Сестра ми скоро се омъжва. Годеникът ѝ каза, че „ще създам драма“, и ме отписаха от списъка с гости. Но вече ѝ бях обещал помощ с разходите по сватбата. Сега не спира да ми пише за парите. Отказах да платя. Настъпи тишина, а после изведнъж телефонът ми извибрира с непознат номер. Вдигнах. От другата страна тежко мъжко дишане, последвано от три думи, които смразиха кръвта във вените ми: „Спри да ровиш“. И линията прекъсна.
Тишината, която последва, беше по-оглушителна от всеки скандал. Седях в апартамента си, стиснал телефона в ръка, докато кокалчетата на пръстите ми не побеляха. Апартамент, за който бях теглил заем, чиито вноски изплащах с цената на безсънни нощи и пропуснати почивки. Апартамент, който сестра ми, Деница, наричаше „твоята малка кибритена кутийка“, докато описваше бъдещия си палат с басейн и три гаража. Палат, който щеше да дели с годеника си, Огнян.
Огнян. Името му оставяше горчив вкус в устата ми. Успешен бизнесмен, както го представяше Деница. Обаятелен, с усмивка, която можеше да продаде лед на ескимос, и с поглед, който те караше да се чувстваш като най-важния човек на света. Но аз виждах друго. Зад скъпия костюм и идеално поддържаната брада аз виждах хищник. В очите му проблясваха ледени светлинки, които издаваха пресметливост, а не топлота. И точно това се опитах да кажа на Деница. Не директно, разбира се. Започнах с намеци, с въпроси. „С какво точно се занимава?“, „Кои са партньорите му?“, „Защо никога не говори за семейството си?“.
Всеки мой въпрос беше посрещан с раздразнение. „Защо просто не можеш да се радваш за мен?“, „Завиждаш ли му, защото е успял, а ти още си затънал в кредити?“, „Ти винаги си бил негативен, винаги търсиш под вола теле“. Кулминацията настъпи преди две седмици, на семейна вечеря. Огнян разказваше с присъщия си пламък за нова инвестиция в строителството, за грандиозни проекти и бъдещи печалби. Аз, подтикнат от няколко чаши вино и натрупаното напрежение, зададох един прост въпрос: „А какво стана с предишната ти фирма? Тази за внос на електроника? Чух, че е приключила доста… внезапно“.
Усмивката на Огнян не трепна, но погледът му стана стоманен. Деница ме сръга под масата. „Стига, Александър! Не разваляй вечерта с твоите глупости“. Огнян вдигна ръка. „Няма нищо, скъпа. Александър има право да пита. Бизнесът е динамична среда. Едни врати се затварят, други се отварят. Важното е да гледаш напред“. Отговорът беше гладък, перфектен, но не казваше нищо. Именно тогава, в онази изкуствена пауза, усетих, че съм прекрачил невидима граница.
Два дни по-късно Деница ми се обади. Гласът ѝ беше студен, дистанциран. „Говорихме с Огнян. И двамата смятаме, че присъствието ти на сватбата ще създаде излишно напрежение. Огнян смята, че ще потърсиш начин да създадеш драма. Затова решихме, че ще е най-добре да не идваш“.
Светът ми се срина. Не заради сватбата, не заради проклетата церемония. А заради думите. „Ще създам драма“. Не „може да създадеш“, не „притесняваме се, че“, а категоричното „ще създадеш“. Сякаш вече бях осъден. Сякаш бях заплаха, която трябва да бъде неутрализирана. А най-болезненото беше, че сестра ми, моята малка сестра, която бях учил да кара колело и на която пишех извинителните бележки в училище, говореше с неговите думи. Тя беше неговото ехо.
Тогава дойде и ударът под кръста. След няколкоминутна неловка тишина, тя добави с фалшива бодрост: „Но това не променя нещата за помощта, нали? Нали помниш, че обеща да покриеш разходите за ресторанта? Вече сме дали капаро, разчитайки на теб“.
Замръзнах. Обещанието. Дадох го преди месеци, когато Огнян все още не беше влязъл толкова плътно под кожата ѝ. Дадох го, защото исках тя да има мечтаната сватба. Дадох го, защото я обичах. Сега това обещание се превръщаше в инструмент за изнудване. Те ме изхвърляха от живота си, но искаха парите ми да присъстват. Искаха да платя за собственото си унижение.
„Не“, отсякох аз. Гласът ми прозвуча по-твърдо, отколкото очаквах. „Какво не?“ „Няма да платя, Деница. Щом не съм добре дошъл на сватбата, значи и парите ми не са“. Последваха молби, обвинения, сълзи. Че съм я предавал, че съм егоист, че руша щастието ѝ. Не отстъпих. Накрая тя затвори. Започнаха съобщенията. Десетки. Всяко по-отровно от предишното. Обвинения, че провалям най-важния ден в живота ѝ. Че Огнян е бил прав за мен. Че съм жалък и дребнав. Четях ги и усещах как нещо в мен се къса безвъзвратно.
След ден съобщенията спряха. Настъпи тишина. Странна, напрегната тишина, която тежеше повече от всичките ѝ крясъци. А после, тази вечер, дойде обаждането. „Спри да ровиш“. Не беше гласът на Огнян. Беше по-дълбок, по-груб. Но заплахата беше ясна. И тя не идваше от сестра ми. Идваше от света на Огнян. Свят, в който аз очевидно бях започнал да надничам твърде любопитно.
