Разбрах, че бъдещият ми съпруг има любовница само два дни преди сватбата ни.
Не го научих от клюка. Не го чуx от позната, която „случайно“ видяла нещо. Научих го от тишината в собствения му телефон.
Бях в кухнята, а той беше под душа. Търсех снимка, която да изпратя на шивачката, защото роклята ми стягаше под ребрата и всяко вдишване беше като малка вина. Телефонът му иззвъня без звук, само екранът се събуди и мигна с известие.
Едно име. Мария.
Нищо повече. Нито сърце, нито целувка. Само име. Сякаш самото име беше разрешение.
Пребледнях, така както човек пребледнява, когато чуе, че влакът вече е потеглил, а той стои на перона с билет в ръка и с багаж, който няма сили да носи обратно.
Екранът се отключи лесно. Не защото познавах кода му. Защото той никога не си беше направил труда да го промени от рождения си ден. Смяташе, че е по безопасно да бъде „прост“ и никой да не предполага, че е толкова прост.
Отворих разговора.
Първото съобщение беше от сутринта.
„Два дни. Обеща.“
Следващото беше от него.
„Всичко е уредено. Само още малко търпение.“
А след това снимка. Няма да я описвам. Не искам да си я връщам в очите. Но ще кажа едно.
В снимката нямаше нежност. Имаше собственост.
Чух водата да спира. Сърцето ми тръгна да бие така силно, сякаш ще изскочи и ще се скрие някъде, където не се правят сватби.
Затворих телефона. Върнах го на масата. Измих си ръцете, макар да не бях пипала нищо мръсно. Но усещах мръсотия върху себе си, като невидим прах.
Той излезе от банята, увит в кърпа, самоуверен, красив в онази подредена мъжка красота, която винаги ме е карала да се чувствам късметлийка.
„Какво правиш?“ попита небрежно.
„Гледам… какво правя,“ отвърнах. И гласът ми излезе тих, почти послушен. Това ме уплаши повече от снимката.
Той се усмихна.
„Виждаш ли колко сме близо до деня? Нямам търпение.“
„И Мария няма търпение,“ казах.
Усмивката му не падна веднага. Тя просто… се втвърди. Като маска, която е залепнала твърде дълго.
„Коя Мария?“ попита, сякаш е шега.
„Тази, която пише, че обеща. Тази, на която казваш, че всичко е уредено.“
Той замълча. После се приближи и хвана ръба на стола. Не седна. Само се облегна, сякаш това е разпит, а аз съм тази, която трябва да обяснява.
„Яна,“ каза спокойно, „нека не правим сцени. Не сега.“
„Не сега?“ повторих. „Кога тогава? След като кажа „да“? След като всички ръкопляскат? След като подпиша?“
Погледът му потъмня.
„Ти мислиш, че това е за чувства. Но не всичко е за чувства.“
„За какво е тогава?“
Той отвори уста, сякаш ще каже нещо важно. И после… пак избра лесното.
„Не е това, което си мислиш.“
Тогава разбрах, че истината е точно това, което си мисля. И вероятно още по лоша.
Не плаках. Не виках. Просто се обърнах, взех чантата си и излязох.
Въздухът навън беше остър. Като да ти казва: будна си, Яна. Най после.
Глава втора
Първият човек, на когото се обадих, беше баща ми.
Не приятелка. Не майка ми. Не защото баща ми беше по близък. А защото дълбоко в себе си знаех, че ако в тази сватба има нещо „уредено“, то не е било уредено от мен.
Баща ми отговори на второто позвъняване.
„Яна? Какво има?“
„Мартин има любовница,“ казах направо. „Мария. Пише му. Има снимки.“
Секунда тишина. Не тишина на човек, който не вярва. Тишина на човек, който пресмята.
„Къде си?“ попита.
„Навън. Не мога да се върна.“
„Ела у дома.“
Прибрах се при тях, както се прибираш в детството, когато си ударил коляното и вярваш, че една превръзка ще поправи света.
Влязох в хола и видях баща ми да стои до прозореца. Ръцете му бяха зад гърба. Онзи негов навик, когато чака лоша новина, която вече знае.
Майка ми беше в кухнята. Слушаше, но не излизаше. Това също беше навик.
„Кажи ми всичко,“ каза баща ми.
Разказах. Показах му съобщенията, които бях снимала с моя телефон, преди да изляза. Показах му името, датите, онова изречение „Всичко е уредено“.
Той гледаше екрана, после мен. И не видях в очите му нито гняв, нито съчувствие. Видях… умора.
„Това не променя нищо,“ каза.
Първо помислих, че не съм чула правилно.
„Моля?“
„Всичко вече е уредено,“ повтори той, дума по дума. „Сватбата не може да се отменя.“
Сякаш не говореше за моя живот. Сякаш говореше за доставка, която трябва да пристигне.
„Татко… това е предателство.“
Той се приближи. Постави длан на рамото ми, тежко, като печат.
„Ти не разбираш. Има неща, които се случват зад завесата. Има договорки. Има… последствия.“
„Какви последствия?“
Той се обърна към шкафа и извади папка. Дебела. Препълнена. Подаде ми я.
„Прочети.“
Отворих. Видях листове, печати, подписи. Думи като „кредит“, „поръчител“, „обезпечаване“. Думи, които не би трябвало да стоят в една и съща стая с думата „любов“.
„Какво е това?“
„Нашето спасение,“ каза баща ми тихо. „И твоето.“
Прелиствах. Имаше заем за жилище. Моят заем.
Спрях.
„Аз нямам заем за жилище.“
Баща ми не мигна.
„Имаш. На твое име. Подписан преди месеци.“
Светът ми се наклони.
„Аз не съм подписвала нищо.“
„Подписала си,“ каза той. И гласът му беше странно равен. „Или поне… документите казват, че си.“
Пребледнях отново. Този път не заради любовницата, а заради баща ми.
„Ти… използвал ли си името ми?“
Тишина.
В тази тишина чух майка ми да плаче в кухнята, без звук, както плаче винаги, когато истината е твърде тежка, за да я произнесе.
„Татко?“ прошепнах.
Той въздъхна.
„Трябваше. Иначе щяхме да загубим всичко.“
„Какво всичко?“
„Къщата. Живота, който си мислиш, че е нормален. Всичко.“
Ръцете ми трепереха над страниците. Там, в дребния шрифт, имаше още една дума. „Гарант“.
Името на гаранта беше Мартин.
Ето защо баща ми говореше за „уредено“.
Сватбата не беше обещание.
Беше ключ.
И аз бях вратата.
Глава трета
Тази нощ не спах.
Лежах на леглото в стаята си, онова легло, в което като дете си мечтаех за приказки, а като жена се будех от тревоги, които нямат лице, само срокове.
В коридора баща ми ходеше напред назад. Понякога спираше. Понякога говореше по телефона тихо. Чувах само откъси.
„Не, не може да се разклати…“
„Всичко е готово…“
„Тя ще се съгласи, няма избор…“
Нямала избор.
Погледнах тавана и се опитах да си представя утре. Сватбения ден. Роклята. Гостите. Усмивките. Букетът. Обещанията.
И в средата на всичко това аз, която знае, че в нечий разговор има снимка, която ме прави не жена, а временно прикритие.
