## Глава първа
Майка ми ме остави в сиропиталище, когато бях на пет. Мръсните ми дрехи бяха натъпкани в найлонова торбичка от супермаркет. Спомням си как ѝ виках по име. Тя не се обърна.
Осиновиха ме веднъж, после ме върнаха като „неудобна“. Но аз пораснах и си изградих живот.
Една вечер се прибрах късно от работа, отворих вратата, включих лампата и едва не припаднах. Дъщеря ми прегръщаше млада жена, която никога не бях виждала.
После жената се обърна.
Разпознах я мигновено.
Не я бях виждала от десетилетия, а лицето ѝ пак беше в паметта ми, като белег, който не избледнява. Същата линия на устните, същият поглед, който някога се плъзна по мен като лед и ме остави зад една врата, без да я интересува дали ще оцелея.
Пребледнях. Усетих как подът се люшва, но се насилих да не падна.
Елица ме погледна щастливо, сякаш е донесла подарък.
„Мамо, запознай се. Това е Теодора. Помага ми.“
Помага ми.
Думите ме удариха по-силно от шамар. Защото никой не „помага“ така, без да вземе нещо.
Теодора се усмихна, сякаш сме стари приятелки.
„Здравей, Мария“, каза и произнесе името ми така, както го произнасяше в детството ми, преди да ме изтръгне от себе си като плевел.
Елица се стресна.
„Откъде… откъде знаеш името ѝ?“
Теодора не се смути. Вдигна рамене, сякаш е най-естественото.
„Знам много неща.“
И тогава осъзнах, че тази вечер няма да завърши спокойно.
Няма да завърши и животът ми такъв, какъвто си мислех, че е.
## Глава втора
Елица беше на прага на университета и напоследък сякаш живееше в собствена вселена. Влизаше, излизаше, говореше по телефона тихо, а очите ѝ светеха от мечти.
Аз мечти нямах. Имах кредит за жилище, който тежеше на гърба ми като каменен чувал.
Имах работа, която ме изцеждаше, и мъж, който в последно време ставаше все по-мълчалив.
Стефан седеше в кухнята, когато влязохме. Чуваше се само тиктакането на стенния часовник и шумът на хладилника. На бюфета стоеше купа с ябълки, които никой не ядеше.
Стефан вдигна глава, видя Теодора и изражението му се промени толкова бързо, че ми се сви стомахът.
Не беше изненада.
Беше страх.
„Ти ли си“, прошепна той.
Елица се засмя.
„Вие се познавате ли?“
Стефан преглътна. Очите му прескочиха към мен, после към Теодора, после надолу, сякаш търсеше място да се скрие.
„Случайно“, каза глухо. „Отдавна.“
Теодора пристъпи вътре, без да пита. Свали си палтото и го преметна на облегалката, все едно домът ми е и неин.
„Не се притеснявайте“, каза меко. „Не идвам да развалям нищо. Идвам да го поправя.“
Думата „поправя“ ме разсмя вътрешно. Искаше ми се да ѝ кажа, че някои неща не се поправят, само се прикриват, докато не избухнат.
Елица седна до нея като дете до учителка.
„Теодора работи с една фондация. Дават стипендии. Представяш ли си, мамо? Казаха, че мога да кандидатствам. И да стажувам при адвокати.“
Адвокати.
Стефан се размърда неспокойно. Аз усетих как в тялото ми се натрупва студ.
„Коя фондация?“, попитах.
Теодора се усмихна, но в усмивката ѝ нямаше топлина.
„На Румен.“
Името падна между нас като нож.
Стефан пребледня. Елица не разбра нищо, но видя напрежението и очите ѝ се разшириха.
„Кой е Румен?“
Аз знаех едно. Ако този човек стои зад това, значи животът ми е на път да се разпадне.
А най-лошото беше, че още не знаех защо.
## Глава трета
След като Елица се прибра в стаята си, аз затворих кухненската врата и се обърнах към Теодора.
„Какво искаш?“
Стефан стоеше до мивката, стискаше ръба ѝ така, сякаш ако го пусне, ще падне.
Теодора огледа кухнята ми с любопитство, като човек, който разглежда чужда собственост и решава дали си струва.
„Няма да започнем така“, каза тя спокойно. „Нека бъдем разумни.“
„Разумна бях, когато бях на пет и те молех да не ме оставяш“, изсъсках. „Ти не се обърна. Сега не ми говори за разум.“
Тя не трепна.
„Тогава бях… друго момиче.“
„И сега си друго?“, попитах и усетих как ми се насълзяват очите от яд, не от болка. Болката бях изживяла. Ядът беше останал.
Теодора въздъхна.
„Знам, че ме мразиш. Имаш право. Но не съм дошла да ти искам прошка. Дошла съм да ви предупредя.“
Стефан издаде звук, който приличаше на задавяне.
„За Румен“, прошепна той.
Теодора кимна.
„Да. За Румен. И за онова, което той смята, че му принадлежите.“
„Ние не принадлежим на никого“, казах.
Тя ме погледна дълго.
„Така си мислиш. Но когато човек има пари и влияние, светът започва да се държи все едно е негов. Особено съдът. Особено банките. Особено хората, които имат тайни.“
Погледът ѝ се плъзна към Стефан. И в този миг разбрах, че тя не е дошла само заради мен.
Тя беше дошла заради него.
„Какви тайни?“, попитах.
Стефан отвърна лицето си.
„Мария…“
„Не“, прекъснах го. „Тази вечер няма да ми говориш с половин уста. Ако има нещо, което не знам, ще го чуя. Сега. Пред нея, щом тя вече го знае.“
Стефан притвори очи, сякаш се моли да се събуди.
„Имам дълг“, каза накрая.
Тишината се сгъсти. Аз усетих как кръвта ми се дръпва от лицето.
„Какъв дълг? Ние имаме кредит за жилище. Едва го плащаме. За какво говориш?“
Той преглътна.
„Не е банков. Не е към… хора, които изпращат писма. Към хора, които идват.“
Теодора се усмихна леко, като човек, който вече знае развръзката.
„И Румен е един от тези хора“, каза тя.
Стефан не отрече.
Аз се хванах за стола, за да не падна.
„Колко?“, прошепнах.
Стефан се разтрепери.
„Достатъчно, за да ни вземат жилището. Достатъчно, за да ме съсипят. Достатъчно, за да поискат… Елица.“
Казах си, че не съм чула правилно.
„Какво значи да поискат Елица?“
Теодора се наведе напред.
„Значи точно това“, каза. „И ако не разбереш навреме какво се случва, може да я загубиш. По един или друг начин.“
И аз разбрах, че кошмарът ми не се връща само от миналото.
Той идва и за бъдещето ми.
## Глава четвърта
Не спах цяла нощ. Стефан беше в хола, седеше на дивана като наказан ученик. Аз обикалях кухнята, вадех чаши, прибирах ги, бършех плота, после пак го бършех.
Елица спеше зад вратата си, невинна, спокойна, без да знае, че около нея се плете мрежа.
На сутринта, когато я изпратих до университета, се усмихвах насила.
„Всичко наред ли е?“, попита тя.
„Да“, излъгах. „Просто съм уморена.“
Тя ме целуна по бузата.
„Теодора каза, че ще ми уреди среща с адвокат. За стаж. Представяш ли си?“
Стиснах волана така силно, че пръстите ме заболяха.
„Представям си“, казах. „И точно за това трябва да внимаваме.“
Тя се намръщи.
