Току-що родих.
Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора. Беше тежест, която смазваше костите ми, мъгла, която замъгляваше ръбовете на света. Тялото ми беше бойно поле, преминало през нещо стихийно, а сега се опитваше да разбере как да функционира в мир. Малкият Самуил спеше в прозрачното кошче до леглото ми – съвършен, мъничък и напълно непознат.
Всичко ме болеше. Дори въздухът, който вдишвах, сякаш драскаше гърлото ми.
Преди няколко дни, може би вчера, може би преди цяла вечност – времето в болничната стая се точеше като разтопен мед – съпругът ми Мартин сменяше пелените на бебето. Гледах го. Неговите ръце, които обикновено подписваха договори и боравеха с тежки папки в семейната фирма, сега бяха изненадващо нежни и внимателни с мъничкото телце. Той се усмихваше на Самуил, говореше му тихичко, сякаш споделяше тайни, които аз не можех да чуя. В този момент изпитах прилив на такава любов, че почти забравих болката.
Тогава вратата на стаята се отвори без почукване.
Магдалена.
Свекърва ми не влезе. Тя нахлу. Дори болничният въздух, просмукан с антисептик, отстъпи пред тежкия, скъп парфюм, който тя винаги носеше като броня. Косата ̀и беше перфектно сресана, костюмът ̀и – безупречен. Тя огледа стаята с презрение – разхвърляните ми вещи, полупразната чаша вода, мен в болничната нощница.
Погледът ̀и се спря на Мартин. Той тъкмо закопчаваше пелената.
Магдалена изръмжа. Беше нисък, гърлен звук, пълен с отвращение.
„Ти си издръжката – мръсната работа е за жените.“
Замръзнах. Въздухът изчезна от дробовете ми. Всяка нейна дума беше камък, хвърлен право в лицето ми. „Мръсната работа“. Това бях аз. Това беше грижата за детето му. Това беше всичко, което тя виждаше в мен – не майка на внука ̀и, а обслужващ персонал.
Стаята се завъртя. Сълзите запариха в очите ми, но бяха по-скоро от гняв и унижение, отколкото от тъга. Погледнах Мартин, умолявайки го с очи да каже нещо, да ме защити, да постави тази жена на мястото ̀и.
Той приключи с пелената, вдигна Самуил и го уви внимателно. Тишината се проточи толкова дълго, че можех да чуя собствената си кръв да бучи в ушите ми. Магдалена стоеше със скръстени ръце, победителка.
Но тогава съпругът ми ме погледна. Погледът му не беше извинителен. Не беше уплашен. Беше студен. Твърд като лед. Той бавно се обърна към майка си, като все още държеше сина ни.
„Майко“, каза той и гласът му беше толкова тих, че тя трябваше да се наведе, за да го чуе, но в него имаше стомана. „Излез.“
Магдалена премигна. Това беше реакция, която никога не бях виждала у нея – чиста, неподправена изненада. Тя отвори уста, вероятно да изстреля поредната си отрова.
„Веднага“, добави Мартин. Той не повиши тон. Не се наложи. „Това е моята съпруга. Това е моят син. И това е моята работа. А ти не си добре дошла тук, когато се държиш по този начин. Излез.“
За първи път в живота си Магдалена изглеждаше така, сякаш са я ударили. Тя се сви, сякаш физически я беше блъснал. Без нито дума повече, тя се обърна рязко, токчетата ̀и изтракаха по линолеума и тя излезе от стаята, затваряйки вратата след себе си с трясък, който проехтя като изстрел.
Мартин остана неподвижен за момент. След това бавно се обърна към мен. Той дойде до леглото и внимателно положи Самуил в ръцете ми.
„Добре ли си, Лилия?“, попита той.
Кимнах, неспособна да говоря. Сълзите най-сетне потекоха, но този път бяха от облекчение. Той седна на ръба на леглото и хвана ръката ми.
„Това е само началото, нали?“, прошепнах аз, докато галех меката косица на Самуил.
Мартин ме погледна и умората в очите му съперничеше на моята. „Да“, каза той. „Страхувам се, че да.“
Глава 2: Фамилната империя
Войната не започна с викове, а с мълчание. Ледено, тежко мълчание, което се настани в дните след изписването ни от болницата. Магдалена не се обади. Нито веднъж.
За Мартин това беше по-лошо от всеки скандал.
Семейството му не беше просто семейство; то беше корпорация. А Магдалена беше нейният негласен председател на борда. Покойният ̀и съпруг беше оставил след себе си процъфтяваща строителна империя, но Магдалена беше тази, която я беше удвоила, управлявайки я с желязна ръка и безмилостна стратегия. Тя беше отгледала двамата си сина, Мартин и Асен, не като деца, а като наследници. Или по-скоро, като един наследник и един… резервен.
Асен беше по-големият. Той беше копие на майка си – студен, пресметлив, роден бизнесмен. Той беше изпълнителният директор и очевидният ̀и фаворит. Асен живееше и дишаше за цифрите, за сделките, за властта.
Мартин беше различен. Той беше по-мек, по-състрадателен. Имаше око за дизайн и архитектура, което го правеше ценен за фирмата, но в очите на Магдалена неговата емпатия беше слабост. А най-голямата му слабост, според нея, бях аз.
