Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия така наречен „перфектен живот“ от месеци, може би години. Думите бяха остри, като парчета стъкло, и всяка от тях целенасочено разкъсваше бронята на другия. Той, Мартин, бизнесменът с безупречния костюм и стоманеното самообладание, беше загубил контрол. А аз, Анна, която винаги бях опората, тихият глас на разума, бях достигнала предела си.
Викове отекваха в студените стени на огромната ни къща – къща, която все повече приличаше на мавзолей на нашите надежди. Обвинения в егоизъм се сблъскаха с обвинения в студенина. Говорихме за пари, но всъщност не ставаше дума за пари. Говорихме за работата му, но не ставаше дума за кариерата му. Ставаше дума за пропастта, която се беше отворила между нас; пукнатина, която сега се беше превърнала в бездънна клисура.
Нещата се изостриха бързо и продължиха няколко дни. Дни, в които общувахме само с тряскане на врати и с тежко, наситено мълчание, което беше по-шумно от всяка кавга. Спяхме в отделни стаи. Аз бях в нашата спалня, а той – в стаята за гости, сякаш беше чужденец в собствения си дом.
Една нощ не можех да заспя. Въртях се в студените чаршафи, а умът ми препускаше през хиляди сценарии, всеки по-мрачен от предишния. Чувствах се смазана от тежестта на неизказаните думи, от страха какво ще последва, когато тази тишина най-накрая се счупи.
Луната хвърляше призрачна светлина в стаята. Беше след полунощ, може би два или три. Къщата скърцаше и стенеше под напора на вятъра, сякаш съпреживяваше нашата агония.
Тогава чух. Тихо скърцане на дръжката на вратата.
Замръзнах. Затаих дъх.
Вратата се отвори бавно, пропускайки тънка ивица светлина от коридора. В рамката стоеше силуетът му. Мартин. Неподвижен, като сянка, излязла от стената. Стоя така цяла вечност, или поне на мен ми се стори така. Гледаше ме. Усещах погледа му, дори в мрака.
После той влезе в стаята. Движеше се бавно, несигурно, не като мъжа, за когото се бях омъжила – мъжът, който влизаше във всяка стая, сякаш я притежава. Този мъж беше пречупен.
Той стигна до леглото. Не легна до мен. Вместо това, той коленичи. Чух как коленете му леко изпукаха при допира с дървения под. Коленичи до мен, толкова близо, че усещах топлината, излъчваща се от него, въпреки студа помежду ни.
Сведох поглед. Ръцете му бяха стиснати в юмруци върху завивката.
Той вдигна глава. Не виждах лицето му ясно, но усещах отчаянието му.
И тогава прошепна.
Гласът му беше дрезгав, счупен. Думи, които не бяха предназначени да бъдат чути от света, а само от мен, в мъртвата тишина на нощта.
— Всичко е загубено, Анна. Всичко.
Глава 2: Разбулването
Сърцето ми спря. За част от секундата си помислих, че не съм чула правилно. Може би го беше казал в просъница? Може би беше някаква жестока метафора за нашия брак?
— Какво? — Гласът ми беше едва доловим, драскащ.
Той вдигна поглед. Лунната светлина най-накрая освети лицето му и това, което видях, ме ужаси повече от всякакви думи. Човекът пред мен не беше Мартин. Беше празна черупка. Очите му, винаги толкова живи, толкова пълни с арогантност и плам, сега бяха мъртви. Хлътнали, изгубени.
— Всичко, Ани — повтори той, и този път в гласа му се прокрадна истерична нотка. — Фирмата. Парите. Къщата. Всичко изчезна.
Студена вълна заля тялото ми. От устата ми не излезе звук. Само го гледах, опитвайки се да осмисля това, което ми казваше. Това беше невъзможно. Мартин беше „златното момче“. Бизнесменът, който превръщаше всико в злато. Човекът, който никога не губеше.
— Но… как? — Успях да изрека. — Ти каза, че сделката… че всичко е наред.
Той се изсмя. Беше сух, празен, ужасяващ смях, който отекна в тихата стая.
— Сделката — изплю той думата. — О, да, сделката. Петър. Всичко беше заради Петър.
Петър. Неговият бизнес партньор. Човекът, когото Мартин смяташе за свой ментор, почти за по-голям брат. Човек с гладко лице, скъпи часовници и усмивка, която никога не достигаше до очите му. Винаги съм изпитвала необяснима неприязън към него.
— Какво е направил Петър? — попитах аз, макар че част от мен вече знаеше. Страхувах се да чуя отговора.
Мартин сведе глава. Раменете му се разтресоха. За първи път от десет години го виждах да плаче. Не бяха сълзи на тъга. Бяха сълзи на ярост, на безсилие.
— Той ме изигра, Ани. Изигра ме като последния глупак. Прехвърлил е активите. Източил е сметките. Подписал съм документи, които не е трябвало да подписвам. Бях заслепен. Той… той знаеше, че имам проблеми, знаеше, че съм разсеян…
— Проблеми? Какви проблеми? — Напрежението в стаята се сгъсти. Скандалът ни през последните дни… беше ли знаел тогава?
Той не ми отговори веднага. Просто ме погледна и в очите му видях нещо ново. Срам.
— Заеми — прошепна той. — Взех заеми. Не от банката. Взех пари… от грешните хора. За да покрия други загуби. Мислех, че тази сделка ще ни спаси. Мислех, че ще изчистя всичко, преди да забележиш.
Светът ми се завъртя. Загуби? Грешни хора? Това не беше моят живот. Аз бях Анна. Жената на успелия бизнесмен. Жената с перфектната къща, купена с огромен кредит за жилище, който сега изглеждаше като воденичен камък. Жената, която организираше благотворителни вечери.
— Къщата? — попитах аз, гласът ми трепереше.
Мартин затвори очи.
— Ипотекирана е. До последния камък. И не само тя. Всичко. Всичко е било обезпечение. А сега обезпечението го няма. Петър е изчезнал. И парите от… другите хора… те си ги искат. Веднага.
Това беше моментът, в който студът се превърна в лед. Това не беше просто фалит. Това беше опасност. Истинска, физическа опасност.
— Колко? — Не знам защо попитах. Сякаш числото имаше значение.
Той ми каза. Сумата беше астрономическа. Беше толкова голяма, че умът ми отказа да я обработи.
— Имаме… имаме ли нещо? — прошепнах аз.
Мартин поклати глава.
— Утре ще блокират сметките. Всичките. Личните, фирмените. Идват за къщата, Ани. Утре идват за всичко.
Той остана да клечи до леглото, а аз седях вцепенена. Вече не бяхме съпруг и съпруга в кавга. Бяхме двама непознати, заклещени в капана на катастрофа, която единият от нас беше построил, а другият – сляпо игнорирал.
И тогава, в този абсолютен мрак, осъзнах нещо. Мартин не ми казваше всичко. Имаше още. Нещо по-тъмно от финансова разруха. Нещо, което го беше накарало да вземе тези заеми на първо място, преди Петър да нанесе своя удар.
