Телефонът извибрира върху гладката повърхност на бюрото ми – натрапчив, писклив звук в тишината на домашния ми офис. От години работех така, в тишина, заобиколена от белите стени на апартамента, за който бях изтеглила такъв огромен кредит. Всяка вноска по ипотеката беше напомняне за независимостта, която бях извоювала.
Погледнах екрана. Вуйчо Асен.
Сърцето ми направи болезнен лупинг. Той никога не се обаждаше за добро. Оставих го да звъни, взирайки се в редовете код на монитора си, докато вибрацията не спря. Тишина. Блажена тишина.
Пет секунди по-късно телефонът отново изпищя. Този път беше леля Магда. Двойна атака. Въздъхнах, преглътнах горчивината и вдигнах.
— Ива? Най-накрая! – Гласът на леля ми беше тънък и осъдителен. – Не си ли чуваш телефона?
— Работя, лельо. Какво има?
— Как какво има? Баба ти! Не е добре, Ива. Изобщо не е добре. Асен е при нея, едвам я свести. Трябва да дойдеш.
Стомахът ми се сви на топка. Не бях стъпвала в онази къща от почти двадесет години.
— Какво ѝ е?
— Какво… Стара е, Ива! На осемдесет и две! Какво да ѝ е? И е сама. Ти си тук, не работиш в офис. Работиш си от вас, нали? Имаш цялото време на света.
Ето го. „Резервният план“. Защото се бях борила да изградя кариера, която ми позволяваше гъвкавост, сега тази гъвкавост се превръщаше в мое задължение.
— Лельо, говорихме за това. Ще платя за най-добрата сестра. Ще покрия всички разходи. Мога да уредя да я преместят в частен хоспис, ако…
— Хоспис? – изпищя тя. – Да си зарежеш бабата в хоспис? Ти безсърдечна ли си? Как можеш изобщо да го предлагаш? Тя има семейство! Има теб!
— Аз имах нея – отвърнах, гласът ми падна до леден шепот. – Имах я, когато мама почина. Бях на дванадесет. А тя ме качи на автобуса и ме изпрати в другия край на страната при баща ми, когото почти не познавах. Защото била „твърде стара за деца“.
Последва мълчание, наситено с възмущение.
— Как смееш да го казваш? – просъска Магда. – Тя беше съсипана! Погреба дъщеря си!
— А аз погребах майка си! – Гласът ми се повиши, въпреки волята ми. – Имах нужда от нея, а тя ме отпрати. Сега тя има нужда и аз ѝ предлагам решение. Професионална грижа. Това е повече, отколкото тя ми даде.
— Безсърдечна! – изплю се леля ми. – Цялата рода го говори. Само пари са ти в главата. Вуйчо ти ще ти се обади. Той ще те вразуми.
Тя затвори.
Ръцете ми трепереха. Взирах се в празния екран. „Безсърдечна.“ Може би бяха прави. Но ледът в гърдите ми имаше своята история. Той не се беше появил от нищото. Беше изграден парче по парче, сълза по сълза, в онзи автобус, докато гледах как силуетът на единствения дом, който познавах, изчезва в далечината.
Телефонът отново иззвъня. Този път беше непознат номер, но аз знаех кой е. Беше тя. Предишния ден Асен ми беше дал номера ѝ и ме беше заплашил, че ако не се обадя аз, тя ще се обади.
Вдигнах.
От другата страна се чу слабо, пращящо дишане.
— Ало? – казах аз.
— Ива… – Гласът беше като сух лист, мачкан в ръка. Едвам го познах. – Ива, миличка…
Не бях „миличка“ за нея от две десетилетия.
— Бабо? Как си? Асен каза, че не си добре.
— Аз… – тя пое дълбоко въздух, мъчително. – Аз не…
И тогава връзката прекъсна.
Взирах се в телефона. „Аз не…“ Какво? Не съм добре? Не искам да говоря? Не искам помощ?
Телефонът веднага иззвъня отново. Беше Асен.
— Свърши ли? – изръмжа той, без дори да каже „здравей“.
— Връзката прекъсна.
— Лъжеш. Не си ѝ се обадила, нали? Или си ѝ казала някоя от твоите студении.
— Казах ѝ „ало“ и тя каза „Аз не…“ и прекъсна. Вуйчо, казах ти. Ще наема медицинска сестра. Ще платя за всичко.
— Не става въпрос за пари, Ива! – извика той. – Става въпрос за дълг! За морал! Тя те е отгледала…
— До дванадесет. И после ме изхвърли.
— Неблагодарница! – Гласът му се извиси. – Баща ти да не би да се е претрепал да те гледа? Всичко, което имаш, е благодарение на майка ти, а това значи и на нея! Очаквам те тук до вечерта. Край на разговора.
Той затвори.
Останах неподвижна. Апартаментът ми, моето светилище, изведнъж се усещаше като клетка. Те ме дърпаха обратно към миналото, което бях погребала толкова дълбоко. Но този път не бях дванадесетгодишно момиченце. Бях жена, която плащаше собствената си ипотека, управляваше собствения си бизнес и нямаше да позволи на чувството за вина да диктува живота ѝ.
Отворих лаптопа си и започнах да търся агенции за домашни грижи. Щях да го направя по моя начин.
Глава 2
На следващата сутрин, след безсънна нощ, прекарана в превъртане на спомени и преглед на оферти от агенции, реших да предприема контраатака. Обадих се на Павел.
Павел беше стар приятел, почти брат, единственият човек, който знаеше цялата история. Той беше и адвокат. Не се занимаваше със семейни дела, а с корпоративни сливания – свят, далеч от моя емоционален хаос, – но умът му беше остър като бръснач.
— „Безсърдечна“? – той се изсмя тихо в слушалката. – Това е ново. Обикновено ти викат „твърде заета“ или „егоист“. Явно вдигат залозите.
— Не е смешно, Павле. Асен ми заповяда да отида там. Сякаш съм му подчинена.
— Той е бизнесмен, Ива. Поне така се нарича. За него всичко е сделка и лостове за влияние. Ти имаш пари, той има моралното предимство. Или поне така си мисли.
— Аз предложих пари. Предложих да платя за всичко.