„Не започвай да се страхуваш от всичко, мамо. Това е шанс.“
Шанс.
Думата прозвуча като капан.
Върнах се у дома и намерих Теодора в хола. Беше направила кафе. Седеше спокойно, като човек, който никога не е изоставял дете.
„От кога си в живота на дъщеря ми?“, попитах.
Тя остави чашата.
„От няколко седмици.“
„Как я намери?“
„Тя ме намери.“
„Не лъжи.“
Тя ме погледна с лека досада.
„Добре. Аз я намерих. Чрез университета. Чрез хората около нея.“
„Защо?“
Теодора се наведе и за първи път видях нещо като умора в очите ѝ.
„Защото Румен се сети за теб“, каза. „И когато Румен си спомни за някого, това никога не е случайно.“
„Кой е той за мен?“
Теодора замълча. Взря се в чашата, сякаш в кафето има отговор.
„Твоят баща“, каза накрая.
Светът се наклони.
„Не“, прошепнах. „Нямам баща. Имам празно място.“
„Имаш“, каза тя. „И това празно място е човек, който не обича празни места. Той обича да притежава. Дори когато е късно.“
„Защо сега?“, попитах.
„Защото е болен“, каза Теодора. „И защото се страхува, че след него ще остане хаос. Иска да подреди наследството си. Иска… да остави името си на някого.“
Аз се засмях горчиво.
„И си спомни за мен. За детето, което остави без нищо.“
Теодора сви устни.
„Той не знаеше за теб дълго време. Аз… аз мълчах.“
„Мълчала си“, повторих и гласът ми стана остър. „Ти ме остави, после си мълчала. Сега идваш да ме предупреждаваш, сякаш си спасител.“
„Не съм спасител“, каза тя тихо. „Аз съм виновната. Но ако не ви предупредя, ще стана и съучастник.“
В този миг Стефан влезе, с подпухнали очи. Изглеждаше като човек, който вече е загубил.
„Той ми звъня“, каза. „Румен. Иска среща.“
Аз се обърнах към Теодора.
„Какво ще иска от нас?“
Тя не ми отговори веднага.
„Ще иска да се съгласите“, каза накрая. „И ако не се съгласите, ще ви принуди.“
И аз разбрах, че през следващите дни ще ми се наложи да правя избори, които никой не би трябвало да прави.
## Глава пета
Стефан ми призна всичко, но на парчета, като човек, който се страхува да произнесе истината наведнъж, за да не се разпадне.
Преди година беше вложил пари в „сигурна“ сделка чрез познат. Обещавали му печалба, обещавали му, че ще ни помогне да изплатим кредита по-бързо.
Стефан не беше лош човек. Беше уплашен човек. А уплашените хора правят глупости, за да се почувстват силни.
Сделката се оказала измама. Парите изчезнали. После дошли хората. Първо с любезни думи, после с намеци, после със заплахи.
„Опитах да се оправя“, каза той, без да ме гледа. „Исках да ти спестя.“
„Ти не ми спести“, отвърнах. „Ти ме вкара в яма.“
Теодора слушаше мълчаливо.
„Румен се появи като спасител“, продължи Стефан. „Предложи да покрие част от дълга. Но срещу услуга.“
„Каква услуга?“, попитах, макар да усещах отговора като трън.
„Да го запозная с Елица. Да я насоча. Да я приближа.“
В този миг ми се стори, че въздухът в стаята изчезва.
„Ти си използвал дъщеря ни?“, прошепнах.
Стефан се разплака. Истински. Срамно. Жалко.
„Не знаех какво да правя. Бях притиснат. Казаха, че ако не… ако не, ще ви останеш без дом. А после…“
„А после какво?“, попитах.
Той прехапа устна.
„После разбрах, че не става дума само за стаж. Румен има план.“
Теодора кимна.
„План да направи от нея наследник“, каза тя.
„Тя не е негова“, изсъсках.
„Той ще твърди, че е“, каза Теодора.
Аз се изправих рязко.
„Как така?“
Теодора погледна към Стефан, после към мен.
„Ще каже, че си го измамила. Ще каже, че си скрила детето. Ще каже, че ти си виновна. И ще намери свидетели. Ще намери документи. Ще намери адвокати.“
Елица учеше право. Мечтаеше за справедливост. А сега справедливостта се готвеше да я ухапе.
„Как го спираме?“, попитах.
Теодора се усмихна тъжно.
„Не го спираш с молби. Спираш го с доказателства. И с хора, които не се продават.“
„Като кои?“
Тя каза име.
„Гергана.“
„Коя е Гергана?“
„Адвокат“, каза Теодора. „От най-добрите. И от малкото, които не се страхуват. Но има цена.“
„Всичко има цена“, прошепнах.
И в този миг почувствах, че животът ми отново се превръща в борба за оцеляване.
Само че този път не бях сама в сиропиталището.
Този път залогът беше дъщеря ми.
## Глава шеста
Още същия ден отидох при Гергана. Не знаех къде живее, не знаех къде работи. Теодора ми даде адрес на малък кабинет в стара сграда, където коридорът миришеше на прах и страх.
Гергана беше жена с къса коса и поглед като нож. Нямаше излишни движения, нямаше излишни думи.
„Вие сте Мария“, каза, без да пита.
„Да.“
„Седнете.“
Седнах. Ръцете ми трепереха.
„Теодора ме предупреди“, каза Гергана. „И ако сте дошли да плачете, няма да ви слушам. Ако сте дошли да се биете, ще ви кажа как.“
Сърцето ми се сви от облекчение и ужас едновременно.
„Искам да се бия“, казах.
Гергана кимна.
„Първо ми кажете всичко. Без героизъм. Без украсяване. Истината. За сиропиталището, за осиновяването, за документите, за това дали има някакви следи от баща.“
Разказах. Думите излизаха трудно. Понякога ми пресъхваше гърлото и Гергана ми подаваше вода, без да ме гледа мило. Милост не ми трябваше. Трябваше ми стратегия.
Когато свърших, тя се облегна назад.
„Румен има два пътя“, каза. „И двата са мръсни. Единият е да ви натисне финансово, докато се предадете. Другият е да ви атакува правно и да ви направи да изглеждате като лъжкиня, която е лишила човек от дете.“
„Аз не съм го лишавала“, прошепнах.
„Не е важно какво сте“, каза Гергана. „Важно е какво ще докажат.“
„Какво можем да докажем ние?“
Гергана ме погледна право в очите.
„Че той знае за вас отдавна. Че има връзки с хората, които са ви осиновявали и връщали. Че има роля в дълговете на Стефан. Че всичко е схема.“
„А Теодора?“
Гергана се усмихна леко, без радост.
„Теодора е ключ. И опасност.“
„Защо опасност?“
„Защото хората, които са виновни, понякога се обръщат обратно“, каза Гергана. „Под натиск. Под страх. Под обещания.“
Сърцето ми се сви.
„Тя каза, че иска да ни предупреди.“
„Може“, каза Гергана. „И може утре да я принудят да свидетелства срещу вас.“
Аз се изправих.
„Тогава какво правим?“
Гергана взе папка и я отвори.
„Започваме с най-лесното. Банката. Вашият кредит за жилище. Ще се опитат да ви натиснат там. Ще проверя дали няма незаконни промени по договора. Ако има, ще ги използваме.“
„А Елица?“
Гергана затвори папката с твърд звук.
„Елица няма да ходи на никакви срещи сама. И ще спре да се доверява на непознати с „възможности“. Особено когато възможността носи името на човек като Румен.“
Излязох от кабинета с една мисъл.