Станах и отидох в кухнята.
Майка ми седеше на масата. Пред нея чаша чай, вече изстинал. Очите ѝ бяха подпухнали.
„Знаела ли си?“ попитах.
Тя трепна, сякаш съм я ударила.
„За любовницата?“ прошепна.
„За кредита. За подписа.“
Тя сведе глава.
„Баща ти… каза, че е временно. Че само така ще се измъкнем.“
„От какво?“
Тя се поколеба. Дълго. После тихо изрече:
„От него.“
„От кого?“
Тогава тя ме погледна и в този поглед видях страх, който никога не съм виждала. Не страх от бедност. Страх от човек.
„От Дамян,“ каза.
Името ми беше непознато, но в гласа ѝ имаше история.
„Кой е Дамян?“
Тя преглътна.
„Човекът, който даде парите на баща ти, когато банката отказа.“
„Човекът, който сега иска обратно?“
Майка ми кимна.
„И иска повече от пари,“ добави.
„Какво повече?“
Тя стисна чашата.
„Влияние. Контрол. Да ни държи. Да ни държи като… доказателство, че може.“
Вратата на кухнята се отвори. Баща ми влезе. Изглеждаше по стар, отколкото вчера.
„Не пълни главата ѝ с глупости,“ каза на майка ми.
„Това не са глупости,“ отвърнах. „Това са тайни.“
Баща ми седна тежко.
„Добре,“ каза. „Ще чуеш истината. Но после ще направиш каквото трябва.“
„Не обещавам,“ казах.
Той ме погледна остро.
„Дамян е бизнесмен,“ започна. „Такъв, който не се показва по събития. Не дава интервюта. Не се снима. Но всички знаят, че когато поиска нещо, го получава. Аз… сгреших. Взех пари от него, за да спася работата си. После още. После… вече не можех да върна.“
„И затова използва моето име?“
„Името ти беше чисто,“ каза той. „Ти си добра. Ти си… доверие. Банката щеше да се съгласи. А Мартин… Мартин се съгласи да гарантира.“
„Защо?“
Баща ми се усмихна без радост.
„Защото Мартин също има нужда.“
„От какво?“
„От връзка. От вход към… едни документи, едни дела, едни покриви над глави. Мартин е умен. Мартин знае какво прави.“
„А любовницата му?“ попитах.
Баща ми замълча. После каза:
„Това е личното му. Не се бъркай. Важно е да мине сватбата.“
Точно тогава разбрах нещо.
В тази къща любовта е дреха. Обличаш я, когато има гости. Събличаш я, когато трябва да подпишеш.
„Няма да отида,“ казах тихо.
Баща ми се изправи.
„Ще отидеш,“ каза. „Защото ако не отидеш, Дамян ще ни вземе всичко.“
„Нека вземе,“ прошепнах.
Баща ми удари с длан по масата, но без вик.
„Ти мислиш, че това е филм. Не е. Това е истинско. Има хора, които не приемат „не“. Има хора, които превръщат „не“ в наказание.“
Майка ми започна да плаче на глас. Аз стоях между тях и чувствах, че се задушавам.
„А аз?“ попитах. „Аз какво съм в тази схема?“
Баща ми ме погледна право в очите.
„Ти си шансът ни.“
Това беше по страшно от всяка любовница.
Защото любовницата можеш да мразиш.
Но как мразиш баща си, когато те нарича шанс?
Глава четвърта
Денят настъпи.
Събудих се рано. Не защото бях спокойна, а защото тревогата ме дърпаше от леглото като невидима ръка.
В къщата беше шумно. Роднини, приятели, хора, които идваха да помогнат, да се покажат, да кажат думи, които звучат като поздрав, но са като проверка.
„Щастлива ли си?“
„Нервна ли си?“
„Ох, толкова ти отива!“
Казвах „да“ с усмивка, която не усещах като своя.
Майка ми ме облече. Ръцете ѝ трепереха, когато закопчаваше копчетата. Погледът ѝ избягваше моя.
Баща ми се появи в стаята, облечен официално. В ръцете си държеше малка кутийка с бижу.
„Подарък от Мартин,“ каза. „Сложи го.“
Отворих. Вътре имаше гривна, тежка, студена, лъскава. Като белезник, направен красиво.
„Не искам,“ казах.
Баща ми приближи.
„Сложи го,“ повтори. „Не прави проблеми.“
„Татко… аз не съм стока.“
Той стисна устни.
„Днес не е ден за философия.“
Сложих гривната. За да видя докъде стига това.
Когато дойде време да тръгнем, баща ми ме хвана под ръка. Вън чакаха хора, фотоапарати, погледи. Чувах шепот. Чувах смях. Чувах завист.
„Изглеждаш като принцеса,“ каза една леля.
А аз се чувствах като заложник.
Влязохме в залата. Всичко беше подредено. Цветя, светлина, музика, аромати. Мартин ме чакаше отпред, усмихнат, уверен, сякаш нищо не се е случило. Сякаш аз не съм стояла над телефона му като над отворен гроб.
Когато ме видя, той кимна леко. Не с възхищение. С удовлетворение.
Баща ми ме поведе.
Стъпките ми отекваха.
Една. Две. Три.
И тогава усетих нещо странно.
Вместо да ни насочи към мястото, където трябваше да застанем, баща ми зави към страничен коридор.
Първо помислих, че е грешка. Че човек се обърква. Че има стаи за подготовка.
Но коридорът беше тесен и по тъмен. Миришеше на прах и на старо дърво.
„Къде отиваме?“ прошепнах.
Баща ми не отговори. Просто стискаше ръката ми по силно.
Зад нас шумът от гостите остана като далечен концерт, в който аз вече не участвам.
Спрях.
„Татко.“
Той се обърна. Очите му бяха твърди.
„Само за минутка,“ каза. „И после… после ще излезем. Не прави сцена.“
„Каква минутка?“
Тогава видях в края на коридора врата. До нея стоеше мъж в костюм, непознат, с хладен поглед. Държеше папка.
Папка като онази у дома.
Сърцето ми се сви.
„Кой е той?“
Баща ми преглътна.
„Адвокат,“ каза. „Само ще подпишеш нещо. Формалност.“
„Формалност?“ повторих. „В сватбения ден? Преди церемонията?“
„Яна,“ изсъска той тихо, „всичко вече е уредено. Не ми го усложнявай.“
Тогава разбрах.
Това не беше отклонение.
Това беше истинският олтар.
И върху него не стоеше любов.
Стоеше подпис.
Глава пета
Стаята беше без прозорци.
Имаше маса, два стола, лампа, която светеше прекалено ярко, сякаш иска да ослепи истината. По стената висеше картина, но тя беше обърната леко накриво, както винаги е накриво нещо в живота, когато някой те лъже.
Мартин беше там.
Не отпред, не сред гостите. Тук. Със същата усмивка, но без свидетели.
До него стоеше адвокатът. Мъжът от коридора. И още един човек, седнал спокойно, като у дома си.
Дамян.
Не го познавах, но знаех, че е той, по начина, по който стаята се сви около присъствието му. Не изглеждаше като чудовище. Изглеждаше като човек, който знае, че чудовищата са за приказки, а истинският страх е тих.
