Бебето ни тъкмо започна да пълзи, затова спряхме да носим външни обувки вкъщи. Малкият Мартин изследваше света с длани и колене, а аз бях обсебена от мисълта за чистотата на пода, който той опитваше да оближе при всяка възможност. Апартаментът ни, взет с тежък ипотечен кредит, който Теодор едва обслужваше напоследък, беше нашата крепост. Моята крепост. Поне така си мислех.
Миналата седмица свекърва ми, Маргарита, дойде на гости. Посещенията ѝ винаги бяха събитие, предшествано от нервно чистене от моя страна и напрегнато мълчание от страна на Теодор. Тя беше жена, която изпълваше пространството – висока, с безупречна прическа и поглед, който те караше да се чувстваш като инспектор по качеството, открил дефект.
Още на вратата ѝ подадох чифт нови, меки чехли. „Заповядай, Маргарита. Нали знаеш, заради Мартин…“
Тя ги погледна с леко презрение, сякаш ѝ предлагах нещо мръсно. „Не са ми удобни тези неща, Ани. Ще вляза така.“
И просто влезе с ботушите си.
Есенна кал, листа и кой знае още какво. Върху чистия, току-що измит паркет, където само преди минути Мартин беше губил равновесие и беше ударил брадичка.
Напълно шокирана, грабнах… пакета с дезинфекциращи кърпички. Ръцете ми трепереха. Тя вече се беше настанила на дивана, кръстосала крак, а мокрите, кални следи се точеха от прага до хола.
„Е, какво ще ми кажете? Как е малкият?“ – попита тя, сякаш нищо не се беше случило.
Теодор, който тъкмо излизаше от кабинета си, с телефон, вечно залепен за ухото му, само кимна разсеяно. „Здравей, мамо. Всичко е наред.“
Аз стоях там, с пакета кърпички в ръка. Унижението беше толкова силно, че почти ме задуши. Това не беше просто кал. Това беше демонстрация на сила. Тя ми показваше, че правилата ми, моят дом, моето майчинство – всичко това е без значение пред нейното присъствие.
„Ани, скъпа, изглеждаш пребледняла. Да не би да не се храниш?“ – подхвърли Маргарита с ледена усмивка.
Без да кажа и дума, коленичих. И започнах да трия. Да трия следите от ботушите ѝ, кърпичка след кърпичка, пълзейки по пода почти като сина си. Чувах как тя продължава да говори на Теодор за „бизнеса“, за „някакво забавяне на плащанията“, за „онези хора“, а гласът ѝ отекваше в главата ми като удари с чук.
Теодор дори не ме погледна. Той седна срещу нея, вглъбен в разговора. „Ще се оправим, мамо. Просто е труден период.“
„Трудните периоди изискват трудни решения, Теодор. А ти напоследък ми изглеждаш… мек.“ – погледът ѝ се стрелна към мен, коленичила в краката ѝ, и аз разбрах точно какво има предвид.
Аз бях причината за неговата мекота. Аз и моят стерилен свят за бебето.
Когато приключих, кърпичките бяха черни. Станах, измих си ръцете, взех Мартин от кошарата му и се заключих в спалнята. Не плаках. Бях твърде бясна, за да плача. Чувах приглушените им гласове от хола – напрегнати, остри. Не ставаше дума за ботуши. Ставаше дума за контрол. За пари. За тайни, които усещах като мухъл в стените на новия ни апартамент.
Глава 2: Пукнатини в основите
Откакто Мартин се беше родил, животът ми се беше свил до ритъма на хранения и смяна на пелени. Аз, Ани, която бях един от най-младите и обещаващи сътрудници в голяма адвокатска кантора, сега прекарвах дните си в анализиране на консистенцията на бебешки изпражнения и притеснения за микроби. Бях спряла кариерата си в пика ѝ, за да създам семейство – решение, което Маргарита никога не пропусна да коментира като „липса на амбиция“.
Теодор, от друга страна, беше погълнат от „фирмата“. Семеен бизнес за внос на строителни материали, наследен от баща му, но реално управляван с желязната ръка на Маргарита, дори и след смъртта му. Теодор беше фасадата – чаровният бизнесмен с лъскавия костюм. Маргарита беше двигателят – и лихвярят.
Кредитът за жилището беше огромен. Бяхме го взели в пика на пазара, убедени от Теодор, че „фирмата никога не е била по-добре“. Сега обаче вноските тежаха. Все по-често Теодор говореше за „ликвидност“, за „задържани стоки на митница“, за „клиенти, които бавят плащания“. Телефонът му звънеше по всяко време на нощта. Той излизаше на балкона, за да говори, дори в студа, а когато се връщаше, лицето му беше сиво от умора и притеснение.
„Всичко наред ли е, Теди?“ – питах го аз, докато кърмех Мартин в полумрака.
„Да, да, Ани. Просто… бизнес. Не се товари и ти с това.“
Но аз се товарех. Защото виждах известията от банката. Виждах как пазарува само най-евтините марки, докато преди пълнеше количката без да гледа цените. Виждах напрежението в челюстта му всеки път, когато Маргарита се обаждаше.
Инцидентът с ботушите беше само върхът на айсберга. Това беше напомняне, че тя дърпа конците. Че апартаментът, за който аз чистех пода на колене, всъщност не беше съвсем наш.
Една вечер Теодор се прибра по-късно от обикновено. Миришеше на скъп алкохол и парфюм, който не беше моят.
„Имахме тежка среща с едни доставчици“ – каза той, избягвайки погледа ми, и отиде директно под душа.
Сърцето ми се сви. Не беше само миризмата. Беше начинът, по който се отдръпна, когато се опитах да го прегърна. Беше студенината, която се беше настанила между нас, по-студена от есенния вятър.
По-късно същата нощ се събудих. Него го нямаше до мен. Чух тих шепот от кабинета. Вратата беше леко открехната.
„Не мога сега… да, знам какво обещах… Лилия, моля те… Не става дума само за парите, разбираш ли?… Тя ще ме унищожи… Не, не жена ми. Майка ми. Ако тя разбере…“
Лилия.
