Загубих съпруга си, Стефан.
Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки, за да разберат пълния мащаб на тази липса. Те просто знаеха, че татко го няма и че мама плаче, когато мисли, че не я гледат.
Дните се сливаха в мъгла от съболезнования и административни задачи. Сред цялата тази болка, сред купчината документи, които трябваше да подпиша, имаше един лъч светлина. Или поне така си мислех.
Стефан беше предвидлив. Оставил беше значителна застраховка живот.
Не ставаше въпрос за богатство. Не беше лотариен билет. Това бяха години. Години, които той нямаше да прекара с нас. Това бяха пропуснати рождени дни, пропуснати завършвания, пропуснати сватби. Сумата беше просто… обезщетение. Беше сигурността, че децата ми ще имат покрив над главите си, че ще могат да учат, че няма да им се наложи да се борят за оцеляване, след като вече бяха загубили баща си.
Това ни даде нещо, за което да се държим. Пристан в бурята.
Погребението мина. Къщата опустя от съчувстващи приятели и далечни роднини. Останаха само най-близките. И тогава започна.
Роднините му. Неговата майка, Магдалена. Неговият брат, Петър.
Те дойдоха една вечер, уж за да видят децата. Седнаха на дивана, който Стефан беше избирал. Магдалена стискаше черна кърпичка. Петър, който винаги се беше опитвал да изглежда като преуспяващ бизнесмен, въпреки че всички знаехме за провалените му начинания, беше необичайно сериозен.
„Ани,“ започна Магдалена, с онзи стържещ, скръбен глас. „Знаем, че Стефан се е погрижил. Той винаги е бил отговорен.“
Кимнах, без да разбирам накъде бият.
„Имаше планове,“ продължи Петър, поемайки щафетата. „Планове за семейството. За всички нас.“
Сърцето ми започна да бие по-бързо. Усетих студенина в стаята, която нямаше нищо общо с времето навън.
„Той имаше задължения, Ани,“ каза Магдалена, вдигайки поглед. Очите ѝ бяха сухи и твърди. „Задължения към майка си. Към брат си. Тази застраховка… тя не е само твоя.“
Настояха за дял.
Бях шокирана. Толкова шокирана, че за миг не можех да дишам. Те говореха за парите от смъртта му, докато земята под краката ми още беше прясна.
„Какво… какво говорите?“ успях да промълвя.
„Стефан ми дължеше пари,“ заяви Петър, с тон, който се опитваше да е делови, но пропукваше от алчност. „Голяма сума. За общия ни бизнес. Тези пари трябва да ми се върнат. От полицата.“
„А аз?“ обади се Магдалена. „Аз съм му майка! Аз съм го отгледала! Нима ще ме оставиш на произвола? Аз имам нужда от подкрепа. Той би искал да съм осигурена.“
Обля ме вълна от леден гняв. „Той би искал децата му да са осигурени!“ Гласът ми трепереше, но беше твърд. „Аз трябва да поставя децата ни на първо място. Мартин. Дария. Това са техните пари. Това е тяхното бъдеще. Бъдещето, което Стефан искаше за тях.“
Магдалена се изправи. „Значи така. Ти винаги си била такава. Винаги си ни разделяла. Още докато беше жив, го настройваше срещу нас. А сега искаш да откраднеш това, което по право е наше!“
„Нищо не крада!“ извиках. „Това е за децата ми!“
Те си тръгнаха гневни, тръшвайки вратата. Оставиха ме да треперя в тихата къща, с две спящи деца в съседната стая.
Това беше само началото.
Започнаха емоционалните манипулации. Обажданията не спираха. Магдалена идваше, когато знаеше, че съм сама, и плачеше. Говореше ми как Стефан ѝ се явявал в сънищата, молейки я да се „погрижи“ за нещата, как бил разочарован от мен. Петър ми пращаше съобщения за „дългове“ и „задължения“, намеквайки за неща, за които нямах представа.
Но най-лошото беше, когато започнаха да използват децата.
Особено Мартин. Той беше по-голям, по-чувствителен.
Един ден синът ми дойде при мен, след като Магдалена го беше взела „за сладолед“. Очите му бяха пълни със сълзи и объркване, което разкъса сърцето ми на хиляди парчета. Той стискаше малките си юмручета.
„Мамо…“
„Какво има, слънчице?“ прегърнах го.
Той се отдръпна леко. „Баба…“
Гласът му беше толкова тих. „Баба каза… каза, че татко е оставил пари, за да ѝ купим нова къща. И за чичо Петър. И каза, че ти не искаш да ги дадеш. Каза, че… че ти си лоша, защото криеш парите на татко от нея.“
Светът ми се срина. Те бяха прекрачили граница, която не знаех, че съществува. Бяха отровили собствения ми син срещу мен.
Глава Втора
Последвалите седмици бяха ад. Атаката на Магдалена беше само първият залп в пълномащабна война за душата на семейството ми.