„Яна,“ каза Мартин. „Радвам се, че дойде.“
„Нямам избор, нали?“ отвърнах.
Дамян се усмихна леко.
„Винаги има избор,“ каза. „Само че някои избори струват повече.“
Адвокатът отвори папката и извади листове. Постави ги пред мен.
„Тук е договорът за уреждане на задълженията,“ каза.
„Уреждане?“ повторих. „Чии задължения?“
„На семейството ви,“ каза адвокатът. „И на вашия бъдещ съпруг, в определена част.“
Погледнах Мартин.
„И на теб?“
Той кръстоса ръце.
„Не играй на изненадана. Ти видя какво видя. Но има неща, които са по големи от нас.“
„По големи от мен?“ изсмях се кратко. „Всичко е по голямо от мен, явно.“
Баща ми стоеше до вратата. Не ме гледаше.
„Какво подписвам?“ попитах.
Адвокатът посочи.
„Съгласие за прехвърляне на дял от имот, който ще бъде закупен на ваше име. Този имот служи като обезпечение. Вие и вашият съпруг ще бъдете съсобственици. Това гарантира…“
„Гарантира, че ако баща ми не върне, ще ми вземете живота на части,“ прекъснах го.
Дамян не се обиди.
„Красиво го казваш,“ отбеляза. „Почти поетично.“
„Защо точно аз?“ попитах. „Защо не баща ми? Защо не Мартин?“
Мартин се наведе леко към мен.
„Защото ти си лицето, което хората вярват, че е чисто. Банките вярват. Хората вярват. А когато хората вярват, не задават въпроси.“
„А Мария?“ попитах. „И тя ли е част от тази чистота?“
Този път усмивката му се разклати.
„Не произнасяй имена тук,“ каза той.
„Защо? Защото ще се срамуваш?“
Дамян се намеси.
„Момиче, не си тук да говориш за любовници. Ти си тук да подпишеш. После ще си направиш сватбата. После ще ядете торта. После ще се снимате. И после… животът продължава.“
„Животът?“ прошепнах. „Това ли наричате живот?“
Адвокатът бутна химикалката към мен.
„Моля, подпишете тук, тук и тук.“
Погледнах линията за подпис. Тя беше тънка, почти невидима, но усещах как зад нея стои въже, което ще ме дърпа до края.
„Не,“ казах.
В стаята стана тихо.
Не тишина на изненада. Тишина на предупреждение.
Дамян се изправи. Приближи. Не бързаше.
„Тогава ще отменим всичко, което е уредено,“ каза. „И ще започнем друго уреждане.“
„Какво друго?“
Той се наведе и прошепна така, че само аз да чуя.
„Има хора в университета. Има хора в банката. Има хора в съда. Има хора в семейството ти. Не мисли, че си сама. Само че те не са на твоя страна.“
Отдръпнах се.
„Заплашваш ме.“
„Не,“ каза той спокойно. „Обяснявам ти света.“
Мартин въздъхна, сякаш аз съм каприз.
„Яна,“ каза, „подпиши. После ще говорим. После ще ти обясня всичко.“
„Ти вече ми обясни,“ отвърнах. „С твоята тишина. С твоята Мария. С твоята усмивка.“
Баща ми най после ме погледна. Очите му бяха мокри.
„Моля те,“ прошепна. „Направи го за нас.“
Това беше най жестокото.
Не Дамян. Не адвокатът. Не Мартин.
А баща ми, който ме молеше да се продам, за да спасим фасадата.
Хванах химикалката.
И точно когато върхът докосна листа, в коридора се чу шум. Глас. Възклицание.
Вратата се отвори рязко.
Вътре влетя момче с рошава коса, с раница на гръб, задъхано, с очи, които горяха от ярост.
„Яна!“ извика той.
Брат ми, Никола.
Студентът, който уж беше на лекции.
Той гледаше към мен, към масата, към листовете.
И после към баща ми.
„Какво правите?“ изкрещя. „Какво правите на сестра ми?“
Дамян се усмихна, сякаш се забавлява.
„Ето, че университетът също дойде на сватба,“ каза.
А Никола хвърли раницата на земята и тръгна към мен, готов да разкъса всяка лъжа с голи ръце.
Глава шеста
Никола хвана ръката ми и ме дръпна.
„Идваш с мен,“ каза. „Сега.“
Мартин се изправи рязко.
„Няма да се месиш,“ изсъска. „Това не е твоя работа.“
Никола се обърна към него и за миг видях брат ми като мъж, не като момче.
„Това е моя сестра,“ каза. „И е моя работа, когато някой я натиска да подписва.“
Адвокатът направи крачка напред.
„Моля, запазете спокойствие. Това е законен процес.“
Никола се изсмя кратко.
„Законен? На тъмно? Преди церемонията? С баща ѝ като охрана?“
Баща ми трепна.
„Никола, не разбираш…“
„Не,“ прекъсна го брат ми. „Аз разбирам. Ти си продал Яна.“
Тези думи удариха като плесница.
Майка ми влезе в стаята точно тогава. Беше стигнала след Никола. Очите ѝ бяха червени.
„Спрете!“ извика тя. „Спрете, моля ви!“
Дамян вдигна ръка леко, сякаш дирижира.
„Нека всички дишаме,“ каза. „Яна е умна. Ще вземе правилното решение.“
Погледнах го. Погледнах Мартин. Погледнах баща ми.
И изведнъж усетих, че ако остана, ще се счупя на тихо, парче по парче, без никой да чуе.
„Никола,“ казах. „Добре. Да вървим.“
Хванах роклята си и тръгнах. Тежка. Дълга. Като символ, който се опитва да ме задържи.
Мартин направи крачка към вратата, но Дамян го спря с поглед.
„Остави я,“ каза тихо.
„Но…“ започна Мартин.
„Остави я,“ повтори Дамян. „Имаме други пътища.“
Това „други пътища“ ме прониза.
Излязохме от стаята, от коридора, през страничен изход. Навън въздухът ме удари като шамар, но този път беше освобождаващ.
Никола ме поведе към колата си. Той беше дошъл с приятел.
В колата седеше момиче на задната седалка. Косата ѝ беше прибрана, очите ѝ бяха внимателни, остри, като човек, който наблюдава детайли.
„Това е Теодора,“ каза Никола. „Колежка от университета. Учи право.“
„Не колежка,“ поправи го тя. „Приятелка. И ако има договори, адвокати и натиск, това вече е и моя работа.“
„Къде отиваме?“ попитах.
Никола погледна в огледалото.
„На място, където няма да те намерят лесно,“ каза. „Поне за малко.“
„Няма такива места,“ прошепнах.
Теодора се наведе към мен.
„Има доказателства,“ каза. „Има начини. Само не трябва да се предаваш. Това е първото правило.“
„А второто?“ попитах, без да искам.
Тя се усмихна леко, без радост.
„Не вярвай на никого, който казва, че всичко е уредено.“
Колата тръгна. Зад нас остана залата, музиката, хората, които вероятно вече шепнат, че булката е избягала.
Но истината беше друга.
Не бях избягала от сватба.
Бях избягала от капан.
И капанът щеше да ме търси.
