Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете, но твърде малък, за да разгадаеш лъжите, които възрастните си казват един на друг. Майка ми, Анна, ме държеше силно за ръката, докато вървяхме към дома на леля Магда. Аз не обичах да ходя там. Къщата им беше огромна, студена и винаги миришеше на препарат за мебели и нещо кисело, което не можех да определя.
Леля Магда беше по-голямата сестра на майка ми. Тя се беше омъжила за Петър, мъж с тежък поглед и бизнес, за който се говореше само шепнешком. Имаха пари. Това се усещаше във всичко – в лъскавия паркет, по който ме караха да ходя на пръсти, в кристалните чаши, от които не ми даваха да пия, в напрегнатата тишина, която цареше, щом Петър се прибереше.
Този ден беше различен. Леля Магда беше необичайно припряна. Крещеше на прислужницата, тръшкаше врати. Майка ми се опитваше да я успокои, а аз седях на ръба на плюшения диван, който бодеше голите ми крака, и си играех с едно изскубнато копче от роклята ми.
Тогава започна.
„Пликът го няма“, извика Магда от другата стая. Гласът ѝ беше писклив.
Майка ми влезе при нея. Чух приглушен разговор, после гласът на леля ми се извиси: „Бяха много пари, Анна! Много! Бяха на масата в кухнята!“
„Сигурно си ги преместила, Магда, успокой се“, опита се майка ми.
„Не съм! Аз не си губя нещата! Тук бяхте само ти и… тя.“
Сърцето ми започна да бие толкова бързо, че сякаш щеше да изскочи. Магда влезе в хола, следвана от пребледнялата ми майка. Очите на леля ми бяха присвити, впити в мен.
„Лилия“, каза тя с глас, който се опитваше да звучи мило, но беше остър като стъкло. „Ти видя ли един бял плик на масата? В кухнята?“
Поклатих глава. Копчето падна от пръстите ми и се търкулна под дивана.
„Сигурна ли си? Може да си го взела да си играеш. Да си го помислила за хартия за рисуване?“
„Не“, прошепнах.
„Петър ще ме убие! Тези пари бяха за него!“ Тя се обърна към майка ми. „Тя го е взела, Анна! Кой друг? Само тя мърдаше из къщата!“
Майка ми ме сграбчи за рамото. „Лилия, кажи истината! Къде са парите?“
„Не съм ги взимала!“
Започнах да плача. Колкото повече отричах, толкова по-убедени изглеждаха те. Преобърнаха стаята. Накараха ме да си изпразня джобовете, в които имаше само две лешчета и смачкано листо.
„Тя лъже!“, отсече Магда. „Децата са такива. Лукави.“
Тогава майка ми направи нещо, което никога няма да забравя. Тя клекна пред мен, стисна ръцете ми до болка и каза с леден глас: „Ако не кажеш къде са парите докато преброя до три, ще се обадя на полицията. Ще дойдат полицаи и ще те отведат в затвора за крадци. Там е тъмно и страшно.“
Светът ми се срути. Жената, която трябваше да ме пази, ме заплашваше. Погледнах към леля ми, която стоеше със скръстени ръце и изражение на доволство, сякаш е спечелила някакъв спор.
Ужасът беше толкова парализиращ, че в един момент се случи нещо странно. Започнах да се чудя. Ами ако наистина съм ги взела? Може би съм ги взела, докато съм била в кухнята за вода, и съм ги скрила някъде? Може би съм ги пъхнала в някоя книга или зад възглавницата? Мозъкът ми, отчаян да спре заплахата от полицията, започна да си измисля фалшиви спомени.
„Може би…“, започнах аз през сълзи, „…може би съм ги сложила в… в онази ваза?“
Магда изтича и почти счупи вазата. Вътре нямаше нищо.
„Лъже!“, изкрещя тя.
Тръгнахме си малко след това. Майка ми ме влачеше по улицата. Не ми каза нито дума. Мълчанието ѝ беше по-страшно от крясъците на леля ми. Качихме се на влака за вкъщи. Пътуването беше дълго. Седях до прозореца, а сълзите изсъхваха по бузите ми. Чувствах се мръсна. Крадец. Майка ми гледаше право напред, стиснала устни в тънка, бяла черта. Знаех, че ме мрази.
Влакът тракаше монотонно. Чувствах се напълно сама.
Точно преди да пристигнем, телефонът на майка ми иззвъня. Беше от онези старите, тухлени мобилни телефони, които тогава бяха рядкост. Тя вдигна.
„Да?“
Последва тишина.
„Какво?“
Още тишина.
„А… добре. Добре, Магда. Радвам се. Да. Дочуване.“
Тя затвори и прибра телефона. Продължи да гледа напред. Минаха няколко минути. Не издържах.
„Мамо?“
Тя бавно обърна глава към мен. В погледа ѝ нямаше облекчение, само умора.
„Леля ти се обади.“
Затаих дъх.
„Намерила е плика. Бил е паднал зад шкафа в кухнята.“
Тя го каза невинно, сякаш ми съобщаваше, че навън вали. Сякаш преди час не ме беше заплашвала със затвор. Сякаш не бях прекарала най-ужасните часове в живота си, вярвайки, че съм престъпник.
„О“, беше всичко, което успях да кажа.
