Миналата седмица на вечеря един непознат се развика на 6-годишната ми дъщеря, Лия. Случката беше абсурдна, почти сюрреалистична. Бяхме в един от онези ресторанти, в които хората отиват, за да бъдат видени. Въздухът беше тежък от парфюми и приглушен смях. Съпругът ми, Петър, тъкмо обясняваше нещо за поредния си „пробив“ в бизнеса, жестикулирайки с ръка, на която блестеше тежък часовник.
Лия, както повечето деца на нейната възраст, се въртеше на стола си. Тя се опитваше да види рибките в големия аквариум зад гърба си. При едно по-рязко завъртане, столчето ѝ се плъзна по гладкия под и леко чукна стола на мъжа от съседната маса. Дори не беше силен удар. Просто леко докосване.
Мъжът, който до този момент седеше с гръб към нас, скочи, сякаш го бяха ужилили.
„Не можете ли да си контролирате детето! Каква е тази липса на възпитание!“
Гласът му не беше просто висок. Беше остър, пълен с отрова, която сякаш нямаше нищо общо с лекото побутване на стола. Беше глас на човек, стигнал ръба на търпението си.
Целият ресторант замлъкна. Вилици увиснаха във въздуха. Всички погледи се насочиха към нас. Лицето на Петър се вкамени. Той мразеше публичните сцени, мразеше всичко, което нарушаваше фасадата на перфектния му живот. Видях как свива устни, готов да избухне срещу мъжа, не за да защити Лия, а за да защити репутацията си.
Аз замръзнах. Очаквах Лия да се разплаче. Очаквах писъци, сълзи, онова пронизително хлипане, което само едно 6-годишно дете може да издаде.
Всички се обърнаха, очаквайки изблик от нейна страна.
Но тя не трепна.
Сякаш шумът от виковете му беше преминал през нея, без да я докосне. Тя спокойно взе вилицата си, набоде последното парченце картоф от чинията си и бавно го сдъвка. Движенията ѝ бяха нечовешки спокойни за тази ситуация. Аз самата треперех, но тя – не.
Когато преглътна, тя сгъна салфетката си. Плъзна се от стола. Петър понечи да я спре, да каже нещо, но тя просто вдигна ръка.
Лия пристъпи към масата на непознатия. Мъжът, който се казваше Асен, все още дишаше тежко, с издути ноздри. Жената срещу него изглеждаше ужасеNA.
Дъщеря ми се приближи до ухото му. Толкова близо, че русата ѝ коса докосна наболата му брада.
И прошепна.
Не чух думите. Никой не ги чу, освен него.
Но видях ефекта им.
Мъжът пребледня. Не просто пребледня – той посивя. Цветът се оттече от лицето му толкова бързо, сякаш някой беше дръпнал запушалка от вените му. Очите му се разшириха от ужас, от неверие. Той бавно седна обратно на стола си, но сякаш краката му вече не го държаха.
Лия се върна при нас. „Готова съм“, каза тя тихо.
Петър хвърли няколко банкноти на масата, без дори да погледне сметката. Сграбчи ръката ми, другата ръка стисна рамото на Лия и почти ни извлече навън. Студеният нощен въздух ме удари като плесница.
„Какво му каза?“ Гласът ми трепереше в колата.
Лия гледаше през прозореца към минаващите светлини. „Нищо, мамо.“
„Лия, не ме лъжи. Човекът изглеждаше така, сякаш си му казала, че къщата му гори.“
Петър удари по волана. „Стига, Мария! Сигурно му е казала ‘извинете’. Просто мъжът е идиот. Да приключваме с това.“
Но аз знаех, че не е „извинете“. „Извинете“ не кара възрастен мъж да посивее.
Когато се прибрахме в голямата ни, студена къща, където тишината отекваше по-силно от всеки вик, аз я притиснах в коридора, докато Петър отиде директно в кабинета си – неговото убежище.
„Миличка, моля те. Какво му прошепна?“
Тя ме погледна с онези нейни сериозни, дълбоки очи, които понякога ме плашеха.
„Казах му, че леля Десислава е много тъжна. И че не е трябвало да взима парите от кутията на батко Кирил. Казах му, че батко плаче всяка вечер заради това.“
Стомахът ми се преобърна.
Десислава беше сестрата на Петър. Кирил беше моят син от първия ми брак, студент в друг град.
И най-важното – ние не познавахме онзи мъж.
Глава 2: Пукнатини
Нощта беше безсънна. Всяко скърцане на скъпия паркет в къщата звучеше като изстрел. Петър не излезе от кабинета си. Чувах приглушеното му мърморене по телефона, рязко и нервно. Думи като „неликвидност“, „удължаване“ и „абсурдно“ пробиваха през дебелата врата.
Какво знаеше Лия? Откъде го знаеше?
