Лилия нахлу в кабинета на мениджъра, без да почука. Дървената врата се блъсна с тътен в стената, но мъжът зад махагоновото бюро дори не вдигна поглед. Той бавно подписваше някакъв документ, сякаш нейното нахлуване беше просто лек повей на вятъра.
„Писна ми от това място! Напускам!“
Думите отекнаха в тишината на луксозния кабинет. Лилия трепереше – отчасти от гняв, отчасти от адреналина на собствената си дързост. Беше репетирала тази реч в главата си седмици наред. Очакваше викове, може би дори заплахи. Очакваше поне някаква драматична реакция, някакво признание за хаоса, който причиняваше.
Мениджърът, Мартин, най-после вдигна очи. Те бяха студени, сиви и напълно безизразни. Той бавно остави писалката си върху попивателната хартия.
Мениджърът само кимна спокойно: „Добре, успех навън.“
Тишината, която последва, беше по-оглушителна от нейния крясък. Тя се сепна. Въздухът излезе от дробовете ѝ.
„Чакай… просто ще ме оставиш да напусна?“ — гласът ѝ беше писклив, неуверен.
Той сви рамене, леко, почти незабележимо движение на скъпия му костюм. „Това каза, нали? Че напускаш. Или си промени мнението през последните десет секунди?“
Лилия стоеше като втрещена. Това не беше по план.
„Аз… аз знам какво се случва тук!“ — изстреля тя, опитвайайки се да възвърне контрола. „Мислх, че ще те е грижа, че губиш някой, който знае…“
Мартин я прекъсна, този път тонът му беше остър като лед. „Лилия, ти си добър служител на средно ниво. Но не си незаменима. Никой не е. Ако си решила да търсиш развитие другаде, това е твое право. Сега, ако обичаш, имам среща. Моля, остави картата си за достъп и служебния телефон на рецепцията на излизане. Отдел „Човешки ресурси“ ще се свърже с теб за документите.“
Той отново сведе поглед към документите си, отписвайки я напълно.
Унижението я заля като вълна. Тя не беше просто служител на средно ниво. Тя беше тази, която беше открила файловете. Тя беше тази, която знаеше за „Проекта Хидра“, за двойните счетоводни книги, за парите, които изтичаха към офшорни сметки. Беше си мислила, че това знание ѝ дава власт.
Сега осъзнаваше, че това знание я правеше просто заплаха, която трябва да бъде елиминирана тихо. А тя тъкмо се беше елиминирала сама.
Тя се обърна, без да каже и дума повече. Гневът ѝ беше изстинал, заменен от вледеняващ страх. Докато вървеше по дългия коридор, покрай стъклените стени на офиса, тя усещаше погледите на бившите си колеги. Чуваше шепота им.
Мартин не я беше оставил да напусне. Той я беше изхвърлил, без дори да си изцапа ръцете. И най-лошото беше, че той знаеше, че тя знае. А спокойствието му не означаваше безразличие. Означаваше, че тя вече не е негов проблем.
Поне така си мислеше той.
Глава 2
Веднага щом вратата се затвори зад Лилия, фасадата на Мартин се пропука. Той отпусна рамене и разтри слепоочията си с дълга, измъчена въздишка. Главоболието пулсираше зад очите му вече трети ден.
Напускането на Лилия не беше просто досада; то беше усложнение. И то в най-лошия възможен момент.
Телефонът на бюрото му иззвъня – вътрешната линия. Беше секретарката му.
„Господин Петър е тук за срещата ви.“
„Нека влезе“, отвърна Мартин и бързо оправи вратовръзката си, възвръщайки стоманената си маска.
Петър, неговият съдружник, влезе с широка, но напрегната усмивка. Той беше пълната противоположност на Мартин – шумен, облечен в ярки цветове, винаги готов за шега. Но днес дори неговата бодрост изглеждаше фалшива.
„Чух драмата в коридора“, каза Петър, докато се настаняваше на един от столовете за посетители. „Малката Лилия най-после се счупи, а?“
„Така изглежда“, отвърна Мартин сухо. „Беше въпрос на време.“
„Е, по-малко грижи за нас. Тя ставаше твърде любопитна напоследък. Все задаваше въпроси за сметките на онзи строеж.“ Петър се засмя, но смехът му беше кух. „Както и да е. Дойдох за по-важни нещица. Получи ли обаждането?“
Мартин кимна бавно. „Обадиха се тази сутрин. Пълна данъчна ревизия. Искат всичко. Последните пет години.“
Усмивката на Петър изчезна напълно. „По дяволите. По дяволите, Мартин! Мислех, че нашият човек в агенцията ще ни покрие!“
„Нашият човек явно вече не е наш“, каза Мартин. Той отвори чекмедже и извади дебела папка. „Това дойде с куриер преди час. Призовка. Един от подизпълнителите ни съди. Твърди, че сме използвали некачествени материали и сме фалшифицирали докладите за безопасност.“
Петър пребледня. „Това… това е невъзможно. Кой би…“
„Въпросът не е кой, а какво ще правим“, прекъсна го Мартин. „Анелия вече работи по въпроса. Ще ни струва състояние да потулим това. А с ревизията на врата ни…“
„Трябва ни кеш, Мартин. Много кеш, и то бързо“, каза Петър, потропвайки нервно с пръсти по бюрото. „Онзи заем, който изтеглихме за новия парцел… лихвите започват да текат от следващия месец. Ако не започнем да строим, банката ще ни изяде живи.“
„Знам.“ Мартин се изправи и отиде до прозореца. Гледаше надолу към забързания град, но не виждаше нищо. Мислите му бяха в дома му. В студената вечеря снощи, в празния поглед на съпругата му, Диана. В парите, които тя харчеше, сякаш растяха по дърветата.