Тя въздъхна. „Поне всичко се оправи.“
Но нищо не се оправи. В този момент, в тракащия влак, нещо в мен се счупи. Онова петгодишно момиченце, което вярваше в справедливостта и в майчината закрила, изчезна. И на негово място се роди някой друг – някой, който знаеше, че възрастните лъжат, че невинността не те пази и че семейството може да бъде по-опасно от непознатите.
Глава 2
Призовката
Изминаха двадесет и две години.
Влакът отдавна беше заменен от шума на града и тромавия ритъм на трамваите. Живеех с майка ми, Анна, в стария апартамент на баба ми – място, изпълнено със скърцащи подове и миризма на стари книги. Анна така и не се омъжи повторно след смъртта на баща ми, случила се малко след инцидента с плика. Понякога се чудех дали онзи ден не е отровил и нейния живот, така както беше отровил моя.
Завършвах право. Бях в последната си година в университета. Избрах тази професия не от някакво възвишено чувство за справедливост, а от сурова нужда. Истината, както бях научила, не се разкриваше от само себе си; тя трябваше да бъде изтръгната, извоювана с аргументи, доказателства и процедури. Правото беше моята броня.
Връзката ми с майка ми беше сложна. Обичах я, но никога не ѝ простих. Онзи ден във влака стоеше между нас като невидима стъклена стена. Тя се превърна в плаха, тревожна жена, която винаги се съгласяваше с по-силните. Особено с леля Магда.
Магда и Петър бяха станали неприлично богати. Бизнесът му, каквото и да беше, процъфтяваше. Живееха в къща извън града, която приличаше на крепост. Имаха син, Мартин, няколко години по-млад от мен. Той беше класическият пример за разглезено богато дете, учеше нещо безсмислено в частен университет и сменяше скъпите си коли всяка година.
Виждахме ги рядко, обикновено по празници, където аз играех ролята на мълчаливата, неблагодарна роднина, а майка ми се усмихваше раболепно на всяка хаплива забележка на Магда.
Опитвах се да се измъкна. От месеци работех в една кантора като стажант и спестявах всеки лев. Целта ми беше ипотечен кредит. Малък апартамент, само мой. Място, където да дишам. Кредитът за жилище беше моят път към свободата. Тъкмо бях подала документите в банката и чаках предварително одобрение.
Една вечер се прибрах късно от университета. Библиотеката беше задушна, а главата ме болеше от четене на съдебна практика. Майка ми седеше в кухнята на слаба светлина. На масата пред нея имаше дебел, официално изглеждащ плик.
„Какво е това?“, попитах, оставяйки чантата си.
Тя вдигна поглед. Очите ѝ бяха зачервени. „Дойде днес. За теб е. И за мен.“
Взех плика. Беше от адвокатска кантора. Сърцето ми подскочи – помислих, че е нещо за стажа ми.
Но не беше.
Беше призовка.
„Какво…“
Отворих го. Ръцете ми започнаха да треперят, докато четях правния жаргон. Беше съдебен иск. Иск за делба на недвижим имот.
Ищец: Магда.
Ответници: Анна и Лилия.
Предмет на иска: Апартаментът, в който живеехме.
„Не разбирам“, казах глухо. „Това е апартаментът на баба. Тя го остави на теб и на леля Магда. По равно.“
„Да“, прошепна майка ми. „Но ние живеем тук. Имаме уговорка… от години…“
„Очевидно уговорката е приключила.“ Препрочетох документите. Магда искаше принудителна публична продан на имота. Искаше да ни изхвърли.
„Защо?“, попитах, въпреки че вече знаех отговора. Защото можеше. „Защо сега?“
Майка ми се разплака. „Обадих ѝ се. Тя… тя каза, че парите им трябват. Че Петър разширява бизнеса. Каза, че сме живели тук достатъчно дълго безплатно и е време да се махаме.“
„Безплатно?“, извиках. „Ние плащаме данъците! Ние сме правили всички ремонти! Ти се грижеше за баба в този апартамент, докато тя беше на екзотичните си почивки!“
„Тя каза, че това няма значение. Че законът е на нейна страна.“
Погледнах документите отново. Като студент по право, видях истината в тях. Тя имаше право на своята половина. Можеше да поиска делба. И предвид отношенията ни, съдът най-вероятно щеше да отсъди продажба, тъй като имотът беше неподеляем.
Бяхме в капан.
Планът ми за ипотека, за моето бягство, се изпари. Сега се борех да не останем на улицата.
„Тя не може да направи това“, казах по-скоро на себе си, отколкото на майка ми.
„Може, Лили. И го прави.“ Анна скри лице в ръцете си. „Тя винаги получава каквото иска. Винаги.“
В мен се надигна студена ярост. Тя не беше просто ярост срещу съдебния иск. Беше стара, събирана с години ярост. Беше яростта на петгодишното момиче във влака.
„Не и този път“, казах. Гласът ми беше твърд и непознат дори за мен самата. „Тя иска да играе по правилата на закона? Добре. Ще играем.“
Взех телефона си.
„Какво правиш?“
„Обаждам се на Петър. Искам среща. Веднага.“
Майка ми ме погледна с ужас. „Недей, Лилия! Ще влошиш нещата!“
„Нещата вече са възможно най-лоши, мамо. Време е да им припомним с кого си имат работа.“
Вече не бях изплашеното дете. Бях техният най-голям кошмар. Бях юрист.
Глава 3
Бизнесменът
Къщата на Петър и Магда беше на хълм извън града. Беше модерна, стъклена и бетонна кутия, която изглеждаше студена и необитаема, въпреки скъпото осветление. Валеше ситен, противен дъжд, когато спрях старата ни кола пред масивната порта от ковано желязо.