Този шепот в тъмното не беше краят. Беше само началото.
Глава 3: Пукнатини в основите
Зората дойде твърде бързо. Сивата, безрадостна светлина нахлу в спалнята и разкри разрухата, която тъмнината беше прикривала. Мартин не беше мръднал. Беше се свлякъл на пода, облегнат на леглото, и гледаше в нищото. Аз седях облегната на възглавниците, завита до брадичката, сякаш студените чаршафи можеха да ме предпазят от реалността.
Първият звук беше звънецът на вратата. Беше рязък, настойчив, брутален.
Мартин подскочи, сякаш бяха стреляли по него.
— Не отваряй — прошепна той панически.
— Кои са те? Банката ли? — попитах аз, гласът ми равен и студен. Шокът беше отстъпил място на странно, вледеняващо спокойствие.
— Не. Те са. — Той не трябваше да уточнява кои са „те“.
Звънецът отново иззвъня, този път по-продължително. Последва силен удар по масивната дъбова врата.
— Мартине! Знаем, че си вътре! Отвори!
Сърцето ми започна да блъска в гърдите ми. Това не бяха съдебни изпълнители. Това бяха хората, от които беше взел заеми.
— Какво ще правим? — попитах аз, ставайки от леглото. Краката ми трепереха, но гневът започваше да измества страха. — Мартин, погледни ме! Какво си направил?
Той скочи на крака, очите му се стрелкаха из стаята, търсейки невъзможен изход.
— Трябва да се махаме. Сега.
— Да се махаме? Къде? Това е нашият дом!
— Вече не е! — изкрещя той. — Не разбираш ли? Те няма да си тръгнат! Те ще разбият вратата!
Чу се трясък на счупено стъкло от долния етаж. Вероятно прозорецът на кухнята. Изпищях.
Мартин ме сграбчи за ръката.
— Задният изход. Бързо! Вземи си само… — той се огледа в паника. — Не, няма време! Тръгвай!
Бягахме. Буквално бягахме по коридора на собствената си къща, докато отдолу се чуваха груби гласове и трошене. Излязохме през задната врата, която водеше към градината. Студеният утринен въздух ме удари като плесница. Бях само по нощница и халат. Мартин беше по дрехите от вчера.
Продължихме да тичаме, прекосихме мократа от роса трева, излязохме през малката порта в края на имота и се озовахме на улицата. Стояхме там, задъхани, в богатия квартал, който вече не беше наш. Унижението беше пълно.
— Колата — каза Мартин, тръгвайки към алеята.
— Ключовете в теб ли са?
Той бръкна в джоба си. И изстина.
— Останали са вътре. На масата в антрето.
Гледахме се. Бяхме на улицата, без пари, без телефони (моят беше до леглото, неговият – вероятно до ключовете), без кола. Бегълци.
— Трябва да се обадим в полицията — казах аз.
— И да им кажем какво, Ани? — погледна ме той с презрение, родено от страх. — Че дължа пари на лихвари? Че те са в къщата ми? Те ще ме арестуват мен, а не тях!
Той беше прав. Бяхме в капан.
— Мила — казах аз. — Сестра ми. Трябва да стигнем до Мила.
Мила. Моята по-малка сестра. Пълната ми противоположност. Тя беше хаотична, импулсивна, но и най-смелият човек, когото познавах. Живееше на другия край на града, в малка квартира, докато учеше. Учеше в университет, бореше се да стане… по ирония на съдбата, адвокат.
— Тя живее на час път от тук. Как ще стигнем? — попита Мартин.
— Ще вървим. Ще хванем автобус. Не знам. Но не можем да стоим тук.
Тръгнахме. Двама души, които до вчера се возеха в луксозни коли, сега вървяха пеш в студената сутрин, аз по халат, той – със смачкан костюм. Хората ни подминаваха, отивайки на работа, и ни гледаха със смесица от любопитство и погнуса.
По пътя мълчахме. Какво имаше да се каже? „Перфектният живот“ беше балон, който току-що се беше спукал по най-грозния възможен начин. И докато вървяхме, в главата ми се оформяше един въпрос, по-силен от всички останали.
Мартин беше казал, че Петър го е изиграл, защото е бил „разсеян“ от проблемите си. Но тези заеми… те бяха твърде големи. Не бяха просто за покриване на бизнес загуби. Имаше нещо друго. Нещо, което той все още криеше. Скрит живот, който бе погълнал всичко.
Глава 4: Сестринска грижа
Стигнахме до квартирата на Мила часове по-късно. Бяхме се возили в два автобуса, плащайки с последните дребни, които Мартин намери смачкани в джоба си. Бяхме мръсни, изтощени и напълно съсипани.
Мила живееше в малък апартамент в стара сграда, която миришеше на зеле и прах. Когато отвори вратата, тя беше по тениска и спортен панталон, с коса, вързана на разрошен кок. В ръката си държеше дебел учебник по облигационно право.
Тя ни видя и очите ѝ се разшириха. Първо шок, после тревога.
— Ани? Мартине? Какво, за бога… Какво се е случило?
Тя ни дръпна вътре, в малката си, претрупана с книги всекидневна.
— Боже, Ани, ти си ледена! — Тя свали собствената си жилетка от стола и ме загърна. — Какво става? Приличате на призраци.
Аз се свлякох на дивана ѝ, който беше неудобен и неравен. И тогава се сринах. Цялото напрежение, целият страх и унижение от последните часове ме връхлетяха. Разплаках се. Хлипайки, неудържимо, като дете.
Мартин стоеше до вратата, неспособен да седне, неспособен да говори. Просто гледаше в пода, победен.
Мила не зададе повече въпроси. Тя просто ме прегърна. Седна до мен и ме остави да плача на рамото ѝ. След това отиде до кухнята и се върна с две чаши горещ чай и една чаша вода за Мартин.
— Пийте — нареди тя. Гласът ѝ беше твърд, но мил. — А после ще ми кажете всичко. От самото начало.
И аз ѝ казах. Казах ѝ за шепота на Мартин. За фалита. За Петър. За хората, които дойдоха тази сутрин. За бягството ни.
Мила слушаше, без да ме прекъсва. Лицето ѝ ставаше все по-сериозно. Когато споменах за съдебни дела и адвокати, тя кимна мрачно.
— Значи е официално. Нямате нищо — заключи тя, по-скоро за себе си.
— Нямаме — потвърдих аз, гласът ми беше празен.
Тя премести поглед към Мартин.
— А ти? — попита го тя, а в гласа ѝ вече нямаше съчувствие, само студена ярост. — Ти какво ще кажеш? „Грешните хора“, Мартине? Наистина ли? В какво, по дяволите, си забъркал сестра ми?
Мартин вдигна глава.
— Ти не разбираш. Беше… беше сложно.
— „Сложно“? — Мила се изправи. Беше по-ниска от него, но в този момент изглеждаше десет пъти по-силна. — „Сложно“ ли беше, когато подписваше за заеми, които не можеш да върнеш? „Сложно“ ли беше, когато заложи къщата, в която спи сестра ми?
