Клер не помръдна, докато щракването на ключалката не потъна в тишината като камък в дълбока вода.
Маргарет още държеше усмивката си. Беше от онези усмивки, които не топлят. Усмивка на човек, който вече е разпределил всичко в главата си, включително чуждия живот.
Майкъл гледаше към стените, после към пода, после към прозореца, сякаш проверяваше дали има изход, който да не минава през срам.
„Стига. Излизайте.“
Клер повтори думите си по-бавно. Не повиши тон. Именно това направи въздуха по-тежък. Маргарет сви очи, сякаш се опитваше да разкъса твърдостта с поглед.
„Ти не разбираш какво правиш“, каза свекървата. „С това убиваш мъжа си.“
„Не го убивам.“ Клер пристъпи напред. „Аз просто отказвам да бъда ограбена.“
„Ограбена?“ Маргарет изсумтя. „Ти живееш в този апартамент благодарение на нас.“
„Благодарение на вас?“ Клер се засмя без звук. „Това е наследство. Мое наследство.“
„Наследство, наследство.“ Маргарет махна с ръка. „Когато се омъжи, всичко става семейно.“
Клер усети как нещо в нея се разцепва на две. Едната половина беше момичето, което някога се беше опитвало да бъде удобна, да се хареса, да не създава проблеми. Другата половина беше жена, която вижда как чужди обувки тъпчат килима ѝ, докато някой разказва планове за разрушаване на стените ѝ.
„Ти не си нотариус.“ Клер се наведе леко напред, сякаш говореше на дете, което отказва да чуе. „И не си съдия. И не си собственик.“
Майкъл изкашля неловко.
„Госпожо… Клер… аз не искам да влизам в семейни…“ Той се прекъсна, защото Маргарет го изгледа така, че думите му се разпаднаха.
„Ти, Майкъл, мълчи.“ Маргарет не отмести очи от Клер. „Тук решаваме сериозни неща.“
Клер отвори широко вратата.
„Излизай, Майкъл. Сега.“
Той се поколеба още секунда, после преглътна и тръгна. Когато мина покрай Клер, тя усети мирис на скъпа кожа и нещо остро, като студена метална монета.
Майкъл спря на прага и погледна назад, сякаш искаше да каже нещо. Не каза. Само кимна, едва забележимо, и изчезна в коридора.
Маргарет остана.
„Няма да ме изгониш.“ Гласът ѝ стана по-нисък. „Аз съм майката на Лукас.“
„Точно затова би трябвало да го пазиш, а не да го тласкаш към пропастта.“
„Пази го?“ Маргарет се засмя. „Ти ли ще го пазиш, когато го вземат? Когато го унижат? Когато всички научат какъв е? Ти мислиш за стените си. Аз мисля за кръвта си.“
„А аз мисля за истината.“
Маргарет направи крачка напред. Двете жени се оказаха на една ръка разстояние. В очите на свекървата проблесна нещо, което Клер не беше виждала преди. Не беше гняв. Беше глад.
„Лукас подписа.“ Маргарет прошепна. „И ако ти пречиш, той ще те намрази. Ще те обвини. И всички ще бъдат на моя страна.“
„Не.“ Клер отвори шкафа до вратата и извади папка. Не беше случайно. Там стоеше от години, между документи, които никой не пипаше. Папка с тежестта на доказателството. „Ето. Акт за собственост. Само мое име.“
Маргарет се втренчи в листовете. Усмивката ѝ се сви. Сякаш някой беше дръпнал стол изпод нея.
„Това…“ Тя протегна ръка.
Клер отдръпна папката.
„Ще го покажеш на нотариус ли?“ Маргарет се опита да си върне равния тон. „Ще се изложиш. Ще се караш със семейството.“
„Това вече не е семеен разговор.“
Клер изрече фразата тихо, но тя прозвуча като врата, която се затваря завинаги.
„Оттук нататък е правен.“
Маргарет побледня, после в нея се върна гордостта. Тя повдигна брадичка.
„Добре. Правен.“ Очите ѝ станаха ледени. „Само не забравяй, Клер. Законът може да е на хартия. Но хората са в живота. А аз имам хора.“
Клер не мигна.
„А аз имам ключове. И истината.“
„Ще видим.“
Маргарет тръгна към вратата. Преди да излезе, се обърна.
„Тази нощ Лукас няма да се прибере.“ Сладостта в гласа ѝ беше отровна. „И когато се срине, ще помниш, че ти избра да го оставиш.“
Клер стоеше неподвижно, докато стъпките не се отдалечиха. Едва когато тишината се върна, тя усети как коленете ѝ треперят. Не от страх. От удар, който идва отвътре, когато осъзнаеш, че хората около теб са водили война, докато ти си мислела, че живееш в дом.
Тя заключи втори път. После трети, макар да нямаше трета ключалка.
И тогава телефонът ѝ иззвъня.
Името на екрана я прониза като игла.
Лукас.
Клер пое въздух и вдигна.
„Къде си?“
От другата страна се чу шум, някаква музика в далечината, и един глас на жена, съвсем близо до слушалката, който се засмя.
Клер не попита коя е.
Защото вече знаеше, че нещо е счупено така, че не се лепи с извинения.
„Клер…“ Лукас говореше тихо, сякаш се страхуваше да не чуят. „Не прави глупости. Майка ми ми каза…“
„Тя беше тук.“
„Знам.“
„Доведе купувач.“ Клер усети как думите режат. „В моя дом.“
„В нашия дом.“
„Не.“ Клер притисна телефона по-силно. „Това е моят дом. Ти ми каза, че не искаш да живееш в него като натрапник. Помниш ли?“
Настъпи пауза. После Лукас каза нещо, което не беше отговор.
„Трябват ми пари.“
„Къде са парите от сметката?“
„Трябваше да ги вложа.“
„Къде?“
„Клер, моля те, не сега. Всичко ще се оправи.“
„Не.“ Клер затвори очи. „Кажи ми истината. Колко още дължиш?“
Шумът около него се усилваше, сякаш той се беше отдалечил от мястото, където беше.
„Много.“
„Колко е много?“
„Повече, отколкото мислиш.“
Клер преглътна.
„Ако си подписал нещо от мое име…“
„Не съм.“ Лукас отвърна твърде бързо. „Не съм. Но… майка ми има план.“
„План, в който аз не съществувам.“
„Клер…“ Гласът му омекна. „Ти си ми жена. Ти си… единственото, което имам.“
„Единственото?“ Клер чу в ухото си смеха от преди малко. Женския смях. „Тогава коя е тя?“
Тишина.
„Клер, слушай ме.“ Лукас се опита да си върне контрол. „Ако продадем апартамента, ще се отървем. После ще си купим друг. Ще започнем начисто.“
„С какво?“ Клер се засмя горчиво. „С нов заем? С още лъжи?“
„Не ме унижавай.“
„Ти ме унизи.“ Клер изрече това и усети как нещо в гърдите ѝ се отпуска. Като възел, който се е държал прекалено дълго. „Аз не съм банкомат. Нито спасителна лодка, която пробиваш, за да си направиш мост.“
„Ти ще ме оставиш?“ Сега в гласа му имаше не страх, а заплаха. „Ако го направиш, ще видиш какво може майка ми.“
„Ще видя и какво можеш ти.“
Клер затвори разговора. Ръката ѝ трепереше, но тя не го остави да я погълне. Включи лампите, една по една, сякаш светлината можеше да прогони тъмните мисли.
После седна на дивана, този диван, който Маргарет беше нарекла „тук и без това е тъмно“, и извади папката.
Документите бяха истински. Но истината не винаги спасява. Понякога само ти дава право да се бориш.
Клер отвори лаптопа. Потърси номера на адвокат. После го затвори. Не можеше да мисли трезво. Трябваше ѝ човек. Някой, който не е част от тази семейна мрежа.
Тя набра един номер, който не беше чувала отдавна.
„Нора?“
„Клер?“ Гласът на приятелката ѝ беше сънен, но веднага се събуди. „Какво става?“
Клер преглътна.
„Опитват се да продадат апартамента ми.“
Нора млъкна за секунда, после каза тихо:
„Идвам.“
И само това „идвам“ беше като първа глътка въздух.
Глава втора
Нора се появи след малко, без въпроси по телефона, както Клер я помнеше. С качулка, рошава коса и онзи поглед, който сякаш виждаше скритото зад думите.
Клер отключи и я пусна. Нора не се събу. Само се огледа, като че ли очакваше да види следи от битка.
„Къде са?“ попита тя.
„Изгоних ги.“
„Това вече е битка.“ Нора остави чантата си на масата. „Разкажи ми всичко. Без да се щадиш.“
Клер разказа. За Майкъл, за плана, за смеха на Маргарет, за разговора с Лукас и женския смях в слушалката.
Когато свърши, Нора въздъхна.
„Първо, ти не си виновна. Второ, ако той е подписвал нещо, това е престъпление. И трето…“ Тя се наведе напред. „Трябва да проверим дали не са направили опит да използват апартамента като обезпечение.“
Клер примига.
„Как… как би станало това без мен?“
Нора я погледна така, че Клер се почувства глупава, но и благодарна.
„С фалшиво пълномощно. С измама. С натиск върху нотариус. С каквото си поиска човек, когато вярва, че ти си слаба.“
Клер усети как по гърба ѝ минава студ.
„Маргарет каза, че има хора.“
„Разбира се, че има.“ Нора се изправи. „Слушай ме. Тази нощ няма да спиш. Ще направим три неща. Първо, ще събереш всички документи. Второ, утре ще отидем при адвокат. Трето, ще проверим какви кредити има Лукас и дали твоето име не се мярка някъде.“
Клер се засмя нервно.
„Как да проверим това?“
„Имам позната.“ Нора сви устни. „Работи в банка. Няма да ти извади чужди тайни, но ще ни каже къде да търсим. И друго. Искам да ми кажеш нещо, което може да те боли.“
Клер се напрегна.
