Въздухът в съдебната зала тежеше като мокро вълнено одеяло. Миришеше на застоял прах, евтин лак за паркет и човешко нещастие, попило в стените през десетилетията. Седях на твърдата дървена скамейка, стиснала ръце в скута си толкова силно, че кокалчетата ми бяха побелели. Срещу мен, от другата страна на пътеката, стоеше Пламен.
Някога този мъж беше центърът на моята вселена. Сега го гледах и не го познавах. Лицето му, обикновено безупречно избръснато и излъчващо онази арогантна самоувереност на преупял бизнесмен, сега беше мораво, изкривено от първична ярост. Вратовръзката му беше леко разхлабена, сякаш го душеше собствената му злоба.
Разводът, който се надявахме да премине цивилизовано заради годините, прекарани заедно, се беше превърнал в мръсна, кална война. Препъникамъкът не беше попечителство над деца, защото нямахме такива. Беше апартаментът. Моят дом. Мястото, в което бях вложила всяка стотинка от заплатата си, докато той градеше своята империя с „рискови инвестиции“ и заеми, за които разбирах твърде късно.
— Всичко е мое! — гласът на Пламен отекна в залата, прекъсвайки монотонното мърморене на съдията. Той скочи от мястото си, отблъсквайки рязко ръката на адвоката си, който се опита да го успокои. — Тя не е дала нищо! Аз плащах ремонтите, аз купувах мебелите, аз вложих душата си в този дом!
Пламен се обърна към мен. В очите му не се четеше просто гняв, а чиста, дестилирана омраза. Пръстът му се насочи право към гърдите ми като дуло на пистолет.
— По време на развода ще върнеш всичко до последната нишка! Чуваш ли ме, Мая? До последната нишка! Дори бикините, които съм ти подарявал, ще ми върнеш! Не заслужаваш нищо от парите ми!
В залата настъпи гробна тишина. Съдебните заседатели сведоха погледи, засрамени вместо него. Адвокатът му, млад и амбициозен мъж на име Станимир, закри очи с длан. Дори съдията, жена с каменно изражение, повдигна вежди в недоумение.
В този момент нещо в мен се пречупи. Не беше сърцето ми – то отдавна беше на парчета. Беше онази последна нишка на съжаление и уважение към миналото ни. Страхът, който ме сковаваше месеци наред, се изпари, заменен от ледена решителност.
Вдигнах поглед. В него нямаше сълзи. Гласът ми прозвуча равен, тих, но отчетлив в тишината на залата:
— Добре, Пламен. Ще върна всичко.
Той онемя. Очакваше истерия, молби, скандал. Моравината по лицето му изчезна, заменена от болезнена бледност. Спечелих този рунд още в същия миг, превръщайки истеричната му тирада във фарс. Но той все още не знаеше, че войната тепърва започваше.
Глава 2: Студената реалност
Прибрах се в апартамента, който все още беше обект на спора. Беше тих и полупразен. Повечето ценни вещи вече бяха изнесени от Пламен, докато бях на работа предишната седмица – телевизорът, скъпата аудиосистема, дори картините от стените. Бяха останали само бледи правоъгълници върху тапетите, напомнящи за някогашния уют.
Седнах на дивана в хола и погледнах купчината сметки на масичката. Вноската за ипотеката. Кредитът за колата, която той караше, но беше на мое име. Сметките за ток. Заплатата ми на графичен дизайнер беше добра, но недостатъчна да покрие лавината от финансови задължения, които той ми беше оставил като „подарък“.
Звънецът иззвъня рязко, стряскайки ме. Погледнах през шпионката и въздъхнах с облекчение. Беше Дарина.
Дарина влезе като ураган, носейки бутилка евтино вино и кутия пица. Тя беше пълна противоположност на мен – импулсивна, шумна и готова да запали света за приятелите си.
— Разказвай! — нареди тя, докато сипваше вино в единствените две останали чаши.
Когато ѝ разказах за сцената в съда и за искането му за „бикините“, Дарина замръзна. Чашата спря по пътя към устните ѝ.
— Този човек е болен — прошепна тя. — Той е патологичен нарцис. Иска да те унижи.
— Знам — отвърнах, отпивайки голяма глътка. — Но аз му обещах. Казах, че ще върна всичко.
Очите на Дарина проблеснаха с онзи особен, опасен блясък, който познавах от студентските ни години.
— Щом иска унижение — ще го получи. Но ще го направим по нашия начин.