„Сигурна ли си в това, Лили?“, попита майка ми за стотен път. Тя беше на ръба на паниката.
„Трябва да знаят, че няма да се дадем без бой.“
Натиснах интеркома. След малко се чу пращене и гласът на Петър, отсечен и нетърпелив: „Да?“
„Ние сме. Анна и Лилия. Искаме да говорим.“
Последва дълга пауза. Чух приглушен разговор, вероятно с Магда. Накрая портата избръмча и се отвори бавно.
Влязохме в нещо, което приличаше по-скоро на офис лоби, отколкото на хол. Всичко беше в сиво, черно и хром. Петър стоеше пред огромен прозорец с изглед към мокрия град долу. Той беше висок, с изцяло посивяла коса, подстригана късо, и носеше скъп домашен халат върху ризата си. Държеше чаша с кехлибарена течност.
Магда седеше на диван, който изглеждаше болезнено неудобен. Беше остаряла. Лицето ѝ беше опънато от процедури, но очите ѝ бяха същите – малки, пресметливи и лишени от топлина.
„Е?“, каза Петър, без да се обръща. „Какво има?“
„Получихме документите“, започнах аз, опитвайки се гласът ми да не трепери. Сложих призовката на стъклената маса. „Иск за делба.“
Магда се изсмя сухо. „Бързи сте. Адвокатите ми казаха, че ще отнеме дни.“
„Защо, Магда?“, попита майка ми с треперещ глас. „След всичко… това е домът ни.“
„Това е инвестиция, Анна“, поправи я Петър, като най-сетне се обърна. Погледът му беше леден. „Инвестиция, която стои заключена от двадесет години. Време е да си върнем парите.“
„Пари ли?“, попитах аз. „Вие сте затрупани с пари. Това е единственият дом, който имаме.“
„Проблемите на бедните не ме интересуват, Лилия“, каза Петър. „Имам нужда от ликвидност. Бизнесът се разраства, имам нови проекти. Не мога да държа капитал в панелен апартамент.“
Той отпи от чашата си. Арогантността му беше почти физическа, задушаваща.
„А ти?“, обърнах се към леля си. „Ти си съгласна с това? Да изхвърлиш собствената си сестра на улицата?“
Магда се надигна. „Не ме карай да се чувствам виновна, моля те. Колко години живяхте там? Колко? Плащахте ли наем? Не. Ние бяхме добри с вас. Сега имаме нужда от нашата част. Това е справедливо.“
„Справедливо?“, избухнах аз. „Не ми говори за справедливост! Ти не знаеш какво означава тази дума! Ти си жената, която обвини петгодишно дете в кражба, за да прикрие собствената си небрежност!“
Настъпи тишина. Пълна, оглушителна тишина, нарушавана само от дъжда по прозорците.
Майка ми ахна. „Лилия, недей…“
Петър вдигна вежда. „Какво?“
Магда пребледня. „Тя не знае какво говори. Това беше отдавна.“
„О, знам много добре“, продължих аз, усещайки прилив на сила. „Спомням си всичко. Спомням си как ме заплашвахте с полиция. Спомням си как повярвах, че съм крадец. А ти дори не се извини. Ти просто невинно се обади, че си намерила парите.“
Петър бавно остави чашата си. Той гледаше не мен, а жена си. „Какви пари? Каква кражба?“
„Глупости!“, сопна се Магда, опитвайки се да си върне контрола. „Детски истории. Това няма нищо общо със сегашната ситуация. Искът е подаден. Или ще се споразумеем за продажба, или съдът ще я нареди. Във всеки случай, вие се махате.“
„Ще се видим в съда тогава“, казах аз.
„Не бъди глупава, Лилия.“ Петър пристъпи към мен. Той беше много по-висок, отколкото го помнех. „Ти си още студентка. Аз имам най-добрата кантора в града. Ще ви смачкат. Ще платите и разноските по делото. Ще изгубите всичко. По-добре приемете предложението ми.“
„Какво предложение?“
„Ще ви дам десет процента над вашата половина от пазарната оценка. Вземете ги и се махайте. Това е последната ми оферта.“
Това беше обида. Десет процента отгоре нямаше да стигнат дори за първоначална вноска за стая в краен квартал.
„Не“, казах.
Петър сви рамене. „Както желаеш. Сега, ако обичате, имам работа.“
Той се обърна с гръб към нас, ясен знак, че срещата е приключила.
Докато вървяхме към вратата, майка ми се обърна с последен опит за молба. „Магда, моля те…“
„Махай се, Анна. Писна ми от теб и хленченето ти“, каза Магда, без да я погледне.
Когато седнахме в колата, ръцете ми трепереха толкова силно, че не можех да запаля двигателя. Майка ми плачеше тихо до мен.
„Какво ще правим, Лили? Те ще ни унищожат.“
Погледнах към светещите прозорци на крепостта. „Не, няма. Той каза, че има нужда от ликвидност. Каза, че бизнесът се разраства. Бизнесмени като него лъжат толкова лесно, колкото дишат. Нещо не е наред. Той е притиснат.“
„Откъде знаеш?“
„Защото, ако не беше, нямаше да ни вика на среща. Щеше просто да остави адвокатите си да ни смачкат. Той блъфира.“
Запалих двигателя. „Ще разбера какво крие, мамо. Ще го разнищя. Дори да е последното нещо, което правя.“
Глава 4
Пукнатини във фасадата
Следващите няколко седмици бяха ад. Майка ми беше в нервна криза, а аз се разкъсвах между лекциите, стажа в кантората и безкрайните часове в библиотеката, където ровех не само в учебниците, но и във всичко, свързано с бизнеса на Петър.