— Това е грешката ти. Ти им предлагаш решение, а те искат подчинение. Асен не иска майка му да е добре. Той иска ти да се грижиш за нея. Иска да те смачка. Иска да те накара да се откажеш от работата си, от живота си, за да изкупиш вината, която той ти е вменил.
Потреперих. Беше плашещо колко добре ме познаваше.
— Какво да правя? Той е там, в къщата. Магда му приглася. Баба ми едва говори.
— Първо – каза Павел, тонът му стана делови, – не мърдай от апартамента си. Второ, наеми тази сестра. Веднага. Искай договор. Искай фактури. Искай всичко да е писмено. Изпрати ми копие от всичко. Ако Асен се опита да я изгони, ще имаме правно основание да се намесим.
— Ами ако тя не иска? Ако баба ми не иска чужд човек?
— Това е интересно. Защо Асен не се грижи за нея? Той ѝ е син. Магда ѝ е снаха. Защо цялата тежест пада върху теб?
Замълчах. Това беше въпрос, който винаги бях избягвала. Защото знаех отговора.
— Защото Асен има „бизнес“ – казах с горчивина. – И леля Магда има „обществен живот“. А аз? Аз съм самотна програмистка, която работи от вкъщи. Аз съм загубеното време.
— Точно така. Е, време е да им покажеш колко струва времето ти. Наеми сестрата, Ива. Аз ще подготвя едно официално писмо до вуйчо ти, в което го уведомяваме, че си поела финансовата отговорност за грижите на Стоянка и че всяка намеса в работата на медицинския персонал ще се счита за… – той замълча за момент – …за умишлено възпрепятстване на грижа за възрастен човек.
— Това звучи сериозно.
— Асен разбира само от сериозно. И от заплахи.
Вдъхнах си дълбоко. План. Имах план.
Прекарах следващите три часа в разговори. Намерих агенция с безупречни препоръки. Говорих със сестра Димитрова, жена с твърд, но успокояващ глас. Тя можеше да започне още утре. Щеше да прави дневни посещения, да пазарува, да чисти и да следи здравословното ѝ състояние. Платих авансово за първия месец. Сумата беше солена, но струваше всяка стотинка от спокойствието ми.
Веднага щом договорът беше подписан, го препратих на Павел.
След час получих съобщение от Асен. Само три думи: „Какво си направила?“
Последва обаждане.
— Ти си луда! – крещеше той. – Луда! Отменяш всичко!
— Няма да отменя нищо, вуйчо. Това е най-добрият вариант. Тя ще получи професионална грижа.
— Тя не иска чужди хора в къщата си!
— Ти попита ли я? Или просто реши вместо нея?
— Аз съм ѝ син! – ревеше той. – Аз решавам!
— Тогава се грижи за нея. Но ти не искаш, нали? Искаш аз да го направя. Искаш да зарежа всичко, да дойда в онази мизерна къща и да сменям памперси. Е, няма да стане. Сестра Димитрова идва утре в девет.
— Няма да я пусна! Ще сменя ключалката!
— Павел ще ти изпрати писмо. Ако я спреш, ще те съдя.
Настъпи шокирана тишина. Никога не бях му говорила така. Дванадесетгодишното момиченце беше изчезнало.
— Ще съжаляваш за това, Ива. Горчиво ще съжаляваш. Ти не знаеш всичко. Ти не знаеш нищо!
Той затвори. Треперех, но не от страх. От гняв. „Ти не знаеш нищо.“ Какво имаше да знам? Че ме е изоставила? Че ме мразят, защото съм успяла, докато те са… Какви бяха те?
Асен имаше малък бизнес със строителни материали. Постоянно се хвалеше с големи сделки, но винаги караше една и съща стара кола и живееше в апартамента на Магда. Нещо не се връзваше.
Глава 3
Сестра Димитрова се обади на следващия ден точно в девет и петнадесет.
— Госпожице Ива? Аз съм пред къщата. Но никой не отваря. Аз звъня, но… Чувам някого вътре. Викове.
Стомахът ми се преобърна.
— Викове? Какви викове?
— Мъжки глас. Крещи. И някой плаче. Не мисля, че е редно да…
— Асен. – Затворих очи. – Той е вътре.
— Не мога да вляза така.
— Знам. Моля ви, изчакайте в колата си. Идвам веднага.
Преди да успея да се разубедя, грабнах ключовете си и излязох от апартамента. Пътуването до старата къща беше като пътуване назад във времето. Кварталът се беше западнал. Дърветата, които помнех като малки фиданки, сега бяха огромни и хвърляха зловещи сенки.
Къщата.
Беше по-малка, отколкото я помнех. Боята се лющеше. Градината, някога гордостта на майка ми, беше буренясала.
Колата на сестра Димитрова беше паркирана отпред. Жената вътре изглеждаше притеснена. Колата на Асен липсваше.
Излязох и отидох до вратата. Беше заключена.
Почуках.
— Бабо? Аз съм, Ива.
Тишина.
Почуках отново, по-силно.
— Бабо! Отвори!
Чух бавно, провлачено стъргане отвътре. След това щракване на резе. Вратата се отвори с няколко сантиметра.
Лицето, което ме погледна, беше сбръчкано и изплашено. Очите ѝ, някога същите като на майка ми, сега бяха мътни от страх.
— Ива? – прошепна тя.
— Аз съм. Може ли да вляза?
Тя отстъпи назад. Миризмата ме удари първа – застояло, прах и нещо кисело, болнично. Вътре беше тъмно. Всички завеси бяха спуснати.
— Къде е Асен? – попитах, гласът ми беше по-твърд, отколкото възнамерявах.
— Той… той си тръгна. Беше ядосан.
— Заради сестрата, нали? Той беше тук сутринта. Чухме го да крещи.
Стоянка се сви.
— Той не иска чужди хора. Каза… каза, че ти искаш да ме отровиш. Да ми вземеш къщата.
Ахнах. Това беше… това беше чудовищно.
— Бабо, това не е вярно. Искам да ти помогна. Наех професионалист, защото аз не мога…
— Защото работиш – довърши тя вместо мен, гласът ѝ беше кух.
— Не само. – Погледнах я в очите. – Защото ти ме изпрати далеч.
