кухненската маса и преглеждах документите за ипотеката. Мартин влезе. Той все още работеше в склада. Беше отслабнал, но имаше нещо по-твърдо в погледа му.
„Какво ще правим, Мила?“ попита той.
„Не знам, Мартин. Дългът към Ивайло го няма, но парите, които си взел… те са похарчени. Трябва да ги възстановим. Банката няма да чака.“
„Знам. Аз… продадох колата. И татко ще продаде вилата им. Ще съберем парите. Ще платим всичко, което взех.“
„Това е добре.“
„А ние?“ попита той тихо. „Какво ще правим ние?“
Погледнах го. Мъжът, който ме излъга, който заложи дома ни, който ме тласна в ръцете на престъпник. Но и мъжът, който отиде в полицията, който прие работа, която мразеше, за да изплати грешките си.
„Ти ми изневери, Мартин,“ казах аз. „Не с жена. По-лошо. Изневери на доверието ми. На бъдещето ни.“
„Знам. И ще прекарам остатъка от живота си, опитвайки се да го спечеля обратно. Ако ми позволиш.“
В този момент Десислава излезе от стаята си. Тя носеше стар мой анцуг. Беше без грим, косата ̀и беше вързана на обикновена опашка. Изглеждаше отново като малката ми сестра.
„Аз си намерих работа,“ каза тя тихо. „В едно кафене. Започвам утре. Ще ви давам половината, за наема.“
„Няма нужда, Деси,“ казах аз.
„Има. Дължа ви го.“
Тримата стояхме в кухнята. Трима счупени хора, опитващи се да сглобят нещо от останките.
Няколко дни по-късно завърших университета. Минах последния си държавен изпит с отличие. Адвокат Спасов, впечатлен от работата ми по случая, ми предложи постоянно място в кантората си.
Животът продължаваше.
Една събота сутрин на вратата се позвъни. Беше звънецът. Не ключ.
Отидох да отворя. Бяха Стефка и Петър. Стефка носеше тава с баница. Изглеждаше притеснена.
„Здравей, Миле,“ каза тя. „Може ли… може ли да влезем? Само за малко.“
Погледнах ги. Двама възрастни хора, които бяха направили ужасни грешки от страх и погрешно разбрана любов.
„Заповядайте,“ казах и отстъпих.
Мартин дойде от спалнята. Десислава донесе кафе. Седнахме около масата. Беше неловко, тихо.
„Баницата е още топла,“ каза Стефка, бутайки тавата към мен.
Взех едно парче.
„Благодаря,“ казах. „Хубава е.“
Тя почти се разплака от облекчение.
Не беше прошка. Беше примирие.
Животът ни никога нямаше да бъде същият. Доверието беше нещо, което се градеше бавно, като къща, тухла по тухла. Мартин работеше, плащаше дълговете си. Десислава сервираше кафета и учеше вечерно за счетоводител. Стефка и Петър се обаждаха, преди да дойдат.
А аз? Аз бях адвокат. Защитавах хора от такива като Ивайло.
Една вечер се прибрах късно. Мартин ме чакаше. Той беше в кухнята, готвеше.
„Как мина денят?“ попита той.
„Труден,“ казах, сваляйки обувките си. „Но спечелихме едно дело.“
Той се усмихна. „Браво на теб.“
Той дойде при мен и ме прегърна. Колебаех се за момент, после отвърнах. Беше различно. Не беше старата, лесна любов. Беше нещо по-трудно, по-изстрадано.
Погледнах към входната врата. Новата, лъскава ключалка беше още там. Тя беше моят символ. Напомняне, че границите са важни. Напомняне, че домът не е просто стени, а крепост, която трябва да защитаваш. Понякога от непознати.
А понякога, най-вече, от тези, които обичаш най-много.