Елица няма да ми прости, ако я дръпна назад.
Но ако не я дръпна, може да я загубя.
## Глава седма
Елица реагира така, както реагират младите, когато истината им се струва като верига.
„Ти просто ревнуваш!“, извика тя, когато ѝ казах да не се вижда повече с Теодора.
„Не ревнувам“, казах и се опитах да запазя спокойствие. „Опитвам се да те пазя.“
„Пазиш ме от какво? От стипендия? От стаж? От бъдеще?“
„От хора, които искат да те използват.“
Тя се изсмя.
„Вие всички ме използвате. Татко иска да съм послушна. Ти искаш да съм уплашена. А аз искам да живея.“
Тези думи ме удариха. Защото и аз някога исках да живея, но живеех в режим на оцеляване.
„Елица“, казах тихо. „Теодора е… човек от моето минало. И това минало не е безопасно.“
Тя замълча. Погледът ѝ се промени, но упорството не изчезна.
„Тогава ми кажи“, каза. „Кажи ми истината. Не ме дръж като дете.“
И аз ѝ казах. Не всичко. Не можех. Но достатъчно.
Казах ѝ за сиропиталището. За торбичката. За осиновяването, което ме върна. За това, че Теодора е майка ми.
Елица пребледня. Очите ѝ се напълниха със сълзи.
„Тя… тя е баба ми?“, прошепна.
„Да.“
„Но тя е толкова…“
„Млада“, довърших. „Да. Родила ме е много рано.“
Елица седна на стола и стисна главата си.
„Защо не ми каза?“
„Защото не исках това да те докосне.“
Тя вдигна глава и ме погледна с болка, която ме накара да се разплача.
„А сега ме докосва“, каза. „Сега ме прегръща. И ти ми казваш да бягам.“
„Да“, прошепнах. „Защото когато те прегръща, не знам дали го прави от любов… или от вина.“
Елица се изправи рязко.
„Аз ще реша“, каза. „Аз ще реша какво е.“
„Не“, казах по-твърдо. „Не когато има Румен. Не когато има дългове. Не когато има съд.“
Тя ме изгледа, сякаш съм чужда.
„Ти просто се страхуваш“, каза.
„Да“, признах. „Страхувам се. И имам право. Защото съм виждала как хората изчезват от живота ти без да се обърнат.“
Елица не отговори. Влезе в стаята си и затръшна вратата.
А аз останах пред нея и се чудех дали току-що не съм изгубила дъщеря си по начин, който не може да се поправи.
И тогава телефонът ми звънна.
Непознат номер.
Отговорих.
„Мария“, каза мъжки глас, спокоен и тежък. „Време е да поговорим. Не ме карай да чакам.“
Не беше нужно да ми казва кой е.
Гласът му носеше власт, която не пита.
„Румен“, прошепнах.
„Точно така“, каза той. „Утре. Ще дойдеш сама.“
„Няма да дойда сама“, казах и гласът ми трепереше.
Той се засмя тихо.
„Тогава ще дойда аз. И ще говорим пред Елица.“
И затвори.
Тишината след това беше по-страшна от всяка заплаха.
## Глава осма
На следващия ден Румен дойде.
Не с охрана, не с показност. Дойде с едно палто, с един куфар и с усмивка, която изглеждаше като учтивост, но миришеше на контрол.
Елица беше вкъщи. Беше се затворила в стаята си, но когато чу гласа му в коридора, излезе.
Румен я огледа внимателно и очите му светнаха, сякаш гледа скъпоценност.
„Елица“, каза. „Колко си пораснала.“
Тя се дръпна.
„Откъде знаете името ми?“
„Знам много неща“, повтори той същото като Теодора и ми стана ясно, че са като две ръце на един и същи човек.
Аз стоях между тях.
„Кой сте вие?“, попита Елица.
Румен се усмихна и погледна към мен.
„Кажи ѝ“, каза тихо.
„Не“, отвърнах.
„Тогава аз ще кажа“, каза той. „Аз съм човекът, който може да ви помогне.“
„Ние не искаме помощ“, казах.
Румен се разсмя меко.
„Всеки иска помощ, когато дойде сметката“, каза. „А при вас сметката идва бързо.“
Погледът му падна върху Стефан, който стоеше като сянка в хола.
„Стефан“, каза Румен. „Как си? Още ли вярваш, че можеш да избягаш от дълга?“
Елица се обърна към Стефан.
„Какъв дълг?“
Стефан мълчеше. Аз усетих, че ако не кажа, Румен ще каже така, както му е удобно.
„Имаме проблеми“, казах. „Финансови.“
„Проблеми“, повтори Румен и се засмя. „Това е сладка дума. Проблемът е, че банката няма милост. А хората, на които Стефан дължи, нямат търпение.“
Елица пребледня.
„Татко…“
Стефан отвърна поглед.
Румен отвори куфара и извади папка. Постави я на масата като подарък.
„Ето решението“, каза. „Аз покривам всичко. Дълга. Част от кредита за жилище. Осигурявам спокойствие.“
„И какво искате?“, попитах и гласът ми беше студен.
Румен се наведе леко.
„Елица да стане част от моята фондация“, каза. „Да учи. Да стажува. Да бъде лице. Да бъде… семейство.“
„Това е изнудване“, изсъсках.
„Това е предложение“, отвърна той спокойно. „Изнудване е, когато няма избор. А аз ви давам избор.“
Елица гледаше папката като змия.
„Защо аз?“, прошепна тя.
Румен се усмихна.
„Защото имаш талант. Защото имаш ум. И защото…“ Погледът му се забоде в мен. „Защото е време истината да си намери мястото.“
„Каква истина?“, попита Елица.
Аз направих крачка напред.
„Ти няма да говориш с нея“, казах на Румен.
Той не повиши тон. Това беше по-страшно.
„Мария“, каза тихо. „Аз съм ти баща.“
Думите паднаха в стаята като тежък камък.
Елица издаде звук, нещо между въздишка и вик.
Стефан затвори очи.
Аз стоях и усещах как нещо в мен се откъсва.
Румен се изправи.
„И ако ти не искаш да ме признаеш, това е твоят избор“, каза. „Но аз имам право да познавам внучката си. Имам право да я направя част от живота си.“
„Ти нямаш право“, казах през зъби.
Румен се усмихна.
„Съдът ще реши“, каза. „А съдът обича документите. И обича парите.“
И си тръгна, оставяйки папката на масата като бомба, която тиктака.
Елица се обърна към мен с очи, пълни със страх и гняв.
„Това вярно ли е?“, прошепна.
Аз не можех да отрека, без да излъжа.
„Не знам“, казах. „Но ще разбера.“
И точно тогава разбрах, че вече няма връщане назад.
Започна войната.
## Глава девета
Гергана реагира бързо. Сякаш беше чакала точно този момент.
„Ще ви ударят с иск“, каза тя по телефона. „Ще искат признание на бащинство със задна дата, ще искат достъп до Елица, ще искат контрол чрез пари.“
„Може ли да го направи?“, попитах.
„Всичко може да се опита“, каза тя. „Въпросът е как ще го спрем.“
„Имам ли шанс?“
„Имаш шанс, ако намерим истината за миналото ти“, каза Гергана. „И за ролята на Теодора.“
Когато се прибрах, Теодора беше пред входа. Стоеше сама, с ръце в джобовете, без усмивка.
„Той беше при вас“, каза.
„Да“, отвърнах. „И каза, че е баща ми.“
Теодора затвори очи.