Тя седна тежко на ръба на едно мръсно кресло.
— Нямах избор, Ива.
— Винаги има избор. Ти избра да ме отпратиш.
— Ти не разбираш. – Тя поклати глава, сухи сълзи се търкулнаха по бузите ѝ. – Той щеше да те съсипе.
— Кой? Баща ми ли?
— Не. – Тя ме погледна с такава болка, че за миг ледът в мен се пропука. – Вуйчо ти. Асен.
Гледах я неразбиращо.
— Какво общо има Асен?
— Той беше тук, веднага след… след погребението на Лидия. Още не я бяхме заровили, а той вече питаше за къщата. За парите ѝ. Майка ти беше спестила малко. Той ги искаше. Всичките. Каза, че са му „дължими“ за бизнеса му.
Стоях като вцепенена.
— Той… той е искал парите на мама?
— Искаше всичко. Искаше и къщата. Аз му отказах. И тогава той… той ме заплаши. Каза, че ще ми вземе всичко. Ще ми вземе и теб. Ще докаже, че съм луда от скръб и не мога да те гледам. И аз му повярвах.
Тя се разрида, сухи, гърчещи се ридания.
— Изпратих те, за да те спася, Ива. Да те спася от него. Мислех, че баща ти… Мислех, че ще е по-добре. Но той те взе само за да ми отмъсти.
Светът се завъртя. „Твърде стара за деца“ беше лъжа. Всичко беше лъжа. Тя не ме беше отхвърлила. Беше ме защитила. По единствения начин, който беше намерила.
— Бабо…
В този момент вратата се отвори с ритник и Асен връхлетя вътре. Очите му бяха кръвясали, лицето му – мораво от гняв.
— Ти! – изкрещя той, сочейки ме с пръст. – Казах ти да не идваш! Казах ти да отмениш сестрата!
— А ти си ѝ казал, че искам да я отровя! – извиках в отговор, адреналинът заглуши страха.
— Защото е вярно! Искаш да я убиеш, да продадеш къщата и да избягаш с парите! Точно като майка си!
— Не говори така за мама!
— О, да! Мислиш, че не знам? Мислиш, че Лидия беше светица? Тя открадна от мен! Открадна от собственото си семейство!
— Лъжеш! – извика Стоянка от стола си. – Ти лъжеш! Лидия ти даде всичко, което имаше, за да спаси проклетия ти бизнес! И ти го пропиля!
Асен се обърна към нея.
— Млъкни, стара вещице!
Той вдигна ръка.
Не мислих. Пристъпих напред и го блъснах с цялата си сила в гърдите.
— Не я докосвай!
Той залитна назад, шокиран повече от дързостта ми, отколкото от силата ми.
— Върви си, вуйчо – казах, гласът ми трепереше, но беше стоманен. – Върви си, или ще се обадя на полицията.
Той ме гледаше с чиста омраза.
— Това не е свършило, Ива. Това е моята къща. Аз съм единственият ѝ син. Ти нямаш нищо тук.
Той се обърна и излезе, блъскайки вратата толкова силно, че една снимка на стената падна и стъклото ѝ се пръсна.
Останахме сами в прашния, тъмен хол. Аз треперех. Стоянка плачеше тихо.
Отидох до вратата и я заключих. След това се обърнах и отидох да доведа сестра Димитрова. Истината, колкото и грозна да беше, променяше всичко.
Глава 4
Сестра Димитрова беше олицетворение на професионализма. Тя влезе, огледа бъркотията, видя разплаканата Стоянка и разтрепераната мен и просто кимна.
— Добре. Първо, нека отворим един прозорец. Има нужда от въздух.
Докато тя помагаше на баба ми да седне по-удобно, измерваше кръвното ѝ и ѝ задаваше тихи, успокояващи въпроси, аз стоях в средата на стаята, опитвайки се да смеля току-що наученото.
Майка ми. Асен. Лъжата.
Цял живот бях живяла с историята за отхвърлянето. А истината беше история за едно отчаяно, макар и погрешно, жертвоприношение.
— Тя е много слаба – каза сестра Димитрова след малко, идвайки при мен в кухнята, която беше още по-зле от хола. – Обезводнена е и очевидно е под огромен стрес. Онзи мъж… той ли се грижеше за нея?
— Той не се е грижил за нея – отвърнах, гласът ми беше празен. – Той я е тероризирал.
— Виждам. Добре, ще остана днес цял ден. Трябва да напазарувам. Хладилникът е празен, освен… – тя направи гримаса – …нещо развалено. Ще изчистя тук, ще ѝ приготвя храна. Но, госпожице Ива, тя не може да остава сама вечер. Особено ако онзи мъж има ключ.
— Той има.
— Тогава трябва да се сменят ключалките. И тя има нужда от денонощна грижа, поне временно.
Денонощна грижа. Това означаваше много повече пари. Това означаваше да призная, че проблемът е много по-дълбок.
— Направете каквото трябва – казах. – Уредете го. Ще платя.
Тя кимна.
— И още нещо. Намерих това до леглото ѝ. – Тя ми подаде смачкано официално писмо.
Беше от банка. Уведомление за просрочен кредит и предстоящ запор на имущество. На името на Асен. Но адресът за кореспонденция беше този на къщата.
— Той е използвал адреса ѝ – прошепнах аз.
— Изглежда е взимал заеми – каза сестра Димитрова. – Големи заеми. И къщата е била използвана като гаранция.
— Как? Тя не би подписала.
— Може би не е знаела. Може би е фалшифицирал подписа ѝ.
Почувствах как ми прилошава. Той не просто я е тормозил. Той я е ограбвал. Той е заложил дома ѝ, единственото, което ѝ беше останало от майка ми.
— Трябва да се обадя на адвоката си.
Излязох на двора, който сега изглеждаше като гробище на спомени. Обадих се на Павел.
— Ива? Какво стана? Сестрата обади ли се?
— Аз съм в къщата, Павле. Всичко е… всичко е ужасно. Той я е лъгал. Всички са ме лъгали.
Разказах му всичко. За лъжата за изпращането ми. За заплахите на Асен. За парите на майка ми. И накрая, за писмото от банката.
Павел мълча дълго.