„А сега и Лилия“, продължи той, по-скоро на себе си. „Тя не напусна просто така. Тя беше уплашена. И гневна.“
„Какво те притеснява? Тя е никой“, каза Петър.
„Притеснява ме това, което може да знае. И на кого може да го каже.“ Мартин се обърна. „Искам да я държиш под око. Дискретно. Разбери къде ходи, с кого говори. Не можем да си позволим още изненади.“
Петър кимна, макар и неохотно. „Ще се погрижа. Но ти, приятелю, трябва да се погрижиш за банката. И за жена си. Чувам, че последната ѝ благотворителна вечеря е струвала колкото един апартамент.“
Мартин стисна челюст. „Не се тревожи за жена ми. Тревожи се за ревизията.“
Глава 3
Лилия се прибра в малкия си двустаен апартамент, треперейки. Ръцете ѝ не спираха да се движат, докато се опитваше да си налее чаша вода. Тя споделяше апартамента със сестра си, Мария. Мария беше на дивана, заобиколена от купчини сметки и банкови извлечения, с калкулатор в ръка.
„Какво стана? Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак“, попита Мария, без да вдига поглед от цифрите.
„Напуснах.“
Това най-после привлече вниманието ѝ. Мария изпусна химикалката. „Какво си направила? Лилия, шегуваш ли се? Вноската по ипотеката е следващата седмица! Как, за бога, ще платим…“
„Не можех повече, Мария! Не можех да стоя там и да гледам какво правят!“
„Какво правят? Плащат ти заплата! Заплата, от която зависим! Ти знаеш, че моята работа на половин работен ден едва покрива храната!“
Лилия седна тежко срещу нея. Страхът ѝ отстъпваше място на праведната ярост. „Те са крадци, Мария! Измамници! Те перат пари. Фалшифицират документи. Видях го! Намерих файловете, които Мартин мислеше, че е изтрил.“
Мария я зяпаше с ужас. „Какво си намерила? О, боже мой, Лилия, не ми казвай, че си взела нещо…“
„Разбира се, че взех!“ Лилия отиде до спалнята си и се върна с малка флашка. „Всичко е тук. Двойното счетоводство, офшорните преводи, имената… Всичко.“
Мария скочи на крака. „Ти си луда! Напълно си си загубила ума! Тези хора… Мартин… те са могъщи. Те ще те смачкат! Ще ни смачкат и двете! Трябва да върнеш това!“
„Да го върна? Искаш да им върна доказателството за престъпленията им? Аз не напуснах, Мария. Той ме остави да напусна. Той знаеше, че знам. Той просто ме отписа. Мисли си, че съм твърде малка, за да направя нещо.“
„Защото си! Ние сме! Ние сме две жени, които се борят да платят проклетия си жилищен кредит! А те са корпорация за милиони! Какво мислиш, че ще направиш с това? Ще отидеш в полицията?“ Мария се изсмя истерично. „Те вероятно притежават и полицията!“
„Не знам какво ще правя“, призна Лилия, гласът ѝ отново трепереше. „Но не можех да остана. Имаше морална дилема, която не можех да преглътна. Да стоя там, да взимам парите им, знаейки, че са построени върху лъжи? Знаейки, че онзи строеж, който се срути миналата година…“ Тя млъкна, спомняйки си статиите.
„Това не е било инцидент, нали?“ — прошепна Мария.
Лилия поклати глава. „Не. Било е спестяване на разходи. И те са го прикрили. Всичко е тук.“
Мария седна обратно, победена. Тишината в стаята се изпълни със страха от реалността. Проблемът вече не беше само ипотеката. Проблемът беше флашката в ръката на Лилия, която сега тежеше колкото целия им свят.
„Трябва ти адвокат“, каза накрая Мария. „Не някой случаен. Някой, който знае как да се бори с такива като тях. И ние нямаме пари за такъв адвокат.“
Лилия стисна флашката. „Може би няма да имам нужда от пари. Може би ще намеря някой, който иска истината толкова, колкото и аз.“
Глава 4
На другия край на града, в обширна къща зад високи стени, Диана, съпругата на Мартин, скучаеше. Тя седеше на ръба на басейна, облечена в копринен халат, и разглеждаше каталог за изкуство. Телефонът ѝ лежеше до нея, мълчалив.
Животът на Диана беше низ от перфектно подредени събития: благотворителни обеди, срещи на управителния съвет на фондацията на баща ѝ, вечери с други богати и отегчени двойки. Тя имаше всичко – парите, статуса, къщата. Но се чувстваше като позлатена птица в клетка.
Мартин беше станал непоносим. Откакто бизнесът му започна да се разраства толang, той се превърна в студен, пресметлив автомат. Те не говореха; те обменяха информация. За графика му, за нейните разходи, за това кое събитие трябва да посетят заедно, за да поддържат имидж.
Семейните конфликти бяха тихи, но дълбоки. Бяха като пукнатини в лед, които се разпространяваха под повърхността. Той презираше нейната разточителност; тя презираше неговата емоционална празнота.
Телефонът ѝ най-после извибрира. Не беше Мартин. Беше Иван.
Сърцето ѝ подскочи. Иван беше неин инструктор по йога, но беше станал много повече. Той беше млад, жизнен и я гледаше така, сякаш тя е единствената жена на света, а не просто аксесоар към нечий бизнес портфейл.
„Мислех за теб. Не мога да спра. Трябва да те видя. Днес.“
Диана се огледа. Къщата беше празна, прислугата беше дискретна. Мартин нямаше да се прибере преди полунощ, ако изобщо се прибереше. Той беше обсебен от някакъв проблем във фирмата, някаква ревизия.
Тя бързо написа отговор: „Апартаментът. След час.“
Това беше нейният скрит живот. Малкото тайно бягство, което я поддържаше жива. Тя знаеше, че е опасно. Знаеше, че Мартин е безмилостен човек. Но точно тази опасност правеше изневярата толкова пристрастяваща.