Аз бях Лилия. Дъщеря на учителка и художник, израснала в малък апартамент, пълен с книги и миризма на терпентин. Срещнахме се с Мартин в университета. Аз учех история на изкуството, а той – архитектура, преди Магдалена да го принуди да се прехвърли в икономика. Влюбихме се в една малка галерия, говорейки си за импресионисти и изгубени светове.
Когато ̀и ме представи, Магдалена ме огледа, сякаш бях екзотично насекомо, което е влязло през отворения прозорец. „История на изкуството?“, беше казала тя с тънка усмивка. „Колко… непрактично. Предполагам, че ще трябва да те издържаме.“
Мартин беше този, който настоя да си купим собствен апартамент, далеч от огромната семейна къща, която приличаше повече на мавзолей, отколкото на дом. Бяхме взели огромен кредит за жилище. Ипотеката беше тежка, но това беше цената на нашата свобода. Това беше нашето малко светилище.
Досега.
Седмица след болницата, Мартин се върна късно от работа. Обикновено влизаше, целуваше ме и веднага отиваше при Самуил. Тази вечер той просто застана на вратата, а сакото му висеше смачкано в ръката му.
„Какво има?“, попитах аз, люлеейки бебето.
„Тя го направи“, каза той глухо. „Замразила е бонусите ми.“
Сърцето ми спря. „Какво? Но… тя не може. Ти си вицепрезидент.“
„Аз съм вицепрезидент на хартия, Лилия. Асен е директорът. А тя е собственикът. Очевидно моето „неуважение“ в болницата е имало своята цена.“
„Но бонусите… Мартине, ипотеката…“
„Знам.“ Той прокара ръце през косата си. „Знам. И това не е всичко. Асен ме премести. Сваля ме от проекта за новия комплекс. Слага ме да отговарям за… поддръжката на сградите.“
Това беше повече от унижение. Това беше изгнание.
„Има и още“, продължи той, избягвайки погледа ми. „Помниш ли парите, които дадохме на сестра ти?“
Сестра ми, Десислава. Тя беше моята опора. Умна, борбена, тя учеше право в университета и беше единствената ми кръвна връзка в този град. Магдалена беше отказала да помогне за таксите ̀и, затова ние с Мартин ̀и бяхме дали пари от спестяванията си – пари, които всъщност бяха таен аванс, който Мартин беше взел от компанията, планирайки да го върне с бонусите си.
„Асен е разбрал“, прошепна Мартин. „Направил е пълен одит. Сега изглежда, че съм крал от фирмата. От собственото си семейство.“
Стаята започна да се смалява. „Мръсната работа е за жените.“ Думите на Магдалена прокънтяха отново. Тя не просто ме беше обидила. Тя беше обявила война. Тя не искаше просто да ме накаже. Тя искаше да ни унищожи. Тя отнемаше на Мартин работата му, гордостта му и сега, потенциално, свободата му.
„Какво ще правим?“, попитах аз, а гласът ми трепереше.
Мартин най-сетне ме погледна. В очите му нямаше студенина, както в болницата. Имаше само чист, неподправен страх.
Глава 3: Съюзници по неволя
Напрежението в нашия малък апартамент можеше да се разреже с нож. Мартин тръгваше за работа всяка сутрин като на път за ешафода. Връщаше се смазан, мълчалив, носещ миризмата на прашните архиви, в които Асен го беше заточил. Аз бях затворник от друг вид – затворена между четири стени с новородено, бореща се с хормони, липса на сън и нарастващ ужас от финансовата ни катастрофа. Телефонът звънеше, но никога не беше Магдалена. Бяха банки, напомнящи за вноската по кредита.
Една вечер на вратата се позвъни. Не очаквахме никого. Мартин беше още на работа, вероятно преглеждаше фактури за почистващи препарати. Отворих предпазливо.
Беше Ива. Съпругата на Асен.
Тя стоеше в коридора, стиснала малка, скъпа чанта. Ива беше олицетворение на всичко, което Магдалена искаше една снаха да бъде – от богато семейство, безупречно облечена, винаги съгласна, винаги мълчалива. В редките случаи, в които се бяхме виждали на семейни събирания, тя почти не ме поглеждаше.
„Ива?“, изненадах се аз. „Влез, моля те.“
Тя влезе бързо, оглеждайки се през рамо, сякаш я преследват.
„Самуил спи ли?“, попита тя тихо.
„Да, тъкмо заспа.“ Поведох я към кухнята. „Искаш ли чай?“
Тя поклати глава. „Нямам много време. Асен мисли, че съм на фризьор.“
Тя седна на ръба на стола, напрегната като струна.
„Дойдох да те предупредя“, каза тя, без да ме гледа. „По-лошо е, отколкото си мислиш.“
„Какво имаш предвид? Унижението на Мартин? Парите?“
Ива се изсмя – кратък, горчив звук. „Това е детска игра. Асен не иска просто да унижи Мартин. Той иска да го изхвърли. Напълно.“
Взирах се в нея. „Но защо? Той му е брат.“
„Брат?“, тя най-сетне вдигна очи. В тях имаше пустош, която ме уплаши. „В това семейство няма братя. Има само съперници. Асен мрази Мартин. Мрази го, защото е по-добър архитект. Мрази го, защото баща им го харесваше повече. И най-вече…“, тя пое дълбоко дъх. „Мрази го, защото ти го обичаш.“
Бях стъписана. „Какво…“
„Асен ме пребива“, каза тя тихо.
