Аз (68 г.) се пенсионирах, а благодарни пациенти ми подариха самостоятелно круизно пътешествие. Бях извън себе си от радост!
Снаха ми каза: „И аз съм изтощена. Ще дойда с теб, децата имат нужда от пътуване.“
Синът ми кимна. Усмихнах се и се престорих, че съм съгласна — защото имах план.
И точно в деня на отпътуването се престорих, че…
Глава 1: Дарът
Наричам се Ана. Шейсет и осем години. Преди месец официално затворих вратата на лекарския си кабинет за последен път. Четирийсет и пет години, посветени на другите – на техните болки, техните страхове, техните малки и големи трагедии. Бях педиатър. Видях раждането на толкова много живот, но видях и несправедливостта на съдбата.
Пенсионирането дойде тихо, без фойерверки, точно както го исках. Но пациентите ми, или по-скоро вече порасналите ми пациенти и техните родители, имаха други планове.
Преди седмица в дома ми пристигна голяма, лъскава кутия. Вътре, върху кадифе, лежеше самолетен билет, резервация за луксозна каюта и маршрут. Круиз. Не просто круиз, а околосветско пътешествие. Самостоятелно. Подарък за моята отдаденост.
Плаках. От десетилетия не бях плакала така. Не от тъга, а от чисто, неподправено щастие. Най-сетне. Време само за мен. Без отговорности, без изисквания, без да се налага да бъда нечия опора. Само аз, океанът и непознати брегове.
Бях извън себе си от радост. Развълнувано заразказвах на сина си Пламен, когато той и съпругата му Десислава доведоха децата – Асен и Бела – на обичайното неделно гости.
Пламен, моят единствен син, когото отгледах сама след ранната смърт на съпруга ми, ме прегърна разсеяно. Той винаги е бил… разсеян. Добро момче, но сякаш вечно носеше тежестта на света на раменете си. Напоследък изглеждаше по-зле от всякога. Тъмни кръгове под очите, постоянно потропване с пръсти по масата. Неговият „малък бизнес“, както го наричаше, очевидно не вървеше добре.
Но реакцията на Десислава беше тази, която смрази въздуха в стаята.
Тя въздъхна дълбоко, театрално, докато бършеше лепкавите ръце на Бела. Десислава беше красива жена, някога. Сега изглеждаше просто… изцедена. Не от работа, тя не работеше. Не и платена работа. Беше „майка на пълен работен ден“ и съпруга на „бизнесмен“, което според нейните разбирания беше титла, изискваща постоянно внимание и поддръжка на стандарт.
„Круиз. Колко хубаво“, процеди тя, без да ме поглежда. „И аз съм изтощена. Просто съм на ръба на силите си. Тези деца ме съсипват. Асен има проблеми в градината, Бела още не говори чисто. А Пламен…“ Тя хвърли кос поглед към съпруга си, който веднага сведе очи към телефона си. „Пламен вечно го няма.“
Настъпи тишина, нарушавана само от анимационния филм на телевизора. Усетих как радостта ми се свива, превръщайки се в студен възел в стомаха.
„Ще дойда с теб“, заяви Десислава. Не попита. Заяви. „Децата имат нужда от пътуване. Смяната на обстановката ще им се отрази добре. А и ти ще имаш помощ с тях.“
Погледнах я, невярваща. Помощ? На моя самостоятелен круиз?
Обърнах се към Пламен. Той беше моята кръв. Той трябваше да разбере.
„Пламене?“
Синът ми вдигна поглед от телефона си. Очите му бяха мътни, уморени. Той кимна. Просто кимна.
„Да, мамо. Добра идея. Деси наистина е преуморена. А и децата… знаеш, че имат нужда от чист въздух.“
Това беше. Моят подарък, моята мечта, моята свобода – отвлечени пред очите ми за по-малко от минута. Стана семейна почивка, която аз трябваше да надзиравам. Гледачка на собственото си пътешествие.
Гневът, който се надигна в мен, беше древен и горещ. Гняв, който бях потискала с години. Гневът на вдовицата, която отгледа дете сама. Гневът на майката, която гледаше как синът ѝ се превръща в безгръбначно мекотело под властта на съпругата си. Гневът на жената, чиито нужди винаги бяха на последно място.
Но аз бях лекар. Бях прекарала живота си в поддържане на самообладание пред лицето на трагедията. Можех да го направя и сега.
Усмихнах се. Усмивката беше тънка като острие, но те не я видяха. Видяха само моето съгласие.
„Разбира се, миличка“, казах на Десислава. „Щом сте толang. Ще бъде… забавно.“
Престорих се, че съм съгласна.
Защото имах план.
Глава 2: Планът
Следващите три седмици бяха ад. Десислава се впусна в подготовка с енергия, която рядко проявяваше за нещо друго освен за пазаруване.
„Трябват ми нови бански. Децата израснаха всичко. Пламен, ще ми дадеш ли кредитната карта? Тази твоята майка не е уточнила какъв е дрескодът за вечерите. Трябват ми поне три официални рокли. Асен ще има нужда от малък смокинг…“
Пламен само кимаше и вадеше портфейла си с все по-сиво лице. Видях го. Видях как ръцете му треперят, докато ѝ подава картата. Видях как ипотеката върху семейната ни къща – моята къща, в която те живееха под наем, който никога не плащаха – се затягаше като примка около врата му.
Аз мълчах и се усмихвах. Помагах. Отидох с Десислава да купува куфари. Огромни, маркови куфари. За моя круиз бяха нужни само два. Сега те бяха девет.
„Ти ще вземеш Бела в твоята каюта, нали?“, попита ме тя небрежно, докато избираше несесер за гримове. „Тя спи по-леко, а ние с Пламен имаме нужда от… лично време.“
„Разбира се“, промърморих аз.
Планът ми се оформяше не от злоба, а от чиста необходимост за оцеляване.
Първата ми стъпка беше да посетя банката. Прехвърлих всичките си спестявания, събирани цял живот, в нова, напълно отделна сметка. Сметка, за която никой не знаеше. Дори Пламен, който имаше достъп до старата ми сметка „за всеки случай“.
Втората стъпка беше да посетя туристическата агенция, организирала пътуването. Показах им резервацията, подарък от пациентите ми.
„Това е прекрасно!“, възкликна младата служителка.