Името отекна в тишината на апартамента. Коя беше Лилия? И какви пари ѝ дължеше? Усетих как подът под краката ми, същият онзи чист под, започва да се пропуква.
Глава 3: Студентът
Ивайло беше по-малкият брат на Теодор. Пълна негова противоположност. Докато Теодор беше бизнесменът, облечен в скъпи костюми и вечно зает, Ивайло беше… студент. Учеше икономика в университета и гледаше на семейния бизнес с доза цинизъм, която Маргарита намираше за крайно дразнеща. Той беше единственият човек от тяхното семейство, който всъщност ме харесваше.
Дойде на гости една събота следобед, уж да види Мартин. Носеше кутия сладки и вид на човек, който не е спал от дни. Теодор, по чудо, беше вкъщи, но отново затворен в кабинета си, „довършвал спешни отчети“.
„Изглеждаш уморена, Ани“ – каза Ивайло, докато сипвах кафе.
„Ти също. Изпитите ли?“
Той се засмя сухо. „Не. По-скоро семейните финанси. Майка ми ме накара да прегледам счетоводството на фирмата. Търси къде могат да се направят „оптимизации“.“
„Теодор каза, че е труден период“ – казах предпазливо аз.
Ивайло ме погледна остро над ръба на чашата. „Труден период е евфемизъм, Ани. Фирмата кърви. И не е отвън. Раната е отвътре.“
„Какво искаш да кажеш?“
Той понижи глас, въпреки че Теодор беше в другата стая. „Искам да кажеш, че майка ми управлява тази фирма като лична банкова сметка от години. Тегли пари за нейните си… проекти. А батко покрива дупките. Тегли заеми. От все по-съмнителни места.“
Стомахът ми се преобърна. „Заеми? Каза ми, че са само забавени плащания.“
„Той лъже. Лъже теб, лъже себе си. Мисля, че дължи пари. Много пари. И не на банки.“ Ивайло въздъхна. „Видях едни преводи към една консултантска фирма… „ЛЛ Консулт“. Никога не бях чувал за тях. Но сумите са астрономически. И са редовни. Прилича повече на… изнудване, отколкото на плащане за услуги.“
„ЛЛ Консулт“ – повторих аз, а в главата ми светна червена лампа. Лилия.
„Освен това – продължи Ивайло, – майка ми иска да вкара батко в още по-голяма беля. Иска да ипотекирате този апартамент. Като допълнителна гаранция за нов, още по-голям заем.“
Стиснах чашата толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. „Тя не може да направи това. Кредитът е на наше име. Моят подпис е там.“
„Тя смята, че Теодор може да те убеди. Или да те принуди. Тя смята, че ти си просто една домакиня, която не разбира от тези неща.“ Ивайло ме погледна сериозно. „Ани, ти си адвокат. Моля те, не бъди просто домакиня. Провери нещата. Защото мисля, че той е напът да унищожи не само себе си, но и теб, и Мартин.“
Думите му бяха шамар. Той беше прав. Бях се превърнала точно в това, което Маргарита искаше да бъда – пасивна, уплашена и фокусирана само върху бебето.
Когато Ивайло си тръгна, аз не отидох при Мартин. Отидох в кабинета. Теодор го нямаше – беше излязъл на балкона за поредния приглушен разговор. Компютърът му беше заключен. Но аз знаех паролата. Винаги беше една и съща – рожденият ден на майка му.
Глава 4: Телефонът в полунощ
Онова, което открих в компютъра на Теодор, беше по-лошо отколкото си представях. Не беше просто лоша бизнес практика; беше отчаяние. Имейли от банки, отказващи рефинансиране. Сърдити съобщения от доставчици, заплашващи със съд.
И тогава видях папката. „ЛЛК“.
Вътре имаше договор. Договор за заем, но не от банка. Беше от „ЛЛ Консулт“, а лихвите бяха такива, че ми се зави свят. Това беше лихварство, облечено в легална форма. Сумата беше достатъчно голяма, за да ни съсипе. И като обезпечение беше заложено… дяловото участие на Теодор във фирмата.
Имаше и кореспонденция. Имейли от „[email protected]“. Лилия.
Тонът в началото беше делови. После ставаше по-топъл. После… интимен. „Теди, знам, че ти е трудно. Ще намерим начин. Ела тази вечер в офиса, ще обсъдим нещата насаме.“ „Теди, снощи беше прекрасно. Забрави за малко за жена си и майка си.“
Изневяра.
Не беше просто афера. Беше афера, оплетена в пари, дългове и шантаж. Тя го държеше. Държеше го с лихвите и с тайната им.
Затворих лаптопа точно когато той влезе. Видът ми сигурно ме е издал.
„Какво правиш?“ – попита той, а гласът му беше остър.
„Коя е Лилия, Теодор?“
Въпросът увисна във въздуха. Той пребледня. Започна да отрича – стандартните лъжи. „Тя е просто… консултант. Помага ни с реструктурирането.“
„Реструктуриране ли? Или източване?“ – изкрещях аз, забравила за спящото бебе. „Видях договора! Видях лихвите! Видях и имейлите, Теди! С какво те държи? С това, че спиш с нея, или с парите, които си взел зад гърба на майка си?“
Той рухна. Седна на стола и закри лицето си с ръце.
„Не разбираш, Ани. Майка ми… тя изпразни касата. Взе всичко за неин проект. Някаква луксозна сграда някъде. Не ми каза. Остави ме да се оправям с доставчиците. Трябваха ми оборотни средства. Веднага. Банките отказаха. Лилия беше единствената… тя предложи помощ.“
„Помощ?“ – изсмях се горчиво. „Това е примка, а ти си пъхна главата в нея. И си започнал да спиш с нея, за да спечелиш време?“
„В началото не беше така!“ – извика той. „Тя беше… разбираща. Изслушваше ме. Ти беше толкова обсебена от бебето, от микробите… Чувствах се сам. А майка ми ме мачкаше. Лилия беше… бягство.“
„Бягство, което ще ни коства апартамента! Което ще коства бъдещето на Мартин!“
„Тя заплашва, че ще покаже договора на майка ми. Ако Маргарита разбере, че съм заложил дяловете си без нейно знание, ще ме унищожи. Ще ме изхвърли от фирмата. Ще останем без нищо, Ани!“
В този момент Мартин се разплака от другата стая – силен, настоятелен рев, сякаш усещал отровата, която се беше просмукала в дома ни.
