Преместих се в къщата на покойния си баща, Стефан, веднага след погребението. Беше странно. Въздухът беше тежък, просмукан със спомени, които не усещах като свои. Стефан никога не беше топъл човек, по-скоро фигура, авторитет, източник на пари и тихи, строги правила. Аз, Мартин, бях по-скоро продукт на неговото отсъствие, отколкото на присъствието му. Майка ми почина, когато бях малък, и тази къща – голяма, студена и пълна със скъп, но бездушен махагон – беше моят затвор до пълнолетие.
Сега се връщах в нея не като син, а като наследник. Погребението беше бързо, делово. Имаше повече бизнес партньори, отколкото опечалени. Сестра ми, Ана, дойде и си тръгна в рамките на ден, с очи, подпухнали повече от гняв, отколкото от скръб. „Просто разчисти,“ каза ми тя. „И да продаваме. Не искам да стъпвам повече тук.“
Първите дни бяха мъгла от правни формалности. Срещи с адвокати, които говореха за активи, пасиви и дялове във фирми, за които не бях и чувал. Баща ми, оказа се, беше не просто заможен; той беше богат. Истински богат. А с богатството идваха и усложненията.
Една дъждовна вечер, опитвайки се да намеря някакъв стар данъчен документ, се озовах в кабинета му. Място, което ми беше абсолютно забранено като дете. Миришеше на стара хартия, пури и нещо леко кисело, може би уиски. Стените бяха покрити с книги – не романи, а дебели томове по право и икономика.
Зад една секция, в най-долното чекмедже, намерих го. Не беше скрит, но не беше и на показ. Тежък, кожен фотоалбум с изтъркани златни ръбове. Беше стар, от онези с черни картонени страници и тънка хартия помежду им.
Отворих го.
Първата страница беше празна. На втората, обаче, имаше снимка. Момиче, може би на шестнадесет или седемнадесет. Беше красиво, но изглеждаше… изгубено. Косата ̀беше разрошена, спиралата ̀беше размазана под очите. Тя не гледаше в обектива, а някъде встрани, с изражение на чист, животински страх. Снимката беше правена набързо, с лоша светкавица, която хвърляше остри сенки.
Обърнах страницата.
Още едно момиче. По-младо. Това плачеше открито, свито в ъгъл, който приличаше на някакво мазе.
Страница след страница. Десетки момичета. Всичките млади, всичките тийнейджърки. Разрошени, уплашени, някои дори плачещи. Някои снимки бяха в интериори, които не разпознавах, други – в коли. Нито една от тях не се усмихваше. Това не беше семеен албум. Това беше нечий каталог на нещастието.
Сърцето ми започна да бие тежко в гърдите. Какво, по дяволите, беше това? Баща ми. Стефан. Човекът, който държеше всичко да е подредено, чисто и законно.
Продължих да прелиствам, ръцете ми трепереха. В задната част на албума, залепена на последната корица, имаше малка, пожълтяла изрезка от вестник. Беше само едно заглавие, почти избледняло: „Полицията издирва изчезнала ученичка“. Под него имаше снимка – малка, зърнеста, черно-бяла.
Сравних я със снимката на едно от момичетата в албума. Беше същото момиче.
По-късно, след часове трескаво ровене в интернет архиви, открих, че всички тези момичета бяха… обявени за изчезнали. Всяка една от тях. През различни години, в различни райони, но всички те, в един или друг момент, бяха изчезнали безследно. Някои се бяха върнали след седмици, твърдейки, че са избягали от вкъщи. Други… други просто никога не се появиха отново.
А баща ми имаше техните снимки. Снимки, които изглеждаха направени в най-уязвимия им момент.
Стоях в студения кабинет, албумът лежеше отворен на бюрото от махагон. Тишината в къщата внезапно стана оглушителна, но вече не беше празна. Беше пълна с въпроси, които крещяха в ума ми. Кой беше баща ми? И какво, по дяволите, бях наследил?
Глава 2: Появата на хищниците
Нощта беше безсънна. Образите на онези момичета се въртяха в съзнанието ми, преплетени със спомени за студения поглед на баща ми. На сутринта къщата изглеждаше още по-зловеща. Слънчевите лъчи, които се опитваха да пробият през тежките завеси, само осветяваха прашинките, танцуващи във въздуха като малки, мълчаливи свидетели.
Скрих албума. Не знаех защо, просто инстинкт. Сложих го под купчина стари счетоводни книги в гардероба си.