„Да“, казах аз. „Но има промяна. Семейството ми реши да се присъедини. Синът ми, снаха ми и двете ми внучета. Те ще пътуват с мен.“
Служителката се намръщи. „Но… госпожо, това е луксозен круиз, само за възрастни. На борда не се допускат деца под 16 години. Освен това е напълно резервиран.“
Престорих се на шокирана. „О, боже! Какво ще правя? Те вече са купили толкова много неща…“
„Съжалявам, но правилата са изключително стриктни. Това е… пътешествие за релакс.“
„Разбирам“, казах аз, като едва сдържах триумфа си. „Е, тогава… може би има друг круиз? Някакъв, който тръгва по същото време? Семеен?“
Служителката започна да трака по клавиатурата. „Ами… има един. Голям, семеен кораб. Тръгва от същото пристанище, в същия ден, дори по същото време. Но е… ами, доста по-различен. Всичко включено, много пързалки, детски клубове. Не е точно…“
„Перфектен е!“, прекъснах я аз. „Резервирайте го. Една каюта за тях. На мое име. Аз ще им се обадя да уредя плащането.“
„А вие?“, попита тя.
„Аз си оставам на моя. Нали така?“
„Разбира се. Вашата резервация е потвърдена.“
Третата стъпка беше най-трудната. Разговорът с Пламен и Десислава.
„Има малък проблем“, казах им същата вечер. „Оказа се, че моят кораб не приема деца. Правилата са такива.“
Лицето на Десислава се изкриви в грозна гримаса. „Какво?! Но аз купих…“
„Не се притеснявай!“, вдигнах ръка аз. „Уредих всичко. Намерих друг круиз. Фантастичен! С аквапарк, аниматори… Децата ще полудеят от радост. И тръгва по същото време, от същото място. Ще бъдем на съседни терминали.“
Десислава се намръщи. „Значи няма да сме заедно?“
„Е, ще се виждаме на пристанищата. Ще си пишем. Ще бъде чудесно. Аз ще си почина на моя тих кораб, а вие ще се забавлявате истински на вашия. И ти, миличка, най-сетне ще си починеш.“
Тя не изглеждаше убедена. „Но аз исках… луксозния.“
„Този е луксозен. Семеен лукс“, излъгах аз. „Пламен, трябва само да се обадиш и да платиш резервацията. Оставили са я на мое име.“
Пламен пребледня, но кимна. Знаеше, че няма избор. Десислава вече беше казала на всичките си приятелки, че заминава на круиз. Връщане назад нямаше.
През последната седмица им помогнах да стегнат багажа. Деветте куфара. Написах им списъци. Напомних им за слънцезащитните кремове. Слушах оплакванията на Десислава, че „сигурно ще е пълно с крещящи деца“ (сякаш нейните бяха тихи) и „храната няма да е гурме“.
Аз само се усмихвах. Планът ми беше почти завършен.
Глава 3: Денят на отпътуването
Пристанището беше хаос от хора, куфари и викове. Два огромни кораба бяха акостирали един до друг – моят, елегантен, с тъмносин корпус и изчистени линии, и техният – бял, окичен с цветни пързалки като гигантска торта, от която вече гърмеше музика.
„Мамо, сигурна ли си, че ще се оправиш сама?“, попита Пламен, докато буташе количка, претоварена с техните куфари.
„Разбира се, миличък. Аз съм на Терминал А, вие сте на Терминал Б. Всичко е наред.“
Десислава вече беше в стихията си. Крещеше на Асен да не пипа нищо, дърпаше Бела, която плачеше, и сочеше на носачите кой куфар къде да отиде.
Бяхме пред гишетата за чекиране. Те бяха на огромна опашка, пълна със семейства. Моето гише, „Приоритетно качване“, беше празно.
Това беше моментът.
Обърнах се към тях с най-разтревоженото изражение, на което бях способна.
„О, боже!“, възкликнах, хващайки се за сърцето.
„Какво има?“, извика Десислава, вече изнервена.
„Лекарствата! Забравила съм си лекарствата за кръвно! Най-важните! На нощното шкафче са!“
Пламен изпъшка. „Мамо! Как можа? Корабът тръгва след два часа!“
„Знам, знам!“, паникьосах се аз. „Вижте, няма време. Трафикът е ужасен. Вие се чекирайте. Не изпускайте кораба заради мен. Аз ще взема едно такси, ще се върна до вкъщи и ще дойда. Ако трябва, ще хвана следващия полет и ще се кача на първото пристанище. Не се тревожете за мен!“
Десислава ме погледна с нескрито облекчение. „Сигурна ли си? Да не те чакаме?“
„Не, не! В никакъв случай! Тръгвайте! Децата нямат търпение. Аз ще се оправя. Обещавам! Ще ви се обадя веднага щом се кача, където и да е това.“
Пламен се поколеба. Видях искра на синовна загриженост в очите му. „Но, мамо… сама…“
„Пламене, аз съм голяма жена. Оправяла съм се с по-лоши неща. Сега вървете. Забавлявайте се! Заслужавате го!“
Прегърнах ги набързо. Целунах разплаканите деца.
И точно в деня на отпътуването се престорих, че съм забравила лекарствата си.
Завъртях се и забързах към изхода, дърпайки малкото си куфарче. Не погледнах назад.
Когато излязох от терминала, не тръгнах към стоянката за таксита. Завих зад ъгъла, изчаках точно пет минути и влязох отново в пристанището, но през входа за Терминал А.
Лекарствата ми бяха в чантата, точно до паспорта и билета за моя круиз.
След петнайсет минути бях в каютата си. Беше тиха, с огромен прозорец към океана и бутилка шампанско в лед. Изключих телефона си, пъхнах го на дъното на куфара и го заключих.
Отпих от шампанското. Чух силната сирена на съседния кораб – този на Десислава и Пламен. Той потегляше пръв. Гледах как гигантската торта, пълна с викове и музика, бавно се отдалечава от кея.
След трийсет минути моят кораб също потегли, поемайки в съвсем различна посока.
Усмихнах се. Този път истински.
Глава 4: Разкрития в открито море
Докато Ана отпиваше от шампанското си, наслаждавайки се на тишината и лукса на своята каюта, на другия кораб, само на няколко морски мили разстояние, ситуацията беше коренно различна.