„Не, миличък,“ опитах се да обясня на Мартин, докато сърцето ми се късаше. „Парите, които татко остави, са за теб и Дария. За да можете да ходите на училище, да имате храна, да живеете в тази къща. Баба… баба е много тъжна и не знае какво говори.“
Но семената на съмнението бяха посети. Мартин стана по-тих, по-затворен. Гледаше ме с подозрение, което никога преди не беше съществувало.
Магдалена и Петър засилиха натиска. Те не просто намекваха. Те настояваха. Петър започна да говори за „документи“.
„Имам записи, Ани,“ каза ми той един ден по телефона, гласът му мазен и заплашителен. „Подписани от Стефан. Той ми дължеше пари за стартирането на новия ми проект. Ако не ми ги дадеш доброволно, ще бъда принуден да си ги потърся по съдебен път. А това ще бъде грозно. За теб. И за децата.“
Бизнесмен. Той обичаше да се нарича така. Истината беше, че Петър беше магнит за провали. Всяка „гениална“ идея, която имаше, се превръщаше в черна дупка за пари. Стефан често се оплакваше, че трябва да „покрива“ брат си, но никога не бях осъзнавала мащаба. Нима Стефан наистина му е дължал пари? Възможно ли беше?
Съмнението започна да ме гризе. Ами ако Стефан е имал тайни? Ами ако наистина е поел ангажименти, за които не знам?
Нуждаех се от съюзник. Някой извън мъглата на скръбта и алчността.
Обадих се на по-малката си сестра, Лилия.
Лилия беше моята пълна противоположност. Аз бях емоционална, тя беше логична. Аз бях погълната от семейния живот, тя беше амбициозна студентка по право в университета. Тя живееше в друг свят – свят на учебници, изпити и строга рационалност.
„Лилия, имам нужда от теб,“ казах ѝ, щом вдигна.
Разказах ѝ всичко. За застраховката. За исканията на Магдалена и Петър. За заплахите на Петър за „документи“ и „съдебно дело“. За ужасните думи, които Магдалена беше казала на Мартин.
От другата страна на линията имаше дълго мълчание.
„Ани,“ каза най-накрая Лилия, гласът ѝ беше остър като стомана. „Ти не им даваш абсолютно нищо. Нито стотинка. Разбра ли ме?“
„Но, Лили, ами ако е истина? Ако Стефан наистина…“
„Не ме интересува,“ прекъсна ме тя. „Това е застраховка живот. Бенефициерите сте ти и децата. Тя не е част от наследствената маса, освен ако не е посочено друго. Петър не може да претендира за нея въз основа на предполагаем дълг. Това е опит за изнудване.“
Думите ѝ – „изнудване“, „правна маса“ – ме извадиха от емоционалния водовъртеж и ме заземиха.
„Той говори за съд,“ прошепнах.
„Нека говори,“ изсумтя Лилия. „Звучи ми като блъф на отчаян човек. Но за всеки случай… трябва ти адвокат. Истински. Не студентка трета година като мен. Имам познат. По-точно, преподавател. Димитър. Той е най-добрият в семейно и наследствено право. Ще ти уредя среща.“
Тя не свърши дотук. „И още нещо, Ани. Не говори повече с тях. Нито с Магдалена, нито с Петър. Ако звънят, затваряш. Ако дойдат, не отваряш. Всяка комуникация отсега нататък минава през адвокат.“
„Не мога просто да… да отрежа майката на Стефан,“ възпротивих се аз, мислейки за децата.
„Тя не се държи като баба,“ отвърна Лилия студено. „Тя се държи като лешояд. Защити децата си, Ани. Това е единственото ти задължение в момента.“
Срещата с Димитър беше след два дни. Той беше по-възрастен мъж, със сива коса и проницателни очи, които сякаш виждаха право през теб. Кабинетът му беше затрупан с книги, но излъчваше спокойствие и авторитет.
Изслуша ме внимателно, без да ме прекъсва, докато аз, с треперещ глас, описвах ситуацията. Той кимаше от време на време, водейки си бележки.
Когато приключих, той сплете пръсти на бюрото си. „Госпожо,“ каза той бавно, „сестра ви е права. Това е класически случай на опит за изнудване, подхранван от скръб и, подозирам, значителна доза отчаяние от страна на господин Петър.“
„Значи… те не могат да ми вземат парите?“
„Застраховката живот, изплатена директно на вас като посочен бенефициер, е защитена. Тя е извън обсега на кредиторите на вашия съпруг… или на предполагаемите му кредитори.“ Той наблегна на последната дума. „Въпреки това, те могат да направят живота ви много труден. Могат да заведат дело. Могат да оспорят десетки неща. Ще бъде скъпо, дълго и изключително неприятно.“
„Какво да правя?“
„Първо,“ каза Димитър, „спирате всякакъв контакт. Дайте ми техните номера. Аз ще им се обадя и ще ги информирам, че отсега нататък вие сте представлявана от мен и всяка кореспонденция трябва да минава през този кабинет. Това обикновено охлажда ентусиазма на аматьорите.“
„А ако Петър наистина има документи?“
„Ако има, ще го помоля да ми ги предостави. И ще ги прегледаме много внимателно за автентичност. Междувременно, трябва да направим нещо друго. Трябва да видим пълната финансова картина. Носете ми всички банкови извлечения на съпруга ви, договори за заеми, всичко, което намерите. Трябва да знаем с какво разполагаме… и дали господин Петър не блъфира.“
Усетих тежест да пада от раменете ми. Имах защитник.