Какво знаеха те? Какво си мислеха, че правя? Истината беше, че след онзи разговор за фирмата му, любопитството ми се беше събудило. Направих няколко повърхностни проверки в търговския регистър. Нищо особено. Фирмата беше закрита поради „прекратяване на дейността“. Но имаше един съдружник. Име, което не ми говореше нищо – Ивайла. Потърсих я в социалните мрежи. Нищо. Сякаш беше призрак.
Сега заплахата правеше всичко реално. Не ставаше въпрос просто за семейна свада. Ставаше въпрос за нещо по-дълбоко и по-мрачно. Огнян не просто не ме харесваше. Той се страхуваше от мен. А това означаваше, че има какво да крие. И аз бях твърдо решен да разбера какво е то. Не отмъщение. А за да защитя сестра си. Дори и тя да не го искаше. Дори и да ме мразеше за това.
Глава 2
На следващата сутрин слънцето нахлу през прозореца, но не донесе никаква топлина. Нощта беше преминала в трескаво прехвърляне на заплахата в ума ми. „Спри да ровиш“. Това не беше просто предупреждение. Беше декларация. Декларация, че съм на прав път.
Изпих набързо чаша кафе, което имаше вкус на пепел, и седнах пред компютъра. Досегашните ми търсения бяха аматьорски. Време беше да подходя по-сериозно. Отворих отново търговския регистър, но този път се съсредоточих върху детайлите. Адресът на регистрация на старата фирма на Огнян. Счетоводната къща, която я е обслужвала. Името на ликвидатора. Всяко име, всяка цифра беше потенциална следа.
Прекарах часове, ровейки в публични данни, свързвайки фирми, адреси и имена. Картината, която започна да се оформя, беше мътна, но обезпокоителна. Огнян беше участвал в няколко дружества, които съществуваха за кратко – година, две – след което биваха закривани или прехвърляни на трети лица, често с неясен профил. Класическа схема за източване или пране на пари. Но това бяха само подозрения. Нямах доказателства.
Името Ивайла отново изплува. Тя беше съдружник не само в последната закрита фирма, но и в една от предишните. Сянка, която следваше Огнян в бизнес начинанията му, а после изчезваше. Този път разширих търсенето. Пробвах различни комбинации на името, транслитерации на латиница, възможни прякори. И тогава я открих. Не в популярните социални мрежи, а в професионална платформа за бизнес контакти. Профилът беше стар, неподдържан, но беше тя. Снимката показваше млада жена с интелигентен поглед и лека, но някак тъжна усмивка. В описанието стоеше: „Финансов анализатор“.
Намерих и нещо друго. Статия в малък, специализиран икономически вестник отпреди три години. Заглавието беше: „Млад предприемач с иновативен проект в електрониката“. На снимката беше Огнян, ухилен до уши, а до него стоеше същата жена от профилната снимка – Ивайла. В статията тя беше представена като „финансовият мозък“ зад проекта, негов съдружник и основен двигател. Говореха за големи планове, за пробив на международни пазари. И после – нищо. Пълна тишина. Проектът потъна, фирмата беше закрита, а Ивайла изчезна от публичното пространство.
Телефонът ми иззвъня и ме стресна. Беше Мартин, по-малкият ни брат. Той беше студент, живееше в друг град и се опитваше да стои настрана от семейните драми. „Бате, какво става?“, попита той, а в гласа му се долавяше притеснение. „Деница ми звъня. Плачеше. Каза, че си се отказал да помагаш за сватбата и че я съсипваш“. Въздъхнах тежко. „Дълга история, Марти. Не е толкова просто“. „Тя каза, че Огнян те е отписал от гостите, защото си го обидил. Вярно ли е?“ „Зависи от гледната точка. Зададох му няколко въпроса за бизнеса му, които очевидно не са му харесали“. „Какви въпроси?“ Разказах му накратко за съмненията си, за закритите фирми, за заплашителното обаждане. Мартин мълчеше от другата страна на линията. Той беше най-разумният от трима ни, винаги анализираше нещата, преди да си състави мнение. Учеше право и имаше изострено чувство за справедливост.
„Това е сериозно, бате“, каза най-накрая той. „Заплахата променя всичко. Не става въпрос за обида, а за опит за сплашване. Но трябва да си много внимателен. Тези хора може да са опасни“. „Знам. Но не мога да оставя Деница да се омъжи за този човек, без да знае истината. Тя е заслепена от парите и обещанията му“. „Тя няма да те послуша. Ще реши, че го правиш от завист. Знаеш я каква е. Винаги е искала да живее в приказка“. Да, знаех. Деница винаги е мечтала за принца на бял кон. Принц, който да я отведе далеч от нашия скромен произход, от панелния апартамент, в който израснахме, от вечните притеснения за сметки и пари. Огнян беше олицетворение на тази мечта. А аз, с моя кредит за жилище и постоянна работа от девет до пет, бях олицетворение на реалността, от която тя бягаше.
„Трябва ми помощ, Марти. Трябва да намеря тази жена, Ивайла. Тя е ключът към всичко. Но не знам откъде да започна“. „Остави на мен“, каза той след кратка пауза. „Имам достъп до някои правни бази данни покрай университета. Ще проверя какво мога да намеря за нея. Адреси, дела, всичко, което е публично. Но ми обещай, че няма да правиш нищо сам. Ако разбереш нещо, първо ще ми се обадиш“. „Обещавам“. Затворих телефона с искрица надежда. Вече не бях сам в това.