Десислава. Сестрата на Петър. Жената, която винаги ни гледаше с онази особена смесица от завист и съжаление. Завист за нашия „успех“ – голямата къща, която изплащахме с тежък кредит, скъпите вечери, които всъщност бяха бизнес срещи, фасадата на щастие, която Петър поддържаше с желязна ръка. И съжаление, може би, защото виждаше пукнатините, които аз отказвах да забележа.
А Кирил… Моят Кирил. Той учеше право. Или поне така си мислех. Напоследък разговорите ни бяха кратки. Винаги казваше, че е зает с изпити. Но в гласа му имаше напрежение, което усещах с всяка фибра на майчиното си тяло. „Парите от кутията на батко Кирил.“ Каква кутия?
На сутринта се опитах да говоря с Петър. Той тъкмо връзваше копринената си вратовръзка, бронята му за деня.
„Петър, трябва да поговорим за снощи. Какво знае Лия? Кой е онзи мъж?“
Той ме погледна в огледалото. Погледът му беше студен, отразяващ. „Мария, престани. Детето е чуло нещо. Вероятно Десислава пак е дрънкала глупости. Знаеш каква е. Ревнива, защото аз успях, а тя – не. Онзи мъж е просто някакъв нещастник. Край на темата.“
„Но той я познава! И той познава Десислава! И Кирил! Как…“
„Имам среща!“ – прекъсна ме той. „Не мога да се занимавам с истериите ти точно сега. Бизнесът не чака.“
Вратата се тръшна след него. Тишина.
Взех телефона и набрах Кирил. Вдигна след петото позвъняване.
„Мамо? Всичко наред ли е?“ Гласът му беше дрезгав, сякаш току-що се беше събудил, въпреки че беше почти обед.
„Кириле, добре ли си, миличък? Имаш ли нужда от пари?“ Това беше обичайният ми рефрен.
„Добре съм. Не, имам всичко.“ Твърде бързо.
„Снощи… снощи се случи нещо странно. Лия…“ Започнах да му разказвам, но той ме прекъсна.
„Мамо, не мога да говоря сега, влизам в лекция.“
„Лекция? По обяд? Кирил, какво става?“
„Нищо! Просто… стига сте ме притискали! Ти с твоите въпроси, Петър с неговите условия… Оправям се сам!“
Той затвори. „Условия“? Какви условия? Петър беше поел таксите му за университета, но го беше направил с онази тежка тържественост, която превръщаше всеки подарък в задължение.
Ръцете ми трепереха. Набрах Десислава. Тя вдигна веднага, сякаш е чакала обаждането.
„Знаех си, че ще се обадиш, Марийче.“ Гласът ѝ беше остър, почти триумфиращ.
„Деси, кой беше онзи мъж снощи в ресторанта?“
Последва дълга пауза. „Значи сте го срещнали. Асен. Колко малък е светът, нали?“
„Какво общо има той с Кирил? Какви пари, каква кутия?“
Десислава се изсмя. Сух, неприятен смях. „О, милата ми Мария. Още ли живееш в балона си? Мислиш ли, че мъжът ти е великият бизнесмен, за когото се представя? Мислиш ли, че всичко това“ – тя сякаш махна с ръка към невидимата ми къща – „е платено с честен труд?“
Лед започна да пълзи по гърба ми. „Какво искаш да кажеш?“
„Искам да кажа, че твоят Петър е затънал до уши. Асен беше негов съдружник. Човекът си ипотекира жилището, за да влязат в онзи голям проект. А Петър… Петър е изтеглил всичко. Всичките им общи пари. Включително и парите, които аз му дадох назаем! Включително и доверителния фонд на Кирил, който баща му му остави!“
„Не… Кирил няма фонд. Баща му не остави…“
„Остави. Не много, но достатъчно за университета. Петър трябваше да ги ‘управлява’. Е, ‘управлява’ ги е. Директно в джоба си. Асен е разорен. Аз съм на път. А Кирил… Кирил знае. Открил е преди месец. Затова плаче всяка вечер. Защото брат ми, твоят съпруг, е крадец.“
Телефонът се изплъзна от ръката ми.
Лия беше чула. Беше чула Десислава да говори – може би по телефона, може би на мен, докато съм си мислела, че тя спи. Беше попила тази отрова.
И снощи, с невинното си, спокойно гласче, тя беше хвърлила атомна бомба в лицето на Асен, потвърждавайки най-големия му кошмар: „Леля Десислава… батко Кирил плаче… заради парите.“
Тя беше потвърдила предателството.
Глава 3: Срещата
Следващите два дни бяха мъгла от тишина и напрежение. Петър се прибираше късно и си тръгваше рано. Говореше по телефона в колата, заключен в кабинета си, дори в банята. Всяка моя дума той посрещаше с ледена стена от думите „работа“, „стрес“, „не разбираш“.
Аз разбирах. Разбирах, че Десислава е казала истината. Чувах я в паническите нотки в гласа на Петър, когато говореше с банката. Виждах я в начина, по който избягваше погледа ми.
На третия ден Асен ме намери.
