Никога не сме искали деца.
Казвах го спокойно, сякаш това е най-естественото решение на света. Аз и Драгомир бяхме млади, гладни за живот и убедени, че любовта ни е достатъчна. Работата ни беше достатъчна. Тишината у дома беше достатъчна. Не искахме да я заменим с плач, треска, безсънни нощи и чужди съвети.
Само че в живота винаги има някой, който мисли, че знае по-добре.
Когато навърших четирийсет, майка ми Станка ми каза изречението, което раздели живота ми на две.
„Ако ме оставиш без внуче, не очаквай и стотинка от парите ми.“
Не го каза като молба. Нито като шега. Каза го като присъда.
Станка беше жена, която не питаше дали може. Тя просто взимаше. Взимаше решения, взимаше пространства, взимаше тишина и я пълнеше със своя глас. Беше влязла в света на парите преди да е модерно да се говори за това. Беше построила всичко с ръце, които никога не трепереха. А ако трепереха, никой не го виждаше.
Тогава, на четирийсет, аз вече треперех.
Драгомир се опита да се засмее, да превърне ултиматума в нещо поносимо.
„Станке, не можеш да изнудваш хората така.“
Майка ми не вдигна тон. Не беше нужно.
„Мога.“
И замълча, като човек, който е приключил разговора.
Това мълчание изяде седмиците ни. Когато се прибирахме вечер, то беше там, в спалнята, в кухнята, в чашите, в погледите. Драгомир говореше повече, сякаш думите могат да запълнят дупка. Аз говорех по-малко, сякаш ако не изрека нещо, може би няма да стане истина.
А после стана.
Не защото исках.
Не защото мечтаех.
А защото се страхувах.
И точно това е най-страшното. Че човек може да направи най-голямата промяна в живота си не от любов, а от натиск.
Когато видях двете чертички, пребледнях.
Не от радост.
От предчувствие.
Глава втора
Станка прие новината като победа.
Не ме прегърна. Не попита как се чувствам. Не се разплака.
Само каза: „Добре.“
И още същия ден започна да прави списъци. Лекар, който тя познава. Акушерка, на която тя вярва. Дрехи, които „няма да са евтини, защото не сме бедняци“. Стая, която ще подготви „у нея“, защото „ти не разбираш от бебета“.
Когато се опитах да възразя, тя ме погледна така, сякаш съм малко дете, което се тръшка на пода.
„Ще го отгледам аз. Ти ще му бъдеш майка на хартия, но аз ще го направя човек.“
Драгомир избухна.
„Какво значи това, Станке. Това е нашето дете.“
Тя не се обърна към него. Говореше на мен, сякаш той не съществува.
„Ти нямаш търпение, Гергана. Нямаш характер. Ти имаш страх. И го знаеш.“
Точно тогава усетих колко дълбоко ме познава.
И колко безмилостно ще използва това.
Бременността ми мина като през мъгла. Имаше моменти, когато се хващах за корема и се опитвах да си представя, че там расте не просто дете, а шанс да си върна нещо от себе си. Че това е моята граница. Моята линия. Моята дума.
После Станка идваше, сядаше на дивана и започваше да разказва как ще стане.
„Ще спи при мен първите месеци, за да не се измъчваш. Ти ще идваш да я виждаш, когато можеш. Аз ще я науча на ред. На дисциплина. На уважение.“
„Не е вещ, майко.“
Тя ме погледна с лека усмивка.
„Всичко е вещ, ако знаеш как да го държиш.“
Тази реплика трябваше да ме накара да избягам. Да се изправя, да кажа „не“, да хлопна вратата и да не се върна.
Но не избягах.
Защото има и друго, по-страшно от диктатора.
Човекът, който ти е бил дом.
Когато се роди Мила, плаках.
Този път от радост.
И от ужас.
Защото още в първата седмица Станка се появи с одеяло, кошче и тон, който не допускаше спор.
„Дай я.“
Казано просто така.
„Дай я, ще я заведем у мен. Ти си бледа, не спиш, не ядеш. Ще се срутиш. Аз ще я гледам.“
Драгомир се изпречи.
„Няма да я вземеш.“
Станка вдигна поглед към него и за първи път го забеляза.
„Ти ли ще плащаш кредита за жилището, Драгомир. Ти ли ще плащаш лихвите, когато закъснеете. Ти ли ще платиш, ако се разболеете. Или пак аз.“
Тишина.
Тя знаеше.
Знаеше всичко, което криехме. Че имахме кредит, че живеехме стегнато, че понякога брояхме стотинките за храна, докато майка ми държеше салона си отворен до късно и броеше оборота.
Тя не ни беше помогнала от милост. Беше ни помогнала, за да има ключ към нас.
И сега го завърташе.
Тогава, с треперещи ръце, аз подадох Мила.
И докато кошчето се отдалечаваше, усетих, че не давам бебе.
Давам власт.
Глава трета
Минаха години.
В началото си казвах, че е временно. Че ще си върнем Мила, когато се стабилизираме. Че когато кредитът намалее, когато Драгомир получи повишение, когато аз се почувствам по-силна.
Само че има една истина, която никой не ти казва, докато още имаш шанс да я промениш.
Временните неща се превръщат в постоянни, ако ги оставиш без надзор.
Мила растеше при Станка. Ходех да я виждам. Понякога я взимах за уикенд. Понякога спях при тях, за да съм близо. Понякога стоях на прага и гледах как майка ми я реши, как ѝ връзва косата, как ѝ говори с нежност, която аз никога не получих.
И когато Мила казваше „мамо“, не беше към мен.
Беше към Станка.
Първия път се усмихнах изкуствено и си казах, че е детско объркване.
Втория път усещането се забоде в гърлото ми.
Третия път се прибрах вкъщи и плаках без звук, за да не чуе Драгомир.
Той не издържа.
„Това не е нормално, Гергана. Тя ти отнема детето.“
„Тя ни помага.“
„Тя ни управлява.“
Думите му бяха като огън. Имах нужда от този огън, но се страхувах да не изгори всичко.
Кредитът за жилището беше като камък на шията ни. Понякога Драгомир взимаше допълнителна работа. Връщаше се късно, уморен, раздразнителен. Започна да мълчи повече. Аз започнах да го гледам по друг начин.
Сякаш вече не бяхме двама срещу света.
Сякаш бяхме двама срещу дълга.
И Станка срещу нас.
Тя идваше у дома с торби храна, с пликове сметки, които вече беше платила, с фразата „няма да ме излагате“.
Всяка помощ беше веригата, която ти слагат с усмивка.
Една вечер Драгомир изпусна нещо, което уж не беше важно.
„Видях Надежда днес.“
„Коя Надежда.“
„Надежда. От офиса на майка ти. Тази, дето винаги я следва като сянка.“
Надежда.
Беше младата жена, която Станка представяше като „момичето, което ми оправя документите“. Тихо присъствие. С бързи пръсти и поглед, който не изпуска. Беше от онези хора, които никога не казват много, но винаги знаят много.
„И какво.“
Драгомир се поколеба, после каза:
„Каза ми, че майка ти мисли да прехвърля част от бизнеса. На Мила.“
Спрях да дишам за миг.
„На Мила. Тя е дете.“
„Да. Но майка ти явно има план.“
План.
Станка винаги имаше план.
Само че този път планът включваше името на дъщеря ми, изписано някъде в документи, които аз никога не бях виждала.
И тогава за първи път си помислих нещо, от което ме стана срам.
Ами ако Мила принадлежи на Станка повече, отколкото на мен.
Ами ако аз само съм я родила.
За да бъде тя наследница.
Не моя.
Нейна.
Глава четвърта
Петнайсет години след като Станка отнесе кошчето, телефонът ми звънна в ранна сутрин.
Надежда.
„Гергана. Трябва да дойдеш.“
Гласът ѝ беше сух, но в него имаше нещо напрегнато, като опъната струна.
„Какво е станало.“
„Станка… няма я.“
Това „няма я“ не беше просто израз. Беше бездна.
Пристигнах с Драгомир и Мила. Не помня пътя. Помня само как ръцете ми се вкопчваха в седалката, сякаш ако се държа здраво, няма да падна в онова, което идва.
Къщата на Станка беше пълна с хора. Хора, които я познаваха като „госпожата“. Хора, които шепнеха. Хора, които гледаха мен и Драгомир с любопитство, сякаш сме герои от чужда история.
Мила стоеше до мен, бледа и висока, с очи, които изведнъж бяха станали по-възрастни.
Надежда ни посрещна. До нея беше жена с тъмна коса и остър поглед.
„Адриана. Адвокатът на Станка.“
Адвокатът.
Усещането, че всичко вече е започнало, ме притисна в гърдите.
„Станка остави указания. След погребението ще се отвори завещанието. Трябва да присъствате.“
„Тя… болна ли беше.“
Адриана ме изгледа внимателно.
„Имаше проблеми със сърцето. Но това не е разговор за тук.“
Драгомир не издържа.
„Кой още ще присъства.“
Надежда свали поглед за секунда, после каза:
„Кирил.“
Името прозвуча като нож.
Кирил беше бизнесмен. Човек, за когото се говореше с уважение и страх. Станка беше работила с него, но винаги казваше: „С Кирил не се шегувай. Той не забравя.“
Аз го бях виждала само няколко пъти. Винаги на разстояние. Винаги с усмивка, която не стига до очите.
„Защо Кирил.“
Адриана не отговори веднага. Сякаш премерваше колко истина може да изрече, без да наруши правилата.
„Ще разберете.“
След погребението стояхме в кантората на Адриана. Миришеше на кожа, хартия и нещо студено. Мила седеше между мен и Драгомир. Надежда стоеше близо до прозореца. Кирил седеше срещу нас, спокоен, сякаш е дошъл на делова среща.
Адриана отвори папка.
„Станка е оставила завещание. Ще го прочета дословно.“
Тогава се случи онова, което и до днес чувам като удар.
„Всичко, което притежавам, оставям на Мила.“
Мила се задъха.
Аз пребледнях.
Драгомир стисна ръката ми толкова силно, че ме заболя.
Адриана продължи.
„До навършване на пълнолетие, имуществото се управлява от доверителен съвет, съставен от Надежда и Кирил.“
Мила прошепна: „Какво означава това.“
Не знаех как да ѝ отговоря.
Адриана погледна в текста и изрече следващото, без да промени тона си.
„На Гергана оставям кутията от шкафа в спалнята ми и ключа, който е вътре. Нищо друго.“
Сякаш някой ме удари в лицето.
„Какво.“
Кирил не помръдна.
Надежда преглътна.
Адриана продължи още по-спокойно, сякаш чете списък за покупки.
„На Драгомир не оставям нищо. По негов избор.“
„По мой избор.“
„Да. В завещанието е записано така.“
В главата ми се появи една-единствена мисъл, ясна като писък.
Това не беше завещание.
Това беше наказание.
Адриана обърна страница.
„Има условия.“
Ето го.
Винаги има условия.
„Мила няма право да прехвърля, продава или залага имущество без съгласието на доверителния съвет до навършване на пълнолетие. Гергана няма право да оспорва завещанието. Ако го оспори, Мила губи наследството и то преминава към резервен наследник.“
„Кой е резервният наследник.“
Адриана се поколеба за първи път.
После каза името.
„Радослав.“
Това име не ми говореше нищо.
