Когато казах на шефа си, че съм бременна, той ме поздрави и каза: „Не се притеснявай за работата.“
Думите му бяха балсам. Мартин беше шеф, когото уважавах – изградил империята си от нищото, винаги елегантен, винаги с една крачка пред всички. Работех за него от пет години, бях неговата дясна ръка, проектният мениджър, който превръщаше хаотичните му идеи в структурирани успехи. Бяхме спечелили заедно огромни търгове. Вярвах му.
„Вземи си колкото време ти трябва, Анна“, беше добавил той, усмихвайки се топло зад махагоновото си бюро. „Фирмата ще покрие всичко. Дължим ти го.“
Затова си взех 12 седмици платен отпуск. С Петър бяхме на седмото небе. Най-сетне! След години опити, след сълзи и съмнения, малкото чудо растеше в мен. Бременността беше лека, почти приказна. С Петър бяхме взели ипотечен кредит точно преди година – апартаментът не беше голям, но беше наш. Неговата заплата като млад инженер и моята стабилна позиция при Мартин ни даваха сигурността да мечтаем.
Първите шест седмици от отпуска бяха рай. Подреждах детската стая, избирахме имена, спях до късно. Чувах се с колегите рядко, само за да потвърдя, че всичко е наред. Георги, амбициозният ми заместник, звучеше леко напрегнат, но уверен. Мартин ми изпрати огромен букет. Всичко беше перфектно.
До днес.
Денят за заплати. Средата на отпуска ми.
Отворих онлайн банкирането, отпивайки безкофеиново кафе. Очаквах обичайната сума. Вместо това, срещу името на фирмата стоеше число, което накара сърцето ми да спре.
Нула.
Нула лева. Нула стотинки.
Изпуснах чашата. Тя се разби в пода, разпръсквайки капки върху плочките, които с Петър бяхме избирали толкова дълго. Треперех. Сигурно беше грешка. Технически проблем. Невъзможно. Мартин обеща.
В паника му се обадих. Ръцете ми не ме слушаха, докато избирах номера му. Той вдигна на третото позвъняване, гласът му беше необичайно рязък, не като на моя шеф, а като на непознат.
„Мартин? Аз съм, Анна. Има някакъв ужасен проблем със заплатата ми… Фишът ми… той е празен. Нула. Сигурно счетоводството…“
Последва тишина. Не топла, успокояваща тишина. Беше студена, пресметната тишина. Чух го как въздъхва, сякаш го прекъсвах от нещо важно.
„Анна. Учудвам се, че се обаждаш за това.“
Стомахът ми се сви. „Какво… какво искаш да кажеш?“
„Явно си забравила, че ти…“ Той направи пауза, сякаш търсеше точните думи, не за да ме утеши, а за да ме постави на място. „…че ти сама се съгласи платеният ти отпуск да зависи изцяло от тримесечните резултати на фирмата. А те са, меко казано, трагични. Съжалявам.“
„Не… не, Мартин. Ти каза… ти ми обеща! Каза, че всичко е покрито!“
„Казах, че фирмата ще го покрие, ако може. Не можем. В момента едвам крепим положението. Имаш подписан анекс, Анна. Прочети си документите.“
Гласът ми пресекна. „Какъв анекс? Аз… аз подписах стандартните документи за майчинство…“
„Явно не си ги чела внимателно. Сега трябва да вървя. Имам среща. И Анна…“ Гласът му стана леден. „Не ми звъни повече за това. Съсредоточи се върху… нали, бебето.“
Връзката прекъсна.
Стоях неподвижно в кухнята, сред парчетата счупена порцеланова чаша. Нула. Вноската по ипотеката беше след три дни. Петър беше на обект извън града. А аз, бременна в шестия месец, току-що бях разбрала, че съм измамена.
Глава 2: Подписът
Втурнах се към офиса. Адреналинът заглушаваше гаденето и болката в кръста. Не можех да дишам. Трябваше да го видя очи в очи. Трябваше да видя този „анекс“.