Бях извела Лия в парка, в отчаян опит да запазя поне частица нормалност за нея. Докато тя се катереше по една дървена къщичка, той седна на пейката до мен.
Изглеждаше по-зле, отколкото в ресторанта. Бръснат, но с дълбоки сенки под очите. Костюмът му беше същият, но смачкан, сякаш беше спал с него.
„Вие сте Мария, нали?“
Стиснах чантата си. „Какво искате? Моля ви, оставете ни на мира.“
„Не съм тук да викам. Вече не.“ Гласът му беше празен. „Трябва да знам… тя… дъщеря ви… откъде знаеше за Кирил? За парите?“
Погледнах Лия, която се смееше, без да подозира нищо. „Чула е разговор. Не е разбирала какво казва.“
Асен се втренчи в ръцете си. „Разбирала е достатъчно. Аз… Аз мислех, че съм луд. Мислех, че Десислава ме манипулира. Че преувеличава. Но детето… то няма причина да лъже.“
Той се обърна към мен, а в очите му имаше отчаяние, което ме прониза. „Госпожо, вашият съпруг ме съсипа. Вложих всичко. Продадох апартамента на родителите си. Взех втори ипотечен кредит върху моя. Той ми показваше фалшиви отчети. Разходи, печалби… всичко лъжа. Преди месец той просто източи сметката. Всичко. Каза, че е ‘оперативен превод’ за данъци. И изчезна.“
„Той е тук. Не е изчезнал“, прошепнах аз.
„Тук е, да. Но не и за мен. Блокирал ме е. Адвокатът му ми изпрати писмо, че аз съм нарушил договора. Че му дължа неустойки. Той ме съди! Вашият съпруг ме съди, след като ми открадна всичко!“
„А парите на Кирил…?“
„Бяха в същата сметка. Десислава го убеди да ги ‘инвестира’ с нас. Гарантирана печалба, каза той. Синът ви е щял да има двойно повече, когато завърши. Сега няма нищо. Аз нямам нищо.“
Тишината между нас беше тежка, прекъсвана само от смеха на Лия.
„Какво ще правите?“, попитах аз, въпреки че отговорът ме ужасяваше.
„Ще го съдя. Не за парите, вече знам, че ги няма. Ще го съдя за измама. Ще отида в полицията. Ще говоря с медиите. Ще унищожа фасадата му, както той унищожи живота ми.“
„Той е баща на дъщеря ми“, казах глухо.
„Той е престъпник“, отвърна Асен. „Вие трябва да изберете на чия страна сте, Мария. Защото тази буря ще погълне всички ви. Дъщеря ви ми отвори очите в онзи ресторант. Сега ви моля вие да отворите вашите.“
Той стана и си тръгна, оставяйки ме да треперя на пейката. Всичко, в което вярвах – нашият дом, нашият живот, мъжът, за когото бях женена – всичко беше лъжа, платена с откраднатите пари на Кирил и ипотеката на този отчаян мъж.
Глава 4: Изневярата
Когато се прибрах, къщата беше празна, но във въздуха витаеше чужд парфюм. Не беше моят. Беше нещо скъпо, тежко, с нотки на мускус и нещо метално.
На масата в трапезарията имаше две чаши от вино. Едната с лек отпечатък от червило.
Петър не беше сам.
Сърцето ми започна да бие толкова силно, че ми прилоша. Не беше само кражба. Не беше само измама. Беше всичко. Пълният пакет на предателството.
Той се прибра час по-късно, подсвирквайки си. Рядкост напоследък. Изглеждаше спокоен, почти доволен.
„Имали сме гости“, казах аз. Гласът ми беше равен, мъртъв.
Той спря да си сваля сакото. „А? Да. Адвокатката ми беше тук. Жана. Обсъждахме стратегия.“
„Жана.“ Повторих името. „Стратегия. С вино и червило.“
Петър се намръщи. „Мария, не започвай. Напрежението е огромно. Трябва да се защитавам от луди хора като Асен. Жана е най-добрата. Тя ще го смачка.“
„Тя ли ти каза да откраднеш парите на сина ми?“
Това го спря. Той бавно се обърна към мен. Маската на бизнесмена падна. Остана само един ядосан, уплашен мъж.
„Десислава. Напълни ти главата с глупости, нали?“
„Асен също“, отвърнах аз. „Намери ме. Каза ми всичко. За ипотеката, за фалшивите отчети, за делото, което ти водиш срещу него.“
„Той е луд! Опитва се да те настрои срещу мен!“
„А Жана? Тя част от ‘стратегията’ ли е, или е бонус към юридическите услуги? Мирише на нея из цялата къща, Петре!“
Видях го. Онзи миг на паника в очите му, бързо заменен от гняв. Това беше неговата защита.