„Какво?“
„Лукас има ли навик да рискува? Да играе? Да харчи повече, отколкото има?“
Клер се поколеба. Спомни си дребните неща. Когато купуваше скъпи дрехи, после се оправдаваше, че „трябва да изглежда като човек“. Когато беше взел назаем от приятел, без да каже. Когато се беше ядосал, че тя пита за сметките.
„Да“, прошепна тя. „Но мислех, че е… период.“
Нора кимна.
„Периодът свършва, когато започне да руши другите.“
Клер притисна слепоочия. В главата ѝ всичко бучеше.
Нора извади тефтер и започна да пише.
„Кой е Майкъл?“
„Каза, че иска да купи.“
„Но не е случаен.“ Нора вдигна очи. „Хората не влизат в чужд дом така спокойно, ако не са сигурни, че сделката е подготвена. Той или е брокер, или е човек на брокер. И ако е брокер, може да знае повече, отколкото ти мислиш.“
„Да го търся ли?“
„Не сама.“
Нора се приближи до прозореца и дръпна пердето. Погледна навън.
„Тази жена няма да се спре.“
Клер не попита коя жена. И двете знаеха.
„Какво ще направи?“
„Ще те притисне.“ Нора се обърна. „С Лукас. С вина. С клюки. С документи. Със страх. Всичко ще бъде поднесено като грижа за семейството. А истината ще бъде, че тя иска власт.“
Клер стисна зъби.
„Аз не искам власт. Искам да си живея спокойно.“
„Тогава ще трябва да се бориш за спокойствието.“ Нора се усмихна криво. „Парадоксът на живота. Никой не ти дава мира без бой.“
Клер погледна папката, сякаш беше оръжие, което не знаеше как да държи.
„Утре“, каза тя тихо. „Утре ще отида при адвокат.“
Нора кимна.
„Аз ще дойда с теб.“
Клер си помисли, че това е най-ценният подарък. Присъствие. Свидетел.
Тази нощ обаче не свърши с планове. Свърши с трясък по вратата.
Клер и Нора се спогледаха. Тихият страх се опита да се вмъкне.
Трясъкът се повтори.
„Отвори!“ гласът беше мъжки. Груб. Непознат.
Нора взе най-близкото, което приличаше на тежък предмет. Клер се приближи към вратата без да отваря.
„Кой е?“
„Отвори, казах!“ Гласът удари по дървото. „Имаме работа.“
Клер усети как Нора се приближи зад нея.
„Не отваряй“, прошепна приятелката.
Клер пое въздух.
„Кой ви прати?“
Тишина за миг. После гласът се промени, стана по-коварен.
„Лукас. Той ме прати. Да поговорим.“
Клер се дръпна като опарена.
Нора направи крачка напред и се обади силно:
„Няма да говорите. Ще си тръгнете. Иначе се обаждаме.“
Отвън се чу смях. Кратък, презрителен.
„Обаждай се, на кого искаш. Ние пак ще дойдем.“
Стъпки се отдалечиха. После тишина.
Клер стоеше неподвижно, слушайки как сърцето ѝ блъска.
„Кои са тези?“ прошепна тя.
Нора свали ръката си, но лицето ѝ остана напрегнато.
„Това е новата линия.“
Клер преглътна.
„Заплахи.“
„Не.“ Нора поклати глава. „Това е тест. Искат да видят дали ще се пречупиш.“
Клер се облегна на стената.
„А ако не се пречупя?“
Нора я погледна.
„Тогава ще стане по-лошо. Но ще имаш шанс да ги спреш.“
Клер затвори очи. Вътре в нея се надигна нещо, което приличаше на ярост. Не шумна. Не истерична. Ярост като камък, който започва да се нагрява.
„Добре“, прошепна тя. „Нека стане.“
Глава трета
На следващата сутрин Клер и Нора седяха в малка кантора. Не беше лъскава. Нямаше тежки картини и скъпи столове. Имаше мирис на кафе и хартия, а по стените бяха подредени папки като тухли.
Адвокатът се казваше Даниел. Беше по-млад, отколкото Клер очакваше. Очите му обаче бяха от онези, които не се лъжат лесно.
„Покажете ми документите“, каза той и сложи очила.
Клер извади папката, после още една. Нора беше донесла разпечатки от банкови извлечения, които Клер беше намерила в един шкаф, уж случайно скрити зад стари списания.
Даниел прелистваше бавно. Не бързаше. Това бавене беше като удар, защото Клер усещаше как всяка секунда може да се превърне в подпис някъде, без тя да знае.
„Добре“, каза Даниел накрая. „Апартаментът е на ваше име. Това е силно. Но не е достатъчно, ако някой е представил фалшиво пълномощно или ако е направен опит за предварителен договор.“
„Маргарет каза, че Лукас е собственик“, каза Клер. „Тя… вярва в това.“
„Тя вярва в това, което ѝ е удобно.“ Даниел остави очилата. „Кажете ми за дълговете. Какво знаете?“
Клер разказа всичко, което беше научила. Колко пари са изчезнали. Как Лукас се прибира късно. Как говори за „приятел“ и „предприятие“, без подробности.
Даниел слушаше, без да прекъсва.
„Има ли шанс да е взел кредит за жилище?“ попита той.
Клер се стресна.
„Но защо? Ние имаме жилище.“
„Точно това е опасното.“ Даниел се наведе напред. „Когато човек има нещо, той може да го използва като аргумент пред банката. Дори ако не е собственик. Понякога с измама. Понякога с натиск. Понякога с човек вътре.“
Нора се намеси.
„Вчера вечерта някой дойде да чука. Мъж. Каза, че е от Лукас.“
Даниел се вкамени.
„Как изглеждаше?“
Нора описа. Даниел кимна, но лицето му се стегна.
„Това вече не е само семейна история. Това мирише на лихвари. Или на хора, които действат като такива.“
Клер усети как стомахът ѝ се свива.
„Какво да направя?“
„Първо.“ Даниел взе лист и започна да пише. „Ще подадем молба за обезпечителна мярка. Това значи, че ще поискаме забрана за разпореждане с имота до изясняване на спора. Второ. Ще подадем сигнал за опит за измама, ако има доказателства. Трето. Трябва да разберем какво точно е направено. Искам да говорите с Лукас.“
Клер се вцепени.
„Не искам да го виждам.“
„Разбирам.“ Даниел не спореше. „Но трябва да знаем. Ще го направите спокойно. Ще зададете конкретни въпроси. И ще слушате.“
Нора се намеси.
„Той лъже.“
„Винаги.“ Даниел кимна. „Но всеки лъже различно. И в различното има пукнатини.“
Клер преглътна.
„А Маргарет?“
„Маргарет е ключът.“ Даниел почука с химикал по масата. „Хора като нея не действат сами. Имат партньори. Понякога партньорът е синът. Понякога е брокер. Понякога е някой по-опасен.“
Клер си спомни златната верижка на Майкъл. Не като украшение. Като знак.
„Майкъл“, прошепна тя.
„Да.“ Даниел погледна документите. „Можем да го открием. Ако е брокер, има регистрация. Ако е купувач, ще има следи. И ако е умен, ще не иска да бъде въвлечен в престъпление.“
Нора вдигна вежда.
„А ако не е умен?“
Даниел се усмихна кратко.
„Тогава ще стане полезен, без да иска.“
Клер се почувства като в чужд живот. Вчера беше жена, която се прибира и се ядосва, че вечерята е изстинала. Днес беше жена, която говори за обезпечителни мерки и фалшиви пълномощни.
„Колко време имам?“ попита тя.
Даниел се поколеба, а това беше най-лошото.
„Не знам“, каза той честно. „Понякога човек има дни. Понякога часове. Затова ще действаме веднага.“
Той извади друг лист.
„Трябва ми подписът ви тук. И тук.“
Клер подписа. Ръката ѝ беше стабилна. Това я изненада. Може би, когато болката стане достатъчно голяма, тя се превръща в сила.
Даниел прибра листовете.
„И още нещо.“ Той погледна Клер право в очите. „Имате ли някой, който живее при вас?“
Клер примига.
„Не.“
Нора се намеси:
„Понякога при нея идва една… роднина. Ема. Студентка.“
Клер кимна.
„Ема учи в университет. Остава понякога, когато има изпити. Но напоследък не е идвала.“
Даниел се намръщи.
„Трябва да я предупредим. Ако тези хора започнат да притискат, ще търсят слабите места. Студентка е лесна мишена. Особено ако има кредит.“
Клер се стресна.
„Откъде знаете?“
„Повечето студенти имат дългове или някой ги държи с обещания.“ Даниел се облегна назад. „И когато се търсят гаранти, първо се гледа семейството.“
Клер почувства как все едно някой дърпа нишки в тъмното. Една по една. И тя не знаеше колко нишки са вече вързани около гърлото ѝ.
Когато излязоха от кантората, Нора стисна ръката ѝ.
„Добре се държа.“
Клер не отговори. Вътре в нея вече се оформяше един образ. Не на Лукас. Не на Маргарет. На нещо по-голямо. На мрежа.
И както вървяха, телефонът ѝ иззвъня.
Непознат номер.
Клер се поколеба, после вдигна.
„Клер?“ Гласът беше мъжки, но не груб. Тих. „Аз съм Майкъл.“
Клер се спря на място. Нора също.
„Откъде имате номера ми?“ попита Клер.
„Маргарет го даде. За да ви убедя.“ Майкъл въздъхна. „Но аз не искам да ви убеждавам. Искам да ви предупредя.“
Клер усети как кръвта ѝ изстива.
„За какво?“
„Това, което видях вчера, не беше нормално.“ Майкъл говореше бързо, сякаш се страхуваше да не го прекъснат. „Маргарет каза, че всичко е наред. Но после… после ми показа едни документи. И аз разбрах, че нещо не е чисто. Имат човек, който ще се опита да ускори сделката. Днес.“
Нора взе телефона от Клер, без да пита.