Докато обсъждахме плана, телефонът ми извибрира. Беше брат ми, Николай.
— Како… — гласът му трепереше. — Можеш ли да говорим?
Сърцето ми се сви. Николай беше студент в Техническия университет, умно момче, но леко наивно. Пламен винаги го беше презирал, наричайки го „мечтател без покритие“.
— Какво има, Ники?
— Трябват ми пари. Спешно е.
— Колко? — попитах, усещайки как стомахът ми се свива на топка.
— Пет хиляди лева. Взех бърз кредит… за да платя семестъра и общежитието, защото не исках да те товаря покрай развода. Но лихвите… те са огромни, Како. Заплашват ме.
Затворих очи. Пет хиляди. Нямах ги. Всичко отиваше за адвокати и ипотеката.
— Ще измисля нещо, Ники. Обещавам. Не прави глупости.
Затворих телефона и погледнах Дарина. Сълзите най-накрая потекоха.
— Той ме притиска отвсякъде, Дари. Брат ми е загазил, аз съм пред фалит, а Пламен иска… бельото си.
Дарина остави чашата на масата с трясък.
— Точно затова сега ще действаме. Ставай. Вади кашоните.
Глава 3: Кутията на Пандора
Вторник сутрин. Дъждът барабанеше по прозорците, превръщайки София в сиво, размазано петно. В средата на хола стоеше голяма картонена кутия.
Прекарахме цялата нощ в подготовка. Дарина беше безпощадна.
— Искаш да му върнеш подаръците? Добре. Ето го дантеленото бельо, което ти купи за годишнината, когато разбра, че си намерила съобщенията в телефона му. Ето я и роклята, която те накара да носиш на фирменото парти, въпреки че ти беше неудобна.
В кутията влязоха не само дрехи. Вкарахме всичко, което носеше енергията на неговото лицемерие. Стари, скъсани чорапогащници. Една негова забравена риза, която бях използвала за парцал за прах. Но най-важното беше подредбата.
Най-отгоре, грижливо сгънати, поставихме най-интимните „подаръци“, за които той беше крещял в съда. Евтина дантела, купена от намаления, която той представяше за бутикова. Ароматът на евтиния му парфюм, с който бях напръскала дрехите, се носише задушливо от кашона.
Написах бележка. Кратка. Без емоции.
„Изпълних молбата ти. Всичко е тук. До последната нишка.“
Залепих кашона с тиксо.
— Къде го пращаме? — попита Дарина с дяволита усмивка.
— В офиса. В централата на холдинга.
— Знаеш ли графика му?
Кимнах.
— Всеки вторник в 10:00 имат борд на директорите. Обсъждат сливането с новите инвеститори. Там ще бъде и Генералният директор, и новият партньор – г-н Ангелов, който държи много на „моралния облик“ на съдружниците си.
Извикахме куриер. Когато момчето взе пратката с надпис „СПЕШНО: ЛИЧНО ЗА ПЛАМЕН ИЛИЕВ“, сърцето ми биеше в такт с часовника на стената.
Затворих вратата и се облегнах на нея. Злобният дух беше пуснат от бутилката. Нямаше връщане назад.
Глава 4: В леговището на звяра
Офис сградата в центъра на града блестеше от стъкло и стомана. На 15-ия етаж, в конферентната зала, напрежението можеше да се реже с нож.
Пламен седеше начело на дългата махагонова маса. Чувстваше се господар на положението. През последните седмици беше успял да манипулира финансовите отчети така, че да скрие част от активите си от бракоразводното дело, и сега се готвеше за големия удар – подписване на договор за партньорство, който щеше да му донесе милиони.
Срещу него седеше г-н Ангелов – възрастен мъж със старомодни принципи, строг поглед и безупречна репутация. До него беше Стефан – дългогодишен конкурент на Пламен, който сега се опитваше да влезе в сделката като трета страна. Стефан знаеше много за мръсните игри на Пламен, но мълчеше, чакайки своя момент.
— Г-н Илиев — започна Ангелов, прелиствайки папката пред себе си. — Финансовите показатели са впечатляващи. Но има слухове… за лични проблеми. Съдебни дела?
Пламен се усмихна широко, показвайки скъпите си фасети.
— Нищо сериозно, г-н Ангелов. Просто формалности по развод. Съпругата ми е… емоционално нестабилна. Но всичко е под контрол. Аз съм човек на честта и семейните ценности, въпреки че понякога пътищата се разделят.