Каютата на Пламен и Десислава беше точно копие на рекламната брошура – ярки, крещящи цветове, двуетажни легла за децата, вградени в стената, и постоянен, слаб мирис на хлор от близкия аквапарк.
„Това е дупка!“, изсъска Десислава, хвърляйки чантата си на тясната спалня. „Лепне! Всичко лепне!“
„Деси, моля те…“, започна Пламен, опитвайки се да успокои Бела, която отново плачеше.
„Не ми казвай ‘моля те’! Ти видя ли нейната опашка? ‘Приоритетно качване’! А ние висим тук с цялата паплач! И всичко е заради твоята майка! ‘Забравила си лекарствата’! Моля ти се! Направи го нарочно, казвам ти!“
„Стига, Десислава! Как ще го направи нарочно? Жената се притесни…“
„Тя никога не забравя нищо!“, изкрещя Десислава, а лицето ѝ се зачерви. „Тя ни изигра! Изпрати ни на този… плаващ цирк, докато тя си пие коктейлите на спокойствие! И знаеш ли кое е най-лошото? Че ти ѝ позволи! Ти, както винаги, просто кимна!“
„Какво искаше да направя?“, избухна Пламен, умората и стресът от последните месеци най-сетне взеха връх. „Да ѝ забраня ли? Това е нейният подарък! Ние се натресохме!“
„Ние?! Аз съм тази, която гледа децата ти по цял ден! Аз съм тази, която поддържа къщата! Аз съм тази, която трябва да се преструва пред приятелките си, че всичко е наред, докато ти… докато ти пропиляваш и последните ни стотинки!“
Това беше. Тайната, която и двамата пазеха толang. Беше изречена на глас.
Пламен пребледня. „Тихо! Децата…“
„Децата да чуят!“, извика Десислава, вече истерична. „Да чуят как баща им, ‘големият бизнесмен’, е затънал до уши! Как сме на ръба да изгубим къщата! Какъв кредит взе, Пламене? А? Поредният? За онази твоя ‘гениална’ идея, която се провали като всички останали?“
Пламен седна тежко на леглото. „Не е само това, Деси. По-сложно е.“
„Какво е по-сложно? Че нямаме пари да платим ипотеката този месец? Че разчитах на този круиз – на нейния круиз – да… да измислим нещо? Да я накараме да ни помогне?“
Пламен поклати глава. Той не я гледаше. Гледаше в мръсния килим. „Взех заем. Не от банка.“
Стомахът на Десислава се сви. „Какво искаш да кажеш?“
„От хора. Неподходящи хора. Мислех, че ще удвоя парите бързо. Инвестиция… бърза. Но… не се получи.“
„Колко?“, прошепна тя, страхувайки се от отговора.
„Много.“
„Колко, Пламене?!“
„Достатъчно, за да изгубим къщата. Достатъчно, за да… да стане опасно.“
Десислава се вторачи в него. Мъжът, за когото се беше омъжила, обещавайки ѝ свят на лукс и безгрижие, сега беше просто уплашен мъж в лепкава каюта, признаващ, че е застрашил семейството си.
„И затова кимна“, прошепна тя, разбирайки всичко. „Затова се съгласи да дойдем. Затова се съгласи майка ти да ни зареже. Надяваше се да я омилостивиш. Надяваше се да плати дълговете ти.“
„Тя има пари!“, каза той, гласът му трепереше. „Спестяванията ѝ… къщата е на нейно име…“
„Къщата е на нейно име“, повтори Десислава бавно, а в очите ѝ се появи нов, студен блясък. Страхът ѝ беше заменен от ледена ярост. „Ти не просто си ни разорил. Ти си заложил дома на майка си при лихвари.“
„Не го разбираш…“
„О, разбирам го прекрасно. И знаеш ли какво? Майка ти е права. Права е, че избяга. А ти… ти си жалък.“
Тя грабна чантата си. „Асен, Бела, отиваме на пързалките.“
„Деси, почакай! Трябва да говорим! Трябва ни план!“
„Не, ти трябваше да имаш план. Аз отивам да се опитам да забравя, че съм омъжена за идиот. И по-добре започни да се молиш майка ти да вдигне проклетия телефон. Защото ако тези ‘хора’ дойдат да си търсят парите, аз и децата няма да сме там.“
Тя излезе, тръшвайки вратата. Пламен остана сам в каютата, слушайки далечните викове от аквапарка и оглушителния шум на собствения си провал. Той извади телефона си. Набра номера на майка си. Абонатът беше извън обхват.
Той набра друг номер.
„Ало, Ива?“, прошепна той. „Аз съм. Слушай, имам нужда от помощ… Не, не, не мога да говоря сега… тя е тук… Да, на кораба е… просто ми трябваха още малко пари…“
Глава 5: Тайният брат
Докато Пламен се оплиташе все повече в лъжите си, Десислава също имаше своите тайни.
Тя не беше изтощена само от децата или от финансовите проблеми на Пламен. Тя беше изтощена от двойствения живот, който водеше.
След като остави Асен и Бела в „пиратския клуб“ под грижите на аниматори в костюми на папагали, тя не отиде на басейна. Скри се в един тих бар в задната част на кораба, поръча си най-силното питие в менюто и извади телефона си.
Отвори банковото си приложение. Погледна салдото по тайната си сметка. Беше почти празна.
Десислава имаше по-малък брат. Мартин.
Мартин беше нейната гордост и нейната слабост. Дете-чудо, родено късно, след като родителите им вече бяха изгубили надежда. Те бяха починали преди години, оставяйки Десислава като единствен настойник на десетгодишно хлапче.
Тя се омъжи за Пламен отчасти заради това – той обеща да се грижи и за двамата. И в началото беше така. Но когато се родиха децата и бизнесът на Пламен започна да се проваля, Мартин се превърна в „разход“.
Но Десислава нямаше да позволи бъдещето на брат ѝ да бъде пропиляно. Мартин беше брилянтен. Той учеше право в престижен университет. Беше на път да стане нещо голямо.
И Десислава плащаше за това.
Тя беше отклонявала пари от домакинството от години. Продаде бижутата, които получи от майка си, без Пламен да знае. Вземаше пари от кредитните карти, които Пламен ѝ даваше за „рокли“, и ги превеждаше на Мартин за такси, за наем, за учебници.