„Кой е човекът?“
„Казва се Ричард.“ Майкъл замълча за миг. „Той не обича откази. И ако сте му пречка…“
„Кой е Ричард?“ Нора натисна.
„Предприемач.“ Майкъл преглътна. „И още нещо. Лукас не е само длъжник. Той е подписал нещо, което може да го прати в съд. А Маргарет… тя го тласка.“
Клер си върна телефона.
„Защо ми казвате това?“
Майкъл въздъхна.
„Защото не искам да купя апартамент, който мирише на измама. И защото…“ Той се поколеба. „Защото видях лицето ви, когато влязохте. Това не беше лице на жена, която знае. Това беше лице на жена, която я предават. И аз… имам сестра. Не искам някой да ѝ го направи.“
Клер усети как гърлото ѝ се стяга.
„Какво искате от мен?“
„Нищо.“ Майкъл каза тихо. „Само да се пазите. И ако решите да говорим, аз мога да ви кажа къде е офисът на брокера, който работи с Маргарет. И мога да ви дам копие на документите, които ми показаха. Направих снимки.“
Нора и Клер се спогледаха.
„Добре“, каза Клер. „Ще говорим. Но не тук. Не по телефона.“
„Разбирам.“ Майкъл въздъхна с облекчение. „Ще ви изпратя място. И… Клер. Не се прибирайте сама.“
Клер затвори.
Нора изсумтя.
„Ето ти и човекът с верижката. Оказа се, че има съвест.“
„Или страх“, прошепна Клер.
Нора кимна.
„Страхът понякога е по-надежден от съвестта.“
Клер погледна към небето. То беше ясно, но в нея се готвеше буря.
И тя усети, че вече няма път назад.
Глава четвърта
Ема се появи вечерта, без предупреждение. Клер отвори вратата и видя младото лице, подпухнало от недоспиване, очи, в които имаше умора, която не би трябвало да има човек на тази възраст.
„Клер…“ Ема влезе и затвори тихо. „Трябва да поговорим.“
Нора беше в кухнята и веднага излезе. Ема я видя и се стресна.
„Какво става?“
Клер посочи дивана.
„Седни. Разкажи ми.“
Ема се свлече, сякаш коленете ѝ не държаха.
„Лукас ме намери пред университета.“ Гласът ѝ беше тих. „Каза ми, че имате проблеми. Че ти си напрегната. И че…“ Тя се пречупи. „Че трябва да помогна, иначе всичко ще се разпадне.“
Клер усети как кръвта ѝ кипва.
„Какво искаше от теб?“
Ема извади от чантата си листове. Ръцете ѝ трепереха.
„Да подпиша.“ Тя прошепна. „Като гарант. За заем. Каза, че е само формално. Че няма да ми навреди. Че после ще ми помогне да си платя общежитието, защото…“
Клер се стресна.
„Ти имаш кредит?“
Ема сведе глава.
„Взех кредит за жилище.“ Гласът ѝ беше като признание за срам. „Не мога повече да живея по квартири. Все ме гонят. Казаха ми, че ако намеря малко жилище и плащам редовно, ще е по-добре. И аз… аз се вързах. Но сега лихвите… и ако подпиша за Лукас, ще ме смачкат.“
Нора се приближи и седна до Ема.
„Добре, че не си подписала.“
Ема поклати глава.
„Не подписах. Казах, че трябва да помисля. Той се ядоса. Хвана ме за ръката.“ Ема показа леко зачервяване. „Каза, че ако не помогна, Маргарет ще ти вземе апартамента и ще останем на улицата. И че… че аз ще съм виновна.“
Клер затвори очи. Болката се смеси с отвращение.
„Той използва теб.“
Ема се разплака.
„Аз не знаех. Клер, аз го харесвах. Той беше… добър с мен. Купуваше ми книги. Питаше ме как са лекциите. Аз…“
„Това е примамка“, каза Нора сурово. „Не любов.“
Ема се сви.
Клер се наведе към нея и я хвана за ръцете.
„Слушай ме.“ Гласът ѝ беше твърд, но не жесток. „Ти не си виновна. Ако някой се опита пак да те притисне, ще ми кажеш веднага. Разбра ли?“
Ема кимна през сълзи.
„Разбрах.“
Клер взе листовете и ги разгледа. На тях имаше формулировки, цифри, дребен шрифт. Име на Лукас. И място за подпис на гарант.
Клер усети как й се завива свят.
„Даниел беше прав“, прошепна Нора. „Търсят слабите.“
Клер погледна Ема.
„Къде живееш сега?“
„В едно малко жилище.“ Ема си избърса сълзите. „Плащам вноска. И ако закъснея…“
„Няма да закъснееш“, каза Клер. Тези думи излязоха като обет. „Ще измислим. Но няма да продадам апартамента. И няма да позволя да те удавят с неговите дългове.“
Ема погледна Клер с надежда, която болеше.
„А ако… ако те накарат?“
Клер усети как в нея се надига същата каменна ярост.
„Няма да ме накарат.“
В този момент телефонът на Клер вибрира.
Съобщение от Майкъл.
„Имаш десет минути. Ако искаш документите. Ричард е там.“
Клер прочете и почувства как времето се свива.
„Трябва да изляза“, каза тя.
Нора се изправи веднага.
„Идвам.“
„А Ема?“
Ема преглътна.
„Аз… мога да остана. Ще се заключа.“
Нора я погледна строго.
„Не сама. Ще се обадя на една приятелка. Хана. Ще дойде да стои с теб. И ако някой чукай, няма да отваряте.“
Ема кимна.
Клер взе якето си. Погледна апартамента. За първи път той не беше просто дом. Беше крепост, която някой се опитваше да превземе.
И тя излизаше да се срещне с човек, който може би беше враг. Или ключ.
Вратата се затвори зад нея с онова същото щракване. Само че този път Клер не беше жертва, която се прибира. Тя беше човек, който тръгва да търси истината.
Глава пета
Мястото, което Майкъл беше избрал, беше тихо. Не беше кафене. Не беше ресторант. Беше малко фоайе в сграда, където хората минаваха и не се оглеждаха. Най-доброто прикритие е това, което никой не забелязва.
Майкъл стоеше близо до един прозорец. Когато видя Клер и Нора, се изправи. Лицето му беше напрегнато.
„Дойдохте.“
„Ти каза десет минути“, отвърна Нора.
Майкъл кимна и извади телефона си.
„Направих снимки на документите. Маргарет не ги държеше добре скрити. Беше уверена.“ Той преглътна. „Ето.“
Той започна да показва снимки. Клер гледаше и усещаше как всяка дума върху хартията я боде.
Предварителен договор. Пълномощно. Някакъв подпис, който приличаше на нейния, но не беше. Или беше направен да изглежда като неин.
Клер усети как кръвта ѝ се отдръпва от лицето.
„Това… това не е моят подпис.“
„Знам“, каза Майкъл тихо. „Маргарет каза, че ти си съгласна. Но когато влезе и ти видях очите, разбрах, че лъже.“
Нора се наведе.
„Кой нотариус е това?“
Майкъл посочи името на снимката. Нора го запомни.
„И кой е Ричард?“ попита Клер. Думата излезе от устата ѝ като камък.
Майкъл се поколеба.
„Човек с връзки. Купува имоти евтино, после ги препродава скъпо. Но не е само това. Той има хора в банки. И хора, които ускоряват нещата.“
„Ускоряват“, повтори Нора. „Тоест, натискат.“
Майкъл кимна. В очите му имаше срам.
„Аз работя като посредник понякога. Не съм светец. Но това… това беше прекалено. Маргарет се държеше, сякаш ти не съществуваш. А аз… аз не искам да съм част от това.“
Клер стисна устни.
„Защо Маргарет го прави? Само за да спаси Лукас?“
Майкъл сви рамене.
„И да го държи.“ Той каза това тихо, но ясно. „Ако ти продадеш апартамента, тя ще каже, че го правиш за него. И после той ще ти бъде длъжен. И на нея ще бъде длъжен. Това е власт.“
Нора се усмихна горчиво.
„Винаги съм казвала, че най-евтиният начин да купиш човек е да го направиш длъжник.“
Клер погледна снимките. В една от тях се виждаше нещо като допълнителен лист. Печат. И до него име. Не Маргарет. Не Лукас. Женско име, непознато.
„Коя е Вивиан?“ прошепна Клер.
Майкъл се стресна.
„Откъде…“ Той погледна снимката и въздъхна. „Това е жена, която работи с Ричард. Помага му да убеждава хората. Умее да говори. Умее да усмихва. Понякога… умее да прелъстява.“
Клер усети как стомахът ѝ се свива.
Смехът в телефона. Женският смях.
„Тя ли е…“ Клер не довърши.
Майкъл я погледна внимателно.
„Не знам. Но мога да ти кажа нещо. Лукас беше там вчера. Видях го.“
Нора реагира първа.
„Къде?“
„В офиса.“ Майкъл извади друг телефон и показа снимка, направена през стъкло. На нея Лукас стоеше до една жена с тъмна коса, изящна стойка, ръка върху ръката му. Не беше случайна близост. Беше заявка.
Клер почувства как светът се накланя, но не падна.
„Добре“, прошепна тя. „Сега вече знам.“
„Клер…“ Майкъл протегна ръка, после я дръпна, сякаш се страхуваше. „Има още. Маргарет говореше, че ако ти се дърпаш, ще те ударят през друго място. През теб, но по-тихо. Каза, че ще те направят да изглеждаш… луда.“
Нора изсумтя.
„Класика.“
Клер вдигна очи.
„Как?“
Майкъл преглътна.
„С клюки. С обвинения, че ти изневеряваш. С… документи, които се появяват изведнъж. С разкази, че си нестабилна, че не можеш да взимаш решения. Ричард има адвокат, който обича такива номера.“
Клер усети как гърлото ѝ се свива. Не от страх. От отвращение.