Точно тогава на вратата се позвъни. Беше звън, който не бях чувал от години – тежък, месингов гонг, който отекна из цялата къща.
На прага стоеше мъж, когото не бях виждал от погребението. Беше висок, безупречно облечен в скъп тъмносин костюм, а сребърната му коса беше сресана назад. Изглеждаше на възрастта на баща ми, но носеше енергията на хищник в разцвета на силите си. Очите му бяха студени, сиви и преценяващи.
„Мартин,“ каза той. Гласът му беше дълбок и кадифен, но без никаква топлота. „Аз съм Димитър. Бяхме партньори с баща ти. Моите съболезнования.“
Той не чакаше покана, просто ме подмина и влезе във фоайето, оглеждайки се с вид на собственик. „Стефан ми липсва. Имаше нюх за нещата. Но делата не чакат, нали?“
„Какви дела?“ попитах аз, все още стъписан от нахлуването му.
Димитър се усмихна бавно. Беше усмивка, която не стигаше до очите му. „Бизнесът, момчето ми. Огромният, сложен бизнес, който баща ти остави. И който, трябва да отбележа, е в доста деликатно положение в момента.“
Той се настани в едно от тежките кресла в хола, все едно беше негово. „Виж, Мартин. Баща ти ми дължеше пари. Много пари. Имаме… неуредени сметки. Той беше взел няколко заема от мен, лично, за да покрие някои… непредвидени разходи. И сега, като негов наследник, ти поемаш тези задължения.“
Усетих как кръвта се оттича от лицето ми. „Заеми? Какви заеми? Адвокатите не споменаха нищо.“
„О, това бяха сделки между джентълмени,“ махна с ръка Димитър. „Неща, които не се записват в скучни документи. Но аз имам доказателства, разбира се. И ако не се разберем, ще се наложи да ги представя. А това, повярвай ми, няма да ти хареса. Нито на теб, нито на сестра ти.“
Заплахата висеше във въздуха, тежка и недвусмислена. Този човек не беше дошъл да изкаже съболезнования. Беше дошъл да си прибере дължимото. Или по-скоро да вземе всичко.
„Какво искаш?“ попитах аз, гласът ми беше по-твърд, отколкото очаквах.
„Разумност,“ отвърна Димитър. „Ти си млад. Не разбираш тези неща. Остави управлението на мен. Подпиши ми пълномощно за активите на фирмата. Аз ще „оправя“ дълговете, а ти ще получаваш… стипендия. Достатъчно, за да живееш добре, без да си цапаш ръцете.“
„Трябва да говоря със сестра си. И с адвоката си,“ казах аз, опитвайки се да спечеля време.
Димитър се изсмя. „Сестра ти? Ана? Тя е емоционална. Ще продаде всичко за жълти стотинки, само за да избяга. А адвокатът ти? Който и да е той, аз имам по-добри. И по-скъпи.“
Той се изправи, изтупвайки невидима прашинка от ревера си. „Ще ти дам два дни да помислиш. Но не мисли твърде дълго, Мартин. В момента активите на баща ти са замразени по мое искане. Тази къща? Скоро може да не е твоя.“
Той тръгна към вратата, но спря и се обърна. Погледът му се плъзна по мен, студен и аналитичен. „А, и още нещо. Баща ти имаше сейф в кабинета си. Зад картината с лова. Ще ми трябва това, което е вътре. Ще го смятам за първа вноска по дълга му.“
След като той си тръгна, стоях в тихия хол в продължение на минути. Заплахата беше реална. Този човек, Димитър, беше вплетен дълбоко в живота на баща ми. И сега, когато Стефан го нямаше, той идваше да събере плячката.
Помислих си за албума. Дали Димитър знаеше за него? Дали тези момичета бяха част от „непредвидените разходи“?
Изведнъж осъзнах, че не става въпрос само за пари. Ставаше въпрос за тайни. Тайни, които баща ми беше отнесъл в гроба. Тайни, които Димитър очевидно знаеше и искаше да контролира.
Трябваше ми помощ. Трябваше ми някой, на когото да вярвам.
Глава 3: Съюзници и съдилища
Първият ми импулс беше да се обадя на Ана. Тя вдигна на третото позвъняване, гласът ̀беше остър.