„Ти вече си ни оставил без нищо, Теодор“ – казах аз, а гласът ми беше мъртъв. Отидох при сина си. Взех го и го притиснах до себе си. Гледах мъжа, за когото се бях омъжила, и виждах само непознат. Уплашен, слаб мъж, хванат в капан, който сам си беше заложил.
Глава 5: Матриархът
На следващата сутрин Маргарита беше пред вратата ни. Не се обади предварително. Просто звънна в осем сутринта. Теодор вече беше излязъл, твърдейки, че има „спешна среща“, но аз знаех, че просто бяга от мен.
„Отвори ми, Ани. Знам, че си вътре.“ – гласът ѝ беше нетърпящ възражение.
Отворих. Този път тя носеше елегантни обувки, но аз пак посочих към чехлите.
„Няма нужда“ – каза тя и влезе, оставяйки обувките си на прага. Малка победа, която ми се стори незначителна на фона на бурята, която се задаваше.
Тя не седна. Застана в средата на хола и огледа апартамента, сякаш го оценяваше за продан.
„Теодор ми каза, че имате финансови затруднения.“ – започна тя без заобикалки.
Сърцето ми подскочи. Какво ѝ беше казал?
„Каза ми, че вноската по кредита ви идва малко висока този месец. Заради бебето, предполагам. Разходи.“
Той не ѝ беше казал истината. Беше използвал бебето като извинение. Страхливец.
„Справяме се“ – отговорих студено.
„Така ли? Защото той ме помоли за пари.“ – Маргарита ме погледна триумфално. „Разбира се, аз ще му помогна. Той е мой син. Но имам условия.“
Знаех си.
„Искам да се преместите. Имам един апартамент в моята сграда. По-голям е от този. Ще ви го дам, без наем. Ще продадете този, ще изплатите каквото дължите на банката, а остатъкът… ще влезе във фирмата. Като твоя инвестиция, Ани.“
Тя искаше да ни премести при себе си. Да ме контролира. Да отгледа Мартин по нейния начин. И да вземе парите от апартамента, за който аз бях дала първоначалната вноска от продажбата на гарсониерата на баба ми.
„Не.“
Тя повдигна вежда. „Какво каза?“
„Казах „не“. Няма да се местим. Няма да продаваме този апартамент. И няма да „инвестирам“ нищо във фирма, която ти източваш.“
Ако думите можеха да убиват, в този момент щях да съм мъртва. Лицето на Маргарита се вкамени.
„Какво си мислиш, че знаеш, малката? Ти, която цял ден сменяш пелени. Какво разбираш ти от бизнес?“
„Разбирам достатъчно, за да прочета едни отчети. Разбирам достатъчно, за да видя какъв заем е взел синът ти зад гърба ти. И разбирам, че ако не бяхте изтеглили всички пари от оборота, той нямаше да е в лапите на лихвари.“
Тя беше шокирана. Не беше очаквала да знам. За миг видях страх в очите ѝ. Но той бързо беше заменен от леден гняв.
„Значи знаеш. И какво? Ще му кажеш ли? Ще му кажеш, че аз съм взела парите, за да спася неговия дял от глупостта на баща му? Или ще му кажеш за твоята малка тайна?“
„Каква моя тайна?“ – попитах, макар че вече усещах как ледът пълзи по гръбнака ми.
„О, Ани. Наистина ли мислиш, че не съм те проучила, преди да позволя на Теодор да се ожени за теб? Ти, възпитаничката на дома за сираци. Ти, която си проби път в университета с лъжи и сълзи. Мислиш ли, че не знам за онзи инцидент в кантората? За онзи старши адвокат, който беше уволнен заради „непристойно поведение“? Мислиш ли, че хората повярваха на твоята версия?“
Залитнах, сякаш ме беше ударила. Това беше лъжа. Грозна, долна лъжа. Старшият адвокат ме беше тормозил, а аз бях събрала смелост да го докладвам. Бяха го уволнили, но слуховете бяха отровили въздуха. Бях напуснала малко след това, уж заради бременността.
„Ти си чудовище“ – прошепнах аз.
„Аз съм майка, която защитава сина си. А ти си пречка. Така че, чуй ме добре. Ще продадете апартамента. Ще се преместите при мен. Теодор ще ми прехвърли пълномощно за неговите дялове. А ти ще си гледаш детето и ще мълчиш. Защото ако проговориш, ако кажеш и дума на Теодор за моите пари или на някой друг за неговите заеми, ще се погрижа целият град да научи каква „адвокатка“ си всъщност. Ще се погрижа да не можеш да си намериш работа дори като чистачка. Ясна ли съм?“
Тя се обърна и тръгна към вратата. Спря за миг до обувките си.
„И почисти тук. Пълно е с прах.“ – каза тя, обу се и излезе, затръшвайки вратата след себе си.
Аз останах сама. Хваната в капан, точно като Теодор. Но моят капан беше двоен – от мъжа ми и от майка му.
Глава 6: Скритият живот
Трябваше ми план. Не можех да седя и да чакам Маргарита да унищожи и малкото, което ми беше останало. Юридическият ми мозък, замъглен от месеци на безсъние и бебешки пюрета, бавно започна да се събужда.
Първо, трябваше да знам с кого си имам работа. Коя беше Лилия?
Обадих се на Десислава. Деси беше най-добрата ми приятелка и все още работеше в кантората, която бях напуснала. Тя беше комбинация от детектив и акула.