Прекарах остатъка от деня в опити да се съсредоточа върху работата си, но мислите ми непрекъснато се връщаха към Огнян, Деница и мистериозната Ивайла. Вечерта, докато преглеждах пощата си, видях съобщение от банката. Напомняне за предстоящата вноска по ипотечния кредит. Погледнах сумата и усетих как стомахът ми се свива. Това беше моята реалност. Реалност, която Деница презираше.
Но в същия момент ме осени друга мисъл. Ами ако бляскавият живот на Огнян също беше илюзия? Ако пищната сватба, скъпите подаръци и обещанията за палати бяха просто фасада, поддържана с дългове и съмнителни сделки? Ами ако Деница, в стремежа си да избяга от моята реалност, се хвърляше в нещо много по-лошо? Изведнъж отказът ми да платя за сватбата придоби нов смисъл. Може би, без да съзнавам, бях дръпнал първата тухла от една внимателно изградена кула от лъжи. И сега някой много се страхуваше, че всичко ще се срути.
Глава 3
Минаха два дни на мъчително чакане. Не се чух с Деница. Не получих повече заплахи. Но тишината беше по-зловеща от всяка буря. Всяко позвъняване на телефона ме караше да подскачам. Всяка кола, която спираше пред блока ми през нощта, събуждаше параноята ми.
Късно вечерта на третия ден Мартин се обади. Гласът му беше тих, почти шепот. „Намерих я, бате. Или по-скоро намерих следа. И не е добра“. Сърцето ми заби учестено. „Какво имаш предвид?“ „Ивайла е водила дело срещу Огнян преди две години. За неуредени финансови отношения, свързани с фирмата им. Искала е своя дял след закриването. Делото е било тежко, с взаимни обвинения. Но най-странното е, че няколко месеца по-късно тя внезапно е оттеглила иска си. Просто така. Без обяснения. Адвокатът ѝ е подал молба за прекратяване и всичко е приключило“. „Оттеглила го е? Защо?“, попитах аз, недоумявайки. „Това е въпросът за милион долара. Или по-скоро за няколкостотин хиляди, колкото е бил искът ѝ. Няма логика да се откажеш от толкова пари, освен ако…“ „Освен ако не са я принудили“, довърших аз мисълта му. Заплашителното обаждане изникна в съзнанието ми с нова сила. „Точно. Намерих адрес. Последният, на който е била регистрирана. Не знам дали още живее там, но е отправна точка“. Мартин ми продиктува адреса. Беше в краен квартал, далеч от лъскавия център, който Огнян обитаваше. „Бъди внимателен, Александър“, предупреди ме отново брат ми. „Не знаеш в какво се забъркваш“.
На следващия ден си взех отпуск. Не можех да чакам повече. Качих се на колата и потеглих към адреса. Беше стара кооперация, с олющена мазилка и ръждиви парапети по терасите. Контрастът с луксозния затворен комплекс, където Огнян беше завел Деница, беше потресаващ.
Натиснах звънеца до името „Ивайла“. Нищо. Натиснах отново, този път по-настоятелно. Чух стъпки, а после вратата леко се открехна. Показа се лицето на възрастна жена. „Кого търсите?“, попита тя с подозрение. „Търся Ивайла. Тук ли живее?“ Жената ме огледа от глава до пети. „Тя не живее тук отдавна. Изнесе се преди повече от година“. Надеждата ми започна да се изпарява. „А случайно да знаете къде мога да я намеря? Много е важно“. „Кой я търси?“, попита жената, присвивайки очи. „Казвам се Александър. Аз съм… познат. Става въпрос за нещо лично“. Жената се поколеба за миг, после въздъхна. „Виж, момче, не знам кой си и какво искаш от нея. Но тя преживя много. Онзи… онзи негодник я съсипа. Загуби всичко. Трябваше да продаде апартамента, за да си покрие дълговете, които ѝ остави. Сега живее при майка си, в едно градче извън града“. „Моля ви, кажете ми кое е градчето. Трябва да говоря с нея. Не искам да ѝ навредя. Напротив, може би мога да ѝ помогна“.
Може би в гласа ми имаше нещо, което я убеди. А може би просто видя в мен възможност за възмездие срещу човека, когото очевидно мразеше. Тя ми каза името на градчето. Малко, забравено от бога място на час път с кола.
Докато пътувах натам, думите на възрастната жена ехтяха в главата ми. „Онзи негодник я съсипа“. „Загуби всичко“. Това не беше просто бизнес партньорство, което се е разпаднало. Това беше лична катастрофа. Огнян не просто беше затворил фирмата. Той беше унищожил живота на тази жена.
Намерих къщата лесно. Беше малка, спретната, с малка градинка отпред. На вратата се появи жена на средна възраст, вероятно майката на Ивайла. Когато попитах за нея, тя ме изгледа враждебно. „Няма я. И не иска да говори с никого. Особено ако сте пратен от него“. „Не съм пратен от него“, отвърнах твърдо. „Името ми е Александър. Сестра ми ще се омъжва за Огнян“. Изражението на жената се промени. Враждебността отстъпи място на съжаление. „Горкото момиче“, промълви тя. „Тя не знае“. „Точно затова съм тук. Искам да разбера какво се е случило, за да мога да ѝ помогна. Моля ви“.