Първата стъпка беше да намеря адвокат. Не можех да се явя сама. Стажантската ми позиция беше в малка кантора, занимаваща се предимно с граждански дела. Шефът ми, Стефан, беше млад, но изключително умен и пробивен юрист. Един следобед събрах смелост и му разказах всичко.
Той ме слушаше внимателно, без да ме прекъсва. Когато свърших, той се облегна назад.
„Петър…“, каза той замислено. „Чувал съм името. Строителен предприемач, нали? Бързо разрастване, големи проекти.“
„Точно така“, потвърдих аз. „Твърди, че му трябва ликвидност за разширяване.“
Стефан се почука с химикалка по брадичката. „Звучи ми съмнително. Когато един бизнес се разширява, той тегли банкови кредити, не съди роднини за апартамент. Това е отчаян ход. Това са дребни пари за човек с неговия мащаб.“
„Точно това си помислих и аз!“
„Добре, Лилия. Ще поема случая ви. Про боно. Като част от стажа ти.“
Облекчението ме заля толкова силно, че почти се разплаках. „Благодаря ти, Стефане. Не знам как…“
„Не ми благодари още. Ще бъде тежко. Тяхната кантора е акула. Но ти каза нещо интересно. За отчаянието. Хайде да видим колко е отчаян.“
Започнахме да копаем. Разделихме си задачите. Стефан щеше да се заеме с официалните процедури по делото – отговори на иска, насрочване на заседания. Моята задача беше да направя проучване. Да намеря всичко за „Империя“ – фирмата на Петър.
Първоначално всичко изглеждаше чисто. Фирмата беше регистрирана, плащаше данъци, имаше няколко големи завършени обекта. Но когато задълбах в публичните регистри, започнах да забелязвам нещо.
Имаше поредица от скорошни прехвърляния на собственост. Няколко имота бяха продадени набързо, на цени, които изглеждаха под пазарните. След това открих исковете.
Не един, а три. Три съдебни дела, заведени през последните шест месеца срещу фирмата на Петър. Всичките бяха от доставчици на материали за неплатени фактури. Големи суми.
„Той не се разширява“, казах на Стефан, показвайки му документите. „Той потъва.“
„Това е повече от това“, каза Стефан, мръщейки се. „Виж това. Той е изтеглил огромен заем преди две години. Не банков, а от частна кредитна компания. С брутални лихви. И падежът наближава.“
Пъзелът започваше да се нарежда. Петър не просто имаше нужда от ликвидност. Той беше на ръба на фалита. Съдебните дела от доставчици бяха само върхът на айсберга. Той се опитваше да събере всяка стотинка, за да покрие този огромен, токсичен заем. Нашият апартамент беше просто капка в морето, но той беше толкова отчаян, че беше готов да удави и нас.
В същото време се опитах да се свържа с Мартин, братовчед ми. Намерих го в социалните мрежи. Профилът му беше пълна противоположност на родителите му – снимки от протести, философски цитати, занемарен артистичен вид. Той беше студентът-бунтар.
Писах му. „Мартине, аз съм Лилия. Трябва да говоря с теб. Спешно е. Засяга родителите ти.“
Изненадващо, той отговори почти веднага.
„Здравей, братовчедке. Да не би нашите пак да правят мръсотии?“
Срещнахме се в евтино кафене близо до университета. Той дойде с раздърпано яке и вид на човек, който не е спал от дни.
„Съдят ни“, казах без заобикалки. „Искат да продадат апартамента на майка ми.“
Мартин изруга под нос. „Знаех си. Баща ми е извън контрол. Вкъщи е война.“
„Война? Заради парите ли?“
„И заради това.“ Той се поколеба, отпи голяма глътка кафе. „Знаеш ли, Лили, аз мразя това, в което са се превърнали. Мразя парите им, мразя къщата им, мразя лицемерието им.“
„Какво става, Мартине? Баща ти е затънал, нали? Фирмата му…“
„Фирмата му е куха. Всичко е фасада. Той рискува всичко на една последна сделка, някакъв огромен комплекс, и тя се провали. Инвеститорите се оттеглиха. Сега всички си искат парите.“
Това беше злато. Това беше мотивът.
„Но има и още нещо“, продължи той, свеждайки поглед. „Майка ми… тя също е странна. Постоянно говори по телефона, крие се. Мисля, че… мисля, че баща ми има любовница.“
Това не го очаквах. „Какво? Защо мислиш така?“
„Не знам. Атмосферата е отровна. Те не си говорят, само си крещят. Тя харчи неконтролируемо, сякаш отмъщава за нещо. А той е по-студен и по-жесток от всякога.“
Инстинктът ми се обади. Нещо в историята за любовницата не се връзваше. Ако Петър беше на ръба на фалита, едва ли щеше да поддържа скъпа любовница. Но Мартин беше уловил нещо. Напрежението.
„Мартине, трябва ми услуга“, казах аз.
Той ме погледна подозрително.
