Леля ми Лилия, винаги е била моят идол. Тя беше онази жена, която успя да избяга от сивотата на квартала, в който двете с майка ми бяхме останали. Лилия се издигна, омъжи се за богат мъж и започна работа в една от онези компании, чиито имена се изписват със златни букви по лъскавите списания – световноизвестна луксозна марка.
Тя работеше за луксозна марка и веднъж ми изпрати служебния си код за отстъпка, като каза: ‘Само не го споделяй.’ Гласът ѝ беше притеснен, но и леко конспиративен, сякаш ми даваше ключ към тайно общество. Аз, тогава студентка първа година, едва свързваща двата края с парите от бригадата и вечната си студентска стипендия, видях в това жест на огромна любов. Купих си едно-единствено нещо – малък кожен портфейл, който струваше повече от месечния ми наем, но с отстъпката беше… поносим. Чувствах се виновна, но и опиянена. Използвах го веднъж и после забравих за него. Архивирах съобщението с кода, решена никога повече да не изкушавам съдбата.
Няколко седмици по-късно, точно когато се готвех за тежък изпит по право, телефонът ми иззвъня. Беше леля. Не я бях чувала от онзи ден. Вдигнах с усмивка, готова да се похваля с подготовката си.
„Ния…“ – гласът ѝ беше смазан от плач. Толкова деформиран от ридания, че едва го познах.
Сърцето ми се сви. „Лельо? Какво има? Добре ли си?“
„Не… не… нищо не е добре.“ Тя хлипаше неконтролируемо. „Уволнена съм, Ния. Ще ме съдят. Мартин ще ме убие…“
„Какво? Уволнена? Защо?“ Стоях права насред стаята си, учебниците по облигационно право, разтворени на леглото, изгубиха всякакво значение.
„Акаунтът ми… блокираха го…“ – изхлипа тя. – „Заради ‘препродажба на артикули’. Казаха, че са засекли стотици поръчки… хиляди левове… през моя код. Ния, аз… аз не съм…“
Стомахът ми се преобърна. „Лельо, аз… аз го използвах само веднъж. Кълна се.“
„Знам, миличка, знам, че не си ти… но някой…“ Тя не можеше да довърши. Чух мъжки глас на заден план – леден, рязък, пълен с презрение. Беше Мартин, съпругът ѝ. „Стига рева, Лилия! Обясни на адвоката какво си направила, а не на тази… хлапачка!“
Връзката прекъсна.
Треперех. Какво ставаше? Препродажба? Стотици поръчки? Аз бях единствената, която имаше кода. Нали?
Машинално отворих лаптопа си. Влязох в пощата. Не в основната, а в онази стара, почти забравена пощенска кутия, която бях използвала, за да направя онази единствена покупка, страхувайки се да не я свържа с истинските си данни.
И тогава замръзнах.
Пощата ми беше пълна. Не с десет, не с двадесет. Със стотици имейли. Всичките от системата за поръчки на луксозната марка.
„Потвърждение за вашата поръчка.“ „Вашата поръчка е изпратена.“ „Благодарим ви, че пазарувахте отново!“
Адресите за доставка бяха различни. Имена, които никога не бях чувала. Всичките платени, всичките изпратени. Всичките с нейния код.
Бяха започнали да пристигат часове след моята собствена покупка. Някой беше използвал този имейл, беше използвал този код. Отново, и отново, и отново. Бяха източили акаунта ѝ до капка. А аз бях виновната. Аз не го бях споделила. Бях сигурна в това.
Или поне така си мислех.
Глава 2: Човекът от стомана
Ръцете ми не спираха да треперят. Преглеждах имейлите отново и отново, сякаш ако ги погледнах достатъчно дълго, щяха да изчезнат. Поръчки за чанти, обувки, шалове, дори скъпи бижута. Общата стойност сигурно надхвърляше годишния бюджет на малка държава. Всичко това, проследено до кода на леля Лилия, и до моя забравен, стар имейл акаунт.
Някой беше влизал в пощата ми. Някой беше видял кода.
Първата ми мисъл беше Ася, съквартирантката ми. Тя винаги завиждаше на дрехите ми, макар да бяха купени втора употреба, и на малките луксозни неща, които леля ми подаряваше. Веднъж я бях видяла да наднича през рамото ми, докато си проверявах пощата. Но Ася беше дребна риба, тя би си купила нещо за себе си, нямаше да организира схема за препродажба.
Трябваше да отида при Лилия. Трябваше да ѝ кажа.
Хванах такси – нямах пари за него, но студентският ми заем щеше да покрие и това – и отидох до техния квартал. Квартал, в който къщите не бяха къщи, а крепости. Мрамор, стъкло и стомана, скрити зад високи, ковани огради.