Сякаш подът се отвори под мен. „Ива…“
„Не“, тя вдигна ръка. „Не съм дошла за съжаление. Казвам ти го, за да разбереш с кого си имаш работа. Аз съм в капан. Моето семейство загуби всичко в кризата. Аз съм напълно зависима от него, от Магдалена. Аз съм просто… красива мебел.“
Тя отвори чантата си и извади малка флашка.
„Тук“, каза тя, плъзгайки я по масата. „Асен не е просто жесток. Той е и глупав. И арогантен. Мисли, че съм твърде тъпа, за да забележа.“
„Какво е това?“, прошепнах аз.
„Това е скрит живот. Неговият. От години той източва фирмата. Има мрежа от фиктивни компании, през които прекарва пари. Купува имоти на името на любовницата си. Подправя фактури. Магдалена си затваря очите, стига печалбите да растат, но това… това е различно. Това е чиста кражба.“
„Защо ми го даваш?“, попитах, гледайки флашката, сякаш е змия.
„Защото той ще използва този „аванс“, който Мартин е взел за сестра ти. Ще го раздуе. Ще заведе съдебно дело. Ще се опита да вкара брат си в затвора, Лилия. За да се отърве от него завинаги. А Магдалена ще му позволи, защото тя те мрази повече, отколкото обича Мартин.“
Думите ̀и висяха във въздуха, студени и тежки. Тя беше права. Спомних си думите на Магдалена в болницата. Това беше план.
„Ти трябва да използваш това“, каза Ива, сочейки флашката. „Това е твоят единствен шанс. Не го прави за Мартин. Той е твърде слаб, твърде… добър. Той никога не би го използвал срещу брат си. Направи го за сина си.“
Тя се изправи. „Трябва да тръгвам.“
„Ива, чакай“, хванах ръката ̀и. Кожата ̀и беше ледена. „Ами ти? Какво ще стане с теб, ако той разбере?“
Тя ме погледна и за пръв път видях сълзи в очите ̀и. „Аз отдавна съм загубена, Лилия. Но ти не си. Вземи това и бягай. Или се бий. Но недей просто да стоиш и да чакаш да те унищожат, както направих аз.“
Тя се измъкна от хватката ми и изчезна толкова бързо, колкото се беше появила.
Останах сама в кухнята, стиснала малкото парче пластмаса в ръката си. Това беше морална дилема, увита в предателство. Да използвам ли тайните на една измъчвана жена, за да спася семейството си, като по този начин унищожа друго?
И тогава Самуил изплака от другата стая.
Отговорът дойде веднага. Щях да изгоря целия свят до основи, за да го защитя.
Глава 4: Първият удар
Мартин се върна онази вечер по-късно от обикновено. Имаше нов вид умора по лицето му – не просто изтощение, а поражение. Той дори не ме целуна. Просто свали обувките си и се вторачи в стената.
„Тя беше тук“, каза той.
Сърцето ми подскочи. „Ива ли? Не, не Ива…“
„Майка ми“, уточни той. „Беше в офиса. В моята… стаичка в архива. Донесе ми документи.“
„Какви документи?“
Той влезе в кухнята и седна тежко на стола, на който допреди часове беше седяла Ива. „Предложение. Споразумение.“
Той плъзна папка по масата. Не беше флашката, която Ива ми даде. Беше дебела, официална папка с логото на семейната адвокатска кантора – кантората на Стаменов.
Отворих я. Ръцете ми трепереха. Вътре имаше страници, пълни с юридически жаргон, но същността беше ясна.
Мартин се отказва от всичките си акции във фирмата. Мартин се отказва от всякакви претенции към семейното наследство. Мартин се съгласява да напусне компанията незабавно.
В замяна…
„Те ще „простят“ дълга“, прошепнах аз, четейки клаузата. Парите за таксата на Десислава, представени като злоупотреба. „Няма да повдигат съдебно дело.“
Това беше изнудване. Чисто и просто.
„Тя каза, че това е най-доброто за всички“, каза Мартин глухо. „Каза, че Асен е бесен и че само тя го възпира да не се обади в полицията. Каза, че…“ Той млъкна, преглъщайки.
„Какво е казала, Мартине?“
„Тя каза, че ти си виновна. Че откакто си се появила, само си го настройвала срещу семейството му. Че си го накарала да вземе тези пари за…“ Той не можеше да го изрече.
„За сестра ми“, довърших аз. „Тя иска да се отърве и от двама ни. Иска да те остави без нищо.“
„Тя ни дава къщата“, каза той, сочейкойки към една клауза. „Не, не къщата. Апартамента. Тя ще изплати ипотеката. Ще имаме покрив над главите си. Мога да започна отначало. Да си намеря друга работа.“
Погледнах го. Това ли беше мъжът, който беше изгонил майка си от болничната стая? Къде беше стоманата? Сега виждах само пречупен човек.
„Ти обмисляш да приемеш, нали?“, попитах аз.