„Има ли някакви документи вкъщи? Някакви сейфове, чекмеджета? Нещо, свързано със заем? Или… нещо лично на майка ти?“
„Искаш да шпионирам?“
„Искам да не останем на улицата. Те започнаха това, Мартине. Аз просто се защитавам.“
Той мълча дълго. „Баща ми има кабинет. Заключен е. Но аз знам къде държи резервния ключ. Ще видя какво мога да направя. Но не го правя за теб. Правя го, защото ми писна от лъжите им.“
Глава 5
Дългът
Докато чаках Мартин да се обади, напрежението вкъщи ставаше нетърпимо. Майка ми беше сянка на себе си. Една вечер, докато преглеждах за пореден път иска на Магда, тя влезе в стаята ми.
„Той ще ни съсипе, нали?“, попита тя.
„Няма, мамо. Намерихме слабото му място. Той е затънал до гуша в дългове. Това е акт на отчаяние.“
Анна седна на леглото. „Ти не разбираш, Лили. Не е само апартаментът.“
Погледнах я. В очите ѝ имаше стар, познат страх. Страхът от деня с плика.
„Какво не разбирам?“
Тя започна да плаче, онзи тих, безпомощен плач, който мразех. „Аз… аз им дължа пари. На Магда.“
Стомахът ми се сви. „Какви пари?“
„Отдавна беше. След като баща ти почина. Бях… не бях добре. Започнах да… да играя. Малко. После повече.“
Не можех да повярвам на ушите си. „Хазарт? Ти си играла хазарт?“
Тя кимна, засрамена. „Загубих много. Щяха да ни вземат апартамента още тогава. Не знаех какво да правя. Помолих Магда. Тя ми даде назаем. Голяма сума. Огромна.“
„И ти никога не си ми казала?“
„Тя ме накара да обещая. Каза, че ако Петър разбере, ще ѝ се ядоса. Каза, че това е нашата тайна.“
Студена вълна ме заля. „Заем. Ти си взела заем от Магда.“
И тогава всичко си дойде на мястото.
Влакът. Заплахите с полиция. Паниката на майка ми.
„Онзи ден“, прошепнах. „Пликът с парите. Ти не си ми повярвала, не защото си мислила, че съм крадец, а защото си била уплашена до смърт от нея. Ти вече си ѝ била длъжник.“
Тя не отговори. Само плачеше по-силно.
Предателството беше толкова дълбоко, че ми спря дъха. Целият ми живот, цялата ми травма, всичко беше построено върху това. Тя не ме е защитила, защото е била в капана на собствения си срам и дълг.
„Това ли е?“, попитах с леден глас. „Това ли е причината да ѝ позволяваш да ни третира като боклук през всичките тези години? Заради един заем?“
„Тя ми спаси живота, Лили! Тя ни спаси дома!“
„Не!“, изкрещях аз. „Тя те е купила! Тя е купила твоето мълчание и подчинение! И сега идва да си прибере всичко, с лихвите!“
Станах и започнах да крача из стаята. Усещах се като в капан. Сега Магда имаше две оръжия срещу нас – законния си дял от апартамента и тайния, незаконен дълг на майка ми.
„Има ли документ? Разписка? Нещо подписано?“
„Не… мисля, че не. Беше в брой. Просто… сестринска уговорка.“
„Няма такова нещо като сестринска уговорка с Магда“, изсъсках аз. „Тя ще използва това срещу нас в съда. Ще те изкара неблагодарна, лъжкиня, комарджийка. Ще ни унищожи.“
Точно в този момент телефонът ми извибрира. Беше съобщение от Мартин.
„В кабинета е. Не е заключен. Ела. Сега. Сам съм.“
Глава 6
Скритият живот
Паркирах колата на улицата под къщата на Магда и Петър. Мартин ми беше казал да вляза през задния вход, който водел към кухнята. Чувствах се като престъпник, но адреналинът заглушаваше страха.
Мартин ме чакаше в коридора. Беше блед.
„Добре ли си?“, попитах.
„Мисля, че намерих нещо. Но не е това, което очакваш. Не е за баща ми.“
Той ме поведе към кабинета. Беше стая, облицована с тъмно дърво, с огромно бюро и миризма на пури и стара хартия.
„Той е на среща. Мама е на фризьор. Имаме малко време“, каза Мартин.
Той посочи към малък, вграден в стената сейф, който беше отворен.
„Как…“
„Комбинацията е рождената му дата. Банално. Повечето документи са за фирмата, ипотеки, заеми. Това, което ти каза, е вярно. Затънал е.“
„Тогава какво намери?“
Мартин се наведе и извади тънка папка от дъното на сейфа. Не беше делова папка. Беше тъмносиня, от кадифе.
„Това беше скрито вътре в неговите документи. Но не е негово. На майка ми е.“
Той отвори папката.
Вътре имаше писма. Не имейли, а истински, ръкописни писма. И няколко стари снимки. На снимките беше леля Магда, но много по-млада. И не беше с Петър. Беше с друг мъж. Мъж, когото не познавах. Изглеждаха щастливи. Прегърнати на някакъв плаж.
Започнах да чета писмата. Бяха любовни.
„…не мога повече, Магда. Този живот с него те убива. Ела с мен. Парите са готови. Ще започнем отначало…“
„…Петър никога няма да ме пусне. Той ме контролира. Трябват ми парите, за да се измъкна. Дай ми още малко време…“
„…ще те чакам на нашето място. Пликът ще е при теб. Вземи го и да изчезваме…“
Датата на последното писмо ме накара да настръхна. Беше денят преди да отидем на гости. Денят на „изгубения“ плик.