Тя беше тази, която го накара да влезе в този университет. Тя беше тази, която му каза, че парите не са проблем.
Сега бяха.
Таксата за следващия семестър наближаваше. Мартин ѝ се беше обадил предната вечер, притеснен. Десислава му беше обещала, че ще уреди всичко. Тя беше разчитала на този круиз. Беше разчитала, че ще успее да убеди Ана да ѝ даде „заем“. Сега тази надежда беше изчезнала, отплавала с луксозния кораб на Терминал А.
Тя отвори чата си с Мартин.
„Како, всичко наред ли е? На кораба ли си? Изглежда невероятно на снимките, които ми прати.“
Десислава погледна към басейна, където мъж с бирен корем току-що се беше пльоснал шумно във водата, опръсквайки група тийнейджъри.
„Да, миличък. Всичко е чудесно. Не се притеснявай за таксата. Ще ти пратя парите до края на седмицата.“
„Сигурна ли си? Знам, че с Пламен…“
„Пламен е добре. Бизнесът потръгна. Всичко е под контрол. Ти само учи.“
Тя изключи телефона. Лъжа след лъжа. Лъжеше Пламен, лъжеше брат си, лъжеше дори себе си.
Изтощението ѝ беше реално. Беше изтощението на човек, който се опитва да запуши десетки пробойни в потъващ кораб. И тя беше на ръба да се удави.
Изведнъж я осени мисъл. Ужасяваща, но и… логична.
Ана.
Ана имаше пари. Ана имаше къща. Ана беше сама.
Ами ако… ами ако с нея се случи нещо? Ако, докато е сама на този круиз, тя… падне? Получи удар? Хора изчезват от кораби през цялото време.
Ако Ана я нямаше, Пламен наследяваше всичко. И ако Пламен наследеше всичко, нейните проблеми – и проблемите на Мартин – щяха да се решат.
Тя потрепери, отпивайки от питието си. Беше ужасна мисъл. Но колкото повече мислеше за дълговете на Пламен, за лихварите, за бъдещето на Мартин, толкова по-малко ужасна изглеждаше.
Тя погледна към телефона си. Отвори търсачката.
„Какво се случва, ако някой изчезне в открито море“, написа тя.
Глава 6: Миналото на Ана
Ана нямаше представа за тъмните мисли на снаха си и отчаяните ходове на сина си. За първи път от четирийсет години тя беше… спокойна.
Нейният кораб беше всичко, което другият не беше. Тих. Изискан. Музиката беше класическа, хората говореха тихо. Нямаше викове, нямаше пръски, нямаше мирис на хлор.
Тя прекара първите три дни в сън, четене и гледане на океана. Чувстваше се виновна. Малка, гризяща вина за Пламен и децата. Беше ли постъпила правилно? Да ги изостави така?
Да.
Отговорът идваше бързо и категорично. Тя беше дала живота си за Пламен. Беше му дала образование, дом, беше платила за двете му сватби (първата беше кратък, импулсивен брак на двайсет години) и беше финансирала първите му три „бизнес“ начинания.
Тя беше изплатила дълга си като майка.
Но вината ѝ не беше свързана само с тях. Беше по-дълбока. Имаше нещо, което Ана носеше в себе си от десетилетия. Тайна, която определяше коя е тя, много повече от кариерата ѝ на лекар.
Преди трийсет години, в началото на кариерата си, тя не беше самостоятелен педиатър. Беше съдружник в малка клиника с брилянтен хирург на име Димо. Димо беше неин ментор, неин приятел.
Една нощ приеха по спешност момче с тежък апендицит, преминал в перитонит. Димо оперира. Ана асистираше. Операцията беше тежка, детето беше в критично състояние.
И направиха грешка.
Не беше ясно чия. Умора? Моментна небрежност? Грешно подаден инструмент? Детето почина на масата.
Последва ад. Семейството беше богато и влиятелно. Те започнаха съдебно дело. Огромно дело за лекарска небрежност, което заплашваше да унищожи клиниката и кариерите им.
Адвокатите ги съветваха да се държат заедно. Но доказателствата бяха неясни и сочеха повече към Димо като водещ хирург.
Една вечер, точно преди ключовото изслушване, Димо дойде в дома ѝ. Пламен беше малък, спеше в стаята си.
„Ана“, каза Димо, лицето му беше сиво от умора. „Те искат нечия глава. Няма да се спрат, докато не съсипят и двама ни.“
„Но, Димо, това беше… беше инцидент…“
„Знам. Но те не го виждат така. Слушай, ти имаш дете. Имаш цял живот пред себе си. Аз… аз нямам семейство. Само тази клиника.“
„Какво искаш да кажеш?“, попита тя, въпреки че сърцето ѝ вече знаеше.
„Ще поема вината“, каза той. „Ще кажа, че беше моя грешка. Моя преценка. Ти си била само асистент, следвала си моите нареждания.“
„Не!“, възкликна тя. „Не мога да ти позволя. Това ще съсипе кариерата ти!“
„Кариерата ми вече е съсипана, Ана. Но твоята не е нужно да бъде. Ти си добър лекар. Най-добрият, когото познавам. Не позволявай това да ти отнеме бъдещето. Погрижи се за момчето си.“
Той беше поел цялата вина. Лицензът му беше отнет. Клиниката фалира. Той изчезна, опозорен.
Ана продължи. Болницата я нае, впечатлена от нейната „лоялност“, след като тя свидетелства, че Димо е взел всички решения. Тя изгради кариерата си върху тази лъжа.
Това беше нейното първородно предателство.
Благодарните пациенти, които ѝ подариха круиза, бяха нейното изкупление. Всяко спасено дете беше опрощение за онова, което беше изгубено. Но тя никога не забрави Димо. Никога не си прости.
Тя беше избягала от Пламен и Десислава, но не можеше да избяга от това.
На четвъртия ден от круиза тя седеше в библиотеката на кораба. Един мъж седна срещу нея. Беше на нейната възраст, с добри, тъжни очи и книга в ръка.
„Извинете“, каза той с мек глас. „Това място заето ли е?“
„Не, моля“, отвърна Ана.
Той кимна и отвори книгата си. Ана също се опита да чете, но мислите ѝ се връщаха към Димо.
„Тежка книга?“, попита мъжът след малко.