„Деси, имам нужда от услуга. Огромна услуга. Трябва да провериш една фирма. „ЛЛ Консулт“. И една жена, Лилия Василева.“
„Ани? Ти ли си? Звучиш… различно.“
„Дълга история. Моля те, Деси. Дискретно. Провери всичко – регистрации, собственост, съдебни дела, всичко.“
„Ще го направя. Какво става, Ани? Онзи твой хубавец да не е загазил?“
„По-зле е. Аз съм загазила.“
Докато чаках Десислава да ми се обади, аз започнах собствено разследване. Започнах да следя Теодор. Не физически – не можех да оставя Мартин. Но дигитално. Възстанових изтрити файлове от лаптопа му. Проверих банковите му извлечения онлайн.
Картината беше зловеща. Той беше прехвърлял пари не само на Лилия, но и на други, по-малки сметки. Плащания за хотелски стаи. За скъпи вечери. За бижута.
Това не беше просто афера под натиск. Това беше двоен живот.
Той беше лъгал не само мен. Той беше лъгал и нея. Беше ѝ казал, че е в процес на развод. Че аз съм „нестабилна“ след раждането.
Теодор, моят мил, разсеян Теди, беше манипулатор от класа. Или пък беше просто толкова отчаян, че беше готов на всичко?
Десислава се обади след два дни.
„Ани, седни. Това, което ще ти кажа, не е хубаво.“
Затаих дъх.
„„ЛЛ Консулт“ е куха фирма. Регистрирана е на името на някакъв старец, вероятно клошар. Но реалният собственик… познай кой? Фирмата е дъщерно дружество, много добре прикрито, на един от най-големите конкуренти на мъжа ти. Една огромна корпорация, която от години се опитва да изкупи бизнеса на свекърва ти.“
Усетих как ми прилошава.
„Лилия не е просто лихварка, Ани. Тя е инструмент. Тя работи за тях. Те са я пратили да съсипе Теодор отвътре. Да го вкара в дългове, да вземе дяловете му и така да придобият контрол над цялата фирма на Маргарита. А той, идиотът, ѝ се е хванал на въдицата.“
„Има и още“ – продължи Десислава, а гласът ѝ беше мрачен. „Тя не е сама. Има силен гръб. Имат свои адвокати. Много добри адвокати. И изглежда се готвят за ход. Срокът на заема на Теодор изтича следващата седмица. Ако той не плати… те взимат всичко.“
„Но защо тя е започнала афера с него? Това е…“
„Това е бонус, Ани. Това е гаранция. Ако той се опита да се измъкне, тя ще го унищожи публично. Ще използва имейлите, снимките… каквото има. Тя играе мръсно. А Маргарита? Тя знае ли за това?“
„Не. Тя знае само, че той е взел заем. Не знае от кого. И не знае за… аферата.“
„Значи“ – заключи Десислава, – „в момента ти си единственият човек, който знае цялата истина. Че мъжът ти е изневеряващ глупак, свекърва ти е крадла, а и двамата са напът да бъдат изиграни от корпоративна акула, която спи с мъжа ти. Божичко, Ани, това е по-зле от сапунен сериал.“
Тя беше права. Но аз вече не бях просто шокираната съпруга. Бях адвокатът, който току-що беше получил досието по най-важното дело в живота си.
Глава 7: Моралната дилема
Трябваше да реша на чия страна съм.
Мога ли да спася Теодор? Исках ли? Той ме беше предал по най-унизителния начин. Беше заложил бъдещето на детето ни заради слабостта си и егото си.
Мога ли да помогна на Маргарита? Жената, която ме презираше, която ме заплаши и шантажира, която беше източила фирмата и беше причинила цялата тази бъркотия на първо място?
Или трябваше просто да взема Мартин и да избягам? Да ги оставя да се изядат един друг?
Но ако избягах, щях да остана без нищо. Щях да бъда безработната майка, която е напуснала мъжа си. Маргарита щеше да изпълни заплахата си и да съсипе репутацията ми. Теодор, притиснат до стената, щеше да се съгласи на всичко, което Лилия или майка му поискат. А апартаментът, нашият дом, щеше да бъде изгубен.
Не. Не можех да избягам. Трябваше да се боря.
Но за да се боря, ми трябваше съюзник. А единственият възможен съюзник беше също и мой враг.
Изправих се срещу Теодор същата вечер. Този път не крещях. Бях спокойна. Ледено спокойна.
„Знам всичко, Теодор. Знам за Лилия. Знам за конкурентите. Знам, че тя те използва, за да превземе фирмата на майка ти. Знам, че срокът на заема изтича следващата седмица.“
Той ме гледаше като ударен.
„Ани… аз… мога да го оправя.“
„Не, не можеш. Ти си пионка в игра, която дори не разбираш. Ти си слаб. Ти предаде мен, предаде и майка си, макар че тя го заслужава.“
Той сведе поглед. „Вярно е. Аз съм провал.“
„Да, така е. Но ти си баща на сина ми. И аз няма да позволя ти, майка ти или онази жена да унищожите бъдещето му. Така че сега ще ме слушаш много внимателно.“
Разполагах с няколко дни. Планът ми беше рискован. Той включваше да използвам двамата си врагове един срещу друг.
„Ще кажеш на майка си“ – наредих аз.
„Не мога, Ани! Тя ще ме убие!“
„Тя ще те убие, ако Лилия вземе дяловете ти. Но ако ѝ кажеш истината сега, тя може и да реши да се бие. Тя може да е чудовище, но това е нейната фирма. Тя няма да я даде без бой. Ще ѝ кажеш за Лилия, за конкурентите, за аферата. Ще ѝ кажеш всичко. И ще ѝ кажеш, че аз знам. И че единственият начин да се спасите, е да работите с мен.“
„С теб? Но ти… ти си адвокат, но не практикуваш…“
„Аз съм единственият адвокат, на когото можете да се доверите, защото аз имам същия залог като вас – този апартамент. Десислава ще ми помага отвън. Но ти и майка ти трябва да ми дадете достъп до всичко. Всички документи. Всички сметки. Включително нейните тайни сметки, Теодор. Онези, от които е източила фирмата.“
Това беше моята морална дилема. За да спася семейството си, трябваше да се съюзя с жената, която ме заплаши. Трябваше да използвам мръсните тайни на свекърва си като оръжие срещу врага ѝ. Трябваше да спася мъжа, който ми изневери.