„Мартин? Какво има? Надявам се да не е за поредната счупена тръба в онази проклета къща.“
„Димитър беше тук,“ казах аз, пренебрегвайки тона ̀. „Някакъв бизнес партньор на татко. Твърди, че татко му е дължал огромна сума пари.“
Последва дълга, напрегната тишина. „Димитър,“ повтори тя, гласът ̀вече беше по-тих, почти уплашен. „Мамка му. Знаех си, че ще се появи.“
„Познаваш го?“
„Виждала съм го няколко пъти. Татко го водеше на вечери. Винаги ме е побивал от него. Той е… хлъзгав. Мартин, не говори с него. Не подписвай нищо. Трябва ни истински адвокат.“
„Имам такъв,“ казах аз. „Ивайло. Помниш ли го? От гимназията.“
„Оня зубър? Той стана ли адвокат? Е, по-добре от нищо. Свържи се с него. Веднага. Аз ще хвана първия полет утре. Този… този Димитър няма да вземе и стотинка, която ни се полага по право!“
Въпреки паниката в гласа ̀, решителността на Ана ми вдъхна малко кураж. Може би все пак не бяхме толкова разбити като семейство.
Срещнах се с Ивайло в едно малко кафене далеч от центъра. Той беше същият, какъвто го помнех – малко притеснителен, с очила с дебели рамки, но погледът му беше остър и аналитичен. Сега носеше костюм, който му стоеше малко голям, и куфарче, което изглеждаше по-тежко от него.
Разказах му всичко. За Димитър, за заплахите, за замразените активи. Пропуснах само едно нещо – албума. Все още не можех да се накарам да го споделя. Беше твърде лично, твърде чудовищно.
Ивайло слушаше внимателно, без да ме прекъсва, само си водеше бележки в малък кожен тефтер.
„Димитър,“ каза той накрая, потривайки брадичка. „Да, чувал съм за него. Той е акула, Мартин. От най-големите. Движи се в сенките на големия бизнес. Официално е консултант по инвестиции, но неофициално… е, неофициално е човек за мръсни поръчки. Ако той твърди, че баща ти му дължи пари, вероятно е така. Но също така е вероятно документите да са… креативно оформени.“
„Значи сме прецакани?“
„Не,“ каза Ивайло, очите му проблеснаха зад очилата. „Ние ще се борим. Това, което той прави, е тормоз. Опит за придобиване на контрол чрез изнудване. Ще оспорим замразяването на активите. Ще поискаме пълна финансова ревизия на всички сделки между него и баща ти. Ще превърнем това в съдебна битка, която ще се точи с години.“
„С години? Аз нямам такова време. Той иска нещо от сейфа на баща ми.“
„Сейфът?“ Ивайло се намръщи. „Това е интересно. Не отваряй нищо. Не пипай нищо. Трябва да действаме бързо.“
Точно в този момент телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер. Колебаех се, но Ивайло ми кимна да вдигна.
„Мартин?“ Гласът беше млад, женски. И трепереше. „Вие сте синът на Стефан, нали?“
„Да, аз съм. Кой се обажда?“
„Казвам се Елица. Аз… аз уча в университета. Право, всъщност. И… мисля, че баща ви е познавал майка ми. Трябва да се видим. Моля ви. Става въпрос за… за нещо, което той е взел.“
Сърцето ми подскочи. „Елица? Какво…“
„Не мога по телефона. Моля ви. Става въпрос за живота ми. Взела съм студентски кредит, за да уча тук и да го намеря. Имам ипотека върху апартамента на баба ми. Ако не… Моля ви. Чакам ви пред библиотеката на университета след час.“
Тя затвори.
Погледнах Ивайло. „Това става все по-странно.“
„Университетът,“ каза Ивайло. „Добре. Аз отивам в кантората. Ще подготвя искане за съдебна защита срещу Димитър. А ти… ти бъди внимателен. Имаш вид на човек, който е напът да стъпи в гнездо на оси. И Мартин?“
„Да?“
„Каквото и да е в онзи сейф, то е ключът. Но не го отваряй сам.“
Глава 4: Момичето от библиотеката
Университетската библиотека беше огромна, модерна сграда от стъкло и стомана, която контрастираше рязко с тежката, стара къща на баща ми. Намерих Елица да чака на стълбите. Беше дребна, с огромни, уплашени очи и тъмна коса, вързана набързо. Носеше избелели дънки и твърде голям суитшърт, а в ръцете си стискаше купчина дебели учебници по право. Изглеждаше на ръба на силите си.
„Мартин?“ попита тя, гласът ̀беше почти шепот.
„Елица. Какво става? Откъде знаеш името ми?“
Тя се огледа нервно. „Можем ли да влезем вътре? Чувствам се… наблюдавана.“
Седнахме на една маса в дъното на читалнята, заобиколени от редици книги. Тишината беше почти смазваща.