Но докато се прибирах у дома, една мисъл не ми даваше мира. „Трябва да знаем… дали господин Петър не блъфира.“
Ами ако не блъфираше? Ами ако Стефан, моят Стефан, е имал тайни, по-дълбоки и по-мрачни, отколкото съм си представяла?
Реших да направя това, което Димитър поиска. Да прегледам документите.
Глава Трета
Онази вечер, след като децата заспаха, отворих стария дървен скрин, в който Стефан държеше „важните“ си неща. Беше смесица от стари гаранционни карти, ръководства за употреба и купчини банкови извлечения.
Сърцето ми биеше до пръсване. Чувствах се като нарушител, като предател, ровещ в личния живот на мъртвеца. Но думите на Петър и студеният поглед на Димитър ме караха да продължа.
Намерих папката с ипотеката. Отворих я. Знаех, че сме взели заем за жилището, когато се оженихме. Бяхме го изплащали редовно. Но когато погледнах салдото… кръвта ми замръзна.
Сумата беше двойно по-голяма, отколкото трябваше да бъде.
Прелистих документите с треперещи ръце. Там беше. Преди осем месеца. Договор за втори ипотечен кредит. Рефинансиране. Подписан само от Стефан, използвайки някаква сложна клауза за собственост, която не разбирах. Беше взел огромен заем, обезпечен с единствения ни дом.
Парите ги нямаше. Не бяха влязли в общата ни сметка.
Къде бяха отишли тези пари?
Започнах да ровя по-дълбоко, по-отчаяно. Зад купчина стари списания, в дъното на чекмеджето, напипах нещо твърдо.
Беше втори телефон.
Смартфон. Не неговият служебен, не личният му, който знаех. Този беше лъскав, нов… и напълно непознат. Беше изключен.
Намерих зарядно. Докато го включвах, ръцете ми не спираха да треперят. Какво правеше той с втори, таен телефон?
Устройството изписука и светна. За моя изненада, нямаше парола. Екранът оживя, показвайки съобщения.
Десетки съобщения. От един-единствен контакт.
„Ива“.
„Липсваш ми.“ „Кога ще се видим?“ „Стефане, притеснявам се. Не ми вдигаш.“ „Взе ли парите? Трябва да се махнем, както се разбрахме.“
Последното съобщение беше от деня преди инцидента.
Стомахът ми се преобърна. Това не беше бизнес. Това не беше дълг към Петър.
Това беше жена.
Стефан е имал любовница. Стефан е взел заем срещу дома на децата си, за да избяга с друга жена.
Болката беше физическа. Задуших се, притискайки ръка към устата си, за да не изкрещя и да събудя децата. Скръбта, която изпитвах досега, беше чиста. Беше за мъжа, когото обичах. Това… това беше нещо мръсно. Това беше гняв, предателство, унижение.
Човекът, за когото тъгувах, не съществуваше. Или поне не беше целият човек.
През сълзите си видях, че телефонът отново светва. Ново съобщение. От „Ива“.
„Знам, че е минало време. Но не мога повече така. Видях некролога. Аз… Аз съм съсипана. Но парите… Стефане, ако си ти, моля те… Аз съм бременна. Трябва да знам какво да правя.“
Бременна.
Телефонът се изплъзна от безжизнените ми пръсти и падна на килима с глух тупт.
Всичко беше лъжа. Бракът ми. Бъдещето ми. Дори скръбта ми.
А някъде там имаше жена на име Ива, която носеше детето на мъртвия ми съпруг и чакаше пари, които аз държах.
Глава Четвърта
Дни наред бях в ступор. Новината за ипотеката, тайният телефон, „Ива“, бременността… Всяко разкритие беше нов удар, който ме поваляше, точно когато си мислех, че съм стъпила на краката си.
Как можех да тъгувам за мъж, който ме е предал толкова дълбоко? И как можех да не тъгувам за бащата на децата си?
Разказах на Лилия. Този път не по телефона. Тя дойде веднага щом чу гласа ми. Докато ѝ показвах съобщенията, лицето ѝ, обикновено толкова овладяно, пребледня.