Глава седма
Скрихме се в малък апартамент, който принадлежеше на приятел на Никола. Без снимки по стените. Без лични вещи. Само чисти повърхности и мирис на боя.
Място, което не казва нищо за никого.
Това ми хареса.
Седнах на дивана и за първи път се оставих да треперя. Роклята ме стягаше. Гривната на китката ми тежеше като чужда вина. Отвътре бях празна и пълна едновременно.
Никола ходеше напред назад.
„Ще ги съсипя,“ повтаряше. „Ще ги съдя. Ще ги…“
„Спри,“ казах. „Гневът не е план.“
Той ме погледна, очите му блестяха.
„Тогава какво? Да ги оставим да те използват?“
Теодора извади тетрадка и химикал.
„Първо ще разберем какво точно е подписано, какво е подготвено и на какво основание,“ каза. „И второ ще проверим този кредит. Ако има фалшив подпис, има престъпление. Ако има натиск, има основания за жалба.“
„Ще ми повярват ли?“ попитах.
„Не е важно кой вярва,“ отвърна тя. „Важно е какво можеш да докажеш.“
Свалих гривната и я сложих на масата. Металът издрънча.
„Това е подарък от него,“ казах. „И ме кара да се чувствам…“
„Като вързана,“ довърши Никола.
Кимнах.
Теодора взе гривната, огледа я.
„Има гравирани инициали,“ каза.
„Не ги гледай,“ прошепнах.
Тя не настоя. Остави я обратно.
„Яна, трябва да ми кажеш всичко за имотите, за документите, за това какво баща ти ти даде да видиш,“ продължи тя.
Разказах. От папката до „гаранта“. От Дамян до стаята без прозорци.
Когато стигнах до шепота на Дамян, че има хора в университета и в съда, Никола удари с юмрук по стената.
„Той е болен човек,“ каза.
„Не,“ поправих го. „Той е човек със система.“
Теодора замълча за миг. После каза:
„Има още нещо. Мартин. Той е бизнесмен, нали? Влиза в сделки, прави връзки. Ако е гарантирал кредит, значи има интерес да го контролира.“
„Той каза, че не всичко било за чувства,“ прошепнах.
„Това е най честната му реплика,“ каза Теодора. „Само че е страшна, когато се отнася за брака.“
Никола извади телефона си.
„Имам запис,“ каза.
„Какъв запис?“ попитах.
Той ме погледна виновно и гордо едновременно.
„Когато баща ни говореше в коридора снощи. Оставих телефона да записва. Чува се как казва, че ще те накара да се съгласиш. Чува се „няма избор“.“
Сърцето ми се сви.
„Не знаех,“ прошепнах.
„И аз не знаех колко далеч е стигнал,“ каза Никола. „Но трябваше.“
Теодора кимна.
„Това е важно,“ каза. „Но трябва да внимаваме. Дамян не е човек, който се отказва, когато се появи запис. Той се ядосва. И тогава става по опасно.“
„Какво да правя?“ попитах.
Тя ме погледна право.
„Първо: да не се връщаш при Мартин. Второ: да не се връщаш при баща си сама. Трето: да намерим адвокат, който не е от хората на Дамян.“
„Кой?“ попитах.
Никола се облегна назад.
„Има един преподавател в университета,“ каза. „Асен. Преподава право на задълженията. Мрази корупцията, поне така говори. Не знам дали е истински, но…“
„Понякога истината започва от човек, който поне се опитва да е истински,“ каза Теодора.
В този момент телефонът ми иззвъня.
Номерът беше на баща ми.
Не вдигнах.
После иззвъня отново.
После отново.
И накрая се появи съобщение.
„Яна. Ако не се върнеш, ще стане лошо.“
Второ съобщение, почти веднага.
„Не ме карай да моля.“
Трето.
„Дамян е тук.“
Дъхът ми се спря.
Никола взе телефона ми, прочете и пребледня.
„Той вече е у тях,“ прошепна.
Теодора стисна устни.
„Това е натиск,“ каза. „И е доказателство. Запази всичко. Нищо не трий.“
Погледнах празния апартамент. Стените бяха чисти, но сякаш вече се пълнеха с невидими стъпки.
„Няма къде да избягам,“ прошепнах.
Теодора се наведе към мен.
„Тогава няма да бягаш,“ каза. „Ще се изправиш. Но умно. С документи. С хора. С план.“
И точно тогава телефонът на Никола иззвъня.
Той погледна екрана.
„Мартин,“ каза и очите му се стесниха.
„Не вдигай,“ прошепнах.
Но Никола вдигна.
„Какво искаш?“ изръмжа.
От слушалката се чу гласът на Мартин, спокоен, уверен.
„Дай ми Яна,“ каза. „Или ще дам на Дамян това, което той иска да чуе.“
„Ти вече му даваш всичко,“ отвърна Никола.
Мартин се засмя кратко.
„Не. Не всичко. Още не.“
И после каза нещо, което ми изтръгна кръвта от лицето.
„Знам къде сте.“
Стаята се смали.
Тишината се сгъсти.
А аз разбрах, че бягството е свършило.
Глава осма
Не дойдоха веднага.
Това беше по страшно. Когато някой казва „знам къде сте“ и не идва, значи чака да се разпаднеш сам.
Теодора ни накара да действаме.
Седнахме на масата. Тя отвори лаптопа си и започна да пише списък.
„Банката,“ каза. „Трябва да поискаме справка за кредита. Да видим кога е подписан, къде, пред кого.“
„Няма да ми дадат,“ казах.
„Ще ти дадат, ако поискаш като титуляр. И ако те откажат, ще имаме отказ, който също е важен,“ отвърна тя.
„Баща ни няма да ни пусне,“ каза Никола.
„Няма да питаме баща ви,“ каза Теодора. „Ще отидем като хора, които защитават правата си.“
Тя беше твърде спокойна. Това ме държеше.
„И адвокат,“ добави тя. „Асен. Трябва да го намерим. Сега.“
Никола кимна.
„Ще му пиша,“ каза.
Аз седях и гледах ръцете си. Роклята беше намачкана. Косата ми се беше разпаднала. Бях булка, която не е била булка, а декор.
„Яна,“ каза Теодора, „кажи ми нещо. Мартин имаше ли достъп до твои документи? Лична карта? Подписи?“
Спомних си.
Преди месеци ме беше помолил да му дам документите „само за една справка“. Тогава ми се стори нормално. Любовта прави нормално всичко, което иначе би било абсурдно.
„Да,“ прошепнах. „Дадох му ги.“
Никола ме погледна с болка.
„Не е твоя вина,“ каза.
„Но е моя глупост,“ отвърнах.
Теодора не ме утешаваше с празни думи. Това ми харесваше.
„Добре,“ каза. „Това обяснява как може да има подпис от твое име. Но трябва да го докажем. Има експертиза. Има процедури.“
„Процедури,“ повторих. „А Дамян има хора в съда.“
„Може да има,“ каза тя. „Но съдът не е един човек. И не всички се продават.“
В този момент чухме шум отвън.
Стъпки по стълбището.
Бавни. Тежки.
Никола се вцепени. Теодора затвори лаптопа.
„Не се паникьосвайте,“ прошепна тя. „Може да е съсед.“
Стъпките спряха пред вратата.