„Лилия, какво друго мога да направя? Той има доказателства! Аз взех парите. Мога да отида в затвора! Какво ще стане с теб и Самуил тогава?“
„Значи ще ги оставиш да спечелят? Ще оставиш брат ти и майка ти да ни смачкат, да ти отнемат всичко, за което си работил, всичко, което ти се полага по право, само защото те е страх?“
„Не става дума за страх!“, извика той, скачайки на крака. „Става дума за реалност! Аз не съм като Асен. Аз не съм безмилостен. Аз… аз просто искам да се грижа за семейството си.“
„Като се предадеш?“, изкрещях аз, а сълзите от гняв пареха в очите ми. „Като ни превърнеш в просяци, живеещи от милостинята на Магдалена? Не! Аз няма да подпиша това. Аз няма да живея в апартамент, платен от нейните кървави пари!“
„Ти не разбираш!“, той стисна главата си. „Те ще ни съсипят!“
„Не, ако ние ги съсипем първи.“
Отидох до шкафа, където бях скрила флашката, и я хвърлих на масата. Тя изтрака силно в напрегнатата тишина.
Мартин се вторачи в нея. „Какво е това?“
„Това е нашият изход. Ива беше тук. Даде ми го.“
Той бавно вдигна очи към мен, ужасът в тях постепенно се заменяше с разбиране. „Не.“
„Асен е крал от фирмата от години, Мартине. Милиони. Това е доказателството. Фиктивни компании, банкови преводи, имоти на името на любовницата му. Всичко е тук.“
Мартин отстъпи назад, сякаш флашката го беше изгорила. „Не. Абсолютно не. Няма да го направя, Лилия. Това е брат ми. Няма да използвам нещо, което Ива… това е отвратително.“
„По-отвратително от това да влезеш в затвора за нещо, което не си откраднал? По-отвратително от това да ни изгонят на улицата, защото твоята майка ме мрази? Събуди се, Мартине! Това не е игра. Това е война, която те започнаха!“
„Това е ядрена опция!“, извика той. „Ако използваме това, ние не просто ще го победим. Ще го унищожим. Ще унищожим фирмата. Името на баща ми. Ще пратим Асен в затвора! А Ива? Какво ще стане с Ива? Той ще я убие!“
„Ива знае риска! Тя ми го даде! Тя иска да се бием!“
„Не!“, той удари с юмрук по масата, карайки флашката да подскочи. „Няма да падна на тяхното ниво. Няма да стана като тях. Ще подпиша документите. Поне ще бъдем заедно и в безопасност.“
Той взе папката, взе флашката и се запъти към спалнята, затръшвайки вратата след себе си.
Стоях в кухнята, треперейки от ярост. Безопасност. Той наричаше това безопасност. Аз го наричах доживотна присъда. Магдалена беше спечелила. Тя беше успяла. Беше пречупила сина си.
И тогава осъзнах нещо. Мартин беше взел и двете. И папката, и флашката.
Глава 5: Сестра ми, адвокатът
Не спах тази нощ. Седях във всекидневната, докато Самуил спеше в прегръдките ми, и гледах вратата на спалнята. Чувах Мартин да се върти неспокойно, но той не излезе. Нито аз влязох. Пропастта между нас беше станала твърде широка за прекосяване.
На сутринта той излезе, облечен за работа. Очите му бяха зачервени. Той не ме погледна.
„Мартине“, започнах аз, но гласът ми беше слаб.
„Ще говоря със Стаменов днес. Ще уредя подписването“, каза той и излезе, преди да успея да отговоря.
Щом вратата се затвори, аз се сринах. Плаках. Плаках за изгубената си любов, за наивността си, за страха на съпруга си, който се маскираше като морал. Плаках, защото бяхме в капан.
След това гневът се върна.
Вдигнах телефона и се обадих на Десислава.
„Деси? Аз съм. Имам нужда от помощ.“
Гласът ми сигурно е прозвучал ужасно, защото тя веднага отвърна: „Какво има? Бебето добре ли е?“
„Бебето е добре. Ние не сме. Слушай внимателно.“
Разказах ̀и всичко. За болницата. За бонусите. За „аванса“ за нейната такса. За ултиматума на Магдалена. За флашката на Ива. За отказа на Мартин.
От другата страна на линията имаше дълго мълчание. Десислава, макар и все още студентка по право, имаше по-остър ум от всеки, когото познавах. Тя беше боец.
„Значи той се предава“, каза тя най-накрая, а в гласа ̀и имаше лед.
„Той мисли, че ни защитава.“
„Той ви заравя живи“, отвърна Деси. „Добре. Трябва ми тази флашка, Лили. Сега.“
„Не мога. Мартин я взе. Сигурно е у него, в офиса.“
„По дяволите. Добре, план Б. Ти не можеш да подпишеш нищо. Разбираш ли? Това е семейна собственост. Ако той подпише за отказ от акциите, това засяга и теб. Трябва ти адвокат. Не Стаменов. Истински адвокат.“
„Нямаме пари за адвокат, Деси. Те се погрижиха за това.“
„Остави това на мен. Има една жена. Вера. Тя беше асистент в един от курсовете ми. Гений е. Сега работи в малка, но много агресивна кантора. Те поемат дела срещу големите риби. Ще ̀и се обадя. Но ти трябва да ми обещаеш нещо.“
„Каквото кажеш.“
„Не подписвай нищо. Не се съгласявай на нищо. Печели време. И Лили… трябва да накараш Мартин да се опомни. Защото ако той подпише, преди Вера да се намеси, всичко е свършено.“
Затворих телефона, чувствайки се малко по-силна. Имаше план. Малък, отчаян план.
Прекарах деня, репетирайки какво ще кажа на Мартин. Но той не се прибра. Часът мина шест, после седем, после осем. Самуил плачеше, аз го хранех, люлеех го, а стомахът ми се свиваше от безпокойство.
В девет вечерта телефонът ми иззвъня. Беше Мартин.