„И ти ми го казваш, защото…“
„Защото ще станеш мишена.“ Майкъл каза това без украса. „А аз… не искам да ме влачат в съд, когато всичко избухне. И ще избухне. Пази тези снимки. Дай ги на адвоката си.“
Нора кимна.
„Благодаря.“ Тя изрече думата така, сякаш не обича да я казва, но я признава.
Майкъл се напрегна.
„И още нещо.“ Той се наведе по-близо. „Ричард ще дойде при вас. Не лично. Но ще изпрати хора. Ще предложат уж разговор. Уж договорка. Не се съгласявай.“
Клер погледна Майкъл.
„Защо не ме предупреди по-рано?“
Майкъл сведе очи.
„Защото до вчера мислех, че е просто сделка. А после видях, че е капан.“
Клер прибра снимките в телефона си и ги изпрати на Даниел веднага.
„Готово.“
Нора хвана Клер за лакътя.
„Тръгваме.“
Клер се обърна към Майкъл.
„Ако ми помогнеш, няма да ти навредя. Но ако ме излъжеш…“
Майкъл вдигна ръце.
„Разбирам.“
Клер и Нора тръгнаха. Когато излязоха навън, Нора въздъхна.
„Сега вече имаме доказателство.“
Клер гледаше напред, без да вижда улицата. В главата ѝ беше само образът на Лукас до жената.
„Не“, прошепна тя. „Сега вече имаме причина.“
Глава шеста
Лукас се появи вечерта. Не позвъни. Не написа. Просто отключи, както винаги, сякаш нищо не се е случило, сякаш домът е нещо, което му принадлежи по право.
Клер беше в кухнята. Нора беше при Ема в другата стая, но остана наблизо. Клер чу ключа и се изправи.
Лукас влезе и замръзна. Очите му преминаха през лицето ѝ като сканиране. После погледът му се плъзна към папките на масата.
„Какво е това?“ попита той.
Клер не се усмихна. Не се разплака. Само каза:
„Седни.“
Лукас не седна.
„Къде е майка ми?“
„Не е тук.“
„Защо я изгони?“ Гласът му беше остър, но под него трепереше страх.
„Защото доведе купувач.“
Лукас преглътна.
„Трябваше. Нямаше избор.“
„Аз имам избор.“ Клер се приближи. „И ти имаш избор. Или ми казваш истината, или утре сутринта подавам сигнал за измама.“
Лукас се опита да се засмее, но смехът му беше кух.
„Ти драматизираш.“
Клер извади телефона си и отвори снимката, която Майкъл беше показал. Подаде го към Лукас.
Лицето на Лукас се промени. За първи път истински. Сякаш някой беше дръпнал маската.
„Откъде го имаш?“
„Не е важно.“ Клер прибра телефона. „Коя е Вивиан?“
Лукас се опита да избегне погледа ѝ.
„Никой.“
„Никой не стои така близо до никой, когато е никой.“
Лукас изсумтя.
„Тя ми помага.“
„С какво? С подписите?“
Лукас се изправи още по-гордо.
„Със сделките. Ти не разбираш от това.“
„Разбирам от лъжи.“ Клер се приближи още. „И разбирам от това да вземеш чуждо, без да питаш.“
Лукас удари с длан по масата.
„Аз го направих за нас!“
„Не.“ Клер говореше тихо. „Ти го направи за себе си. За егото си. За да се почувстваш мъж. И сега, когато се провали, искаш да платя с дома си.“
Лукас се приближи до нея, очите му блестяха.
„А какво да направя? Да отида в съд? Да ме влачат като престъпник?“
Клер не отстъпи.
„Кажи ми колко дължиш.“
Лукас стисна челюст.
„Не мога.“
„Можеш.“ Клер натисна. „И ще го кажеш сега.“
Лукас се обърна, сякаш търсеше изход. После прошепна:
„Взех кредит.“
Клер усети как в нея се отваря дупка.
„Какъв кредит?“
„Кредит за жилище.“ Лукас каза това и преглътна тежко. „Не за да купя жилище. А за да… да покрия другите. Мислех, че ще върна, преди да се усети.“
„С какво обезпечение?“ Клер изсъска.
Лукас млъкна. Това мълчание беше отговор.
Клер се наведе към него.
„С моя апартамент?“
„Не съм подписвал от твое име.“ Лукас каза това бързо. „Майка ми уреди. Аз не знам как. Каза, че има човек. Че ще мине.“
Клер почувства как Нора се появи в кухнята като сянка.
„Човек.“ Нора повтори. „Всеки път човек.“
Лукас я изгледа злобно.
„Ти какво правиш тук?“
„Пазя Клер.“ Нора отвърна спокойно. „Някой трябва да го прави.“
Лукас се приближи към Нора, но Клер го спря с жест.
„Не. Ти ще стоиш на мястото си. И ще ме слушаш.“
Лукас се обърна към Клер, очите му бяха пълни с отчаяние и гняв.
„Майка ми каза, че ако ти се дърпаш, ще те накараме. По един или друг начин.“
Клер се усмихна, но това не беше усмивка на радост.
„Опитайте.“
Лукас се стъписа.
„Клер…“
„Не ме наричай така, сякаш сме същите хора, които бяхме.“ Клер взе папката и извади един лист. „Виж това. Фалшиво пълномощно. Подпис, който имитира моя. Това е престъпление. Ако ме обичаш поне малко, ще ми кажеш истината за всичко. И ще свидетелстваш, ако се стигне до съд.“
Лукас пребледня.
„Съд?“
„Да.“ Клер каза твърдо. „Съд. Адвокати. Всичко.“
Лукас се свлече на стола, сякаш внезапно тежестта му стана непоносима.
„Аз не исках…“ прошепна той. „Аз просто… исках да съм някой.“
Клер го погледна и в нея се появи странна смесица от жал и презрение.
„Ти беше някой за мен.“ Тя каза това тихо. „Докато не реши, че трябва да бъдеш повече, като стъпиш върху мен.“
Лукас покри лицето си с ръце.
„Ричард…“ прошепна той. „Ричард каза, че ако не покрия до края на седмицата, ще ме съсипе. Ще ме даде на съд. Ще ме направи пример.“
Нора се наведе напред.
„Какво точно подписа за Ричард?“
Лукас вдигна глава. Очите му бяха влажни.
„Едни документи. За фирма. За заем. За…“ Той преглътна. „За нещо, което не разбрах. Вивиан ми каза, че е нормално. Че всеки го прави. Че после ще печеля. Че ще…“
Клер го прекъсна.
„И ти ѝ повярва, защото тя те гледаше така, както аз вече не те гледах.“
Лукас затвори очи. Не отрече.
Тишината беше като присъда.
„Добре.“ Клер се изправи. „Ето какво ще стане. Утре отиваме при Даниел. Ще разкажеш всичко. Ако съдействаш, може да се спасиш. Ако не, ще те спасявам сама, но не заради теб. А заради мен. За да не ме влачат в твоите кални следи.“
Лукас се вцепени.
„Ще ме предадеш?“
Клер го погледна.
„Ти ме предаде първи.“
Лукас се изправи внезапно, сякаш в него се надигна последен опит за контрол.
„И ако не дойда?“
Нора се усмихна студено.
„Тогава ще дойдеш по друг начин. С призовка.“
Лукас погледна двете жени. В очите му се появи страх, истински. Не страх от загубата на жена си. Страх от закона.
„Добре“, прошепна той. „Добре. Ще дойда.“
Клер кимна.
„И още нещо.“ Гласът ѝ се стегна. „Ема е тук. И ако се приближиш до нея с още документи, ще съжаляваш.“
Лукас пребледня още повече.
„Тя… тя не трябва да е тук.“
„Точно затова е тук.“ Клер отвърна.
Тази нощ Лукас не спа в спалнята. Седеше на дивана, като човек, който чака присъдата си.
А Клер лежеше в леглото и гледаше тавана. Вътре в нея вече се оформяше план, който не беше само за спасяване на апартамента.
Беше план да си върне живота.
Глава седма
На сутринта Маргарет се появи без да почука. Беше невъзможно. Клер беше заключила. Но Маргарет имаше резервен ключ. Този ключ, който Клер някога беше дала „за всеки случай“. Всеки случай се беше превърнал в ежедневие.
Когато вратата се отвори и Маргарет влезе, Клер не се стресна. Само я изгледа.
„Добро утро, скъпа.“ Маргарет произнесе „скъпа“ като игла. „Лукас ми каза, че си се успокоила.“
Лукас се изправи от дивана. Лицето му беше изморено.
„Мамо…“
Маргарет го прекъсна с жест.
„Млъкни. Ти си слаб.“ Тя се обърна към Клер. „Къде са документите?“
„При адвоката.“
Маргарет се засмя.
„О, започна с адвокати.“ Тя свали палтото си и се огледа, сякаш оценяваше мебелите отново. „Това е смешно. Адвокатите струват пари. А ти скоро няма да имаш пари.“
Клер се приближи.
„Ти фалшифицира подписа ми.“
Маргарет не мигна.
„Не бъди драматична. Това е формалност. Семейството е над подписите.“
„Семейството не е престъпление“, каза Нора от другата стая и излезе, като затвори вратата след себе си. До нея стоеше Ема, бледа, но с вдигната глава.
Маргарет ги огледа и презрението ѝ беше като нож.
„И тази тук е дошла да ни съди?“
Ема потрепери, но не отстъпи.
„Аз няма да подписвам нищо.“
Маргарет се засмя високо.
„Ти?“ Тя се приближи към Ема. „Ти си никой. Един студент с кредит и мечти. Мислиш, че можеш да ми откажеш?“
Клер пристъпи между тях.
„Не се приближавай.“
Маргарет я изгледа.
„Ти се превърна в враг.“
„Не.“ Клер говореше спокойно. „Ти се превърна във враг. Аз просто го виждам.“
Маргарет се наведе към нея.