„Този… този…“ Тя не можа да намери думи. „Ани, съжалявам. Толкова съжалявам.“
„Какво да правя, Лили?“ прошепнах аз, свита на дивана. „Магдалена и Петър искат пари. Тази жена, Ива, очевидно също очаква пари. Банката иска пари за ипотека, за която не знаех. А аз… аз просто искам да изчезна.“
Лилия ме хвана за раменете. „Няма да изчезваш. Чуваш ли ме? Сега не е време за скръб. Сега е време за битка. Този човек, Стефан, може да те е предал, но ти няма да предадеш децата си. Ясно ли е?“
Тя беше права. Гневът започна да измества болката. Гняв към Стефан за лъжите му. Гняв към Петър и Магдалена за тяхната алчност.
„И така,“ каза Лилия, изправяйки се. „Да го разнищим. Първо, тази Ива.“
„Какво за нея?“
„Тя е бременна. Тя е отчаяна. Но засега тя не знае за теб, не знае за застраховката. Тя е просто… проблем на Стефан. Който вече не е тук. Ти нямаш никакви правни задължения към нея. Морални… това е друг въпрос. Засега я оставяме.“
„А ипотеката?“
„Това е проблем. Трябва веднага да се обадим на Димитър. Трябва да видим каква е тази втора ипотека, как е взета и къде са парите. Ако парите са отишли при Петър, това променя всичко.“
„Ами ако са отишли при Ива?“
Лилия се замисли. „Тогава става още по-сложно. Но първо… Петър. Той е най-шумният. Той е най-непосредствената заплаха. Казах ти, че правя проучване, нали?“
Кимнах. Лилия, с нейния достъп до университетски бази данни и правни регистри, беше започнала да „рови“ за бизнесмена Петър.
„Е, оказа се, че нашият „бизнесмен“ е затънал до уши. Не просто провален проект. Говорим за сериозни дългове към лихвари. Говорим за запорирани сметки. Той е отчаян, Ани. Не му трябват парите, за да „развие“ бизнес. Трябват му, за да спаси кожата си. Буквално.“
Това обясняваше яростта му. Агресията.
„Той смята, че застраховката е неговият лесен изход,“ заключи Лилия.
Планът беше изготвен. Димитър щеше да се заеме с банката и да проучи ипотеката. Лилия щеше да продължи да събира информация за Петър. А аз… аз трябваше да се свържа с Ива.
Това беше мое решение. Лилия ме посъветва да не го правя. Димитър, когато му казах, направо ми забрани.
Но аз трябваше. Трябваше да видя жената, за която съпругът ми беше готов да рискува дома на децата си. Трябваше да знам дали лъжата е била толкова красива, колкото си я представях.
Намерих я. Не беше трудно. Телефонът беше регистриран на нейно име. Ива. Живееше в малък апартамент в другата част на града.
Отидох без предупреждение. Сърцето ми биеше в гърлото. Какво щях да ѝ кажа? „Аз съм съпругата.“ „Върни парите.“ „Махни се от живота ни.“
Почуках.
Вратата отвори млада жена. Може би на моята възраст, но изглеждаше уморена. Косата ѝ беше вързана небрежно, очите ѝ бяха подпухнали от плач. Когато ме видя, тя не изглеждаше изненадана. Само… примирена.
„Ти си Ани,“ каза тя. Не беше въпрос.
„Ти си Ива.“
Тя кимна и отстъпи, за да вляза. Апартаментът беше скромен. Почти празен.
„Той ми е показвал твои снимки,“ каза Ива тихо, сочейки към дивана. „С децата. Мартин и Дария.“
Стомахът ми се сви. „Защо?“
„Казваше, че се чувства виновен. Казваше, че ви обича, но… че не е щастлив. Че с мен е различно.“ Тя седна срещу мен. Ръцете ѝ обгръщаха леко издутия ѝ корем.
„Ти си бременна.“
Тя кимна. „Пети месец. Момче е.“
„Стефан знаеше ли?“
„Да. Затова… затова беше заемът. Не беше за нас, за да избягаме. Не точно. Беше за Петър.“
Объркването ме заля отново. „Какво общо има Петър?“
Ива пое дълбоко дъх. „Стефан беше… в капан, Ани. От години. Брат му го изнудваше.“
„Изнудвал? За какво?“
„За нещо, което се е случило много отдавна. Преди да се срещнете. Някаква финансова измама в първата им фирма. Петър е бил мозъкът, но Стефан е подписал документите, за да спаси „семейната чест“. Оттогава Петър го държи с това. Всеки път, когато Петър затънеше, той отиваше при Стефан. И Стефан му даваше. Защото се страхуваше.“
„Страхувал се е от какво? Да отиде в затвора?“
„Страхувал се е да не те загуби,“ каза Ива тихо. „Страхувал се е, че ако истината излезе наяве, ти ще го видиш като престъпник и ще си тръгнеш с децата.“
Така че тайният живот не беше само с нея. Беше и с брат му.