Офисът беше различен. Лъскавото фоайе, което преди усещах като свой втори дом, сега ми се стори студено и чуждо. Новата рецепционистка, момиче на име Лилия, което не познавах, ме погледна с досада.
„Имате ли час за господин Мартин?“
„Аз съм Анна. Работя тук. Трябва да го видя. Веднага.“
Тя сви устни. „Той е в среща. А вие сте в отпуск.“
„Кажи му, че съм тук.“ Гласът ми трепереше от гняв, който едва сдържах.
Тя явно долови нещо в погледа ми, защото вдигна телефона. След минута промърмори: „Кабинетът му. Но каза, че имате пет минути.“
Не изчаках асансьора. Изкачих трите етажа пеша, задъхана, стиснала корема си.
Георги, моят заместник, излизаше от кабинета на Мартин. Когато ме видя, той буквално подскочи. Беше блед. „Анна! Какво… какво правиш тук? Не трябва ли да си почиваш?“
„Къде е той?“
Избутах вратата, без да чукам.
Мартин стоеше до прозореца, с гръб към мен, гледайки панорамата на града. Не се обърна.
„Пет минути, Анна. Казах ти по телефона…“
„Покажи ми анекса.“
Той бавно се обърна. Усмивката я нямаше. Човекът пред мен не беше менторът, когото познавах. Беше бизнесмен, притиснат в ъгъла.
„Счетоводителката ще ти го донесе. Вече я помолих.“
„Искам да ми кажеш в очите, Мартин. Защо? Вноската по кредита ми… ти знаеше! Разказвала съм ти!“
„Бизнесът е бизнес, Анна. Не е детска градина.“ Той седна зад бюрото си, възвръщайки самообладанието си. „Ти беше най-добрата ми служителка. Трябваше да знаеш по-добре от това да се доверяваш сляпо. Трябваше да прочетеш какво подписваш.“
Вратата се отвори и счетоводителката, възрастна жена на име Росица, която винаги избягваше погледа ми, влезе и остави папка на бюрото. Тя не ме погледна. Просто се измъкна.
Мартин плъзна папката към мен. „Ето.“
Отворих я. Беше там. Сред десетките страници със стандартни клаузи на НОИ, беше пъхнат един лист. Анекс към трудовия ми договор. С неясен шрифт, пълен с правни термини, там пишеше точно това, което той каза: „…изплащането на възнаграждение по време на отпуск по майчинство е обвързано с постигането на 120% от заложените тримесечни цели…“
Невъзможно. Не бяхме постигали 120% от година. Това беше капан.
И отдолу, разкривен, но безспорно мой, стоеше подписът ми.
Спомних си деня. Бях развълнувана, разсеяна. Мартин ми беше дал куп документи. „Стандартните неща, Анна, просто се подпиши тук, тук и тук, за да стартираме процедурата.“ И аз го направих. Като идиот.
„Ти… ти си ме измамил.“
„Аз съм те информирал. Ти си избрала да не четеш.“ Той се изправи. „А сега, ако обичаш. Георги пое проектите ти и имаме много работа. Всъщност, той се справя изненадващо добре. Откри някои… неефективности в твоите стари системи.“
Това беше шамар. Не просто ми беше отнел парите; той заличаваше и работата ми.
Излязох от кабинета като в мъгла. Георги стоеше отвън, преструвайки се, че говори по телефона. Той знаеше. Всички са знаели.
Свлякох се на една пейка във фоайето. Нула. Подпис. Ипотека. Бебе.
Трябваше ми адвокат.
Глава 3: Съпругата на бизнесмена
Докато Анна седеше вцепенена във фоайето на сградата, която беше помогнала да се изгради, Мартин отново гледаше през прозореца. Ръцете му трепереха, но не от гняв към Анна. От страх.
Телефонът на бюрото му извибрира. Не служебният. Личният. На екрана светеше името „Красимир“.
Мартин затвори очи за миг, преди да вдигне.