— Мила, стига — опитах се да се намеся аз.
— Не, Ани! Не стига! — Тя се обърна към мен. — Ти знаеш ли изобщо защо му е трябвала тази огромна сума? Защото аз уча право, Ани. И знам, че бизнес фалитът изглежда по един начин, но това, което ти описваш… това е нещо друго. Това мирише.
Тя беше права. Миришеше.
— Мартине — погледнах го аз. — Мила е права. За какво бяха парите? Не за фирмата. Кажи ми истината.
Той мълчеше.
Мила изсумтя.
— Знаех си. Винаги си бил слаб. Но не знаех, че си и глупав.
— Мила! — извиках аз.
— Какво, Ани? Ще го защитаваш ли? След като е затрил целия ви живот? След като ви е докарал тук, при мен? Аз, която едва свързвам двата края със студентски кредит и работа на половин работно време?
Думите ѝ ме удариха. Бях забравила. Бях забравила, че докато аз живеех в своята „златна“ клетка, сестра ми се бореше. Аз бях тази, която трябваше да ѝ помага, но бях твърде заета да бъда „госпожа“.
— Ти си права — казах тихо. — Съжалявам, Мила.
Мила въздъхна, гневът ѝ леко се изпари.
— Не на мен съжалявай. Трябва ни план. Вие не можете да останете тук. Това е първото място, за което ще се сетят… тези хора… ако знаят за мен.
— Те не знаят — каза бързо Мартин. — Никога не съм…
— Не ме интересува какво си или не си казвал! — прекъсна го Мила. — Трябва ви адвокат. И то не какъв да е. Трябва ви най-добрият.
— Нямаме пари, Мила — каза Мартин с празен глас. — Нямаме стотинка.
— Тогава ще намерим — отсече тя. — Ще се обадя на професор Дамянов. Той се занимава с такива… „сложни“ случаи. Може би ще ни посъветва. А дотогава… — тя погледна към Мартин — …ти ще започнеш да говориш. Искам да знам всичко. Всеки заем, всяка лъжа, всяка тайна. Защото ако ще те вадим от това, трябва да знаем колко дълбоко си затънал. И повярвай ми, ако разбера, че си излъгал и мен… ще те оставя на онези хора сам.
Глава 5: Бизнесменът
Мартин започна да говори. Отне му време. Първоначално думите излизаха трудно, на пресекулки, сякаш се давеше в собствения си срам. Мила седеше срещу него на кухненската маса, скръстила ръце, а погледът ѝ беше като на следовател. Аз стоях до прозореца, облечена в един от старите анцузи на сестра ми, и гледах към сивата улица, без всъщност да виждам. Слушах как мъжът, с когото бях споделяла леглото си толкова години, описваше един живот, за който не подозирах.
Не беше започнало с Петър. Беше започнало много преди това.
Мартин, бизнесменът, винаги беше живял на ръба. Той процъфтяваше от риска. Това го беше привлякло в началото – неговата смелост, неговата арогантност, че може да надхитри системата. Но преди около година, той беше направил грешна стъпка. Голяма. Инвестиция в проект, който се оказал пълна измама. Загубил беше огромна сума. Пари, които не бяха изцяло негови.
— Бяха пари на фирмата — прошепна той, избягвайки погледа на Мила. — Петър не знаеше. Мислех, че мога да ги върна, преди да е забелязал.
— Глупак — измърмори Мила.
— Трябваше ми свеж капитал. Веднага. Банките щяха да задават въпроси. Затова… отидох при другите.
— Лихварите — уточни Мила.
— Те бяха бързи. Дадоха ми парите. Но лихвите… Господи, лихвите. Те растяха експоненциално. Опитах се да извъртя няколко бързи сделки, за да ги покрия. Всяка от тях се проваляше. Затъвах все по-дълбоко.
Той спря, прокара ръце през оредяващата си коса.
— Петър ме усети. Не знам как, но той усети, че кървя. Че съм отчаян. И тогава дойде с „голямата сделка“. Сделката, която щеше да ни направи милиардери. Беше перфектният капан. Аз бях толкова заслепен от нуждата да се измъкна от кашата, която бях забъркал, че влязох право в него.
— И той те е оставил да подпишеш всичко — каза Мила. — Да прехвърлиш активите, да подпишеш пълномощни.
— Мислех, чe подписвам документи за новия проект! — извика Мартин, отчаян да му повярваме. — Той подменяше страници. Бях… разсеян. Тези хора… те ми дишаха във врата. Заплашваха ме.
— Заплашвали са те? — попитах аз, обръщайки се от прозореца. — И ти не ми каза нищо?
— Какво да ти кажа, Ани? „Скъпа, съсипах ни“? „Скъпа, едни мутри ще ни убият“? Опитвах се да те предпазя!
— Да ме предпазиш? — Изсмях се, но смехът ми прозвуча като плач. — Ти не си ме предпазвал, Мартине. Ти си ме лъгал. Ти ме превърна в съучастник на твоята лъжа, без дори да знам.
Настана тишина. Тежка, плътна.
— Има още — казах аз, спомняйки си усещането си от онази нощ. — Това не е всичко, нали? Дори тези заеми… те са огромни, но ти харчеше и за нещо друго. Нещо лично.
Мартин вдигна поглед към мен. В очите му имаше страх, но и нещо друго. Умора. Сякаш му беше писнало да се бори.
— Ива — прошепна той.
Стомахът ми се сви. Ива. Чувала бях това име. Беше… асистентка във фирмата? Не, беше нещо по-различно. Момиче от маркетинговия отдел. Млада, красива, амбициозна. Бях я виждала веднъж-два пъти на фирмени партита. Беше от типа жени, които мъжете като Мартин не забелязват. Или поне така си мислех.
— Изневяра — констатира Мила, без капка емоция.
— Не! — извика Мартин, твърде бързо. — Не е това, което си мислите. Не е… не по този начин.
— Тогава по какъв начин, Мартине? — Гласът ми беше леден. — По какъв начин си харчил парите ни за друга жена, който да не е „такъв“?
Той зарови лице в ръцете си.
— Тя имаше проблем. Голям. Беше… беше се забъркала. С Петър.
Мила и аз се спогледахме.
— Продължавай — каза сестра ми.
— Петър… той я използваше. Не само като служител. Тя знаеше твърде много за него. За схемите му, за другите му… дейности. Когато се опита да напусне, той я заплаши. Че ще съсипе нея, семейството ѝ. Че ще я „изгуби“.
— И ти реши да бъдеш рицарят на бял кон? — попитах аз с недоверие.
— Тя дойде при мен за помощ! Беше уплашена до смърт. Искаше само да се махне. Да изчезне. И аз… аз ѝ дадох пари. Много пари. За да започне наново, някъде далеч. От парите, които взех назаем. Мислех, че… мислех, че правя добро.
— Ти си плащал на любовницата си да изчезне с пари на лихвари? — Мила поклати глава. — Ти си по-зле, отколкото си мислех.