— Добре – каза той накрая, гласът му беше смразяващо спокоен. – Това променя нещата. Това вече не е семеен спор. Това е криминално деяние. Фалшифициране на документи, измама, заплахи. Ива, трябва да изведеш Стоянка оттам.
— Какво? Къде да я заведа?
— В твоя апартамент.
— В моя… Павле, не мога! Аз работя. Тя е болна.
— По-добре при теб, отколкото там, където той може да влезе всеки момент. Или я заведи в хотел. Но тя трябва да се махне. Веднага. След това отиваме в полицията. И в банката.
— Той е заложил къщата. Павле, ако я вземат…
— Ще се борим. Но първо трябва да я осигурим. Имате ли някакви документи? Нейната лична карта? Нотариалният акт на къщата?
— Не знам. Предполагам са вътре.
— Намери ги. И се махайте. Асен е отчаян. Отчаяните хора правят отчаяни неща.
Глава 5
Влязох обратно. Сестра Димитрова тъкмо беше успяла да накара баба ми да хапне малко супа.
— Бабо – казах, опитвайки се гласът ми да звучи спокойно. – Трябва да те измъкнем оттук. Временно. Асен… той е направил нещо ужасно.
Подадох ѝ писмото от банката. Тя се вгледа в него, очите ѝ се разшириха от ужас, който бързо се превърна в примирение.
— Знаех си – прошепна тя. – Той все искаше пари. Все казваше, че ще оправи нещата. Аз му подписвах… мислех, че са за данъци…
— Подписвала си? Бабо, какво си подписвала?
— Не знам. Той просто ми носеше листи. Каза, че е за доброто на Деян.
Деян. Синът му. Моят братовчед. Умното момче, което учеше в престижен университет.
— Какво общо има Деян? – попитах.
— Асен каза, че парите са за образованието му. Че ако Деян успее, всички ще сме добре. Че той ще се грижи за мен.
Значи не беше фалшификат. Беше по-лошо. Беше манипулация. Той я беше накарал да подпише за заем, който е профукал, използвайки сина си като примамка.
— Бабо, къде са ти документите? Лична карта, нотариален акт?
Тя посочи към стария скрин в ъгъла. Долнoто чекмедже беше разбито. Вътре беше празно.
— Той ги взе – каза тя. – Преди седмица. Каза, че ще ги „пази“.
Кръвта ми замръзна. Той държеше всичко. Идентичността ѝ. Дома ѝ.
— Ива – каза сестра Димитрова твърдо. – Адвокатът ви е прав. Трябва да тръгвате.
— Не мога да я оставя – казах аз.
— Няма. Ще дойдеш с мен. – Погледнах баба си. – Ще дойдеш в моя апартамент.
Тя ме погледна, сякаш ѝ предлагах да лети до Луната.
— Но твоята работа… ипотеката ти…
— По дяволите ипотеката. – Протегнах ръка. – Аз те обвинявах двадесет години. Мислех, че си ме изоставила. Оказва се, че ти си ме спасявала. Сега е мой ред.
Тя пое ръката ми. Пръстите ѝ бяха крехки като сухи клонки, но хватката ѝ беше изненадващо силна.
Сестра Димитрова ни помогна. Взехме само една малка чанта с няколко дрехи и лекарствата ѝ. Докато я извеждахме, тя спря на прага и погледна назад към къщата.
— Всичко, което Лидия остави… – прошепна тя.
— Ще си го върнем – обещах аз, без да знам дали мога да го изпълня.
Качихме я в колата ми. Сестра Димитрова каза, че ще изчисти и ще заключи колкото може, преди да си тръгне, и ще ми изпрати график за денонощни грижи в апартамента ми.
Когато пристигнахме в моя стерилен, модерен, бял апартамент, тя изглеждаше като птица, попаднала в стъклена кутия. Настаних я в стаята за гости.
— Тук е… толкова чисто – прошепна тя.
— Ще свикнеш. Почини си. Аз имам да свърша нещо.
Затворих вратата на спалнята си, седнах на бюрото си и се обадих на Павел.
— Вкъщи сме. Той е взел документите ѝ.
— Копеле – изруга тихо Павел. – Добре. План Б. Утре сутрин, девет часа, в моята кантора. Двете. Ще се обадя на познат в банката и на детектив. Трябва да разберем колко точно дължи и къде са отишли парите. И Ива…
— Да?
— Смени си ключалките. На твоя апартамент. Още днес.
Глава 6
Ключарят дойде и си отиде. Новата ключалка щракаше със задоволителна сигурност. Сестра Димитрова беше уредила нощна смяна – млада, енергична жена на име Ана, която пристигна с преносимо легло и торба с книги.
За пръв път от дни баба ми спеше спокойно, притихнала в чистите чаршафи, без страх, че Асен ще нахлуе.
Аз, от друга страна, не мигнах. Седях в хола си, гледах светлините на града и се опитвах да сглобя пъзела. Асен беше пропилял парите на майка ми. След това беше манипулирал баба ми да заложи къщата – къщата, в която бях родена, – за да финансира… какво? Проваления си бизнес? Образованието на Деян?
Имаше нещо повече. Нещо, което Асен беше казал в гнева си. „Точно като майка си! Мислиш, че Лидия беше светица? Тя открадна от мен!“
Лъжа, за да ме нарани. Трябва да беше лъжа. Майка ми беше най-милият човек, когото познавах.
На сутринта баба ми изглеждаше малко по-добре. Чистият въздух и спокойствието ѝ се отразяваха. Обясних ѝ, че отиваме при адвокат. Тя само кимна. Страхът беше изчезнал, заменен от някаква тиха, студена решителност.
Кантората на Павел беше на последния етаж на лъскава стъклена сграда. Всичко крещеше „пари“ и „власт“. Той ни посрещна лично, облечен в безупречен костюм.
— Госпожо Стоянка – каза той меко, поемайки ръката ѝ. – Аз съм Павел. Приятел съм на Ива. Ще направим всичко възможно да оправим тази каша.
В конферентната зала ни чакаше друг мъж.
— Това е господин Марков – каза Павел. – Той е финансов следовател. Госпожо Стоянка, с ваше позволение, той ще провери кредитната ви история и банковите ви сметки.