„Той е.“
Думите ме прерязаха.
„Значи си знаела“, прошепнах.
Тя отвори очи и ме погледна с нещо като отчаяние.
„Знаех кой е. Но не знаех какъв ще стане. Мислех, че ще изчезне. Мислех, че като те оставя… ще те спася.“
„Спасяваш?“, изсмях се горчиво. „Като ме хвърляш в сиропиталище?“
Теодора преглътна.
„Бях сама. Бях наивна. Бях уплашена.“
„И сега пак си уплашена“, казах. „Само че сега страхът ти може да ми вземе детето.“
Теодора потрепери.
„Няма да го позволя“, каза тихо.
„Как?“, попитах. „С какво? Със същата смелост, с която не се обърна?“
Тя пребледня, сякаш ударът най-накрая я достигна.
„Ще ти дам документи“, каза. „Доказателства.“
„Какви?“
„Имам писма“, прошепна. „Имам стари бележки. Имам… доказателство, че Румен е знаел. Че е плащал. Че е уреждал.“
„Къде са?“
„При мен“, каза. „Но не тук. Скрила съм ги.“
„Дай ми ги.“
Теодора поклати глава.
„Не още“, каза. „Ако ги извадя сега, той ще разбере. Трябва да го направим умно.“
Аз стиснах зъби. Ненавиждах, че отново съм зависима от нея.
„Добре“, казах. „Но ако ме излъжеш…“
„Няма“, каза тя, и за първи път гласът ѝ трепна. „Този път няма.“
Тогава Елица излезе на стълбите. Видя Теодора и се вцепени.
„Ти…“, прошепна.
Теодора направи крачка към нея.
„Елица…“
„Не ме докосвай“, изсъска Елица и очите ѝ се напълниха със сълзи. „Ти си прегръщала мама, когато тя е била сама. После си изчезнала. Сега идваш пак. Защо?“
Теодора се разплака без звук.
„Защото съм виновна“, каза. „И защото ако не дойда, той ще ви смачка.“
„Кой?“
„Румен“, казах аз.
Елица се свлече на стъпалото.
„Той ли е…“
„Може да е“, прошепнах.
Елица затвори лице с ръце.
„Тогава кой съм аз?“, каза през плач. „Коя съм?“
Аз коленичих до нея и я прегърнах.
„Ти си Елица“, казах. „Ти си моето дете. Това е единственото, което няма да им дам.“
И в този момент разбрах, че ако искам да я запазя, ще трябва да се изправя срещу хора, които не познават граници.
Но аз също не познавах граници, когато ставаше дума за детето ми.
## Глава десета
Съдебните писма дойдоха по-бързо, отколкото очаквах. Някой звънна на вратата и ми подаде плик, който изглеждаше като обикновена хартия, но тежеше като присъда.
Румен беше подал иск. Не само за признаване на бащинство, а и за „възстановяване на връзка“, за „съдействие“, за „право на контакти“.
Гергана прегледа документите и изсумтя.
„Пише като човек, който е сигурен, че ще спечели“, каза.
„Ще спечели ли?“, попитах.
„Не, ако играем правилно“, каза тя. „Но ще се опита да ви унищожи по пътя.“
Стефан не издържа. Започна да се разпада. Един ден се прибра и хвърли телефона си на масата.
„Следят ме“, каза.
„Кой?“, попитах.
„Хората на Румен. А може и другите. Не знам вече кой е кой.“
Елица се беше затворила в себе си, но не се отказа от университета. Напротив. Вървеше още по-упорито, сякаш знанието е щит.
Една вечер я чух да плаче в стаята си. Влязох тихо.
Тя държеше учебник по право и лист, на който беше написала с големи букви:
„Истината винаги излиза.“
„Така ли?“, прошепна тя.
Седнах до нея.
„Понякога излиза“, казах. „Понякога трябва да я изтръгнеш.“
Тя ме погледна.
„Ще се борим ли?“
„Да“, казах. „И ще победим.“
Тогава тя каза нещо, което ме изплаши.
„Ако трябва, ще отида при него“, прошепна. „Ще се престоря, че го слушам. Ще разбера какво иска. Ще му взема слабостите.“
„Не“, казах рязко. „Не искам да си близо до него.“
Тя стисна челюст.
„Ти ме роди в страх, мамо“, каза тихо. „Но аз няма да живея в него.“
Думите ѝ ме пронизаха. Защото бяха истина.
И точно тогава осъзнах, че войната ни няма да се води само в съда и в банката.
Щеше да се води и в сърцето на дъщеря ми.
А там аз не можех да командвам.
## Глава единадесета
Първото заседание беше като театър, в който всички са облечени добре, но под дрехите си носят ножове.
Румен пристигна с двама адвокати. Единият беше мъж на име Светлин, с усмивка, която приличаше на извинение. Другата беше жена на име Лора, с червило като печат.
Гергана стоеше до мен, спокойна, но очите ѝ бяха остри.
„Не говори излишно“, прошепна. „Не показвай слабост. Съдът обича твърдост.“
Румен ме погледна и се усмихна, сякаш сме семейство, което просто е имало недоразумение.
„Мария“, каза тихо. „Не трябваше да стигаме дотук.“
Не отговорих.
Съдията, жена на име Радка, влезе и всички станаха. В гласа ѝ имаше умора. Тя беше виждала много такива дела. Въпросът беше кой ще ѝ даде причина да избере едната страна.
Светлин говори пръв. Говори красиво. Говори за „изгубени години“, за „сърцето на бащата“, за „желанието да поправи“.
Аз слушах и усещах как гняв се качва в гърлото ми като огън.
Когато дойде ред на Гергана, тя не говори красиво. Говори точно.
„Моят клиент“, каза тя, „е жена, която е отгледала дете сама, докато е плащала кредит за жилище и е работила до изнемога. Човекът отсреща не е проявявал интерес към нея години наред. Изведнъж се появява, когато има нужда от наследник. Това не е бащинство. Това е сделка.“
Лора се усмихна презрително.
„Имате ли доказателства?“, попита тя.
Гергана не трепна.
„Ще имаме“, каза.
Румен вдигна вежди.
„Очаквам ги“, каза спокойно.
Съдията отложи делото за следваща дата и поиска допълнителни документи. И точно когато излизахме, Лора мина покрай мен и прошепна:
„Мислиш, че си силна. Но банката вече гледа към вас. Ще останеш без дом.“
Гергана я чу. Усмихна се ледено.
„Запомни това“, каза на Лора. „Ще го използвам.“
В коридора Стефан ме настигна. Беше идвал отделно и стоеше настрани, сякаш не заслужава да е до нас.
„Мария“, каза тихо. „Лора…“
Аз се обърнах.
„Какво за Лора?“
Стефан пребледня.
„Аз… аз я познавам.“
„Всички познавате всички“, казах. „Кажи ми истината.“
Той преглътна.
„Лора беше… преди теб“, прошепна. „И… тя знае за дълга ми отдавна.“
Сърцето ми замря за миг, после пак тръгна по-силно.
„Ти си имал връзка с адвокатката на Румен?“, прошепнах.
Стефан затвори очи.
„Не сега“, каза. „Не. Но тя… тя ме държи.“
Аз се отдръпнах от него.
„Ти не просто си направил грешка“, казах. „Ти си отворил вратата на вълците.“
И разбрах, че предателството понякога идва не от омраза, а от слабост.
И слабостта е най-скъпата валута в ръцете на човек като Румен.