— Тя не ми е любовница! — изрева Мартин. — Никога не е била! Просто… я съжалих. Тя ми напомняше на… не знам. Просто исках да помогна на някого. Исках поне едно нещо да направя правилно.
Гледах го. Лъжеше ли? Беше ли това поредният скрит живот, поредната тайна? Толкова много лъжи бяха изградили стена между нас, че вече не можех да различа истината.
— И къде е тя сега? — попитах аз.
— Не знам. Трябваше да замине. Даде ми… даде ми едни документи. Преди да тръгне. Като… застраховка.
— Документи? — Мила наостри уши. — Какви документи?
— Неща, които е копирала от компютъра на Петър. Кореспонденция, банкови извлечения… Неща, които доказват, че той е източвал фирмата много преди аз да затъна.
Сърцето ми подскочи.
— Къде са те?
— В сейф. В банката. — Мартин се изсмя горчиво. — Ирония, нали? Единственото, което може да ни спаси, е заключено на място, до което вече нямаме достъп.
Глава 6: Адвокатът
Професор Дамянов се съгласи да се види с нас. Оказа се един от преподавателите на Мила, който изпитваше огромен респект към нейния остър ум. Срещата беше уредена в кафенето на университета – шумно, миришещо на препечено кафе и млада енергия. Контрастът с нашата мрачна реалност беше почти болезнен.
Дамянов беше мъж на около петдесет, с рошава сива коса, очила с дебели рамки и вид на човек, който е прекарал целия си живот в четене на книги. Но когато Мила му представи накратко казуса, очите му зад дебелите стъкла проблеснаха с хищнически огън.
— Петър… — измърмори той, след като Мартин завърши своя окаян разказ (пропускайки, по мое настояване, частта за Ива, поне засега). — Познавам го. Или по-скоро познавам репутацията му. Той е акула, но мръсна акула. Винаги плува в мътни води.
— Имаме ли шанс? — попитах аз.
Дамянов отпи от кафето си.
— Шансът винаги е относителен, госпожо. Въпросът е какво искате да постигнете. Да си върнете парите? Забравете. Тези пари отдавна са в офшорни сметки, препрани десет пъти. Петър е твърде умен за това.
— Искам справедливост — казах аз, изненадвайки самата себе си със силата в гласа си. — Искам той да не се измъкне. Искам… искам Мартин да не влезе в затвора.
Дамянов погледна към Мартин.
— За лихварите ли се тревожите, или за самия фалит?
— И за двете — отговори Мартин.
— Лихварите са проблем. Те не водят съдебни дела. Те си имат свои методи. Най-доброто, което можете да направите, е да изчезнете. Да се скриете. Но те имат дълги ръце.
— А Петър? — настоя Мила. — Имаме документи. Или поне знаем къде са.
— Документите от сейфа — кимна Дамянов. — Това е интересно. Това променя нещата. Ако тези документи доказват умишлена измама, можем да заведем съдебно дело. Не за фалита, а за измама в особено големи размери. Това е наказателно дело.
— Но ние нямаме достъп до сейфа — каза Мартин. — Сметките ни са блокирани.
— Ще ви трябва адвокат, който да поиска съдебно разпореждане за отварянето му. Но това е рисковано. Ако Петър разбере…
— Той ще разбере — прекъснах го аз. — Той ще знае в момента, в който подадем иска.
— Точно така. И ще направи всичко, за да ви спре. Включително… да използва връзките си. А те са много.
— Значи сме в задънена улица — казах аз, а надеждата, която се беше надигнала в мен, започна да угасва.
— Не съвсем. — Дамянов се наведе напред. — Има един човек. Адвокат Андреев. Той е… нестандартен. Беше един от най-добрите в бранша, преди да се… оттегли. Занимава се само със случаи, които смята за „интересни“. Или невъзможни. Вашият е и двете.
— Ще работи ли без пари? — попита Мила директно.
— Андреев не работи за пари. Той работи за тръпката. Или за отмъщение. Случайно знам, че той и Петър имат стара вражда. Много стара. Петър е съсипал един от клиентите на Андреев преди години. Андреев никога не го забрави.
— Къде да го намерим? — попитах аз.
— Не го търсите вие. Той ще ви намери. Аз ще се погрижа за това. — Професорът се изправи. — Мила, остани след лекции. Трябва да обсъдим стратегията ти за държавния изпит. А вие двамата — той погледна мен и Мартин — …намерете си безопасно място. И не говорете с никого. Разбрахте ли? Никого.
Излязохме от университета. Безопасно място. Лесно да се каже. Ние нямахме нищо. Бяхме призраци в град, който доскоро смятахме за свой.
— Къде отиваме? — попита Мартин.
Погледнах го. Мъжът, който беше моят съпруг. Мъжът, който ме беше предал. Мъжът, който беше уплашен до смърт.
— Знам едно място — казах аз. — Едно място, за което никой не знае. Дори Мила.
Глава 7: Старият апартамент
Мястото беше малък, двустаен апартамент в забравен квартал. Беше на баба ми. След смъртта ѝ го бях наследила аз, но Мартин винаги го намираше за „твърде потискащ“ и „под нивото ни“. Така и не го продадохме. Стоеше празен от години, пазейки спомени и прах. Плащах таксите му автоматично от една от сметките, които сега бяха блокирани.
Пътувахме дълго. Отново с градски транспорт, сливайки се със сивата тълпа. Влязохме във входа, който миришеше на влага и старост. Качихме се по изтърканите стълби. Ключът, който винаги носех в едно тайно джобче на чантата си (която, по ирония на съдбата, бях грабнала, преди да избягаме), превъртя трудно в ръждясалата ключалка.
Вътре беше студено и тихо. Мебелите бяха покрити с бели платнища, като призраци в полумрака.
— Тук ще сме на сигурно, поне за малко — казах аз, повече на себе си, отколкото на Мартин.
Той не каза нищо. Просто се свлече на един от покритите столове и зарови лице в ръцете си. Гледката на неговото пълно поражение трябваше да ми донесе някакво удовлетворение. Някакво отмъщение за лъжите. Но не донесе. Донесе ми само умора.
Първите няколко дни бяха сюрреалистични. Живеехме в тишина. Нямахме телевизор, нямахме интернет. Имахме само себе си и призраците на миналото. Аз чистех. С маниакална енергия свалях платнищата, търках подовете, миех прозорците, сякаш опитвайки се да измия срама и страха от живота си. Мартин седеше. Часове наред той просто седеше на малкия балкон, пушеше (не знаех, че е започнал отново) и гледаше към града.
Нямахме пари. Хранехме се с това, което намерих в мазето – стари буркани със зимнина на баба ми.
Една вечер, докато седяхме на масата в кухнята под мъждивата светлина на една крушка, аз не издържах.
— Трябва да говорим за Ива.
Той вдигна поглед.
— Казах ти, Ани. Не е това…
— Не ме интересува дали си спал с нея! — прекъснах го аз. — Това… това е проблем, но е друг проблем. Интересува ме защо си ѝ повярвал. Защо си рискувал всичко, което уж се опитваше да спасиш, заради нея?