Докато се обличаше, тя погледна отражението си. Жената в огледалото изглеждаше перфектно, но очите ѝ бяха празни. Тя се замисли за брат си, Стефан. Той беше единственият човек, с когото можеше да бъде себе си.
Стефан беше студент по право, идеалист, който открито презираше Мартин и света му. „Той е построил империя върху компромиси, Диана“, беше ѝ казал той миналата седмица. „Внимавай да не те затрупа, когато всичко се срути.“
Понякога Диана се чудеше дали тайно не се надяваше точно на това.
Тя взе ключовете за спортната си кола. Днес нямаше да мисли за Мартин, за ревизии или за срутващи се империи. Днес щеше да мисли само за Иван.
Глава 5
Стефан намръщено гледаше в дебелия учебник по облигационно право. Библиотеката на университета беше тиха, но умът му бръмчеше. Той мразеше да зависи от когото и да било. Беше взел студентски кредит, за да покрие таксите си, решен да не иска и стотинка от сестра си или от нейния отвратителен съпруг.
Мартин беше всичко, което Стефан презираше. Корпоративна алчност, облечена в скъп костюм. Той беше виждал как Мартин се отнася със сестра му – като с придобивка, като с вещ. И това го вбесяваше.
Телефонът му извибрира. Беше Диана.
„Стеф, миличък, можеш ли да говориш?“ — гласът ѝ беше необичайно припрян.
„Да, в библиотеката съм. Какво има? Добре ли си?“
„Да, да, добре съм. Просто… слушай, знам, че не обичаш да говориш за това, но… чу ли нещо за фирмата на Мартин? Някакви проблеми?“
Стефан се намръщи. „Какво да чуя? Освен обичайните слухове, че поглъщат конкуренцията. Защо?“
Последва дълга пауза. „Той е… различен. По-напрегнат от обикновено. Снощи крещя по телефона на някого за някаква ревизия и за дело. Звучеше уплашен, Стеф. Никога не съм го чувала уплашен.“
Стефан се облегна назад. „Ревизия? Съдебно дело? Това е интересно. Може би кармата най-после си знае работата.“
„Не бъди такъв!“ — сряза го Диана. „Аз… аз съм притеснена. Не за него, а за… за всичко. Парите на баща ми са инвестирани там. Ако той се срине…“
„Ти ще се сринеш с него“, довърши Стефан тихо. „Нали ти казах да се измъкнеш отдавна. Казах ти да си вземеш парите и да бягаш.“
„Не е толкова лесно! Той контролира всичко!“ Гласът ѝ трепна. „Просто… ако чуеш нещо… в твоите правни среди… моля те, кажи ми.“
„Разбира се, Диди. Винаги. Внимавай, моля те.“
Той затвори. Притеснението на Диана беше заразително. Мартин не беше човек, който се плаши лесно. Ако той беше притиснат в ъгъла, значи нещата бяха сериозни.
Стефан отвори лаптопа си. Вместо да чете за договори, той започна да търси. „Съдебно дело срещу фирмата на Мартин.“ „Данъчна ревизия.“ В началото нямаше нищо. Всичко беше чисто. Мартин беше експерт в управлението на имиджа си.
Тогава Стефан опита нещо друго. Търсене в затворените правни форуми, до които имаше достъп като студент. И там, в една неясна тема, той намери нишка. Слух за голяма строителна фирма под разследване за некачествени материали. Не се споменаваше име, но подробностите съвпадаха с един от големите проекти на Мартин.
И се споменаваше за „свидетел отвътре“, който наскоро е напуснал.
Стефан се замисли. Ревизия, съдебно дело и внезапно напуснал служител. Нещата започваха да се навързват. Може би най-после имаше начин да разобличи Мартин.
Той започна да пише имейл на свой професор – бивш прокурор, известен с борбата си срещу корпоративната корупция.
Глава 6
Лилия прекара следващите два дни в мъгла от страх и несигурност. Тя не излизаше от апартамента. Всеки път, когато телефонът звъннеше, тя подскачаше. Мария беше отишла на работа, оставяйки я сама с мислите ѝ.
Тя трябваше да действа. Но как?
Тя си спомни за Антон. Млад адвокат, когото беше срещала веднъж на семинар. Той беше говорил пламенно за етика и корпоративна отговорност. Беше различен от акулите в скъпи костюми, с които Мартин се обграждаше.
Тя намери визитката му. „Антон. Адвокатска кантора ‘Истина и право’.“ Звучеше почти наивно.
Тя се обади от предплатена карта, която купи от кварталния магазин.
„Кантора ‘Истина и право’, слушам ви.“
„Търся адвокат Антон. Казвам се Лилия. Имам… имам чувствителна информация за голяма корпорация. Става въпрос за измама. В голям мащаб.“
Настъпи кратка пауза. „Къде се намирате, госпожо Лилия?“
Тя му даде адреса на близко кафене, не на дома си.
Антон пристигна след тридесет минути. Беше млад, с разрошена коса и очила, които постоянно смъкваше, за да ги чисти. Не изглеждаше като адвокат, който може да свали гигант.
„Благодаря, че дойдохте“, каза Лилия.
„Няма проблем. Обичам измамите в голям мащаб“, каза той с лека усмивка. „И така, какво имате?“
Лилия се огледа. Кафенето беше почти празно. Тя извади флашката. „Тук. Всичко. Двойно счетоводство, фалшиви фактури, офшорни сметки. Доказателства, че са прикрили използването на некачествени материали в строеж, който…“
„Който се срути миналата година?“ — довърши Антон и усмивката му изчезна.
Лилия кимна.