Елица отвори раницата си и извади стара, смачкана папка. Отвътре извади снимка. Беше по-стара, избеляла, но на нея беше жена, която приличаше поразително на Елица. И която аз разпознах.
Беше едно от момичетата от албума. Не плачеше, но очите ̀бяха същите – уплашени, изгубени.
„Това е майка ми, Мая,“ каза Елица, гласът ̀трепереше. „Тя почина преди пет години. От… свръхдоза. Но не беше наркоманка. Аз знам, че не беше.“
Тя пое дълбоко дъх. „Преди да умре, ми даде това.“ Извади малък, изтъркан ключ. „Каза, че е от „него“. От мъжът, който ̀е съсипал живота. Каза ми да го намеря и да си върна това, което ̀е отнел. Остави ми и име. Стефан.“
Гледах я, неспособен да проговоря.
„Рових се с години,“ продължи тя, очите ̀се напълниха със сълзи. „Затова дойдох да уча тук. За да имам достъп до архиви, до… до всичко. Разбрах, че Стефан, баща ви, е бил богат и влиятелен. Майка ми е била… никой. Тийнейджърка, избягала от вкъщи. Той я е прибрал. Или поне така е мислела тя.“
„Какво искаш да кажеш?“
„Майка ми говореше насън. Понякога. Когато беше болна. Говореше за „къщата“, за „снимките“, за „дълг“, който никога не може да се изплати. И за друг мъж. „Студеният“. Мисля, че го наричаше Димитър.“
Името удари като камшик. „Димитър?“
„Да. Тя се страхуваше от него повече, отколкото от баща ви. Каза, че Стефан е бил… тъжен, но Димитър е бил зъл.“ Елица ме погледна право в очите. „Когато баща ви почина, името ви се появи в документите за наследството. Аз съм втора година право. Знам как да намирам неща. Разбрах, че вие поемате всичко. Мартин, майка ми вярваше, G;е баща ви ̀е отнел нещо. Нещо ценно. Нещо, което е държал в кутия. Този ключ е от нея.“
Тя ми подаде ключа. Беше малък, месингов, като от кутия за бижута.
„Трябва да знам,“ прошепна тя. „Трябва да знам защо е умряла. Трябва да знам какво ̀е направил той. Аз… аз съм задлъжняла до уши. Взех студентски кредит, за да уча. Ипотекирах апартамента на баба ми, за да плащам таксите. Ако не намеря нещо, ако не… ако това е било напразно, аз ще загубя всичко.“
Нейната история, нейните дългове, нейният кредит – всичко това бледнееше пред ужаса, който започваше да се оформя в ума ми. Албумът. Момичетата. Димитър. И сега Елица, живият, дишащ резултат от тайните на баща ми.
„Мисля, че знам къде може да е тази кутия,“ казах аз, гласът ми беше дрезгав. „Но не е кутия. Мисля, че е сейф.“
В този момент телефонът ми иззвъня отново. Беше Ана.
„Мартин, къде си? Димитър е тук. В къщата. С адвокати. И с… о, боже, мисля, че са съдия-изпълнители. Казват, че къщата е обезпечение по заем, който татко е взел преди месец. Искат да ни изхвърлят.“
Глава 5: Тайният апартамент
Паниката ме връхлетя като леден вятър. „Не мърдай! Не подписвай нищо! Идвам!“
Затворих и погледнах Елица. „Трябва да вървя. Сестра ми…“
„Аз идвам с теб,“ каза тя твърдо. „Това засяга и мен.“
„Не, опасно е. Този Димитър…“
„Страхът ме доведе дотук,“ прекъсна ме тя. „Няма да ме спре сега.“
Нямах време да споря. Изхвърчахме от библиотеката и хванахме такси. Пътуването беше кошмарно. Всеки светофар беше мъчение, всяка задръстена улица – лична обида.
Когато пристигнахме, пред къщата беше спрял черен джип и кола на охранителна фирма. Димитър стоеше на верандата, пушеше пура и говореше с двама мъже в костюми. Ана беше на вратата, лицето ̀беше бяло от гняв.
„Това е частна собственост! Нямате право!“ крещеше тя.
„Имам всяко право, скъпа моя,“ измърка Димитър. „Имам подписа на баща ти. Тази къща е моя, докато дългът не бъде платен. А той е… значителен.“
„Мартин!“ извика Ана, виждайки ме.
„Махайте се от къщата ми,“ казах аз, опитвайки се да звуча по-смело, отколкото се чувствах.