„Тази последна сума,“ продължи Ива, „втората ипотека… беше за Петър. Той беше затънал при много лоши хора. Лихвари. Заплашваха семейството му, заплашваха и теб, и децата. Стефан беше извън себе си. Взе заема, за да им плати и да се отърве от Петър ведни… завинаги.“
„А ти? Къде си ти в цялата тази схема?“
„Аз бях неговото бягство. Мястото, където можеше да бъде просто… той. Без лъжите. Иронично, нали?“ Тя се засмя горчиво. „Когато разбрах за бебето, той се паникьоса. После се зарадва. Каза, че това е шанс да започне отначало. Че ще плати на Петър, ще ти признае всичко и… и ще те помоли за прошка. И ще се погрижи и за двете ни семейства.“
„Той ти е дал пари,“ заявих аз.
„Не,“ поклати глава Ива. „Нито стотинка. Всичко отиде при Петър. Аз… аз съм съвсем сама. Стефан ми обеща, че ще се погрижи за нас. Но сега… Аз нямам нищо, Ани. И не искам нищо от теб. Просто… просто исках да знаеш. Той не беше чудовище. Беше просто слаб човек, хванат в ужасен капан.“
Гледах я. Жената, която трябваше да мразя. Бременна, сама, уплашена. И въпреки това тя защитаваше паметта му.
Когато си тръгвах, знаех две неща.
Първо, Ива не беше враг. Тя беше поредната жертва.
Второ, истинският враг беше Петър. И той беше взел парите от дома на децата ми под фалшив претекст.
Глава Пета
Информацията от Ива промени всичко. Това вече не беше семеен спор за наследство. Това беше криминален случай. Изнудване. Присвояване.
Веднага отидох при Димитър. Влязох в кабинета му, последвана от Лилия, и му разказах всичко. За Ива. За бременността. За изнудването. За финансовата измама отпреди години. За втората ипотека, която е отишла директно при Петър, за да плати дълговете му към лихвари.
Димитър ме слушаше с каменно лице. Колкото повече говорех, толкова по-дълбоки ставаха бръчките на челото му.
Когато свърших, в кабинета настана тишина.
„Това,“ каза той накрая, „е изключително сериозно. И изключително опасно.“
„Опасно?“ попита Лилия.
„Петър не е просто алчен роднина. Той е отчаян човек, който е извършил измама, изнудвал е собствения си брат и е свързан с лихвари. Такива хора не се спират пред нищо,“ обясни Димитър. „А сега, вие, госпожо, държите единствения му спасителен пояс – застраховката.“
„Но той вече е взел парите от ипотеката!“ възкликнах аз.
„Това е било тогава. Сигурен съм, че тези пари отдавна ги няма. Лихварите вземат своето бързо. Сега той вижда застраховката като втора възможност. И фактът, че ви заплашва със съд за „дългове“, докато държи парите от ипотеката… това е върхът на наглостта.“
„Какво правим?“ попитах. „Искам да си върна парите. Парите за къщата. И искам той да остави мен и децата ми на мира.“
„Ще го направим,“ каза Димитър. „Но ще го направим по моя начин. Интелигентно. Без директна конфронтация. Ще използваме закона срещу него.“
Планът на Димитър беше методичен.
Първо, банката. Той се свърза с тях, въоръжен с информацията, че втората ипотека е била взета под принуда и е резултат от изнудване. Това беше сложно, тъй като подписът на Стефан беше валиден. Но Димитър поиска пълно разследване на транзакцията.
Второ, Петър. Димитър му изпрати официално писмо. В него не се споменаваше Ива или изнудването. В него просто се заявяваше, че сме наясно с превода на голяма сума пари от Стефан към Петър, съвпадаща с датата на втората ипотека, и че учтиво молим тези средства да бъдат върнати, тъй като са част от семейната собственост.
Трето, Магдалена. Димитър ме посъветва да направя нещо, което ми се стори невъзможно – да говоря с нея.
„Но тя ме мрази! Тя трови Мартин!“
„Тя е майка,“ каза Димитър. „И в момента тя вижда само единия си син – алчния. Другият ѝ син е мъртъв, а тя вероятно вярва на всичко, което Петър ѝ казва. Трябва да ѝ покажете истината. Не за измамата. Не за Ива. А за това, че Петър е взел парите, които са били нужни за дома на внуците ѝ.“
Лилия не беше съгласна. „Тя е в кюпа с него. Ще му каже веднага.“
„Може би,“ съгласи се Димитър. „Но може и да не. Това е риск, който може да ни се отплати. Ако успеем да я отделим от него, неговата емоционална опора ще изчезне.“
Реших да опитам. Срещнах се с Магдалена в парка. Далеч от къщата. Далеч от ушите на Мартин.
Тя беше студена. Враждебна.
„Какво искаш пак? Да ми кажеш, че няма да ми дадеш и стотинка от парите на сина ми ли?“
„Дойдох да ви кажа истината,“ казах аз, гласът ми беше спокоен, въпреки че сърцето ми препускаше. „Докато Стефан е бил жив, той е взел втора ипотека на апартамента. На нашия дом. Домът, в който спят Мартин и Дария.“
Тя ме гледаше подозрително.