Но Кирил леко се усмихна.
И тогава разбрах, че истинската игра тепърва започва.
Глава пета
Кутията беше малка, тежка и прашна. Взех я от къщата на Станка, без да говоря с никого. Носех я като доказателство. Като присъда. Като нещо, което може да ме спаси.
Мила вървеше след мен, мълчалива. Драгомир беше напрегнат, сякаш очаква някой да ни спре на улицата и да ни вземе кутията.
Когато се прибрахме, заключих вратата два пъти.
Седнахме в кухнята. Не помня кога последно бяхме тримата на една маса така. Без да има празен стол за Станка, който никой не смее да заеме.
Отворих кутията.
Вътре имаше ключ и плик.
Ключът беше стар, с надраскано метално тяло. На него имаше малка табелка с номер, но без букви.
Пликът беше запечатан.
Ръцете ми трепереха. Мила гледаше, без да мигне. Драгомир се наведе, сякаш иска да прочете мислите ми.
Скъсах плика.
Първият лист беше кратък.
„Гергана, ако четеш това, значи вече си разбрала, че не получаваш това, което очакваше. Не търси справедливост. Търси истина. Ключът е за мястото, където се крие истината. Ако се уплашиш, ще загубиш всичко. Ако се опиташ да бъдеш умна, ще загубиш Мила.“
Подпис: Станка.
Устата ми пресъхна.
„Какво значи това.“
Драгомир прочете листа и удари с юмрук по масата.
„Тя и от гроба ни командва.“
Мила прошепна:
„Защо говори за мен като за вещ.“
Не знаех как да я прегърна. Винаги когато се опитвах, сякаш прегръщах чуждо дете, което е научено да стои на разстояние.
Имаше още листове.
Писма. Дати, написани на ръка. Кратки бележки. И между тях, един документ, който ме накара да се вцепеня.
Копие от акт за раждане.
Имаше моето име като майка.
Имаше… празно място при бащата.
И една забележка, написана с различен почерк.
„По заповед на Станка.“
Драгомир го видя и пребледня още повече.
„Какво е това.“
Аз прелиствах, все по-бързо, все по-панически, сякаш търсех страница, която да ми каже „успокой се“.
Но това не беше такава кутия.
Това беше кутия, която те кара да се съмняваш във всичко.
На дъното имаше малко тефтерче.
Дневник.
Отворих го.
Първата страница започваше така:
„Не ми простиха, че се върнах с пари. Нито че се върнах без срам. Единствената ми грешка беше, че мислех, че Гергана ще стане като мен.“
Станка.
Тя е писала дневник.
Станка, която никога не споделяше слабост, е оставила слабостта си на хартия.
И ключ.
Ключът беше на истината.
А истината винаги има цена.
Погледнах Мила.
„Ще отидем да разберем какво е това.“
Тя ме гледаше спокойно, но в очите ѝ имаше нещо остро.
„Само да знаеш… ако се окаже, че сте ме лъгали, няма да ви простя.“
Тези думи ми се забиха.
Защото аз вече се съмнявах, че съм я лъгала цял живот.
Без да искам.
Или може би съм искала, но съм се страхувала да призная.
Глава шеста
На следващия ден Надежда ми се обади.
„Не прави глупости.“
„Какво знаеш.“
„Повече, отколкото мислиш.“
„Къде е това място, за което е ключът.“
Надежда мълча секунда.
„Не мога да ти кажа.“
„Не можеш или не искаш.“
„Не мога. Кирил ще разбере.“
„Кирил не е господарят ми.“
„Не е, но може да стане.“
Затворих телефона с ръце, които вече не трепереха от страх, а от гняв.
Драгомир беше в другата стая. Чувах как ходи напред-назад, как говори по телефона тихо, сякаш крие.
Когато влязох, той затвори разговора.
„С кого говориш.“
„С банката.“
„За какво.“
Погледът му избяга.
„За кредита.“
Ето го камъкът.
Седнах срещу него.
„Драгомир. Кажи ми истината.“
Той въздъхна, сякаш носи чужда тежест.
„Закъсняхме. Не само един месец. Имаше такси, лихви. После… взех малък заем, за да покрия другото. Само временно.“
„От кого.“
Тишина.
Тази тишина беше различна от мълчанието на Станка.
Това беше тишина на човек, който се срамува.
„От един човек. Марин.“
„Кой е Марин.“
Драгомир се изправи, после пак седна.
„Не е важно. Важното е, че трябва да върнем. Скоро.“
Почувствах как светът ми се накланя.
„Колко.“
„Достатъчно, за да ни вземат жилището, ако не платим.“
Мила влезе в кухнята точно в този момент. Виждах по лицето ѝ, че е чула последното.
„Какво значи да ви вземат жилището.“
Драгомир пребледня и се опита да се усмихне.
„Нищо, миличка. Възрастни неща.“
„Аз не съм малка.“
Тя каза това с тон, който беше повече Станка, отколкото аз.
„Вие цял живот ме държите настрана. Сега ми казвате, че може да останем без дом, и пак ми казвате да не питам.“
Тези думи ме боляха, защото бяха справедливи.
Погледнах я.
„Ще ти кажа всичко, което знам. Но първо трябва да го науча.“
Мила се приближи.
„Тогава да го научим заедно.“
Така тръгнахме.
Не към наследството.
Към истината, която можеше да ни унищожи.
Ключът ни заведе до място, което никога не бях посещавала с майка ми. Сграда с охрана и студени коридори. Стая, в която хората говорят тихо, защото парите не обичат шум.
Служителят погледна ключа, после нас.
„Кутия. На името на Станка. Достъпът е ограничен.“
„Аз съм дъщеря ѝ.“
„А вие ли сте Гергана.“
Кимнах.
Той извади документ.
„Тя е оставила писмено разрешение за вас. Само за вас. Без други лица.“
Мила направи крачка напред.
„Аз съм наследницата.“
Служителят я изгледа, после пак ме погледна.
„Инструкциите са ясни.“
В този момент усетих как гневът се надига.
Станка и от гроба ме делеше от дъщеря ми.
Погледнах Мила.
„Почакай тук. Ще се върна.“
Очите ѝ блеснаха.
„Не. Няма да ме оставиш отвън, както ме оставяше навън от живота си.“
Драгомир сложи ръка на рамото ѝ.
„Мила…“
Тя се отдръпна.
„Вие нямате право да ми казвате какво да правя. Това е моят живот.“
Служителят отново заговори, тихо:
„Може да влезе само Гергана. Иначе ще извикам охрана.“
Сърцето ми блъскаше.
Ако вляза сама, ще наруша обещанието си към Мила.
Ако не вляза, ще останем слепи.
Точно това беше моралната примка, която Станка беше оставила.
„Ще вляза. Но ще ти разкажа всяка дума.“
Мила ме гледаше така, сякаш вече ме съди.
И аз влязох.
Вътре беше малка метална кутия.
Отворих я.
Имаше само една папка.
На нея беше написано с почерка на Станка:
„Да се отвори, когато истината стане опасна.“
Ръцете ми се залепиха за хартията.
Отворих.
Първият документ беше договор.
Договор за заем.
На името на… Мила.
Не на Станка.
Не на мен.
На Мила.
Като длъжник.
Като човек, който носи дълг още преди да е разбрал какво значи дълг.
В ушите ми зазвъня.
Станка не беше просто оставила богатство.
Беше оставила и капан.
И този капан носеше името на дъщеря ми.
Глава седма
Когато излязох, Мила ме погледна директно.
„Какво има.“
Не можех да ѝ кажа веднага. Думите се блъскаха една в друга.
Драгомир беше напрегнат, като човек, който усеща приближаваща буря.
„Има документи. За заем.“
„На кого.“
Преглътнах.
„На теб.“
Мила се засмя кратко, остро, невярващо.
„На мен. Аз съм на петнайсет.“
„Знам.“
„Как е възможно.“
Не знаех как да кажа истината, без да я смачкам.
„Станка е използвала името ти.“
Мила сви устни.
„Значи баба ми ме е направила длъжник.“
Служителят се отдръпна. Чуждите хора усещат, когато семейните драми стават опасни.
Драгомир прошепна:
„Колко е сумата.“
„Голяма.“
Той затвори очи.
„Това е. Това е тя. Тя ни държи за гърлото и след смъртта си.“
Мила тръгна напред, без да каже дума. Аз я последвах.
Навън въздухът беше студен, но това не беше проблемът. Проблемът беше в мен. Вина. Гняв. Страх.
„Ти знаеше ли.“
Мила се обърна към мен рязко.
„Ти знаеше ли, че баба ми прави това.“
„Не.“
„Знаеше ли изобщо нещо за нея. За това какви неща прави.“
Погледът ѝ беше като нож.
„Аз… я познавах като майка си.“
„Не. Ти я познаваше като началник.“
Тези думи бяха точни.
И точно това беше болката.
Прибрахме се и разстлах документите на масата. Драгомир донесе старата папка с нашия кредит. Сложихме ги един до друг, сякаш сравняваме рани.
Тогава видях нещо, което не бях забелязала в кутията.
Подпис.
Подписът на свидетел по договора за заема на Мила.
Надежда.
И втори подпис, като представител.
Кирил.
Кръвта ми застина.
Драгомир го видя и изруга тихо.
„Ето защо е там. Ето защо управлява наследството. Той не пази Мила. Пази себе си.“
Мила стоеше до прозореца и гледаше навън, но сякаш гледаше през нас.
„Това означава, че аз… ако не платя, ще…“
„Няма да позволим.“
Изрекох го твърдо, макар да не знаех как.
Мила се обърна.
„С какво. С твоите думи. Или с неговите заеми.“
Драгомир се изправи.
„Не ми говори така.“
„А как да ти говоря. Ти си вземал заеми. Аз имам заем. Всички в това семейство имаме дълг, само дето никой не си признава навреме.“
Тя беше права.
И тогава, без да искам, казах нещо, което не бях планирала.
„Мила, има и други документи. Има писма. Има дневник. Има неща, които може да обяснят защо.“
Тя се приближи.
„Тогава ми ги покажи. Сега.“
Отворих дневника на Станка и започнах да чета на глас. Гласът ми беше чужд. Сякаш някой друг разказваше история, която не искаш да чуеш, но вече е късно да спреш.
„Гергана винаги е бягала. От решения. От болка. От отговорност. Аз не мога да си позволя да оставя бъдещето на внучката си в ръцете на човек, който се страхува да живее.“
Мила стисна юмруци.
„Тя ме е мислела за своя.“
„Тя те е мислела за свое продължение.“
Драгомир прошепна:
„И нас е мислела за временни.“
Четох нататък.
„Кирил ми дължи много. Не само пари. Дължи ми мълчание. Надежда е лоялна, защото няма къде да отиде. Всички имат цена. Само Гергана не знае своята.“
Спрях.
В кухнята беше тихо.
Мила проговори първа.
„Кой е Радослав.“
„Не знам.“
„Ще разберем.“
Тогава телефонът на Драгомир звънна. Той погледна екрана и пребледня.
„Марин.“
Отговори. Слуша няколко секунди и лицето му се стегна.
„Не. Нямам. Дай ми време.“
Пауза.
„Не ме заплашвай.“
Още пауза.
Драгомир каза тихо:
„Добре.“
Затвори.
Погледнах го.
„Какво.“
Той не ме погледна.