„Ричард ще вземе това жилище.“ Гласът ѝ беше тих, но твърд. „А после ще вземе и гордостта ти. И аз ще стоя и ще гледам. И когато ти се разплачеш, ще ми молиш да те спася.“
Клер усети как тишината в стаята се сгъстява. Лукас стоеше като дете, хванато в лъжа.
„Ричард няма да вземе нищо.“ Клер каза това и се усмихна леко. „Защото вече има забрана.“
Маргарет се стъписа.
„Каква забрана?“
Нора извади телефон и показа документ, който Даниел беше изпратил. Маргарет го погледна и лицето ѝ се изкриви.
„Това… това не е окончателно!“
„Не, но е достатъчно.“ Нора отвърна. „И сега ще подадем сигнал за фалшиво пълномощно.“
Маргарет се изсмя истерично.
„Вие мислите, че законът е ваш приятел? Законът е за тези, които имат пари.“
Клер направи крачка напред.
„А аз мисля, че ти си готова да жертваш собствения си син, за да изглеждаш силна.“
Маргарет се вцепени за секунда. После погледът ѝ се ожесточи.
„Аз го спасявам.“
„Не.“ Клер посочи Лукас. „Ти го унищожаваш и го държиш за каишка. Искаш да бъдеш единствената жена в живота му.“
Маргарет удари Клер по лицето.
Шамарът беше силен. Звукът разряза въздуха. Ема изписка. Нора се хвърли напред.
Клер остана неподвижна. Бузата ѝ гореше, но очите ѝ не се напълниха със сълзи. Не сега.
Тя погледна Маргарет и каза тихо:
„Сега вече имам свидетели.“
Маргарет застина. Разбра.
„Как смееш…“ започна тя, но Нора вече държеше телефона си в ръка.
„Готова съм“, каза Нора. „Една дума и звъня.“
Маргарет се обърна към Лукас.
„Кажи ѝ да спре.“
Лукас погледна майка си, после Клер. В очите му се появи нещо ново. Не любов. Не омраза. Осъзнаване.
„Мамо…“ Гласът му беше слаб. „Стига.“
Маргарет го погледна така, сякаш той я е предал.
„Ти избираш нея?“
Лукас преглътна.
„Ти… ти вече не ме спасяваш.“
Маргарет се засмя, но смехът ѝ беше празен.
„Добре.“ Тя се приближи към вратата. „Щом искате война, ще имате война. Но помнете. Аз не губя.“
Когато излезе, тя не затвори тихо. Трясна.
Ема започна да плаче. Нора я прегърна.
Клер докосна бузата си и усети топлината на удара. И вместо да се пречупи, тя усети как в нея се затваря една врата.
„Отиваме при Даниел“, каза тя.
Лукас кимна като човек, който върви към собствената си присъда.
И точно когато тръгваха, телефонът на Клер иззвъня отново.
Този път беше непознат номер.
Клер вдигна.
„Клер“, каза мъжки глас, спокоен и уверен. „Аз съм Ричард. Трябва да поговорим.“
Глава осма
Клер не каза „да“. Не каза „не“. Само затвори. Тишината след това беше като удар.
Нора я погледна.
„Това беше той?“
Клер кимна.
„Да.“
„И?“ Нора присви очи.
„И нищо.“ Клер прибра телефона. „Няма да разговарям с него без адвокат.“
Лукас преглътна.
„Той… той не обича откази.“
Клер се обърна към него.
„И аз не обичам да ми крадат дома.“
Те тръгнаха към кантората. Вътре Даниел ги посрещна веднага, сякаш беше очаквал бурята.
Когато Лукас седна срещу него и започна да говори, думите излизаха трудно. Първо бавно, после по-бързо, сякаш истината го преследваше и той искаше да я изпревари.
Разказа за „приятеля“, който не беше приятел. За предприятието, което беше само идея и обещание. За първите пари от спестовната сметка. За още един заем. И още един. За това как Маргарет „уредила“ подписите. Как Вивиан му обещала, че ще стане богат, ако „поиграе“ по правилата на Ричард.
Даниел слушаше и записваше.
„Къде подписа?“ попита той.
„В един офис.“ Лукас се изпоти. „С много стъкло. Със снимки на лъскави сгради по стените. Там беше Вивиан. И един мъж, който мълчеше и само гледаше. А после дойде Ричард.“
„Какво ти каза?“ Даниел не изпускаше детайлите.
Лукас преглътна.
„Каза, че хората като мен винаги остават бедни, защото са страхливи. И че той може да ме направи смел. Каза, че ако подпиша, ще вляза в кръг. И че…“ Лукас сведе очи. „Че майка ми вече е обещала имота.“
Клер почувства как вътрешностите ѝ се стягат.
„Маргарет е говорила с него?“
Лукас кимна.
„Да. Тя… тя го познава. Отдавна. Не знам откъде.“
Даниел вдигна очи към Клер.
„Това е важно. Много важно.“
„Какво означава?“ попита Клер.
„Означава, че не е само заради Лукас.“ Даниел говореше спокойно, но погледът му беше остър. „Означава, че Маргарет има свой интерес. Може би дълг. Може би договор. Може би тайна.“
Нора се намеси.
„Тайните винаги излизат.“
Даниел кимна.
„Но трябва да ги накараме да излязат по правилния начин. Ще действаме в няколко линии. Първо, ще подадем сигнал за фалшиво пълномощно. Второ, ще поискаме проверка на кредитите. Трето, Лукас ще даде показания. Четвърто…“ Той погледна Клер. „Трябва да се подготвите за удар. Те ще атакуват репутацията ви.“
Клер стисна устни.
„Нека.“
Даниел остави химикала.
„Не е толкова лесно. Те могат да извадят снимки. Могат да извадят свидетели, които лъжат. Могат да кажат, че сте нестабилна.“
Клер се усмихна леко.
„Тогава ще им покажа стабилност.“
Даниел кимна.
„Добре. И още нещо. Лукас, ако откажеш да съдействаш по-късно, ще те смачкат. Разбираш ли?“
Лукас кимна, блед.
„Разбирам.“
„Има ли още хора, които са въвлечени?“ Даниел попита.
Лукас преглътна.
„Един… един човек от банката. Майка ми каза, че той е ключът. Казва се Оливър.“
Нора повдигна вежда.
„Оливър?“ прошепна тя към Клер. „Майкъл спомена брат.“
Клер се стресна.
„Майкъл има брат?“
Нора кимна.
„Каза, че има семейство. Може да е това.“
Даниел се наведе напред.
„Ако успеем да свържем тези имена, ще имаме цяла верига. Верига, която може да се скъса, ако дръпнем правилния край.“
Клер погледна Лукас.
„Ще ми кажеш всичко. Всичко, което знаеш.“
Лукас кимна.
„Ще кажа.“
И точно тогава телефонът на Даниел иззвъня. Той погледна екрана и лицето му се напрегна.
„Да?“ каза той.
Слуша. После очите му се вдигнаха към Клер.
„Разбирам“, каза Даниел в слушалката. „Да, ще дойдем.“
Той затвори и погледна всички.
„Има подадена молба.“ Гласът му стана по-твърд. „Срещу вас, Клер. Искане да бъдете ограничена от разпореждане с имота поради…“ Той преглътна. „Поради твърдение, че сте неадекватна и под влияние.“
Ема изписка.
„Как така?“
Нора избухна:
„Това е мръсно!“
Клер затвори очи за секунда. Дишането ѝ беше равномерно. Когато ги отвори, гласът ѝ беше тих.
„Започна.“
Даниел кимна.
„Да. И зад това стои адвокатът на Ричард.“
Лукас прошепна:
„Казах ти… той не обича откази.“
Клер го погледна.
„Тогава ще се научи.“
Глава девета
Съдебната зала беше студена. Не от температурата. От начина, по който хората там гледат на човешките истории като на папки.
Клер седеше до Даниел. Нора беше зад нея. Ема също. Лукас беше на другия край, като човек, който не знае на коя страна е. Маргарет седеше уверено, облечена безупречно, с лице на жена, която е дошла да спаси всички от „каприза“ на една.
До нея стоеше адвокат. Мъж с гладка прическа и усмивка, която не достига до очите.
„Госпожо…“ той започна, гледайки към съдията, „ние сме тук, защото се тревожим за здравето и психическата стабилност на Клер. Тя е под силен стрес. Има изблици. Изгонва хора от дома си. Обвинява семейството без доказателства.“
Клер стисна ръцете си под масата.
Даниел стана.
„Ваше чест, това е манипулация.“ Гласът му беше ясен. „Клер е собственик на имота. Няма съдебно решение, което да ограничава правата ѝ. Има опит за измама с фалшиво пълномощно. Имаме доказателства.“
Адвокатът на Ричард се усмихна.
„Доказателства? Снимки от телефон? Това може да е монтаж.“
Даниел извади папка.
„Имаме свидетел. Майкъл. Човекът, който е бил доведен като купувач.“
Маргарет се стъписа. За първи път. Само за миг, но Клер го видя. В тази пукнатина имаше удоволствие.
Майкъл влезе в залата. Този път без кожено яке. Беше в обикновени дрехи, но лицето му беше напрегнато.
Той даде показания. Разказа как Маргарет го е довела, как е говорила за апартамента като за свой. Как е показала документи. Как Клер е влязла, без да знае. Как Майкъл е направил снимки, защото е усетил измама.
Адвокатът на Ричард се опита да го притисне.
„Вие сте брокер, нали?“
„Посредник съм“, призна Майкъл. „Но това няма значение. Това беше неправилно.“
„И вие решихте да станете морален герой?“
Майкъл преглътна.
„Не. Реших да не бъда съучастник.“
Маргарет го изгледа с омраза.
Клер усети как залата сякаш се накланя в нейна полза, но не се отпусна. Такива хора не се предават лесно.
После Даниел извика Лукас.