„Къде си?“, извиках аз.
„Лилия…“, гласът му беше странен. Далечен. „Срещнах се със Стаменов. И с Асен.“
„Не. Мартине, не си подписал, нали? Кажи ми, че не си…“
„Не“, каза той. „Не подписах.“
Облекчението ме заля толкова силно, че краката ми се подкосиха.
„Но… има проблем“, продължи той. „Те не ми вярват. Мислят, че блъфирам. Асен… той беше бесен. Каза, че щом искам да играя твърдо, ще играем твърдо. Лилия, той подава официална жалба. Утре сутрин. За злоупотреба.“
Светът спря.
„Какво?“, прошепнах аз. „Но той не може…“
„Може. И ще го направи. Стаменов каза, че ще изискат запор на сметките ни, докато тече разследването. Включително ипотечната сметка. Ще загубим апартамента, Лили. Ще загубим всичко.“
„Къде е флашката?“, попитах аз, а гласът ми беше мъртъв.
„При мен е. В джоба ми.“
„Тогава защо, по дяволите, не си я използвал? Защо не я хвърли на масата и не им каза да се…“
„Защото не мога!“, извика той. „Това е… Лили, не мога. Но и не мога да подпиша. Не знам какво да правя.“
„Прибирай се вкъщи“, казах аз, опитвайки се да звуча спокойно. „Веднага. И донеси тази флашка. Обадих се на Деси. Намерила ни е адвокат.“
Имаше дълга пауза.
„Адвокат?“, каза той, сякаш думата му беше чужда.
„Да, Мартине. Адвокат. Войната, която толкова се опитваше да избегнеш? Тя току-що дойде пред вратата ни. Сега ще трябва да решим на коя страна сме.“
Глава 6: Адвокат Вера
На следващата сутрин бяхме в малък, прашен офис в не толкова престижна част на града. Миришеше на стари книги и силно кафе. На бюрото срещу нас седеше Вера. Тя беше млада, може би не по-възрастна от Десислава, с очила с дебели рамки и коса, вързана на небрежен кок. Тя изглеждаше по-скоро като библиотекарка, отколкото като акулата, която Деси ми беше описала.
Докато Вера не проговори.
„Значи“, каза тя, след като изслуша цялата ни история, без да си води бележки. „Майка ви, която е мажоритарен собственик, и брат ви, който е изпълнителен директор, ви изнудват да се откажете от дяловете си, използвайки като лост един неправомерен, но лесно обясним служебен аванс, който сте използвали за образованието на балдъзата си. В отговор, вашата снаха, която е жертва на домашно насилие, ви е предоставила доказателства за мащабни финансови злоупотреби от страна на съпруга си – вашия брат. А вие“, тя се обърна рязко към Мартин, „отказвате да използвате тези доказателства от… нека да видим… морални съображения?“
Мартин се сви под погледа ̀и. „Той ми е брат.“
Вера се облегна назад. „Господин Мартине, вашият брат се готви да ви вкара в затвора, за да открадне наследството ви. Той не ви възприема като „брат“. Той ви възприема като пречка. И вие му помагате.“
„Аз не…“
„Вие сте в позиция, наречена „цайтнот“, продължи тя, без да му обръща внимание. „Асен е направил първия ход с официалната жалба. Това задейства часовника. Сметките ви ще бъдат замразени до края на деня. Банката ще бъде уведомена за разследването и ще активира наказателните клаузи по ипотеката ви. До края на месеца ще сте на улицата. Лилия, като ваша съпруга, е съсобственик на вашите активи, така че тя е въвлечена, независимо дали иска или не. И бебето също.“
Тя спря, оставяйки думите да увиснат.
„Какви са опциите ни?“, попитах аз, игнорирайки Мартин, който беше пребледнял.
„Опция едно: Правите това, което Мартин иска. Предавате се. Подписвате споразумението на Магдалена. Жалбата се оттегля, вие губите всичко, освен апартамента, и живеете до края на дните си под нейния ботуш. Аз не работя по такива дела.“
Тя се наведе напред. „Опция две: Контраатака. Използваме флашката. Но не я хвърляме на масата. Това е аматьорско. Ние подаваме анонимен сигнал до Комисията за финансов надзор и до данъчните. Едновременно с това аз подавам насрещен иск от ваше име срещу Асен и борда на директорите за злонамерено преследване и опит за измама, целящ незаконно придобиване на вашите акции.“
„Но… това ще унищожи фирмата“, прошепна Мартин.
„Много вероятно“, съгласи се Вера. „Но ще спаси вас. Това ще замрази техните активи, не вашите. Ще ги принуди да преговарят. И тогава, вместо да молите за апартамента си, вие ще диктувате условията за вашето напускане. И повярвайте ми, цената ще бъде много по-висока.“
„Ами Ива?“, попитах аз. „Той ще разбере, че е тя.“
„Вероятно“, каза Вера студено. „Това е рискът, който тя е поела. Аз мога да защитя вас, Лилия. Не мога да защитя нея. Това е вашият морален избор.“
Погледнах Мартин. Той гледаше в ръцете си, сякаш бяха мръсни. Дилемата беше върху него. Той можеше да спаси брат си или да спаси съпругата и детето си.
„Мартине?“, казах аз тихо. „Погледни ме.“
Той вдигна очи.