Антон се взря във флашката, сякаш беше бомба. „Знаете ли какво държите? Това… това са хора. Това са истински животи. Коя е фирмата?“
„Мартин. И неговият съдружник Петър.“
Антон бавно издиша. „О. Тях. Това променя всичко. Те са най-големите. Те са недосегаеми.“
„Затова съм тук. Вие не изглеждате като човек, който вярва в ‘недосегаеми’.“
Антон я погледна право в очите. „Госпожо Лилия, ако това, което казвате, е истина, вие сте в смъртна опасност. Тези хора няма да се спрат пред нищо, за да си върнат това и да ви накарат да мълчите.“
„Знам. Затова напуснах. Мислех, че…“
„Че ще ви оставят на мира? Не. Сега, след като сте си тръгнали с това, вие сте единствената свободна брънка. Слушайте ме внимателно. Не се прибирайте у дома. Сестра ви също. Вземете най-необходимото и отидете на място, за което никой не знае. Роднини, стар приятел. Някъде извън града.“
„Не мога просто да изчезна! Имам нужда от…“
„Имате нужда да останете жива!“ — каза Антон твърдо. „Дайте ми флашката. Ще направя криптирано копие и ще го кача на защитен сървър. След това ще започна да работя. Но трябва да ми се доверите. И трябва да изчезнете. Веднага.“
Страхът, който Мартин беше потушил със спокойствието си, сега се върна с пълна сила. Това вече не беше просто морална дилема. Беше въпрос на оцеляване.
Глава 7
В същото време, докато Лилия предаваше съдбата си в ръцете на млад адвокат, Диана лежеше в прегръдките на Иван. Апартаментът беше малък, бохемски, и миришеше на терпентин и мускус. Беше нейният свят, далеч от стерилния лукс на дома ѝ.
„Трябва да го напуснеш, Диана“, прошепна Иван, прокарвайки пръсти през косата ѝ. „Този човек те убива. Той не те заслужава.“
Диана въздъхна. „Лесно е да се каже. Ти не го познаваш, Иван. Той не е човек, когото просто ‘напускаш’. Всичко е оплетено. Парите, семейството ми…“
„Парите ли? Това ли те задържа? Аз може да нямам неговите милиони, но мога да те направя щастлива. Можем да избягаме. Да отидем в Италия. Ще рисувам, а ти… ти просто ще бъдеш себе си.“
Тя се усмихна тъжно. Беше красива фантазия. Но тя знаеше, че е точно това – фантазия. „Мартин никога няма да ми позволи да взема и стотинка. Ще бъдем разорени.“
„И какво? Щастието по-важно ли е от парите, или не?“ — Иван се надигна, страстта в очите му пламтеше. „Той е престъпник, Диана. Целият град говори за това. Че фирмата му е под вода. Че ще има дела. Искаш ли да си там, когато всичко се срути?“
Това я сепна. „Какво говори? Какви дела?“
Иван сви рамене. „Не знам подробности. Чух го в галерията. Някакви инвеститори се оплакват. Говори се за измама. Защо мислиш, че е толкова напрегнат напоследък?“
Диана се изправи, усещайки внезапен хлад. Брат ѝ. Иван. Всички говореха за това. Само тя, съпругата му, беше държана в неведение. Тя беше просто параванът.
„Трябва да тръгвам“, каза тя, събирайки дрехите си.
„Вече? Диана, чакай…“
„Не, Иван. Имаш право. Но не става въпрос за бягство в Италия. Става въпрос за това да разбера какво, по дяволите, се случва в собствения ми живот.“
Тя го целуна бързо, но разсеяно. Романтиката на изневярата изведнъж се изпари, заменена от суровата реалност. Ако Мартин потъваше, той щеше да я повлече със себе си. И тя трябваше да се погрижи първо за себе си. И за Стефан.
Когато се прибра вкъщи, къщата беше тиха. Но в кабинета на Мартин светеше. Тя се поколеба. Обикновено никога не влизаше там. Това беше неговата „светая светих“.
Но днес тя не беше просто съпругата-трофей. Тя беше уплашена жена, търсеща отговори.
Тя натисна дръжката. Кабинетът беше празен. Мартин явно беше излязъл за малко. На бюрото му обаче имаше документи. И един от тях беше отворен. Беше писмо от адвокатска кантора.
„…в светлината на предстоящото съдебно дело и федералната ревизия, ви съветваме да обмислите обявяване в несъстоятелност, за да защитите личните си активи…“
Диана закри уста с ръка. Беше по-лошо, отколкото си мислеше.
Тогава погледът ѝ попадна на сейфа, скрит зад картина. Винаги се беше чудила какво държи вътре. Сега, повече от всякога, тя трябваше да знае. Тя знаеше комбинацията – рожденият ден на сина им, който бяха изгубили преди години. Единственото нещо, което все още ги свързваше.
Ръцете ѝ трепереха, докато въртеше цифрите.
Глава 8
Мартин седеше в тъмен, луксозен бар, срещу своята адвокатка, Анелия. Тя беше жена на неговата възраст, облечена в безупречен костюм, с поглед, остър като бръснач. Тя беше най-добрата в града, което означаваше, че беше и най-скъпата и най-безскрупулната.
„Положението е катастрофално, Мартин“, каза тя, без да смекчава думите си. „Ревизията не е случайна. Някой ги е насочил. Имат информация отвътре.“
„Лилия“, изсъска Мартин. „Онази глупачка.“
„Възможно е. Но не това е големият ти проблем. Съдебното дело за онзи строеж… ищецът има сериозни доказателства. Доклади за качество, които ти лично си подписал, и свидетелски показания от бивши служители.“
„Тези доклади бяха… коригирани. Петър се погрижи за това.“
Анелия се усмихна студено. „Тогава Петър не си е свършил работата. Защото оригиналите са при тях. Някой е пазил копия, Мартин. И този някой сега ги използва срещу теб.“
Мартин усети как ледена пот избива по врата му. „Петър…“
„Точно така. Колко му вярваш? Наистина?“
Мартин се замисли. Петър беше негов партньор от двадесет години. Бяха изградили всичко това заедно. Бяха братя. Но напоследък… Петър беше нервен. Избягваше погледа му. И харчеше. Харчеше много. Нови коли, ваканции, говореше се за втора къща на морето.