„Да?“
„Видях, че си орязал разходите.“ Гласът на Красимир беше дрезгав, като чакъл. Той не беше банкер. Той беше „инвеститор“ от сивия сектор. Човек, при когото отиваш, когато банките ти откажат. „Малкото ти шоу със служителката беше… интересно. Но не е достатъчно.“
„Правя каквото мога, Красимир. Пазарът е свит…“
„Пазарът не ме интересува, Мартин. Интересува ме моят дял. Взе голям заем. Обеща големи неща. А сега виждам само загуби. И не ми харесва, че новият ти заместник, Георги, задава твърде много въпроси за изходящите плащания.“
„Ще се погрижа за Георги. И за парите ти. До края на месеца…“
„Нямаш край на месеца. Имаш до утре. Или онази твоя хубава къща и лъскава съпруга ще научат малко повече за втория ти живот. Разбра ли ме?“
Връзката прекъсна.
Мартин се подпря на бюрото. Беше затънал до гуша. Преди година, в опит да разшири бизнеса си твърде бързо, беше взел огромен, нерегламентиран заем от Красимир. Сделката се беше провалила. Сега лихвите го изяждаха. Той източваше собствената си фирма, прехвърляше пари в офшорни сметки, само за да плаща на лихваря. Измамата с Анна беше капка в морето – отчаян опит да спести няколко хиляди.
Той мразеше Анна в този момент. Мразеше я, задето е бременна, задето е щастлива, задето му напомняше за времето, когато бизнесът му беше чист.
По-късно същата вечер, в огромната си къща в полите на планината, Мартин се опитваше да играе роля.
Съпругата му, Димана, го наблюдаваше над чашата си с вино. Тя беше красива жена, свикнала с лукса, но не и глупава. Беше наследница на старо, заможно семейство, и нейните връзки бяха отворили първите врати за Мартин преди години.
„Изглеждаш ужасно, Мартин. Какво става във фирмата?“
„Нищо, скъпа. Обичайните неща. Пазарът.“ Той не я погледна, ровейки в салатата си.
„Не ме лъжи. От седмици си като опъната струна. И тази нова асистентка, Лилия… защо минава през личната ни сметка? Видях плащане за „консултантски услуги“.“
Мартин замръзна. Беше забравил за това. Красимир го беше накарал да наеме Лилия. „Тя ще държи нещата под око.“ Сега Мартин разбираше – тя не беше асистентка, беше надзирател. И очевидно, шпионин.
„Това е грешка на счетоводството. Ще го оправя.“
„Не, няма. Защото аз вече го проверих.“ Димана остави чашата си. „Говорих с баща ми. Той каза, че във вашите среди се говори. Че си затънал. Че си взел пари от хора, от които не трябва.“
„Баща ти да не се меси! Аз управлявам този бизнес!“
„Ние управляваме този бизнес, Мартин! Или си забравил чии пари бяха в началото? И ако си мислиш, че ще позволя да завлечеш името на моето семейство в калта заради твоята арогантност…“
„Какво ще направиш, Димана? Ще ме напуснеш? Хайде! Вземи си адвокатите! Ще видиш какво ще остане, като свърша!“
Това беше грешка. Той видя как очите ѝ се вледениха.
„Не, Мартин. Няма да те напусна. Ще те гледам как се давиш. И ще се погрижа да не повлечеш и мен.“
Тя стана от масата, оставяйки го сам в огромната, студена трапезария, с телефона, който отново вибрираше. Красимир.
Глава 4: Студентката по право
„Ипотека? Анна, защо не ми каза веднага!“
Петър беше притеснен. Лицето му, обикновено ведро, сега беше сгърчено от тревога. Той обикаляше малката им всекидневна. Беше се прибрал късно, изтощен от обекта, само за да намери Анна в сълзи и с разхвърляни документи по масата.