Димитър ме изгледа. Погледът му се спря за миг на Елица, която стоеше плътно зад мен, и в очите му припламна нещо. Не беше разпознаване, а… оценка. Сякаш пресмяташе стойността ̀. Побиха ме тръпки.
„Мартин. Радвам се, че дойде. Тъкмо обяснявах на сестра ти новата ситуация. Вие сте мои длъжници. А аз обичам да си събирам дълговете.“
„Това ще реши съдът,“ намеси се Ивайло, който изскочи от едно такси точно зад нас. Беше задъхан, но държеше папка с документи. „Господин Димитър, предполагам? Аз съм Ивайло, адвокат на Мартин и Ана. Това е заповед за временно спиране на изпълнението, издадена преди пет минути. Опитвате се да извършите незаконен въвод във владение въз основа на оспорен документ. Ако не напуснете веднага, ще се обадя на полицията за опит за самоуправство.“
Лицето на Димитър се втвърди. За миг си помислих, че ще удари Ивайло. Но той само се усмихна студено.
„Адвокат. Колко мило. Баща ти мразеше адвокати, Мартин. Казваше, че са плъхове, които ядат от трапезата на истинските мъже.“ Той хвърли пурата си на земята и я изгаси с лачената си обувка. „Добре. Ще играем по правилата. Засега. Но часовникът тиктака, Мартин. Всеки ден лихвите растат.“
Той и хората му се качиха в колите и потеглиха с мръсна газ.
Останахме на прага – аз, разтрепераната Ана, смелата Елица и задъханият Ивайло.
„Това беше на косъм,“ каза Ивайло. „Той е по-бърз, отколкото мислех.“
„Трябва да влезем в сейфа,“ казах аз.
Влязохме в кабинета. Ана ахна, когато преместих картината с лова. Зад нея имаше модерен, цифров сейф.
„Няма да стане,“ каза Ана. „Нямаме кода.“
„Може би нямаме нужда от код,“ каза Елица и пристъпи напред. Тя огледа сейфа и след това погледна малкия месингов ключ в ръката си. „Това не е за кутия. Това е ключ за аварийно отваряне.“
Тя пъхна ключа в почти невидима дупка под клавиатурата. Чу се щракване. Вратата на сейфа се отвори.
Всички надникнахме вътре.
Нямаше пари. Нямаше бижута. Имаше само няколко папки, купчина CD-та и един стар, черен тефтер.
Но имаше и още нещо. В дъното лежеше плик, адресиран до „Вера“. В плика имаше ключ за апартамент и ръчно написана бележка.
„Ако четеш това, значи ме няма. Апартаментът е твой. Пази се от Димитър. Той не знае за това място. Вътре има достатъчно, за да започнеш отначало. С.“
„Вера?“ попита Ана. „Коя, по дяволите, е Вера?“
„Мисля, че знам,“ казах аз, спомняйки си за слуховете, които майка ми подхвърляше, когато беше жива. Слухове за „другата жена“. „Мисля, че това е любовницата на татко.“
Оказа се, че баща ми е водил двойствен живот. Един с нас, в студената, богата къща. И друг, таен, с жена на име Вера.
„Трябва да отидем там,“ каза Елица. „Този апартамент… мисля, че баща ви е криел там повече от любовница. Мисля, че е криел неща от Димитър.“
Глава 6: Жената в сянка
Адресът беше в друга, по-тиха част на града. Сграда, която беше приятна, но не крещеше за богатство. Беше анонимна. Перфектното скривалище.
Отидохме само аз и Елица. Ана остана в къщата с Ивайло, за да прегледат документите от сейфа. Тя беше бясна. „Изневяра! Не стига всичко друго, ами и изневяра! И ̀е оставил апартамент! А на нас ни остави дългове и Димитър!“
Апартаментът беше на третия етаж. Отключих. Вътре беше топло и… уютно. Миришеше на ванилия и кафе. Беше пълната противоположност на къщата на баща ми. Тук имаше меки килими, удобни дивани и рафтове, пълни с романи, а не със закони.
На дивана седеше жена. Може би в края на четиридесетте, с топло лице и очи, които бяха червени от плач. Когато ни видя, тя скочи, стискайки халат към гърдите си.
„Кои сте вие? Как влязохте?“
„Вие ли сте Вера?“ попитах аз.