„Току-що родих“, казах аз, повтаряйки думите от болницата. „Изтощена съм. Имам бебе на ръце. И няма да живея на улицата, защото ти не можеш да вземеш тежко решение. Няма да позволя на сина ми да расте, знаейки, че баща му е страхливец, който е позволил на тирани да го смачкат. Ти или ще се биеш с мен, или ще се отместиш и ще ме оставиш аз да се бия.“
Тишината в офиса беше пълна.
Мартин гледа в мен дълго време. Видях битката в очите му – години на подчинение срещу крехката надежда за бъдеще.
Накрая той бръкна в джоба си, извади флашката и я плъзна бавно по бюрото към Вера.
„Направете го“, каза той с дрезгав глас. „Унищожете ги.“
Глава 7: Размяна на удари
Следващите няколко дни бяха сюрреалистични. Живеехме в окото на бурята. Благодарение на бързата намеса на Вера, жалбата на Асен беше блокирана от нашия насрещен иск. Сметките ни останаха отворени, но знаехме, че това е временно. Войната се водеше в кабинети и съдилища, далеч от нас.
Мартин беше като призрак. Той не ходеше на работа. Никой не му се обади. Той седеше с часове, гледайки Самуил, сякаш се опитваше да запомни лицето му.
„Какво направихме, Лили?“, попита ме той една вечер.
„Направихме това, което трябваше“, отговорих аз, макар че собствената ми увереност се пропукваше. Не бях чувала нищо от Ива. Страхувах се да ̀и се обадя.
Анонимният сигнал на Вера беше задействал бомба. Финансовите новини гръмнаха. „Разследване за мащабни злоупотреби в строителна империя“ – гласяха заглавията. Името на фирмата беше навсякъде. Акциите, доколкото ги имаше на борсата, се сринаха.
Тогава дойде техният ход.
Беше следобед, тъкмо бях приспала Самуил, когато на вратата се позвъни. Не беше един човек. Бяха двама. Мъж и жена в строги костюми.
„Госпожо Лилия?“, каза мъжът. „Ние сме от Агенцията за закрила на детето.“
Сърцето ми спря. Буквално спря.
„Мо… моля?“, заекнах аз.
„Получихме анонимен сигнал. За неглижиране на дете. И за… нестабилна семейна среда. Може ли да влезем?“
Магдалена.
Това беше нейният отговор. Тя не се целеше в парите. Не се целеше в Мартин.
Целеше се в Самуил.
„Не. Не можете“, казах аз, а гласът ми трепереше. „Нямате…“
„Имаме заповед за проверка, госпожо. Моля, отдръпнете се.“
Те влязоха. Аз стоях вцепенена в коридора, докато те оглеждаха нашия малък, чист апартамент. Огледаха кухнята, провериха хладилника за храна, надникнаха в стаята на Самуил.
„Къде е съпругът ви?“, попита жената.
„Той… излезе.“ (Беше отишъл да купи мляко, парадоксално).
„Сигналът твърди, че съпругът ви е замесен в криминални дейности. И че вие страдате от тежка следродилна депресия и не сте в състояние да се грижите за детето. Твърди се, че често крещите и оставяте бебето само.“
„Това е лъжа!“, изкрещях аз, осъзнавайки твърде късно как звучи това. „Това е отмъщение! Свекърва ми… тя ни съди…“
Жената ме погледна със съжаление, което беше по-лошо от обвинение. „Разбираме, че сте под стрес. Ще трябва да направим оценка. И може да се наложи да се видим с вас и детето в нашия център.“
Това беше. Това беше краят. Те щяха да ми вземат бебето.
Когато Мартин се върна и видя социалните работници, той изпусна торбата с мляко. Тя се пръсна по пода.
Отне ни час да ги убедим, че сигналът е злонамерен. Те си тръгнаха, но с обещанието, че ще се върнат. Че ще ни наблюдават.
Когато вратата се затвори, аз се свлякох на пода. Мартин ме прегърна. И двамата треперехме.
„Тя се опита да ми вземе сина“, прошепнах аз в ризата му. „Тя се опита да ми вземе Самуил.“
В този момент видях нещо в очите на Мартин да се променя. Мекотата, съмнението, моралните дилеми – всичко изчезна. На негово място се появи нещо твърдо и студено. Нещо, което приличаше на Асен. Нещо, което приличаше на Магдалена.
„Край“, каза той. Гласът му беше спокоен.
Той отиде до телефона и набра Вера.
„Вера? Аз съм, Мартин. Искам среща. С Асен. И с майка ми. И с техния адвокат Стаменов. Утре. Във вашия офис. Кажете им, че ако не дойдат, копие от флашката отива директно при прокурора. Не, не при данъчните. При главния прокурор. И още нещо. Обадете се на Ива. Кажете ̀и, че ако иска да се измъкне жива, трябва да е там.“
Глава 8: Скритият живот на Огнян
Срещата беше насрочена за следващия ден в десет. Но Магдалена имаше още един, последен коз в ръкава си.
Около осем вечерта, докато аз и Мартин седяхме в мълчание, планирайки какво да кажем, на вратата отново се позвъни.
„Ако са социалните, ще се обадя в полицията“, каза Мартин.
Но не бяха те. Беше един мъж, когото не бях виждала от години. Огнян.
Огнян беше моят най-добър приятел от университета. Учехме заедно история на изкуството. Бяхме неразделни… докато не срещнах Мартин. Огнян беше влюбен в мен. Аз знаех. Всички знаеха. Той беше мил, умен, но… аз обичах Мартин. След сватбата ни се бяхме отдалечили.