„Мислех, че е грешка! Не исках да те тревожа… Петър, какво ще правим? Вноската е след три дни. Нямаме ги тези пари. Спестяванията ни отидоха за детската стая…“
Петър спря и седна до нея, прегръщайки я. „Ще се оправим. Аз… ще говоря с моя шеф за аванс. Ще взема допълнителна работа. Ще карам такси нощем, ако трябва. Но този… този Мартин… той няма да се измъкне.“
„Говорих с адвокат. Препоръчаха ми една. Казва се Ива. Срещата ми е утре.“
„Добре. Добре, това е добре.“ Петър зарови лице в ръцете си. „Просто… не мога да повярвам. Мислех, че ти е приятел.“
„И аз така мислех.“
На следващия ден Анна влезе в малката, но подредена кантора на Ива. Ива беше млада, може би на не повече от тридесет, с проницателни очи и облекло, което крещеше „ефективност“. Тя не губи време в празни приказки.
„Разкажете ми. Отначало.“
Анна го направи. Разказа за бременността, за обещанието, за анекса, за ледения глас на Мартин. Ива слушаше, без да си води бележки, просто кимаше.
Когато Анна свърши, Ива се облегна назад. „Класика. Измама с подпис. Сложил е анекса между десетки други документи, ти си била разсеяна и щастлива, и си се подписала. Законно ли е? На ръба. Морално ли е? Абсолютно не. Трудно ли е за доказване? Много.“
„Значи… няма какво да се направи?“
„Не казах това. Казах, че е трудно. Да го съдим за този анекс е дълга битка. Но,“ Ива се наведе напред, „хора като твоя Мартин никога не правят само една мръсотия. Ако е измамил теб, за да спести пари, значи е отчаян. А отчаяните хора правят грешки. Много грешки.“
„Какво предлагаш?“
„Първо, трябва ти време. И пари. Говори с банката си. Обясни ситуацията, поискай разсрочване на ипотеката заради извънредни обстоятелства. Повечето банки имат процедури за това, особено при бременност.“
„А за Мартин?“
„Ще подадем сигнал в Инспекцията по труда, но това е формалност. Те са бавни. Това, което ни трябва, е вътрешен човек. Някой, който е недоволен. Някой, който знае къде са заровени телата.“
Анна се сети за Георги, който я гледаше с вина. За счетоводителката Росица, която не смееше да я погледне.
„Мисля, че знам кого да попитам. Но… не знам дали ще посмеят.“
„Остави това на мен.“ Ива се усмихна за първи път. Беше хищническа усмивка. „Междувременно, имам нужда от всичко. Имейли. Разпечатки на разговори. Всичко, което доказва, че той устно ти е обещал платен отпуск. Трудно е да се използва в съда, но изгражда модел на поведение.“
Анна си тръгна от кантората малко по-обнадеждена, но и уплашена. Това се превръщаше във война.
Същата вечер тя се срещна със сестра си, Мария. Мария беше пълната ѝ противоположност – буйна, импулсивна и учеше право, трети курс в университета.
„Този боклук! Ще го смачкам!“ извика Мария в малкото кафене, където се срещнаха.
„Мария, тихо! Адвокатката каза, че трябва да сме внимателни…“
„Внимателни? Сестра ми е бременна, а някакъв костюмар ѝ краде парите! Слушай, в университета имаме достъп до правни бази данни. Ще проверя тази фирма. Ще я проверя до девето коляно. Ще видим какви лицензи има, какви обществени поръчки е печелила, има ли други дела срещу него. Студентка съм, никой няма да ме заподозре.“
„Мария, не искам да се забъркваш. Опасно е.“
„Опасно е да оставиш Петър да се съсипе от работа, докато ти гладуваш. Аз знам какво правя.“ Мария отвори лаптопа си. „Как се казваше фирмата? Точното име.“
Анна ѝ го каза. Очите на Мария светнаха, докато пръстите ѝ летяха по клавиатурата.
„Охо… интересно. Много интересно. Има промяна в собствеността преди три месеца. Вписан е нов съдружник. Някакъв… Красимир. Никога не съм чувала за него. Но изглежда държи 40% от фирмата на Мартин. Защо Мартин не ти е казал?“
Анна нямаше отговор. Но парчетата от пъзела започваха да се събират.