„И да е, какво от това?“ изръмжа той. „Ти какво разбираш? Ти си живееш в твоя малък свят, харчиш парите, които аз изкарвам, водиш Лия на балет! Нямаш представа какво е там навън! Каква война е! Жана ме разбира. Тя е боец. Тя знае какво е нужно, за да оцелееш!“
„Да оцелееш? Като крадеш от семейството си?“
„Това беше инвестиция! Временно прехвърляне! Щях да ги върна! Всичко щеше да е наред, ако онзи идиот Асен не се беше паникьосал! И ако сестра ми не беше такава отровна змия!“
Той тръгна към мен, а аз инстинктивно отстъпих. „Всичко това… правя го за нас! За тази къща! За да има Лия всичко! Ти не знаеш какво е да си на ръба! Не знаеш какво е да те съдят за милиони!“
„Сега знам“, прошепнах аз. „Знам, че си лъжец. Знам, че си измамник. И знам, че си ми изневерил.“
Той се спря. „Да. Добре. Да, изневерих ти. Може би ако имах малко повече подкрепа у дома, нямаше да я търся навън. Жана поне вярва в мен.“
Ударът беше толкова силен, че ми спря дъха. Не парите, не лъжите за бизнеса. Това. „Жана поне вярва в мен.“
Сякаш цялата ни къща, целият ни живот, беше просто картонена кутия. И той току-що я беше ритал с всичка сила.
„Махай се“, казах аз.
„Какво?“
„Махай се от къщата ми. Вземи си ‘стратегията’ и ‘вярата’ и се махай.“
Той се изсмя. „Твоята къща? Мила моя, тази къща не е твоя. Тя дори не е моя. Тя е на банката. И ако аз падна, ти падаш с мен. Така че по-добре спри да се държиш като жертва и започни да мислиш как да ми помогнеш. Защото ако Асен и Десислава спечелят, всички отиваме на улицата. Включително Лия.“
Той взе сакото си и се обърна към вратата. „Ще спя в офиса. Жана има работа за мен.“
Останах сама в огромния хол, ухаещ на чужд парфюм.
Глава 5: Студентът
На следващата сутрин Кирил се прибра. Не ми се обади, просто се появи на вратата – блед, отслабнал, с раница, преметната през едно рамо, и поглед на 100-годишен човек.
„Здравей, мамо.“
Хвърлих се да го прегърна, но той беше скован. „Кириле, какво става? Защо не си в университета? Добре ли си?“
Той влезе в кухнята и седна тежко. „Не съм добре. Скъсаха ме на всички изпити.“
„Как така… но ти учеше…“
„Не учех. Не мога да уча. Не мога да мисля.“ Той вдигна очи към мен и видях сълзите, които се събираха. „Той ми взе всичко, нали? Петър. Взе парите на татко.“
Нямаше смисъл да лъжа. Просто кимнах.
„Знаех си. Усещах го. От месеци ме лъже. ‘Парите ти работят, Кире’, ‘Страхотна доходност’. А аз… аз съм такъв идиот.“
„Не си идиот, миличък. Той излъга всички ни.“
„Не, мамо, аз съм идиот.“ Гласът му се счупи. „Когато разбрах, че парите ги няма… преди около два месеца… аз не ти казах. Мислех, че мога да ги върна. Мислех, че мога да ‘помогна’.“
Студена тръпка премина през мен. „Как да помогнеш?“
„Започнах да… да играя. Онлайн. Залози. Мислех, че разбирам. Първоначално печелех. Малки суми. Мислех, че ако спечеля достатъчно, ще покрия дупката, преди ти да разбереш. Че Петър няма да има власт над нас.“
„О, Кириле, не…“
„Загубих. Загубих всичко, което имах. И после… после взех назаем.“
„От кого?“ – попитах ужасена.
„От състуденти. После от… не толкова добри хора. Бързи кредити. После… други. Трябваше да покрия загубите.“
Той зарови лице в ръцете си. „Дължа пари, мамо. Много пари. Заплашват ме. Казаха, че ако не платя до края на седмицата, ще ме намерят. Ще те намерят и теб. Затова се прибрах. Не знаех къде другаде да отида.“
Светът се завъртя. Вече не ставаше дума само за измама в бизнеса. Вече не беше само за ипотеката на Асен или за наследството на Десислава. Вече не беше дори за изневярата на Петър.
Ставаше дума за физическа опасност.
Моят син, момчето ми, което учеше право, за да „защитава хората“, беше затънал в дългове от хазарт, опитвайки се да поправи престъплението на пастрока си.
„Колко?“ – попитах тихо.
Той вдигна глава. Сумата, която ми каза, беше шокираща. Непосилна. Беше повече, отколкото бях виждала на едно място.
„Петър трябва да плати“, казах аз, гласът ми беше твърд като стомана. „Той започна това. Той ще го оправи.“
Кирил се изсмя горчиво. „Той няма да плати. Той няма пари. Всичко е в Жана. Всичко е в запори. Аз говорих с него. Знаеш ли какво ми каза? Каза, че това е ‘ценен житейски урок’. Че съм пораснал мъж и трябва сам да си нося последствията.“
Предателството беше толкова дълбоко, че вече нямаше дъно. Той беше оставил собствения си син на вълците.