„Имаме срок.“
„Колко.“
„Кратък.“
Мила се приближи и каза съвсем спокойно, сякаш вече е взела решение вместо нас:
„Тогава няма време за страх. Няма връщане назад. Отиваме при Кирил.“
Думите ѝ бяха като присъда.
А аз знаех, че когато отидеш при Кирил, не отиваш за разговор.
Отиваш за война.
Глава осма
Кирил ни прие в офис, който беше повече демонстрация, отколкото място за работа. Гладки повърхности, тежки столове, картини, които не казват нищо, но струват много. Секретарката ни погледна като хора, които не принадлежат там.
Той се появи след няколко минути, с усмивка, която не обещаваше нищо.
„Гергана. Драгомир. Мила.“
Как знаеше, че ще дойдем.
Не попитах. Знаех отговора. Такива хора винаги знаят.
Мила не седна. Стоеше права.
„Ти си подписал договор за заем на мое име.“
Кирил повдигна вежди.
„Ти си наследницата. Учи се да говориш спокойно.“
„Не ми говори като на дете.“
„Ти си дете.“
„Аз съм длъжник по документ. Това ме прави достатъчно голяма.“
Кирил се усмихна леко.
„Това ти дава урок. Дългът те прави възрастен по-бързо от всяко училище.“
Аз се намесих, гласът ми беше остър:
„Как е възможно това. Как сте използвали името ѝ.“
Кирил се облегна назад.
„Станка взимаше решения. Аз само помагах да се изпълнят.“
„Ти си съучастник.“
Той ме погледна спокойно.
„А ти къде беше петнайсет години.“
Думите му ме удариха точно там, където болеше най-много.
Драгомир се опита да говори делово.
„Ние искаме да разберем какво означава този заем. Какъв е, защо е на нейно име, какво се случва с наследството.“
Кирил постави пръсти един върху друг.
„Наследството е защитено. Докато се спазват условията.“
„А заемът.“
„Заемът е инструмент.“
„За какво.“
Кирил се наведе леко напред.
„За контрол.“
Въздухът се сгъсти.
Мила говореше тихо, но всяка дума беше като камък.
„Кой е Радослав.“
Усмивката на Кирил този път беше по-широка.
„Виждам, че сте прочели.“
„Кой е.“
„Човек, който заслужава шанс.“
„Заслужава. Или ти заслужаваш.“
Кирил сви очи, сякаш това му хареса.
„О, ти ще бъдеш интересна.“
После погледна мен.
„Станка вярваше, че ти ще я развалиш. Че ще я направиш мека. Че ще я направиш като теб. Тя не можеше да го допусне.“
„Това не ти дава право.“
„Право. Морал. Думи. Станка работеше с реалности. Реалността е, че без нея вие още щяхте да се давите в кредита.“
Драгомир потрепери, сякаш думата „кредит“ е шамар.
„Какво искаш.“
Кирил вдигна ръка.
„Не аз. Станка. Тя искаше Мила да стане силна. Да не се остави да я водят за носа. Да разбере, че в този свят не се живее с надежди, а с договори.“
Мила направи крачка към него.
„Тогава ще направим договор.“
Кирил се засмя тихо.
„Какъв договор.“
„Ти ще прекратиш този заем. Ще го прехвърлиш на когото трябва. И ще ми кажеш кой е Радослав. В замяна…“
Пауза.
„В замяна ще спазвам условията на завещанието. Няма да оспорвам. Няма да правя публични скандали. Няма да руша това, което баба ми е оставила.“
Кирил я гледаше като човек, който оценява стока.
„И ако откажа.“
Мила не мигна.
„Тогава ще говоря. С журналисти. С адвокати. С хора, които обичат истории за големи пари и малки тайни. И ще се погрижа името ти да звучи във всяка такава история.“
Кирил се замисли.
Аз гледах дъщеря си и осъзнах нещо, което ме уплаши повече от Кирил.
Мила говореше като Станка.
Със същата студена смелост.
Същото усещане, че ако не натиснеш, ще те натиснат.
Кирил се усмихна.
„Добре. Ще ти кажа за Радослав. Но не тук. И не днес.“
„Кога.“
„Когато се научиш да идваш сама.“
Мила сви устни.
„Няма да съм сама. Аз решавам кой е с мен.“
Кирил се изправи.
„Ще видим.“
И точно когато тръгвахме, той добави спокойно, почти между другото:
„Пази Драгомир. Марин не обича да чака.“
Драгомир пребледня.
Аз усетих как в корема ми се образува лед.
Кирил знаеше и за това.
Станка беше оставила не просто наследство.
Беше оставила мрежа.
И ние вече бяхме вътре.
Глава девета
Същата вечер някой почука на вратата.
Не звънец.
Почукване. Три пъти. Бавно. Уверено.
Драгомир замръзна на място, после се поправих в мислите си, защото тази дума не биваше да идва, и все пак усещането беше точно такова. Като човек, който изведнъж разбира, че е в ъгъла.
Отиде до вратата, погледна през шпионката и пребледня.
„Кой.“
„Марин.“
Гласът отвън беше спокоен.
„Отвори, Драгомир. Няма да стоя на стълбището.“
Мила се приближи.
„Кой е Марин.“
Драгомир преглътна.
„Човек, с когото имам работа.“
„Заемът.“
„Да.“
Не можех повече да стоя зад Драгомир и да гледам как мъжете решават всичко в нашия дом.
Отидох, дръпнах го леко и отворих.
Марин беше висок, с изправена стойка и очи, които не питат. Беше облечен чисто, почти официално, но в това имаше заплаха. Хората, които идват да ти вземат, не идват разпуснато.
„Добър вечер. Гергана, нали.“
„Да.“
„Аз съм Марин. Виждам, че семейството е събрано. Добре. Такива разговори се водят пред всички. После никой не може да каже, че не е знаел.“
Мила го гледаше без страх.
„Вие сте човекът, на когото дължи.“
Марин я изгледа с интерес.
„Ти трябва да си Мила. Чувал съм.“
Думите му ме накараха да настръхна.
„Откъде.“
Марин се усмихна леко.
„Светът е малък, Гергана. А дълговете са като слухове. Винаги стигат до правилните уши.“
Драгомир се опита да звучи твърдо.
„Ще платя. Дай ми още малко време.“
Марин поклати глава.
„Времето е лукс. А ти го изхарчи.“
Погледът му се плъзна по нас, спря на Мила.
„Станка умря, но остави наследство. Нали така. Значи има откъде.“
Мила направи крачка напред.
„Наследството е мое. И е под управление.“
Марин се засмя.
„Под управление на кого. На Кирил ли.“
Никой не отговори.
Марин сви очи.
„Точно така. Значи ти си златната клетка. Драгомир е човекът с ключа, който мисли, че може да избяга. А Гергана е човекът, който се надява. Лоша комбинация.“
Аз не издържах.
„Какво искате.“
Марин погледна към мен.
„Сметката да се плати. Искам това, което ми се дължи.“
„Ще го получите.“
„Кога.“
Драгомир отвори уста, но Мила го прекъсна.
„Аз ще говоря с Кирил. Ако е нужно, ще се намери решение.“
Марин я изгледа дълго, после каза тихо:
„Слушай ме, момиче. Кирил не решава проблеми. Той ги управлява. Ако ти обещае изход, ще ти сложи още една верига.“
Мила не се отдръпна.
„А вие какво сте. Верига ли.“
Марин се усмихна по-широко.
„Аз съм последицата, когато някой реши да бъде смел без да има покритие.“
После погледна Драгомир.
„Имаш три дни.“
„Три дни.“
„Да.“
И излезе.
Затворих вратата и усетих как коленете ми омекват.
Мила беше спокойна.
Това беше най-страшното.
„Три дни значи, че няма време за грешки.“
Драгомир се хвана за главата.
„Аз… аз не знам как.“
„Ще разберем.“
Мила се обърна към мен.
„Мамо.“
Думата беше странна, като непозната дреха върху мен.
„Да.“
„Тази кутия, този дневник, този ключ… всичко това е игра на баба ми. И аз няма да загубя. Но и няма да ви оставя да се удавите.“
Сълзи ми напълниха очите.
„Не искам ти да плащаш нашите грешки.“
„Аз вече плащам. На мое име има заем. Значи вече съм вътре. Въпросът е дали ще се правим, че не.“
Седнах на стола.
Драгомир заговори тихо.
„Трябва ни адвокат.“
„Имаме.“
„Адриана е на тяхна страна.“
„Тогава друг.“
В главата ми изникна име.
Стефан.
Юрист, който бях срещала преди години, когато Станка водеше дело срещу партньор. Той тогава беше млад, гладен за справедливост и достатъчно упорит, за да ядоса майка ми.
„Ще намеря Стефан.“
Мила кимна.
„И ще намерим Радослав.“
Ключови думи се подредиха в съзнанието ми като заплаха и обещание едновременно.
Истината излиза наяве.
Само че понякога излиза като буря.
И руши всичко по пътя си.
Глава десета
Стефан ни прие в малък кабинет, който не изглеждаше богат, но изглеждаше честен. Имаше книги, много книги, и миризма на кафе, което е било стоплено повече от веднъж.
Той ме позна веднага.
„Гергана. Дъщерята на Станка.“
Кимнах.
„Да.“
Погледът му се плъзна към Мила.
„А това трябва да е…“
„Мила.“
Тя подаде ръка. Стефан я стисна внимателно.
„Сядай. И разкажи. Отначало. Без украса.“
Разказах. За ултиматума. За детето. За отглеждането. За завещанието. За заема на нейно име. За Кирил. За Марин. За срокът.
Стефан слушаше без да прекъсва. Само очите му ставаха по-тъмни.
Когато свърших, той каза тихо:
„Станка е оставила минирано поле.“
„Можем ли да оспорим заема.“
„Възможно е, ако се докаже злоупотреба. Но това ще е война. А вие имате три дни.“
Мила се наведе.
„А завещанието. Ако го оспорим, губя всичко.“
Стефан кимна.
„Това условие е направено точно да ви държи. Но има и вратички, ако намерим нещо, което прави завещанието невалидно. Въпросът е дали искате да го правите невалидно.“
„Не.“
Мила го каза бързо.
„Аз не искам да загубя това, което е мое. Искам да махна капана.“
Стефан я изгледа внимателно.
„Ти мислиш като възрастен.“
„Нямам избор.“
Драгомир се изкашля.
„Можем ли да намерим пари законно, за да покрием…“
Стефан вдигна ръка.
„Не ми казвайте конкретни суми. Кажете ми какви активи има наследството. И какви са ограниченията.“
Разказахме му. Доверителен съвет. Надежда и Кирил. Мила не може да продава, не може да залага.
Стефан въздъхна.
„Тогава решението е в хората, които управляват. Или в натиск. Или в доказателства.“
„Доказателства за какво.“
„За това, че Кирил и Надежда не действат в интерес на наследницата. Тогава може да се поиска отстраняването им. Съдът може да назначи друг управител.“
Драгомир се изсмя без радост.
„Съдът няма да реши за три дни.“
Стефан кимна.
„Затова трябва и план за тези три дни.“
Мила се наведе към него.
„Кажи ми за Радослав. Може ли да разберем кой е.“
Стефан сви устни.