Баба ми подписа необходимите документи. Марков отвори лаптопа си и пръстите му затанцуваха по клавиатурата.
— Добре – каза той след няколко минути напрегнато мълчание. – Имаме един голям потребителски кредит. Изтеглен преди осемнадесет месеца. От него са останали… – той присви очи – …почти нищо. Парите са превеждани на малки траншове към втора сметка. Сметка на името на… „Асен и Магда“.
— Магда? – ахнах аз. – Леля Магда знае? Тя ми крещеше, че съм безсърдечна, а през цялото време е знаела!
— Изглежда така – каза Павел мрачно. – Но има и още нещо. Къщата не е гаранция по този кредит.
Погледнахме го.
— Какво? – попита баба ми. – Но писмото…
— Писмото е за потребителския кредит. Но той е необезпечен. Банката може да запорира сметки, но не и къщата. Все още.
— Тогава защо Асен е взел нотариалния акт? – попитах аз.
— Това е добрият въпрос – каза Марков, като продължаваше да рови. – Чакайте. Има ипотека. На къщата. Отпреди десет години.
— Десет… – баба ми пребледня. – Не. Аз не съм…
— Ипотеката не е на ваше име – каза Марков, вдигайки поглед. – На името на Лидия е.
В стаята стана толкова тихо, че можех да чуя собствения си пулс в ушите си.
— Майка ми? – прошепнах. – Тя е взела ипотека?
— Десет години преди смъртта си. Голяма сума. И… – Марков се намръщи. – Изглежда не е погасявана редовно. Преди смъртта ѝ е имало няколко просрочия. След това… изглежда някой е започнал да плаща минимални вноски. Анонимно.
— Асен – каза Павел.
— Как? – попитах. – Нали няма пари?
— Той е плащал достатъчно, за да не отнемат къщата – обясни Павел, – но не достатъчно, за да изплати главницата. Банката е била доволна да получава лихвите. Но защо Лидия е взела тези пари?
Баба ми закри лицето си с ръце.
— О, Лидия, Лидия… какво си направила…
— Бабо, знаеш ли нещо? – попитах я.
Тя поклати глава.
— Тя… тя имаше тайна. В последните години преди… преди инцидента. Беше различна. Разтревожена. Все казваше, че трябва да „оправи“ нещата. Мислех, че говори за Асен. Той винаги е бил дупка без дъно. Но тя… тя имаше свой собствен живот.
— Скрит живот? – попита Павел.
— Не знам. Понякога изчезваше за по няколко дни. Казваше, че е в командировка, но тя нямаше такава работа.
Образът на моята свята, перфектна майка започна да се разпада. Какво беше направила? Защо ѝ е трябвала такава сума пари?
— Добре – каза Павел, изправяйки се. – Първа стъпка: трябва да блокираме Асен. Ще подадем молба за ограничителна заповед въз основа на заплахите. Второ, ще се свържем с банката относно потребителския кредит, взет на името на Стоянка чрез измама. Ще твърдим, че е била подведена. Трето… – той ме погледна. – Трябва да разберем за тази ипотека. Трябва да разберем къде са отишли тези пари.
— Асен каза, че тя е откраднала от него – спомних си аз.
— Може би е било обратното – каза Павел. – Може би тя е взела парите, за да го спаси от поредната му каша. И той сега се опитва да си върне „своето“, като тероризира майка си.
— Има и още нещо – обади се Марков, който досега мълчеше. – Онзи кредит, който Асен и Магда са изтеглили. Парите от него… не са отишли за бизнеса.
— А за какво? – попитах.
— Почти всички плащания са към една и съща фирма. Фирма за хазартни игри онлайн.
Магда. Не Асен. Магда. Скъпата, елегантна леля Магда, която се възмущаваше от липсата ми на морал. Тя беше комарджийка.
Глава 7
Шокът от разкритието за Магда ни държа в мълчание през целия път обратно. Баба ми се беше свила на седалката до мен. Беше ѝ студено, въпреки топлия ден.
— Тя винаги е била такава – промълви Стоянка, докато влизахме в асансьора. – Винаги искаше повече. Повече дрехи, повече бижута. Мислех, че Асен ѝ ги дава. А то…
— Те са го направили заедно, бабо. Той я е покривал.
— А Деян? – попита тя. – Милото момче. Той знае ли?
— Съмнявам се – казах аз, макар че вече не бях сигурна в нищо. Деян учеше в скъп университет. Може би знаеше много добре откъде идват парите за таксите му.
Когато влязохме в апартамента, нощната сестра тъкмо си тръгваше, а дневната – отново сестра Димитрова – пристигаше.
— Как мина? – попита тя, виждайки изтощените ни лица.
— По-зле, отколкото очаквахме – отвърнах.
Докато сестра Димитрова помагаше на баба ми да легне, аз седнах на бюрото си. Не можех да работя. Гледах снимката на майка си, която държах в рамка. Усмихната, млада, с мен като дете на ръце. Коя беше тя всъщност? Жена с тайни. Жена, която е взела ипотека, без да каже на никого.
Телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер.
— Ало?
— Ива? – Гласът беше млад, неуверен. – Аз съм, Деян.
Сърцето ми подскочи.
— Деяне? Какво има?
— Аз… не знам. Прибирам се от университета за уикенда и… тук е хаос. Мама плаче, татко крещи. Той каза… каза, че си отвлякла баба. И че ще съсипеш семейството.
— Деяне, баба ти е при мен, защото вуйчо ти я заплашваше. Защото той и майка ти са ѝ откраднали парите.
Последва дълго мълчание.
— Не… – каза той, но звучеше по-скоро объркано, отколкото невярващо. – Не, мама не би…
— Тя има проблеми с хазарта, Деяне. Те са изтеглили огромен заем на името на баба ти и са проиграли всичко.
Чух го как преглъща.
— Той каза, че ти искаш къщата.
— Той иска къщата, Деяне! Той е взел нотариалния акт. Аз плащам за денонощни грижи за нея, защото той я беше оставил да гладува.
— Аз… аз не знаех. Мислех, че просто… прекаляваш. Че си студена. Всички така казваха.
— Знам какво казват. Но не е вярно.