„Мамо, те идват за мен.“
В този момент видях Лия да стои на вратата на кухнята. Беше облечена с пижамата си, стискаше плюшеното си зайче и ни гледаше с онези нейни сериозни, знаещи очи. Тя не плачеше. Просто гледаше как светът ни се разпада.
Глава 6: Адвокати
„Няма да позволим да те наранят.“ Думите ми звучаха кухо дори за мен самата.
Първото ми обаждане беше до Десислава. „Той е завлякъл и Кирил“, казах ѝ, разказвайки ѝ за хазарта и дълговете.
Тя въздъхна тежко. „Знаех си, че ще стане така. Брат ми е черна дупка, Мария. Той поглъща всичко около себе си. Виж, аз и Асен наехме адвокат. Водим съвместно дело. Не просто гражданско, а и наказателно. За измама в особено големи размери.“
„Дело… Но това ще отнеме месеци. Години. Кирил няма толкова време.“
„Знам. Но сега имаме нужда от теб. Адвокатката на Петър, тази Жана, е акула. Тя твърди, че ти си знаела за всичко. Че си била съучастник в харченето. Че си подписвала документи.“
„Никога не съм подписвала нищо, освен за ипотеката на къщата!“
„Е, тя твърди друго. Иска да докаже, че си живяла охолно от тези пари и си била наясно с произхода им. Ако успее, Асен и аз губим. А ти ставаш съучастник.“
Почувствах се като в капан. Петър не просто ме беше предал. Той активно ме топеше, за да спаси себе си. Жана не беше просто любовница, тя беше неговият екзекутор.
„Трябва ти собствен адвокат, Мария“, каза Десислава, гласът ѝ беше неочаквано мек. „Не заради нас. Заради теб и децата. За да защитиш поне къщата, ако изобщо е останало нещо за защита.“
Тя ми даде име. Огнян. Човек, който се занимаваше с „тежки семейни и финансови казуси“.
Срещнах се с Огнян на следващия ден в малка, прашна кантора, която крещеше „работя здраво“, а не „струвам скъпо“. Той беше по-възрастен мъж, с уморени очи и вид на човек, който е видял всичко.
Изслуша ме, без да ме прекъсва. Разказах му всичко. За шепота на Лия, за Асен, за Десислава, за Кирил и дълговете му, за Жана и червилото, за заплахата на Петър за къщата.
Когато свърших, той дълго мълча.
„Синът ви е в най-непосредствена опасност“, каза той най-накрая. „Лихварите не чакат съдебни решения. Трябва да го скрием. Веднага. Имате ли роднини… някъде далеч?“
„Не… нямам никого.“
„Добре. Аз имам. Ще го изпратя при мой братовчед. На село. Никой няма да го търси там. Но трябва да тръгне днес.“
Облекчението беше толкова голямо, че почти се разплаках.
„Второ“, продължи той, „къщата. Вие сте подписали ипотеката. Това означава, че сте солидарен длъжник. Ако Петър спре да плаща – а той ще спре, повярвайте ми – банката ще дойде за вас. Трябва веднага да подадем молба за развод и делба на имуществото. Трябва да се отделим от неговите дългове.“
„Но той каза, че къщата е на банката…“
„Тя е. Но докато не бъде продадена, тя е ваша съпружеска собственост. Трябва да действаме преди кредиторите му да сложат ръка върху нея.“
„А делото на Асен и Десислава?“
„Това е нашият коз.“ Очите му проблеснаха. „Жана е умна. Тя ще се опита да представи Петър като жертва на пазара, а Асен като некомпетентен партньор. Ще се опита да ви представи вас като прахосница. Ние трябва да докажем умисъл. Трябва да докажем скритите животи.“
Той се наведе напред. „Вашият съпруг има ли навици, за които не знаете? Сметки, за които не подозирате? Харчи ли пари, без да ви казва?“
Спомних си за парфюма. За скъпия часовник. За пътуванията, които бяха „бизнес“.
„Мисля, че да“, казах аз. „Мисля, че Жана не е просто адвокат. Мисля, че той я издържа. Мисля, че той крие пари… при нея.“
Огнян кимна бавно. „Добре. Ще намерим тези пари. Ще трябва да ми дадете достъп до всичко. Всяко извлечение, всеки имейл, до който можете да се докопате. Ще трябва да сте смела, Мария. Жана и Петър ще се опитат да ви съсипят. Ще кажат, че сте лоша майка. Ще кажат, че сте луда. Ще използват Лия. Ще използват Кирил.“
„Нека опитат“, казах аз, а в гърдите ми се надигна непознат досега студ. „Те започнаха това. Но аз ще го довърша.“
Глава 7: Скрити животи
Започна се война. Мръсна, тиха, подмолна война, водена чрез документи, призовки и банкови извлечения.