„О, боже мой“, прошепнах.
„Какво?“, попита Мартин.
„Това не са пари за Петър. Това са пари от любовника ѝ, за да избяга от Петър.“
Всичко се преобърна. Обвинението. Паниката на Магда. Тя не се е страхувала от Петър, защото е изгубила парите му. Тя се е страхувала, защото той е щял да намери парите за бягството ѝ.
„Тя не е изгубила плика, Мартине“, казах аз, а гласът ми трепереше от прозрението. „Тя го е скрила. Скрила го е, защото Петър се е прибрал неочаквано. И за да отклони всяко подозрение, за да създаде хаос и да има причина за претърсването на къщата, тя е обвинила мен.“
Петгодишно дете. Най-лесната, най-невинната жертва.
„Тя ме е използвала“, казах глухо. „Пожертвала ме е, за да спаси собствената си тайна. И дори не е избягала. Очевидно се е провалила.“
„Значи… целият този скандал…“, започна Мартин.
„Е бил фарс. За прикритие.“
Погледнах документите в ръката си. Това беше изневяра. Това беше скрит живот. И беше мотивът за престъплението, което беше белязало целия ми живот.
Но това не беше всичко. На дъното на папката имаше още един документ. Беше скорошен. Банково извлечение. Но не беше на Магда. Беше от офшорна сметка. На името на мъжа от снимките.
И на нея имаше пари. Много пари.
Докато Петър е фалирал, докато фирмата му се е разпадала, Магда тихо е възобновила контакта със стария си любовник.
„Тя се готви да го направи отново“, казах аз. „Тя се готви да го напусне. Затова ѝ трябват парите от апартамента. Това не е за бизнеса на Петър. Това е нейният личен спасителен фонд!“
Петър си мислеше, че той контролира делбата, за да спаси фирмата си. Но Магда е тази, която я е инициирала, за да финансира бягството си. Те се унищожаваха взаимно. А ние бяхме просто косвени жертви.
„Трябва да снимам това“, казах аз.
„Лилия, ако тя разбере…“
„Нека разбира. Това променя всичко.“
Чухме шум от входната врата. Кола.
„Той е“, паниката в гласа на Мартин беше истинска.
Грабнах телефона си и започнах да снимам трескаво писмата и банковото извлечение.
„Върви!“, изсъска Мартин. „През кухнята! Аз ще го разсея!“
Пъхнах папката обратно в сейфа точно както я намерих. Мартин излезе от кабинета, за да пресрещне баща си. Аз се измъкнах през задния вход, сърцето ми биеше в гърлото.
В колата, докато се отдалечавах, погледнах снимките в телефона си. Вече не бяхме жертви. Имахме оръжие.
Глава 7
На ръба на пропастта
„Това е динамит“, каза Стефан, когато му показах снимките. Бяхме в офиса му късно вечерта. „Това е същинска семейна мелодрама.“
„По-добре е. Това е мотив. Имаме фалиращ съпруг и невярна съпруга, която се опитва да избяга с пари. И двамата искат нашия апартамент по различни, отчаяни причини. Те ще се изядат живи.“
Стефан се облегна назад. „Добре. Стратегията се променя. Няма да се защитаваме. Ще атакуваме. Първото заседание по делото е следващата седмица. Ще поискам разпит и на двамата. Ще ги изправим един срещу друг.“
„Ами дългът на майка ми?“, попитах. „Магда със сигурност ще го използва.“
„Ще го признаем“, каза Стефан спокойно. „Ще го представим точно такъв, какъвто е – акт на отчаяние на вдовица, използван от сестра ѝ за емоционално изнудване в продължение на десетилетия. Ще обърнем съчувствието на съда в наша полза. Ще покажем модел на поведение.“
„Модел на поведение?“, повторих аз.
„Точно. Започва се с лъжливо обвинение в кражба срещу петгодишно дете, за да се прикрие изневяра. Продължава се с хищнически заем към уязвима сестра. И завършва с опит за кражба на дома ѝ. Магда не е ищец. Тя е хищник.“
За първи път от месеци почувствах нещо като надежда.
Дните до делото минаваха мъчително бавно. Напрежението в къщата на Петър и Магда, според кратките съобщения на Мартин, беше стигнало точката на кипене. Петър очевидно беше усетил, че нещо не е наред, но не знаеше какво.
Майка ми беше ужасена от идеята да признае за хазарта в съда, но аз я убедих. „Мамо, това е единственият начин. Истината е единственото, което имаме. Те разчитат на нашия срам. Няма да им го дадем.“
В деня на делото съдебната зала беше малка и задушна. Магда и Петър бяха дошли с двама скъпо облечени адвокати. Те седяха на разстояние един от друг, избягвайки да се поглеждат. Петър изглеждаше състарен с десет години. Лицето на Магда беше непроницаема маска.
Техният адвокат започна пръв. Представи иска като стандартна процедура по делба. Законът бил ясен. Имотът бил съсобственост, неподеляем, трябвало да се продаде.
Тогава дойде ред на Стефан.