Тя се дръпна от вратата и ме покани да вляза. Вътре, на дивана в скромния хол, седеше Ивайла. Беше по-слаба, отколкото на снимките. В погледа ѝ имаше умора и страх. Когато ме видя, тя инстинктивно се сви. „Не се страхувайте“, казах аз възможно най-меко. „Няма да ви направя нищо. Идвам като приятел“. „Нямам нужда от приятели“, отвърна тя с дрезгав глас. „Имам нужда да ме оставят на мира“. „Знам какво ви е причинил Огнян“, продължих аз, игнорирайки думите ѝ. „Знам за делото, което сте оттеглили. Искам да ми разкажете защо. Сестра ми е напът да направи ужасна грешка и вие сте единствената, която може да я спре“. Тя се изсмя горчиво. „Да я спра? Никой не може да спре Огнян. Той получава всичко, което поиска. А ако някой му се изпречи на пътя, той просто го смачква. Като буболечка“. „Как ви принуди да оттеглите иска?“
Тя мълчеше дълго. Гледаше в една точка на пода, сякаш преживяваше всичко отново. Майка ѝ седна до нея и я прегърна. „Той не заплаши мен директно“, проговори накрая Ивайла, а гласът ѝ трепереше. „Той заплаши нея“. Тя кимна към майка си. „Каза, че знае къде живее. Че знае навиците ѝ. Че инциденти се случват. Каза го със същата онази чаровна усмивка, с която омайва всички. И аз разбрах, че не се шегува. Той беше готов на всичко, за да защити парите си и репутацията си. Парите, които открадна от мен. От нашия общ бизнес. Той ме измами, фалшифицира документи и прехвърли всички активи на нова фирма, в която аз не фигурирах. Когато го дадох на съд, той просто ме заплаши. И аз се отказах. Защото животът на майка ми струва повече от всичките пари на света“.
Разказът ѝ потвърди най-лошите ми страхове. Огнян не беше просто измамник. Той беше безскрупулен социопат, който не се спираше пред нищо. „Трябва да кажем това на сестра ми“, казах аз. „Тя няма да ви повярва“, поклати глава Ивайла. „Тя ще повярва на него. Той ще я убеди, че аз съм просто една озлобена бивша партньорка, която иска да му отмъсти. Той е майстор на манипулацията“. „Но вие имате доказателства, нали? За фалшифицираните документи?“ „Имах. Всичко беше на лаптопа ми. Той беше откраднат седмица преди да оттегля иска. Полицията така и не го намери. Нямам нищо“.
Стената пред мен сякаш ставаше все по-висока и по-непреодолима. Думата на една уплашена жена срещу думата на един преуспяващ бизнесмен. Знаех на кого ще повярва Деница. „Има още нещо“, каза Ивайла, сякаш се бореше със себе си дали да продължи. „Той има дългове. Много дългове. Към много опасни хора. Цялата му фасада на успешен предприемач е построена върху пясък. Пищната сватба, скъпите подаръци… всичко това е театър. Той се нуждае от тази сватба, за да се свърже със семейството на сестра ви. Може би смята, че имате пари, влияние… нещо, което може да използва“.
Това беше. Липсващото парче от пъзела. Той не се женеше за Деница от любов. Той я използваше. Използваше семейството ни като спасителен пояс. И моят отказ да платя за ресторанта беше разклатил лодката му. Затова бяха последвали заплахите. Той беше отчаян. А отчаяните хора са способни на всичко.
Благодарих на Ивайла и майка ѝ. Обещах, че няма да ги замесвам. Тръгнах си с тежко сърце, но и с нова решителност. Вече не ставаше въпрос просто да отворя очите на сестра си. Ставаше въпрос да я спася.
Глава 4
Прибрах се в апартамента си с усещането, че стените се свиват около мен. Информацията, която получих от Ивайла, беше експлозивна, но и безполезна без доказателства. Бях в капан – знаех истината, но не можех да я докажа. Всеки опит да говоря с Деница щеше да бъде отбит с обвинения в завист и злоба. Тя щеше да защити своя рицар в блестящи доспехи, без да подозира, че под тях се крие чудовище.
Трябваше ми план. Трябваше ми нещо неоспоримо. Нещо, което да срине фасадата на Огнян пред очите на сестра ми. И тогава се сетих за Анелия.
Анелия беше адвокат. И не какъв да е адвокат. Тя беше най-безкомпромисният и проницателен човек, когото познавах. Дъщеря на стари семейни приятели, тя беше изградила репутация на акула в своите среди – специализираше в сложни корпоративни дела и разнищваше финансови схеми с лекотата, с която други решаваха кръстословици. Не се бяхме виждали от години, но знаех, че ако някой може да ми помогне, това е тя.
Намерих номера ѝ и ѝ се обадих. Уговорихме си среща за следващия ден в кантората ѝ. Офисът ѝ беше точно като нея – стилен, модерен и леко плашещ в своята подреденост. Тя ме посрещна с топла усмивка, която обаче не достигаше до проницателните ѝ очи. „Александър, колко време мина. Изглеждаш притеснен“, бяха първите ѝ думи. Разказах ѝ всичко. От самото начало. За годежа на Деница, за съмненията ми към Огнян, за отменената покана, за финансовия натиск, за заплахата, за срещата ми с Ивайла. Анелия слушаше, без да ме прекъсва, като от време на време си водеше бележки в елегантен кожен тефтер. Лицето ѝ остана безизразно, но виждах как колелцата в мозъка ѝ се въртят с бясна скорост.
Когато приключих, тя се облегна назад в стола си и ме погледна продължително. „Ситуацията е по-лоша, отколкото предполагаш“, каза тя спокойно. „Този Огнян не е дребен мошеник. Начинът, по който е отстранил Ивайла, заплахите, схемите с фирмите-еднодневки… това говори за опит и за липса на всякакви скрупули. А фактът, че те е заплашил, означава, че си го притиснал до стената“. „Но какво мога да направя? Нямам никакви доказателства“. „О, доказателства винаги има“, усмихна се леко Анелия. „Просто трябва да знаеш къде да ги търсиш. Кражбата на лаптопа на Ивайла е била много удобна за него, но хората като Огнян винаги оставят следи. Те са арогантни. Смятат, че са по-умни от всички останали. И точно там грешат“.