„Той е в това толкова, колкото и аз“, каза Мартин неуверено.
„Точно затова той има най-голям мотив да те предаде“, отвърна Анелия. „Ако теб те осъдят, той излиза чист. Помисли. Той ли беше този, който предложи да вземете онзи огромен заем за новия парцел? Заем, който сега не можете да обслужвате?“
Мартин кимна бавно, пъзелът започваше да се нарежда в ума му.
„Той те избутва към фалит, Мартин. Той те саботира. И ако имам право, той е човекът, който е дал информацията на данъчните. Той играе двойна игра.“
Предателство. Думата проряза съзнанието му. Не Лилия, не конкуренцията. А Петър. Неговият най-добър приятел.
„Какво да правя?“ — попита Мартин, гласът му беше дрезгав.
„Трябва да сме по-бързи от него. Трябва да намерим нещо, с което да го държим. Нещо, което той крие. Всички крият по нещо. А дотогава, трябва да започнеш да прехвърляш активи. На името на Диана. На фондацията ѝ. Навсякъде, където кредиторите и съдът не могат да ги пипнат.“
„Диана…“ Мартин се засмя горчиво. „Тя ще е доволна. Обича парите.“
„Тогава я използвай“, каза Анелия безмилостно. „Това е бизнес, Мартин. И ти в момента губиш. Време е да започнеш да се биеш мръсно.“
Глава 9
Диана отвори тежката метална врата на сейфа. Вътре имаше пачки с пари, бижута, които тя дори не помнеше, че притежава, и няколко папки. Тя посегна към папките.
Едната беше озаглавена „Лични“. Вътре имаше завещанието му и документи за сина им. Тя я затвори бързо, болката беше все още твърде силна.
Другата беше озаглавена просто с буквата „П“.
Тя я отвори. Вътре не бяха документи за фирмата. Бяха снимки. Снимки на Петър. Петър с друга жена. Петър с две малки деца. Снимки от ваканция, рождени дни.
Петър водеше двоен живот.
Диана не можеше да повярва. Тя познаваше съпругата на Петър, Весела. Тя беше една от жените в нейния благотворителен кръг.
Мартин знаеше. Той е държал това като компромат срещу партньора си.
Диана се почувства мръсна. Това беше светът, в който живееше. Свят на тайни, лъжи и взаимни изнудвания. Изневярата ѝ с Иван изведнъж ѝ се стори като детска игра в сравнение с дълбоката, кална поквара на съпруга ѝ.
Тя бързо засне документите и снимките с телефона си. Не знаеше защо. Може би като застраховка. Може би просто защото осъзна, че Анелия е права – в този свят оцеляваха тези, които държат картите.
Тъкмо затваряше сейфа, когато чу входната врата. Мартин се беше прибрал.
Тя бързо върна картината на мястото ѝ и излезе от кабинета, сърцето ѝ биеше лудо.
Той стоеше във фоайето, сваляйки сакото си. Изглеждаше изтощен и по-възрастен.
„Къде беше?“ — попита той, гласът му беше равен, но очите му я пронизваха.
„Разхождах се. Имах нужда от въздух“, излъга тя.
„Имаме нужда да говорим, Диана. За пари.“
„О? Най-после ще ми кажеш ли какво става? Или ще трябва да го прочета във вестниците?“
Мартин я изгледа изненадано. „Какво си чула?“
„Чух достатъчно. Ревизии. Дела. Фалит. Това ли е, Мартин? Разорени ли сме?“
Той се засмя горчиво. „Не още. Но се опитват. Имам нужда от теб, Диана. Трябва да прехвърля някои активи на твое име. Временно. За да ги защитя.“
„Да ги защитиш? Или да ги скриеш?“
„Има ли значение? Това са и твои пари. Парите на баща ти. Или предпочиташ да ги гледаш как се изпаряват?“
Диана го погледна – мъжът, когото някога беше обичала, сега сведен до измамник, който се опитваше да спаси кожата си.
„Добре“, каза тя студено. „Ще го направя. Но при едно условие.“
„Какво?“
„Искам пълен достъп до всичко. Без повече тайни, Мартин. Искам да знам точно какво подписвам. Искам да видя всички книги. Дори и тези, които криеш от Петър.“
Мартин замръзна. „Не знам за какво говориш.“
„О, мисля, че знаеш.“ Тя се усмихна. Беше студена, пресметлива усмивка. Усмивка, която беше научила от него. „Покажи ми какво имаш срещу Петър. И аз ще ти помогна да спасиш каквото е останало.“
Глава 10
Междувременно, в малка къща в предградията, Лилия и Мария живееха в страх. Бяха се преместили при далечна леля, стара жена, която почти не говореше и гледаше телевизия по цял ден.
„Това е лудост, Лилия“, шепнеше Мария всяка вечер. „Крием се, сякаш сме престъпници. Трябваше просто да изтриеш проклетата флашка!“
„И да ги оставим да се измъкнат?“
Телефонът на Лилия иззвъня. Беше Антон. Тя излезе в задния двор.
„Какво става? Намерихте ли нещо?“
„Повече отколкото очаквахме, Лилия. Имаме ги. Файловете ви бяха златна мина. Но има проблем. Те знаят. Не за вас, все още. Но знаят, че информацията е изтекла. Мартин е наел Анелия.“
Лилия усети как стомахът ѝ се свива. Анелия беше легенда. Адвокат-дявол.