Лукас се изправи. Коленете му трепереха. Маргарет го гледаше като хищник, който предупреждава жертвата си с очи.
Лукас започна да говори. Разказа за заемите. За подписите. За Ричард. За Вивиан.
Маргарет изсъска.
„Лъжеш!“
Съдията я смъмри.
Лукас преглътна и продължи.
„Майка ми… тя каза, че всичко е за да ме спаси. Но…“ Той погледна към Клер. „Тя ме използваше. Аз… бях слаб.“
Маргарет скочи.
„Аз съм ти майка! Как смееш!“
Съдията удари по масата и я накара да седне.
Клер гледаше Маргарет и виждаше истината. Не любов. Не грижа. Контрол.
Даниел представи документите. Искането за забрана беше отхвърлено. Временно. Но съдът нареди проверка. И разследване.
Когато излязоха, Маргарет се приближи до Клер. Очите ѝ горяха.
„Ти го унищожи.“
Клер я погледна.
„Ти го унищожи. Аз просто отказах да бъда погребана с него.“
Маргарет се наведе.
„Ричард няма да спре.“
Клер усети странно спокойствие.
„Тогава и аз няма да спра.“
Маргарет се усмихна тънко.
„Виждаш ли? Ставаш като мен.“
Клер се усмихна също.
„Не. Аз ставам себе си.“
Глава десета
След съдебното заседание започна истинската война. Не с документи. С хора.
На следващия ден Клер намери пощата си пълна с писма. Не любовни. Не приятелски. Заплахи, облечени като официални уведомления. Едно от тях беше от банка. Изискване за информация. Друго беше от фирма за събиране на дългове, в което името на Лукас се повтаряше като проклятие.
Нора беше до нея, когато Клер четеше.
„Те искат да те изтощят.“ Нора каза тихо. „Да те удавят в хартия.“
„Няма да стане“, прошепна Клер.
Телефонът ѝ звънеше постоянно. Непознати номера. Мълчание, когато вдигне. Понякога глас, който казва само: „Помисли си.“ Понякога смях.
Ема започна да се страхува да излиза. В университета някой я беше заговорил, „приятелски“, и беше намекнал, че ако тя подпише като гарант, всички проблеми ще изчезнат.
Клер се ядоса така, че ръцете ѝ трепереха.
„Никой няма да те доближава“, каза тя на Ема. „Ако някой те заговори, ще ми пишеш веднага.“
Ема кимна.
„Аз… аз не искам да съм тежест.“
Клер я погледна.
„Ти не си тежест. Ти си причина да не се предавам.“
И тогава се случи нещо, което Клер не очакваше.
Майкъл се появи отново. Този път не с документи, а с новина.
„Брат ми… Оливър…“ Майкъл беше блед. „Той е въвлечен.“
Нора присви очи.
„Как разбра?“
Майкъл преглътна.
„Видях го да излиза от среща с Ричард. Опитах да говоря с него. Той ми каза да не се меся. И че…“ Майкъл сведе очи. „И че Маргарет го държи с нещо. Нещо от миналото.“
Клер се стресна.
„Какво?“
Майкъл поклати глава.
„Не знам. Но знам, че ако Оливър проговори, много неща ще паднат. И знам, че той се страхува.“
Нора се усмихна тънко.
„Всеки се страхува. Въпросът е от кого.“
Клер погледна Майкъл.
„Можеш ли да го доведеш?“
Майкъл преглътна.
„Не знам. Но мога да опитам.“
Клер кимна.
„Опитай.“
Тази вечер Клер остана сама за малко. Нора беше излязла да вземе Ема от лекции. Лукас беше отишъл при Даниел за още разговори, защото Даниел настояваше да подредят всички детайли.
Клер седеше в хола и се опитваше да диша.
Тогава някой позвъни.
Този път не беше трясък. Беше тихо, почти учтиво.
Клер погледна през шпионката.
Отвън стоеше жена. Висока, елегантна, с тъмна коса. Усмивка, която изглеждаше като обещание.
Вивиан.
Клер не отвори. Само каза през вратата:
„Какво искаш?“
„Разговор“, отвърна Вивиан меко. „Само разговор. Аз не съм врагът ти, Клер.“
Клер се засмя кратко.
„Не се познаваме.“
„О, познаваме се“, каза Вивиан с усмивка, която беше нож. „Аз познавам мъжа ти. Познавам свекърва ти. Познавам страховете ви. И знам, че ти можеш да си тръгнеш от тази история с повече, отколкото си мислиш.“
Клер почувства как нещо в нея се надига.
„Няма да говорим.“
„Ще говорим.“ Вивиан не повиши тон. „Защото иначе ще загубиш. Ричард е търпелив. Маргарет е упорита. А ти си сама.“
„Не съм сама.“
„С адвокат и приятелка?“ Вивиан се засмя тихо. „Това е сладко. Но не стига.“
Клер стисна зъби.
„Махай се.“
„Ще ти оставя нещо.“ Вивиан пъхна плик под вратата. „Прочети го. И после реши дали ще умреш за този апартамент, или ще живееш.“
Стъпките ѝ се отдалечиха.
Клер стоеше неподвижно, гледайки плика на пода като змия.
Не искаше да го пипа. Но не можеше да го остави.
Взе го. Отвори.
Вътре имаше копие на договор. И едно писмо.
„Клер. Маргарет не продава апартамента за да спаси Лукас. Тя го продава, защото е длъжна. И ако не плати, ще падне не само Лукас. Ще падне и тя. Ричард има доказателства. Има снимки. Има записи. Избери на коя страна си.“
Клер усети как ръцете ѝ изстиват.
В долната част на писмото имаше една фраза, написана като заповед:
„Или подписваш доброволно, или ще подпишеш, без да разбереш.“
Клер притисна листа. В очите ѝ нямаше сълзи. Имаше лед.
„Добре“, прошепна тя. „Тогава ще разберете какво значи да се изправиш срещу човек, който вече няма какво да губи.“
Глава единадесета
На следващия ден Клер донесе плика на Даниел. Той прочете писмото, после договора, после вдигна очи.
„Това е опит за натиск“, каза той. „Но е и подарък. Показва, че Маргарет има свой дълг към Ричард. И че той я държи.“
Нора удари с длан по масата.
„Точно това казвах.“
Даниел кимна.
„Сега трябва да разберем какво е доказателството, с което я държи.“
„Вивиан каза снимки и записи“, прошепна Клер.
Даниел се намръщи.
„Това може да е всичко. Понякога хората се държат с нещо дребно, което ги срамува. Понякога с нещо голямо, което ги унищожава.“
Нора се наведе към Клер.
„Маргарет не се срамува от дребно. Трябва да е голямо.“
Клер преглътна.
„Как ще го намерим?“
Даниел се замисли.
„Като накараме един от тях да проговори. Най-лесният е този, който се страхува най-много.“
В този момент телефонът на Майкъл иззвъня. Той беше там, в кантората, защото беше дошъл да говори за брат си.
Майкъл пребледня.
„Оливър…“ прошепна той. „Той иска да се срещнем.“
Нора погледна Даниел.
„Ето го.“
Даниел кимна.
„Ще отидете. Но не сами. И не без план.“
Клер усети как в нея се надига напрежение. Всеки следващ ход беше като да стъпиш върху лед, който може да се счупи.
Срещата беше в място, където хората минават и не се оглеждат. Оливър се появи с бързи стъпки, като човек, който бяга от собствената си сянка. Беше по-млад от Майкъл, но в лицето му имаше повече старост.
Когато видя Клер, се стресна.
„Тя защо е тук?“
Майкъл стисна зъби.
„Защото не става дума само за мен, Оливър.“
Оливър преглътна и погледна наоколо.
„Не можем да говорим тук.“
Клер се наведе напред.
„Тогава говори бързо. Какво знаеш за Маргарет и Ричард?“
Оливър пребледня още повече.
„Не казвай имена.“ Той прошепна. „Те имат уши навсякъде.“
Нора, която стоеше на малко разстояние, се приближи.
„Кажи. Или ще те кажем ние.“
Оливър трепна.
„Добре.“ Той пое въздух. „Маргарет… тя е взела заем преди години. Голям. Не за Лукас. За себе си. За да… да спаси нещо. Не знам какво. Но не е успяла. И тогава Ричард се появил. Той покрил част, но срещу това тя му дала достъп до… до вашия имот. Тя обещала, че ще намери начин.“
Клер се стресна.
„Какъв достъп?“
Оливър преглътна.
„Документи. Пълномощни. Всичко. Тя има връзки. Аз… аз бях един от тях.“ Той сведе очи. „Тя ме накара да ускоря една проверка. Да затворя очи за несъответствие. Ако не го направя, щеше да извади нещо за мен.“
Майкъл го хвана за рамото.
„Какво?“
Оливър затвори очи.
„Грешка.“ Гласът му трепереше. „Преди години подписах нещо, което не трябваше. За един клиент. И ако се разбере, ще загубя всичко. Ричард има копие. Маргарет му го даде.“
Нора изсумтя.
„Значи тя държи хора с чужди грехове.“
Клер почувства как в нея се надига студен гняв.
„Искам да знам защо Ричард толкова държи на апартамента ми.“ Клер каза това бавно. „Не е само пари. Иначе щеше да вземе друг. Защо точно този?“
Оливър се поколеба. После прошепна:
„Защото в документацията има нещо.“ Той погледна Клер с ужас. „Нещо, което не би трябвало да е там. Някакво право. Някаква клауза. Някакво… наследство. Маргарет го чу случайно, когато Лукас говореше за баба ти.“
Клер замига.
„Баба ми?“
Оливър кимна.
„Ричард мисли, че в този имот има скрит актив. Не пари в стената. А право. Нещо като… дял. Възможност. Ако той вземе апартамента, може да вземе и това.“
Клер усети как светът се завърта. Никога не беше мислила за апартамента като за нещо повече от дом. Но ако в него се криеше нещо, което хора като Ричард преследват, тогава тя не беше просто жертва. Тя беше ключ.