Това беше кал. Много по-мръсна от следите от ботушите на Маргарита. И аз бях напът да скоча в нея с двата крака.
Глава 8: Семейният съвет
„Семейният съвет“, както го нарекох, се състоя в нашия хол. Маргарита седеше на дивана, изправена като струна. Теодор беше до нея, свит, изглеждаше с десет години по-стар. Аз бях на стола срещу тях, с лаптопа в скута си. Мартин спеше в стаята си – единственият невинен в тази къща.
„Значи е вярно“ – гласът на Маргарита беше тих, но вибрираше от ярост. Тя не гледаше мен, а Теодор. „Не стига, че си некадърен и си взел заем от враговете ми, ами си и спал с тях. Опозори ме.“
„Мамо, аз…“ – започна Теодор.
„Млъкни!“ – сряза го тя. После погледът ѝ се спря на мен. „А ти. Ти си знаела. И сега какво? Идваш да ми се присмиваш? Да ми кажеш „казах ли ти“?“
„Не съм дошла да се присмивам“ – отговорих аз, отваряйки лаптопа. „Дойдох да ви предложа сделка. Защото след пет дни Лилия и нейните шефове ще притежават контролния пакет на фирмата ви. И първото нещо, което ще направят, е да ви изхвърлят и двамата. А след това ще дойдат за този апартамент, защото Теодор е подписал и лична гаранция, която аз открих заровена в документите.“
Лицето на Маргарита пребледня. За личната гаранция не знаеше.
„Каква сделка?“
„Аз и моята колежка Десислава прегледахме договора за заем. Той е жесток, но е законен. Почти. Има една малка процедурна грешка в начина, по който е регистрирано обезпечението. Малка е, но е достатъчна, за да го оспорим в съда. Можем да подадем иск за спиране на изпълнението.“
„Съд?“ – Маргарита се изсмя. „Това ще отнеме месеци! Години! Дотогава те ще ни съсипят публично. Ще разкажат за аферата.“
„Точно така. Делото няма да го спечелим. Но ще ни спечели време. Време, от което се нуждаем за втората част на плана.“
Погледнах Теодор. „Теодор, кога за последно си говорил с Ивайло?“
„С брат ми? Не знам, преди седмица. Защо?“
„Защото Ивайло е по-умен от вас двамата, взети заедно. И защото той знае къде са твоите пари, Маргарита.“
Тя скочи. „Как смееш! Нямам никакви тайни пари!“
„О, имате. Ивайло прегледа счетоводството ви. Видял е преводите към офшорни сметки, маскирани като „консултантски разходи“. Парите, които източихте от собствената си фирма, за да си построите онзи палат на юг. Парите, чиято липса принуди Теодор да вземе заема от Лилия.“
Маргарита ме гледаше с чиста омраза.
„Ето я сделката“ – казах аз. „Аз ще водя съдебната битка. Ще ги забавя. А ти, Маргарита, ще върнеш тези пари. Всичките. Ще ги използваме, за да предложим на Лилия споразумение. Не цялата сума, но достатъчно, за да я накараме да се замисли.“
„Да ѝ платя? На нея? Никога!“
„Тогава губиш всичко. Фирмата, репутацията си. Всичко. Аз обаче ще се погрижа да загубя само апартамента. Ще се разведа с Теодор, ще поискам огромна издръжка и ще използвам всичките си адвокатски умения, за да докажа, че той съзнателно е застрашил детето си. Ще те съсипя в съда за семейно право.“
Това беше блъф. Поне отчасти. Но тя не знаеше.
Настана тишина. Чуваше се само бръмченето на хладилника.
„Ти си малка, отмъстителна усойница“ – каза Маргарита бавно.
„Аз съм майка, която защитава детето си“ – отвърнах аз, повтаряйки собствените ѝ думи. „Точно като вас. И така, имаме ли сделка?“
Тя ме гледаше дълго. Виждах как колелцата в главата ѝ се въртят. Пресмяташе загубите. Накрая, тя кимна. Едва забележимо, но кимна.
„Добре. Ще играя твоята игра. Но да знаеш, Ани. Дори да спечелим, никога няма да ти простя за това.“
„Нямам нужда от прошката ви“ – казах аз, затваряйки лаптопа. „Имам нужда от банковите ви извлечения.“
Глава 9: Адвокатите
Следващите няколко дни бяха ад. Превърнахме хола си в щабквартира. Аз, Десислава, която си беше взела отпуск, за да ми помогне, и Ивайло, който беше извикан спешно от университета.
Ивайло беше шокиран от разкритията за брат си, но не и от тези за майка си.
„Знаех си, че е скрила пари. Просто не знаех къде.“ – каза той, ровейки се в купищата документи, които Маргарита беше донесла неохотно.
Теодор беше сведен до ролята на куриер. Носеше кафе, тичаше до ксерокса и отговаряше на въпросите ни с „да“ и „не“. Беше смазан. Не знаех дали някога ще се възстанови. Не знаех и дали ме интересува.
Маргарита, от своя страна, беше в бойна готовност. След като преглътна първоначалния шок, тя се превърна в машината, която вероятно беше управлявала фирмата толкова години. Тя мразеше да ѝ се нарежда, особено от мен, но разбираше логиката зад всяка наша стъпка.
„Те ще отвърнат на иска ни с компромат“ – каза Десислава, докато пишеше исковата молба. „Трябва да сме готови за това.“
„Компроматът е Теодор“ – казах аз. „Трябва да го неутрализираме. Трябва ние да ударим първи.“
Маргарита ме погледна неразбиращо.