Вратата ми отвори прислужница, облечена в униформа, която изглеждаше по-скъпа от целия ми гардероб. Лицето ̀й беше безизразно. Тя ме преведе през антре, голямо колкото целия ми апартамент, и ме въведе в салон, който приличаше на изложбена зала. Всичко беше в студени, неутрални тонове – бяло, сиво, бежово. И празно.
Леля Лилия седеше свита на огромен диван, който можеше да побере десет души. Изглеждаше състарена с двадесет години. Очите ѝ бяха подпухнали и червени, скъпият ѝ кашмирен комплект беше изцапан със сълзи.
Мартин стоеше до прозореца, с гръб към нас. Той беше висок, безупречно облечен мъж. Бизнесмен. От онези, за които се носеха легенди – че е започнал от нулата, че е безскрупулен, че всичко, до което се докосне, се превръща в злато. Или в прах.
„Тя е тук“, каза той, без да се обръща. Гласът му беше като стържене на метал.
„Лельо…“ – пристъпих напред.
Лилия вдигна глава и в очите ѝ видях такъв страх, че ми се подкосиха краката.
„Мартин, моля те…“ – прошепна тя.
Той се обърна. Бавно. Очите му бяха сиви, мъртви. Огледа ме от главата до петите и усетих как изгарям от срам под погледа му. Срам за евтините си дънки, срам за разтревоженото си лице, срам, че съществувам.
„Ти“, каза той. Не беше въпрос. „Ти си племенницата. Студентката.“
„Аз… аз не съм…“
„Ти си тази, която съсипа всичко.“ Той направи крачка към мен. Не крещеше. Говореше тихо, премерено, и това беше хиляди пъти по-страшно. „Знаеш ли колко време ми отне да изградя тази репутация? Знаеш ли колко струва тази къща? Жилищният ни кредит е по-голям от брутния вътрешен продукт на някои държави. И всичко това се крепи на репутация. На име. А жена ми, моята глупава, сантиментална жена, решава да си играе на благотворителност.“
Той се изсмя. Сух, неприятен смях.
„Мартин, тя не е виновна! Аз ѝ го дадох!“ – извика Лилия, изправяйки се.
„Млъкни!“ – гласът му я блъсна обратно на дивана. „Разбира се, че ти си ѝ го дала. И сега компанията ще ни съди. Не само ще те уволнят. Те ще ни вземат всичко. Защото твоят код, твоята глупост, е струвала на компанията стотици хиляди. А на мен ми струва репутацията.“
„Аз не съм го споделяла!“ – извиках, най-накрая намерила гласа си. „Някой е влязъл в пощата ми! Трябва да е хакер, някой…“
Мартин ме погледна със съжаление. „Хакер. Разбира се. Винаги е някой друг. Никога не е собствената ти некадърност.“
Той отиде до бюро от тъмно дърво и вдигна телефона. „Страхил. Ела вкъщи. Веднага. Племенницата е тук. Да, онази.“
Той затвори. Обърна се към мен. „Сега ще говориш с адвокат. И по-добре да си измислила нещо по-добро от ‘хакер’. Защото ако заради теб загубя и един лев от това, което съм построил…“ Той не довърши. Само ме погледна. „Ще се погрижа да не завършиш този твой университет. Ще се погрижа да не работиш никъде. Ясно ли е?“
Леля Лилия отново се разрида, този път беззвучно.
Аз стоях там, в ледения салон, под ледения поглед на човека от стомана, и за първи път в живота си разбрах какво означава истински страх.
Глава 3: Адвокатът
Страхил не приличаше на адвокатите от филмите. Не носеше скъп костюм, а по-скоро износено сако от туид, което миришеше леко на прах и тютюн. Беше нисък, плешив, с малки, живи очички, които сякаш виждаха всичко. Той влезе в стаята без да поздрави, кимна на Мартин и седна на стола срещу мен и Лилия. Мартин остана прав, като хищник, обикалящ плячката си.
„Добре“, каза Страхил и извади очукан бележник. „Казваш се Ния. Студентка. Леля ти ти дава код за отстъпка. Ти го ползваш. И после някой друг го ползва… стотици пъти. Това ли е историята?“
Гласът му беше равен, безизразен.
„Да, но аз не…“
„Ти не си го давала на никого. Разбрах.“ Той записа нещо. „Къде беше този код?“
„В имейл. От леля.“
„Имейлът изтрит ли е?“
„Не, архивиран.“
„Кой има достъп до твоя компютър?“
Замълчах. „Аз… съквартирантката ми, Ася. Понякога. Но тя не би…“
„Тя знаеше ли за кода?“
„Не! Аз не съм ѝ казвала.“
„Но може да го е видяла.“ Страхил ме погледна право в очите. „Тя ли е?“
„Не знам! Мисля, че не. Това е твърде… мащабно за нея.“
„Мащабно.“ Адвокатът се усмихна леко. „Хората са способни на мащабни неща, когато са притиснати. Или алчни. Имаш ли врагове?“
„Аз съм студентка по право, не мафиотски бос“, измърморих.