„Ако е резервен наследник, значи има връзка. Семейна или делова. Трябва да намерим къде се появява името му. В документи, в стари дела, в фирмени регистрационни записи. Но за това трябват следи.“
Аз извадих дневника.
„Имаме това.“
Стефан отвори дневника, прелисти няколко страници, очите му се спряха на редове, които той прочете наум.
Лицето му се промени.
„Тук има имена. Има намеци. Станка е писала за човек, когото нарича…“
Той прочете.
„Петър.“
„Кой е Петър.“
Стефан поклати глава.
„Не знам. Но тук пише, че Петър е направил нещо, което тя никога няма да прости. И че Радослав е ключът към това.“
Мила преглътна.
„Значи Радослав е свързан с Петър.“
Стефан вдигна поглед към нас.
„Има още нещо.“
„Какво.“
Той посочи страница.
„Станка е писала за това, че Гергана не е това, което мисли.“
Сърцето ми спря за миг.
„Какво значи това.“
Стефан се поколеба, после прочете:
„Не ѝ казах истината за произхода ѝ. Не защото се срамувам. А защото тя не би издържала. Но сега истината може да е единственият начин да я спася.“
Произход.
Стиснах ръба на масата.
„Аз… аз съм дъщеря ѝ.“
Стефан не каза нищо, само ме гледаше.
Мила прошепна:
„Какъв произход.“
И тогава осъзнах, че отговорът може да събори всичко, което наричах семейство.
Стефан затвори дневника.
„Трябва да отидем в къщата на Станка. Не само за кутии. За документи. За стари папки. За тайници. Тя е от хората, които не оставят всичко в банка.“
Драгомир кимна, но беше блед.
„И ако намерим нещо.“
„Тогава имаме сила.“
Мила стана.
„Отиваме.“
Стефан я изгледа и каза тихо:
„Запомни. Истината има цена. Въпросът е дали си готова да я платиш.“
Мила не трепна.
„Аз вече плащам. Сега искам да знам за какво.“
И тръгнахме към къщата на Станка, като хора, които се връщат към място на престъпление.
Само че престъплението не беше в закона.
Беше в кръвта.
Глава единайсета
Къщата на Станка беше тиха, но не мъртва. Сякаш тя още стоеше в коридора и слушаше. Сякаш всеки звук може да я събуди.
Надежда ни посрещна на прага.
„Какво правите тук.“
Стефан извади документ.
„Представям интересите на Мила.“
Надежда пребледня.
„Тя е непълнолетна. Тя няма право…“
Мила я прекъсна.
„Аз имам право да знам какво има в моя дом.“
Надежда стисна устни.
„Това не е твой дом.“
„Как така.“
„Този дом е част от наследството, но е под управление. И Станка е оставила инструкции кой може да влиза.“
Стефан говореше спокойно.
„Покажете ги.“
Надежда се поколеба.
Точно в този момент от вътрешността се чу звук от стъпки.
Кирил.
Появи се в коридора, сякаш беше чакал.
„Стефан.“
Стефан го погледна без страх.
„Кирил.“
Тези двама мъже се познаваха. И не се харесваха.
Кирил се усмихна.
„Днес е интересен ден. Всички се появяват.“
Мила се изправи.
„Кирил, обеща да ми кажеш за Радослав.“
Кирил вдигна пръст.
„Обещах, когато дойдеш сама.“
„Не съм сама.“
Кирил я изгледа.
„Виждам. И виждам, че Гергана се крие зад теб.“
Аз не издържах.
„Не се крия.“
Кирил се приближи, гласът му беше тих.
„Ти винаги се криеше. Затова Станка не ти остави нищо. Ти би продала всичко, само и само да си купиш спокойствие.“
Стефан направи крачка напред.
„Стига. Ние сме тук за документи, свързани с финансовите задължения на наследницата.“
Кирил се обърна към него.
„Документи ще получите по законов ред.“
„По законов ред няма да стане за три дни.“
Кирил се усмихна.
„Тогава проблемът ви не е мой.“
Мила се приближи към Кирил и за първи път видях в нея нещо, което не беше нито мое, нито на Станка. Беше нейно. Чиста, ледена решителност.
„Проблемът ми е твой. Защото ти си подписал. И ако се докаже, че си действал против интереса ми, ще те махнат.“
Кирил се засмя.
„Кой ще го докаже. Ти.“
„Аз.“
„Ти си дете.“
„Дете, което умее да чете документи. И което има адвокат.“
Стефан кимна леко.
Кирил се замисли. После каза:
„Добре. Ще ви позволя да вземете някои папки. Но под мой контрол.“
Надежда въздъхна с облекчение, сякаш е получила разрешение да не бъде разкъсана между лоялност и страх.
Влязохме в кабинета на Станка. Там беше бюрото ѝ. Там беше сейфът на стената, който винаги съм гледала отдалеч.
Кирил посочи.
„Започвайте. Но не пипайте сейфа.“
Стефан го погледна.
„Защо.“
„Защото е личен.“
„Няма лични неща, когато става дума за наследство и задължения.“
Кирил сви очи.
„Не се заяждай, Стефан.“
Мила се приближи към бюрото. Започна да отваря чекмеджета. Във всяко имаше папки с етикети, подредени като войници.
„Станка е водила война на хартия.“
Стефан кимна.
„Искам всичко, което е свързано с дългове, заеми, прехвърляния, пълномощни. Особено пълномощни.“
Аз започнах да преглеждам. Ръцете ми се движеха бързо, но мозъкът ми изоставаше.
Докато не попаднах на папка без етикет.
Отворих я.
Вътре имаше снимка.
Стара снимка, пожълтяла.
Млада жена, много подобна на мен, но не аз. До нея бебе.
А на гърба на снимката, с почерка на Станка, беше написано:
„Истината, която ще те нарани.“
Коленете ми омекнаха.
Мила се приближи.
„Какво е това.“
Погледнах я, и за първи път осъзнах колко много прилича на Станка. Не само в погледа. В линията на устните. В брадичката.
А аз.
Аз приличах на жената на снимката.
„Не знам.“
Но вътре в мен вече знаех, че знам.
Стефан взе папката.
Погледна снимката.
„Това може да е ключ.“
Кирил се приближи, видя снимката и лицето му се стегна за миг. Само за миг.
Но аз го видях.
„Ти знаеш.“
Кирил върна равнодушието си.
„Знам много неща. Не всичко е за вас.“
Мила прошепна:
„Тази жена… коя е.“
Аз не успях да отговоря.
Тогава Надежда, която стоеше настрана, заговори тихо:
„Това е Росица.“
Името падна върху нас като камък.
„Коя е Росица.“
Надежда преглътна.
„Беше… човек от миналото на Станка.“
Мила се приближи към нея.
„И защо прилича на майка ми.“
Надежда не отговори. Само гледаше пода.
Кирил се намеси.
„Достатъчно. Това не е тема за днес.“
Стефан го погледна.
„О, напротив. Това е тема точно за днес. Защото ако Гергана не е биологичната дъщеря на Станка, завещанието може да има други значения. А Радослав може да е повече от име.“
Кирил застина.
Тишина.
Мила се обърна към мен, очите ѝ бяха влажни, но твърди.
„Мамо. Кажи ми. Ти наистина ли си дъщеря на баба.“
Аз отворих уста, но не излезе звук.
Защото понякога истината е толкова голяма, че първо те оставя без глас.
И точно тогава, някъде в къщата, прозвуча звук.
Сякаш нещо падна.
Не бяхме сами.
Глава дванайсета
Стефан първи реагира. Излезе от кабинета и тръгна по коридора.
„Кой е тук.“
Надежда пребледня още повече.
Кирил се напрегна, погледът му стана остър.
Драгомир ме хвана за ръката, сякаш иска да ме закотви.
Мила тръгна след Стефан. Аз я хванах.
„Не.“
Тя се изтръгна.
„Няма да ме държиш настрана.“
И тръгна.
В кухнята, зад полуотворена врата, стоеше момче.
Не, не момче. Млад мъж. На възраст, близка до университета. Лицето му беше познато по някакъв странен начин, като спомен, който не можеш да назовеш.
Той държеше в ръка папка.
Стефан се приближи.
„Кой си ти.“
Младият мъж вдигна ръце, показвайки, че няма заплаха.
„Камен.“
Мила сви очи.
„Камен. Кой Камен.“
Той погледна към мен.
„Ти си Гергана.“
Кимнах.
„Да.“
„Аз съм синът на Радослав.“
Въздухът изчезна.
Драгомир изруга тихо.
Кирил направи една крачка назад, сякаш някой го е бутнал.
Надежда издаде звук, който беше повече въздишка, отколкото дума.
Мила беше неподвижна.
„Това е шега.“
Камен поклати глава.
„Не е. Татко ме изпрати. Каза, че тук има нещо, което ще промени всичко. И че трябва да го взема преди Кирил да го прибере.“
Стефан се приближи.
„Какво държиш.“
Камен вдигна папката.
„Това. Намерих я в малка стая зад стълбите. Беше скрита. На нея пишеше…“
Той преглътна.
„Росица.“
Погледнах Надежда.
Тя затвори очи.
„Росица. Значи тя е реална, не само снимка.“
Камен кимна.
„Татко ми казваше, че Станка е откраднала нещо от него. Не пари. Човек.“
Мила направи крачка напред.
„Кой е баща ми.“
Тишина.
Камен погледна към Кирил.
„Татко ми каза, че Кирил знае.“
Кирил се засмя сухо.
„Разбира се, че той каза това. Радослав винаги е бил добър в обвиненията.“
Стефан говореше бавно.
„Кирил, време е да спреш с игрите. Има заем на името на непълнолетна. Има резервен наследник. Има скрити документи. Ако това стигне до съд и медии, няма да говорим само за семейни спорове.“
Кирил изведнъж изглеждаше по-стар.
„Ти мислиш, че ще спечелиш с шум. Не. Шумът убива слабите. Силните го използват.“
Мила се обърна към Камен.
„Ти каза, че си син на Радослав. Къде е той.“
„Не може да дойде. Има проблеми.“
„Какви проблеми.“
Камен замълча.
Стефан го погледна.
„Проблеми със закона.“
Камен кимна.
„Има дела. Старо дело, което пак е отворено. Татко казва, че Станка е оставила следи, които могат да го унищожат. И че Кирил е този, който държи ножа.“
Драгомир прошепна:
„Всички държат ножове.“
Мила се приближи към папката.
„Дай ми я.“
Камен я подаде на Мила, без колебание.
Тя я отвори на кухненската маса. Вътре имаше писма. Снимки. И един документ, който беше като удар.
Свидетелство за осиновяване.
На мое име.
Сърцето ми се сви.
Мила вдигна поглед към мен.
„Ти…“
Не успях да дишам.
Камен прошепна:
„Гергана… ти си осиновена.“
Думите прозвучаха чуждо, но същевременно логично. Като парче от пъзел, което винаги е било под дивана.
Аз се държах за ръба на масата.
„Коя е Росица.“
Надежда изведнъж проговори, сякаш вече няма смисъл да мълчи.
„Росица беше майка ти. Биологичната ти майка.“
Светът ми се разпадна без звук.
Мила беше бледа.
„Значи… баба не ти е майка.“
„Тя е…“ гласът ми се пречупи „тя е жената, която ме е отгледала.“
Кирил въздъхна.