Той стана бавно. „Уважаеми съдия, ние не оспорваме факта на съсобствеността. Ние оспорваме мотива зад този иск. Твърдим, че този иск е подаден не с цел справедлива делба, а като акт на отмъщение, прикритие и финансов саботаж.“
Адвокатите на другата страна скочиха. „Протест! Това е неуместно!“
„Ще докажем уместността му“, каза Стефан спокойно. „Искам да призова като свидетел госпожа Анна.“
Майка ми отиде до банката. Ръцете ѝ трепереха. Стефан я водеше през въпросите нежно. Тя разказа за смъртта на баща ми. За депресията. И за хазарта.
„И вие поискахте помощ от сестра си?“, попита Стефан.
„Да.“
„И тя ви даде пари?“
„Да.“
„Имаше ли договор? Лихва?“
„Не. Беше… просто уговорка. Но тя никога не ми позволи да го забравя. Всеки път, когато имахме разногласие, тя ми го напомняше. Използваше го, за да ме кара да правя каквото иска. Държеше ме в подчинение.“
Адвокатът на Магда скочи при кръстосания разпит. „Значи признавате, че дължите пари на моята клиентка? И въпреки това живеете в нейния имот?“
„Това е домът, в който е родена майка ми!“, извика Анна, събирайки смелост. „И аз се грижих за нея до смъртта ѝ, докато сестра ми пътуваше по света!“
Следващият свидетел беше Петър.
Стефан започна с финансите. „Господин Петър, вярно ли е, че фирмата ви, „Империя“, е обект на три съдебни иска от доставчици за неплатени суми?“
Петър и адвокатите му бяха видимо изненадани.
„Това са нормални търговски спорове…“
„Вярно ли е, че сте изтеглили частен заем на стойност пет милиона преди две години, чийто падеж изтича след тридесет дни?“
Петър пребледня. „Това е поверителна бизнес информация!“
„Това е информация, която показва мотива ви да искате тази продажба толкова спешно. Вие сте на ръба на фалита, нали?“
„Протест!“, извика адвокатът му.
„Приема се“, каза съдията.
„Нямам повече въпроси към този свидетел.“
Петър седна, поглеждайки Магда с чиста омраза. Той явно си мислеше, че тя е изнесла информацията.
Накрая дойде ред на Магда.
Тя влезе наперено на свидетелското място. Стефан започна бавно.
„Госпожо Магда, вие твърдите, че парите от тази продажба са ви нужни, за да подкрепите бизнеса на съпруга си?“
„Разбира се. Ние сме семейство. Подкрепяме се.“
„Интересно. Защото според нашите данни, вие активно прехвърляте средства в офшорна сметка. Сметка, която не е на името на съпруга ви.“
Магда замръзна.
„Говорите глупости.“
„Наистина ли?“, Стефан вдигна копие от банковото извлечение. „Тази сметка в Цюрих, на името на господин Димитър… познато ли ви е това име?“
Магда не каза нищо. В залата се чу ахване. Петър бавно се изправи.
„Какво каза той?“, прошепна Петър, но гласът му прокънтя в тишината.
„Госпожо Магда“, продължи Стефан, „това ли е причината да ви трябват парите? За да избягате? Това ли е мъжът, заради когото преди двадесет и две години обвинихте петгодишно дете – племенницата си – в кражба на плик с пари, който всъщност е бил предназначен за вашето бягство?“
Настъпи хаос.
„Лъжец!“, изкрещя Магда, но гледаше съпруга си, не Стефан.
Петър се втурна към нея. „Ти! Кучко! През всичките тези години! Ти си ме ограбвала!“
Полицаите в залата едва го удържаха. Съдията удряше с чукчето.
„Тишина! Тишина в залата! Обявявам почивка!“
Глава 8
Цената на истината
По време на почивката коридорът на съда беше сцена на сюрреалистична драма. Петър беше отведен встрани от адвокатите си, лицето му беше мораво от гняв. Магда плачеше истерично в ъгъла, изоставена от всички.
Майка ми и аз стояхме до Стефан.
„Какво става сега?“, попитах.
„Сега чакаме. Хвърлихме гранатата. Сега гледаме как се разпадат“, каза Стефан.
Когато заседанието беше подновено, атмосферата беше коренно различна. Адвокатите на Магда и Петър изглеждаха победени. Те вече не се бореха срещу нас; те се бореха един срещу друг.
Съдията, видимо ядосан от цирка, който се беше разиграл, погледна към тях.
„Имате ли какво да кажете в светлината на тези разкрития?“
Адвокатът на Петър се изправи. „Уважаеми съдия, моят клиент… оттегля подкрепата си за този иск. Очевидно той е бил подведен от съпругата си относно мотивите за тази продажба.“
„Какво?!“, извика Магда. „Петър, не можеш!“
„Млъкни!“, изрева Петър. „Ти си свършена!“
Адвокатът на Магда, осъзнавайки, че клиентката му е в губеща позиция, се опита да спаси каквото може. „Уважаеми съдия, моята клиентка все още желае делба. Законът е на нейна страна, независимо от личните ѝ обстоятелства.“
„Вярно е“, каза съдията. „Законът позволява делба. Но законът също така дава на съда право на преценка относно начина на извършването ѝ, особено когато има данни за злоупотреба с права и недобросъвестност.“
Той погледна към Стефан. „Какво е вашето искане, господин адвокат?“
Стефан се изправи. „Уважаеми съдия, предвид финансовото състояние на господин Петър и очевидното намерение на госпожа Магда да укрие средства, ние молим делбата да се извърши не чрез публична продан, а чрез възлагане. Моята клиентка, госпожа Анна, е живяла в имота през целия си живот и се е грижила за него. Ние предлагаме да изкупим дела на госпожа Магда на базата на пазарна оценка, определена от съда.“
Това беше брилянтен ход. Магда искаше пари, но този вариант щеше да ѝ даде много по-малко, отколкото се надяваше от една надпревара на публична продан, и то много по-бавно.