„Какво означава това за нас?“
„Означава, че те ще отвърнат на удара. Ще се опитат да ви дискредитират. Ще кажат, че сте откраднали файловете, че сте били уволнена за некомпетентност. Ще изровят всичко за вас, за Мария, за ипотеката ви…“
„Ипотеката…“ Лилия седна тежко на една ръждясала пейка. „Те ще използват това, нали? Ще кажат, че съм се опитала да ги изнудвам.“
„Точно така. Трябва да бъдем първи. Ще внеса иска. От името на жертвите от срутения строеж. Ще използваме вашите доказателства. Но трябва да сте готова. Оттук нататък става мръсно.“
„Готова съм“, каза Лилия, макар че гласът ѝ трепереше.
„Има и още нещо“, каза Антон. „С мен се свърза един студент по право. Стефан. Твърди, че е брат на съпругата на Мартин, Диана.“
„Какво?“
„Той има теория. Мисли, че Мартин е бил саботиран от партньора си, Петър. И изглежда… изглежда, че може да е прав. Вашите файлове показват преводи, които Мартин не е одобрил, прехвърлени към сметки, които водят до Петър.“
Лилия беше объркана. „Значи… Мартин не е главният виновник?“
„О, той е виновен. Подписвал е фалшивите доклади. Но не е действал сам. Петър го е тласкал към ръба, докато тайно е източвал компанията. Това е предателство на съвсем друго ниво.“
„Какво иска този Стефан?“
„Иска да се срещне. Мисли, че заедно можем да ги свалим и двамата. Но по-важното, той иска да защити сестра си.“
Лилия затвори. Ситуацията ставаше все по-сложна. Вече не беше просто добро срещу зло. Беше плетеница от предателства, скрити животи и семейни конфликти. А тя беше в центъра на всичко.
Глава 11
Семейната вечеря в дома на Мартин и Диана беше ледена. Стефан беше дошъл, след като Диана беше настояла. Той седеше на масата, бутайки храната в чинията си, и гледаше Мартин с открита враждебност.
„И така, Стефан“, каза Мартин, опитвайки се да звучи свойски. „Как е университетът? Учите ли вече как да вкарвате невинни хора в затвора?“
„Учим как да вкарваме виновните в затвора, всъщност“, отвърна Стефан студено. „И е доста интересно. В момента разглеждаме корпоративни измами. Невероятно е какви неща правят хората за пари.“
Диана хвърли предупредителен поглед на брат си. „Стефан, моля те.“
„Какво? Просто си говорим. Нали, Мартин? Или има теми, които са табу в тази къща? Като например данъчни ревизии?“
Вилицата на Мартин изтрака в чинията. „Мисля, че си прекаляваш, момчето ми. Не знаеш за какво говориш.“
„О, мисля, че знам. Знам за съдебното дело. Знам за срутения строеж. И знам за една жена на име Лилия, която е напуснала, защото не е искала да бъде съучастник.“
Мартин скочи на крака. „Откъде знаеш това име?“
„Аз съм студент по право, помниш ли? А и говоря с хора. Хора, които са много по-смели от теб.“
„Мартин!“ — извика Диана.
„Ти! Ти си се свързал с нея!“ Мартин сочеше Стефан с треперещ пръст. „Ти работиш срещу мен! В собствения ми дом!“
„Това не е твой дом, Мартин! Това е къщата на баща ми, която ти превърна в мавзолей! И да, работя срещу теб. Защото ти си престъпник. И ще го докажа.“
„Махай се!“ — изрева Мартин. „Махай се от къщата ми!“
„С удоволствие!“ Стефан хвърли салфетката си. „Диана, идваш ли?“
Диана погледна от съпруга си към брат си. Единият беше чудовище, което тя познаваше; другият беше идеалист, който я тласкаше към неизвестното.
„Диана?“ — повтори Стефан.
Тя поклати глава. „Не още, Стеф. Имам… имам да свърша нещо тук.“
Стефан я изгледа разочаровано. „Добре. Но като се срине всичко, не казвай, че не съм те предупредил.“
Той излезе, затръшвайки вратата.
Мартин се обърна към Диана, лицето му беше маска на ярост. „Значи това било. Моето семейство. Срещу мен.“
„Ти нямаш семейство, Мартин“, отвърна Диана тихо, изправяйки се. „Ти имаш само съучастници. И аз приключих с тази роля. Отивам да си легна. И утре сутрин, очаквам да видя онези документи. Всичките.“
Тя го остави сам в огромната трапезария, заобиколен от богатството, за което беше предал всичко.
Глава 12
Нощта беше дълга за всички.
В малката къща в предградията Лилия не можеше да спи. Думите на Антон отекваха в главата ѝ. Петър. Предателство. Тя беше толкова фокусирана върху Мартин, че не беше видяла другия играч. Тя преглеждаше мислено файловете. Да, имаше много неща, подписани от Петър. Много преводи, които изглеждаха съмнителни.
В луксозния си апартамент Петър също не спеше. Той пиеше скъпо уиски и гледаше новините. Беше нервен. Планът му беше да избута Мартин към фалит, да предизвика разследване и след това да влезе като спасител, да купи дяловете на Мартин за стотинки, след като вече тайно беше източил милиони.
Но нещата се ускоряваха. Съдебното дело беше неочаквано. Данъчната ревизия беше твърде задълбочена. А сега и Мартин беше наел Анелия. Това беше лошо. Анелия беше умна.
Най-много го притесняваше обаче тайната му. Вторият му живот. Жената, която обичаше, и децата им. Беше ги държал скрити години наред. Ако това излезеше наяве, не само законната му съпруга, Весела, щеше да го унищожи, но и Мартин… Мартин щеше да го използва.
Той трябваше да действа бързо. Трябваше да финализира прехвърлянето на парите в чужбина и да се подготви да изчезне, ако се наложи. Планът вече не беше да превземе компанията. Планът беше да оцелее.