## Глава дванадесета
В следващите дни натискът стана финансов. Банката започна да звъни по-често, да „припомня“, да „предлага решения“, които звучаха като заплаха.
Един следобед получих писмо за „предсрочна оценка на риска“. Това беше красив начин да ми кажат, че може да променят условията.
Гергана веднага поиска договора. Разгледа го, намери странни допълнения, подписани в период, когато аз бях болна и Стефан беше ходил сам.
„Това не е законно“, каза тя. „Това е натиск.“
Стефан се срина.
„Аз подписах“, прошепна. „Казаха ми, че иначе ще стане по-зле.“
„Кой каза?“, попитах.
Той мълча.
„Стефан“, изрекох твърдо. „Кой каза?“
„Човек на Румен“, прошепна той. „Калин.“
Името ми беше непознато, но усещането беше ясно. Невидимият човек, който влиза между страниците на договора и превръща живота в примка.
Елица започна да ходи по-често в библиотеката. Прибираше се късно, но този път не беше от лекомислие. Беше от решимост.
Една вечер тя остави на масата лист.
„Прочети“, каза.
На листа беше списък.
„Възможни нарушения. Възможни конфликти на интереси. Възможни свидетели.“
Погледнах я.
„Ти… ти правиш това за нас?“
„За мен“, каза тя. „Аз съм вътре вече. Не мога да стоя и да чакам.“
Погледът ѝ беше твърд. В този момент видях не момиче, а жена.
И точно тогава Теодора се появи отново, този път разтреперана.
„Трябва да ви кажа нещо“, прошепна.
„Какво?“, попитах.
Тя сви пръсти, сякаш държи невидим предмет.
„Румен знае, че говорим с Гергана“, каза. „И ще ме принуди да свидетелствам.“
„Как?“, попитах.
Теодора пребледня.
„Има човек при мен“, прошепна. „В дома ми. Той казва, че ако не направя каквото трябва, ще кажат, че съм опасна за вас. Че съм нестабилна. Че…“
Тя спря, сякаш думата е нож.
„Че ще ми вземат детето.“
„Какво дете?“, попита Елица, объркана.
Теодора замръзна.
Аз я погледнах, усещайки как земята под мен пак се пропуква.
„Какво дете, Теодора?“, повторих.
Тя затвори очи.
„Имам син“, прошепна. „Казва се Иво.“
Елица ахна.
Аз не можех да дишам.
„Имаш син… и никога не ми каза.“
„Не можех“, плачеше Теодора. „Румен ме държеше. Всичко беше под контрол. Иво е…“
Тя спря и прошепна:
„Иво е негов.“
Тишината беше като удар.
Елица седна, като че ли краката ѝ отказаха.
„Значи…“, прошепна тя. „Аз имам чичо.“
Аз гледах Теодора и в мен се бореха две чувства. Омраза и жал.
„И сега той заплашва и теб“, казах.
Теодора кимна, треперейки.
„Да“, прошепна. „И ако падна, ще ви повлека.“
Гергана беше права.
Теодора беше ключ.
И опасност.
А аз трябваше да реша дали да я държа близо, или да я изгоня, преди да изгори всичко.
Но вече беше късно да бягам.
Трябваше да се науча да стоя в огъня.
## Глава тринадесета
Гергана предложи ход, който ми се стори безумен.
„Ще се срещнем с Калин“, каза. „И ще го накараме да говори.“
„Няма да говори“, казах.
„Ще говори, ако мисли, че печели“, отвърна тя. „Хора като него винаги търсят печалба. А ние ще му дадем примамка.“
„Каква?“
Гергана ме погледна.
„Ще му покажем, че имаме доказателства срещу Румен“, каза. „Но няма да му дадем всичко. Само толкова, че да се изплаши. И да се опита да се спаси, като предаде Румен.“
Елица слушаше и очите ѝ горяха.
„Аз мога да дойда“, каза тя.
„Не“, казах.
„Да“, каза Гергана едновременно.
Погледнах я.
„Тя е умна“, каза Гергана. „И е по-невидима за тях от теб. Те те гледат като майка. Не като играч. Тя може да бъде играч.“
Не ми хареса. Не исках дъщеря ми да става играч в мръсна игра.
Но дъщеря ми вече беше на шахматната дъска.
Срещата беше в кафе, където музиката беше тиха, а погледите бяха много. Калин беше мъж със студени очи и усмивка, която не достига до тях.
„Гергана“, каза той, сякаш се познават отдавна.
„Калин“, отвърна тя. „Да не губим време.“
Калин погледна към мен, после към Елица.
„Елица“, каза. „Значи ти си момичето.“
Елица не трепна.
„Аз съм човек“, каза спокойно. „Не съм предмет.“
Калин се засмя.
„Смела“, каза. „Харесва ми.“
„Това няма значение“, прекъсна Гергана. „Има значение какво знаеш за договора на Мария. И за натиска върху банката.“
Калин се облегна назад.
„Това са тежки обвинения“, каза. „Може да ви навлече неприятности.“
„Неприятности вече имаме“, каза Гергана. „Или ще говориш, или ще ти създадем такива, каквито не си виждал.“
Калин се усмихна.
„Заплашваш ме?“
„Информирам те“, каза Гергана и постави на масата копие от документ. „Ето един подпис. Ето една дата. Ето една несъответстваща клауза. Това е достатъчно, за да започне проверка.“
Калин се вгледа. Усмивката му избледня.
„Откъде го имате?“, попита.
Елица го гледаше без да мигне.
„Ние имаме повече, отколкото мислиш“, каза тя.
Калин се засмя кратко, нервно.
„Вие не знаете с кого си играете“, каза.
„Знаем“, отвърна Гергана. „И точно за това сме тук. Ти също знаеш. И ако си умен, ще избереш да оцелееш.“
Калин се наведе напред.
„Какво искате?“, прошепна.
„Истината“, каза Гергана.
Той погледна настрани, сякаш проверява дали някой слуша.
„Румен има хора във всичко“, прошепна. „В банката. В регистрите. В агенциите. Той не чака съдът да реши. Той решава предварително.“
„И как?“, попитах.
Калин ме погледна и за миг видях в очите му нещо като презрение.
„Слабости“, каза. „Всички имат слабости. Някой има дълг. Някой има любовница. Някой има дете. Някой има страх.“
Погледът му се спря на Елица.
„А най-лесно е, когато има млад човек, който иска бъдеще“, каза тихо. „Тогава просто му показваш врата. И го караш да вярва, че сам я е отворил.“
Елица пребледня, но не отстъпи.
„Какво искате да направите с мен?“, попита.
Калин се усмихна.
„Да те направят символ“, каза. „Да ти дадат всичко. И после да ти го вземат, ако не слушаш.“
Гергана се наведе напред.
„Дай ни нещо конкретно“, каза.
Калин въздъхна.
„Имам записи“, прошепна. „Разговори. С хората в банката. С Лора. Със Светлин. Ако ги дам, ще ме убият…“
„Никой няма да те убие“, каза Гергана студено. „Тук не сме в приказка. Но ще те смачкат. И ти го знаеш. Затова сега избираш.“
Калин преглътна.
„Ще ги дам“, каза. „Но срещу защита.“
Гергана кимна.
„Ще я получиш. Ако не лъжеш.“
Калин се изправи, хвърли пари на масата и тръгна да си ходи. Преди да излезе, се обърна към Елица.
„Внимавай“, каза. „Ти си най-ценната им играчка. И най-лесно се чупят точно играчките.“
Когато останахме сами, аз се разтреперих.