— Какво ще правиш? – попита той.
— Ще защитя баба си. Ще разбера истината.
— Истината… – той замълча. – Ива, има нещо. Преди няколко седмици татко ме накара да отида в апартамента му… той има малък апартамент, уж за „офис“… и да взема едни документи. Бързаше. Там имаше… неща. Стари снимки. Но имаше и една кутия. Беше заключена. Той каза да не я пипам. Но аз я видях. Имаше инициалите на леля Лидия.
Затаих дъх.
— Къде е този апартамент?
— Не знам адреса. Но е… знам къде е. Близо до старата автогара.
— Деяне, това е много важно. Можеш ли…
— Не мога да ти помогна – прекъсна ме той рязко. – Не мога да предам баща си. Той… той плаща за университета ми.
— Той плаща с откраднати пари, Деяне!
— Трябва да затварям. Мама идва. – И той затвори.
Проклятие. Беше толкова близо. Кутия. Кутия с инициалите на майка ми. В таен апартамент на Асен.
Обадих се на Павел.
— Намерихме нещо. Или по-скоро следа.
Разказах му за Деян и кутията.
— Таен апартамент – каза Павел. – Това обяснява много. Може би там е криел парите. Или там се е срещал с… – той спря.
— С кого?
— Магда е комарджийка. А той? Може би има любовница. Може би затова бизнесът му е провален. Парите са отивали на две места.
Тази мисъл ме отврати.
— Как да го намерим?
— Ще оставя това на Марков. Той е детектив, все пак. Дай ми името на Деян, университета му. Може да проверим за адресна регистрация на Асен, различна от тази на Магда. Ще го намерим. А ти се грижи за Стоянка. И не отваряй на никого. Асен е притиснат в ъгъла.
Глава 8
Следващите два дни бяха сюрреалистични. Апартаментът ми се превърна в крепост и болнична стая. Сестра Димитрова и Ана се въртяха на смени, внасяйки ред и спокойствие. Баба ми бавно започна да възвръща цвят на бузите си. Говорехме.
Не за миналото. Още не. Говорехме за книги. За времето. За моята работа, която тя наблюдаваше с тихо учудване от вратата на кабинета ми.
— Толкова си умна, Ива – каза тя един следобед. – Лидия щеше да се гордее.
— Ти също трябва да се гордееш, бабо. Ти си я отгледала.
Тя се усмихна тъжно.
— Аз се провалих. И с нея, и с Асен.
— Ти си направила каквото си могла.
Павел се обади на третия ден.
— Намерихме го. Апартаментът. Марков е гений. Проверил е регистрациите на Асен за последните десет години. Имал е фирма, която е фалирала. Адресът на управление… той е. Малък апартамент в стара сграда.
— И сега какво? Не можем просто да влезем.
— Не. Но можем да го наблюдаваме. И… имам новини от банката. Относно ипотеката на Лидия.
Сърцето ми спря.
— Какво?
— Тя е взела парите. На три транша. Първите два са отишли директно по сметката на Асен.
— Значи все пак го е спасявала! – възкликнах аз.
— Да. Спасявала е бизнеса му. Но третият транш, Ива… най-големият… той е изтеглен в брой. И е изчезнал.
— В брой? Мама?
— В същия ден, в който е изтеглила парите, тя е имала… – той се поколеба – …полицейска регистрация.
— Моля?
— Спрели са я за превишена скорост. Но не е била сама в колата.
— С кого е била?
— Няма данни в доклада. Но колата не е била нейна. Била е нает автомобил. Ива, мисля, че майка ти не просто е имала тайна. Мисля, че се е опитвала да избяга.
Това беше твърде много. Майка ми, която познавах, никога не би направила такова нещо.
— Да избяга? От кого? От Асен?
— Или с някого. Парите, изтеглени в брой. Наетата кола. Това са признаци за бягство. А след това… инцидентът.
— Тя почина при автомобилна катастрофа. Казаха, че е заспала на волана.
— Казаха – натърти Павел. – Но какво, ако не е било така? Какво, ако не е била сама?
Погледнах към стаята на баба ми. Тя тъкмо се смееше на нещо, което сестра Ана ѝ разказваше. Не можех да ѝ причиня това. Не можех да разровя смъртта на дъщеря ѝ.
— Павле, не знам…
— Ива, кутията. Отговорът е в онази кутия в апартамента на Асен. Той е знаел. Той е знаел всичко. Затова е бил толкова сигурен, че ще те контролира. Той държи тайната на майка ти.
В този момент на вратата се позвъни.
Подскочих. Не очаквах никого.
Погледнах през шпионката.
Беше Магда.
Изглеждаше ужасно. Скъпият ѝ костюм беше измачкан. Гримът ѝ беше размазан от сълзи. Ръцете ѝ трепереха.
Отворих вратата, оставяйки веригата.
— Какво искаш? – попитах студено.
— Ива, моля те… – изхлипа тя. – Трябва да говоря с теб. Той… той ме изхвърли.
— Кой? Асен?
— Той разбра. Че съм говорила с Деян. Той… той е бесен. Каза, че ще ни унищожи. Мен, теб, Деян. Всички ни.
— Защо да ти вярвам? Ти си знаела. Ти си харчила парите от заема на баба ми.
Тя се сви, сякаш я ударих.
— Аз… аз имам проблем. Знам. Той ми обеща, че ще го покрие. Каза, че това са пари, които Лидия му дължи. Аз му повярвах!
— Лъжеш.
— Не! – извика тя. – Ето! – Тя бръкна в чантата си и извади ключ. – Това е от апартамента. Тайният му апартамент. Онзи, за който Деян ти каза.
Гледах ключа, невярваща.
— Защо ми го даваш?
— Защото той отиде там. Каза, ‘Отивам да унищожа доказателството.’ Говореше за кутията на Лидия. Каза, че щом тя изчезне, ти нямаш нищо срещу него. Моля те, Ива. Той ще унищожи и мен. Той има… той има документи. За мен. За… за хазарта. Държи ме с тях. Ако ти намериш кутията, може би… може би ще намериш и моите документи. Спаси ме, Ива.
Предателство върху предателство. Тя не го правеше за мен. Правеше го, за да спаси себе си.