В университетското общежитие Стефан преглеждаше бележките си. Беше се срещнал с Антон и Лилия (на тайно място). Бяха сравнили информация. Флашката на Лилия, комбинирана с информацията, която Стефан беше събрал за съмнителните сделки на Петър, рисуваше ясна картина.
Те имаха нужда от още едно нещо. Нещо, което да свърже Петър директно с измамата, нещо, което Мартин не знаеше.
Тогава се сети. Диана. Сестра му. Тя беше казала, че Мартин иска да прехвърли активи на нейно име. Това означаваше, че тя ще има достъп до документи.
В дома на Мартин Диана седеше пред компютъра си. Мартин, верен на думата си, ѝ беше дал достъп до защитените сървъри. Той беше отчаян и имаше нужда от нея като свой финансов щит.
Тя преглеждаше безкрайни колони от цифри. И тогава го видя. Скрита сметка. Не на Мартин. Не на Петър. Сметка на името на фирма-фантом. И към тази сметка редовно бяха превеждани пари… от Иван.
Нейният Иван.
Сърцето ѝ спря. Тя провери датите. Преводите съвпадаха с дните, в които тя му беше давала пари. „За ателието“, „за материали“, „за да ни помогне да избягаме“.
Но парите не отиваха при него. Те отиваха в тази сметка. Тя проследи сметката.
Тя принадлежеше на Петър.
Стомахът ѝ се преобърна. Не беше истина. Не можеше да бъде.
Иван. Нейното бягство. Нейният любовник. Той не я обичаше. Той работеше за Петър. Той я беше използвал, за да шпионира Мартин. Да събира информация. Да ѝ влияе.
Цялата ѝ изневяра, нейният „скрит живот“, беше просто още една пионка в играта на Петър.
Диана се разтрепери от гняв, по-силен от всяко унижение, което Мартин ѝ беше причинявал. Тя беше предадена. Не от съпруга си, а от мъжа, заради когото беше готова да предаде съпруга си.
Тя копира файловете. Вече не ставаше въпрос за спасяване на Мартин. Не ставаше въпрос и за спасяването на самата нея.
Ставаше въпрос за отмъщение.
Глава 13
Мартин седеше в кабинета си, когато Диана влезе. Тя не изглеждаше уплашена или ядосана. Изглеждаше спокойна, с онова смъртоносно спокойствие, което той познаваше толкова добре от себе си.
Тя постави пред него разпечатки.
„Какво е това?“ — попита той.
„Това е краят ти. Или неговият.“
Тя му показа преводите. Сметката на Иван. Връзката с Петър.
Мартин пребледня. Той не знаеше за Иван. Беше твърде зает с бизнеса, за да забележи изневярата на жена си. Но сега, виждайки го черно на бяло, всичко имаше смисъл. Нейната студенина. Нейните отсъствия.
„Ти… ти си ми изневерявала. С човек, който работи за Петър.“ Гласът му беше кух.
„Да“, отвърна Диана. „И той ме използваше, точно както ти ме използваше. Изглежда, всички в този живот ме използват за нещо. Но това свърши.“
Тя бутна друга папка към него. Снимките. Тези, които беше взела от сейфа му. Двойният живот на Петър.
„Ти си знаел за това“, каза тя. „И си го използвал, за да го контролираш. Но той те изигра, Мартин. Докато ти си го държал за гърлото с тази тайна, той е източвал милиони изпод носа ти, използвайки моя любовник.“
Мартин се взираше в документите. Беше победен. Отвсякъде.
„Какво искаш, Диана?“
„Искам той да падне. Искам и двама ви да паднете. Но най-много искам той да страда. Петър. И Иван. Те ме накараха да се чувствам като глупачка.“
„Аз също съм предаден“, прошепна Мартин.
„Да. Но ти си го заслужи. Аз не.“ Диана се изправи. „Брат ми, Стефан. Той работи с адвоката на онази жена, Лилия. Те имат доказателствата за строежа. Аз имам това.“ Тя почука по документите за Иван. „А ти имаш това.“ Тя посочи снимките на другото семейство на Петър.
„Ти предлагаш… съюз?“ — Мартин не вярваше на ушите си.
„Предлагам ти избор. Можеш да потънеш сам, като горд, глупав капитан. Или можеш да се съюзиш с мен, с брат ми и с жената, която ти съсипа, и да повлечеш Петър със себе си. Ти ще загубиш всичко, Мартин. Компанията, парите, мен. Но можеш да получиш възмездие.“
Мартин я погледна. Студената, красива, съсипана жена пред него.
„Какво трябва да направя?“
„Обади се на Анелия. Кажи ѝ, че има промяна в плана. Вече не се защитаваме. Нападаме.“
Глава 14
Срещата се състоя в анонимна конферентна зала в евтин хотел. Присъстваха Мартин, Диана, Стефан, Лилия и Антон. Анелия, адвокатката на Мартин, влезе последна, оглеждайки стаята с отвращение.
„Е, това е интересна сбирка“, каза Анелия. „Предадени съпруги, гневни служители, идеалистични студенти… и ти, Мартин. Паднал си доста ниско.“
„Спести си сарказма, Анелия“, каза Мартин. „Всички тук искаме едно и също. Петър. На тепсия.“
„Аз искам справедливост за жертвите“, вметна Лилия, гласът ѝ беше тих, но твърд.