„Видя ли?“, прошепнах на Елица. „Това е.“
Тя ме погледна и в очите ѝ имаше нещо ново.
Не страх.
Ярост.
„Тогава ще ги счупя аз“, каза тихо. „Преди да счупят мен.“
И в този миг разбрах, че дъщеря ми вече не е просто заложник.
Тя се превръщаше в сила.
А това щеше да направи Румен още по-опасен.
## Глава четиринадесета
Когато Калин донесе записите, не ги даде на ръка. Подхвърли ги в пощенска кутия, сякаш са отрова. Гергана ги взе и ги слуша цяла нощ.
На сутринта ме извика.
„Имаме го“, каза.
„Какво имаме?“
„Нишка“, каза тя. „Не цялото въже. Но нишка, която може да се превърне във въже.“
Записите бяха разговори. Споменаване на промени по договори. Споменаване на „натиск“. Споменаване на „Лора“. Споменаване на „да се ускори процедурата“.
Не беше достатъчно да го вкараме в затвор. Но беше достатъчно да покажем, че Румен не е ангел.
Гергана подаде искане за проверка. Подаде сигнали. Започна да натиска институциите, както Румен натискаше нас.
И тогава се случи нещо, което не очаквах.
Теодора изчезна.
Не отговори на телефона. Не дойде. Вратата ѝ беше заключена. Съседите казаха, че не са я виждали от два дни.
Елица се паникьоса.
„Тя пак ни остави“, прошепна.
Аз не можех да дишам.
Гергана беше мрачна.
„Казах ти“, каза. „Това е рискът.“
Същата вечер получих съобщение от непознат номер.
„Не търси Теодора. Ако искаш Елица да е добре, утре ела сама.“
Прочетох го и усетих как всичко в мен кипва.
„Не“, прошепнах. „Няма да се подчиня.“
Но ако не отида?
Елица беше в кухнята, гледаше ме.
„Какво има?“, попита.
Скрих телефона.
„Нищо“, излъгах.
Тя ме изучаваше. Беше пораснала. Виждаше лъжите.
„Мамо“, каза тихо. „Не ме пази с лъжа. Пази ме с истина.“
В този миг осъзнах колко самотна е била като дете, когато никой не ѝ е казвал истината.
И колко самотна съм била аз.
Показах ѝ съобщението.
Елица пребледня.
„Ще отидеш ли?“, прошепна.
„Не знам“, казах. „Ако не отида, може да…“
„Ако отидеш сама, може да…“, прошепна тя.
Гергана взе телефона, прочете и изсумтя.
„Това е типично“, каза. „Ще те изолират. Ще те натиснат. Ще те накарат да подпишеш нещо.“
„Какво да правя?“, попитах.
Гергана погледна към Елица.
„Ти няма да отидеш сама“, каза тя. „Но ще изглежда, че отиваш сама. Ние ще сме наблизо.“
Сърцето ми туптеше.
„А ако са много?“
„Тогава ще имаме свидетели“, каза Гергана. „И ще имаме причина да поискаме мерки. Румен обича да действа тихо. Ние ще направим шума.“
Елица стисна ръката ми.
„Аз съм с теб“, прошепна.
Аз я прегърнах.
„Не“, казах. „Ти ще си далеч. Ти ще бъдеш жива и свободна. Това е най-важното.“
Тя се отдръпна и ме погледна с твърдост.
„Аз няма да бъда далеч“, каза. „Това е и моя война.“
И в този миг разбрах, че да бъдеш майка не значи да държиш детето си в клетка на страх.
Значи да го пуснеш да върви до теб.
Дори когато ти самата трепериш.
На следващия ден отидох.
## Глава петнадесета
Мястото беше паркинг на голяма сграда, където хората идват и си тръгват, без да се поглеждат. Точно там, където тайните се чувстват безопасни.
Отидох сама, поне така изглеждаше. Гергана беше наблизо. Стефан настоя да дойде, но го изгоних.
„Ти вече си направил достатъчно“, казах му.
Той пребледня, но не спореше.
Когато стигнах, Калин ме чакаше. Не сам. До него стоеше Лора.
Лора се усмихваше, както в съда.
„Мария“, каза. „Румен ще се радва, че си дошла разумно.“
„Къде е Теодора?“, попитах.
Лора наклони глава.
„Теодора е добре“, каза. „Но зависи от това колко добре ще се държиш ти.“
Аз стиснах зъби.
„Какво искате да подпиша?“
Калин извади папка.
„Споразумение“, каза. „Ти признаваш бащинството на Румен. Позволяваш на Елица да бъде част от фондацията. В замяна всички дългове се покриват. Банката спира. Животът ви става… лесен.“
„А цената?“, попитах.
Лора се усмихна.
„Послушание“, каза тихо. „И мълчание.“
Аз се разсмях горчиво.
„Вие искате да си купите внучката ми“, казах.
„Не“, каза Лора. „Искаме да я спасим от бедност. Да ѝ дадем бъдеще.“
„Тя ще си извоюва бъдещето“, казах.
Лора присви очи.
„Ти не разбираш“, каза. „Бъдещето се купува.“
„Не и моето дете“, изсъсках.
Калин се приближи.
„Подпиши, Мария“, каза. „Не бъди глупава. Мислиш ли, че можеш да се бориш с него?“
В този миг чух стъпки. Няколко души се появиха отстрани. Хора, които държат телефони. Свидетели.
Гергана.
Лора пребледня.
„Какво е това?“, изсъска тя.
Аз се изправих по-високо, отколкото се чувствах.
„Това е светлина“, казах. „Вие обичате тъмното. А аз се уморих да живея в него.“
Лора се обърна към Калин.
„Ти каза, че е сама“, прошепна.
Калин се разтрепери.
„Не е виновен той“, каза той бързо. „Не е…“
„Къде е Теодора?“, повторих.
Лора се усмихна нервно.
„Ще я видиш, когато подпишеш.“
Гергана пристъпи напред, гласът ѝ беше ясен.
„Записвам“, каза. „Записвам това изнудване. Записвам заплахата. Записвам имената ви. И ако Теодора не се появи до час, подавам сигнал за незаконно задържане.“
Лора се изсмя, но смехът ѝ беше празен.
„Не можеш да докажеш нищо“, каза.
Гергана наклони глава.
„Имам записи“, каза. „Имам и банка, която вече е под проверка. Имам и студент по право, който е по-смел от всички ви.“
Лора се стресна.
„Кой студент?“
В този миг видях Елица. Стоеше на края, в сянката, но не се криеше. Очите ѝ бяха твърди.
Лора пребледня.
„Ти не трябваше да си тук“, изръмжа тя.
Елица направи крачка напред.
„Аз не съм играчка“, каза. „Аз съм човек. И ако мислите, че ще ме купите, вие сте по-глупави, отколкото изглеждате.“
Калин се разтрепери.
„Това не е добре“, прошепна. „Румен няма да…“
И тогава телефонът на Лора звънна. Тя вдигна и лицето ѝ се промени.
„Да“, каза. „Разбирам.“
Затвори и ме погледна с омраза.
„Ти избра война“, прошепна.
„Вие я донесохте“, отвърнах.
Лора се обърна и тръгна към колата.
Калин остана за миг, погледна ме, после прошепна:
„Теодора е при Румен.“
И побягна.
Сърцето ми се сви.
Елица ме хвана за ръката.
„Ще я намерим“, каза.
„Ще я намерим“, повторих, макар да не знаех как.
Но знаех едно.