Глава 5: Пукнатините
Петър взе аванс. Говори с банката и успя да договори тримесечно замразяване на главницата по ипотеката, плащайки само лихвите. Това им даде глътка въздух, но напрежението в малкия им апартамент беше почти физическо. Петър започна нощните смени като таксиметров шофьор. Връщаше се в пет сутринта, с подпухнали очи и мирис на цигарен дим, точно когато Анна ставаше.
„Не трябва да правиш това, Петър. Опасно е.“
„Трябва, Анна. Сметките няма да се платят сами. А и… имам нужда да правя нещо. Да се чувствам полезен. Тази битка с Мартин… тя ме плаши. Нека Ива се занимава с това.“
Но Анна забеляза нещо друго. Не беше само умора. Петър беше станал потаен. Телефонът му беше винаги с екрана надолу. Когато го питаше как е минала нощта, той отговаряше с една дума. „Добре.“
Една вечер той се прибра по-рано. Беше блед.
„Какво има? Случило ли се е нещо?“
„Нищо. Просто… тежък клиент. Скандал.“ Той влезе директно в банята.
Анна видя портфейла му на масата. От него се подаваше сгънато листче. Не беше касова бележка. Беше фиш от заложна къща.
Залог. Златният часовник, който дядо му му беше подарил.
Сърцето ѝ се сви. Той не просто караше такси. Той разпродаваше нещата им.
В същото време, Ива, адвокатката, започна да „пощипва“ мрежата на Мартин. Свърза се дискретно с Росица, счетоводителката. Първоначално жената беше ужасена.
„Не мога да говоря с вас. Ще ме уволни!“
„Той вече ви кара да извършвате измама, Росица,“ каза Ива спокойно по телефона. „Анна не е първата, нали? Колко още „оптимизации“ сте направили? Колко още хора на граждански договор са били освободени без предизвестие? Колко бонуси са били „забравени“?“
Росица мълчеше.
„Мартин потъва. Вие избирате дали ще потънете с него. Аз не искам да ви съдя вас. Искам да помогна на Анна. Помогнете ми да ѝ помогна.“
Два дни по-късно Ива получи анонимен плик. Вътре имаше разпечатка. Не беше много, но беше начало. Списък с плащания към фирма-фантом, регистрирана на името на Лилия, новата асистентка. „Консултантски услуги.“ Точно както Димана беше видяла.
А Мария, сестрата на Анна, се оказа по-добра и от детектив.
„Този Красимир не е бизнесмен, Ани. Той е лихвар,“ каза тя развълнувано по телефона. „Има досие. Неофициално, разбира се. Притискане на бизнеси, враждебни поглъщания. Той дава пари на отчаяни собственици и после им взима всичко. Мартин е захапал въдицата.“
„Мария, как знаеш всичко това?“
„Уча право, помниш ли? Имам си източници. Но има и нещо друго. Новият ти заместник, Георги. Той е…“
„Какво за него?“
„Той е братовчед на Лилия. А Лилия, според това, което открих, е… изглежда е нещо като ‘протеже’ на Красимир. Ани, това не е просто измама с майчинство. Това е схема. Вкарали са свои хора във фирмата ти. Превземат я отвътре. А Мартин е просто кукла на конци.“
Анна седна. Беше ѝ лошо. Тя не се бореше просто с алчния си шеф. Тя беше попаднала насред война за контрол над компанията.
И тогава Георги направи грешката.
Може би беше от стрес. Може би беше от вина. Но един следобед Анна получи имейл на личната си поща. От Георги.
Темата беше: „Спешно: Изходящи към К.“
В тялото на имейла имаше само една дума: „Одобри.“
А прикаченият файл беше екселска таблица.
Тя я отвори. Беше целият втори счетоводен регистър на фирмата. Колони с дати, суми и имена. Десетки плащания към фирмата на Лилия. Десетки плащания към офшорна сметка. И бележки. „Покриване задължение К.“ „Спешно К.“ „Лихва К.“
К. Красимир.
Георги беше изпратил имейла, предназначен за Мартин, на нея. Вероятно по навик, от старата адресна книга.
Анна веднага препрати имейла на Ива.
Пет минути по-късно телефонът ѝ иззвъня. Беше Ива.