Ана вдигна поглед. „По-скоро тежки мисли.“
„Аз съм Кирил“, представи се той. „Пенсиониран професор по история. Бягам от лекциите на съпругата ми за здравословно хранене.“
Ана се усмихна. „Аз съм Ана. Пенсиониран лекар. Бягам от… ами, от всичко.“
„Най-добрият вид бягство“, каза Кирил. „Понякога трябва да избягаш, за да видиш от какво точно бягаш.“
Те започнаха да говорят. Говориха за книги, за история, за местата, които бяха видели. Кирил беше интелигентен, внимателен и спокоен. Той беше всичко, което Пламен не беше.
За първи път от десетилетия Ана разговаряше с мъж, който не искаше нищо от нея.
Вечерта, докато се разхождаха по палубата под звездите, Ана се почувства странно лека. Може би това беше началото. Може би това беше нейната истинска свобода.
Но докато тя гледаше звездите, на хиляди километри, в дома ѝ, се развиваше друга драма.
Глава 7: Нашествието
След пет дни в плаващия цирк, търпението на Десислава се изчерпа. Пламен прекарваше дните си заключен в каютата, провеждайки трескави, тихи разговори по телефона – или с Ива, или с лихварите си, тя не знаеше, а и не я интересуваше. Децата бяха станали неуправляеми от постоянното претоварване със захар и шум.
На шестата сутрин тя влезе в каютата и завари Пламен да седи на пода, обхванал главата си с ръце.
„Свърши се“, промърмори той. „Обадиха се. Искат си парите до края на седмицата. Или ще дойдат в къщата.“
„И какво очакваш да направя?“, попита Десислава студено.
„Трябва да се прибираме. Трябва да говорим с майка ми.“
„Тя не си вдига телефона, гений! Вероятно вече е сменила номера.“
„Тогава отиваме в къщата. Нейната къща. Нашата къща. Трябва да има нещо. Някакви документи, спестявания… нещо, което можем да използваме.“
„Искаш да разбием къщата на майка ти?“, попита Десислава, но в гласа ѝ нямаше шок, а по-скоро… пресмятане.
„Не да я разбием! Аз имам ключ! Просто… да се огледаме. Тя ни дължи обяснение. Дължи ни помощ! Тя ми е майка!“
„Тя ти е майка, която заряза на пристанището, за да спаси собствената си кожа. Добре. Да се прибираме.“
Те слязоха на следващото пристанище, платиха неустойка за предсрочно прекратяване на круиза (с последната кредитна карта, която не беше блокирана) и хванаха първия полет към дома.
Пътуването беше кошмарно. Децата плачеха, Пламен трепереше, а Десислава кроеше планове.
Когато пристигнаха пред къщата, беше късна вечер. Тихата уличка изглеждаше спокойна. Твърде спокойна.
„Добре, влизаме“, каза Пламен, вадейки ключа си. „Деси, ти дръж децата в колата. Не искам да…“
„Глупости. Влизаме всички. Студено е. А и ти ще имаш нужда от помощ.“
Къщата беше тиха и студена. Ана винаги поддържаше безупречен ред. Всичко беше на мястото си. Сякаш тя просто беше излязла за хляб.
„Добре. Откъде започваме?“, попита Десислава, включвайки осветлението във всекидневната.
„Кабинетът ѝ“, каза Пламен. „Тя държи всичко там.“
Кабинетът на Ана беше светилище. Стени, покрити с книги, масивно бюро от дъб и мирис на стара хартия.
„Ти провери чекмеджетата. Аз ще погледна в онзи сейф зад картината“, каза Десислава.
„Какъв сейф?“
„Този“, каза тя и дръпна една малка акварелна картина, разкривайки малка метална врата в стената.
Пламен се вторачи. „Откъде знаеш за това?“
Десислава сви рамене. „Любопитна съм. Веднъж я видях да прибира нещо там. Комбинацията е рожденият ти ден.“
Пламен опита. Сейфът щракна и се отвори.
Вътре нямаше пари. Нямаше бижута. Имаше само папка.
Пламен я отвори. Вътре имаше документи. Много документи. Нотариалният акт за къщата. Банкови извлечения.
„Празни са“, каза той, прелиствайки ги. „Старата ѝ сметка… почти няма нищо. Прехвърлила е всичко.“
„Кога?“, изсъска Десислава.
„Преди три седмици. Точно след като ѝ казахме, че идваме с нея. Тя е знаела. През цялото време е знаела.“
„Тази… тази вещица!“, извика Десислава. „Значи няма нищо? Нищо не можем да вземем?“
„Чакай…“, каза Пламен. Той беше стигнал до дъното на папката. Там лежеше друг документ. Стар, пожълтял. Заглавието беше „Съдебно споразумение“.
Той започна да чете. Десислава надничаше през рамото му.
„Лекарска небрежност… смърт на пациент… Димо… поемане на пълна отговорност…“
Те се спогледаха.
„Тя… тя е убила дете?“, прошепна Десислава.
„Не… не пише така. Пише, че другият лекар е поел вината. Тя е била… освободена от отговорност.“
„Значи е виновна, но се е измъкнала!“, заключи Десислава, а очите ѝ блестяха триумфално. „Пламене, осъзнаваш ли какво държим?“
„Какво? Стар съдебен случай?“
„Държим я в ръцете си! Това е! Това е нашият лост! Ако това излезе наяве… ‘благодарните пациенти’ няма да са толкова благодарни. Репутацията ѝ ще бъде съсипана.“
„Деси, това е… това е ужасно. Да изнудваме майка ми?“
„Това е оцеляване, Пламене! Или тя ни дава парите, за да си платим дълговете и да спасим къщата, или тази малка папка отива направо в пресата. И при онзи адвокат, който видях да рекламира по телевизията. Онзи, който се занимава с ‘морални щети’.“
Точно тогава телефонът на Пламен иззвъня. Беше непознат номер. Той вдигна треперещо.
„Пламен?“, чу се груб глас. „Чакахме да се върнеш от ‘почивката’ си. Парите. Утре. На обяд. Знаеш къде. И не се опитвай да се криеш в къщата на мама. Знаем къде си.“
Връзката прекъсна.