„Теодор ще даде публично изявление. Преди делото.“ – обясних аз. „Ще си признае. Не за аферата, разбира се. Ще си признае за „лошото бизнес решение“. Ще каже, че е бил подведен от консултантска фирма, която се е опитала да извърши враждебно превземане. Ще се извини на служителите си и на семейството си. Ще се представи като жертва, а не като глупак.“
„Това ще го съсипе!“ – възрази Маргарита.
„Не. Това ще отнеме оръжието на Лилия. Ако той сам си признае за лошия заем, нейната заплаха губи тежест. Тя ще остане само с… аферата. А това е личен въпрос, който съдът няма да коментира.“
„Тя ще пусне снимките в пресата“ – прошепна Теодор.
„Нека ги пусне“ – казах аз, без да го поглеждам. „Това ще е грозно. Ще боли. Но няма да е незаконно. И няма да им спечели фирмата. Ще изглежда като отмъщението на изоставена жена, а не като бизнес ход.“
В деня преди делото за обезпечителната мярка, адвокатите на Лилия се свързаха с нас. Искаха среща.
Отидохме аз и Маргарита. Десислава ни чакаше в колата.
Срещата беше в стъклен офис в центъра на града. Лилия беше там. Беше красива, студена и изглеждаше отегчена. До нея беше нейният шеф – мъж на име Петров, истинският играч зад кулисите. И техният адвокат, който изглеждаше така, сякаш закусва с пирони.
„Госпожо Атанасова“ – започна адвокатът, обръщайки се към Маргарита. „Предполагам, сте тук, за да ни предадете дяловете доброволно. Ще ви спестим публичното унижение.“
Маргарита се усмихна. Беше плашеща усмивка. „Аз пък мислех, че вие сте тук, за да се извините, че сте изпратили служителката си да спи със сина ми, за да открадне бизнеса ми.“
Лилия леко се изчерви, но Петров дори не трепна.
„Вие нямате случай“ – каза адвокатът им.
„Напротив“ – намесих се аз, оставяйки на масата нашата искова молба. „Имаме процедурна грешка във ваша вреда. Ще ви блокираме в съда за поне две години. През това време ще подадем срещу вас иск за индустриален шпионаж, използване на неморални практики и опит за враждебно превземане чрез емоционален шантаж.“
Адвокатът се засмя. „Това са глупости.“
„Така ли? А какво ще кажете за преводите, които сте правили към личната сметка на Лилия, извън хонорара ѝ? Приличат много на плащане за… специални услуги. Чудя се как ли НАП ще погледне на това? Или съпругът ѝ? Чух, че е много влиятелен.“
Това беше блестящият ход на Десислава. Тя беше открила, че Лилия също има таен живот – и краде от собствените си шефове.
Петров спря да се усмихва. Той погледна Лилия с нов, пресметлив поглед.
„Какво искате?“ – попита той.
„Искаме да си платим заема“ – каза Маргарита. „Но не цялата сума. Ще платим главницата. Плюс пет процента лихва. Не двеста. И вие ще забравите, че фирмата ни съществува. А ние ще забравим за вашите малки тайни.“
„Невъзможно.“
„Помислете. Две години съдебни битки. Публични скандали, които ще засегнат и вас, и вашите съпрузи. Или чиста сделка сега.“ – казах аз.
„Ще си помислим.“ – каза Петров и стана.
Когато излязохме, Маргарита ме погледна почти с уважение. „Не си толкова глупава, колкото изглеждаш, Ани.“
„Нито пък вие сте толкова непобедима, колкото си мислите, Маргарита“ – отвърнах аз.
Глава 10: Изповедта на Ивайло
Докато чакахме отговора на Петров, напрежението в апартамента можеше да се разреже с нож. Теодор спеше на дивана в хола. Аз бях в спалнята с Мартин. Маргарита идваше и си отиваше, мълчалива и мрачна.
Една вечер Ивайло остана, след като всички си тръгнаха. Изглеждаше притеснен.
„Ани, има нещо, което не съм казал на никого. Дори на теб.“
Седнах. Вече бях подготвена за всичко.
„Когато преглеждах счетоводството… видях не само изходящите преводи на майка ми. Видях и… други неща. Теодор не е просто слаб. Той… той е крал.“
„Какво?“
„Не като майка ми, в големи мащаби. А… дребни, жалки кражби. Фалшиви фактури за командировки, които не са се случили. Двойни плащания на доставчици, като половината отива в негова тайна сметка. Той е правил това от години. Още преди Лилия. Мисля, че така е плащал за… за другите си жени. За луксозния си живот, който аз и ти не виждахме.“
Това беше удар, който не очаквах. Изневярата не беше еднократен акт на отчаяние. Тя беше модел на поведение. Живот, изграден върху лъжи.
„Той е плащал за бижута и хотели с пари от фирмата, докато аз съм брояла стотинки за пюрета?“ – гласът ми трепереше.
„Мисля, че да.“ – Ивайло ме гледаше със съчувствие. „Ани, той не е просто жертва. Той е също толкова лош, колкото Лилия. А майка ми го е знаела. Мисля, че тя го е покривала. Защото той е нейният син. Нейният „наследник“. Тя е предпочитала да го остави да краде дребни суми, стига да запази фасадата на „успешен бизнесмен“.“
Предателството беше пълно. То не беше само към мен. То беше към фирмата, към служителите, към брат му.
„Защо ми го казваш чак сега, Ивайло?“
„Защото утре те ще приемат сделката ви. Знам ги тези хора. Те ще вземат парите и ще се оттеглят. Маргарита ще върне парите във фирмата. Всичко ще се… „оправи“. Но ти ще останеш омъжена за този човек. Ще продължиш да живееш в тази лъжа. Мислех, че трябва да знаеш с кого си лягаш. И за кого се бориш.“
Той беше прав. Борех се за къща, построена върху гнили основи. Борех се за мъж, който беше непознат и престъпник.
„Какво да правя, Ивайло?“ – прошепнах аз.