Тя се изправи и отиде до огромен екран на стената. С няколко клика на безжичната клавиатура изкара на него сложни диаграми и фирмени регистрации. „Докато ти си говорил, аз направих няколко бързи проверки. Твоят човек е доста активен. Новата му фирма, тази за строителство, е регистрирана преди по-малко от година. Уставният капитал е минимален, но вече е сключила няколко много големи договора за подизпълнител на обществени поръчки. Това е странно. Обикновено за такива договори се изисква опит, история, финансова стабилност“. „Как е възможно тогава?“, попитах аз. „Корупция? Връзки? Или нещо друго. Но по-интересното е друго. Фирмата е взела огромен банков заем преди три месеца. Говорим за седемцифрена сума. Като обезпечение е послужил бъдещ приход от един от тези договори. Но имам свои източници в банковите среди. И доколкото знам, този договор е пред провал. Главният изпълнител е напът да се оттегли. Ако това се случи, банката ще си поиска парите веднага. А Огнян ги няма. Похарчил ги е, за да поддържа луксозния си начин на живот и да финансира други рискови начинания“.
Всичко започна да си идва на мястото. Отчаянието. Нуждата от пари. Спешната сватба. „Той е на ръба на фалита“, заключих аз. „По-лошо“, поправи ме Анелия. „Той е на ръба да бъде разкрит не само като фалирал бизнесмен, а и като измамник. Защото, за да получи този заем, със сигурност е представил документи с невярно съдържание. Това вече е престъпление. И затова е толкова опасен. Той няма какво да губи“. „Какво да правя?“, попитах отново, чувствайки се напълно безсилен. „Ние ще направим няколко неща“, каза Анелия, а в гласа ѝ се появи стоманена нотка. „Първо, ще наема частен детектив. Дискретен, най-добрият в бранша. Искам да знам всяка стъпка на Огнян. С кого се среща, къде ходи, с кого говори. Особено ме интересуват срещите му с хората, на които дължи пари. Второ, моите асистенти ще започнат дълбоко проучване на всичките му фирми, договори и финансови отчети. Ще търсим пробойни, несъответствия, доказателства за измама. Трето, и най-важно, ти трябва да се държиш напълно нормално. Никакви контакти с Деница, никакви въпроси, никакви обвинения. Той те наблюдава. Трябва да го накараме да си мисли, че заплахата му е подействала и си се отказал“. „И колко време ще отнеме това?“ „Колкото е необходимо. Сватбата е след месец, нали? Имаме време. Но трябва да действаме бързо и прецизно. И, Александър…“, тя ме погледна сериозно, „…това ще струва пари. Детективът, юридическите проучвания… всичко това изисква сериозен ресурс“.
Кимнах. Знаех го. Погледнах към напомнянето от банката на телефона си. Иронията беше жестока. За да спася сестра си от човек, който я лъжеше за пари, аз трябваше да похарча пари, които нямах. „Ще намеря начин“, казах твърдо. „Ще направя каквото е нужно“.
Тръгнах си от кантората на Анелия с ново усещане. Страхът все още беше там, но вече не беше парализиращ. Беше смесен с решителност. Имах съюзник. Имах план. Войната беше обявена. Тихо, без гръмки думи, но война. И аз нямаше да я загубя.
Глава 5
Дните се нижеха в мъчително напрежение. Следвах стриктно инструкциите на Анелия. Прекъснах всякакъв контакт със сестра си. Не отговарях на спорадичните ѝ съобщения, които варираха от гневни обвинения до сълзливи молби. Всяко съобщение беше като убождане с игла, но знаех, че мълчанието е най-силното ми оръжие в момента. Трябваше Огнян да повярва, че съм се предал.
Междувременно машината, задвижена от Анелия, работеше на пълни обороти. Частният детектив, мъж на име Красимир, беше сянката на Огнян. Сухите му, фактологични доклади пристигаха на криптиран имейл всяка вечер. Описваха срещи в луксозни ресторанти с бизнес партньори, но и тайни, припряни срещи в задни улички с хора, които не изглеждаха като бизнесмени. Описваха посещения в казина, където Огнян оставаше с часове, излизайки с още по-мрачно изражение. Картината на един отчаян човек, който се опитва да запуши пробойни в потъващ кораб, ставаше все по-ясна.
Един от докладите на Красимир привлече вниманието ми особено силно. Огнян се беше срещнал с мъж, описан като „висок, с белег на лявата вежда“. Срещата се беше състояла в паркиран автомобил в покрайнините на града. Не беше приличала на приятелски разговор. Детективът беше успял да направи няколко снимки от разстояние. На една от тях Огнян изглеждаше блед и уплашен, а мъжът с белега говореше с яростна жестикулация.
Паралелно с това, екипът на Анелия разнищваше финансовата паяжина. Откриха, че Огнян е прехвърлял пари от фирмата, взела заема, към няколко офшорни сметки. Парите не бяха инвестирани в строителния проект, както би трябвало. Те просто бяха изчезнали. Това беше не просто лоша бизнес практика, а директна банкова измама. Анелия подготвяше документите, но все още ни липсваше онзи неоспорим факт, който да взриви всичко.