Мартин ме изгледа убийствено.
„Добре“, продължи Страхил, игнорирайки го. „Компанията твърди, че това е организирана схема. Артикулите са купувани с отстъпката и незабавно пускани за продажба в интернет. С голяма печалба. Това е вътрешна информация, Ния. Някой е знаел, че кодът на Лилия е с най-висок процент отстъпка. Някой е знаел колко дълго ще бъде активен.“
Погледнах към Лилия. Тя беше пребледняла като платно.
„Мартин“, каза Страхил, обръщайки се към него. „Ситуацията е лоша. Те не просто я уволняват. Те завеждат съдебно дело за щети. Говорят за милиони. И ще повдигнат и наказателно обвинение за измама и злоупотреба.“
Лилия издаде задавен стон.
„Парите не са проблем“, каза Мартин рязко. „Проблемът е името ми. Не искам името на жена ми да се влачи по съдилищата, свързано с ‘измама’.“
„Тогава трябва да намерим кой е“, каза Страхил. „И то бързо. Преди те да са го намерили.“ Той отново се обърна към мен. „Ния. Помисли. Кой друг е бил в стаята ти? Кой друг е докосвал лаптопа ти? Кой друг от семейството знаеше?“
„Никой! Само аз! Дори мама не знае…“ Спрях.
„Какво?“ – очите на Страхил се присвиха.
„Деян“, прошепна Лилия.
Мартин се вкамени. „Какво Деян?“
„Синът ти.“ Гласът на Лилия трепереше. „Той… той беше при Ния преди няколко седмици. Нали, Ния? Беше дошъл да те види в университета.“
Сърцето ми спря. Деян. Моят братовчед. Вечно проблемният, вечно усмихнатият, вечно безпаричен Деян. Беше дошъл. Оплакваше се от баща си, от университета, в който уж учеше, от живота като цяло. Беше използвал лаптопа ми за „една минута, братовчедке, само да си проверя нещо“.
„Той използва лаптопа ми“, казах тихо. „За не повече от пет минути. Бях в стаята през цялото време.“
Страхил затвори бележника. „Това е.“
„Глупости!“ – избухна Мартин. „Деян е разглезен, мързелив, но не е престъпник! Той не би…“
„Той е затънал в дългове“, прекъсна го Лилия, а в гласа ѝ се появи стоманена нотка, която не бях чувала. „Отново. Хазарт. Каза ми миналата седмица. Молеше ме за пари. Пари, които аз нямах.“
„Защо не си ми казала?!“ – изрева Мартин.
„Защото щеше да го убиеш! Както винаги!“
В стаята настъпи тишина, толкова тежка, че можеше да се разреже с нож. Семейната идилия се разпадаше пред очите ми, разкривайки гнилата си сърцевина.
„Страхил“, каза Мартин с леден, овладян глас. „Разбери къде е Деян. Доведи го. Веднага. А ти“ – той посочи мен – „не мърдаш оттук. Ти си в това до шия, хлапачке. Ти си примамката, която синът ми е използвал.“
Разбрах, че вече не ставаше дума за уволнение. Ставаше дума за предателство. За пари. За дългове. За скрити животи, които се сблъскваха с пълна сила. А аз бях в самия център на експлозията.
Глава 4: Пукнатини
Часовете се проточиха в мъчително мълчание. Леля Лилия беше изпратена в стаята си „да си почине“, което беше кодова дума на Мартин за „да не ми се пречка“. Аз седях на същия онзи леден диван в салона, докато Страхил и Мартин разговаряха тихо в кабинета му. Чувах само отделни думи – „полиция“, „споразумение“, „контрол на щетите“.
Нямах право да използвам телефона си. Мартин го беше взел. „За да не предупредиш някого“, беше казал той. Кого можех да предупредя? Ася? Мама?
Чувствах се като затворник. Моят студентски живот, изпитите, заемът, който тежеше на раменете ми – всичко изглеждаше толкова далечно. Бях попаднала в свят на богатство, което не разбирах, и на проблеми, които бяха твърде големи за мен. Този дом, който винаги ми беше изглеждал като дворец, сега ми приличаше на мавзолей. Студен, безжизнен, пълен с тайни.
Прислужницата ми донесе вода, без да ме поглежда. Чувствах се невидима и същевременно виновна за всичко. Аз бях донесла тази буря в дома им.