Румен вече не играеше на думи.
Той беше преминал на действие.
И аз трябваше да бъда по-бърза от него.
## Глава шестнадесета
Следващите дни бяха като кошмар, в който се будиш, но кошмарът не свършва.
Гергана подаде сигнали. Започнаха проверки. Появиха се хора, които задават въпроси. И колкото повече въпроси се появяваха, толкова по-силен ставаше натискът.
Банката внезапно „замрази“ разговорите за предсрочни промени. Някой явно ги беше предупредил, че са под наблюдение.
Но Румен не се отказа. Той не е човек, който се отказва.
Един следобед Елица не се прибра от университета навреме.
Обадих ѝ се. Не отговори.
Сърцето ми се сви така, както се свиваше, когато бях дете и чаках някой да ме потърси, а никой не идваше.
Обадих се пак. Пак нищо.
Гергана каза само едно:
„Спокойно. Мисли. Не паникьосвай. Паниката е храна за тях.“
Стефан ходеше из жилището като призрак.
„Аз съм виновен“, повтаряше. „Аз съм виновен.“
„Ако си виновен, тогава направи нещо“, казах му. „За първи път в живота си направи нещо смело.“
Той ме погледна, очите му бяха мокри.
„Какво?“, прошепна.
„Отиди при Румен“, казах. „И му кажи, че ако докосне детето ми, ще го изгориш с всички истини, които знаеш.“
Стефан пребледня.
„Той ще ме смаже.“
„Той вече те смачка“, казах. „Остава ти само да решиш дали ще лежиш на земята, или ще станеш.“
Стефан излезе. Тръгна.
Аз стоях и се молех това да не е последното му ходене.
Час по-късно Елица се върна. Беше бледа, очите ѝ бяха червени. Но беше жива.
„Къде беше?“, изкрещях и я прегърнах така силно, че тя изохка.
„Не можех да ти кажа“, прошепна.
„Защо?“
Тя ме погледна и в очите ѝ имаше страх.
„Срещнах се с Иво“, каза.
Светът се наклони.
„Сина на Теодора?“, прошепнах.
Тя кимна.
„Той ме намери“, каза. „Не аз него. Казал, че… че иска да ни помогне. Че майка му е там и че Румен я държи.“
„Иво е негов син“, прошепнах.
„Да“, каза Елица. „И точно за това може да влиза там, където ние не можем.“
„Можем ли да му вярваме?“, попитах.
Елица преглътна.
„Не знам“, каза. „Но видях нещо в очите му. Не беше като Румен. Беше… като човек, който се дави.“
„Какво каза?“
Елица се наведе към мен и прошепна:
„Каза, че Румен е написал завещание. И че ако не се подчиним, ще ни унищожи с едно движение. Но ако го изпреварим… можем да го съборим.“
„Как?“, прошепнах.
Елица погледна към Гергана, която стоеше до вратата и слушаше.
„С истината“, каза Гергана. „И с Иво.“
Сърцето ми се сви.
Да се доверя на непознат, който е син на врага ми.
Но ако не се доверя, може никога да не видя Теодора отново.
И колкото и да я мразех, тя беше ключът към моята история.
А без ключа вратата на истината остава затворена.
И тогава Стефан се върна.
Лицето му беше бяло като платно.
„Бях при него“, прошепна.
„И?“, попитах.
Стефан преглътна.
„Той каза, че Теодора ще се появи, ако… ако му дадем Елица“, прошепна. „Каза, че иначе ще… ще направи така, че университетът ѝ да се превърне в кошмар. Че ще я съсипе.“
Елица се изправи.
„Нека се опита“, каза тихо.
Иво, който стоеше в коридора и до този момент мълчеше, направи крачка напред.
„Той няма да се опита, ако му извадим едно нещо“, каза.
Погледнах го. Млад мъж, с уморени очи и ръце, които леко трепереха.
„Какво?“, попитах.
Иво вдигна поглед.
„Завещанието“, каза. „И доказателството, че е изнудвал банката. Ако това стане публично, той няма да има сила. Той живее от репутация. От страх. Ако го лишите от страха, остава само един болен човек с много врагове.“
„Как ще го вземем?“, попитах.
Иво се усмихна горчиво.
„Аз имам достъп“, каза. „Но ще ми трябват смелост и още един човек.“
Очите му се спряха на Елица.
Аз се вцепених.
„Не“, казах.
Елица ме погледна.
„Мамо“, прошепна. „Ти ме научи да оцелявам. Сега ме остави да се боря.“
И аз осъзнах, че не мога да я спра, без да я счупя.
А аз не бях отгледала дъщеря, за да я счупят.
Бях отгледала дъщеря, за да устои.
Дори срещу собствената си кръв.
## Глава седемнадесета
Планът беше прост на думи и страшен в реалността.
Иво щеше да влезе в офиса на Румен, където се пазели документите. Елица щеше да бъде „случайна“ причина да се разсее охраната, защото Румен никога не отказва да види „внучката си“. Гергана щеше да чака на линия, готова да подаде сигнал и да използва всяко доказателство.
Аз стоях у дома и се чувствах най-безсилната майка на света.
„Не мога да те пусна“, казах на Елица, докато ѝ връзвах косата, сякаш е малко момиче.
„Не ме пускаш“, каза тя. „Ти ме отгледа да вървя. Това е различно.“
Очите ми се напълниха със сълзи.
„Ако не се върнеш…“
„Ще се върна“, каза тя. „Аз не съм ти. Аз няма да изчезна без да се обърна.“
Тези думи ме прерязаха и излекуваха едновременно.
Иво стоеше до вратата.
„Обещавам“, каза той тихо. „Ще я пазя.“
Погледнах го.
„А ти?“, попитах. „Ти кого пазиш?“
Иво се усмихна тъжно.
„Пазя себе си от него“, каза. „И пазя майка си. Колкото и да е късно.“
Тръгнаха.
Минутите се влачеха като години.
Телефонът ми беше в ръката, потта се стичаше по дланта ми.
След час Гергана се обади.
„Имаме документ“, каза тихо. „Имаме част от завещанието. Имаме и бележка, която доказва натиск върху банков служител.“
„А Елица?“, попитах.
„С нея съм“, каза Гергана. „Жива е. Иво също. Но…“
„Но какво?“, гласът ми се пречупи.
„Румен ги хвана“, каза Гергана. „Видя ги на камерите. И сега ги държи вътре.“
Сърцето ми се сви.
„Какво правим?“, прошепнах.
„Правим най-страшното за него“, каза Гергана. „Вадим всичко на светло. Сега.“
„А ако…“, започнах.
„Ако той им направи нещо, това ще е краят му“, каза Гергана. „Но той няма да рискува, ако види, че губи всичко. Той е страхлив в най-дълбокото си. Той се храни от страх, но се страхува от позор.“
В този момент получих обаждане от непознат номер.
Вдигнах.
Румен.
„Мария“, каза тихо. „Елица е тук. Жива е. Но ти ми създаде проблем.“
„Пусни я“, казах и гласът ми беше като стъкло.
„Ще я пусна“, каза той. „Ако дойдеш. Сама.“
„Не.“
„Тогава ще я държа“, каза той. „И ще гледаш как мечтите ѝ се рушат.“
Стиснах зъби.
„Не можеш да ме плашиш“, казах. „Аз вече съм била в ада. Ти просто си богат човек със страх.“
Той замълча за секунда. После гласът му стана по-остър.
„Искаш война?“, прошепна.