„Взел е огромна сума. И я е дал… на Петър.“
Лицето на Магдалена се промени. От гняв към неверие. „Лъжеш. Петър има нужда от пари за бизнеса, да. Стефан винаги му е помагал. Това е братска обич.“
„Това не е помощ, Магдалена. Това е сума, която може да ни струва дома. Банката може да ни вземе апартамента. Петър има тези пари. И докато той ги има, той идва при мен и иска още. Иска парите от застраховката. Парите, които са единственото, което стои между децата ми и улицата.“
Магдалена поклати глава. „Не. Не. Петър не би… Той е добро момче.“
„Той използва сина ми срещу мен. Той ви използва вас срещу мен. Попитайте го. Попитайте го къде са парите от ипотеката. Вижте дали ще ви погледне в очите и ще ви излъже, както лъже мен.“
Станах и си тръгнах. Оставих я сама на пейката, а семето на съмнението беше посято.
Междувременно, Петър отговори на писмото на Димитър. Или по-скоро, неговият адвокат отговори. Беше кратко и арогантно. Сумата била „законно плащане по бизнес задължения“ и те от своя страна „подготвят насрещен иск за остатъка от дължимото“, като се позоваваха на „подписани документи“.
„Той блъфира,“ каза Лилия, четейки писмото. „Сега е уплашен.“
„Той вдига залозите,“ поправи я Димитър. „Това означава, че е готов за съд. И ние също трябва да сме.“
Но тогава се случи нещо неочаквано.
Ива ми се обади. Плачеше.
„Той беше тук. Петър. Не знам как ме е намерил. Може би ме е проследил… или Стефан му е казал. Той беше тук!“
„Какво искаше?“
„Пари! Каза, че знае, че Стефан е щял да ми остави пари. Обвини ме, че съм откраднала парите от ипотеката. Заплашваше ме, Ани. Каза, че ако не му дам „неговия дял“ от застраховката, ще се „погрижи“ да загубя бебето. Ще каже на „хората си“, че аз съм виновна за дълговете…“
Кръвта ми изстина. Той беше преминал от изнудване към директни заплахи. Той беше опасен.
„Ива, слушай ме,“ казах, опитвайки се да звуча по-смело, отколкото се чувствах. „Събери си нещата. Само най-важното. Аз идвам да те взема.“
„Къде… къде да отида?“
„При мен. В моята къща.“
Лилия и Димитър щяха да ме убият. Но не можех да оставя бременна жена, носеща детето на мъртвия ми съпруг, да бъде тероризирана от мъжа, който беше съсипал живота на всички ни.
Това беше моралната дилема, за която говореше Лилия. И аз току-що бях направила своя избор.
Глава Шеста
Да доведа Ива в дома си беше най-абсурдното и най-правилното решение, което бях взимала.
Лилия пристигна малко след нас. Когато видя Ива, свита на дивана ми, стискаща чаша чай с треперещи ръце, тя просто затвори очи за момент. „Ани, ти си луда. Знаеш ли това?“
„Тя е заплашена,“ отговорих тихо. „И носи детето на Стефан. Не мога да я оставя.“
„Това не е твой проблем!“
„Вече е,“ казах твърдо. „Всичко това е наш проблем. Петър я е заплашил. Той е опасен. И тя знае неща. Тя е единственият човек, който може да потвърди историята за изнудването.“
Лилия ме изгледа. „Ти не я доведе тук от доброта. Ти я доведе като свидетел.“
Погледнах Ива. Тя гледаше втренчено в чашата си, прекалено уплашена, за да говори.
„Доведох я, защото никой не заслужава това,“ казах.
Първите няколко дни бяха неловки до болка. Децата бяха объркани. „Мамо, коя е тази леля?“ попита Дария.
„Тя е… стара приятелка. Ще остане при нас за малко.“
Мартин беше по-подозрителен. Той виждаше приликите. Виждаше тъгата в очите на Ива, която приличаше на моята.
А Ива беше… тиха. Тя помагаше с каквото може, но предимно стоеше в стаята за гости, сякаш се опитваше да заема колкото се може по-малко място. Говорихме. Не за Стефан като съпруг или любовник. Говорихме за него като за жертва.
„Той се мразеше за това,“ каза ми тя една вечер. „За лъжите. Мразеше брат си, но беше твърде слаб, за да се опълчи. Онази стара измама… Петър го беше убедил, че е дреболия, а се оказало нещо голямо. Достатъчно, за да вкарат и двамата в затвора за години. Стефан подписал, за да защити майка си от срам. И Петър използваше тази ‘жертва’ срещу него до самия му край.“
Междувременно, битката навън ескалираше.
Димитър беше бесен, че съм довела Ива. „Вие компрометирахте сигурността си! Вкарали сте вълка… не, вкарали сте друг заек в заешката дупка! Сега той знае къде сте.“
Но след като се успокои, той видя логиката ми. „Добре. Щом е тук, ще я защитим. И ще я използваме.“
Той незабавно подаде молба за ограничителна заповед срещу Петър. От мое име и от името на Ива.