Стефан се изкашля иронично в ъгъла, но Пламен го игнорира.
В този момент вратата на залата се отвори. Секретарката, младо и притеснено момиче, влезе с голяма кутия в ръце.
— Извинете, г-н Илиев… Куриерът настоя. Каза, че е крайно спешно и лично.
Пламен се намръщи.
— Не виждаш ли, че сме на среща? Остави го навън!
— Но, господине… казаха, че е свързано със съдебното дело. Че е доказателствен материал, който трябва да прегледате веднага.
Любопитството в залата нарасна. Г-н Ангелов повдигна вежда.
— Ако е важно за делото, може би трябва да го видите, Пламен? Не искаме изненади по-късно.
Притиснат в ъгъла, Пламен стана. Той беше убеден, че това са документите за апартамента, които адвокатът му беше изискал. Че Мая най-накрая се е предала и е подписала прехвърлянето.
— Разбира се — каза той с увереност. — Вероятно са документите, с които бившата ми съпруга се отказва от претенциите си. Тя разбра, че е сгрешила.
Той взе макетното ножче от бюрото и разряза тиксото с един замах. Всички погледи бяха вперени в ръцете му.
Отвори капаците.
Глава 5: Крахът на имиджа
Пламен бръкна в кутията, очаквайки да усети хладната повърхност на папка с документи. Вместо това пръстите му докоснаха сатен и дантела.
Той дръпна ръката си, сякаш го беше опарила змия, но беше късно. В кутията нямаше документи. Най-отгоре, върху купчината, лежеше яркочервен комплект бельо – сутиен и бикини, които той ѝ беше хвърлил в лицето преди години. До тях – стари, захабени домашни чехли и бележката.
„По време на развода ще върнеш всичко до последната нишка — дори бикините, които съм ти подарявал!“ – думите му от съда кънтяха в главата му, но сега бяха материализирани пред най-важните хора в кариерата му.
Г-н Ангелов се наведе леко напред и надникна в кутията. Очите му се разшириха. Стефан, конкурентът, не успя да сдържи смеха си и избухна в кратък, но звучен кикот.
— Това… това някаква шега ли е? — попита Ангелов ледено. — Бельо? В заседателната зала?
Пламен пребледня. Кръвта се оттегли от лицето му, оставяйки го сив като пепел. Той се опита да затвори капаците, но ръцете му трепереха неконтролируемо. Кутията се наклони и от нея изпаднаха още неща – старият сешоар, който беше поискал обратно, и една смачкана снимка от сватбата им, разкъсана наполовина.
— Това е… тя е луда! — изквича Пламен, губейки всякакъв самоконтрол. — Тя го прави нарочно!
— Г-н Илиев — гласът на Ангелов беше тих, но порязващ. — Вие казахте, че ситуацията е под контрол. Че сте човек на достойнството. Да се разправяте за… това… с бившата си съпруга? Това говори за дребнавост, която не толерирам в партньорите си.
Стефан се намеси с мазна усмивка: — Изглежда, че „активите“, за които спорите, са доста… лични, Пламене.
Пламен погледна към бележката в ръцете си.
„Ще върна всичко.“
Той разбра. Тя не просто му връщаше вещите. Тя му връщаше срама.
Директорът Ангелов се изправи бавно, закопча сакото си и прибра папката си.
— Срещата приключи. Няма да инвестирам в компания, управлявана от човек, който води такива войни. Ако не можете да управлявате собственото си семейство с уважение, как ще управлявате моите пари?
Ангелов излезе от залата, последван от свитата си. Стефан остана за миг, потупа Пламен по рамото и прошепна: — Хубави бикини, Пламене. Цветът ти отива.
Когато вратата се затвори, Пламен изкрещя и ритна кутията. Съдържанието се разпиля по скъпия мокет. Той дишаше тежко, а в главата му се въртеше само една мисъл: Отмъщение.
Глава 6: Контраударът
Телефонът ми звънна час по-късно. Беше адвокатката ми, г-жа Стоянова. Жена на средна възраст, която беше видяла всичко в бракоразводните дела.
— Мая, какво си направила? — гласът ѝ беше смесица от укор и скрито възхищение.
— Върнах му вещите, както поиска в съда — отговорих невинно.
— Е, току-що получих обаждане от неговия адвокат. Пламен е бесен. Заплашва със съд за уронване на престижа, иска запор на сметките ти и настоява да напуснеш жилището до 24 часа. Твърди, че си опасна.