Мартин въздъхна.
— Защото тя беше истинска. Беше уплашена. Аз… видях в нея… не знам. Видях човек, който е още по-голяма жертва на Петър, отколкото бях аз. Той я беше… пречупил. Тя ми показа доказателства. Не само документите, които ми даде. Показа ми синини, Ани.
Стомахът ми се преобърна.
— Той я е…
— Да. Тя е била негова играчка. Дълго време. Когато се е опитала да се измъкне, той е побеснял. Аз бях единственият, на когото тя имаше смелост да се довери. Защото ме виждаше като слабак. Като някой, когото Петър също мачка.
Морални дилеми. Нашият живот беше станал минно поле от тях. Той ѝ е помогнал, да. Но го е направил с крадени пари, зад гърба ми, излагайки ни на още по-голям риск.
— И сега тя е изчезнала — казах аз. — С твоите пари.
— С нашите пари — поправи ме той тихо. — Не, не е изчезнала. Тя ще се свърже. Каза, че ще го направи, когато е на сигурно.
— А ако не го направи? Ако всичко това е било просто… още една лъжа? Ако тя и Петър са били заедно в това?
Мартин ме погледна и в очите му видях нещо, което не бях виждала досега. Абсолютна сигурност.
— Не. Тя го мразеше повече, отколкото аз го мразя. Тя е нашият единствен шанс, Ани. Тези документи… те са ключът.
Глава 8: Срещата с Андреев
Мина седмица. Седмица в чистилището на стария апартамент. Свързахме се с Мила от уличен телефон. Тя ни донесе храна и малко пари в брой – последните ѝ спестявания от студентския кредит. Чувствах се като просяк.
— Дамянов каза, че е уредил срещата — каза тя бързо, оглеждайки се нервно във входа. — Тази вечер. В полунощ. На моста.
— На моста? — погледна я Мартин. — Това да не е някакъв филм?
— Адвокат Андреев не е като другите. Той си има правила. Бъдете там. Сами.
Нощта беше студена и влажна. Мъгла се стелеше над реката, а мостът изглеждаше като скелет в мрака. Чуваха се само стъпките ни по паважа.
Точно в полунощ, от мъглата изникна фигура. Висок, слаб мъж, облечен в дълго палто и с мека шапка, която хвърляше сянка върху лицето му. Той спря на няколко крачки от нас.
— Професор Дамянов ви изпраща — каза той. Гласът му беше плътен и изненадващо силен.
— Да — отговорих аз.
— Имате пет минути да ме убедите, че случаят ви си струва времето. Мартин, нали? Чувал съм за теб. Поредният „гений“, който полетя твърде близо до слънцето.
— Вижте… — започна Мартин.
— Не, ти виж. — Андреев направи крачка към него. — Ти си затънал до уши. Дължиш пари на хора, които не прощават. Банкрутирал си. А партньорът ти, Петър, държи всички козове. Защо да си губя времето с теб?
— Защото имаме доказателства — казах аз, пристъпвайки напред. — Доказателства, че Петър е измамник. Че той е източвал фирмата.
— Доказателства? — изсмя се Андреев. — Деца, в моята практика „доказателствата“ са толкова лесни за манипулиране. Какво имате? Няколко фактури?
— Имаме банкови извлечения. Имаме имейли. Имаме… свидетел — казах аз, рискувайки.
Това привлече вниманието му. Той се обърна към мен.
— Свидетел? Жив свидетел? Който е готов да говори срещу Петър?
— Да. Но документите… те са в банков сейф. А ние нямаме достъп.
Андреев се замисли. Той се обърна и се загледа в тъмната вода под моста.
— Петър… — измърмори той. — Този човек ми дължи. Дължи ми много.
Той се обърна рязко.
— Добре. Ще поема случая. Но при моите условия. Първо, забравяте за парите. Те са изчезнали. Целта ни не е богатство, а оцеляване. Второ, ще правите точно каквото ви казвам, когато ви го казвам. Без въпроси. Трето… — той погледна към Мартин — …ще спреш да се държиш като жертва и ще започнеш да се бориш. И най-важното: искам този свидетел. Искам го тук.
— Тя… тя не е тук — казах аз. — Тя избяга.
Андреев се усмихна за първи път. Беше студена, неприятна усмивка.
— Разбира се, че е избягала. Всеки с малко мозък би избягал от Петър. Намерете я. Това е вашата задача. Аз ще се погрижа за сейфа. Ще се видим, когато имате с какво да подплатите думите си.
Той се обърна и изчезна в мъглата, точно както се беше появил.
Останахме сами на моста.
— Да я намерим? — Мартин беше в паника. — Как да я намерим? Тя може да е навсякъде!
— Ти каза, че ще се свърже — напомних му аз.
— Да, но…
— Няма „но“, Мартине. Ще я намерим. Трябва.
Върнахме се в апартамента на баба ми. Тишината вече не беше потискаща. Беше заредена с нова цел. Но докато лежах будна онази нощ, осъзнах нещо. Мартин не ми беше казал цялата истина за Ива. Предателства като неговото имаха много пластове. Той не ѝ беше помогнал само от съжаление. Имаше нещо повече.
Глава 9: Новият заем
Дните се превърнаха в седмица. Адвокат Андреев беше задействал машината. Получихме призовка – Петър ни съдеше. Съдеше ни за „уронване на престижа на фирмата“ и за „злоупотреби“, които Мартин уж бил извършил. Беше абсурдно. Беше брилянтно. Петър нанасяше превантивен удар.
— Той знае, че сме живи — каза Мартин, държейки листа, който Мила ни беше донесла тайно. Ръцете му трепереха.
— Значи Андреев е бил прав. Той ни тества — казах аз. — Трябва ни Ива.
Но Ива не се обаждаше.
Междувременно, животът ни в апартамента на баба ми ставаше невъзможен. Сметките за ток и вода бяха стари и някой трябваше да ги плати. Парите, които Мила ни даде, бяха свършили. Бяхме в капан.
— Трябва да взема заем — казах аз една вечер.
Мартин ме погледна, сякаш бях полудяла.
— Заем? Ани, ти чуваш ли се? Именно заемите ни докараха дотук! Кой ще ти даде заем? Ти си никой! Ти си жената на…
— На теб. Да. — Гласът ми беше твърд. — Но аз имам нещо, което ти нямаше. Имам този апартамент.
— Ще го ипотекираш? — Той беше шокиран.
— Не. Ще го продам.
— Но, Ани… това е на баба ти! Тук…
— „Тук“ е единственото нещо, което ни дели от улицата. Или от хората на Петър. Или от лихварите. Трябват ни пари. Пари, за да живеем. Пари, за да платим на Андреев, дори да казва, че не работи за тях. Пари, за да намерим Ива.
Мартин не каза нищо. Той просто сведе глава. Динамиката в нашата връзка се беше променила безвъзвратно. Той беше счупеният. Аз бях тази, която трябваше да ни държи на повърхността.