„Това е причината Станка да те смята за слаба. Ти винаги си се страхувала да не бъдеш изоставена. И тя го знаеше. Тя те е взела, за да не останеш на улицата. А после те е използвала като щит.“
Стефан се обърна към него.
„Щит за какво.“
Кирил замълча.
Мила удари папката с длан.
„Кой е баща ми.“
Вече не можеше да се отлага.
Надежда се разплака тихо, без да издава шум.
И тогава Камен каза думите, които никой не иска да чуе, когато вече има достатъчно болка.
„В папката има и друг документ. За бащинство. Но е скъсан.“
Мила го взе, разгледа парчетата.
На едно от тях се виждаше част от име.
„Пе…“
Стефан погледна дневника на Станка.
„Петър.“
Мила шепнеше, сякаш се страхува да изрече:
„Петър е баща ми.“
Кирил се изсмя кратко.
„Не. Петър е човекът, който щеше да бъде баща ти. Но Станка реши друго.“
Мила го погледна с омраза.
„Какво реши.“
Кирил се приближи и каза тихо, сякаш това е последната истина, която му доставя удоволствие да изрече.
„Тя реши, че ти трябва да бъдеш като нея. И избра баща, който ще ти даде това.“
Аз прошепнах:
„Кой.“
Кирил затвори очи за секунда.
Когато ги отвори, в тях нямаше усмивка.
„Аз.“
В този миг всичко, което знаех, падна.
Мила се отдръпна, сякаш е ударена.
Драгомир изохка.
Надежда покри лицето си.
Стефан се изправи като пружина.
„Ти се шегуваш.“
Кирил не се шегуваше.
„Станка направи така, че документите да бъдат празни. Тя унищожи следите. Тя изгради това, което искаше. Мила е моя. Но по документи е ничия. Това беше нейният контрол.“
Мила прошепна:
„Не. Ти лъжеш.“
Кирил я погледна.
„Мрази ме, ако искаш. Но истината не пита дали ти харесва.“
Мила изтича от кухнята. Аз тръгнах след нея.
Камен стоеше неподвижен, сякаш и той не е очаквал тази истина.
Стефан заговори бързо към Кирил:
„Това променя всичко. И законово, и морално. Ако си баща, имаш задължения. И ако си действал срещу нея…“
Кирил го прекъсна.
„Тя е наследница. Това е достатъчно.“
„Не.“
„За теб не. За закона може би. Но законът често закъснява.“
Драгомир ме настигна в коридора.
„Тя… къде е.“
„Горе.“
Изкачих стълбите и влязох в стаята, където Мила се беше заключила.
„Мила, отвори.“
Тишина.
„Мила.“
Чух нейния глас, прегракнал.
„Не ме докосвай. Не ми говори. Не знам коя си. Не знам коя съм.“
Сълзите ми потекоха.
„Аз съм твоята майка.“
„Ти си ме родила. Това не значи нищо. Всички тук правят деца като сделки.“
Думите ѝ бяха като нож.
И най-болезненото беше, че тя имаше право да ги каже.
Стоях пред вратата и разбирах едно.
Три дни вече не бяха срокът на Марин.
Три дни бяха срокът на нашето семейство.
Ако не намерим истината докрай, ще се разпаднем завинаги.
Глава тринайсета
На следващата сутрин Мила слезе с лице, което не издаваше нищо. Като маска.
„Отивам на училище.“
„Мила…“
Тя ме прекъсна.
„Не ме спирай. Нямаш право.“
Драгомир стоеше в кухнята като човек, който е загубил посоката.
„Ще я оставим ли така.“
„Ако я задържим, ще я загубим.“
Мила излезе, без да се обърне.
Стефан се обади. Гласът му беше кратък, делови.
„Кирил е признал нещо, което може да се използва. Но без доказателства е само думи. Трябва да намерим документи. Или свидетел. Надежда е ключова.“
„Надежда няма да говори.“
„Ще говори, ако се страхува повече от Кирил, отколкото от вас.“
„Как.“
Стефан замълча за миг.
„Марин.“
„Не.“
„Не ти казвам да правиш глупости. Казвам ти, че имате противник, който играе с хора. Трябва да намерите някой, който може да го притисне.“
Драгомир се намеси.
„Аз ще говоря с Надежда.“
„Ти.“
„Да. Тя ме познава. Тя…“
Драгомир се поколеба. Аз го погледнах.
„Какво.“
Той въздъхна.
„Надежда не е само помощничка. Тя и Станка бяха… близки. И тя идваше и при мен понякога, когато Станка ме пращаше да подписвам. Говореше ми за теб. За Мила. Казваше ми, че Станка ще ни унищожи, ако не слушаме. Но после…“
„После какво.“
Очите му избягаха.
„После тя започна да ми пише. Късно вечер. Питаше как сме. Питаше дали…“
Сърцето ми се сви.
„Ти имаш ли нещо с нея.“
„Не.“
„Сигурен ли си.“
„Не. Нямам. Но тя се опита.“
И тогава, като удар, осъзнах: Станка е държала хората около нас като фигури. Дори Надежда. Дори Драгомир.
„Ще говоря с нея.“
Драгомир кимна, сякаш това му даде задача, в която да избяга от собствената си вина.
Следобедът се превърна в гонитба. Аз отидох при Стефан. Той беше намерил нещо.
„Името Радослав се появява в старо дело. Свързано със Станка и Петър.“
„Петър…“
„Да. Петър е бил партньор на Станка. Има документи за договор, който е прекратен с обвинения за измама. Делото е било прекратено мистериозно. Станка е печелила.“
„А Радослав.“
„Радослав е бил свидетел. И после изчезва от документите.“
„Значи Станка го е държала близо. И после го е отстранила.“
Стефан кимна.
„А сега го е сложила като резервен наследник. Това е послание. Към него.“
„Какво послание.“
„Че ако Гергана се опита да вземе нещо, Радослав ще го получи. И тя е знаела, че Гергана няма да рискува Мила.“
Точно така.
Станка е познавала най-слабата ми точка.
Мила се върна вечерта. Не говореше много. Само каза:
„Днес една жена ме чакаше пред училище.“
„Коя.“
„Весела. Журналистка.“
Сърцето ми падна.
„Какво искаше.“
„Каза, че има история за Станка. И че ако не говоря с нея, ще я напише по друг начин.“
Драгомир избухна.
„Кирил.“
Мила поклати глава.
„Не знам. Но тя каза нещо, което ме накара да замълча.“
„Какво.“
Мила ме погледна.
„Каза, че баба ми е купувала деца.“
Светът се наклони.
„Какво значи това.“
„Тя каза, че има жена, която е продала бебето си. И че това бебе си ти.“
Почувствах, че не мога да стоя права.
Мила ме гледаше.
„Ти знаеше ли.“
„Не.“
„Искам да ти вярвам. Но вече не знам на кого да вярвам.“
Тогава телефонът ми звънна.
Непознат номер.
Вдигнах.
Гласът беше тих.
„Гергана. Аз съм Росица.“
Росица.
Биологичната ми майка.
„Искам да се видим. Преди да стане късно.“
Сърцето ми биеше като лудо.
„Къде.“
„Там, където никой няма да ни чуе. Само ти. И Мила, ако има смелост.“
Мила ме гледаше. Чуваше.
И в този миг разбрах, че животът ми няма да се върне назад.
Истината вече беше на прага.
И този път нямаше да си тръгне, ако не ѝ отворя.
Глава четиринайсета
Срещнахме се на място, което не носеше име в моята памет. Нямаше табели, нямаше шум. Само пейка, дървета и въздух, който миришеше на мокра земя.
Росица беше по-възрастна, отколкото си я представях. Или може би просто очаквах да изглежда като снимка. Същите очи. Същата линия на лицето.
Когато ме видя, пребледня.
„Ти си толкова…“
„Като теб.“
Тя кимна, сълзите ѝ се появиха веднага.
Мила стоеше на крачка зад мен, като страж.
„Коя сте вие.“
Росица я погледна, и в очите ѝ имаше страх и нежност едновременно.
„Аз съм… никоя за теб. И съм всичко за майка ти.“
Мила се намръщи.
„Говорете ясно.“
Росица пое дълбоко въздух.
„Станка ме намери, когато бях сама. Бях бедна. Бях уплашена. Бях родила теб, Гергана, и не знаех какво да правя. Баща ти…“ тя преглътна „той изчезна. Остави ме.“
Аз стоях неподвижна. Сякаш слушах чужда история.
„Станка каза, че ще ми помогне. Че ще ти даде живот. Че аз съм твърде слаба.“
„И ти се съгласи.“
Думите излязоха от мен като обвинение.
Росица се сви.
„Съгласих се, защото нямах избор. Защото вярвах, че иначе ще умреш. Защото Станка беше като буря, която те увлича.“
Мила изсъска:
„Значи баба ми те е принудила.“
Росица я погледна.
„Не. Никой не ме е държал. Аз избрах. Но изборът ми беше между две лоши неща. И избрах по-малкото зло.“
Аз затворих очи.
„Ти си ме дала.“
„Да.“
Тя каза това и не се оправда. И това беше най-страшното.
Мила прошепна:
„А баща ѝ.“
Росица се поколеба.
„Той се казваше Петър.“
Стефан беше прав.
„Петър.“
Аз прошепнах.
„Той е свързан с всичко това.“
Росица кимна.
„Петър беше човек, който обещаваше. После взимаше. После изчезваше. Станка го мразеше. Тя винаги го мразеше.“
Мила направи крачка.
„А моят баща.“
Росица се стресна.
„Ти…“
Мила говореше твърдо.
„Кой е моят баща.“
Росица погледна мен, сякаш търси позволение. Аз кимнах, макар да не исках да чуя.
„Станка ме намери отново, години по-късно. Тя ме търсеше. За теб. За Мила. Тя ме питаше дали знам истината.“
„Каква истина.“
Росица затвори очи.
„Тя каза, че Мила не е само твоя. Че има човек, който ще я претендира.“
Мила изкрещя:
„Кирил.“
Росица потръпна.
„Да. Кирил. Станка каза, че е направила сделка. Че е взела семе от него, без да му дава власт. Че така ще има наследник с характер, но без господар.“
Мила се отдръпна, сякаш се дави.
„Това е… това е…“
Не можеше да намери дума.
Защото няма дума, която да побере това.
Аз попитах тихо:
„Защо ми каза това сега.“
Росица ме погледна.
„Защото Кирил ме намери. И ме предупреди да мълча. И защото видях по новините, че Станка е починала, и разбрах, че войната е започнала. А аз не искам да бъда оръжие. Искам поне веднъж да направя нещо правилно.“
Мила се засмя горчиво.
„Правилно. След като всички ни продадохте.“
Росица се разплака.
„Аз не те продадох.“
„Баба ме направи заем. Баща ми ме гледа като сделка. Майка ми ме роди по заповед. Кажете ми, кое тук не е продажба.“
Думите на Мила ме разкъсаха.
Росица се изправи и извади от чантата си малък плик.
„Станка ми даде това. Преди години. Каза, че ако някога всичко се срути, да го дам на Гергана. Но аз се страхувах. Сега…“
Подаде го на мен.
Отворих.
Вътре имаше писмо.
Почеркът на Станка.