Пламен погледна Десислава. Беше бял като платно. „Те знаят. Те са тук.“
„Тогава действай“, каза Десислава. „Намери майка си. Веднага.“
Глава 8: Обаждането
Ана тъкмо се беше върнала от вечеря с Кирил. Чувстваше се лека, почти млада. Бяха говорили с часове. Той ѝ беше разказал за децата си, за внуците си, които живееха в друга страна. Имаше тъга в гласа му, самота, която приличаше на нейната.
Когато влезе в каютата си, видя, че лампата на стационарния телефон мига. Съобщение.
Тя се намръщи. Беше дала номера на кораба само на… о, боже. Беше го дала на Мартин. Беше го направила импулсивно преди няколко месеца, когато той ѝ се беше обадил да ѝ честити рождения ден (единственият от семейството, който се беше сетил). Беше му казала: „Ако някога стане нещо наистина спешно с Десислава, ето как можеш да ме намериш.“
Сърцето ѝ се сви. Тя натисна бутона за съобщения.
Гласът беше на Мартин, но не беше гласът на момчето, което познаваше. Беше уплашен, задъхан.
„Лельо Ана… аз… аз съм Мартин. Братът на Деси. Моля те, обади ми се. Нещо ужасно става. Деси и Пламен… те се върнаха. Не са на круиза. Бяха в къщата ти. Чух ги… крещяха. Говореха за някакви пари, за някакви хора… и… и за теб. За някакво съдебно дело. Деси каза, че ще те ‘съсипе’, ако не им дадеш парите. Аз… не знам какво да правя. Плаша се. Те излязоха, но оставиха децата при мен. Казаха, че отиват при ‘адвокат’. Моля те, обади се…“
Съобщението свърши.
Тишината в луксозната каюта беше оглушителна. Спокойствието ѝ се изпари, заменено от леден страх.
Те бяха в дома ѝ. Бяха ровили. Бяха намерили папката.
Папката, която тя пазеше не от вина, а като напомняне. Напомняне за цената на нейната кариера. Напомняне за Димо.
И те щяха да го използват.
Тя погледна към океана. Нейната свобода. Беше илюзия. Нямаше бягство. Миналото, което беше погребала толкова дълбоко, беше изровено от собствения ѝ син.
Ръцете ѝ трепереха, но не от страх. От гняв. Този път беше различно. Не беше гневът на пренебрегнатата майка. Беше гневът на хищник, чиято бърлога е нападната.
Тя вдигна телефона и набра номера на Мартин.
„Мартин? Аз съм Ана. Слушай ме много внимателно.“
Глава 9: Адвокатите
На сутринта Пламен и Десислава седяха в лъскавия офис на адвокат Стоилов. Той беше точно такъв, какъвто го даваха по телевизията – със скъп костюм, перфектно сресана коса и усмивка, която не достигаше до очите му.
„Значи“, каза той, преглеждайки копията на документите от папката на Ана. „Вие твърдите, че вашата майка, уважаван лекар, е прикрила лекарска небрежност, довела до смърт, и е оставила колегата си да поеме вината?“
„Точно така“, потвърди Десислава. „И сега тя е избягала с всичките си пари, оставяйки сина си… нас… в огромни дългове. Дългове, които тя морално е задължена да покрие, предвид нейния скрит живот, построен върху лъжи.“
Адвокат Стоилов се облегна назад. „Това е… интересно. Моралното задължение е едно, но правното е друго. Какво точно искате от мен?“
„Искаме да я съдим“, каза Пламен, гласът му беше слаб, но думите – отчаяни. „Искаме… обезщетение. За емоционални щети. За това, че ни е лъгала. Искаме къщата. Тя е наша по право! Аз съм ѝ единствен наследник!“
„Наследник ставате след смъртта ѝ, господинчо“, усмихна се Стоилов. „Но това с изнудването… извинете, с ‘моралния лост’, е интересно. Можем да подадем иск. Да замразим авоарите ѝ, докато тече делото. Да поискаме пълна финансова ревизия, базирана на това, че тя е прикривала доходи от… да кажем, неетични практики. Ще стане шумно. Ще стане грозно. И вероятно ще я принуди да се споразумее.“
„Колко бързо?“, попита Пламен. „Парите ни трябват… веднага.“
„Тези неща отнемат време. Но можем да изпратим официално писмо. Да ѝ окажем натиск.“
„Направете го“, каза Десислава. „Натиснете я. Искаме всичко.“
Докато те излизаха от офиса, чувствайки се мръсни, но и с искрица надежда, телефонът на Пламен отново иззвъня. Същият груб глас.
„На обяд. Не забравяй.“
„Ще имам парите!“, извика Пламен. „Само ми дайте още малко време! Майка ми… тя ще плати!“
„Няма време. На обяд.“
В същото време, в друг, много по-стар, но далеч по-престижен офис в друга част на града, Мартин седеше срещу възрастен мъж със сива брада и проницателни сини очи.
„Казваш се Мартин, така ли?“, попита мъжът. „Аз съм адвокат Андреев. Приятел на Ана. Тя ми се обади преди час от кораба си. Каза, че си в беда.“
Мартин, блед и треперещ, кимна. „Не аз. Леля Ана е в беда. И сестра ми… тя прави нещо ужасно.“
Мартин разказа всичко. За дълговете на Пламен. За лихварите. За откритите документи. За посещението при адвокат Стоилов.
Адвокат Андреев слушаше внимателно, без да прекъсва. Когато Мартин свърши, той кимна бавно.
„Значи Стоилов. Очаквано. Мършояд. Добре, Мартин. Ти постъпи правилно. Ана се притесняваше за теб. Тя ми каза да се погрижа първо за твоята безопасност.“
„Не ме е грижа за мен! Трябва да спрем Деси!“
„Ще я спрем. Но не така, както очакваш. Ана има план. Винаги е имала.“ Андреев вдигна телефона. „Свържете ме с прокурора. Имаме сигнал за група за лихварство и изнудване… Да, имаме името на длъжника. Пламен…“
Той се обърна към Мартин. „А сега, момчето ми, отиваш в университета си и не казваш на никого за този разговор. Особено на сестра си. Ана ще се върне скоро. И ще има нужда от теб.“
Глава 10: Ива
Пламен караше към уреченото място. Беше изоставен склад в покрайнините на града. Ръцете му се потяха толкова силно, че воланът се плъзгаше.
Той нямаше пари. Адвокат Стоилов беше казал, че нещата отнемат време. Той беше обречен.