Петър, разбира се, реагира. Адвокатът му подаде насрещен иск. Официално. Искаше запор над активите ми, включително застраховката, докато съдът не се произнесе по „дълговете“ на Стефан към него. Той беше приложил „документите“ – серия от набързо скалъпени разписки и един „запис на заповед“, който изглеждаше… съмнително.
„Това е фалшификат,“ каза Лилия, разглеждайки копието. Тя вече беше в четвърти курс и прекарваше повече време в кантората на Димитър, отколкото в университета. „Подписът е близък, но не е същият. Можем да поискаме графологична експертиза.“
„Това ще отнеме месеци,“ каза Димитър. „Месеци, през които парите ви ще бъдат блокирани, а банката ще тропа на вратата за ипотеката. Той играе на изтощение. Знае, че нямате време.“
Тогава Магдалена се появи отново.
Конфронтацията ми с нея в парка я беше разтърсила. Тя се беше изправила срещу Петър. И той я беше отблъснал. Беше ѝ казал да не се меси в „мъжки работи“. Беше ѝ казал, че аз съм лъжкиня и манипулаторка.
Но тя дойде в дома ми.
Отворих вратата и я видях на прага. Тя погледна покрай мен и видя Ива, която седеше на дивана.
Очите на Магдалена се разшириха. Тя погледна корема на Ива, после мен. Разбирането я удари като физически удар.
„Какво… какво е това?“ прошепна тя.
„Това е Ива,“ казах тихо. „Тя също е била… близка със Стефан. А това,“ посочих корема ѝ, „е твой внук. Или внучка.“
Магдалена се хвана за рамката на вратата. „Не. Не. Ти си довела тази… тази…“
„Доведох я, защото синът ти, Петър, я заплаши с физическа саморазправа,“ прекъснах я аз. „Същият син, на когото Стефан даде парите от ипотеката на дома ни, за да плати дълговете си към лихвари.“
Магдалена влезе, бутайки ме. Тя застана пред Ива. „Вярно ли е? Детето… от Стефан ли е?“
Ива само кимна, сълзи се стичаха по лицето ѝ.
Магдалена се обърна към мен. „И ти… ти я прибра? Жената, която е разбила дома ти?“
„Домът ми беше разбит много преди да разбера за нея,“ казах. „Той беше разбит от лъжи. Лъжите на Стефан. Лъжите на Петър. Лъжи, които ти помагаше да се поддържат, защото винаги си го защитавала. Винаги си избирала него.“
„Той ми е син!“ изкрещя тя.
„Стефан също беше твой син!“ изкрещях в отговор, гневът най-после изригна. „Син, когото си оставила другият ти син да унищожи! Да го изнудва, да го дои, да го докара дотам, че да води двойствен живот и да взима пари от децата си, само за да купи мълчанието на брат си! Ти си виновна! Точно колкото и Петър!“
Тя ми удари шамар. Силен, остър. Главата ми се отметна.
Мартин, събуден от виковете, стоеше на вратата на стаята си. „Мамо? Бабо? Какво става?“
Тишината, която последва, беше по-оглушителна от виковете. Магдалена се втренчи в ръката си, после в Мартин, после в мен. Ужасът на това, което беше направила – на всичко, което беше направила – най-после я връхлетя.
Тя се срина на колене. „Какво направихме… Какво направихме…“
Глава Седма
Сривът на Магдалена беше пълен. Не беше театрален. Беше грозно, истинско ридание на жена, която в един миг осъзна, че е загубила и двамата си синове – единия заради смъртта, другия заради собствената си сляпа амбиция и алчност.
Ива, от всички хора, отиде при нея и сложи ръка на рамото ѝ.
Мартин изтича и ме прегърна, заровил лице в кръста ми, треперейки.
Тази вечер къщата ми беше пълна с разбити жени и объркани деца.
От този момент нататък Магдалена се промени. Тя не стана моя приятелка. Беше сторено твърде много. Но тя спря да бъде мой враг. Нейният гняв се пренасочи към истинския виновник – Петър.
„Той ще плати за това,“ каза тя тихо, преди да си тръгне онази вечер. „Той унищожи това семейство.“
Битката сега навлезе в нова фаза. Вече не бях сама. Имах неохотните свидетелства на Ива и студения, пресметлив гняв на Магдалена.
Димитър и Лилия работиха неуморно. Лилия, използвайки правния си нюх, откри нещо брилянтно. Тя проследи не само дълговете на Петър, но и самите лихвари. Намери публични регистри за други дела срещу тях. И откри модел. Модел на заплахи, принуда и… фалшифицирани документи.
„Той не е фалшифицирал само записа на заповед за теб, Ани,“ каза тя, размахвайки купчина разпечатки. „Той вероятно е фалшифицирал и документите за първоначалната измама, с която е изнудвал Стефан. Той е сериен измамник.“
Димитър използваше това. Той се свърза с адвоката на Петър и предложи „споразумение“.