„Какво право?“ прошепна тя.
Оливър поклати глава.
„Не знам. Но мога да ти кажа, че Ричард не се отказва от нещо, ако не е сигурен, че ще печели много.“
Нора се приближи.
„Оливър, ще свидетелстваш ли?“
Оливър потрепери.
„Ще ме убият.“
„Няма да те убият“, каза Клер. Гласът ѝ беше тих, но странно уверен. „Ще се опитат да те смачкат. Но ако свидетелстваш, ще се спасиш. Ако не, ще те използват и после ще те изхвърлят.“
Оливър затвори очи. После кимна, едва забележимо.
„Добре.“ Той прошепна. „Ще говоря с адвоката ви. Но…“ Погледна Майкъл. „Ти ще бъдеш до мен.“
Майкъл кимна.
„Ще бъда.“
Клер усети как нещо в нея се подрежда. Пъзелът започваше да показва картина.
Маргарет не беше просто свекърва, която се опитва да спаси сина си.
Тя беше човек, който се е забъркал в нещо голямо. И сега, за да се спаси, беше готова да потопи всички.
„Добре“, прошепна Клер. „Тогава ще я спрем.“
Глава дванадесета
Даниел прие Оливър като бомба със закъснител. С търпение и студена точност.
Оливър разказа всичко. За натиска. За ускорените проверки. За това как е бил принуден да пренебрегне несъответствие между подпис и документ. За това как Маргарет е използвала дълга си към Ричард като оправдание да прави още по-мръсни неща.
Даниел записваше.
„Имаме ли доказателство?“ попита той накрая.
Оливър извади флашка.
„Запис.“ Гласът му трепереше. „Ричард говори с Маргарет. Аз… аз го записах, защото се страхувах. Мислех, че ще ми трябва, ако ме предадат.“
Нора изсумтя.
„Ето как страхът прави хората полезни.“
Даниел взе флашката и я прибра внимателно.
„Това може да промени всичко.“
Клер стоеше и дишаше тежко, сякаш беше носила камък в гърдите си и сега той започва да се разтваря.
„Какво следва?“ попита тя.
„Следва да ги ударим първи.“ Даниел каза това спокойно. „С сигнал. С доказателства. С искане за разследване. И с искане за временно отстраняване на всякакви действия по имота.“
„А Маргарет?“ попита Клер.
„Маргарет ще се опита да избяга от отговорност.“ Даниел погледна Клер. „Тя ще каже, че е действала под натиск. Че е жертва. Че е майка, която спасява син. И частично може да е вярно. Но това не я оправдава.“
Клер кимна.
„Не я оправдава.“
Даниел вдигна пръст.
„И още нещо. Трябва да сте готова за последен опит. Хора като Ричард обичат да преговарят, когато виждат, че губят. Но техните преговори не са честни. Те са капан.“
Клер усети как телефонът ѝ вибрира. Съобщение.
От Вивиан.
„Последен шанс. Среща. Само ти. Иначе ще стане грозно.“
Клер показа на Даниел.
Той сви устни.
„Ето го.“
Нора се засмя без радост.
„Само ти. Разбира се.“
Клер погледна съобщението. После погледна Даниел.
„Ще отида.“
Нора се изправи рязко.
„Не!“
Клер вдигна ръка.
„Ще отида, но не сама. Ще мислят, че съм сама. Това е разликата.“
Даниел се замисли.
„Рисково е.“
„И всичко досега беше рисково.“ Клер отвърна. „Искам да я видя. Искам да чуя какво ще предложи. Понякога врагът сам ти показва слабостта си, когато мисли, че печели.“
Даниел кимна бавно.
„Добре. Но ще направим план.“
Глава тринадесета
Срещата беше в място, което изглеждаше безопасно. Светло. Пълно с хора. Вивиан седеше на маса, усмихната, сякаш чака приятелка.
Клер се приближи. Даниел и Нора бяха на разстояние, но виждаха.
Вивиан вдигна очи.
„Ето я.“ Усмивката ѝ беше като копринен шнур. „Седни, Клер.“
Клер седна.
„Говори.“
Вивиан се засмя тихо.
„Обичам директните жени.“ Тя се наведе. „Ще ти предложа сделка. Ти подписваш доброволно. Получаваш пари. Много. И си тръгваш. Нов живот. Без Лукас. Без Маргарет. Без съд. Ти печелиш свобода.“
Клер я гледаше, без да мигне.
„И какво печели Ричард?“
Вивиан се усмихна.
„Това, което иска.“
„Това не е отговор.“
Вивиан сви рамене.
„Добре. Печели имота. И печели правото към него.“
Клер се напрегна.
„Какво право?“
Вивиан се усмихна още по-широко.
„Значи знаеш.“ Тя прошепна. „Добре. Тогава разбираш, че играта е по-голяма от теб. Баба ти е оставила нещо. Нещо, което не си осъзнавала. И Ричард го иска. А ти…“ Вивиан наклони глава. „Ти си просто врата.“
Клер почувства как вътрешно се втвърдява.
„Няма да подпиша.“
Вивиан въздъхна театрално.
„Тогава ще стане грозно.“
„Как?“ Клер се наведе напред. „Ще ме направите да изглеждам луда? Ще ми изпратите хора? Ще притиснете Ема?“
За миг Вивиан се стъписа, сякаш не очакваше Клер да знае. После усмивката се върна.
„Виждаш ли? Ти си умна. Затова ти предлагам шанс.“
Клер погледна Вивиан право в очите.
„Не съм врата. Аз съм стена.“
Вивиан се засмя тихо.
„Няма стена, която да не се руши.“
Клер извади телефона си и натисна запис. Постави го на масата, без да крие.
„Кажи го пак.“
Вивиан се стъписа, после усмивката ѝ се изостри.
„Ти мислиш, че записите ще те спасят?“
„Не.“ Клер каза тихо. „Но ще те изложат.“
Вивиан се наведе, гласът ѝ стана по-нисък.
„Клер, аз съм на твоя страна. Ричард не прощава. Маргарет вече е счупена. Лукас е слаб. Аз мога да ти помогна да излезеш.“
„Защо?“ Клер попита.
За първи път Вивиан изглеждаше колеблива.
„Защото…“ Тя преглътна. „Защото съм виждала какво прави Ричард. И аз също имам дълг към него. Искам да се измъкна. А ти може да ми отвориш път.“
Клер усети, че това не е изцяло лъжа. Или поне в нея имаше истина.
„Какъв път?“
Вивиан се огледа.
„Трябва ми защита. Ако свидетелствам. Ако дам доказателства. Но ако го направя сама, ще ме смачкат. Ако го направя с теб и адвоката ти, може да имам шанс.“
Клер усети как напрежението се променя. Не изчезва. Просто сменя форма.
„Какви доказателства имаш?“
Вивиан се наведе.
„Записи. Договори. И нещо още по-лошо.“ Тя прошепна. „Маргарет не е само длъжник. Тя е участвала. Със съзнание. И има момент, в който е предала Лукас, преди Лукас да предаде теб.“
Клер се стресна.
„Как?“
Вивиан не отговори веднага. Само каза:
„Ако искаш да знаеш, ела утре. С адвоката си. Но без Нора.“
Клер се усмихна леко.
„Нора винаги е с мен.“
Вивиан въздъхна.
„Тогава си готова за война.“
Клер стана.
„Аз вече съм във война.“
Тя се обърна и тръгна. Вивиан остана да гледа след нея, като жена, която не е сигурна дали току-що е загубила или е спечелила.
Клер се приближи до Даниел и Нора.
„Чухте ли?“ попита тихо.
Даниел кимна.
„Достатъчно.“
Нора присви очи.
„Тази жена играе.“
„Всички играят.“ Клер каза тихо. „Разликата е, че аз вече знам правилата.“
Глава четиринадесета
На следващия ден всичко се ускори.
Даниел подаде сигнал с флашката от Оливър и с допълнителните доказателства. Вивиан, както беше обещала, изпрати пакет. Не лично. Чрез куриер. Вътре имаше копия на договори, записи от разговори, и списък с имена, които изглеждаха като част от мрежа.
И имаше едно писмо, което промени всичко.
„Клер, ако четеш това, значи вече са започнали да те мачкат. Истината е проста. Маргарет е обещала апартамента на Ричард много преди Лукас да вземе заемите. Тя го направи, защото Ричард я държи с доказателство, че тя е присвоила пари от общ семеен фонд преди години. Пари, които Лукас не знае. Тя ги е вложила в схема, за да изглежда богата. Загубила е. И вместо да признае, е започнала да продава всички около себе си.“
Клер прочете това и усети как последната илюзия се разпада. Маргарет не беше силна. Тя беше отчаяна. А отчаянието е най-опасното.
Точно тогава Маргарет се появи в апартамента. Този път без увереност. С разрошена коса и очи, които хвърляха искри.
„Какво направи?“ изсъска тя.
Клер стоеше до масата. Нора беше до нея. Ема беше в другата стая, но слушаше. Лукас беше там, блед, защото Даниел го беше изпратил да си вземе вещи и да не остава сам.
„Аз?“ Клер говореше спокойно. „Аз се защитих.“
Маргарет се приближи към Лукас.
„Ти!“ Тя го хвана за яката. „Ти ли говори?“
Лукас я погледна. В очите му имаше болка.
„Мамо… защо?“
Маргарет потрепери.
„За да те спася.“
Лукас поклати глава.
„Не.“ Гласът му беше дрезгав. „Ти го правеше за себе си. Ти ме остави да мисля, че аз съм виновен за всичко. А ти…“
Маргарет изкрещя:
„Аз съм ти майка!“
„И затова трябваше да ме пазиш от такива като Ричард!“ Лукас избухна. „А ти ме бутна при него!“
Маргарет се завъртя към Клер.