В един от редките ни разговори, Мартин сподели нещо, което добави нов, още по-тревожен щрих към картината. „Бате, говорих с мама и татко“, каза той с притеснен глас. „Разпитваха ме за теб, защо не се обаждаш на Деница. Опитах се да бъда уклончив. Но те споменаха нещо странно. Огнян им е предложил да „инвестират“ част от спестяванията си в неговия строителен проект. Обещал им е огромна възвръщаемост, двойна печалба за шест месеца“. Кръвта ми замръзна. Родителите ни не бяха богати. Цял живот бяха работили и спестявали всяка стотинка за старини. Тези спестявания бяха всичко, което имаха. „И те какво?“, попитах аз, страхувайки се от отговора. „Казали са, че ще си помислят. Мама е по-скептична, но татко е впечатлен от Огнян. Смята го за „младо, кадърно момче“. Знаеш го, той винаги се е възхищавал на хора с бизнес нюх“. „Марти, не трябва да го правят! В никакъв случай! Този човек ще им вземе всичко!“ „Знам, бате. Опитах се да им намекна, но без да казвам всичко, е трудно. Те ще си помислят, че просто ревнуваш. Трябва да направим нещо, и то бързо“.
Този разговор ме извади от пасивното чакане. Залогът вече не беше само щастието на Деница. Беше и финансовата сигурност на цялото ни семейство. Огнян беше като раково образувание, което се опитваше да погълне всичко, до което се докосне.
Обадих се веднага на Анелия и ѝ разказах за плана на Огнян да измами и родителите ми. Тя изруга тихо, което беше рядкост за нея. „Този човек няма дъно. Става все по-отчаян. Трябва да ускорим нещата. Красимир ще се фокусира върху мъжа с белега. Трябва да разберем кой е той. Вероятно е един от кредиторите, към които Огнян има големи задължения. Ако успеем да го накараме да проговори, може да получим показания, които ще ни свършат работа“.
През следващите няколко дни докладите на Красимир ставаха все по-напрегнати. Той проследи мъжа с белега до съмнителен автосервиз, който служеше за прикритие на лихварска дейност. Името му беше Драго. Човек с дълго досие и репутация на безкомпромисен събирач на дългове. Огнян очевидно беше затънал много по-дълбоко, отколкото предполагахме, взимайки пари от сивия сектор с лихви, които не можеше да покрие.
И тогава дойде пробивът. Анелия ми се обади късно вечерта. Гласът ѝ беше напрегнат, но и триумфален. „Намерихме го, Александър. Пушещото дуло. Екипът ми откри имейл кореспонденция между Огнян и счетоводителя на строителната фирма. Счетоводителят е бил уволнен преди месец. Явно е решил да си отмъсти, защото е запазил копия. В имейлите Огнян му дава директни инструкции да подправи финансовите отчети, които са представени в банката за отпускане на кредита. Черно на бяло. Това е достатъчно не само да го осъдят, но и да влезе в затвора за няколко години“. Почувствах как огромна тежест пада от раменете ми. „Свърши се“, промълвих аз. „Не още“, отвърна Анелия. „Сега идва най-трудната част. Как ще представим това на сестра ти? Ако просто ѝ покажем документите, той ще я убеди, че са фалшификат, че сме му скроили номер. Трябва да я накараме да чуе истината от неговата собствена уста“. „Но как?“ „Имам идея. Кога и къде е предвидена моминското ѝ парти?“
Казах ѝ датата и мястото – луксозен спа хотел извън града, резервиран, разбира се, от Огнян. „Перфектно“, каза Анелия. „Ще бъде заобиколена от приятелки, ще емоционална и уязвима. А Огнян няма да е там, за да я контролира. Ти ще отидеш там. И ще ѝ покажеш всичко“. „Но тя няма да ме пусне! Ще вдигне скандал!“, възразих аз. „Няма, ако отидеш с правилния човек“. „Кого имаш предвид?“ „Ивайла“, отвърна Анелия. „Време е тя да спре да се страхува и да си върне живота. Аз ще говоря с нея. Ще ѝ предложа пълна правна защита. Заедно, вие двамата ще бъдете сила, която Деница няма да може да игнорира. Истината, разказана от две различни страни, удря много по-силно“.
Планът беше рискован. Можеше да се превърне в грозен публичен скандал. Можеше да накара Деница да се отчужди от мен завинаги. Но нямахме друг избор. Беше време за финалната битка.
Глава 6
Разговорът с Ивайла беше по-труден, отколкото Анелия предполагаше. Първоначално тя категорично отказа. Страхът от Огнян беше пуснал дълбоки корени в душата ѝ. Мисълта да се изправи срещу него, дори и индиректно, я парализираше. „Не разбирате ли?“, каза тя с треперещ глас по телефона, докато Анелия и аз бяхме в кантората ѝ и я слушахме на високоговорител. „Той няма да се спре пред нищо. Ако разбере, че аз съм говорила, ще довърши това, което започна. Ще нарани майка ми“. „Той няма да разбере“, отвърна твърдо Анелия. „Ще вземем всички предпазни мерки. Ще осигурим охрана за майка ви, ако се налага. Но сега имаме реален шанс да го спрем. Имаме доказателства, които ще го вкарат в затвора. Единственият начин той да загуби властта си над вас е като му отнемем свободата. Ако не направим нищо сега, той ще се ожени за тази жена, ще я съсипе, както съсипа вас, и ще продължи да действа безнаказано. Вие имате шанса да предотвратите това. Да спасите невинна жена от своята собствена съдба“.