„Имаме го, Анна. Това е повече от Инспекция по труда. Това е за прокурор. Това е пране на пари.“
Глава 6: Съдебна битка и лични фалити
Новината за файла даде на Анна прилив на сила. Но той бързо беше помрачен. Същата вечер Петър не се прибра. Не си вдигаше телефона. В шест сутринта Анна беше на ръба на паниката. В седем на вратата се позвъни.
Бяха двама полицаи.
„Госпожо… съпругът ви Петър е претърпял инцидент.“
Светът на Анна се разпадна.
„Добре ли е? Моля ви, кажете ми, че е добре!“
„Добре е, госпожо. Лек инцидент. Блъснал е колата в едно дърво. Изглежда е заспал зад волана. В болница е, със счупена ръка и леко комоцио. Но…“ Полицаят се поколеба. „…има проблем.“
„Какъв проблем?“
„Колата, която е карал… таксито… е с изтекла застраховка. Щетите по нея са големи. А и… при проверката открихме нещо друго. Изглежда господинът има значителни, неуредени задължения.“
Когато Анна стигна в болницата, Петър лежеше на леглото, взирайки се в тавана. Ръката му беше в гипс.
„Петър…“
Той се разплака. Не мъжки, тихо, а с ридания, които разтърсваха цялото му тяло.
„Съсипах всичко, Ани. Всичко.“
„Какво си направил? Моля те, говори ми.“
И той ѝ разказа. Оказа се, че проблемите не са започнали с ипотеката. Започнали са много преди това. Преди дори да се срещнат. Петър е имал проблем с хазарта. Онлайн залози. Загубил е много. Взел е бързи кредити, за да покрие загубите. После още, за да покрие първите. Мислел е, че се е справил, когато срещнал нея. Но стресът от бебето, ипотеката и сега нейната загубена заплата… той се бил върнал към старото.
Заложната къща не е била за сметките. Била е за нов залог. Таксито не е било просто за допълнителни доходи. Било е отчаян опит да спечели „големия удар“ и да изчисти всичко, преди тя да разбере.
„Дължа пари, Ани. Много пари. На хора, които не са като Красимир. По-лоши са. Заплашваха ме. Затова карах като луд. Затова заспах.“
Тайният му живот. Скритите дългове. Това беше предателство, по-дълбоко от това на Мартин. Анна се облегна на стената, бременният ѝ корем тежеше. Партньорът ѝ, мъжът, с когото градяха бъдеще, беше затънал в собствена лъжа.
В същото време, от другата страна на града, Димана, съпругата на Мартин, беше направила своето откритие. След скандала им, тя беше наела частен детектив. Не ѝ пукаше за Лилия като любовница. Пукаше ѝ за Лилия като заплаха за активите ѝ.
Детективът ѝ донесе снимки. Лилия не се срещаше тайно с Мартин. Срещаше се с Красимир.
„Те са в комбина, госпожо,“ каза детективът. „Изглежда използват съпруга ви. Източват фирмата му, а той е притиснат и не може да направи нищо. Планът им е да го доведат до фалит и да вземат активите му за жълти стотинки, включително тази къща.“
Димана осъзна, че Мартин не е хищникът. Той беше плячката. А тя беше вързана за него.
Тя взе решение. Нямаше да потъне с него.
Намери името на адвокатката на Анна. Ива.
„Ало, госпожо Ива? Казвам се Димана. Аз съм съпругата на Мартин. Мисля, че имаме общ интерес.“
Глава 7: Алиансът на отчаяните
Срещата се състоя в неутрално кафене. Ива беше предпазлива. Димана беше хладна като лед.
„Съпругът ми е идиот,“ започна Димана, без да си поръчва нищо. „Позволил е на лихвар и неговата… сътрудничка да превземат фирмата му. Те го източват. А той, в отчаянието си, е решил да окраде бременната си служителка. Жалко.“
„Какво искате от мен?“ попита Ива.