После се чу леко почукване.
Едно. Две. Три.
Не като молба. Като съобщение.
Никола погледна към мен.
„Искаш ли да бягаме през задния вход?“ прошепна.
Теодора поклати глава.
„Ако са те, вече са проверили. Нека видим кой е. Но внимателно.“
Никола се приближи до вратата. Погледна през шпионката. Очите му се разшириха.
„Кой?“ попитах без глас.
Той отвори устни.
„Мария,“ прошепна.
Сърцето ми се сви.
Любовницата.
Живото доказателство, че Мартин не ме е предал случайно, а по избор.
Почукването се повтори. По настойчиво.
„Яна,“ чу се женски глас. „Знам, че си вътре. Трябва да говорим.“
Теодора ме погледна.
„Това може да е капан,“ прошепна.
„Или шанс,“ прошепнах.
Никола стисна юмруци.
„Няма да я пусна,“ каза.
„Пусни я,“ казах тихо. „Но не сама.“
Никола отвори. Вратата се открехна. Мария стоеше там, облечена просто, без грим, с очи, които не бяха победоносни. Бяха… уморени.
„Моля,“ каза. „Не ме гонете. Не съм дошла да се карам. Дошла съм да ти кажа истината.“
„Коя истина?“ попитах.
Тя вдигна ръка. Пръстите ѝ трепереха.
„Аз не съм любовницата,“ каза. „Аз съм проблемът, който Мартин се опитва да скрие.“
„Какво означава това?“ прошепнах.
Мария преглътна.
„Има дете,“ каза. „И то не е бъдеще. То е вече.“
Светът ми се наклони.
Никола изруга тихо. Теодора не помръдна, само очите ѝ станаха по остри.
„Чие дете?“ попитах.
Мария ме погледна право.
„Негово,“ каза. „И мое. Но това не е най лошото.“
„Какво е най лошото?“ прошепнах, сякаш вече знаех, че има още.
Мария се приближи една крачка.
„Мартин е женен,“ каза.
Думите паднаха като студена вода.
„Не може,“ изрекох.
„Може,“ каза тя. „И аз разбрах късно. Но не съм жена му. Тя е друга.“
Теодора вдигна брадичка.
„Има ли документ?“ попита.
Мария извади от чантата си лист. Смачкан. Копие.
„Намерих го в офиса му,“ каза. „Не е официално заверено, но е начало.“
Гледах листа и усещах как пред мен се отваря нова пропаст.
Мартин не беше просто неверен.
Мартин беше построен от лъжи.
И сватбата ми е трябвало да бъде още една лъжа, която да изглежда като щастие.
Глава девета
Седнахме отново на масата. Мария беше срещу мен, като огледало, което показва не красота, а последствия.
„Защо идваш при мен?“ попитах. „Защо не при него?“
Мария сведе очи.
„Опитах,“ каза. „Той ми каза да мълча. Каза ми, че ако отворя уста, ще загубя детето.“
Никола скочи.
„Как ще ти го вземе?“
Мария го погледна безпомощно.
„Като човек с пари и връзки,“ каза. „Като човек, който има адвокати, които не се усмихват. Като човек, който знае как да направи от една майка проблем.“
Теодора кимна бавно.
„Това не е невъзможно, но не е лесно,“ каза. „Ако има заплахи, това може да се използва.“
Мария стисна ръцете си.
„Аз не искам пари от него,“ каза. „Не искам да ми обещава. Искам само да не ме унищожи. И…“ тя ме погледна „… не искам да унищожа теб. Но ти вече си вътре.“
„Знам,“ прошепнах.
Вътре. В договори, в кредити, в схеми, в хора като Дамян.
„Той е женен,“ повторих, за да го чуя пак. „С коя?“
Мария поклати глава.
„Не знам. Знам само, че бракът му е стар. И е… удобен. Семейство с връзки, с капитал. Нещо като договор.“
„Значи той е свикнал да прави договори с жени,“ каза Никола горчиво.
Мария прехапа устна.
„Аз не съм светица,“ призна тя. „Мислех, че съм специална. Мислех, че ме обича. А после… започна да говори като твоя баща. „Всичко е уредено“. „Няма връщане“. И разбрах, че аз съм само… странична сметка.“
Странична сметка.
Точно така се чувствах и аз.
Теодора взе копието на документа и го разгледа.
„Това може да се провери,“ каза. „И ако е вярно, твоята сватба е била не само морално, но и юридически абсурдна.“
„Моето…“ започнах, но не можех да кажа „моето бъдеще“, защото бъдещето ми се разпадаше.
Телефонът ми отново иззвъня.
Този път беше непознат номер.
Теодора ми кимна да вдигна, но на високоговорител.
Вдигнах.
„Яна,“ чу се мъжки глас. Не беше Мартин. Беше Дамян.
Сърцето ми се стисна.
„Как…“ започнах.
„Не е важно как,“ прекъсна ме той. „Важно е да слушаш.“
Гласът му беше спокоен, почти мил. Това беше най зловещото.
„Ти избяга. Това е неудобно. Но не е непоправимо. Ще направим така, че да се върнеш.“
„Няма да се върна,“ казах.
Той се засмя тихо.
„Яна, не говори като дете. Ти имаш кредит. Имаш задължения. Имаш семейство. Имаш брат, който учи в университет и мисли, че светът е справедлив.“
Никола пребледня.
„Остави го,“ изръмжа.
„Аз не го пипам,“ каза Дамян. „Аз просто знам. А който знае, може да подрежда.“
„Какво искаш?“ попитах.
„Подпис,“ каза. „И тишина.“
Теодора се наведе към телефона.
„Записваме разговора,“ каза ясно.
Настъпи пауза. После Дамян се засмя.
„Записвайте,“ каза. „Записите са хубави за хора, които вярват, че някой ще ги слуша. Аз вярвам в нещо друго. В резултати.“
„Ти ме заплашваш,“ казах.
„Не,“ отвърна той. „Предупреждавам. И ще ти дам срок. До утре. Или ще започнем да търсим парите по най лесния начин.“
„Кой е най лесният?“ попитах, макар да не исках да знам.
„През теб,“ каза той. „Защото ти си на подписите. Ти си на документите. Ти си лицето.“
Линията прекъсна.
Останах с телефона в ръка и с тишина в ушите.
Мария ме гледаше.
„Виждаш ли?“ прошепна тя. „Той е като стена. Не можеш да го убедиш. Можеш само да го заобиколиш.“
Теодора затвори лаптопа си, после го отвори отново, сякаш това ѝ дава сила.
„Тогава няма да го убеждаваме,“ каза. „Ще го удряме там, където го боли. В документите. В банката. В съда. В светлината.“
„Светлината?“ повторих.
„Да,“ каза тя. „Хора като него мразят светлина. Не защото е морал. А защото е риск.“
Никола стисна юмруци.
„Утре отиваме при Асен,“ каза.
„И в банката,“ добави Теодора.
Мария преглътна.
„Аз ще дам всичко, което имам,“ каза. „Съобщения. Заплахи. Каквото трябва.“
Погледнах я. За пръв път не я виждах като враг.
Враговете ни бяха по големи.
И те бяха вътре в семейството ми.