— Обади се на Павел – казах аз. – Кажи му, че имаме ключ. И че Асен е там в момента.
Глава 9
Павел пристигна за десет минути, заедно с Марков. Бяха като буреносен облак, влязъл в апартамента ми. Магда седеше свита на дивана, ридаеше и повтаряше: „Той ще ме убие.“
— Той няма да убие никого – каза Павел твърдо. – Но ние отиваме там. Марков, обади се на полицията. Кажи им, че имаме собственик на имот, който е възпрепятстван от наемател, който го заплашва. Това ще ги доведе.
— Ива, ти оставаш тук – каза той, обръщайки се към мен.
— Няма начин. – Изправих се. – Това е за майка ми. Аз идвам.
— Ива, опасно е.
— Опасно беше да живея двадесет години в лъжа. Аз идвам.
Павел ме погледна, видя решимостта в очите ми и кимна неохотно.
— Стой зад мен. Зад Марков. И не прави нищо глупаво.
Магда ни даде адреса. Беше на петнадесет минути път с кола. Сградата беше стара, с олющен вход. Сърцето ми биеше в гърлото. Какво щеше да намерим?
Качихме се по стълбите. Апартаментът беше на третия етаж. Вратата беше евтина, дървена.
— Той е вътре – прошепна Марков. – Чувам го.
Наистина, чуваше се трополене.
Павел почука силно.
— Асен! Отвори вратата! Знаем, че си вътре!
Трополенето спря.
— Разкарай се! – извика гласът на Асен отвътре. – Това е частна собственост!
— Вече не е! – извика Павел в отговор. – Банката знае за измамата! Полицията идва!
Чу се паническо блъскане.
— Марков, сега! – каза Павел.
Марков, който очевидно беше повече от просто финансов следовател, извади нещо от джоба си, пъхна го в ключалката и след секунда вратата се отвори.
Асен стоеше в средата на малка, мръсна стая. Навсякъде имаше празни бутилки и купчини документи. В ръцете си държеше метална кутия – кутията с инициалите на майка ми – и запалка.
— Не мърдайте! – изкрещя той, очите му бяха диви. – Ще изгоря всичко! Всичко!
— Асене, спри! – извиках аз.
Той ме погледна, сякаш ме виждаше за пръв път.
— Ти… – изръмжа той. – Ти си виновна за всичко. Ако не се беше появила…
— Какво, вуйчо? Щеше да оставиш баба да умре от глад? Щеше да проиграеш и къщата ѝ, както проигра всичко останало?
— Млъкни! Ти не знаеш нищо за Лидия! Мислиш я за светица, нали? А тя? Тя беше крадла!
— Тя ти е дала парите! – извиках аз. – Спасявала те е!
— Даде ми ги, да! Защото ми ги дължеше! Защото преди това съсипа живота ми!
В този момент на площадката се чуха тежки стъпки. Полицията.
Асен видя униформите зад гърба на Павел. Погледът му стана отчаян. Той щракна запалката и я поднесе към ъгъла на кутията.
Преди да успее да запали каквото и да било, Марков се хвърли напред. Той не го удари. Той просто блъсна ръката му нагоре. Кутията излетя от ръцете му, удари се в стената и се отвори.
Съдържанието се разпиля по мръсния под.
Не бяха пари. Не бяха бижута.
Бяха писма. И снимки.
Асен изви от ярост и се хвърли към Марков. Полицаите се втурнаха и го задържаха. Той се бореше, крещеше, плюеше.
— Ще платите за това! Ще платите!
Аз не го гледах. Бях се свела към пода. Ръцете ми трепереха, докато вдигах една от снимките.
На нея беше майка ми. И непознат мъж. Те се държаха за ръце и се смееха. На заден план се виждаше море.
Вдигнах едно от писмата. Беше написано с почерка на майка ми.
„Скъпи мой, не издържам повече. Асен знае. Той ме заплашва. Ще взема парите, както се разбрахме, и ще дойда при теб. Ще взема и Ива. Ще започнем отначало. Чакай ме…“
Глава 10
Полицаите изведоха Асен. Той все още крещеше, обвиняваше Магда, мен, мъртвата си сестра. Павел говореше тихо с един от офицерите, подаваше му документите, които Марков беше подготвил – доказателствата за измамата, за заплахите.
Аз седях на пода в мръсния апартамент, заобиколена от останките от тайния живот на майка ми.
— Ива? – Павел клекна до мен. – Добре ли си?
Поклатих глава. Не можех да говоря. Просто му подадох писмото.
Той го прочете. Очите му се разшириха.
— Боже мой. – Той погледна снимката. – Значи е било вярно. Тя е имала някого. Опитвала се е да избяга.
— Асен я е спрял – прошепнах аз.
— Той я е изнудвал. – Павел погледна към купчината документи, които Асен се опитваше да изгори. Сред тях имаше и други папки. Той взе една. – Това са документите на Магда. Доклади от клиника за лечение на зависимости. А това… – Той отвори друга папка. – Това са банкови извлечения. Негови. Показват преводи към… към частен детектив. Отпреди двадесет години.
Той е следил майка ми. Знаел е за мъжа. Знаел е за плана ѝ да избяга.
— Той не я е изнудвал само за парите, които му е дала – каза Павел, гласът му беше леден. – Той я е изнудвал за всичко. За репутацията ѝ. За теб.
— „Ще взема и Ива.“ – Спомних си думите от писмото. – Тя е щяла да ме вземе.
— А Асен ѝ е попречил. Той е взел парите ѝ, а след това е предизвикал…
Той не довърши. Не се налагаше.
— Инцидентът – казах аз. – Мислиш ли, че той…
— Не знам, Ива. – Павел сложи ръка на рамото ми. – Не знам дали е причинил катастрофата. Но със сигурност се е възползвал от нея. Тя е мъртва, любовникът ѝ (който и да е той) е изчезнал, а Асен е получил контрол. Той е накарал Стоянка да те изпрати, за да няма свидетели. За да може да я контролира и нея.
— Той е чудовище.
— Той е слаб, уплашен мъж, който е съсипал всичко, до което се е докоснал. – Павел събра писмата и снимките и ги пъхна внимателно обратно в кутията. – Това е твое. Но може би ще ни трябва за делото.