Думите на Анелия висяха във въздуха. Последва дълго мълчание. Чуваше се само учестеното дишане на Ивайла. „Добре“, промълви накрая тя. Гласът ѝ беше едва доловим, но в него имаше нова твърдост. „Ще го направя. Но не заради вас. Ще го направя заради нея. Никоя жена не заслужава да премине през това“.
Денят на моминското парти дойде. Сърцето ми биеше лудо, докато карах към спа хотела. До мен на седалката седеше Ивайла. Беше облечена елегантно, но лицето ѝ беше бледо като платно. В ръцете си стискаше малка папка, в която Анелия беше сложила копия от най-уличаващите документи.
Планът беше прост. Щяхме да изчакаме партито да напредне, Деница и приятелките ѝ да се отпуснат. После щях да вляза и да я помоля за разговор насаме. В този момент трябваше да се появи и Ивайла.
Пристигнахме в хотела. Отдалеч се чуваше музика и женски смях. Партито беше в разгара си в зоната около басейна. Видях Деница. Смееше се, вдигаше наздравици, изглеждаше щастлива. Истински щастлива. За момент се поколебах. Имах ли право да разруша това? Да изтрия усмивката от лицето ѝ?
Тогава си спомних за уплашения поглед на Ивайла. За заплахите. За спестяванията на родителите ми, които бяха на косъм да бъдат откраднати. Не, това не беше щастие. Беше илюзия, построена върху лъжи. И аз бях длъжен да я разбия, колкото и болезнено да беше.
Изчаках още половин час и тръгнах към басейна. Когато ме видяха, музиката спря. Смехът секна. Всички погледи се впиха в мен. Деница ме гледаше с комбинация от гняв и изненада. „Какво правиш тук?“, изсъска тя. „Кой те покани?“ „Трябва да говорим, Деница. Насаме. Моля те“, казах аз, опитвайки се гласът ми да не трепери. „Нямам какво да говоря с теб! Разкарай се, преди да съм извикала охрана! Ти провали всичко!“ „Пет минути, Дени. Само пет минути. После си тръгвам и никога повече няма да ме видиш, ако това искаш“. Тя се поколеба. Може би молбата в гласа ми я трогна. Или просто любопитството надделя. „Добре“, отсече тя. „Пет минути. Ела насам“.
Тя ме поведе към една по-уединена част на градината, далеч от ушите на приятелките ѝ. „Казвай каквото имаш и се махай. Огнян ще побеснее, ако разбере, че си идвал“. „Точно за Огнян искам да говорим“, започнах аз. „Деница, той не е този, за когото се представя. Той е измамник. Лъже те за всичко“. Тя се изсмя презрително. „Пак ли започваш? Не ти ли писна от тази завист? Той е най-доброто, което ми се е случвало, а ти просто не можеш да го преглътнеш!“ „Не е завист. Имам доказателства. Той е затънал в дългове, мами партньори, подправя документи…“ „Стига!“, прекъсна ме тя, повишавайки тон. „Не искам да слушам повече от лъжите ти!“ „А ще повярваш ли на нея?“, попитах аз.
В този момент, точно по план, Ивайла излезе иззад ъгъла. Когато Деница я видя, лицето ѝ изрази пълно объркване. „Коя е тази?“, попита тя. „Казвам се Ивайла“, представи се жената до мен. Гласът ѝ беше спокоен, но ясен. „Бях бизнес партньор на Огнян. И бях годеницата му, преди теб“.
Последната фраза удари Деница като мълния. Тя пребледня и се втренчи в мен, после в Ивайла. „Какво… какви ги говорите? Това не е вярно! Огнян ми е разказвал за теб. Каза, че си била служителка, която се е опитала да го изнудва“. „А каза ли ти, че бизнесът беше общ? Че идеята и първоначалният капитал бяха мои? Каза ли ти, че ме остави без стотинка, след като открадна всичко, което бяхме изградили? Каза ли ти, че заплаши да убие майка ми, ако не оттегля съдебния си иск срещу него?“, попита Ивайла, а всяка дума беше като удар с камшик. „Лъжеш!“, извика Деница, но в гласа ѝ вече нямаше увереност, а паника. „Не лъжа“, казах аз и ѝ подадох папката. „Тук вътре са копията на имейлите, в които той нарежда да се подправят документите за банков заем. Тук са и докладите за дълговете му към лихвари. Деница, той е на ръба на ареста. Сватбата, целият този лукс… това е отчаян опит да се спаси. Той иска да се добере до парите на нашето семейство“.
Деница взе папката с треперещи ръце. Започна да прелиства страниците. Виждах как очите ѝ се разширяват от ужас, докато четеше. Цялата ѝ приказна кула се срутваше пред нея, лист по лист. Когато стигна до края, тя вдигна поглед. В него вече нямаше гняв, а само безкрайна, съкрушителна болка. Тя не каза нищо. Просто се обърна и с бавни, несигурни стъпки се прибра в хотела, оставяйки мен и Ивайла сами в притихналата градина. Драмата, която Огнян толкова се страхуваше, че ще създам, най-накрая се беше състояла. И беше много по-ужасна, отколкото някой от нас си беше представял.
Глава 7
Тишината, която остана след Деница, беше тежка и изпълнена с неизказани въпроси. Ивайла стоеше до мен, треперейки леко, сякаш изведнъж я беше обзел студ. „Мислиш ли, че ни повярва?“, попита тя тихо. „Не знам“, отвърнах честно. „Тя е в шок. Ще ѝ трябва време, за да осмисли всичко. Но семената на съмнението вече са посети“. Върнахме се в колата и потеглихме обратно към града в пълно мълчание. И двамата бяхме емоционално изцедени. Чувствах се едновременно като победител и като най-големия злодей. Бях спечелил битката, но на каква цена? Сестра ми беше съсипана.
