Свекърва ми реши да командва парите ми и да разпределя бюджета — но финалът се оказа по-лош от турски сериал…“
— Марко, миличък, не би ли ми купил сок от нар? — гласът на Маргарет беше проточен и жален, сякаш думите се стичаха през гъст сироп. — Лекарят каза, че е жизненоважно за хемоглобина. Само не в кутия — там е пълно с химия. Искам прясно изцеден. В онзи магазин, на три пресечки оттук, казват, че правят наистина хубав.
Анна стоеше до печката и бавно разбъркваше супата — същата, която свекървата така или иначе щеше да нарече „водичка“. Вътре в нея челюстите се свиха.
*
Беше минала само седмица от разкриването на истината за кредитите и наемателите, но тази седмица се беше превърнала в истински ад.
Маргарет, получила пълното опрощение на сина си и негласен картбланш да продължи да живее с тях, разгърна дейността си с двойна сила. Вече не беше просто гостенка, а „бедна, болна майка, принудена да се подслони при децата си заради ужасни дългове“. Според нея този статус ѝ даваше право на специални привилегии.
Пазаруването вече ставаше строго по нейния списък.
Не просто извара — обезмаслена, фермерска.
Не каквото и да е пиле — филе от младо пиле.
Не обикновен хляб — без мая, пълнозърнест.
И всичко това, разбира се, се плащаше от заплатата на Марко.
Анна се опитваше предпазливо да напомни, че бюджетът им не е безкраен, но всеки път се сблъскваше с ледена стена от презрение.
— Да пестиш от здравето на майка си е най-лошото нещо, — свиваше устни Маргарет. — Изобщо не те разбирам, Анна. Мъжът ти се трепе от работа, за да живеете като хората, а ти дори не можеш да му купиш едно нормално парче месо.
Прането се беше превърнало в отделен, почти свещен ритуал.
Нейните дрехи — блуза, нощница и бельо — трябваше да се перат строго отделно.
— Не искам деликатните ми тъкани да се докосват до вашите дънки. И трябва специален препарат. За коприна.
Тя без свян си взимаше храна направо от тенджерите. Можеше да извади всички парчета месо от супата, оставяйки на другите само бульон, и да ги изяде, стоейки до печката.
*
— Ох, нещо ми се отвори апетитът, ще хапна малко.
Светлината в коридора и в тоалетната гореше постоянно — за Маргарет било „тъмно и страшно да се ходи из тези катакомби“.
— Свои сме си. Какво има да се смята?
Но истинският апогей беше Турция.
Една вечер по телевизията показваха тюркоазено море, хотели „ол инклузив“ и щастливи, загорели пенсионери.
— Ето! Хората живеят! — възкликна тя. — А аз какво гледам? Тази олющена кухня и мръсния двор.
Обърна се към сина си:
— Марко, целия си живот съм дала за теб. Работила съм на три места. Нима не заслужавам поне веднъж да поживея като нормален човек? Купи ми екскурзия до Турция.
Анна от изненада се убоде с иглата.
— Маргарет, каква Турция? Едва свързваме двата края!
— Не моля теб, а сина си! — отряза тя. — Той е мъж. Ще вземе кредит. Един повече или по-малко — каква е разликата?
След това парите започнаха да изчезват.
Марко стана уклончив.
Продуктите — се стопяваха.
Развръзката дойде от съседката, госпожа Томпсън.
— Анна… свекърва ти казва, че я оставяте гладна. Иска храна.
После се разбра, че и студентката Софи с приятеля си Лукас ѝ „заемали“ масло, захар и елда.
Картината се подреди мигновено.
Маргарет си изграждаше образ на жертва, представяйки Анна и Марко като чудовища. А парите, които синът ѝ даваше, очевидно спестяваше…
За Турция.
Вътре в Анна всичко кипеше.
Същата вечер Анна реши да действа.
*
Кухнята беше пълна — всички се бяха върнали от работа, чайникът шумеше, някой режеше хляб.
Маргарет седеше на масата и пиеше чай със захар.
Анна излезе в средата на кухнята и каза високо:
— Маргарет, къде изчезна пакетът масло, който купих вчера?
Свекървата се задави.
— Нямам представа! Може ти сама си го изяла и си забравила!
Анна спокойно си избърса ръцете.
— Не. Но знам точно къде е. Както и захарта. И елдата.
Марко вдигна глава.
— Анна, за какво говориш?
— За това, че майка ти обикаля съседите и разказва, че я оставяме гладна.
— Това е клевета! — изпищя Маргарет. — Аз съм болна жена!
— И такава, която мечтае за Турция, — тихо добави Анна.
Марко бавно стана.
— Мамо… ти наистина ли си казвала това?
— Аз съм ти майка! Имам право!
— Не, — за първи път каза той твърдо. — Нямаш право да лъжеш и да настройваш хората срещу нас.
Анна се обърна към съпруга си:
— Проверих извлеченията. Половината заплата изчезна за една седмица. Къде са парите?
*
Марко сведе очи.
— На мама…
— За лекарства? Или за екскурзия?
Маргарет скочи.
— Аха! Значи родната майка е в тежест?!
— Не, мамо, — уморено отвърна той. — Но повече няма да разполагаш с нашите пари.
— Утре връщаш продуктите и се извиняваш, — твърдо каза Анна. — След това правим бюджет. Без Турция.
— А ако откажа?
Марко я погледна право в очите.
— Тогава ще трябва да си намериш друго място за живеене.
На следващия ден Маргарет, с каменно лице, обикаляше съседите с торби и извинения.
Седмица по-късно си тръгна — „при приятелка, която я разбира“.
Турция нямаше.
Кредити — също.
Анна вареше супа и знаеше едно:
повече никой няма да я нарече „водичка“.
А в дома най-после се върна тишината.