„Оги?“, изненадах се аз. „Какво правиш тук?“
Той изглеждаше ужасно. Неспокоен, очите му шареха.
„Лили, трябва да говоря с теб. Сам.“ Той погледна към Мартин, който стоеше зад мен със скръстени ръце.
„Каквото имаш да ми казваш, можеш да го кажеш и пред съпруга ми“, отвърнах аз студено.
Огнян преглътна. „Добре. Аз… Лили, аз работя за Асен.“
Светът ми отново се наклони. „Какво? Ти… ти си реставратор.“
„Не съвсем. Работя в една от неговите фондации за изкуство. Поне така си мислех. Оказа се, че… тя е една от фиктивните компании. Лили, аз съм подписвал документи. Не знаех какво подписвам, кълна се. Мислех, че са за придобиване на картини…“
Мартин пристъпи напред. „Какво искаш, Огнян?“
„Той ме изпрати!“, избухна Огнян. „Асен. И майка ви. Казаха, че… че знаят, че съм замесен. Казаха, че ще ме вкарат в затвора заедно с Асен… освен ако не направя нещо за тях.“
„И какво е то?“, попитах аз, макар че вече знаех. Сърцето ми се свиваше от предателството.
„Те искат да свидетелствам“, прошепна той. „Искат да кажа, че… че ние сме имали връзка. Че сме били заедно, докато си била с Мартин. Че…“ Той ме погледна с мъка. „Че има съмнения… чий е Самуил.“
Мартин не каза нищо. Той просто гледаше.
Аз пристъпих напред и зашлевих Огнян. С всичка сила. Звукът отекна в малкия апартамент.
„Вън“, изсъсках аз.
„Лили, моля те!“, той се хвана за бузата. „Те ще ме унищожат! Аз имам… взех заем, за да лекувам майка си… Аз съм затънал до гуша…“
„Ти си дошъл в дома ми“, казах аз, а гласът ми беше нисък и трепереше от ярост. „Да ми кажеш, че ще застанеш пред съда и ще обявиш сина ми за копеле, за да спасиш собствената си кожа? Ти си по-лош от тях. Те са чудовища, но ти… ти беше мой приятел. Махай се. Махай се, преди да съм повикала полиция.“
Огнян ме погледна с разбити очи, после се обърна и избяга надолу по стълбите.
Затворих вратата и се облегнах на нея. Бях изчерпана. Нямах повече сили.
Тогава усетих ръцете на Мартин на раменете си. Той ме обърна към себе си.
Очаквах да видя съмнение. Очаквах да видя болката от старата ревност. Но в очите му нямаше нищо такова.
„Ти си издръжката“, прошепна той, повтаряйки думите на майка си.
Аз се намръщих, неразбирайки.
„Ти си опората. Ти си силата. Аз бях готов да се предам. Аз се усъмних. А ти… ти просто продължаваш да се биеш. Изобщо не те интересуваше какво ще си помисля аз. Ти просто защити сина си.“
„Мартине…“
„Не“, каза той. „Аз приключих. Приключих да бъда слаб. Приключих да бъда „добрият“ брат. Те докоснаха сина ми. Те докоснаха теб. Утре сутрин… аз ще сложа край на това.“
Глава 9: Заседателната зала
Офисът на Вера беше твърде малък за войната, която щеше да се състои в него.
Ние с Мартин пристигнахме първи, заедно с Вера. Аз държах Самуил в кошчето. Настоях да дойде с нас. Исках Магдалена да го гледа в лицето, докато се опитва да ни унищожи.
В десет без пет пристигнаха те. Адвокат Стаменов влезе пръв, надут и самоуверен. След него беше Асен. Лицето му беше сиво от ярост. Той ни изгледа с чиста, концентрирана омраза.
След него беше Магдалена. Безупречна както винаги, но очите ̀и бяха като на хищник в капан.
И накрая, почти скрита зад тях, беше Ива. Изглеждаше по-слаба от всякога. На ръката ̀и, точно под маншета на скъпата ̀и риза, видях тъмната сянка на синина.
Те седнаха. Стаята беше заредена с напрежение.
„Добре“, каза Вера, без да губи време. „Предполагам, че всички знаем защо сме тук. Моите клиенти са готови да обсъдят споразумение, което да предотврати пълното унищожаване на компанията и последващи наказателни обвинения срещу господин Асен.“
„Вие блъфирате“, изсмя се Стаменов. „Разполагате с някаква неясна флашка, дадена ви от…“ Той погледна презрително към Ива. „Една истерична съпруга. Това няма стойност.“
„Наистина ли?“, попита Вера и включи проектора в стаята.
На стената се появиха банкови извлечения. Офшорни сметки. Нотариални актове за имоти на името на жена, която определено не беше Ива.
Асен скочи. „Изключи това!“
„Седнете, господин Асен“, каза Вера спокойно. „Това е само копие. Оригиналите са на сигурно място. Както и свидетелските показания на господин Огнян, който е бил неволен съучастник във вашата схема с „фондацията“ и е много склонен да сътрудничи в замяна на имунитет.“
Лицето на Асен пребледня. Той не знаеше, че Огнян е идвал при нас. Мислеше, че Огнян е негов човек.