„Ти му обърна главата. Ти го направи срещу мен.“
Клер я погледна.
„Не. Ти го направи срещу теб.“
Маргарет се разплака. Но сълзите ѝ не бяха молба. Бяха ярост.
„Те ще ме унищожат!“ изкрещя тя. „Ти не разбираш! Ричард… той ще…“
„Ще какво?“ Клер попита тихо.
Маргарет млъкна. Осъзна, че почти е казала твърде много.
Нора се усмихна тънко.
„Кажи го, Маргарет. Вече не можеш да се криеш.“
Маргарет се обърна към вратата, сякаш искаше да избяга. Но тогава се чу звънец.
Клер погледна през шпионката.
Двама мъже. В костюми. Не бяха онези от снощи, които чукаха грубо. Тези бяха по-опасни. Защото изглеждаха законни.
Клер отвори само леко.
„Какво искате?“
„Търсим Маргарет.“ Гласът беше учтив. „Имате ли я тук?“
Маргарет пребледня и се дръпна назад.
Клер усети как сърцето ѝ бие, но не се паникьоса.
„Кои сте вие?“
„Имаме документи.“ Мъжът подаде папка.
Нора се приближи и погледна.
„Това са хората на Ричард“, прошепна тя.
Маргарет изкрещя:
„Не ме давайте!“
Лукас се вцепени.
Клер пое въздух и каза на висок глас към мъжете:
„Тук има подадени сигнали и разследване. Ако сте упълномощени, покажете официално удостоверение и ще говорите с адвоката ми. Иначе напуснете.“
Мъжът се усмихна.
„Вие сте смела.“
„Не.“ Клер отвърна. „Аз съм собственик.“
Мъжете се спогледаха. Единият извади телефон и направи обаждане. Чу се тих разговор.
После мъжът кимна.
„Добре. Ще се върнем.“
И си тръгнаха.
Маргарет се свлече на дивана като парцалена кукла.
„Виждаш ли?“ прошепна тя. „Той идва. Той винаги идва.“
Клер я погледна дълго.
„Тогава ще го посрещнем.“
Глава петнадесета
Последните дни бяха като ураган.
Даниел работеше без спиране. Оливър даде официални показания. Майкъл стоеше до него. Вивиан се появи веднъж, само за да подпише декларации и да предостави още доказателства. Не беше герой. Беше човек, който иска да оцелее. Но понякога това стига.
Ричард опита още веднъж да се свърже с Клер. Прати съобщение.
„Ще ти дам двойно, ако подпишеш.“
Клер не отговори.
После дойде ново.
„Ще ти взема всичко, ако не подпишеш.“
Клер пак не отговори.
Мълчанието беше нейната нова сила. Тя не се опитваше да го убеждава. Не се опитваше да преговаря. Просто вървеше по правилата, които вече беше научила.
Накрая, една сутрин, Даниел се обади.
„Имаме развитие.“
Клер седеше на масата с чаша чай, която отдавна беше изстинала.
„Какво?“
„Има заповед.“ Даниел говореше бързо, но ясно. „Започва официално разследване срещу Ричард и свързаните лица. Има претърсвания. Има изземване на документи. Има задържани.“
Клер усети как ръцете ѝ се отпускат.
„А Маргарет?“
Настъпи пауза.
„Маргарет също е призована. Има данни за участие. Но…“ Даниел въздъхна. „Тя е в паника. Може да се опита да избяга или да направи глупост.“
Клер затвори очи.
„Ще дойда.“
Когато пристигнаха в кантората, Маргарет беше там. Не в червено сако. Не като царица. Беше в обикновено палто, със смачкани ръце, с очи, които за първи път изглеждаха като на човек, който е изгубил всички карти.
Лукас стоеше до нея. Не я държеше. Просто беше там.
Клер влезе и Маргарет вдигна глава.
„Ти спечели“, прошепна Маргарет.
Клер я погледна.
„Не.“ Гласът ѝ беше тих. „Аз просто спрях да губя.“
Маргарет се засмя тъжно.
„Аз исках да бъда силна.“
„Ти искаше да бъдеш непобедима“, отвърна Клер. „Силата не е това. Силата е да признаеш, че си сгрешила, преди да потопиш всички.“
Маргарет затвори очи.
„Твърде късно.“
Даниел влезе и каза:
„Маргарет, ако съдействаш, ще има шанс да смекчиш последствията. Ако не, те ще бъдат тежки.“
Маргарет погледна към Лукас, после към Клер.
„Ще ме мразиш ли?“ попита тя с глас, който едва се чуваше.
Лукас потрепери. После каза:
„Не знам. Но вече няма да ти позволя да управляваш живота ми.“
Маргарет се разплака. Този път сълзите бяха истински. Не оръжие.
Клер гледаше и усещаше странна празнина. Някога тя беше мечтала да чуе от Маргарет признание. Сега, когато го виждаше, то не ѝ носеше сладост. Само тиха умора.
„Клер“, каза Даниел. „Има още нещо. За това право, което Оливър спомена.“
Клер се напрегна.
„Какво?“
Даниел извади папка.
„Вашата баба е имала дял в старо дружество за имоти. Не като бизнес, а като наследствено право. Това право е било споменато в стар документ, който е бил в архива към имота. Ричард е разбрал и е решил, че ако вземе апартамента, може да претендира и за този дял. Това са пари. Големи пари.“
Клер се почувства като човек, който открива, че домът му е бил карта в чужда игра.
„И сега?“
Даниел се усмихна леко.
„Сега, ако разследването докаже измамата, това право ще остане ваше. И ние ще го защитим.“
Клер пое въздух. Не искаше богатство. Но ако богатството можеше да стане инструмент да се освободи, тя щеше да го използва.
Ема влезе тихо и се приближи.
„Клер…“ прошепна тя. „В университета ми казаха, че мога да кандидатствам за по-добри условия по кредита. Ако имам доказателство за натиск и опит за измама.“
Клер я прегърна.
„Ще имаш.“
Майкъл стоеше до вратата и гледаше, сякаш не вярваше, че е част от нещо добро. Клер се обърна към него.
„Благодаря.“
Майкъл кимна.
„Понякога човек трябва да избере на коя страна да бъде, иначе остава на страната на страха.“
Клер усети, че това е истина.
Глава шестнадесета
Мина време. Не дни. Не седмица. Време, в което раните започват да сърбят, защото се затварят.
Ричард беше изчезнал за малко, после се появи в новините като име в разследване. Не Клер го унищожи. Истината го удари от всички страни. Документите, записите, показанията. Мрежата започна да се разпада, защото хората вътре започнаха да се спасяват.
Маргарет подписа споразумение. Призна част от вината. Даде информация. Не за да стане добър човек, а за да намали удара. Но дори това беше нещо. Тя вече не беше непобедима.
Лукас започна да ходи на консултации. Даниел настоя. Не защото е мил, а защото знаеше, че без промяна Лукас ще се върне в същия кръг.
Клер подаде молба за развод. Не с омраза. С ясна граница. Лукас не се бореше. Сякаш и той беше разбрал, че това не е наказание. Това е последица.
Една вечер, когато всичко беше по-тихо, Клер седеше в хола. Същия хол, който Маргарет беше обикаляла като собствен.
Сега холът беше нейният отново. Не като документ. Като усещане.
Ема беше в кухнята и учеше. Нора седеше на пода с чаша чай и се смееше на нещо, което Ема беше казала. Смехът този път не беше заплаха. Беше живот.
Клер погледна ключовете си. Металът вече не беше студен.
Телефонът ѝ иззвъня. Даниел.
„Имаме окончателно решение.“ Гласът му звучеше доволен. „Опитите за продажба са признати за нищожни. Пълномощното е фалшиво. Няма правно действие. И разпореждането с имота е забранено за всички страни, освен вас. Апартаментът е защитен.“
Клер затвори очи.
„Благодаря.“
„Не благодарете на мен.“ Даниел се усмихна, тя го чу в гласа му. „Благодарете на себе си. Малко хора издържат на такъв натиск.“
Клер затвори разговора и остана да седи в тишина.
Нора я погледна.
„Е?“
Клер се усмихна.
„Свърши.“
Нора се усмихна широко.
„Не. Започва. Свърши кошмарът. Започва животът.“
Ема се приближи, държейки тетрадка.
„Клер, може ли да остана още малко? Само докато приключа семестъра. Обещавам, че ще помагам. И…“ Тя се поколеба. „И ще си плащам всичко, което мога.“
Клер я прегърна.
„Остани. Това е дом, не крепост. А домът е място, където се лекуваш.“
Ема се разплака тихо, този път от облекчение.
Клер погледна през прозореца. Светът отвън беше същият. Но вътре всичко беше различно.
Тя си спомни момента, когато Маргарет беше казала: „Продаваме твоя апартамент, Клер!“
Тогава това беше присъда.
Сега беше смешна заблуда.
Клер стана и отиде до вратата. Погледна ключалката. Докосна я леко. Не като човек, който се страхува да я загуби. А като човек, който знае, че никой вече няма право да я отключва без покана.
В този момент телефонът ѝ получи последно съобщение. От Лукас.
„Не очаквам прошка. Само искам да знаеш, че за първи път в живота си виждам колко съм бил сляп. Пази се. И… благодаря, че не ми позволи да те унищожа.“
Клер прочете. Сърцето ѝ не се разтопи. Но и не се втвърди.
Тя просто остави съобщението да бъде това, което е. Късно осъзнаване.
После се обърна към Нора и Ема.
„Хайде“, каза тя. „Да вечеряме.“
И в този прост жест, в тази обикновена вечеря, имаше победа.
Не победа над Маргарет. Не победа над Ричард. Не победа над Лукас.
Победа над страха.
И най-добрият край не беше в съдебното решение, нито в извиненията.
Най-добрият край беше, че Клер си остана в дома си, но вече не като жена, която чака някой да я спаси.
А като жена, която знае, че никой няма право да я продава.