Телефонът му иззвъня. Беше Ива.
„Пламене! Къде си? Чакам те! Каза, че ще ми донесеш парите за наема!“
Ива. Неговата любовница. Причината за половината му дългове. Тя беше млада, красива и изключително скъпа. Беше актриса… или поне така казваше. Всъщност беше сервитьорка с огромни амбиции.
„Ива, слушай, не мога сега…“
„Не! Слушай ти! Омръзна ми от празните ти обещания! ‘Бизнесът ми тръгва’, ‘Чакам една сделка’. Всичко е лъжа! Разбрах, че си бил на круиз! На семеен круиз с жена си! И си се върнал по-бързо? Какво става?“
„Сложно е, Ива…“
„Аз ще ти кажа какво става! Ти си един лъжец! И знаеш ли какво? Аз също имам тайни. Знаеш ли откъде се познаваме с жена ти, Десислава?“
Пламен замръзна. „Какво?“
„О, да. Бяхме в една компания. Преди години. Преди тя да стане ‘госпожа’. И знам много неща за нея. Знам за брат ѝ. Знам колко пари е откраднала от теб, за да го прати в онзи лъскав университет.“
Светът на Пламен се завъртя. Десислава… го е крала?
„Тя не е по-добра от теб, скъпи. Но аз съм по-умна. Искам си парите. Или ще кажа на лихварите ти къде точно държиш децата си в момента. Мартин май живее в ‘Студентски град’, нали? Блок 32?“
„Ти… ти чудовище!“, изхриптя Пламен.
„Аз съм оцеляваща. Като теб. Имаш един час да ми донесеш парите. Или казвам на всички всичко. И на жена ти за мен, и на лихварите за Мартин. Изборът е твой.“
Тя затвори.
Пламен спря колата. Беше в капан. Жена му го изнудваше. Любовницата му го изнудваше. Лихварите щяха да го убият.
И всичко беше заради майка му. Ако тя просто му беше дала парите…
Той удари волана. Ярост, чиста и черна, замести страха.
Тя беше виновна. Ана. Неговата свята майка. Тя ги беше докарала дотук. Тя, с нейните тайни и нейното бягство.
Щом тя щеше да играе твърдо, и той щеше.
Той обърна колата. Не отиде при лихварите. Отиде право в офиса на адвокат Стоилов.
„Има промяна в плана“, каза той, втурвайки се вътре. „Не искам споразумение. Искам да я вкарам в съда. Искам да я обявим за… за невменяема. Че е заплаха за себе си и околните. Искам да ѝ вземем всичко.“
Глава 11: Завръщането
Ана слезе от кораба на следващия ден. Беше хванала първия полет обратно от последното пристанище. Кирил я беше изпратил, лицето му беше тъжно.
„Ще се върнеш ли?“, попита я той.
„Трябва да изчистя бъркотията си“, каза тя. „Но да. Мисля, че ще се върна.“
Тя не отиде вкъщи. Отиде направо в кантората на адвокат Андреев.
„Пристигнаха“, каза той, подавайки ѝ плик. „От Стоилов. Искат да ви обявят за недееспособна поради ‘сенилност’ и ‘морален упадък’, цитирайки делото ‘Димо’.“
Ана прочете документа със студено спокойствие. „Значи това е.“
„Това е. Но ние сме готови. Прокурорът действа по сигнала за лихварите. Арестуваха двама души тази сутрин в склада, където е трябвало да се срещнат с Пламен. Пламен не се е появил. Вместо това е отишъл при Стоилов.“
„Той е страхливец“, каза Ана. „Винаги е бил.“
„Има и още“, каза Андреев. „Момичето. Ива. Любовницата. Тя се е свързала с нас.“
„Какво?“
„Очевидно се е уплашила. След като е заплашила Пламен, той ѝ е казал какво смята да направи с вас. Казал ѝ е, че щом спечели делото, ще ‘разчисти всичките си сметки’. Тя е решила, че е по-безопасно да е на страната на победителя. Предлага да свидетелства срещу Пламен – за измамите, за дълговете, за всичко – в замяна на… ами, на ‘финансова компенсация’.“
Ана поклати глава. „Каква каша. А Десислава?“
„Тя се е скрила. След като Пламен е изчезнал вчера, тя е взела децата от Мартин и е отишла в хотел. Очевидно се страхува и от Пламен, и от лихварите.“
„Добре“, каза Ана. „Време е да сложим край на това.“
Тя вдигна телефона и набра номера на Десислава.
Глава 12: Семеен съвет
Срещнаха се в кантората на Андреев. Беше неутрална територия.
Десислава дойде първа. Изглеждаше ужасно – бледа, с подпухнали очи, но в тях гореше огън.
Пламен го доведоха. Не с белезници, но придружен от двама цивилни полицаи. Бяха го намерили в мотел, пиян.
Ана влезе последна. Тя не изглеждаше уморена от пътуването. Изглеждаше… по-висока. Излъчваше авторитет, който нито синът ѝ, нито снаха ѝ бяха виждали досега.
„Сядайте“, каза адвокат Андреев.
„Не искам да говоря с него!“, извика Десислава, сочейки Пламен. „Той е луд! Искаше да те обяви за луда, Ана! И ми изневеряваше! С онази… онази…“
„Знам за Ива“, каза Ана спокойно. „Знам и за Мартин, Десислава. Знам за парите, които си отклонявала.“
Десислава затвори уста. Цялата ѝ войнственост се изпари.
„И знам за дълговете ти, Пламене. И за лихварите“, продължи Ана. „Полицията вече ги задържа. Благодарение на анонимен сигнал.“
Пламен се сви на стола си.
„И да, знам за папката, която откраднахте от дома ми. Знам, че се опитахте да ме изнудвате и след това да ме обявите за невменяема.“
Настъпи тишина.
„Е“, каза Ана, обръщайки се към Андреев. „Мисля, че имаме няколко възможности.“
„Да“, каза Андреев, отваряйки папка. „Възможност А: Госпожа Ана подава пълен иск срещу вас, господин Пламен, за опит за измама, клевета и кражба. Също и срещу вас, госпожо Десислава, за съучастие. Предвид свидетелските показания на госпожица Ива и доказателствата за финансовите ви злоупотреби, както и опита за изнудване… очакват ви няколко години затвор. И двамата. Децата ви ще бъдат дадени на социалните служби.“
Десислава изхлипа. Пламен изглеждаше така, сякаш ще повърне.