Изпратих Кирил далеч. Сбогуването беше кратко и болезнено. „Пази се, мамо. И пази Лия.“
Петър изпразни къщата от всички ценности. Картините, бижутата ми, дори сребърните прибори, които бяхме получили като сватбен подарък. Върнах се един ден и ги нямаше. Оставил беше само мебелите, които бяха твърде тежки за носене.
Ипотеката. Както Огнян предсказа, банката изпрати първото уведомително писмо. Петър не беше плащал вноските от три месеца. Бяхме в просрочие. Даваха ни тридесет дни преди да стартират процедура по отнемане на жилището.
Напрежението беше почти физическо. Лия спря да говори. Тя просто рисуваше. Рисуваше къщи, но винаги ги рисуваше тъмни, без прозорци, с големи ключалки на вратите. Рисуваше мъже с гневни очи и жени, които плачат.
Делото напредваше. Аз бях призована като свидетел. И от двете страни.
В съдебната зала видях Жана за първи път. Беше точно такава, каквато си я представях. Висока, с перфектно изрязан черен костюм, коса, прибрана в стегнат кок, и очи, които не излъчваха нищо друго освен студена интелигентност. Тя беше оръжие.
Петър седеше до нея, изглеждаше свит. Той вече не беше „бизнесменът“. Беше неин аксесоар.
Когато дойде моят ред, Жана ме подложи на кръстосан разпит, който беше по-скоро публична екзекуция.
„Госпожо, твърдите, че не сте знаели за финансовите затруднения на съпруга си?“
„Не.“
„Но сте живели в къща за половин милион? Карали сте скъп автомобил? Децата ви са посещавали частни уроци?“
„Той ми казваше, че бизнесът върви…“
„Той ви е казвал. Значи просто сте си затваряли очите. Харчели сте парите, без да питате откъде идват. Не е ли така?“
„Аз се грижех за децата. Той се грижеше за финансите. Това беше нашето споразумение.“
„Споразумение за съучастие!“ – гласът ѝ проряза залата. „Харчели сте парите на господин Асен! Харчели сте наследството на госпожица Десислава! Харчели сте дори парите за образованието на собствения си син! И сега идвате тук и се преструвате на жертва?“
Адвокатът на Асен скочи. Огнян, който присъстваше като мой представител, остана спокоен.
„Вие сте съучастник, госпожо. И лъжете под клетва, за да спасите себе си.“
Тя ме съсипваше. Посяваше съмнение у съдията, у Десислава, дори у Асен, който ме гледаше с новооткрита неприязън.
След заседанието Огнян ме дръпна в коридора. „Тя е добра. Но е предвидима. Атакува теб, за да отклони вниманието от него. Трябва ни нещо, което да я разбие. Трябва ни доказателство за скритите му активи.“
„Но как? Всичко е изчезнало!“
„Хората като Петър не изчезват без спасителен план. Той има скрита сметка. Може би дори на името на Жана. Това е нашият единствен ход. Трябва да го намерим.“
Тази вечер, когато Лия заспа, аз направих нещо, което никога не бях правила. Влязох в кабинета на Петър. Той беше взел компютъра си, но старият, настолен компютър все още беше там.
Прекарах часове, ровейки се в стари файлове, кеширани имейли, забравени документи. Всичко беше изтрито.
И тогава го видях.
Беше в папка „Ваканция“, скрита в „Моите снимки“. Беше сканиран документ. Пълномощно.
Петър даваше на Жана пълни права да оперира с офшорна сметка. Сметка, открита преди шест месеца. Към документа беше прикачено банково извлечение.
В сметката имаше повече пари, отколкото Асен и Десислава бяха загубили, взети заедно.
Той не беше разорен. Той се беше подготвил. Беше източил всичко не за да спаси бизнеса, а за да го прехвърли на сигурно място, далеч от кредитори, далеч от банката, далеч от мен.
Той беше планирал да съсипе всички ни и да започне на чисто с нея.
Глава 8: Моралната дилема
Сърцето ми спря. Това беше. Доказателството. „Спасителният план“.
На сутринта, преди да успея да се обадя на Огнян, на вратата се позвъни.
Беше Жана. Сама.
Изглеждаше различно без съдебната си тога. По-мека, но очите ѝ бяха също толкова студени.
„Мога ли да вляза?“ Не беше въпрос, а констатация.
„Какво искате?“
Тя влезе, оглеждайки опразнения хол. „Виждам, че е започнал да разчиства. Ефективен е, когато иска.“
Тя седна на дивана, където доскоро стояха картините. „Мария, ще бъда откровена с вас. Вие сте на път да загубите всичко. Тази къща ще бъде взета от банката след… “ – тя погледна часовника си – „вероятно двадесет дни. Делото на Асен и Десислава може да се проточи с години, но междувременно те ще поискат запор на всичко, което е останало на ваше име. А вие нямате нищо.“
„Благодарение на вас и на съпруга ми.“
„Благодарение на реалността“, поправи ме тя. „Аз съм реалист. Петър е емоционален глупак. А вие… вие сте просто майка.“
Тя се наведе напред. „Знам за Кирил. Знам за дълговете му. Знам, че го криете. И знам, че тези хора, на които дължи пари, няма да чакат.“
Лед скова вените ми. „Как…“
„Аз знам всичко, Мария. Това ми е работата. И съм тук, за да ви направя предложение. Не като адвокат на Петър. А като… жена.“
В това „жена“ имаше толкова много подигравка, че ми се прииска да я ударя.