Продажбата беше кошмар. Тъй като бързах, трябваше да приема първата оферта, която беше смешно ниска. Подписах документите с ръка, която не трепереше, въпреки че сърцето ми се късаше. Продавах спомените си. Продавах последната сигурна котва.
С парите в брой, прибрани в плик, се почувствах едновременно по-силна и по-уязвима от всякога. Сега вече наистина нямахме дом. Бяхме наели малка стая в мотел в покрайнините.
— Какво ще правим сега? — попита Мартин.
— Сега ще намерим Ива.
Но точно тогава телефонът, който Мила ни беше дала (стар, с предплатена карта), иззвъня. Беше непознат номер.
Вдигнах.
— Анна? — Гласът беше женски, уплашен, едва се чуваше.
— Кой се обажда?
— Аз съм… Ива. — Последва пауза. — Той ме намери. Петър. Той знае къде съм. Трябва да ми помогнете. Моля ви…
Глава 10: Скритият живот на Ива
Ива беше в малък град на другия край на страната. Град, за който никога не бях чувала. Стигнахме дотам с нощен автобус, смесвайки се с работници и студенти. Парите от продажбата на апартамента вече се топяха.
Намерихме я в евтин хотел, в стая, която миришеше на мухъл и отчаяние. Момичето, което си спомнях от фирмените партита – сияещо и дръзко – беше изчезнало. На нейно място имаше уплашено животно. Беше слаба, с тъмни кръгове под очите.
— Как те намери? — попита Мартин, без да я поздрави.
— Не знам — прошепна тя. — Мислех, че съм заличила всички следи. Но вчера… видях един от неговите хора. Пред хотела. Гледаше. Чакаше.
— Трябва да се махаме — казах аз.
— Не мога! — Тя избухна в сълзи. — Нямам къде да отида! Парите, които ми даде, Мартине… те свършиха.
Мартин я погледна. И аз видях. Видях го в очите му. Не беше само съжаление. Беше… вина.
— Ти не си ѝ дал пари само за да избяга, нали? — попитах тихо, но думите ми прорязаха въздуха.
Мартин затвори очи. Ива спря да плаче и ни погледна.
— Имало е още нещо. — Продължих, сглобявайки пъзела. — Скритият живот… не е бил само твой, Мартине. Бил е и неин.
— Ани, моля те… — започна той.
— Не. Искам да знам. Преди да рискувам и този нов заем, който взех, за да ни спасявам. Какво е това?
Ива се изправи.
— Той не ви е казал, нали? — Гласът ѝ беше дрезгав. — Аз не съм просто… асистентка. Аз съм… бях…
Тя не трябваше да го довършва.
— Ти си дъщеря му — казах аз, а реалността ме удари с физическа сила. — На Петър.
Ива кимна.
— Незаконна. Непризната. Той ме държеше близо. Даде ми работа във фирмата. Беше неговият начин да ме контролира. Да ми напомня, че съм нищо без него.
Мартин ме погледна с агония.
— Разбрах случайно. Преди месеци. Тя ми каза. Беше… съсипана. Той я беше…
— Той винаги ме е мразел — прекъсна го Ива. — Мразеше майка ми, мразеше и мен. Даде ми работа, само за да ме унижава. Когато разбра, че аз и Мартин… че си говорим…
— Имали ли сте връзка? — попитах аз, въпреки че отговорът вече не ме интересуваше толкова.
— Не! — извикаха и двамата в един глас.
— Не — повтори Ива по-тихо. — Той беше… мил. Единственият човек в онази фирма, който ме погледна като… човек. Когато Петър ме… нарани… аз отидох при Мартин. И той ми помогна да избягам. От баща ми.
Картината беше пълна. И беше по-грозна, откото си представях. Това не беше просто бизнес предателство. Беше семеен конфликт от библейски мащаби. Мартин не беше просто глупак, той беше глупак, хванат в капана на война между баща и дъщеря.
— Той няма да се спре, докато не ме унищожи — прошепна Ива. — И вас покрай мен.
— Тогава ще му отвърнем на удара — казах аз. — Андреев каза, че иска свидетел. Е, сега имаме най-добрия. Имаме документите.
— Документите? — Ива се намръщи. — Мартине, ти… ти не си му казал, нали?
Обърнах се към Мартин.
— Какво не ми е казал?
— Документите, които ти дадох — погледна го Ива. — Те не са в сейфа.
— Какво?! — извиках аз.
— Дадох му ги. На ръка. Преди да тръгна. Казах му да ги пази.
Погледнах Мартин. Той беше пребледнял.
— Мартине. Къде са документите?
— Аз… аз ги скрих. — Гласът му беше едва доловим.
— Къде?
— В къщата. В нашата къща. Преди… преди да дойдат онези хора. Скрих ги. Зад една плочка в банята. Мислех, че… мислех, че ще се върнем за тях.
Погледнах го с пълно недоумение. Къщата. Къщата, която беше ипотекирана. Къщата, която беше запечатана. Къщата, в която вероятно вече живееха хората на Петър, след като лихварите бяха прибрали всичко ценно.
— Ти си обрекъл всички ни — казах аз, без никаква емоция. — Всички ни.
Глава 11: Завръщането
— Трябва да ги вземем — каза Мартин.
Бяхме обратно в града, натъпкани в стаята в мотела. Ива беше с нас, увита в одеяло, трепереща.
— Да ги вземем? — изсмях се аз. — Как, Мартине? Ще почукаме на вратата ли? Къщата е запечатана от банката. Или още по-лошо, хората на Петър са там.
— Познавам тази къща по-добре от всеки. Има начин да се влезе. През мазето. Един стар прозорец, който никога не се затваряше добре.
— Това е лудост. Това е проникване с взлом — казах аз.
— Това е единственият ни шанс! — Той се изправи, най-после с някаква енергия. — Андреев не може да заведе съдебно дело без тези документи. Ива не може да свидетелства без тях, думите ѝ срещу тези на Петър… той ще я смаже.
Той беше прав. Колкото и да го мразех, беше прав.
— Аз отивам — каза той. — Тази вечер.
— Не, ние отиваме — поправих го аз. — Ти си твърде… емоционален. Ще направиш някоя глупост.
— Аз ще дойда — каза Ива. — Аз трябва да съм там.
— Ти не! — казах аз твърдо. — Ти си нашият коз. Ако те хванат… всичко свършва. Ти ще останеш тук. С Мила.
Обадих се на сестра ми. Тя дойде веднага, носейки още един сак с храна и решителния си поглед на студентка по право.
— Значи планът е да извършите престъпление? — попита тя, след като ѝ обясних. — Страхотно. Просто страхотно. Добре, аз ще пазя Ива. Но, Ани…
— Какво?
— Внимавай. Моля те. Този Петър… той не е за подценяване.
Нощта беше тъмна, безлунна. Идеалната нощ за престъпление. Приближихме се до нашата бивша къща пеша, през задните улички. Беше тихо. Твърде тихо. Къщата се издигаше като черен призрак пред нас.