„Росица, ти не си силна, но си жива. Затова ти давам това. Ако Гергана разбере истината, тя ще се счупи. Но ако не я разбере, ще остане счупена завинаги. В този плик има доказателство, че Кирил е подписал нещо, което го прави уязвим. Не го използвай, ако не трябва. Но ако трябва, удари първа.“
Приложение: копие от договор.
Договор между Станка и Кирил.
За „управление на наследствена структура“.
И в него, малка клауза, която беше като отворена врата.
„Кирил се отказва от всякакви претенции за бащинство и права, в замяна на финансово участие и влияние върху бъдещото развитие на наследницата.“
Подпис: Кирил.
Това беше доказателство.
Стефан щеше да го използва.
Мила го прочете и за първи път видях в очите ѝ нещо като надежда, макар и болезнена.
„Значи той няма право.“
„Не и ако документът е валиден.“
Росица кимна.
„Станка винаги е мислела ходове напред.“
Мила прошепна:
„Тя ме е защитила… като ме е наранила.“
Аз хванах ръката ѝ.
Този път тя не я дръпна.
И тогава телефонът ми звънна отново.
Съобщение. От Марин.
„Един ден остава.“
Един ден.
А ние още не знаехме най-важното.
Къде е Радослав. И какво ще направи, когато разбере, че резервното наследство е негов шанс.
Стефан каза по телефона:
„Това е. Утре подаваме искане за отстраняване на Кирил като управител, с този документ. И паралелно търсим начин да спрем Марин. Ако не го спрем, няма да има време за съд.“
„Как.“
„Има само един начин. Да му платите. Или да го убедите, че няма смисъл.“
Мила говореше тихо.
„Да му покажем, че сме по-опасни.“
Аз погледнах дъщеря си и ме прониза мисъл.
Станка е искала Мила да стане силна.
И е успяла.
Въпросът беше дали тази сила ще спаси семейството ни.
Или ще го изгори.
Глава петнайсета
Надежда се появи сама вечерта, без предупреждение. Стоеше пред вратата, с лице, което изглеждаше уморено от страх.
„Може ли да вляза.“
Драгомир я пусна. Погледът му беше странен, смес от вина и нещо друго, което не исках да назовавам.
Надежда седна и извади малка флашка.
Не знаех как да нарека това на чист български, но не го изрекох. Само я гледах.
„Това е копие на всичко.“
„На какво.“
„На документите на Станка. На сделките ѝ. На записите. На списъците.“
„Какви списъци.“
Надежда преглътна.
„Списъци с хора, които ѝ дължат. И хора, на които тя дължи.“
Драгомир прошепна:
„Марин.“
Надежда кимна.
„Да. Марин е в списъка. Станка му дължеше услуга. Тя… тя използваше такива хора. После ги държеше на каишка.“
„А Кирил.“
„Кирил е най-големият. Той мисли, че контролира, но Станка го държеше с тайни.“
Мила седеше срещу Надежда, очите ѝ бяха студени.
„Защо го правиш.“
Надежда се разплака тихо.
„Защото вече не мога. Защото Кирил ме заплаши. Каза, че ако проговоря, ще ме направи никоя. Но аз вече съм никоя. Аз съм жена, която петнайсет години е носила папки и е гледала как една майка губи детето си. И мълчи.“
Погледна към мен.
„Прости ми.“
Аз не знаех дали мога.
„Какво още знаеш за Радослав.“
Надежда избърса сълзите си.
„Радослав е брат ти.“
Думите паднаха като камък.
„Какво.“
„Не биологичен. По документи. Станка е осиновила и него. След теб. Но го е дала на друг да го гледа. На Петър.“
Стефан беше казал, че всичко е мрежа.
Това беше мрежа от деца.
Мила прошепна:
„Значи тя е правила… това.“
Надежда кимна.
„Радослав се върна като възрастен. Искаше да вземе бизнеса. Станка го унижи. Той я заплаши. Кирил го изгони. После Радослав започна дела. Загуби. После изчезна. Но Станка го остави като резервен наследник, защото знаеше, че това ще му бъде примка.“
„Къде е той.“
Надежда поклати глава.
„Не знам. Но Камен знае повече, отколкото казва. Той учи право. Той е в университета и се движи около адвокати. Татко му го използва.“
Камен.
„Как да го намерим.“
Надежда погледна Драгомир, после мен.
„Той ще дойде сам. Когато разбере, че Кирил губи контрол.“
Мила се наведе.
„Тогава ще го накараме да разбере.“
Тази нощ Стефан подготви документи. Искане до съда. Искане за временни мерки. Искане за смяна на управителите. Всичко на хартия, всичко с аргументи.
„Това няма да реши Марин.“
„Знам.“
Стефан ме погледна строго.
„Но ще разклати Кирил. И ако Кирил се разклати, Марин ще се отдръпне. Защото Марин не рискува, когато има по-силни играчи.“
Драгомир стоеше като сянка.
„Аз ще говоря с Марин.“
„Ти.“
„Да.“
Мила го погледна.
„Не. Ти вече си говорил. И си се провалил.“
Драгомир сведе глава.
„Тогава аз ще отида.“
„Не.“
Аз казах това, защото не можех да пратя детето си при човек като Марин.
Мила ме погледна.
„Аз не съм само дете. Аз съм наследница. Аз съм длъжник. Аз съм инструмент. И ако не започна да говоря сама, ще ме водят цял живот.“
Стиснах устни.
Стефан каза тихо:
„Мила е права. Но трябва да има план. И свидетел.“
„Аз ще отида с нея.“
Казах го и усетих, че това е първото истинско решение, което взимам като майка.
Не по заповед.
Не от страх.
А от избор.
И точно преди да тръгнем, телефонът ми звънна.
Непознат номер.
Вдигнах.
Гласът беше спокоен.
„Гергана. Радослав съм.“
Сърцето ми се сви.
„Къде си.“
„Близо. Идвам да си взема това, което ми обещаха. Ако не ми го дадете доброволно, ще го взема по друг начин.“
„Това е наследството на Мила.“
„Тогава кажи на Мила да ми го даде. Или ще ѝ взема всичко. Започвам от истината, която не ѝ казвате.“
Затворих.
Мила ме гледаше.
„Кой беше.“
Преглътнах.
„Радослав.“
Тя пребледня.
„И какво иска.“
„Да си вземе. И казва, че ще вземе всичко, ако не му дадем.“
Мила се усмихна студено.
„Тогава да дойде. Ще види, че аз вече не съм внучката, която баба ми е отгледала. Аз съм човекът, който няма да падне.“
И в този миг осъзнах, че вече не говорим за наследство.
Говорим за битка за душата на едно момиче.
И за това дали аз ще бъда до нея.
Или пак ще избягам.
Глава шеснайсета
Срещнахме Марин на място, което той избра. Нямаше хора. Нямаше шум. Само той, ние и усещането, че ако направиш грешна дума, ще платиш скъпо.
Стефан беше с нас. Драгомир стоеше малко назад. Мила беше до мен, със стегната челюст.
Марин ни погледна и се усмихна с онзи спокоен вид на човек, който винаги има изход.
„Дойдохте навреме.“
Стефан заговори първи.
„Марин, има начин да се уреди задължението, но трябва да се спре натискът.“
Марин се засмя.
„Адвокат. Добре. Значи вече играете сериозно.“
Мила пристъпи.
„Ще ти платим. Но не сега и не така.“
Марин я изгледа.
„Ти пак ли. Харесваш ми. Но харесването не плаща.“
Мила извади папка, която Стефан беше подготвил.
„Станка ти е дължала услуга. Има запис за това. Ако продължиш да ни натискаш, този запис ще отиде при хора, които не обичат да бъдат споменавани.“
Марин не се усмихваше вече.
„Откъде го имаш.“
„От човек, който знае.“
Марин погледна към мен, сякаш търси слабост.
„Станка умря. Вече няма кой да ви пази.“
Мила каза тихо:
„Грешиш. Тя остави повече от пари. Остави доказателства. И ако се наложи, ще ги използвам.“
Марин се приближи.
„Ти си смела. Но смелите момичета често плачат.“
Аз направих крачка напред.
„Тя няма да плаче. Не и докато съм тук.“
Марин ме изгледа и за миг видях нещо като уважение.
„Ето. Това е ново. Гергана най-после не бяга.“
Стефан говореше спокойно.
„Марин, ако натиснете, ще има шум. Ако има шум, Кирил ще се разтрепери. А когато Кирил се разтрепери, той хвърля хората под колелата. Вие искате ли да сте под колелата.“
Марин мълча.
После каза:
„Колко време.“
„Седмица.“
Марин се засмя.
„Седмица е вечност.“
„Три дни.“
Мила го каза с тон, който не допуска спор.
„Три дни ще ни дадеш. През това време няма да идваш. Няма да звъниш. Няма да пращаш хора. Ако нарушиш, започваме да говорим.“
Марин я гледаше дълго.
После кимна.
„Добре. Три дни. Но ако на третия ден няма нищо, няма да има повече разговори. Ще има действия.“
Мила кимна.
„Съгласна.“
Тръгнахме си, а аз усещах как коленете ми омекват едва след като се отдалечихме.
Драгомир прошепна:
„Ти направи договор с Марин.“
Мила го погледна.
„Ти направи договор с Марин без да ми кажеш. Аз поне го направих пред всички.“
Болеше, но беше вярно.
Същата вечер Радослав се появи.
Не на вратата. Вътре.
Не знам как беше влязъл. Само го видях в хола, седнал, сякаш това е неговият дом.
Мъж с очи, които приличаха на моите. Същата форма. Същата сянка.
„Здравей, сестро.“
Думата ме удари.
„Не ми казвай така.“
Той се усмихна.
„Защо. Така е по документи. Нали така. Станка обичаше документите.“
Мила застана до мен.
„Ти си Радослав.“
„Да. А ти си момичето, което тя избра вместо мен.“
„Аз не съм избирала нищо.“
„Всички сме избрани. Въпросът е от кого.“
Радослав погледна Мила с интерес.
„Ти имаш очите на Кирил.“
Мила пребледня, но не отстъпи.
„Не говори за това.“
Радослав се засмя.
„О, значи знаеш. Добре. Значи няма да губим време.“
Стефан беше дошъл след нас, стоеше в коридора и наблюдаваше.
„Радослав, ако имате претенции, има съд.“
Радослав се обърна към него.
„Адвокат. Прекрасно. Съдът ще бъде последният етап. Първо искам да ви кажа какво ще стане.“
Той се наведе напред.
„Станка ми обеща, че ако Гергана се опита да оспори завещанието, аз ще получа всичко. Това условие е поставено, защото тя знаеше, че Гергана ще се опита. Защото Гергана е алчна по свой начин. Не за пари. За признание.“
Думите му се забиха.
„Не съм алчна.“
Радослав се усмихна.
„Ти искаше да бъдеш майка. А Станка ти отне детето. Ти искаше да бъдеш дъщеря. А тя ти отне истината. Това е глад. Това е алчност. Но я разбирам. И аз бях гладен. Само че мен ме изхвърлиха.“
Мила говореше тихо.
„Какво искаш.“
Радослав се облегна.
„Половината. Не от бизнеса. От истината. И от властта. Искам да бъда в управлението вместо Кирил. Искам да извадя Надежда. Искам да се върна там, където Станка ме е държала настрана.“
Стефан сви очи.
„Ти нямаш право.“
„Право. Ето тази дума пак.“
Радослав се изправи.