„Ти ще получиш справедливост. И парите си“, каза Анелия. „Антон, ти ще водиш гражданското дело. Ще използваш файловете на Лилия и свидетелските показания на Мартин.“
„Чакай малко“, каза Антон. „Мартин ще свидетелства? Срещу себе си?“
„Той ще свидетелства срещу Петър“, поправи го Анелия. „Ще признае за собствените си грешки – подписването на докладите, прикриването. Ще се представи като човек, който е бил подведен, манипулиран и в крайна сметка предаден от партньора си. Ще поиска по-лека присъда в замяна на пълно сътрудничество.“
„Той лъже!“ — възкликна Лилия. „Той знаеше какво прави!“
„Да, знаеше“, съгласи се Диана, обръщайки се към Лилия. „Той е виновен. Но Петър е по-виновен. Той е крадецът. Той е този, който е организирал всичко. Мартин е алчен, но Петър е зъл. Ако искаме да стигнем до дъното, имаме нужда Мартин да ни заведе там.“
Стефан кимна. „Тя е права. Моралната дилема тук е ясна. По-малкото зло. Използваме Мартин, за да заковем Петър.“
Лилия погледна към Мартин. Мъжът, който я беше унижил, сега я гледаше с отчаяние.
„Добре“, каза тя. „Но искам пълна имунитет за мен. И искам публично извинение.“
„Ще го получиш“, каза Анелия.
„А сега, моята част“, каза Диана. Тя разпръсна документите за Иван. „Това свързва Петър директно с опит за вътрешен шпионаж. Иван е бил неговата къртица.“
„А това“, каза Мартин, слагайки снимките на масата, „е неговата мотивация. Двоен живот. Двойни разходи. Той е източвал фирмата, за да поддържа две семейства.“
Анелия се усмихна. Беше хищническа усмивка. „Това е. Това е повече от достатъчно. Прокуратурата ще се вкопчи в това. Ще замразим активите му, преди да е разбрал какво го е ударило.“
Глава 15
Петър усети, че примката се затяга. Банката му се обади. Имаше проблем с международния му превод. Някой беше замразил сметките му.
Той се опита да се свърже с Мартин. Телефонът му беше изключен. Опита се да се свърже с Иван. Също изключен.
Паниката го обзе.
Той отиде в офиса. Беше заключен. Охраната му каза, че достъпът му е отказан.
„По нареждане на кого?“ — изкрещя той.
„По нареждане на господин Мартин и неговите адвокати.“
Той изтича до колата си, но преди да успее да запали, двама мъже в тъмни костюми почукаха на прозореца му.
„Господин Петър? Моля, елате с нас. Имаме няколко въпроса относно някои финансови нередности.“
В същото време Иван беше арестуван в бохемския си апартамент. Той беше объркан. „За какво? Не съм направил нищо!“
„Измама, изнудване, корпоративен шпионаж“, отвърна следователят, докато му слагаше белезници. „Изглежда, твоята приятелка Диана е имала много какво да разкаже.“
Новината гръмна на следващия ден. „БИЗНЕС ИМПЕРИЯ СЕ СРИВА СЛЕД МАСОВА ИЗМАМА. СЪДРУЖНИЦИ В БИТКА НА ПРЕДАТЕЛСТВА.“
Снимките на Петър и другото му семейство бяха на първа страница. Съпругата му, Весела, веднага подаде молба за развод.
Съдебният процес беше бърз и брутален.
Мартин, верен на уговорката, призна всичко. Той описа как Петър го е манипулирал, как е фалшифицирал подписите му, как е източил милиони. Той се представи като жертва, макар и съучастник.
Лилия свидетелства. Тя беше спокойна, ясна и точна. Нейните файлове бяха неоспоримото доказателство.
Диана свидетелства. Тя разказа за Иван, за манипулацията, за финансовите следи. Тя не погледна Мартин нито веднъж.
Стефан беше в залата всеки ден, наблюдавайки как законът, който изучаваше, най-после работи.
Петър беше осъден на дълги години затвор. Иван получи по-лека присъда като съучастник.
Мартин, заради сътрудничеството си, получи условна присъда. Но той беше разорен. Компанията беше ликвидирана, за да плати обезщетенията на жертвите от срутения строеж и на кредиторите. Анелия беше взела последното, което имаше, като хонорар.
Глава 16
Година по-късно.
Лилия седеше на пейка в парка. До нея Мария буташе бебешка количка.
„Най-после изплатихме ипотеката“, каза Мария, усмихвайки се. Обезщетението, което Лилия получи от делото, беше повече от достатъчно.
„Радвам се, Марийче.“
„А ти? Какво ще правиш сега? Предложиха ти работа в онази нова фирма.“
Лилия поклати глава. „Не. Мисля, че ще се върна в университета. Като Стефан. Може би и аз ще уча право. Мисля, че бих била добра в това.“
Мария се засмя. „Ще бъдеш ужасяваща. По най-добрия начин.“
В другия край на града Стефан завършваше стажа си в кантората на Антон. „Истина и право“ вече не беше малка кантора. След делото срещу Мартин и Петър, те бяха станали известни.
„Добра работа днес, Стефан“, каза Антон. „Имаш нюх за това.“
„Уча се от най-добрите“, усмихна се Стефан. Студентският му кредит вече не изглеждаше толкова плашещ.
Диана седеше в малко кафене и четеше книга. Тя беше продала бижутата си и беше наела скромен апартамент. Беше се развела с Мартин. Не беше чувала нищо за Иван и не искаше. За първи път от години тя беше сама. И за първи път от години тя беше… почти щастлива.
Тя вдигна поглед и видя мъж, който минаваше покрай прозореца. Той спря за момент и погледите им се срещнаха.
Беше Мартин.
Изглеждаше състарен. Носеше обикновени дрехи, не скъпите си костюми. Той я гледаше, без гняв, без студенина. Само с безкрайна тъга.
Тя кимна леко. Признание.
Той ѝ кимна в отговор.
След това той се обърна и продължи надолу по улицата, мъж, който беше имал всичко и беше изгубил всичко. Той беше свободен от богатството си, от лъжите си, от предателствата си. Той беше просто мъж, който вървеше към неизвестното. И докато вървеше, той сви рамене, сякаш искаше да каже… „Какво друго очаквахте?“