„Добре,“ казах. „Но ако ще започваме война…“
Гласът ми трепереше, но се изправяше.
„… искам да знам всичко. До последната тайна. Дори за майка ми. Дори за баща ми. Дори за мен.“
Майка ми не беше тук, но сякаш усетих присъствието ѝ като сянка.
А в сянката вече се оформяше следващият удар.
Глава десета
Сутринта дойде с трескаво чувство, че някой брои секундите вместо мен.
Отидохме при Асен в университета. Влязохме в коридора, където миришеше на книги, креда и напрежение, което е по интелигентно от обикновеното, но не по малко опасно.
Асен беше мъж на средна възраст, с уморени очи и твърди устни. Когато чу „Дамян“, лицето му не показа изненада. Само отегчение, като при стара болка.
„Седнете,“ каза. „Разкажете ми бързо. И без украса.“
Разказах. Никола допълни. Теодора подаде копието за брака на Мартин и записа на разговора от коридора. Мария, която беше дошла с нас, даде съобщенията от Мартин.
Асен слушаше, без да прекъсва. Понякога вдигаше вежда. Понякога си записваше дума.
Когато свършихме, той въздъхна.
„Първо,“ каза, „ако на твое име има кредит без твой подпис, това е сериозно. Второ, ако Мартин е женен, сватбата ви е била юридически невъзможна. Трето…“ той погледна мен „… баща ти е въвлечен, но това не значи, че трябва да жертваш себе си, за да го спасиш.“
„Той казва, че иначе ще загубим всичко,“ прошепнах.
Асен се облегна назад.
„Хората винаги казват „всичко“, когато са готови да вземат от теб най важното,“ каза. „Твоето „всичко“ не е тяхното „всичко“.“
Теодора кимна леко, сякаш това е урок.
„Какво правим?“ попитах.
Асен погледна часовника си.
„Днес отиваме в банката,“ каза. „С вас. И ако ви откажат, искаме писмен отказ. После подаваме сигнал за подправен подпис и злоупотреба с данни. След това подаваме молба за обезпечителни мерки, ако има опасност от прехвърляне на имущество.“
„А Дамян?“ попитах.
„Дамян ще се опита да ви уплаши,“ каза Асен. „Той разчита на страх. Но страхът се стопява, когато има действие.“
Мария преглътна.
„Той каза, че ще ми вземе детето,“ прошепна.
Асен я погледна.
„Той може да опита,“ каза. „Но ако се страхуваш, ти вече си загубила. Затова ще съберем всичко. И ще го посрещнем със закон, не със молби.“
Отидохме в банката.
Седях пред служителката и усещах как ме гледа като човек, който идва да си търси проблемите.
„Искам справка за кредит на мое име,“ казах.
Тя започна да пише. После погледна екрана и лицето ѝ се стегна.
„Има активен кредит,“ каза. „Със солидарен длъжник.“
„Кой?“ попитах, макар да знаех.
„Мартин,“ каза тя.
Гърлото ми се сви.
„И кога е подписан?“
Тя посочи дата.
Денят беше точно тогава, когато Мартин беше взел документите ми „за справка“.
Погледнах Асен.
„Искам копие на документите,“ каза Асен спокойно.
Служителката се поколеба.
„Това… трябва да се поиска по процедура,“ каза.
„Процедурата започва сега,“ каза Асен. „Тя е титуляр. И тя заявява, че подписът не е неин. Ако откажете, искам отказ в писмен вид.“
Тя се изчерви.
„Ще говоря с управителя,“ каза и изчезна.
Седях и стисках ръцете си. Теодора беше до мен. Никола стоеше зад мен като стена. Мария седеше по настрани, сякаш се страхува да не я видят.
Управителят дойде. Усмихнат. Прекалено усмихнат.
„Какъв е проблемът?“ попита.
Асен повтори спокойно.
Усмивката на управителя се разклати.
„Разбирате, че това е сериозно обвинение,“ каза.
„Разбирам,“ отвърнах. „Затова го правя.“
Той въздъхна.
„Ще предоставим копията по официален ред,“ каза. „Но ще отнеме време.“
„Време,“ повторих. „Точно това искат.“
Асен се наведе леко към управителя.
„Времето е и ваш риск,“ каза. „Защото ако се докаже измама, банката ще се озове в процедура, която не желае.“
Тогава управителят промени тона си.
„Добре,“ каза. „Ще ускорим.“
Когато излязохме, държах в ръцете си копия. На тях имаше подпис, който приличаше на моя, но не беше мой.
Подпис, който беше направил от живота ми договор.
„Ще има експертиза,“ каза Асен. „И ще има дело.“
Дело.
Съд.
Адвокати.
И Дамян, който вероятно вече знаеше, че сме в банката.
Точно тогава телефонът ми иззвъня.
Този път беше баща ми.
Вдигнах.
„Яна,“ прошепна той, гласът му беше разкъсан. „Той е тук. Дамян. И… иска да говори с теб.“
„Кажи му, че ще говори със съда,“ казах.
Баща ми заплака.
„Той каза, че ако не се върнеш, ще подпали живота ни.“
„Татко,“ прошепнах, „ти вече го подпали. Само че сега аз няма да горя вместо теб.“
Линията прекъсна.
Асен ме погледна.
„Сега ще започне истинското,“ каза.
И аз усетих, че всеки следващ ден ще бъде глава от нещо, което никога не съм искала да пиша, но което трябваше да изживея.
Глава единадесета
Вечерта се върнахме в апартамента. Никола затвори всички прозорци, сякаш това може да спре страха.
Мария седеше на пода с гръб към стената. Беше като човек, който чака присъда.
„Искам да видя съобщенията му,“ каза Асен, който дойде с нас, за да подготви жалбите.
Мария подаде телефона си. Асен прегледа и лицето му стана твърдо.
„Това е натиск,“ каза. „Това е манипулация. И това е материал.“
Теодора седеше до него и си водеше бележки.
„Трябва да подадем и за заплахи,“ каза тя.
Мария се разтрепери.
„Ако го направя… той ще разбере,“ прошепна.
„Той вече знае,“ отвърна Асен. „Най голямата му сила е да те кара да вярваш, че можеш да се криеш. Истината е, че той те държи в страх, защото мислиш, че имаш какво да губиш. А ти имаш какво да печелиш. Свобода.“
Мария затвори очи.
„Свобода,“ повтори тя. „Звучи като дума за други хора.“
Погледнах я.
„И за мен звучеше така,“ казах. „Докато не разбрах, че ако не я взема, ще бъда чужда в собствения си живот.“
Никола седна до мен.
„Мартин звъня пак,“ каза. „Иска среща.“
„Нека иска,“ отвърнах.
Тогава вратата на апартамента се разтресе от силно чукане.
Не почукване. Удар.
Никола скочи.
„Казах ли ви,“ прошепна.
Теодора стана.
„Не отваряй,“ каза. „Първо гледай.“
Никола погледна през шпионката.
„Двама мъже,“ каза. „Не ги познавам.“
Ударите се повториха.
„Отворете!“ извика мъжки глас. „Имаме да говорим.“
Асен извади телефона си.
„Обади се,“ каза тихо.
Никола набра.
Гласът отвън се засмя.