Тя пребледня. „Аз съм Мартин. Синът на Стефан.“
Жената се свлече обратно на дивана, сълзите отново рукнаха. „Значи е вярно. Той си е отишъл. Аз… аз чаках да ми се обади. Той винаги се обаждаше.“
Тя беше Вера. Любовницата на баща ми от почти двадесет години. Жената, за която той беше купил този апартамент. Жената, която очевидно беше обичал по начин, по който никога не беше обичал семейството си.
Елица пристъпи напред, по-нежно, отколкото очаквах. „Съжаляваме, че ви безпокоим. Ние не искаме да ви нараним. Но сме в голяма беда. Един мъж на име Димитър…“
При споменаването на името, Вера вдигна глава. Страхът в очите ̀беше осезаем. „Димитър. Познавам го. Стефан го мразеше. Но се страхуваше от него.“
„Защо?“ попитах аз.
„Заради бизнеса,“ прошепна Вера. „Мръсният бизнес. Стефан искаше да се измъкне. От години се опитваше. Казваше, че е направил състояние, но е продал душата си. Казваше, че Димитър е дяволът.“
„Какъв бизнес, Вера?“ попитах аз, макар че вече знаех отговора.
Вера се огледа, сякаш стените имаха уши. „Момичетата. Всичко беше заради момичетата.“
Тя ни разказа. Историята се лееше от нея, отровна и ужасна. Преди години, Стефан и Димитър започнали „агенция“. Не за модели. Намирали уязвими момичета. Тийнейджърки, избягали от вкъщи, с проблеми. Като майката на Елица.
Баща ми, със своя респектабелен вид, им предлагал подслон, работа, нов живот. Взимал им документите. Карали ги да подписват договори за „обучение“ и „настаняване“, които били чисти договори за робство. Затъвали в дългове, които никога не можели да изплатят.
И тогава идвала втората част. Димитър.
„Той ги използваше,“ каза Вера, гласът ̀се пречупи. „Използваше ги, за да изнудва. Мощни мъже. Политици, бизнесмени. Стефан организираше срещите, Димитър ги записваше. Снимките… о, боже, снимките.“
„Албумът,“ прошепнах аз.
„Да,“ каза Вера. „Тяхната застраховка. Тяхното оръжие. Но Стефан се промени. Може би остаря. Може би аз… може би аз го размекнах. Той започна да се чувства виновен. Преди около година той започна тайно да изтегля пари. Създаде фонд. Искаше да намери момичетата, които можеше, и да им плати. Да им даде обезщетение.“
„Майка ми,“ каза Елица, лицето ̀беше каменно. „Той опита ли се да намери майка ми?“
„Не знам,“ призна Вера. „Той започна да се страхува. Каза, че Димитър го подозира. Че Димитър никога няма да му позволи да спре. Че да знаеш тайните на тези мъже е смъртна присъда, ако решиш да се оттеглиш.“
„Баща ми,“ казах аз, осъзнаването ме удари като физически удар. „Неговият инфаркт. Дали е бил…“
„Не знам!“ изхлипа Вера. „Но седмица преди да умре, той дойде тук. Беше уплашен. Даде ми това.“
Тя отиде до една лавица и взе малка, заключена дървена кутия. „Каза, че това е неговата застраховка. Срещу Димитър. Каза, че ако нещо се случи с него, да го дам на някой, на когото вярвам. Аз… аз не познавам никого. Освен вас.“
Елица погледна ключа в ръката си. Ключът, който майка ̀ ̀беше дала. Той не беше за сейфа. Беше за това.
Тя бавно взе кутията от Вера. Пъхна ключа. И завъртя.
Глава 7: Тефтерът на мъртвеца
Вътре в кутията имаше само едно нещо. Малък, черен тефтер, подобен на онзи от сейфа, но по-износен.
Елица го отвори. Беше ръкописът на баща ми. Но не беше счетоводство. Беше дневник.
Последните месеци от живота му.
Четяхме заедно, гласовете ни се редуваха в тихия апартамент, докато Вера плачеше безмълвно на дивана. Беше по-лошо, отколкото си представяхме.
Баща ми и Димитър не просто бяха изнудвали. Те бяха съсипали животи. Дневникът беше пълен с имена, дати и суми. Имена на мъже, които виждахме по телевизията. Имена на момичета, които познавах от албума. Майката на Елица, Мая, беше спомената. „М. се съпротивлява. Д. трябваше да се намеси. Жалко. Беше интелигентна.“
Стигна ми се до повръщане.
Но после тонът се промени. Преди около шест месеца.