„Предложението е следното,“ обясни ми Димитър по телефона. „Петър оттегля всички искове към застраховката. Подписва пълно признание, че „записът на заповед“ е невалиден. И се съгласява да върне парите от ипотеката… на разсрочено плащане.“
„Да го върне? Това е всичко? След всичко, което е направил?“ Бях бясна. „Искам да отиде в затвора!“
„Ако отидем на съд,“ каза Димитър търпеливо, „ще отнеме години. Графологичните експертизи, разпитите… през цялото това време парите ти са блокирани. Банката ще ти вземе апартамента. Петър може и да влезе в затвора, но ти и децата ти ще сте на улицата. Това ли искаш?“
Не. Не исках.
„Има и още нещо,“ продължи Димитър. „За да го съдим за измамата и изнудването, ще трябва да разкрием всичко. Ще трябва Ива да свидетелства. Ще трябва да признаем, че Стефан е участвал, макар и пасивно, в първоначалната измама. Това ще излезе публично. Името на съпруга ви ще бъде опетнено завинаги. Искате ли децата ви да растат с това?“
Това беше моралната дилема. Справедливост за мен срещу паметта на баща им.
„Съгласете се,“ посъветва ме той. „Вземете парите. Осигурете децата. Това е единствената победа, която има значение.“
Съгласих се.
Петър, притиснат от собствения си адвокат (който не искаше да бъде замесен в очевиден фалшификат), от доказателствата на Лилия и от факта, че собствената му майка е готова да свидетелства срещу него, прие.
Подписването беше в кантората на Димитър. Студена, стерилна стая. Аз от едната страна на масата, с Димитър. Петър от другата, с адвоката си. Той не ме погледна. Изглеждаше състарен, победен. Беше изгубил.
Той подписа документите, които го лишаваха от всякакви претенции.
Когато излизахме, той ме спря в коридора.
„Ти… ти ми съсипа живота,“ изсъска той.
Спрях се и го погледнах. За първи път от месеци не изпитвах страх. Само съжаление.
„Ти сам си го съсипа, Петре. Ти съсипа и живота на брат си. И се опита да съсипеш моя. Всичко това… всичко беше заради теб.“
Той нямаше отговор. Просто стоеше там, един провален, празен човек.
Глава Осма
Победата не беше сладка. Беше просто… край. Краят на една ужасна глава.
Застраховката беше освободена. Първото нещо, което направих, беше да платя изцяло втората ипотека. Огромната, смазваща тежест на този дълг изчезна. Платих и остатъка от първата. Апартаментът беше наш. Мой и на децата.
Парите, които Петър трябваше да връща, идваха на малки, нередовни вноски. Димитър каза, че това е най-доброто, на което можем да се надяваме.
Ива остана при нас, докато роди.
Беше странно съжителство. Две жени, обичали един и същи лъжец, отглеждащи децата му под един покрив. Лилия идваше често, помагаше. Дори Магдалена започна да идва. Тя не говореше много с Ива, но носеше неща за бебето. И прекарваше време с Мартин и Дария. Опитваше се. Опитваше се да поправи щетите, които беше нанесла.
Когато се роди малкият Спас – Ива го кръсти така, „спасен“ – беше момент на странна, тиха радост. Той беше невинен. Той беше частица от Стефан, която не беше опетнена от лъжи.
Няколко месеца по-късно Ива реши да се премести. Със сумата от застраховката, която беше останала, аз ѝ помогнах. Наех ѝ малък апартамент близо до нас. Не като любовницата на мъжа ми, а като майка на полубрата на децата ми.
„Никога няма да мога да ти се отплатя, Ани,“ каза ми тя, докато държеше Спас на ръце.
„Просто бъди добра майка,“ отговорих. „И му разказвай… само хубавите неща за баща му. Ако можеш да намериш такива.“
Тя се усмихна. „Мога.“
Животът ни бавно започна да намира новия си ритъм. Лилия завърши с отличие и започна работа в кантората на Димитър. Магдалена беше баба – не перфектна, но присъстваща. Петър… изчезна. Чухме, че е напуснал града, преследван от хората, на които все още дължеше пари.
Аз? Аз бях оцеляла.
Парите не ми донесоха щастие. Те ми купиха време. Купиха ми сигурност. Купиха на децата ми бъдеще.
Една вечер, години по-късно, седях на балкона, докато Мартин, вече тийнейджър, помагаше на Дария с домашното по математика вътре. Чуваше се смехът им.
Помислих си за Стефан. За любовта, която споделяхме. За предателствата, които ни разкъсаха. За сложния, объркан, слаб и прекрасен човек, за когото бях омъжена.
Загубих съпруга си. Това, което намерих, беше себе си. Намерих сила, която не знаех, че притежавам. Бях майка. Бях защитник. Бях оцеляла.
И това, за момента, беше повече от достатъчно.