— Нека опитва — казах аз, макар ръцете ми да трепереха. — Апартаментът е на мое име, макар и ипотеката да е обща. Няма право да ме гони без съдебна заповед.
— Внимавай, Мая. Ранен звяр е най-опасен. Той има връзки.
Следобедът донесе нова вълна от проблеми. Брат ми Николай дойде вкъщи, с насинено око и разцепена устна.
— Ники! — изпищях, когато го видях на вратата.
Той се свлече на дивана, хлипайки.
— Намериха ме, Како. Онези лихвари… казаха, че ако не върна парите до края на седмицата, ще стане по-лошо. Казаха, че знаят къде живееш ти.
Светът ми се завъртя. Пламен ме притискаше юридически, а брат ми беше в смъртна опасност заради няколко хиляди лева. Трябваше ми чудо. Или оръжие.
Започнах да ровя в старите документи, които бях натъпкала в един шкаф, когато Пламен се изнесе. Търсех нещо, каквото и да е, което да продам или да използвам.
И тогава го намерих.
Беше стар таблет, който Пламен беше захвърлил преди година, казвайки, че е повреден. Бях го прибрала, мислейки да го дам на сервиз някой ден. Включих го в зарядното. Екранът светна.
Той не го беше изчистил.
Паролата беше рождената му дата – толкова предвидимо. Влязох в пощата му. И там, сред стотици делови имейли, видях папка с име „Архив – Проект Ж“.
Отворих я. И сърцето ми спря.
Глава 7: Тайният живот на „Бизнесмена“
„Проект Ж“ не беше бизнес начинание. Беше жена. Жана.
Имейлите датираха от три години назад. Резервации за хотели във Виена, докато той уж беше на „конференция“ във Варна. Поръчки на скъпи бижута. И най-шокиращото – сканирани документи от частна клиника.
Ултразвук.
Жана беше бременна. Или вече беше родила. Датата на документа беше отпреди шест месеца. Пламен имаше дете. Друго семейство, което издържаше с парите, които уж „нямаше“ за нас.
Продължих да ровя. Открих банкови извлечения от офшорна сметка, за която никой не знаеше – нито аз, нито данъчните, нито партньорите му. През тази сметка минаваха огромни суми, източени от общата ни фирма, преди да ме накара да си продам дяловете за жълти стотинки.
Той не просто ми изневеряваше. Той беше извършил финансова измама. Беше ме ограбил, за да строи гнездо на друго място.
— Ники — казах тихо, без да откъсвам поглед от екрана. — Мисля, че намерихме парите за дълга ти.
Брат ми ме погледна неразбиращо през подутото си око.
— Какво?
— Пламен ще плати. За всичко.
Обадих се на Дарина.
— Ела веднага. И доведи онзи твой приятел, компютърния специалист. Трябва да свалим всичко от този таблет, преди Пламен да се сети, че го е забравил.
Глава 8: Сделката с дявола
На следващата сутрин не отидох на работа. Отидох в кантората на адвокат Петров – защитникът на Пламен.
Секретарката се опита да ме спре, но аз влязох директно в кабинета му. Пламен беше там, обсъждайки стратегия как да ме съсипят. Когато ме видя, лицето му почервеня.
— Как смееш да влизаш тук? След цирка, който ми спретна вчера? Ще те съдя до дупка! Ще ти взема и въздуха, който дишаш!
Затворих вратата спокойно и седнах на стола срещу тях. Извадих една тънка папка от чантата си.
— Преди да продължиш с крясъците, Пламене, искам да погледнеш това.
Хвърлих папката на бюрото. Той я отвори с пренебрежение. Първият лист беше снимката от ултразвука. Вторият – разпечатка на транзакциите към офшорката в Кипър. Третият – копие от имейл, в който обсъждаше как да скрие приходите от данъчните, използвайки фиктивни фактури.
Тишината, която настъпи, беше по-плътна от тази в съдебната зала. Адвокат Петров погледна документите, после погледна клиента си. Лицето на адвоката стана сериозно. Той знаеше какво означава това – затвор за укриване на данъци и край на кариерата на Пламен.
Пламен прелистваше страниците, ръцете му трепереха толкова силно, че хартиите шумоляха.
— Откъде… — гласът му беше дрезгав шепот.
— Няма значение — прекъснах го. — Ето какво ще се случи.