Още същата вечер получих обаждане от непознат номер. Беше Огнян. Гласът му беше неузнаваем – дрезгав от ярост, всяка дума пропита с отрова. „Ти! Ти, мръсник такъв!“, изкрещя той в слушалката. „Какво си направил? Деница не си вдига телефона, отменила е всичко! Съсипа ми живота! Ще те унищожа! Чуваш ли ме? Ще те смачкам!“ „Вече е късно, Огнян“, отвърнах аз, изненадвайки се на собственото си спокойствие. „Играта свърши. Всички знаят кой си“. „Нищо не знаете! Ще си платиш за това, кълна се!“, изрева той и затвори.
Заплахата му вече не ме плашеше. Сега звучеше като отчаян рев на ранен звяр. Предадох записа от разговора на Анелия, която го добави към растящата папка с доказателства срещу него.
Следващите няколко дни бяха истински ад. Деница не отговаряше на никого – нито на мен, нито на Мартин, нито на родителите ни. Беше се затворила в апартамента си, който споделяше с Огнян, и отказваше да види когото и да било. Родителите ми бяха в паника. Разказах им цялата истина, подкрепяйки я с документите. Баща ми беше шокиран и не можеше да повярва как е бил толкова заслепен. Майка ми просто плачеше. Семейството ни беше в руини.
Анелия действаше бързо. С доказателствата за банковата измама и заплахите, тя подаде сигнал в прокуратурата. Едновременно с това внесе и граждански иск от името на Ивайла, този път с неоспорими доказателства за измамата. Колелото на правосъдието се завъртя.
Една сутрин, седмица след случката в хотела, на вратата ми се позвъни. Беше Деница. Изглеждаше ужасно. Беше отслабнала, с тъмни кръгове под очите, погледът ѝ беше празен. Пуснах я да влезе, без да кажа и дума. Тя седна на дивана и дълго гледа през прозореца. „Той си призна“, каза накрая тя с кух глас. „След като ти и… онази жена си тръгнахте, аз го попитах. В началото отричаше, крещеше, казваше, че го лъжете. Но аз му показах документите. Показах му имейлите. Той се срина. Призна за всичко. За дълговете, за измамата, за нея… Призна, че е бил с мен заради парите, които е мислел, че имаме. Каза, че съм била неговият спасителен пояс“. Тя се разрида. Тихи, горчиви сълзи се стичаха по лицето ѝ. Седнах до нея и я прегърнах. За пръв път от месеци. Тя не се отдръпна. Просто плачеше в прегръдките ми, както правеше като малка, когато си ожулеше коляното. „Съжалявам, Александър“, промълви тя през сълзи. „Толкова много съжалявам. Бях такава глупачка. А ти се опита да ме предупредиш, но аз не те слушах. Бях зла с теб, обвинявах те…“ „Шшшт, всичко свърши“, казах аз, галейки косата ѝ. „Важното е, че сега си в безопасност“.
Оказа се, че веднага след признанието му, тя е събрала малко багаж и е отишла при приятелка. Огнян я е молил, заплашвал, обещавал, но тя е била непреклонна. Приказката беше свършила, разкривайки грозната реалност под лъскавата обвивка.
Два дни по-късно Огнян беше арестуван. Новината беше в късните емисии. Разследване за мащабна банкова измама, участие в престъпна група за пране на пари. Драго, лихварят с белега, също беше задържан и в опит да смекчи собствената си присъда, беше пропял за всичките сделки на Огнян. Империята му се срина за часове.
Процесът беше дълъг и мъчителен. Деница трябваше да свидетелства. Беше трудно, но тя го направи с достойнство. Ивайла също даде показания, вече освободена от страха. Накрая Огнян получи ефективна присъда.
Животът ни бавно започна да се връща към нормалното, но белезите останаха. Деница се върна да живее при родителите ни за известно време. Започна работа като асистент в малка фирма, далеч от блясъка, за който мечтаеше, но за пръв път от много време изглеждаше спокойна. Връзката ни с нея се възстановяваше бавно, стъпка по стъпка, изградена върху основите на прошката и болезнената истина.
Един ден, няколко месеца след края на делото, седяхме с нея в едно кафене. „Знаеш ли кое е най-странното?“, каза тя, разбърквайки замислено кафето си. „Въпреки всичко, понякога ми липсва. Не той, разбира се. Липсва ми усещането. Усещането, че всичко е възможно, че животът е безкраен празник. Беше лъжа, знам. Но беше красива лъжа“. „Понякога най-трудният урок е да се научиш да обичаш истината, дори когато е грозна“, отвърнах аз. „Но тя е единственото, върху което можеш да построиш нещо истинско“. Тя се усмихна. Истинска, лека усмивка. Първата от много време. „Прав си, бате. Както винаги“.
Погледнах я и видях в очите ѝ не наивното момиче, което мечтаеше за принцове, а една по-силна, по-мъдра жена, която беше преминала през огъня и беше оцеляла. Семейството ни беше пречупено, но не и унищожено. Бяхме напът да се съберем отново, парче по парче, по-силни и по-сплотени от всякога. А аз, с моя апартамент на кредит и обикновена работа, разбрах, че понякога най-голямото богатство не са парите, а смелостта да защитиш тези, които обичаш. Дори от самите тях.