„Аз имам коз. Знаете ли кой е Марин.“
Драгомир пребледня.
„Откъде знаеш за Марин.“
Радослав се усмихна.
„Аз го доведох. Аз подсказах. Кирил мисли, че управлява всичко. Но Кирил е предвидим. Аз съм хаосът, който Станка остави като резервен план. И сега ви давам избор.“
Мила се приближи към него.
„Какъв избор.“
„Или ме приемате вътре. Или аз ви изваждам навън. Започвам с Драгомир. С кредитите. С позора. С жилището.“
Мила го гледаше студено.
„Ти не знаеш с кого си говориш.“
Радослав се засмя.
„С внучката на Станка. Да. Чувал съм, че си огън.“
Мила прошепна:
„Аз не съм огън. Аз съм нож.“
И тогава Радослав се усмихна по друг начин.
Не подигравателно.
Доволно.
„Точно това исках да чуя.“
Той тръгна към вратата, но спря.
„Утре, в кантората на Адриана. Искам среща с Кирил. Искам ти, Мила, да присъстваш. Искам Гергана да слуша. Искам Драгомир да мълчи.“
После излезе.
Стояхме в тишина.
Стефан каза тихо:
„Той е опасен. Но може да е и възможност. Ако го използваме, може да разбием Кирил.“
Мила гледаше в празното.
„Всички искат да ме използват. А аз… аз ще използвам тях.“
Погледнах я и за пръв път не се уплаших от това.
Защото понякога, за да оцелееш, трябва да станеш това, което те е наранило.
Само че трябва да помниш кое е границата.
И дали ще я пресечеш.
Глава седемнайсета
На следващия ден кантората на Адриана беше пълна. Сякаш всички се бяха събрали за спектакъл.
Адриана седеше зад бюрото, спокойна, но очите ѝ бяха напрегнати.
Кирил беше там, със същата тиха увереност.
Надежда стоеше отстрани, бледа.
Радослав влезе последен, с усмивка.
Мила седна срещу Кирил.
Аз стоях зад нея, като сянка, която този път не беше страх, а подкрепа.
Стефан беше до мен.
Адриана започна:
„Тази среща не е официална процедура. Но всички сте тук, така че нека е ясно. Какво искате.“
Радослав се усмихна.
„Искам да вляза в управлението. Искам Кирил да се отдръпне. Искам Надежда да бъде освободена.“
Надежда потрепери.
Кирил се засмя тихо.
„Ти не искаш управление. Ти искаш отмъщение.“
„Отмъщение е дума за малки хора. Аз искам равновесие.“
Стефан извади документа от плика на Росица.
„Кирил, имаме доказателство, че си подписал отказ от претенции за бащинство и права. Това значи, че ако използваш влиянието си да притискаш наследницата, действаш против договора.“
Кирил го погледна и за миг лицето му се напрегна.
„Откъде го имаш.“
„Не е важно.“
„Важно е.“
Мила заговори.
„Важно е, че ти си ми баща, но нямаш право върху мен. А аз имам право върху собственото си бъдеще. И ако не спреш с капаните, ще те махна.“
Кирил се усмихна, но този път усмивката му беше уморена.
„Ти говориш като Станка.“
„Това е проблем ли.“
„Не. Това е…“ той замълча „ирония.“
Радослав се намеси.
„Кирил, кажи ми истината. Къде е скритото. Къде са истинските документи. Къде е черната папка, която Станка държеше за теб.“
Кирил сви очи.
„Нямам я.“
Радослав се засмя.
„Имаш я. И ако не я дадеш, ще я намеря. Но ще я намеря по начин, който няма да ти хареса.“
Адриана удари с химикал по масата.
„Стига. Това не е улица. Това е кантора.“
Мила се наведе към Кирил.
„Къде е заемът на мое име. Как се прекратява.“
Кирил се замисли.
„Може да се прехвърли. Може да се заличи, ако се докаже злоупотреба. Но това ще означава, че Станка е извършила нарушение. И това ще отвори стари дела. Дела, които могат да унищожат бизнеса.“
„Тя вече е мъртва.“
„Но наследството носи последствията.“
Радослав се усмихна.
„Точно така. И това е моят коз. Ако вие отворите делата, всички ще паднем. Но ако не ги отворите, аз ще остана отвън.“
Стефан кимна.
„Значи търсиш сделка.“
Радослав се обърна към Мила.
„Ти трябва да избереш. Или запазваш бизнеса чист на повърхността и живееш с дълг и Кирил. Или го чистиш отдолу и рискуваш всичко.“
Мила преглътна.
Това беше моралната дилема, която Станка беше оставила като отрова.
Аз прошепнах на Мила:
„Каквото и да решиш, аз съм с теб.“
Тя ме погледна за миг. Очите ѝ бяха влажни, но твърди.
„Не искам да бъда като тях.“
„Тогава бъди като себе си.“
Мила се обърна към всички и каза ясно:
„Ще отворим делата.“
Кирил пребледня.
Надежда изохка.
Адриана се вцепени.
Радослав се засмя, но този смях беше нервен.
„Смела.“
Мила продължи:
„Но не за да унищожим. А за да очистим. Ако бизнесът е построен върху зло, не заслужава да оцелее. Аз няма да живея в лъжа.“
Кирил се изправи.
„Тогава ще загубиш.“
„Може.“
„И ще загубиш жилището, което пазите.“
Мила го погледна.
„Тогава ще живеем честно бедни, вместо богати в срам.“
Драгомир се разтрепери.
„Мила…“
Тя се обърна към него.
„Ти взе заем и ни сложи в опасност. Баба ми взе заеми на мое име. Кирил играе със съдби. Радослав заплашва. Аз няма да съм поредният човек, който казва „нямах избор“. Аз имам избор. И го правя.“
Стефан кимна.
„Тогава действаме. Подаваме в съда. И уведомяваме институциите.“
Адриана прошепна:
„Това ще е буря.“
Мила каза тихо:
„Нека бъде. Истината излиза наяве.“
И точно тогава телефонът на Драгомир звънна.
Той погледна и пребледня.
„Марин.“
Мила го погледна.
„Дай ми го.“
Драгомир се поколеба. После подаде телефона.
Мила отговори.
„Да.“
Марин говореше, гласът му се чуваше и през телефона, достатъчно силен, сякаш иска всички да чуят.
„Дойде денят.“
Мила говореше спокойно.
„Да.“
„Имаш ли.“
„Имам нещо по-добро.“
„Какво.“
Мила погледна Кирил, Радослав, Адриана, Надежда, после каза:
„Имам истина. И ако ти не отстъпиш, тя ще стане твоя.“
Тишина.
После Марин каза тихо:
„Ти си внучката на Станка. Разбирам. Добре. Давам ти още време. Но не защото ме заплаши. А защото ми е любопитно.“
Мила затвори.
Погледна към всички.
„Играта продължава. Но вече по моите правила.“
Радослав се усмихна.
„Виждаш ли, сестро. Това е силата. Станка щеше да е горда.“
Аз прошепнах:
„А аз искам тя да бъде щастлива.“
Мила се обърна към мен.
„Тогава ми помогни да не се превърна в чудовище.“
Прегърнах я.
Този път тя не се дръпна.
И в тази прегръдка имаше повече истина, отколкото във всички документи.
Глава осемнайсета
Бурята започна веднага.
Стефан подаде документите. Започнаха проверки. Хора започнаха да звънят. Телефони, които не бяхме чували никога. Гласове, които говореха с учтиви заплахи.
Кирил изчезна за два дни. Надежда спря да вдига. Радослав се появяваше и изчезваше като сянка. Марин замълча, което беше още по-страшно.
Мила започна да се променя. Четеше. Учеше. Не само за училище. За закони, за сделки, за кредитни договори, за управление. Каза, че когато стане пълнолетна, ще учи в университет. Ще учи право или икономика, за да не бъде никога повече чужда играчка.
„Ще уча и двете, ако трябва.“
Драгомир я гледаше със смесица от гордост и страх.
„Ти си още дете.“
„Не. Аз съм бъдещето на вашите грешки.“
Той се свиваше при тези думи.
Една вечер, когато Мила беше в стаята си, Драгомир седна срещу мен.
„Аз те предадох.“
Погледнах го.
„Как.“
Той преглътна.
„Не с Надежда. Не. Но… аз говорих с Кирил преди. Още когато Станка беше жива. Той ме предупреди. Каза, че ако не държа теб спокойна, ако те оставя да правиш сцени, ще загубим всичко. И аз… аз се съгласих да мълча. Да те успокоявам. Да те държа далеч.“
Сърцето ми се сви.
„Затова ли винаги ми казваше да не се карам на майка ми.“
„Да.“
„Затова ли ме караше да се примирявам.“
„Да.“
„И ти мислеше, че това е любов.“
Драгомир се разплака без звук. Този мъж, който никога не плачеше, сега плачеше като човек, който най-накрая е видял себе си.
„Аз се страхувах. Страхувах се да не останем без дом. Страхувах се да не загубя теб. И Мила. И се оказа, че като се страхуваш, губиш още повече.“
Погледнах го дълго.
„Аз не знам дали мога да ти простя.“
Той кимна.
„Не искам прошка. Искам шанс да бъда по-добър.“
Тази нощ, докато лежах, си спомних думите на Станка: „Всички имат цена.“
Ами ако цената на Драгомир е страхът.
А моята цена е нуждата да бъда обичана.
А цената на Мила е силата.
Сутринта Мила слезе и каза:
„Весела пак ми писа.“
„Журналистката.“
„Да. Казва, че ако не ѝ дам интервю, ще напише, че Станка е била престъпник. Че е крала деца. Че е правила сделки.“
„Това може да унищожи всичко.“
„Може.“
Мила се замисли.
„Но може и да ни освободи.“
Погледнах я.
„Как.“
„Ако всичко излезе навън, никой няма да може да ни държи с тайни. Нито Кирил, нито Радослав, нито Марин. Тайните са тяхната сила.“
Това беше вярно.
Само че имаше и друго.
„И ще бъде и твоят позор. Ще те сочат. Ще шепнат.“
Мила сви устни.
„Нека шепнат. Аз вече живях в шепот. Цял живот. Искам да живея в истина.“
Тогава телефонът ми звънна. Надежда.
„Гергана… Кирил ме изгони. Каза, че съм предател. Аз… аз съм сама.“
„Къде си.“
„В къщата. Но той ще дойде.“
„Остави всичко и излез.“
„Не мога. Има документи. Има сейф. Има…“
Пауза.
„Има доказателство, че Станка не е умряла естествено.“
Кръвта ми застина.
„Какво.“
Надежда говореше бързо.
„Не знам кой. Но има записи. Има лекарства, които не трябваше да са при нея. Има подпис на лекар. И ако това излезе, всички ще паднат.“
Седнах.
„Кой е лекарят.“
Надежда прошепна име.
„Христо.“
Не познавах Христо. Но вероятно някой го познаваше.
Мила беше чула последното.
„Значи не е само наследство. Това е престъпление.“
„Не знам.“
„Ще разберем.“
Тя взе телефона от ръката ми.
„Надежда. Стои там. Ние идваме. И не пипай нищо. Нищо.“
Надежда плачеше.
„Добре.“
Мила затвори.
Погледна към мен и Драгомир.
„Сега ще разберем докрай. И ако някой е убил баба ми, няма да го оставя да живее спокойно.“
Тонът ѝ ме уплаши.