„О, ще се обаждате,“ каза. „Много сте смели.“
Аз стоях и усещах как сърцето ми блъска. Не от страх, а от ярост. От това, че в живота ми нахлуват хора, които мислят, че могат да блъскат по вратата ми и да им давам достъп.
„Яна,“ прошепна Теодора. „Не прави глупости.“
Но в мен вече се надигаше нещо друго.
Не глупост. Решение.
Приближих се към вратата и говорих високо, така че да ме чуят.
„Няма да отворя,“ казах. „Ако искате да говорите, говорете със закона.“
Отвън настъпи тишина. После тихо, почти любезно:
„Яна, това е за твое добро.“
Познах гласа.
Мартин.
Стиснах зъби.
„Моето добро не е твоя работа,“ казах.
„Ти не разбираш,“ отвърна той. „Ти си вътре. И ако се бориш, ще те смачкат. Аз мога да те предпазя.“
„Като ме ожениш за себе си, докато си женен за друга?“ изсъсках.
Тишина. После:
„Кой ти каза?“
„Не е важно,“ отвърнах. „Важно е, че знам.“
Отвън се чу шум, сякаш той се отдръпва.
„Яна,“ каза той по тихо, почти истински, „ако ме принудиш, ще направя неща, които не искам.“
„Ти вече ги правиш,“ казах.
И тогава отвън се чу друг глас. Дълбок. Спокоен.
„Яна,“ каза Дамян. „Не ме карай да идвам пак.“
Светът ми се завъртя.
Никола пребледня.
Асен стисна телефона си и започна да говори с някого.
А аз стоях зад вратата и разбрах, че следващата битка няма да е само в съдебната зала.
Щеше да е и в това дали ще се пречупя, когато те стоят отвън и чакат да се предам.
Глава дванадесета
Тази нощ не ни влязоха.
Полицията дойде, но твърде късно, за да хване някого. Мъжете си бяха тръгнали. Оставили бяха само страх, който да ни пази вместо тях.
На сутринта Асен подаде жалби. Теодора подаде сигнал до институции, за които Никола дори не беше чувал. Мария даде показания за заплахи.
А аз… аз трябваше да се върна у дома.
Не защото исках. А защото в дома ми имаше документи. Папки. Писма. Неща, които баща ми беше криел.
Асен настоя да не ходя сама. Дойде с мен. Никола също. Теодора остана да подготвя още документи.
Когато влязохме, майка ми се хвърли към мен и ме прегърна така, сякаш ме вижда след погребение.
„Прости ми,“ прошепна.
„Къде е баща ми?“ попитах.
Тя се отдръпна, очите ѝ бяха празни.
„В кабинета,“ каза. „Чака.“
Влязох. Баща ми седеше на стола. Пред него папки. Отворени. Разхвърляни. Лицето му беше сиво.
„Дойде,“ каза тихо.
„Дойдох за истината,“ отвърнах. „Не за прошка.“
Той кимна, сякаш това е справедливо.
„Знам,“ каза.
Асен стоеше до вратата, спокоен, но твърд.
„Господине,“ каза Асен, „в момента правим процедура. Най добре е да съдействате.“
Баща ми се засмя горчиво.
„Процедура,“ повтори. „Колко хубаво звучи. А аз живея в… последствия.“
Погледнах го.
„Ти ме направи последствие,“ казах.
Той сведе глава.
„Мислех, че те защитавам,“ прошепна.
„Като ме продаваш?“
Той затвори очи. После извади от чекмеджето плик.
„Това е,“ каза. „Това е причината.“
Взех плика. Отворих.
Вътре имаше писма. Ръкописни. И снимка.
На снимката майка ми беше по млада. До нея стоеше мъж, когото не познавах. Държеше малко бебе.
Бебето бях аз.
Сърцето ми спря за миг, после тръгна като лудо.
„Кой е това?“ попитах.
Баща ми се разтрепери.
„Истинският ти баща,“ каза.
Светът ми се разпадна по нов начин.
„Какво?“
Майка ми влезе в кабинета. Беше чула. Лицето ѝ се сви.
„Яна…“
„Ти…“ гласът ми излезе като шепот „… ти не ми каза?“
Тя падна на стола, сякаш краката ѝ не държат.
„Не беше лесно,“ прошепна.
„Кой е?“ повторих.
Баща ми вдигна поглед.
„Той беше човек на Дамян,“ каза. „Преди години. И когато майка ти… когато ти се появи… Дамян разбра. И започна да ни държи. Защото има тайни, които са по ценни от пари.“
Пребледнях толкова силно, че ми се зави свят.
„Дамян е знаел… за мен?“
Баща ми кимна.
„И затова има власт над вас,“ прошепнах.
Майка ми плачеше.
„Аз не исках да те нараня,“ каза. „Исках да имаш нормален живот.“
„Нормален?“ изсмях се през сълзи. „Кой нормален живот започва с тайна и завършва с кредит на чужд подпис?“
Асен се намеси.
„Тази информация е важна,“ каза спокойно. „Мотив. Натиск. Връзка. Всичко се връзва.“
Никола стоеше като камък, очите му горяха.
„Значи ти си ни поставил в ръцете на Дамян заради тайни,“ каза на баща ни.
Баща ми се сви.
„Не само тайни,“ прошепна. „И страх. И слабост. И алчност, да. Взех пари. И после… после вече нямаше изход.“
Погледнах го и почувствах нещо страшно.
Не омраза.
Жал.
Защото жалта е опасна. Тя може да те върне обратно в капана, ако си мислиш, че като съжаляваш, ще спасиш.
А аз вече знаех.
Няма да спася никого, ако първо не спася себе си.
„Къде са останалите документи?“ попитах.
Баща ми посочи шкаф.
„Там,“ каза. „Всичко. Договори, разписки, заплахи.“
„Добре,“ казах. „Тогава да започнем да изваждаме светлина.“
И за първи път видях в очите на баща ми страх, но не от Дамян.
Страх от това, че вече не контролира историята.
Глава тринадесета
Дните се превърнаха в битка.
Сутрин адвокат. Следобед институции. Вечер разговори, които режат.
Мартин започна да пише от различни номера. Понякога мил, понякога заплашителен. Понякога сякаш отчаян, но аз вече не вярвах на отчаяния му тон. Той беше човек, който използва чувства като инструменти.
Дамян мълчеше. И това беше най страшното. Когато човек като него замълчи, значи търси точния удар.
Мария се криеше. Премести се при роднина, чието име не ми каза. Страхът ѝ беше като сянка, която се лепи за стените.
Никола продължаваше да ходи на лекции, но вече не беше същият. Учеше право в реалността, не по учебници. И аз виждах как това го прави по зрял и по тъжен.
Една вечер, когато седяхме в апартамента и гледахме купищата документи, Теодора каза тихо:
„Ще има дело. Не едно. Няколко. За подписа. За натиск. За заплахи. И вероятно за това, че са опитали да те накарат да подпишеш прехвърляне.“
„А ако съдът е купен?“ попитах.
Асен поклати глава.
„Съдът не е един човек,“ повтори. „И дори да има влияние, има и риск за тях. Колкото повече светлина, толкова по трудно се управлява задкулисието.“
Никола удари с пръст по копието за брака на Мартин.