„Димитър отива твърде далеч,“ беше написал баща ми. „Едно от момичетата. Прекалено млада. Той я… той я счупи. Не мога повече да спя. Вера има право. Това не е бизнес. Това е адът.“
Следващите страници описваха подробно плана му. Как е започнал да прехвърля парите в тайни сметки. Как е създал фонда. Как е събирал доказателства не само срещу изнудваните мъже, но и срещу самия Димитър. Записи на разговори, банкови извлечения, всичко.
И тогава, последната страница. От деня преди инфаркта му.
„Той знае. Димитър знае. Видях го в очите му днес. Каза, че съм станал сантиментален. Каза, че няма излизане. Утре имам среща с него. Да „изгладим нещата“. Това е. Ако не се върна, Вера знае какво да прави. Всичко е на диска. Под дъската. Време е да платя за греховете си.“
„Какъв диск? Каква дъска?“ попитах аз.
Вера скочи. „Под дъската! В спалнята! Той… той поправяше една дъска на паркета миналата седмица, каза, че скърцала!“
Втурнахме се в спалнята. Елица се хвърли на пода. Една дъска близо до нощното шкафче изглеждаше малко по-различна. Тя я задърпа. Беше хлабава.
Под нея, в малка кухина, имаше лаптоп и един-единствен диск.
В този момент вратата на апартамента се отвори с трясък.
На прага стоеше Димитър. Зад него имаше двама мъже, които не бяха адвокати. Бяха горили.
„Знаех си, че Стефан е сантиментален глупак,“ изръмжа Димитър, очите му се плъзнаха от Вера към мен, после към Елица, която стискаше диска в ръката си. „Много трогателна семейна сбирка. Но, страхувам се, че ще трябва да ми дадете това, малката. То принадлежи на мен.“
„Това е доказателство,“ каза Елица, гласът ̀трепереше, но не отстъпваше. „Доказателство за това, което сте направили на майка ми.“
„Майка ти ли?“ Димитър се изсмя. „Майка ти беше уличница, която получи това, което заслужаваше. Както и баща ти,“ той кимна към мен. „Той стана твърде мек. Искаше да си играе на светец. Е, сега е светец.“
„Ти си го убил,“ прошепнах аз.
„Инфарктите се случват,“ каза Димитър, правейки крачка напред. „Особено когато си под стрес. А да предадеш партньора си е много стресиращо. Сега, дайте ми диска и тефтера, и може би ще оставя вас тримата да си тръгнете. Вера, ти знаеше правилата. Стефан ти купи този апартамент с мои пари.“
„Това никога не са били твои пари!“ извика Вера. „Те бяха напоени с кръв!“
„Стига драма,“ каза Димитър. „Вземете ги.“
Двамата мъже тръгнаха към нас.
Глава 8: Цената на истината
Времето сякаш се забави. Видях единия мъж да посяга към Елица. Аз бях замръзнал, парализиран от шока и страха. Но Елица не беше.
Годините, прекарани в изучаване на закона, я бяха направили не само умна, но и бърза. Вместо да се опита да избяга, тя хвърли диска. Не към мен. Към прозореца.
Дискът не беше предназначен да излезе. Беше отвличане на вниманието. Докато очите на всички, включително на Димитър, проследиха летящия обект, Елица изрита с всичка сила единия от мъжете в коляното. Чу се изпукване. Мъжът изрева и се свлече.
„Бягай!“ изкрещя тя към мен.
В същия момент вратата на апартамента се отвори отново. Но този път не бяха горилите на Димитър.
Бяха Ивайло и Ана. А зад тях – двама униформени полицаи.
„Димитър!“ извика Ивайло, гласът му беше изненадващо силен. „Ти си арестуван за опит за изнудване, заплахи и…“
Той не успя да довърши. Димитър видя полицаите, видя, че е в капан. Очите му се срещнаха с моите. В тях нямаше страх. Само чиста, ледена омраза.
„Ти не разбираш, момче,“ изсъска той. „Това не е краят. Това е само началото. Аз държа половината град в джоба си. Баща ти беше само пионка. А ти… ти си нищо.“
Той се опита да бутне покрай полицаите. Вторият мъж, който все още беше на крака, извади нещо лъскаво. Нож.
Ана изкрещя.
Но преди някой да успее да реагира, Вера, тихата, съкрушена Вера, грабна тежка бронзова статуетка от близката маса и я стовари с всичка сила върху главата на Димитър.
Той се строполи на земята като чувал с картофи.
Настъпи тишина. Пълна, оглушителна тишина.
Единият полицай беше върху мъжа с ножа, а другият проверяваше пулса на Димитър.