„Спрете да помагате на Огнян. Спрете да ровите. Спрете да свидетелствате в полза на Асен. На следващото заседание кажете, че сте били объркана, че сте били под натиск от Десислава. Кажете, че вярвате на съпруга си.“
„За да може той да се измъкне чист? Никога.“
„Чуйте ме. Ако направите това, аз ще се погрижа за вас. След като делото приключи и Петър бъде оневинен – а той ще бъде, аз ще се погрижа за това – ще има развод. Безшумен. Ще получите апартамент. Малък, но ваш. И ще получите сума. Достатъчна, за да платите дълговете на Кирил и да започнете на чисто. Далеч.“
Това беше. Моралната дилема, поднесена със студена усмивка.
„Вие ми предлагате подкуп. Искате да излъжа в съда. Искате да предам Асен и Десислава.“
„Аз ви предлагам спасение. Предлагам ви бъдеще за децата ви. Асен и Десислава са възрастни хора, те ще се оправят. Кирил няма. Вие нямате.“
„А парите? Откъде ще дойдат те? От онази офшорна сметка, която открихте заедно?“
Усмивката ѝ изчезна. За първи път видях нещо различно от лед в очите ѝ. Беше изненада.
„Вие сте по-умна, отколкото изглежда. Да. Парите са там. Те са защитени. Те са наши.“
„Наши?“
„На Петър и мои. Но той е… сантиментален. Все още се ‘тревожи’ за вас и децата. Аз просто предлагам чиста сделка. Всички печелят.“
„Асен губи ипотеката си. Десислава губи наследството си.“
„Това е бизнес. Има загуби.“
Тя стана. „Мислете бързо, Мария. Имате време до утрешното заседание. Или спасявате сина си и дъщеря си, или отивате на дъното заедно с Асен, в името на някаква абстрактна ‘справедливост’. А аз ще се погрижа дъното да е много, много твърдо.“
Тя ми остави визитка на масата. „Обадете ми се, когато решите да бъдете практична.“
Когато вратата се затвори, аз се свлякох на пода.
Тя ми беше дала избор, който не можех да направя. Да спася собствения си син, като осъдя двама невинни души? Или да кажа истината и да гледам как лихварите намират Кирил, и как аз и Лия оставаме на улицата?
Спомних си шепота на Лия в ресторанта. Нейната невинна справедливост.
Спомних си отчаянието в очите на Асен.
Спомних си празния поглед на Кирил, когато ми каза за дълговете си.
Телефонът ми извибрира. Беше Огнян. „Мария? Намерихте ли нещо? Утре е заседанието.“
Държах разпечатката на офшорната сметка в ръката си. Това беше моят избор. Бъдещето на Кирил… или истината.
Глава 9: Решението
Прекарах нощта в хола, стискайки студения лист хартия. От едната страна беше безопасността на Кирил, покривът над главата на Лия. От другата – истината.
Опитах се да си представя живота след сделката с Жана. Малък апартамент. Кирил е спасен, но знае,- че съм излъгала. Лия расте в лъжа. Аз живея с парите от предателството. А някъде там Асен е на улицата, а Десислава е съсипана.
После си представих другата страна. Казвам истината. Петър и Жана са разкрити. Може би дори влизат в затвора. Парите са запорирани. Асен и Десислава получават някаква компенсация.
А ние? Банката взима къщата. Аз и Лия сме без дом. А лихварите… те намират Кирил.
Не. Трябваше да има друг начин.
Взех телефона и набрах Огнян. Беше пет сутринта.
„Огнян. Намерих я. Офшорната сметка. Но имам условие.“
Разказах му за предложението на Жана. Разказах му за Кирил.
„Тя ви е хванала“, каза той тихо. „Знае, че ще изберете децата си.“
„Има ли начин… има ли начин да използваме това, без да… да ги унищожим?“
Огнян мълча дълго. „Има един ход. Много е рискован. И зависи изцяло от вас. Можете ли да се изправите срещу нея?“
„Ще направя каквото трябва“, казах аз.
Съдебната зала беше препълнена. Журналисти вече бяха надушили кръвта – виден бизнесмен, съден от сестра си и партньора си.
Аз бях на свидетелската скамейка. Жана ме гледаше с лека, очаквателна усмивка. Беше сигурна в победата си.