„И това?“ попита. „Какво ще направим с това?“
Асен погледна документа.
„Ще го проверим официално,“ каза. „Ако е вярно, това е силен удар по него. Ще падне фасадата му. Бизнесмен, който строи образ, не обича да изглежда като измамник.“
„Той е измамник,“ прошепнах.
„Да,“ каза Асен. „Но обществото се събужда по бавно от истината. Затова ще им трябва доказателство, не усещане.“
Телефонът ми иззвъня.
Този път беше баща ми.
Вдигнах.
„Яна,“ каза тихо. „Дамян ми предложи сделка.“
„Каква?“ попитах.
„Ако се върнеш при Мартин, ще опрости част от дълга,“ каза баща ми.
Стиснах зъби.
„И ти какво каза?“
Тишина.
„Татко?“ гласът ми се изостри.
„Аз…“ започна той, и гласът му се счупи „… не знам как да живея без страх.“
„Тогава се научи,“ казах. „Защото аз няма да живея вместо теб.“
Линията прекъсна.
Погледнах Асен. Той ме гледаше внимателно.
„Това е,“ каза. „Сега ще опитат да те върнат чрез вината. Чрез „семейството“. Чрез „трябва“.“
Никола се наведе към мен.
„Не им вярвай,“ каза.
„Знам,“ прошепнах.
Но вътре в мен имаше болка, която не можеш да изрежеш с доказателства.
Баща ми беше слаб. Майка ми беше лъгала. Животът ми се оказа построен на тайна.
И все пак… нещо се изправяше.
Не гордост. Не отмъщение.
Достойнство.
Точно тогава Мария звънна на Теодора. Тя вдигна и лицето ѝ стана сериозно.
„Какво?“ попита тя.
Мария говореше бързо, задъхано. Теодора слушаше. После затвори и погледна към нас.
„Мартин е подал искане за ограничителна мярка срещу Мария,“ каза. „Твърди, че го тормози.“
Никола скочи.
„Това е лъжа!“
„Точно така,“ каза Асен. „И това е ход. Той атакува първи, за да изглежда жертва.“
Погледнах ги.
„Какво правим?“ попитах.
Асен се изправи.
„Отиваме в съда,“ каза. „Сега.“
Сърцето ми тръгна да бие силно.
Съдът беше мястото, от което се страхувах. Мястото, което Дамян спомена като свой.
Но може би точно там трябваше да вляза, за да разбера дали страхът ми е истина или просто навик.
„Добре,“ казах. „Да отидем.“
И в главата ми прозвуча онази фраза, която ме преследваше от началото.
Всичко е уредено.
Не.
Този път аз щях да уредя.
Глава четиринадесета
Съдебната зала не беше като във въображението ми. Нямаше театър. Нямаше гръмки речи. Имаше студени стени и хора, които говорят с глас, сякаш животът е папка.
Мартин беше там. В костюм. Същата увереност, същата маска.
Когато ме видя, очите му се присвиха. Не от любов. От сметка.
До него стоеше адвокат, когото не познавах. Усмихнат. Гладък. Поглед, който казва: аз съм тук, за да печеля, не за да вярвам.
Мария влезе с нас, трепереща, но изправена. Държеше се за Теодора, сякаш Теодора е мост.
Асен подаде документите. Съобщения. Заплахи. Дати. Справки.
Когато съдията започна да чете, Мартин започна да губи спокойствието си. Не много. Само малко. Но аз го видях.
Малкото беше пукнатина.
А през пукнатината се вижда истината.
„Твърдите, че тази жена ви тормози,“ каза съдията към Мартин.
„Да,“ отвърна той. „Тя… опитва се да руши живота ми.“
„А вие?“ попита съдията. „Вие какво сте ѝ обещавали?“
Мартин преглътна.
„Това е лична история,“ каза адвокатът му.
Асен се изсмя тихо, без да се подиграва, а като човек, който е уморен от тези номера.
„Личната история става обществена, когато е използвана като заплаха,“ каза той.
Съдията погледна документите.
„Има съобщения,“ каза. „Има текст, който може да се тълкува като натиск. Има твърдения за дете.“
Мартин се изправи рязко.
„Това е лъжа!“ каза.
Мария се разплака, но не от слабост, а от ярост.
„Не е лъжа,“ каза. „Искаш ли да кажа кога ми каза, че ще ми го вземеш?“
Съдията вдигна ръка.
„Спокойствие,“ каза.
После погледна към мен.
„Госпожице,“ каза, „вие сте тук по друга причина. Има сигнал за кредит на ваше име. Имате ли отношение?“
„Нямам,“ казах ясно. „И не съм подписвала.“
„Имате ли доказателства?“
Асен подаде копията.
„Предстои експертиза,“ каза.
Съдията кимна.
В този момент в залата влезе човек. Не беше шумно. Само присъствието му промени въздуха.
Дамян.
Седна на последния ред. Не каза нищо. Не се усмихна. Просто седна, сякаш е дошъл да гледа спектакъл, който е платил.
Погледнах го и усетих как страхът ми се опитва да се върне.
Но после си спомних стаята без прозорци.
И си казах, че прозорци има. Дори тук. Дори в съд.
Съдията приключи заседанието за ограничителната мярка и отхвърли искането на Мартин, докато не се изяснят фактите. Назначи следващи действия, поиска допълнителни документи.
Мартин стисна челюст. Адвокатът му му прошепна нещо.
Когато излязохме, Мартин ме настигна в коридора.
„Ти не знаеш какво правиш,“ прошепна.
„Знам точно,“ отвърнах.
„Ще съжаляваш,“ каза той.
„Вече съжалих,“ казах. „Когато ти повярвах.“
Той се приближи още.
„Мислиш, че си победила?“ прошепна. „Дамян не губи.“
Обърнах глава и погледнах Дамян, който вече беше станал и вървеше бавно към нас.
Той спря на няколко крачки. Усмихна се леко.
„Яна,“ каза. „Харесвам упорити хора. Те са интересни.“
„Аз не съм интересна,“ отвърнах. „Аз съм свободна.“
Това го накара да се усмихне по широко.
„Свободата е скъпа,“ каза.
„По скъпа е робията,“ отвърнах.
Никола застана до мен. Теодора до Мария. Асен до всички ни. И за първи път усетих нещо като отбор.
Не семейство по кръв.
Семейство по избор.
Дамян ме гледа дълго. После кимна, сякаш признава ход.
„Ще видим,“ каза.
И си тръгна.
Мартин остана за миг. Очите му бяха пълни със студ.
„Ти ми отне всичко,“ прошепна.
„Не,“ казах. „Аз си взех моето.“
Той се обърна и си отиде.
Излязох навън. Въздухът беше студен, но чист. Не беше празничният въздух на сватба. Беше въздухът на човек, който диша за себе си.
Знаех, че битката не е свършила. Щеше да има експертизи. Щеше да има дела. Щеше да има опити да ме смажат, да ме уморят, да ме върнат.
Но вече не бях момичето, което се води към олтар.
Бях жена, която върви към истината, дори когато е страшна.
И ако някой пак ми каже „Всичко е уредено“, аз ще се усмихна.
Защото вече знам.
Нищо не е уредено, докато аз не кажа „да“.
А този път моето „да“ е за мен.