Изправих се и се облегнах на бюрото, гледайки го право в очите. Вече не ме беше страх. Виждах го такъв, какъвто беше – жалък лъжец, хванат в капан.
— Първо. Ще прехвърлиш апартамента изцяло на мое име, без никакви тежести. Ти ще поемеш остатъка от ипотеката. — Второ. Ще изплатиш сумата от 50 000 лева като компенсация за моралните щети и за дяловете, които ми открадна. Парите ми трябват до края на деня. — Трето. Разводът ще приключи по взаимно съгласие, при моите условия.
Пламен се опита да се надигне, лицето му беше изкривено от злоба. — Ти ме изнудваш!
— Не — отвърнах студено. — Аз преговарям. Алтернативата е тази папка да стигне до бюрото на прокурора, до данъчните и до г-н Ангелов, който, сигурна съм, ще се радва да разбере защо инвестицията му е рискова. А, и до Жана. Чудя се дали тя знае, че парите за нейния апартамент са откраднати от бившата ти жена?
Адвокат Петров въздъхна и свали очилата си. — Пламене, подпиши. Нямаш ход. Това са сериозни престъпления.
Пламен ме гледаше с омраза, но в очите му видях и страх. Страхът на човек, който има какво да губи.
— Добре — изсъска той. — Но искам оригиналите. И искам да изчезнеш от живота ми.
— С удоволствие — усмихнах се аз. — Парите по сметката. До 14:00 часа.
Глава 9: Нова страница
Излязох от кантората и поех дълбоко дъх. Въздухът навън миришеше на дъжд и на свобода.
Първото нещо, което направих, беше да се обадя на Николай.
— Ники, ела да те взема. Отиваме да оправим дълга ти. И после отиваш на лекар.
Когато платихме на лихварите, видях как огромният товар падна от раменете на брат ми. Той ме прегърна, плачейки като малко дете.
— Благодаря ти, како. Ще ти ги върна, кълна се. Ще си намеря работа, ще…
— Знам, Ники. Първо си оправи оценките в университета. И никога повече хазарт или бързи кредити. Разбра ли ме?
— Никога.
Вечерта Дарина дойде отново у дома. Този път не носеше евтино вино, а шампанско. Апартаментът вече беше само мой. Стените не изглеждаха толкова празни. Те бяха чисто платно, върху което щях да нарисувам новия си живот.
— Знаеш ли — каза Дарина, докато гледахме светлините на града от балкона. — Ти беше права за бикините.
— Защо?
— Защото като му ги върна, ти наистина се освободи от последната нишка, която ви свързваше. Ти не му върна дрехите, Мая. Ти му върна контрола. И си взе силата обратно.
Усмихнах се. Телефонът ми извибрира. Беше известие от банката. Преводът беше получен. 50 000 лева. И съобщение от адвоката ми – документите за апартамента бяха готови за подписване.
Пламен беше унищожен. Репутацията му беше накърнена пред партньорите, а финансовите му измами стояха като дамоклев меч над главата му, защото бях запазила копия на всичко. Той щеше да живее в страх, докато аз… аз щях да живея.
Отпих от шампанското. Беше студено и резливо.
— За новото начало — вдигнах тост.
— И за това, че понякога една кутия със стари гащи може да бъде най-силното оръжие на една жена — разсмя се Дарина.
Смях се и аз. За първи път от месеци смехът ми беше искрен, идващ от дъното на душата ми. Войната беше приключила. И аз бях победител.
Епилог: Три месеца по-късно
Срещнах Пламен случайно в един супермаркет. Буташе количка с бебешки пелени и изглеждаше уморен, състарен. Жана, младата жена до него, му говореше нещо с раздразнен тон, а той кимаше машинално, без да я слуша. Беше сменил скъпия костюм с обикновени джинси и пуловер.
Когато ме видя, той спря. За миг в очите му проблесна нещо – съжаление? Носталгия? Или просто завист?
Аз изглеждах добре. Бях подстригала косата си, носех ново палто и се чувствах спокойна. Брат ми беше взел изпитите си и работеше почасово, помагайки ми с ремонтите вкъщи.
Пламен понечи да каже нещо, може би „Здравей“, но аз просто кимнах леко и подминах. Нямахме какво да си кажем. Всичко беше казано в онази кутия, доставена в дъждовния вторник.
Излязох навън, където слънцето пробиваше облаците, и не се обърнах назад. Животът ме чакаше.