„Това ти трябва да решиш, Ани. Ти си адвокат. Но каквото и да решиш, аз ще те подкрепя. И ще свидетелствам, ако се наложи.“
Той остави една папка на масата. „Тук са копията. Фактурите. Банковите извлечения на тайната му сметка. Просто… за да ги имаш.“
Когато той си тръгна, аз стоях дълго време, гледайки папката. Това беше моята бомба. Моят изход. Но и моето окончателно унищожение на семейството.
Глава 11: Предателството
На следващата сутрин адвокатът на Петров се обади. Приемаха сделката.
Маргарита беше триумфална. „Видя ли? Казах ти, че ще се уплашат.“ Тя незабавно организира връщането на парите от офшорната си сметка. Беше болезнен процес за нея, но облекчението, че спасява фирмата си, беше по-голямо.
Теодор беше… облекчен. Толкова облекчен, че започна да се държи почти нормално.
„Ани, знам, че миналото беше тежко… Но сега всичко е наред. Ще започнем отначало. Аз ще се променя, обещавам.“
Той се опита да ме прегърне. Аз се отдръпнах, сякаш ме беше опарило. В ръката си стисках папката, която Ивайло ми беше дал.
„Трябва да поговорим, Теодор.“
В този момент се позвъни. Беше Лилия. Сама.
„Какво искаш?“ – попитах я аз, заставайки на вратата.
„Искам да говоря с Теодор. Насаме.“
„Каквото имаш да му казваш, ще го кажеш пред мен.“
Тя ме изгледа с презрение, но влезе. Теодор беше пребледнял отново.
„Петров ме уволни“ – каза тя студено. „Заради твоите заплахи. Съсипахте ме.“
„Ти сама се съсипа“ – отвърнах аз.
„Може би. Но няма да падна сама.“ Тя погледна Теодор. „Теди, скъпи. Мислеше ли, че просто ще си тръгна? Ти ми обеща, че ще оставиш тази… тази домакиня. Обеща ми, че ще бъдем заедно. Че фирмата ще е наша.“
„Лилия, моля те, не сега…“ – заекна той.
„А, сега не е удобно? Когато тя ти спаси задника? Е, имам изненада за теб. Помниш ли всички онези „командировки“? Всички онези пари, които „спести“ от фирмата? Всички онези фалшиви фактури, които аз ти помагах да изготвяш?“
Обърнах се към Теодор. „Тя ти е помагала? Ти си крал с нея?“
Той мълчеше.
Лилия се засмя. „О, той е крал много преди мен. Аз просто му показах как да го прави по-ефективно. Как мислиш, че плащаше за нашите уикенди? За часовника, който ти подари за рождения ден?“
Часовникът, който уж беше „бонус“ от фирмата.
„Ти си мислеше, че ме държиш с дълга“ – продължи Лилия, обръщайки се към него. „Но аз те държах с това. Имам копие от всяка фалшива фактура. Всяко банково извлечение. Мислех да го използвам срещу Петров, ако се наложи. Но сега… мисля, че ще го дам на майка ти. И на полицията.“
Това беше предателството. Не нейното към него. А неговото към мен. Той беше използвал едната си любовница (и крадла), за да финансира другата си любовница (и лихварка), докато жена му вкъщи е гледала детето му.
„Изчезвай“ – казах аз. Гласът ми беше толкова тих, че едва се чуваше.
„Какво?“ – Лилия ме погледна.
„Казах, изчезвай. Веднага.“
„Или какво? Ще извикаш полиция?“
Отворих папката, която Ивайло ми беше дал. И извадих една друга папка отдолу. Моята.
„Не. Ще ти покажа това.“
Подадох ѝ разпечатка. Беше от разследването на Десислава.
„Това е банковата сметка на съпруга ти. А това са преводите, които Петров е правил към него. Не към теб.“
Лилия замръзна.
„През цялото време ти си мислеше, че играеш игра. Но ти също си била пионка. Петров не е плащал на теб за услугите ти. Той е плащал на мъжа ти. Мъжът ти те е използвал, за да се добере до Теодор. Той е искал фирмата. Ти си била просто примамката. И двамата сте били изиграни.“
Лицето на Лилия се сгърчи от неверие, а после от ярост. Тя грабна листата, обърна се и излетя от апартамента, без да каже и дума повече.
Затворих вратата. Обърнах се към Теодор. Той стоеше в средата на стаята, напълно сломен.
„Ани…“
Подадох му папката на Ивайло.
„Това е всичко. Всичките ти кражби. Всичките ти лъжи. Утре сутрин ще се срещна с адвоката си за развод. Ще поискам пълно попечителство над Мартин и този апартамент. Ако се опиташ да се бориш с мен, ако майка ти се опита да ме спре или да изпълни заплахата си, тази папка отива в прокуратурата. Ще се погрижа да лежиш в затвора. Ти нямаш избор. Ще подпишеш всичко.“
Глава 12: Войната
Мислех, че това е краят. Но подцених Маргарита.
Когато Теодор ѝ казал за решението ми и за папката, тя не изпаднала в ярост. Тя изпаднала в студена, пресметлива ярост.
Дойде при мен същата вечер.
„Значи това е. Ще унищожиш сина ми.“
„Синът ви се унищожи сам. Аз просто събирам парчетата.“
„И какво искаш, Ани? Пари? Апартамента? Ще ти ги дам. Просто ми дай тази папка.“
„Искам свобода. Искам репутацията си обратно. Искам синът ми да расте далеч от тази отрова.“
Тя ме гледаше дълго. „Ти ме мразиш. И имаш право. Аз те подцених. Мислех те за слаба. Но ти си по-корава от мен.“
Това беше последното нещо, което очаквах да чуя.
„Но има нещо, което не разбираш“ – продължи тя. „Ако тази папка стигне до прокуратурата, те няма да спрат с Теодор. Те ще започнат да ровят. Ще намерят моите сметки. Ще намерят моите „оптимизации“. Аз също ще отида в затвора. Фирмата ще бъде конфискувана. Всички ще загубим. Включително и Мартин. Защото парите, с които ще ти платя издръжка, парите за този апартамент… всичко идва оттам.“
Тя беше права. Бях толкова фокусирана върху собственото си отмъщение, че не бях видяла цялата картина. Ако ги съсипех, съсипвах и себе си.