— Няма никой — прошепна Мартин. — Лампите не светят.
— Банката сигурно е сменила патроните и е спряла тока — предположих аз.
Промъкнахме се до мазето. Прозорецът беше точно там, където Мартин беше казал. Ръждясал, леко открехнат. Той се напъха вътре, чу се глух туптене. След секунда вратата на мазето изскърца. Бяхме вътре.
Миришеше на влага и напуснатост. С фенерчето на телефона (което Мила беше заредила) се движехме през мрака. Това беше нашият дом. Но вече не беше. Лихварите бяха минали. Всичко ценно беше изчезнало. Бяха оставили само хаос – разбити мебели, разкъсани възглавници. Търсили са нещо.
— Търсили са документите — прошепна Мартин, гласът му трепереше от гняв.
Качихме се на втория етаж, в нашата баня. Или това, което беше останало от нея. Огледалото беше счупено, шкафовете – изкъртени.
— Ето тук — каза Мартин, посочвайки една плочка зад тоалетната. — Помогни ми.
Отне ни минути. Плочката беше здраво залепена. Накрая, с помощта на един отчупен крак от стол, успяхме да я изкъртим.
Зад нея имаше малка кухина. А в кухината – плътно увит найлонов плик.
Мартин бръкна и го извади. Отвори го. Вътре имаше папка.
— Тук са — въздъхна той с облекчение.
Но в този момент чухме шум. Отдолу. Шум от отваряща се входна врата.
Някой беше в къщата.
Глава 12: Капанът
Замръзнахме. Чуваха се тежки стъпки по стълбите. И гласове.
— Казах ти, че ще се върнат. Глупаци. Винаги се връщат.
Разпознах гласа. Беше Петър.
— Бързо! — Мартин ме дръпна към спалнята. — Под леглото!
Беше абсурдно. Криехме се под собственото си легло, в собствената си къща, като деца, хванати в пакост. Но страхът беше съвсем реален.
Петър влезе в банята.
— Аха! — възкликна той. — Знаех си. Глупакът ги е скрил тук.
Чухме как рови в дупката.
— Няма ги! — извика той. — Къде са?
— Шефе, виж! — каза друг глас. — Следи. Още са тук.
Сърцето ми щеше да изскочи. Задържах дъх.
Петър се изсмя.
— Излизайте, деца. Играта свърши.
Той ритна леглото. И после се наведе. Видях лицето му. Усмивката му беше по-страшна от всяка заплаха.
— Мартине, Мартине. Винаги толкова предвидим. А ти, Анна… разочарован съм. Мислех, че имаш повече мозък.
Издърпаха ни. Грубо. Двама мъже, които не бях виждала, ни държаха.
— Документите — каза Петър, протягайки ръка към Мартин.
Мартин стискаше папката.
— Дай ми ги, Мартине. И може би ще оставя Анна на мира.
— Не! — извиках аз.
Мартин ме погледна. В очите му имаше агония. Той знаеше какво означава това.
— Какво ще ни направиш, Петре? Ще ни убиеш? — попита Мартин, опитвайки се да звучи смело.
— Убийство? О, не. Аз съм бизнесмен, не убиец. Но има много начини да накараш някого да изчезне. Особено, когато дължи пари на много опасни хора. Мога просто да им кажа къде сте. Те ще свършат мръсната работа вместо мен.
Това беше. Моралната дилема на Мартин. Животът ми срещу документите.
— Не му ги давай, Мартине! — изкрещях аз.
Но Мартин вече беше взел решение. Той бавно подаде папката на Петър.
Петър я грабна. Прегледа я бързо.
— А, да. Това е. Ива… винаги е била глупаво, сантиментално момиче. Точно като майка си.
Той извади запалка от джоба си.
— Не! — извика Мартин.
Пред очите ни, Петър запали документите. Хартията се сви, пожълтя и пламна. Той ги държа, докато не станаха на черен прах, който се разпиля по пода.
— Е — каза той, изтупвайки ръце. — Това беше. Сега вече нямате нищо. Абсолютно нищо.
Той се обърна към хората си.
— Да си тръгваме. Остави ги. Те вече са мъртви.
И те си тръгнаха. Оставиха ни в тъмната, празна баня, в която миришеше на изгоряла хартия. На изгорели надежди.
Стояхме там в мълчание. Мартин се свлече на пода.
— Свършено е — прошепна той. — Всичко е свършено.
Аз го гледах. Гледах пепелта на пода.
— Не — казах аз. — Не е.
Той ме погледна.
— Какво? Ани, ти видя ли…
— Аз видях. Но и ти видя. — Наведох се и го хванах за брадичката, принуждавайки го да ме погледне. — Ти какво видя, Мартине?
— Той ги изгори.
— Не. Той изгори копия.
Мартин ме погледна неразбиращо.
— Какво?
— Снощи. Докато ти спеше. Аз отидох при Мила. Накарах я да намери денонощен копирен център. Направихме две копия на всичко. — Усмихнах се. Беше първата истинска усмивка от седмици. — Едните са при Андреев. Другите… са при Мила. Това, което ти даде на Петър, беше… празна папка, пълна със стари вестници.
Очите на Мартин се разшириха. От недоумение, в шок, и накрая… в възхищение.
— Ани… ти…
— Аз съм жената на бизнесмен, скъпи. Трябваше да науча нещо за това как се правят нещата, нали?
Глава 13: Студентката по право
Влязохме в офиса на адвокат Андреев като победители. Или поне така се чувствахме. Офисът му не беше лъскав. Беше стар, в сграда, която беше виждала по-добри дни, и миришеше на прашни книги и тютюн.
Той седеше зад огромно бюро от махагон. Не вдигна поглед, когато влязохме.
— Значи сте се справили — каза той, сякаш говореше за времето. — И сте живи. Впечатляващо.
— Имаме документите — казах аз, поставяйки копието на бюрото му.
Сега той вдигна поглед. Взе папката и започна да прелиства.
— Добре. Много добре. — Той погледна към Мартин. — И си довел свидетеля.
Ива седеше на един стол в ъгъла, свита.
— Госпожице — каза той, а гласът му стана неочаквано мек. — Това, което ще ви попитам, е… готова ли сте да унищожите баща си? Защото това ще се случи. В съда няма място за семейни конфликти. Има само факти. И той ще използва всичко срещу вас. Ще ви нарече лъжкиня, уличница, психично болна. Готова ли сте за това?
Ива пое дълбоко дъх. Погледна към Мартин, после към мен.
— Той не ми е баща — каза тя, а в гласа ѝ имаше стомана. — Той е чудовище. Да. Готова съм.
Андреев кимна.
— Добре. Защото той вече знае. Фактът, че сте тук, означава, че е разбрал за фалшивите документи. Ще бъде бесен. Ще задейства всичко. Включително и вашите приятели… лихварите.
— Какво да правим? — попита Мартин.
— Вие? Нищо. Ще изчезнете. Отново. Но този път под моя закрила. Имам… място. За вас и за госпожицата. А аз… аз отивам на война.