„Искам имунитет. Искам активите, които са на мое име по предбрачен договор, да останат незасегнати. Аз нямам нищо общо с неговите схеми.“
„И в замяна?“
„В замяна…“ Димана плъзна по масата малка флашка. „Тук е копие от личния му сървър. Истинското счетоводство. Не само преводите към Красимир, а и разговорите им. Разполагам с всичко, от което се нуждаете, за да ги вкарате в затвора и тримата – Мартин за измама, Красимир за рекет и пране на пари, и Лилия за съучастие.“
Ива взе флашката. „Защо правите това? Той ви е съпруг.“
„Той е моята лоша инвестиция,“ отвърна Димана. „А аз винаги режа загубите си бързо. Свържете се с мен, когато имате готовност за споразумение.“
Тя стана и си тръгна.
Ива веднага се обади на Анна. „Имаме всичко. И повече. Това вече не е гражданско дело, Анна. Това е наказателно дело. Ще ги съсипем.“
Но Анна беше в собствения си ад. Тя седеше до болничното легло на Петър.
„Трябва да ми кажеш всичко, Петър. Всяка стотинка. Всеки, на когото дължиш.“
С треперещ глас той ѝ каза. Сумата беше по-голяма от ипотеката им. Хората бяха опасни.
„Добре.“ Анна пое дълбоко дъх, опитвайки се да не мисли за контракциите, които усещаше от стреса. „Ще продадем апартамента.“
„Не! Ани, не! Това е нашият дом! Бебето…“
„Това е просто тухли, Петър! Аз… аз не мога. Не мога да живея в страх. Не мога да те гледам как се самоунищожаваш. Ще продадем апартамента, ще изчистим всички дългове – твоите и ипотеката. Ще отидем под наем. Ще започнем от нулата. Но ако искаш да си с мен и това дете, ти… ти ще влезеш в програма. Ще потърсиш помощ. Още днес.“
Петър я гледаше. В очите ѝ нямаше гняв. Имаше само стоманена решителност. Той видя жената, в която се беше влюбил – тази, която беше по-силна от всички.
„Ще го направя,“ прошепна той. „Кълна се.“
Точно тогава телефонът на Анна иззвъня. Беше Мартин. Гласът му беше панически.
„Анна! Анна, моля те, трябва да се видим. Ще ти платя. Ще ти платя двойно! Тройно! Просто… просто кажи на адвокатката си да спре. Моля те! Те ще ме убият!“
Тя чу шум зад гърба му. Приглушени гласове.
„Къде си, Мартин?“
„В офиса… те са тук… Красимир… той знае, че…“ Връзката прекъсна.
Глава 8: Сривът
Когато Ива и полицията пристигнаха в офиса на Мартин, беше твърде късно. Кабинетът беше обърнат наопаки. Мартин го нямаше. Георги и Лилия също бяха изчезнали. На бюрото имаше само един лист хартия – призовка за запор на фирмените сметки, иницииран от Красимир.
Планът на лихваря беше влязъл във финалната си фаза. Той не просто беше източвал фирмата; той беше изчакал Мартин да я задължи достатъчно, за да я вземе законно чрез фалит. Измамата с Анна, паниката на Мартин, всичко това беше димна завеса.
Но той не беше предвидил Димана. И не беше предвидил екселската таблица на Георги.
Полицията обяви Мартин за издирване. Красимир и Лилия бяха задържани на летището, опитвайки се да напуснат страната с фалшиви паспорти. Флашката на Димана се оказа златна мина.
Започна съдебен процес, който се превърна в медийна сензация. „Бременната срещу мафията“ – крещяха заглавията. Анна беше принудена да свидетелства. Бременна в осмия месец, тя застана пред съда и спокойно разказа всичко – от първоначалното обещание до студения глас по телефона.
Разказа как е вярвала на Мартин. Как е работила извънредно. Как е планирала бъдещето си.
Петър беше в залата. Ръката му все още беше в гипс. Той я гледаше, сякаш тя е единственото нещо на света.
Мария, сестра ѝ, седеше до него, стискайки ръката му. Тя беше предала всичките си проучвания на Ива и прокуратурата.