„И какво предлагаш?“ – попитах уморено.
„Война. Но не един срещу друг. А ние двете… срещу всички.“
Не разбирах.
„Фирмата е прогнила“ – каза тя. „Теодор е слаб и е престъпник. Аз съм стара и съм правила твърде много компромиси. А ти… ти си умна и си безмилостна. И имаш нужда от работа.“
„Какво?“
„Ивайло ще се върне в университета и ще завърши. Аз ще му прехвърля моите дялове. Той е чист. А ти… ти ще станеш главен изпълнителен директор на фирмата.“
Това беше толкова абсурдно, че почти се засмях. „Аз? Аз съм в майчинство. И ви мразя.“
„Точно затова си перфектна. Ти нямаш сантименти. Ти ще изчистиш тази фирма. Ще уволниш некадърниците. Ще поправиш кражбите на Теодор. Ще преструктурираш всичко. Аз ще бъда в сянка, ще ти помагам с контактите си. А ти ще управляваш.“
„А Теодор?“
„Теодор ще получи това, което заслужава. Ще го изпратим на „лечение“. Дълга почивка. Далеч оттук. Когато се върне, ако се върне, ще работи в склада. Под твое ръководство.“
„А папката?“
„Папката остава при теб. Като твоя застраховка. Гаранция, че никой от нас никога повече няма да те предизвика.“
Това беше най-лудото предложение, което бях чувала. Да поема фирмата на враговете си? Да работя рамо до рамо с жената, която ме беше заплашила? Да управлявам съсипания живот на мъжа, който ме предаде?
Това беше война. Война срещу миналото, срещу конкурентите, които все още щяха да ни дебнат, срещу самата природа на това семейство.
„А Мартин?“ – попитах аз.
„Мартин ще има майка, която притежава всичко. А не майка, която се крие.“
Глава 13: Цената
Цената беше висока.
Първият месец беше касапница. С Десислава като мой юридически съветник, ние влязохме във фирмата. Уволнихме половината от ръководството – хората на Маргарита, които бяха знаели за източването, и хората на Теодор, които бяха прикривали отсъствията му.
Теодор беше изпратен в скъпа клиника в чужбина. Официално, за „преумора“. Неофициално, за да го държим далеч.
Маргарита спази думата си. Тя се оттегли. Гледаше отстрани как разглобявам империята ѝ и я сглобявам наново. Беше ѝ трудно. Виждах го в очите ѝ. Но тя мълчеше.
Трябваше да се справя със съдебните дела, които доставчиците бяха завели. Трябваше да предоговоря всеки заем, всяка лихва. Трябваше да работя по осемнайсет часа на ден.
Мартин растеше. Гледачката го водеше в офиса, за да мога да го видя за половин час. Чувствах се виновна. Бях се превърнала в човека, когото презирах – отсъстващият родител, обсебен от работа. Но знаех, че го правя, за да му осигуря бъдеще, което не зависи от милостта на хора като Маргарита или Теодор.
Ивайло се върна за лятото и ми помогна. Той беше брилянтен с числата. Той беше моята дясна ръка.
„Правиш правилното нещо, Ани“ – каза ми той една вечер, докато преглеждахме отчетите.
„Така ли? Чувствам се като чудовище.“
„Ти си хирург. Понякога трябва да режеш, за да спасиш пациента.“
Най-трудната част беше да се погледна в огледалото. Бях станала студена. Пресметлива. Бях се съюзила с дявола и бях започнала да му приличам. Това беше цената на оцеляването. Цената на властта.
Глава 14: Жертвата
Теодор се върна след шест месеца. Беше отслабнал. Изглеждаше… празен.
„Ани“ – каза той, застанал в хола, който вече не беше негов.
„Теодор. Надявам се, че си по-добре.“
„Аз… съжалявам. За всичко.“
„Знам.“ – казах аз. Но съжалението му не променяше нищо. То не можеше да изтрие лъжите, кражбите, унижението.
„Какво да правя сега?“ – попоти той.
„Както се разбрахме. Започваш работа в склада в понеделник. Осем сутринта. Ще се отчиташ на новия управител. Ще живееш в малкия апартамент над офиса. Ще виждаш Мартин всяка втора събота. Под мой надзор.“
Той кимна. Беше приел съдбата си. Той беше жертвата. Но беше жертва на собствените си избори.
Аз също бях жертва. Бях жертвала мекотата си. Бях жертвала вярата си в любовта. Бях жертвала времето със сина си.
Маргарита беше жертвала империята си и гордостта си.
Всички бяхме платили.
Глава 15: Новият под
Мина една година.
Фирмата беше стабилна. Дори печеливша. Ивайло беше завършил и официално пое дяловете си, работейки като финансов директор под мое ръководство. Десислава беше напуснала кантората и беше станала съдружник при мен.
Бях изплатила ипотечния кредит. Апартаментът беше мой. Само мой.
Мартин вече не пълзеше. Той тичаше. Беше будно, щастливо дете, което обожаваше чичо си Ивайло и беше предпазливо към баща си по време на кратките им срещи.
Теодор работеше в склада. Чух, че се справял добре. Беше изпълнителен. Може би за първи път в живота си вършеше честна работа.
Днес Маргарита дойде на гости. Да види Мартин. Не се беше обадила. Просто звънна.
Сърцето ми леко се сви – стар навик. Отворих вратата.
Тя стоеше там. Висока, както винаги, но нещо в нея беше различно. Беше по-мека. По-уморена.
Погледнах надолу. Тя носеше същите онези ботуши отпреди година.
Преди да успея да кажа каквото и да било, тя се наведе, с леко сумтене, и ги събу. Внимателно ги остави на постелката пред вратата.
После ме погледна. „Имаш ли едни чехли, Ани? Малко ми е студено на краката.“
Взех новите чехли, които държах на шкафчето. Подадох ѝ ги.
Тя ги обу.
И влезе в моята къща.