„Госпожо“, започна тя отново, „нека изясним за последно. Знаехте ли за прехвърлянето на средства от общата сметка на партньорството?“
Всички погледи бяха върху мен. Асен стискаше ръба на стола си. Десислава гледаше в пода. Петър не ме гледаше изобщо.
„Да“, казах аз.
Залата ахна. Усмивката на Жана стана по-широка. „Значи признавате, че сте знаели?“
„Да. Разбрах всичко, когато съпругът ми ми показа извлечението от офшорната сметка, която той и вие управлявате.“
Бум. Усмивката на Жана замръзна. Лицето на Петър стана пепеляво – същият цвят, както на Асен в ресторанта.
„Протест! Свидетелят говори неверни неща!“, извика Жана, скачайки на крака.
„Имам доказателство“, казах аз, обръщайки се към съдията. „Имам номера на сметката и пълномощното, което господин Петър е издал на госпожица Жана.“
Огнян стана бавно. „Ваша чест, имаме молба да приложим тези нови доказателства, които свидетелят откри едва снощи. Те доказват не просто измама, а умишлено укриване на активи с цел избягване на отговорност.“
Последва хаос. Жана крещеше, че е манипулация. Петър мълчеше, шокиран.
Но аз не бях свършила. Погледнах Жана право в очите.
„Тя беше в дома ми вчера. Предложи ми сделка. Предложи ми пари от тази сметка, за да излъжа днес пред вас. Предложи ми да плати дълговете на сина ми, които са резултат от кражбата на баща му, ако предам Асен и Десислава.“
Жана се вцепени.
„Тя се опита да ме подкупи, за да извърша лъжесвидетелстване“, казах аз на съдията.
Това беше краят. Дори Жана не можеше да се измъкне от това. Опитът за подкуп на свидетел в съдебна зала беше нещо, което дори нейната репутация не можеше да понесе.
Съдията обяви почивка. Жана беше задържана за разпит. Петър беше арестуван на място, като мярка за неотклонение, заради риска да се укрие.
Когато излизах от залата, Асен ме спря. „Аз… не знам какво да кажа. Вие рискувахте всичко.“
„Просто казах истината“, отвърнах аз. „Това, което дъщеря ми се опита да направи от самото начало.“
„А синът ви?“, попитах Десислава, която се беше приближила, а очите ѝ бяха пълни със сълзи.
„Огнян се погрижи за това“, казах аз. Това беше рискованият ход. Преди заседанието Огнян беше използвал копието от сметката, за да се свърже с прокуратурата. Беше сключил сделка. Моето свидетелство и доказателството за офшорната сметка срещу защита за Кирил. Лихварите бяха арестувани същата сутрин в другия град. Кирил беше в безопасност, макар и свидетел по друго дело.
Всичко се беше срутило.
Глава 10: Последици
Животът не стана по-лесен. Стана просто… различен.
Петър беше осъден. Измамата, укриването на активи, опитът на Жана за подкуп – всичко това се събра. Жана загуби адвокатските си права и също получи условна присъда. Офшорната сметка беше запорирана.
Парите от нея, след дълги процедури, бяха разпределени. Асен и Десислава получиха по-голямата част от това, което им се дължеше. Не всичко, но достатъчно, за да стъпят на крака. Асен успя да спаси жилището си в последния момент.
Банката взе нашата къща. Един ден просто дойдоха и смениха ключалките.
Аз и Лия се преместихме в малък, двустаен апартамент под наем, в шумен квартал. Беше тясно, миришеше на готвено от съседите и нямаше аквариум с рибки.
Кирил се върна. Беше променен. Срамуваше се, но беше и по-силен. Започна работа в един склад, за да спестява. Каза, че ще се върне в университета, но този път ще плаща сам. Вечерите прекарваше с Лия, помагаше ѝ с рисуването.
Една вечер седяхме на малкия ни балкон, гледайки към светещите прозорци на отсрещния блок.
„Мамо“, каза Лия, която отново беше започнала да говори. „Онзи чичко в ресторанта… той още ли ни е сърдит?“
Погалих я по косата. „Не, миличка. Мисля, че вече не.“
„А татко къде е?“
Това беше въпросът, който избягвах. „Татко е… на място, където трябва да помисли дълго време за нещата, които е направил. За да не наранява повече хората.“
Тя кимна, сякаш това беше най-логичното обяснение на света. „Добре. А батко Кирил ще ми прочете ли приказка?“
„Ще му кажа.“
Погледнах към сина ми, който миеше чиниите в тясната кухня, и към дъщеря ми, която вече тичаше към него. Бяхме загубили всичко – богатството, фасадата, дома, семейството, каквото си мислехме, че е.
Но докато ги гледах, осъзнах, че шепотът на Лия в онзи ресторант не беше разрушил живота ни. Той просто беше отворил вратата, за да видим истината, скрита зад лъжите. Беше болезнено, беше брутално, но беше истина.
И за първи път от много, много години, въпреки евтините мебели и шума от улицата, аз дишах свободно.