„Това е абсурд!“, извика Магдалена. „Това е изнудване! Вие… вие, малка мръснице…“, тя посочи към мен. „Вие направихте това!“
„Аз защитих семейството си, Магдалена“, казах аз тихо, срещайки погледа ̀и. „Точно както вие се опитахте да защитите вашето… или по-скоро вашата империя.“
„И какво искате?“, изсъска Стаменов, виждайки, че губи. „Пари?“
„О, ще стигнем до парите“, каза Мартин. Всички очи се обърнаха към него. Той беше седял мълчаливо досега. Гласът му беше студен и непознат.
„Първо“, каза Мартин, „искам пълна оставка. Асен напуска компанията. Днес. И прехвърля всичките си дялове на мен.“
„Невъзможно!“, извика Асен.
„Млъкни!“, сопна се Магдалена. Тя гледаше Мартин, сякаш го виждаше за пръв път.
„Второ“, продължи Мартин. „Искам пълно изкупуване на моите акции. На пълна пазарна стойност, оценена от независим оценител, преди новината за вашето разследване да срине цената. Парите ще бъдат преведени в доверителна сметка на името на сина ми, Самуил.“
„Това ще фалира фирмата!“, прошепна Стаменов.
„Трябваше да помислите за това, преди да крадете от нея“, отвърна Вера.
„И трето“, каза Мартин и гласът му стана още по-студен. „Ти, майко… ти ще се оттеглиш. Ще предадеш контрола над борда на директорите. Няма да имаш повече никаква власт. Ще прекараш остатъка от живота си, гледайки как фирмата, която обичаш повече от синовете си, се управлява от хора, които не носят твоето име.“
Магдалена изглеждаше така, сякаш ̀и беше спрял въздухът.
„Ти… ти не можеш… Аз те създадох!“, извика тя.
„Ти създаде чудовище, майко. Ти ме научи, че бизнесът е война. Е, поздравления. Аз спечелих.“ Мартин се изправи. „Това не е всичко.“
Той се обърна към Ива. Тя трепереше, вперила поглед в масата.
„Вера ще ви даде документите“, каза Мартин на Асен. „Ще подпишеш и документите за развод. Ива получава къщата, в която живеете, и издръжка, достатъчна, за да не ̀и се налага да работи до края на живота си. В замяна на това… тя няма да свидетелства за побоите. Смятай го за жест на добра воля.“
Асен изглеждаше готов да експлодира. Той погледна към Ива с такава омраза, че аз инстинктивно притиснах Самуил към себе си.
И тогава Ива направи нещо неочаквано. Тя вдигна поглед. Право към Асен.
„И още нещо“, каза тя, а гласът ̀и беше ясен и силен. „Искам ограничителна заповед. И ако някога се доближиш до мен или до любовницата си, или до който и да е от новите си бизнес партньори… аз ще говоря. Разбра ли ме?“
Асен я гледаше смаяно. Агнесата беше станала лъвица.
Магдалена се срина на стола си. Победена. Напълно и изцяло победена, не от врагове, а от собственото си семейство.
„Имате двадесет и четири часа да подпишете“, каза Вера, бутайки купчина документи през масата. „Ако не го направите, в десет сутринта утре сигналът до прокуратурата става официален. Срещата приключи.“
Глава 10: Нова издръжка
Мина една година.
Живеехме в друга къща. Не беше малкият апартамент с ипотеката, нито студеният мавзолей на Магдалена. Беше къща с двор, която бяхме купили с парите от споразумението. Беше светла, пълна с книги и детски играчки.
Фирмата оцеля. На косъм. Управляваше се от външен борд, точно както Мартин беше поискал. Магдалена беше в принудително изгнание, пътуваше по света, но никога не се обади.
Асен беше изчезнал. Чухме, че се е преместил в чужбина с любовницата си, опитвайки се да започне отначало с малкото, което му беше останало скрито.
Ива процъфтяваше. Беше продала огромната къща и си беше купила малка галерия. Точно като тази, в която се бяхме срещнали с Мартин. Понякога пиехме кафе заедно.
Десислава беше завършила с отличие. Вера веднага я беше наела в кантората си. Сестра ми беше родена да бъде акула.
Огнян беше получил условна присъда, благодарение на нашето застъпничество. Беше ми изпратил дълго, разкаяно писмо. Не му отговорих.
Една съботна сутрин аз се събудих от слънцето. Мартин го нямаше в леглото. Чух смях от долния етаж.
Слязох в кухнята.
Самуил, който вече беше прохождащо дете, се кикотеше, докато Мартин се опитваше да му обуе обувките. Мартин не носеше костюм. Носеше дънки и стара тениска. Той не беше вече вицепрезидент. Беше започнал собствена малка архитектурна фирма – проектираше къщи, които бяха красиви и функционални, а не студени корпоративни сгради. Беше по-уморен от всякога, но и по-щастлив.
Той вдигна поглед, когато влязох. „Добро утро. Този малък бандит току-що разля зърнената си закуска по целия под.“
Аз се усмихнах. Погледнах към бъркотията от мляко и овесени ядки на пода.
„Е“, казах аз, взимайки кърпа. „Явно това е мръсната работа.“
Мартин се изправи, вдигна Самуил на ръце и ме целуна.
„Ти си издръжката“, каза той тихо в косата ми, повтаряйки думите, които бяха започнали всичко, но сега смисълът им беше съвсем друг.
Аз поклатих глава, облегната на него.
„Не“, поправих го аз. „Ние сме.“