„Но ние нямаме пари да я изкупим!“, прошепна майка ми до мен.
„Шшт, имай ми доверие“, казах аз.
„Нямам пари за това!“, извика Магда. „Искам продажба! Искам парите си веднага!“
„Ще получите парите си, когато съдът реши“, отсече съдията. „С оглед на днешните разкрития, спирам производството по това дело, докато не бъде извършена пълна финансова експертиза на активите и на двете страни – ищци. И ще назнача специален надзор върху офшорната сметка, спомената тук. Това дело вече намирисва на пране на пари.“
Това беше краят. Магда беше в капан. Не само че нямаше да получи парите бързо, но сега беше обект на разследване.
Излязохме от съдебната зала. Майка ми дишаше дълбоко, сякаш за първи път от години.
Видях Мартин да ни чака в края на коридора. Той беше чул всичко. Той се приближи бавно.
„Съжалявам, Лили“, каза той. „За всичко.“
„Ти нямаш вина, Мартине. Ти ни помогна.“
„Какво ще правиш сега?“, попитах го.
„Ще се махна. Далеч от тях. Ще започна на чисто. Може би ще се прехвърля в друг университет. Вече не ми трябват парите им.“
Той кимна на майка ми и на мен и си тръгна.
На стълбите пред съда ни пресрещна Петър. Изглеждаше сломен.
„Тя ме унищожи“, каза той глухо, по-скоро на себе си. „Всичко е загубено. Фирмата, къщата… всичко.“ Той ме погледна. „Ти го направи.“
„Не“, казах аз. „Вие сами го направихте. Вие и тя. Аз просто казах истината.“
Той се изсмя горчиво и продължи надолу по стълбите.
През следващите месеци империята на Петър се срина. Кредиторите го погнаха, а съдебните дела за неплатени суми се умножиха. Той обяви фалит. Магда, хваната в разследването за укриване на доходи и пране на пари, загуби достъп до офшорната си сметка. Любовникът ѝ беше изчезнал при първия знак за проблеми.
Съдът назначи оценител за апартамента. Оценката беше справедлива.
„И сега какво?“, попитах Стефан. „Все още нямаме парите, за да я изкупим.“
„О, ще имате“, усмихна се той. „Дългът на майка ти към Магда. Ще го прихванем от сумата, която ѝ дължим за дела. Освен това, ще заведем насрещен иск срещу Магда за морални щети.“
„Морални щети?“
„За двадесет и две години травма, причинена от умишлено и лъжливо обвинение в престъпление срещу малолетно лице. Ще я съсипя, Лили. Докато се приключат всички дела, тя ще ви дължи пари.“
И той го направи.
Глава 9
Празният плик
Мина една година.
Завърших. Стефан веднага ми предложи работа в кантората. Приех. Ипотечният кредит, за който мечтаех, вече не беше за бягство. Беше за бъдеще.
Делата приключиха. Фалитът на Петър беше пълен. Къщата-крепост беше продадена от банката. Магда, изправена пред обвинения и без никакви средства, се съгласи на споразумение.
Тя се отказа от своя дял от апартамента, за да покрие дълга на майка ми и в замяна ние оттеглихме иска за морални щети.
Останахме собственици. Апартаментът беше наш. Изцяло.
Една събота следобед с майка ми разчиствахме старото мазе. Намерихме кутия с мои детски вещи. Рисунки, кукли със сплъстена коса. И една малка, избеляла рокличка. Тази, която носех онзи ден.
Майка ми я взе в ръце. „Беше толкова малка.“
„Да“, казах аз.
Тя се обърна към мен. Беше се променила. Страхът в очите ѝ беше изчезнал. Беше заменен с тъга, но и със сила.
„Лили“, каза тя, а гласът ѝ пресекна. „Аз… Аз никога не ти се извиних. За онзи ден. Във влака.“
Сърцето ми се сви.
„Трябваше да ти повярвам. Трябваше да те защитя, а аз те предадох. Бях слаба. Бях уплашена заради собствените си грешки. И ти плати цената. Можеш ли някога да ми простиш?“
Погледнах я. Видях жената, която беше живяла в сянката на сестра си и на собствения си срам. Видях и жената, която намери сили да каже истината в съда.
Приближих се и я прегърнах. „Вече ти простих, мамо.“
Плакахме. За първи път от двадесет и две години плакахме заедно, а не една срещу друга. Стъклената стена между нас най-сетне се счупи.
Няколко дни по-късно получих писмо. Нямаше обратен адрес. Вътре имаше само един празен, бял плик. Като онзи отпреди толкова години.
Знаех, че е от Магда.
Не знаех какво означава. Дали беше подигравка? Опит за извинение? Признание?
Може би означаваше, че всичко, целият този хаос, богатство, предателства и борби, в крайна сметка е било за нищо. Един празен плик.
Отидох до прозореца. Градът кипеше от живот. Взех плика и го скъсах на малки парченца. Гледах как изрезките падат бавно към улицата долу.
Вече не бях петгодишното момиче. Не бях жертва. И със сигурност не бях крадец.
Бях свободна.