Георги беше заловен седмица по-късно. За да спаси кожата си, той се съгласи да стане защитен свидетел. Разказа всичко – как Красимир го е притиснал, как Лилия е дирижирала всичко, как Мартин е бил твърде уплашен и твърде арогантен, за да потърси помощ.
Димана получи това, което искаше. Активите ѝ бяха защитени. Тя се разведе с Мартин по бързата процедура и напусна страната.
Мартин беше намерен месец по-късно. Беше се укривал в малък мотел. Беше бледа сянка на мъжа, когото Анна познаваше. Беше изгубил всичко.
На финалното заседание той се изправи.
„Искам да кажа нещо,“ промълви той, гледайки не съдията, а Анна. „Тя беше права. Аз ѝ обещах. Всичко беше вярно. Съжалявам, Анна. Бях отчаян.“
Красимир беше осъден на дълги години затвор за рекет, изнудване и пране на пари. Лилия получи по-лека присъда за съучастие. Георги получи условна.
А Мартин беше осъден за измама и корпоративни злоупотреби.
Фирмата беше обявена във фалит.
Глава 9: Новият подпис
Два месеца по-късно.
Анна държеше малката си дъщеря, кръстена Надежда. Седяха в малък, но слънчев апартамент под наем. Беше празно. Имаха само най-необходимото.
Апартаментът им беше продаден. С парите бяха покрили ипотеката до стотинка. Бяха покрили и всеки един от ужасните дългове на Петър.
Петър работеше. Върна се на старата си работа като инженер. Шефът му го прие обратно, след като Петър му разказа цялата истина. Вечер ходеше на сбирки на анонимни хазартни. Беше трудно. Имаше дни, в които напрежението между него и Анна беше осезаемо. Доверието не се връщаше лесно. Но той беше там. Сменяше памперси в три през нощта. Гледаше дъщеря си с обожание и вина, които воюваха в очите му.
Мария беше прехвърлена с отличие в четвърти курс. Ива ѝ беше предложила стаж в кантората си.
Днес Анна имаше среща. Беше в кантората на Ива.
„Съдът присъди обезщетение на всички ужилени служители от масата на фалита,“ каза Ива, подавайки ѝ документ. „Не е много. Активите на Мартин бяха източени. Но е нещо. Достатъчно, за да започнете на чисто.“
Сумата беше прилична. Недостатъчна за нов апартамент, но повече от достатъчна за първоначална вноска за нещо малко.
Анна погледна документа. Трябваше да се подпише, за да приеме парите.
Ръката ѝ трепереше, докато държеше химикалката над листа. Спомни си последния път, когато беше подписвала документ, свързан с работата ѝ. Спомни си сляпото доверие.
„Всичко наред ли е, Анна?“
Анна вдигна очи. В тях нямаше страх. „Да. Просто… чета внимателно.“
Тя прочете всяка дума. Всяка клауза. Едва тогава, бавно и с твърда ръка, тя се подписа.
Когато излезе от кантората, слънцето грееше. Тя буташе количката по улицата. Телефонът ѝ иззвъня. Беше непознат номер.
„Ало?“
„Госпожа Анна? Обаждам се от…“ Беше конкурентна фирма, една от най-големите в бранша. „Чухме какво се е случило. И честно казано, следим работата ви от години. Знаем, че в момента сте в отпуск по майчинство, но… бихме искали да ви предложим позиция при нас. Като ръководител на отдел. Когато сте готова, разбира се. И при пълна прозрачност на условията.“
Анна спря насред тротоара. Погледна спящото си бебе.
„Благодаря ви,“ каза тя и гласът ѝ беше спокоен. „Ще помисля и ще се свържа с вас, за да обсъдим договора.“
Тя затвори телефона. Не бързаше. За първи път от месеци тя дишаше свободно. Беше изгубила работата си, дома си, илюзиите си. Но беше спечелила битка, за която не беше подозирала, че може да води. Беше спасила съпруга си от самия него. И беше донесла нов живот на света.
Нулата във фиша ѝ не беше краят. Беше началото.