„Възможност Б“, продължи Ана, поемайки думата. „Развеждате се. Веднага.“
Тя погледна към Десислава. „Ти и децата можете да останете в къщата. Моята къща. Временно. Докато си стъпиш на краката. Ще платя таксата на Мартин за този семестър. Една последна вноска. След това той е сам. А ти, Десислава, си намираш работа. Каквато и да е. Аз ще се грижа за Асен и Бела, докато се стабилизираш. Но ако видя и един лев, похарчен за глупости… ако видя, че отново се опитваш да живееш живот, който не можеш да си позволиш… излизаш на улицата. Разбрано?“
Десислава, ридаейки, кимна енергично.
После Ана се обърна към Пламен.
„Ти“, каза тя и гласът ѝ стана леден. „Ти си моят най-голям провал. Ще пледираш виновен за финансовите измами. Адвокат Андреев ще уреди споразумение. Вероятно ще получиш условна присъда, предвид съдействието ти срещу лихварите. Ще продадеш всичко, което имаш – колата, жалкия си ‘бизнес’. Ще изплатиш до стотинка това, което дължиш на Ива. Аз ще покрия остатъка от дълга ти към лихварите, за да не те търсят повече.“
Пламен вдигна поглед, в очите му имаше надежда. „Мамо…“
„Не съм свършила“, прекъсна го тя. „Ще напуснеш града. Ще започнеш работа. Истинска работа. Като чистач, като работник, не ме интересува. Ще ми изпращаш половината си заплата всеки месец, докато не ми изплатиш всико, което похарчих за теб. И няма да виждаш децата си, докато аз не преценя, че отново си станал човек, а не пиявица.“
„Ана…“, намеси се Андреев. „Това е сурово.“
„Това е милостиво“, отвърна Ана. „Алтернативата е затворът. Избирай, Пламене.“
Пламен гледаше в пода. „Съгласен съм.“
Глава 13: Изкуплението
Месеци по-късно.
Къщата беше тиха. Десислава беше намерила работа като администратор в малка фирма. Беше изтощена, както никога досега, но по различен начин. Вечер, когато се прибираше, сядаше с децата си и им четеше. Беше спряла да крещи.
Мартин беше получил парите за семестъра си, заедно с остро писмо от Ана, в което тя му обясняваше, че това е последната помощ. Мартин беше започнал работа като стажант в кантората на Андреев, за да плати остатъка от образованието си. Той посещаваше Ана и племенниците си всяка неделя.
Пламен беше изчезнал. Спази обещанието си. Изпращаше пари всеки месец. Малко, но редовно.
Ана седеше в кабинета си. Пред нея имаше два билета. Единият беше за нея. Другият беше празен.
Тя беше направила още нещо.
След като бурята утихна, тя беше използвала част от спестяванията си, за да намери Димо.
Не беше лесно. Той беше сменил името си. Живееше в малка къща в планината, сам. Отглеждаше пчели.
Ана отиде при него.
Когато той отвори вратата, той я позна веднага. В очите му нямаше гняв. Само безкрайна тъга.
„Ана“, каза той.
„Димо“, отвърна тя, а сълзите течаха по лицето ѝ. „Дойдох да ти кажа, че съжалявам.“
Тя му разказа всичко. За кариерата си, за вината си, за сина си, за провала.
„Пазех това за теб“, каза тя и му подаде чек. Беше голяма сума. Половината от всичко, което имаше. „Това е твоята половина. От клиниката, от живота, който ти отнех.“
Димо погледна чека, после я погледна нея. „Никога не съм те винил, Ана. Само себе си. Всички правим грешки. Въпросът е как живеем с тях.“
Той не взе чека. „Нямам нужда от това. Животът ми е тук.“
„Тогава какво?“, попита тя. „Какво мога да направя?“
„Кажи истината“, каза той. „Не заради мен. Заради себе си.“
И тя го направи. Беше подала молба до Лекарския съюз. Пълно самопризнание. Разказала беше какво се е случило преди трийсет години. Рискуваше пенсията си, репутацията си – всичко.
Делото беше в процес на разглеждане.
Сега тя седеше в кабинета си. Гледаше двата билета. Това беше остатъкът от подаръка на пациентите ѝ. Агенцията ѝ дължеше едно пътуване.
Тя вдигна телефона и набра номер, който вече знаеше наизуст.
„Кирил? Ана е. Имам един излишен билет.“
Глава 14: Хоризонтът
Слънцето залязваше над океана. Този път корабът беше по-малък, но също толкова луксозен. Ана стоеше на палубата, облегната на перилата. До нея стоеше Кирил.
Двамата мълчаха, гледайки как небето се обагря в оранжево и лилаво.
Преди да тръгне, Лекарският съюз беше излязъл с решение. Бяха я порицали публично. Репутацията ѝ беше опетнена. Но не ѝ отнеха пенсията. Бяха взели предвид десетилетията ѝ безупречна служба след инцидента.
Тя беше приела решението със смирение. Вече не се криеше.
„Мисля, че най-сетне разбирам“, каза Кирил тихо.
„Какво?“, попита Ана.
„Какво означава да си свободен. Не е да избягаш от отговорностите си. А да ги посрещнеш, да платиш цената и въпреки това да продължиш напред.“
Ана се усмихна. Истинска, дълбока усмивка, която стигна до очите ѝ.
Тя беше загубила уважението на сина си, но може би му беше дала шанс да се превърне в мъж. Беше загубила илюзиите си за снаха си, но ѝ беше дала възможност да оцелее. Беше рискувала репутацията си, но беше намерила покой.
Телефонът в чантата ѝ извибрира. Тя го извади. Беше съобщение от Мартин. Снимка. Той, Десислава, Асен и Бела. Бяха в парка. Усмихваха се. Под снимката пишеше: „Липсваш ни. Но се забавлявай. Заслужаваш го.“
Тя прибра телефона.
„Наздраве, Кирил“, каза тя, вдигайки въображаема чаша към хоризонта.
„Наздраве, Ана“, отвърна той.
Корабът бавно пореше вълните, поемайки към следващото пристанище. Пътуването едва сега започваше.