— Какво дело?
— За измамата. За заплахите. И може би… за преразглеждане на смъртта на майка ти.
Погледнах кутията. Това беше кутията на Пандора. Ако я отворех докрай, можеше да унищожи и малкото, което беше останало.
— Първо искам да говоря с баба.
Глава 11
Когато се върнах в апартамента, Магда беше изчезнала. Сестра Димитрова каза, че си е тръгнала веднага след нас. Вероятно да се скрие.
Баба ми беше будна. Седеше в хола и гледаше през прозореца.
— Свърши ли? – попита тя, без да се обръща.
— Да. – Седнах до нея. – Асен е арестуван. За измама.
Тя кимна бавно.
— Той винаги е бил такъв. Още от дете. Винаги взимаше играчките на Лидия. Винаги чупеше нещата.
— Бабо – започнах аз, стискайки кутията в скута си. – Трябва да ти покажа нещо.
Отворих кутията. Разказах ѝ всичко. За мъжа. За писмата. За плана за бягство.
Тя слушаше, без да ме прекъсва. Лицето ѝ беше безизразно, но очите ѝ бяха пълни с хилядолетна тъга.
— Значи е вярно – каза тя накрая.
— Ти… ти си знаела?
— Не всичко. – Тя въздъхна. – Знаех, че има някой. Тя се промени. Стана… щастлива. По начин, по който не я бях виждала. Аз… аз я одобрих. Баща ти, той… той беше студен човек. А Лидия заслужаваше щастие.
— Но не си знаела за парите? За ипотеката?
— Не. Мислех, че Асен я изнудва заради… заради самия роман. Заради срама. Не знаех, че става въпрос за пари. И не знаех, че той… – гласът ѝ се прекърши – …че той я е следил.
— Бабо, в нощта на инцидента… тя сама ли беше?
Стоянка затвори очи.
— Аз я видях онази вечер. Тя дойде да се сбогува. Каза, че отива на „дълга почивка“ и че ще се върне за теб. Беше развълнувана. Но и уплашена. Каза, че Асен я е заплашил по-рано същия ден. Казал ѝ, че ако се опита да тръгне, той ще я „спре завинаги“.
— Трябва да кажем на Павел. Трябва да кажем на полицията.
— Ива – тя хвана ръката ми. – Асен е в затвора. Той ще плати за това, което направи с мен. Магда ще плати. Деян… горкото момче, той ще трябва да живее с това. Но Лидия… тя е мъртва от двадесет години.
— Но той може да я е убил!
— Може би. А може би не. Може би просто е заспала на волана, точно както казаха. Сърцето ѝ беше разбито от заплахите му. Но ако започнем да ровим, какво ще постигнем? Ще върнем ли Лидия? Не. Само ще извадим на показ болката ѝ. Тайните ѝ. Нека почива в мир, Ива. Моля те.
Гледах я. Тази крехка жена, която беше страдала толкова много. Която беше пожертвала връзката си с мен, за да ме защити. Сега тя ме молеше да спра. Не заради Асен. А заради Лидия.
— Добре, бабо – казах тихо. – Добре. Няма да ровим повече в миналото ѝ. Ще се съсредоточим върху бъдещето.
Глава 12
Следващите месеци бяха вихрушка от правни процедури. Асен беше обвинен в измама, фалшификация и заплахи. Без парите на Магда (чиито сметки бяха запорирани) и с неопровержимите доказателства, той не можеше да си позволи добър адвокат. Призна се за виновен по повечето обвинения срещу по-лека присъда.
Магда, в опит да спаси себе си, свидетелства срещу него. Получи условна присъда и беше принудена да влезе в програма за лечение на зависимости.
Деян напусна университета. Парите бяха свършили. Видях го веднъж в съда. Изглеждаше състарен с десет години. Той не ме погледна. По-късно разбрах, че е започнал работа на строеж, за да изплаща дълговете, които родителите му бяха натрупали. Иронията беше жестока.
Павел успя да докаже, че баба ми е била подведена да подпише заема. Банката, изправена пред заплахата от шумен съдебен процес за неправомерни практики, се съгласи да анулира дълга ѝ в замяна на мълчанието ни.
Ипотеката на Лидия остана. Беше твърде стара, твърде оплетена. Но вече не беше анонимно плащана.
Аз поех вноските.
Старата къща беше спасена. Но ние не се върнахме там. Продадохме я. Беше пълна с твърде много призраци. С парите изплатихме остатъка от ипотеката на майка ми и това, което остана, вложихме в сметка на името на баба ми.
Тя остана да живее при мен.
Апартаментът ми вече не беше стерилен. В хола имаше удобно кресло за нея. Сестра Ана идваше през деня, докато работех, но вечерите бяха наши.
Говорехме. За всичко. За майка ми, за нейните смях и мечти, не за тайните ѝ. Говорехме за моето детство. Разказвах ѝ за двадесетте години, които бях пропуснала – за баща ми, за трудностите, за малките победи.
Една вечер, докато гледахме новините, тя се обърна към мен.
— Знаеш ли, онази вечер, когато ми се обади… онази първа вечер.
— Помня – казах аз.
— Ти ме попита как съм. И аз се опитах да кажа: „Аз не…“
— Връзката прекъсна.
— Да. Опитвах се да кажа: „Аз не те заслужавам, Ива. Не заслужавам твоята помощ. Не и след като те нараних толкова.“
Погледнах я. Ледът в гърдите ми, онзи стар, тежък лед, отдавна се беше стопил. На негово място имаше нещо топло, нещо болезнено, но живо.
— Аз също те нараних, бабо. С моята студенина. С моята гордост.
Тя поклати глава.
— Ти си дъщеря на майка си. Силна. По-силна, отколкото тя някога е била.
Протегнах ръка и хванах нейната. Вече не беше крехка. Беше просто ръка. Ръката на моята баба.
Все още работех от вкъщи. Все още плащах ипотеката си. Но вече не бях сама. Семейството ми ме беше нарекло безсърдечна. Но понякога сърцето трябва да се счупи напълно, за да може да се изгради отново – по-голямо, по-силно и способно да прости.