Андреев не се шегуваше. Настани ни в малка къща извън града, пазена от негови хора. Дни наред не се случваше нищо. Напрежението беше почти непоносимо.
Тогава дойде Мила. Лицето ѝ беше бяло като платно.
— Арестували са го — каза тя.
— Кого? Петър? — скочи Мартин.
— Не. Професор Дамянов.
— Какво? — Аз бях в шок. — Защо?
— Обвиняват го… обвиняват го, че е взимал подкупи от студенти. Че е злоупотребил с положението си.
— Това е лъжа! — извика Мила. — Това е Петър! Той отвръща на удара! Удря Андреев през Дамянов!
Знаехме, че е така. Беше мръсен, подъл удар. Петър не можеше да стигне до нас, затова удряше хората, които ни помагаха.
— Трябва да направим нещо! — казах аз.
— Няма какво — каза Мартин. — Андреев каза да чакаме.
— Не! — Погледнах към Мила. Тя беше студентка по право. Беше брилянтна. — Мила, ти познаваш университета. Познаваш хората. Трябва да има начин да докажем, че това е натопяване.
Очите на Мила светнаха.
— Може би има. Има един друг професор. Конкурент на Дамянов. Винаги го е мразел. Може би Петър е минал през него. Трябва да проверя.
— Не, твърде опасно е — започнах аз.
— Ани, аз не съм ти. Не съм свикнала да стоя и да чакам мъжете да оплескат всичко. — Тя ме прегърна. — Аз мога да се грижа за себе си. Все пак, уча за адвокат, нали?
Глава 14: Първото заседание
Съдебното дело започна. Беше медиен цирк. „Падението на бизнес империя“ – крещяха заглавията. Петър беше там, в безупречен костюм, заобиколен от най-скъпите адвокати в страната. Изглеждаше спокоен, дори отегчен.
Ние бяхме в същата зала. Аз, Мартин, Ива. Бяхме настанени на първия ред. Хората ни гледаха с любопитство. Бяхме падналите. Предателите.
Андреев беше спокоен. Той представи иска си. Измама, фалшифициране на документи, умишлен фалит.
Адвокатите на Петър се изсмяха.
— Вашият клиент, г-н Андреев, е отчаян човек. Човек, който е проиграл парите на фирмата си на хазарт и лоши инвестиции. Човек, който е взел заеми от съмнителни лица. И сега се опитва да хвърли вината върху моя клиент, уважаемият г-н Петър.
— Аз имам доказателства — каза Андреев.
— Имате копия. Които не са заверени. Които може да са фалшифицирани — отвърна адвокатът на Петър.
— Имам и свидетел — каза Андреев и посочи Ива.
Залата притихна. Всички погледи се насочиха към нея.
— Ива? — Адвокатът на Петър се престори на изненадан. — А, да. Бившата асистентка. Уволнена за кражба и… морална несъвместимост. Нейните думи срещу тези на г-н Петър? Моля ви.
Ива трепереше, но не сведе поглед.
— Ще видим — каза Андреев.
Но тогава се случи нещо неочаквано. В залата влезе Мила. Тя се промъкна до мен и ми подаде флашка.
— Какво е това? — прошепнах аз.
— Това е спасението на Дамянов. И краят на Петър.
— Как?
— Оказа се, че професорът, който е натопил Дамянов, е имал… слабост. Записвал е всичките си разговори. Като „застраховка“. Аз просто… го убедих да ми даде записа от срещата му с Петър.
Погледнах сестра си с възхищение.
— Как го „убеди“?
— Студентските ми трикове — усмихна се тя. — Дадох го на Андреев.
Погледнах към Андреев. Той кимна леко.
— И така — каза адвокатът на Петър, — ако нямате други…
— Имам — прекъсна го Андреев. — Имам аудиозапис. Запис от среща между вашия клиент и уважаван професор от университета. Среща, на която вашият клиент предлага значителна сума пари в замяна на… „услуга“. А именно, да натопи професор Дамянов.
Лицето на Петър за първи път изгуби цвета си. Адвокатът му скочи.
— Протестирам! Това е недопустимо!
— Напротив — каза Андреев, подавайки флашката. — Мисля, че е съвсем допустимо. И много, много интересно.
Глава 15: Присъдата
Това беше краят. Записът беше ясен. Гласът на Петър, арогантен и самоуверен, описваше как „ще смачкат“ Дамянов и как „ще се погрижи“ за Андреев след това.
Настъпи хаос. Съдията обяви почивка. Когато се върнахме, адвокатите на Петър изглеждаха победени.
Делото се проточи още няколко седмици. Но това беше просто формалност. Записът, съчетан с документите и показанията на Ива (които сега звучаха много по-достоверно), бяха достатъчни.
Дойдохме за присъдата.
Петър беше признат за виновен. Измама, пране на пари, склоняване към лъжесвидетелстване. Осъдиха го. Ефективно.
Стояхме пред съдебната палата. Слънцето грееше. Чувствах се… празна. Бяхме спечелили. Но какво?
Богатство? Не. Парите бяха изчезнали. Фирмата беше в ликвидация. Кредитът за жилище… къщата беше продадена от банката. Нямахме дом. Нямахме нищо.
Лихварите? Андреев се беше „погрижил“. Беше им дал анонимен сигнал за схемите на Петър, насочвайки гнева им към него. Бяхме в безопасност. Поне засега.
Мартин стоеше до мен.
— Свърши се — каза той.
— Да — отговорих аз.
Погледнахме се. Бяхме двама непознати, обединени от катастрофа.
— Ани… аз… — започна той.
— Недей, Мартине. Не сега.
Ива дойде при нас. Изглеждаше различно. По-спокойна.
— Аз заминавам — каза тя. — Мила ми намери работа. В друг град. Далеч.
— Радвам се за теб — казах аз искрено.
Тя ме прегърна.
— Благодаря ти. За всичко.
После се обърна към Мартин.
— Грижи се за нея. Тя го заслужава.
Тя си тръгна. Мила дойде при нас, размахвайки дипломата си. Беше се дипломирала с отличие.
— Е? Какво следва, роднини?
Погледнах към Мартин. После към Мила.
— Следва… нов живот. Мисля да си намеря работа.
— Аз също — каза Мартин. — Каквото и да е.
— Е, ще ви трябва адвокат, за да ви оправи документите за фалита — усмихна се Мила. — Чух, че има една много добра, току-що завършила…
Засмяхме се. Беше първият път от много, много време.
Тръгнахме по улицата, тримата. Без пари, без дом, без бъдеще. Но бяхме живи. И за първи път от години, бяхме честни.
Животът ни беше разрушен. Всичко беше загубено. Но както се оказа, „всичко“ беше просто дума. Имаше неща, по-важни от къщи и пари. Имаше семейни конфликти и предателства, но имаше и прошка. Имаше морални дилеми, но имаше и правилния избор.
Шепотът на Мартин онази нощ беше началото на края на един живот, но и началото на нещо съвсем ново. Нещо истинско.