„Мила…“
Тя ме прекъсна.
„Спокойно. Няма да правя глупости. Но ще го извадя на светло.“
Истината излиза наяве.
Само че този път беше по-черна, отколкото очаквахме.
И ако я докоснеш, тя оставя следи по ръцете.
Глава деветнайсета
Къщата на Станка беше отворена. Вратата не беше заключена. Това беше грешка, която крещеше.
Влязохме. Надежда ни чакаше в коридора, боса, с разрошена коса, като човек, който е бил гонен.
„Той беше тук.“
„Кирил.“
Тя кимна.
„Търсеше папки. Крещеше, че ако не му дам, ще ме съсипе.“
Стефан беше с нас. Камен също беше дошъл, след като Мила му беше писала. Той изглеждаше напрегнат.
„Татко ми каза да не идвам. Значи е правилното.“
Мила го изгледа.
„Къде е Радослав.“
Камен сведе поглед.
„Наблизо. Следи.“
„Нека следи. Ще види.“
Стефан отиде към кабинета.
„Покажи ми сейфа.“
Надежда посочи.
Сейфът беше леко открехнат.
Сърцето ми се сви.
„Някой е бил вътре.“
Стефан кимна.
„Да. Но не е взел всичко. Хората, които бързат, правят грешки.“
Започнахме да търсим. В сейфа имаше малък плик с медицински документи. И рецепти. И лист, на който с почерка на Станка беше написано:
„Ако това се отвори, значи някой ме е изпреварил. Търсете Христо. Търсете Десислава. И не вярвайте на Кирил.“
Десислава.
Беше медицинска сестра, която идваше при Станка понякога. Винаги усмихната, винаги любезна.
Мила стисна листа.
„Значи баба е знаела, че може да я убият.“
Надежда прошепна:
„Тя имаше страх. Последните месеци. Говореше, че някой я следи. Но никой не я слушаше.“
Стефан прегледа рецептите.
„Тук има лекарства, които могат да бъдат опасни, ако се смесват. Има и подпис. Христо.“
Камен се намеси.
„Познавам Христо. Преподаваше като гост в университета. Говореше за етика в медицината.“
Етика.
Колко смешно звучеше това сега.
Мила каза:
„Отиваме при него.“
Стефан поклати глава.
„Не така. Трябва да сме умни.“
Мила го погледна.
„Ти бъди умният. Аз ще бъда смелата.“
Тогава в коридора се чу шум.
Стъпки.
Радослав влезе, без да се крие.
„Ето ви. Всички на едно място. Колко удобно.“
Мила се обърна към него.
„Ти ли си.“
Радослав се засмя.
„Убил. Не. Аз съм много неща, но не и това. Кирил би могъл. Марин би могъл. Христо би могъл. Аз… аз само чаках.“
Стефан го погледна.
„Защо си тук.“
„Защото ако ще се отваря тази кутия, искам да съм наблизо.“
Мила пристъпи.
„Радослав. Ако искаш да бъдеш в управлението, трябва да помогнеш. Иначе изчезни.“
Радослав я изгледа, после се усмихна.
„Ти ми поставяш условия. Харесва ми.“
„Не съм тук да ти харесвам.“
„Добре. Ще помогна. Знам къде е Десислава.“
Надежда пребледня.
„Ти я познаваш.“
„Да. Десислава е човек на Кирил. Или поне беше. А може би вече е човек на Марин. Такива хора сменят страни.“
Стефан се намръщи.
„Как ще ни заведеш.“
Радослав се усмихна.
„Като ме последвате. Но не всички. Твърде много очи. Твърде много следи.“
Мила каза:
„Аз идвам.“
„Ти разбира се.“
„И майка ми.“
Радослав погледна мен.
„Гергана. Най-сетне. Добре. Време е да видиш как изглежда истината без грим.“
Драгомир направи крачка.
„Аз…“
Мила го прекъсна.
„Ти оставаш. Пази дома. Пази папките. Ако дойде Кирил, не му давай нищо.“
Драгомир кимна, унизен и благодарен едновременно.
Тръгнахме с Радослав.
По пътя той каза тихо:
„Ти знаеш ли защо Станка те осинови.“
„Защо.“
„Защото беше болна от самота. И защото искаше да победи бедността, като я превърне в собственост. Тя те обичаше по нейния начин. Но нейният начин беше да контролира. И когато ти не стана като нея, тя се почувства предадена.“
Сълзите ми напълниха очите.
„Това не е любов.“
Радослав се усмихна тъжно.
„За Станка беше.“
Спрях за миг.
„А ти. Тя защо те осинови.“
Радослав погледна напред.
„За да има резерв. За да има втори нож в чекмеджето. Аз бях нейният план, ако ти се провалиш. А после тя избра Мила. И аз останах… настрана.“
Мила го погледна.
„И затова ме мразиш.“
Радослав поклати глава.
„Не те мразя. Аз мразя това, че тя беше по-силна от всички ни. Дори от смъртта.“
Стигнахме до място, където Радослав спря.
„Тук живее Десислава.“
Почука.
Вратата се отвори.
Жена с уморени очи, която веднага пребледня, щом ни видя.
„Радослав…“
Той се усмихна.
„Здравей, Десислава. Донесох ти гости. И донесох ти избор.“
Тя преглътна.
„Не искам проблеми.“
Мила пристъпи.
„Тогава ни кажи истината. Кой даде лекарствата на баба ми.“
Десислава се разтрепери.
„Аз… аз само изпълнявах.“
„Кой ти каза.“
Десислава погледна към Радослав, после към мен, после към Мила.
И прошепна:
„Кирил.“
Сърцето ми спря.
Мила стисна юмруци.
„Защо.“
Десислава се разплака.
„Защото Станка щеше да го унищожи. Тя му каза, че ще извади всичко. Че ще го направи гол. Той се уплаши. А когато се уплаши, той…“
„Той убива.“
Десислава кимна, плачейки.
„Не исках. Кълна се. Аз просто…“
Стефан не беше с нас. Нямаше кой да ни държи в рамките на закона. Но Мила беше изненадващо спокойна.
„Имаш ли доказателство.“
Десислава кимна. Извади телефон.
„Имам съобщения. Има гласови. Той ми каза какво да правя.“
Мила пое дълбоко въздух.
„Дай ми ги.“
Десислава подаде телефона, ръцете ѝ трепереха.
Радослав се усмихна.
„Ето. Сега имате ножа. Въпросът е дали ще го използвате.“
Мила погледна мен.
„Какво правим.“
Аз усещах тежестта на истината като камък.
Ако извадим това, бизнесът ще падне. И наследството. И ще се отворят дела. И Марин ще дойде като гладно куче.
Но ако не го извадим, Кирил ще остане. И Мила ще остане затворена в неговата клетка.
Погледнах дъщеря си.
„Правим това, което е правилно. Не това, което е удобно.“
Мила кимна.
„Тогава започваме.“
И точно в този момент телефонът на Десислава изписка.
Съобщение. От Кирил.
„Знам, че не си сама. Помни какво обещах.“
Десислава изпищя тихо.
Радослав се засмя.
„Той е бърз.“
Мила каза спокойно:
„И ние ще бъдем по-бързи.“
Истината излиза наяве.
Този път с името на Кирил.
И това име щеше да се срине като стена.
Само че под стената можеше да останем и ние.
Но вече нямаше път назад.
Глава двайсета
Стефан подаде сигнал. Доказателствата от Десислава отидоха там, където трябва. Започна разследване. Кирил изчезна още същата нощ.
Надежда се обади разплакана.
„Той взе някои папки. Но не всички. Остана черната папка.“
„Къде е.“
„В сейфа. Станка беше сложила втори тайник. Никой не го знаеше. Освен…“ тя преглътна „освен мен.“
Събрахме се отново в къщата. Стефан беше там. Камен също. Радослав се появи по-късно, но този път не беше с усмивка. Беше напрегнат.
„Кирил няма да падне без да дръпне всички.“
Стефан кимна.
„Затова трябва да сме първи.“
Надежда отвори тайника. Вътре беше черната папка.
Мила я отвори.
Вътре имаше две неща.
Първото: списък с имена. Марин. Христо. Десислава. Радослав. И още други.
Второто: документ за прехвърляне на собственост. Не към Мила.
Към мен.
Гергана.
Станка беше оставила една част от бизнеса на мен, тайно, извън завещанието. Като защита. Или като последен тест.
Стефан прочете.
„Това означава, че имаш право да взимаш решения. И да блокираш някои действия на Кирил, ако още има достъп.“
Драгомир прошепна:
„Значи тя ти е оставила нещо. Но скрито.“
Аз гледах документа, без да усещам радост.
„Защо.“
Мила ме гледаше.
„За да види дали ще избягаш. Или ще останеш.“
Сълзите ми потекоха.
„Аз останах.“
Радослав се изсмя горчиво.
„Е, браво. Станка пак печели.“
Мила го погледна.
„Не. Този път ние печелим. Защото ние избираме как да живеем с това.“
Стефан каза:
„Има още нещо. С тези документи можем да договорим с Марин. Да му платим от активи, които не засягат основното наследство. Или да му дадем законна гаранция, за да се отдръпне.“
Драгомир въздъхна, сякаш за първи път от месеци може да диша.
„И жилището.“
„Ще го спасим.“
Седнахме на масата, както не бяхме седяли от години. Не като разпаднати хора, а като екип.
Мила каза тихо:
„Аз искам нещо.“
„Какво.“
„Искам да уча. Искам да вляза в университет, когато дойде време. Искам да съм подготвена. Искам никой да не може да ми каже „ти си дете“ и да ме прегази.“
Стиснах ръката ѝ.
„Ще го направиш.“
Тя погледна Радослав.
„А ти. Какво искаш.“
Радослав замълча дълго.
„Искам… да спра да бъда резервен план. Искам да бъда човек.“
Камен го погледна.
„Тогава спри да заплашваш. Помогни. И може би… може би ще намериш място.“
Радослав се усмихна криво.
„Камен, ти си по-добър от мен.“
„Не. Аз просто не искам да стана като вас.“
Мила се намеси.
„Ние всички можем да изберем. Това е разликата между нас и Станка.“
И тогава, в тишината, аз усетих нещо, което не бях усещала отдавна.
Надежда.
Не като име.
Като чувство.
Драгомир ме погледна.
„Какво ще стане с нас.“
Погледнах го.
„Ще бъде трудно. Но ще бъде истинско.“
Телефонът на Стефан звънна. Той слуша, после каза:
„Кирил е издирван. Марин е готов да говори. Христо е под натиск. Това ще се разплете.“
Мила пое дълбоко въздух.
„И когато се разплете, аз ще започна отначало.“
„Как.“
„Като си върна името. Като махна дълга. Като си върна живота.“
Погледнах я и усетих, че дъщеря ми не е вещ, не е инструмент, не е наследство.
Тя е човек.
И аз, за първи път, се почувствах майка не по документ, а по избор.
Навън беше тъмно, но вътре в къщата светеше лампа. Обикновена светлина, която не струва пари, но струва смелост.
И ако Станка можеше да види това, може би щеше да се усмихне.
Не от победа.
А от онова, което никога не признаваше.
Че понякога силата е да пуснеш контрола.
И да позволиш на истината да остане.
За да има утре.