Накрая вратата на кабинета се отвори. Мартин изглеждаше блед, но по-овладян. Страхил държеше телефона си.
„Намерих го“, каза адвокатът. „В една игрална зала. Идва насам. Довеждат го.“
„Довеждат го?“ – попитах.
„Мартин има хора за тези неща“, отвърна Страхил сухо.
След още един безкраен час, входната врата се отвори. Двама мъже в костюми, които приличаха на гардероби, вкараха Деян вътре.
Братовчед ми беше бледо копие на себе си. Обикновено наперен и арогантен, сега той изглеждаше уплашен. Скъпите му дрехи бяха измачкани, косата му беше разрошена, а очите му шареха трескаво из стаята, избягвайки баща си.
„Деян“, каза Мартин. Гласът му беше толкова тих, че Деян трепна.
„Тате… аз… аз не знам какво става. Тези хора…“
„Млъкни.“ Мартин пристъпи към него. „Ти ли го направи?“
Деян погледна към мен. В очите му видях молба. „Ния? Какво си им казала?“
„Истината, Деяне“, отвърнах треперейки. „Че беше в стаята ми. Че използва лаптопа ми.“
„Тя ти е дала кода!“ – извика той към баща си. „Тя е виновна! Студентката! Винаги е завиждала!“
Шамарът на Мартин проехтя в тишината. Беше толкова силен, че главата на Деян се отметна назад. Лилия, която беше слязла по стълбите, привлечена от шума, изпищя.
„Мартин, не!“
Мартин дори не я погледна. Той хвана сина си за ризата. „Ти. Моят син. Да крадеш. От майка си. Да ни опозориш така.“
„Ти не разбираш!“ – извика Деян, а сълзи на ярост и страх потекоха по лицето му. „Бях затънал! Онези хора… щяха да ме убият! Имах нужда от пари! А ти… ти никога не ми даваш! Винаги ме контролираш!“
„Контролирам те?“ – Мартин се изсмя. „Аз съм те създал! Всичко, което имаш, е от мен! Колата, която караш, апартаментът, в който живееш, дори въздухът, който дишаш! А ти ми се отплащаш така?“
„Мразя те!“ – изкрещя Деян. „Мразя парите ти и студения ти дом! Мразя теб!“
Той се опита да удари Мартин, но баща му беше по-бърз. Мартин го блъсна на земята.
„Ти не си ми син“, изсъска той. „Ти си грешка.“
В този момент телефонът на Мартин, оставен на масата, иззвъня. Всички замръзнахме. На екрана светеше име. „Стела“.
Лилия го видя. Аз го видях.
Мартин грабна телефона, с леден поглед, отправен към жена си. Преди да вдигне, погледът му се спря върху мен. Беше поглед на чиста, необуздана омраза. Защото бях видяла. Бях свидетел.
Той вдигна. Гласът му се промени мигновено. Стана топъл, нежен, интимен.
„Мила… да, знам… не, не, просто малък семеен проблем… Разбира се. Ще се видим по-късно. И аз.“
Той затвори. В стаята отново настъпи тишина. Но този път беше различна. Беше пропита с нова, по-страшна отрова. Изневяра.
Лилия стоеше на стълбите, вцепенена. Тя беше загубила работата си, репутацията си, а сега, пред очите на всички, разбираше, че е загубила и съпруга си.
Деян лежеше на пода, ридаейки.
Мартин оправи сакото си. „Страхил“, каза той, сякаш нищо не се беше случило. „Погрижи се за това. Искам пълно самопризнание от него.“ Той кимна към Деян. „Искам компанията да знае, че той е единственият виновник. Лилия не е знаела нищо. Била е жертва на сина си.“
„Ами тя?“ – Страхил посочи към мен.
Мартин ме погледна. За миг си помислих, че ще ме накара да поема вината.
„Тя ще мълчи“, каза той. „Защото ако проговори, ще се погрижа студентският ѝ заем да изглежда като детска игра. Ще я съдя за съучастие. Тя ще е тази, която е дала кода на Деян. Ще прекара остатъка от живота си в изплащане на дългове.“
Той се обърна към Лилия. „А ти, скъпа моя, ще се усмихваш. Ще отидем на онази благотворителна вечеря в петък и ти ще изглеждаш безупречно. Защото ние сме семейство. И ще защитим името си. На всяка цена.“
Той тръгна към вратата, оставяйки ни в руините на живота, който току-що беше унищожил. Аз стоях там, хваната в капан. Знаех твърде много. Знаех за дълговете на Деян, за измамата, за делото, за безскрупулността на Мартин и за неговата тайна – Стела.
Разбрах, че леля ми не беше просто уволнена. Тя беше заложник. И аз, без да искам, току-що се бях превърнала в неин съкилийник.