„Жив е,“ каза той. „Но няма да ходи никъде скоро.“
Ана седеше на пода и хипервентилираше. Ивайло ми подаде диска, който беше паднал на килима. Елица стоеше до прозореца, трепереща, но изправена.
„Как… как знаехте?“ попитах Ивайло.
„Документите от сейфа,“ каза Ана, пое си дъх. „Тефтерът. Беше… беше ужасно. Списъци. Суми. Но имаше и бележка. „Ако Димитър ме притисне, ще се скрия при Вера. Апартаментът е…“ И адресът. Ивайло се обади в полицията. Каза им, че имаме доказателства за действаща престъпна група и че вярваме, че животът ни е в опасност.“
Погледнах към Вера, която сега беше разпитвана от полицай. Тя изглеждаше спокойна. Сякаш товар, който беше носила двадесет години, най-после беше свален от плещите ̀.
Глава 9: Пепел и хоризонти
Последвалите месеци бяха хаос. Разрази се най-големият скандал, който някой помнеше.
Дискът и тефтерите съдържаха достатъчно мръсотия, за да потопят не само Димитър, но и половината елит. Имаше оставки, арести и няколко много шумни съдебни дела. Името на баща ми беше опетнено завинаги, влачено в калта редом с това на Димитър. Стефан вече не беше уважаваният бизнесмен, а чудовище, съучастник в схема за експлоатация и изнудване.
Истината за смъртта му излезе наяве. Не беше инфаркт. Димитър беше признал (след като Вера свидетелства), че по време на срещата им са се сбили. Димитър го беше бутнал. Стефан паднал, ударил си главата. Димитър просто си тръгнал, оставяйки го да умре. Не беше предумишлено убийство, а непредумишлено. Но беше краят.
Наследството, за което се борехме, се оказа почти изцяло съставено от „мръсни“ пари. Всичко беше конфискувано. Фирмите фалираха. Къщата, онази студена, махагонова гробница, беше запорирана от държавата, за да влезе в масата на обезщетенията за жертвите.
Ана беше съсипана. Тя загуби не само парите, които очакваше, но и последната илюзия за баща си. Обвини ме. Каза, че е трябвало да оставя нещата, да взема сделката на Димитър. „Щяхме да сме богати, Мартин! А сега какво сме? Децата на престъпник.“ Тя замина. Не знам къде. Не мисля, че искам да знам.
Ивайло стана звезда. Делото го изстреля в стратосферата на правния свят. Той беше добрият, който свали лошите. Заслужи си го.
Вера получи условна присъда за съучастие, но свидетелските ̀показания я спасиха от затвор. Апартаментът ̀беше конфискуван, но тя каза, че за първи път от двадесет години се чувства свободна.
А Елица…
Тя беше героят. Използва правните си познания, за да помогне на прокуратурата да изгради случая. Тя стана лицето на жертвите. Парите от фонда, който баща ми беше създал, бяха използвани за изплащане на студентския ̀кредит и ипотеката на баба ̀.
Един ден, месеци по-късно, се срещнахме за кафе. Беше пролет.
„Какво ще правиш сега, Мартин?“ попита ме тя. Вече не изглеждаше като уплашено момиче. Беше жена.
„Не знам,“ признах аз. „Нямам нищо. Нито къща, нито пари, нито семейство. Само име, което всички мразят.“
„Имаш свобода,“ каза тя тихо. „Баща ти е бил в капан, Мартин. В капан, който сам си е построил. Ти се измъкна. Можеш да отидеш навсякъде. Да бъдеш всеки.“
Тя ми подаде един плик. „Това е от мен. Не е много, но…“
Вътре имаше малка сума пари. „Първата вноска по заема,“ усмихна се тя. „Ти ми помогна да си върна миналото. Аз ти помагам да си купиш бъдеще.“
Погледнах парите, после я погледнах нея. И за първи път от погребението на баща ми, се почувствах лек.
Не взех парите. Но приех идеята.
На следващия ден си купих еднопосочен билет за влака. Нямаше значение накъде. Важното беше, че е далеч. Докато стоях на перона, с една малка чанта в ръка, осъзнах, че Елица беше права. Баща ми ми беше оставил наследство, но не беше това, което очаквах.
Не беше къщата, нито парите, нито дори тайните.
Беше урок. Урок за това колко лесно е да се изгубиш и колко тежко се плаща цената, за да се намериш отново. Аз бях платил за неговите грехове. И сега бях свободен да не правя своите. Влакът пристигна и аз се качих, без да поглеждам назад.