„Ти я започна“, казах. „Аз я завършвам.“
Затворих.
Гергана ме гледаше.
„Ще отида“, казах.
„Не сама“, отвърна тя.
„Трябва“, прошепнах. „Ако искам да си върна детето.“
Гергана се приближи и сложи ръка на рамото ми.
„Ще бъдем там“, каза. „Но ти трябва да говориш така, че да го счупиш отвътре.“
„Как?“
Гергана ме погледна.
„Като му кажеш истината, която никой не му е казвал“, прошепна. „Че не може да купи любов. Че не може да купи семейство. И че неговата власт умира в момента, в който хората спрат да се страхуват.“
Аз поех дъх.
Тръгнах.
И този път не отивах като детето с торбичката.
Отивах като майка.
Отивах да си взема живота.
## Глава осемнадесета
Румен ме чакаше в голям кабинет, който миришеше на скъпа кожа и на самота. Стените бяха пълни с картини, които не значеха нищо. На бюфета имаше напитки, които не можеха да стоплят.
Елица седеше на стол в ъгъла. Ръцете ѝ трепереха леко, но очите ѝ бяха горди. До нея стоеше Иво, пребледнял, с стисната челюст.
Когато ме видя, Елица издиша.
„Мамо…“
Аз направих крачка към нея, но Румен вдигна ръка.
„Не“, каза спокойно. „Първо ще говорим.“
Погледнах го. Той изглеждаше уморен. Болестта му беше в очите, в кожата, в начина, по който дишаше. Но властта му беше жива.
„Какво искаш?“, попитах.
Румен се усмихна.
„Искам ред“, каза. „Искам да не ме унижаваш. Искам да спреш Гергана. Искам да върнеш документите.“
„Няма“, казах.
Румен присви очи.
„Тогава ще загубиш“, каза.
Аз се засмях, тихо.
„Аз съм губила, когато ти си още не си знаел какво е загуба“, казах. „Аз съм губила майка. Дом. Детство. Ти какво си губил, Румен? Поредната сделка?“
Очите му проблеснаха.
„Не говори така“, изръмжа.
„Ще говоря както искам“, казах. „Ти не си ми баща. Баща е човек, който се обръща, когато детето му плаче.“
Румен пребледня.
„Аз не знаех…“, започна.
„Знаеше“, прекъснах го. „Имаме записи. Имаме доказателства. Имаме нишка, която ще стане въже. И ще те обеси пред всички, ако продължиш.“
Иво се размърда. Елица ме гледаше като човек, който вижда майка си за първи път.
Румен се засмя, но смехът му беше празен.
„Мислиш, че ме плашиш?“, попита.
„Не“, казах. „Мисля, че те познавам. Ти се страхуваш от едно. От това да останеш сам в паметта на хората. Да бъдеш спомен като чудовище.“
Лицето му се стегна.
„Аз съм направил много“, прошепна. „Аз съм изградил…“
„Изградил си стени“, казах. „И сега стоиш зад тях и се чудиш защо никой не те обича.“
Тишината се сгъсти.
Елица прошепна:
„Ти не можеш да ме купиш.“
Румен се обърна към нея.
„Елица, аз…“
„Аз имам майка“, каза тя. „Ти имаш пари. Това не е същото.“
Румен се разтрепери. За първи път видях не бизнесмен, а човек, който губи контрол.
„Тогава защо сте тук?“, изкрещя той. „Защо идвате в живота ми, ако не искате нищо?“
Аз направих крачка напред.
„Ние не сме дошли за теб“, казах. „Ние сме дошли за Теодора. Къде е тя?“
Румен се усмихна криво.
„Тя е… в съседната стая“, каза. „Уморена. Пречупена. Каквато винаги е била.“
Вратата се отвори и Теодора излезе. Лицето ѝ беше бледо, но очите ѝ бяха живи.
Тя ме погледна. После погледна Елица.
И падна на колене.
„Прости ми“, прошепна.
Елица се вцепени. Аз стоях и усещах как миналото ми се сгромолясва в една сцена.
Румен се обърна към мен.
„Вземи я“, каза. „Вземи всички. Махайте се. Само едно искам. Не ме унищожавай.“
Гергана беше права. Той се страхуваше от позор.
Аз го гледах. Човекът, който можеше да ни съсипе, стоеше и молеше.
И тогава трябваше да избера.
Да го унищожа напълно, да го оставя без възможност да удари отново.
Или да взема победата, която ми е нужна, и да затворя вратата.
Погледнах Елица. Тя ме гледаше, чакаше да види коя съм.
Погледнах Теодора. Жената, която ме остави. И която сега беше също жертва на собствените си избори.
Погледнах Иво. Младият мъж, който се беше родил в сянка и искаше светлина.
И реших.
„Няма да те унищожа от отмъщение“, казах на Румен. „Ще те спра от защита.“
Гергана излезе от сянката. Оказа се, че е вътре. Беше дошла с полиция и с хора, които записват. Не знам как го беше направила, но беше направила невъзможното.
„Господине“, каза Гергана спокойно. „Има данни за изнудване и натиск. Ще съдействате.“
Румен пребледня. Опита да каже нещо, но думите не излязоха.
Аз хванах Елица за ръката.
„Тръгваме“, казах.
Теодора се изправи треперейки. Иво я прегърна.
Излязохме.
Навън въздухът беше студен, но чист. За първи път от седмици дишах.
Елица ме прегърна силно.
„Ти беше смела“, прошепна.
„Ти беше смела“, казах.
Теодора стоеше настрани. Очите ѝ бяха пълни със срам.
„Не искам нищо“, прошепна тя. „Нито прошка, нито място. Искам само да знаеш… че съжалявам. И че ако мога да върна времето, щях да се обърна.“
Аз я гледах дълго. Толкова дълго, че думите ми узряха в тишината.
„Не можеш да върнеш времето“, казах. „Но можеш да бъдеш тук. Без лъжи. Без сделки. Ако искаш да останеш, ще останеш като човек, който се учи да бъде майка, дори късно.“
Теодора заплака.
Иво ме погледна.
„Благодаря“, прошепна.
Стефан дойде по-късно. Беше разбрал, че проверките са започнали, че дългът му вече е част от разследване, че Лора е отстранена от делото.
Той застана пред мен и падна на колене, както Теодора.
„Прости ми“, прошепна.
Аз го погледнах и в мен нямаше вече огън. Имаше ясност.
„Ще има време за прошка“, казах. „Сега ще има време за работа. Ще си плащаме кредита честно. Ще оправим каквото можем. Но ако някога пак скриеш истина от мен, ти няма да си част от този дом.“
Стефан кимна, плачейки.
Елица хвана ръката му.
„Татко“, каза тихо. „Направи го правилно. Поне веднъж.“
И той кимна.
Тази нощ заспах, без да се будя от ужас.
Не защото всичко беше лесно.
А защото знаех, че истината вече е излязла.
И когато истината излезе, страхът започва да умира.
А на негово място идва нещо друго.
Свобода.
## Глава деветнадесета
Месец по-късно животът ни не беше приказка, но беше наш.
Делото срещу Румен продължи. Той имаше пари, имаше връзки, но вече нямаше тишина. Имаше светлина. Имаше записи. Имаше свидетели. Имаше Иво, който даде показания и за първи път каза на висок глас какво е да растеш при човек, който ти купува всичко, освен любов.
Банката отстъпи. Под натиск и проверки, условията по кредита ни бяха прегледани. Гергана се усмихна за първи път истински, когато ми каза:
„Няма да ви вземат жилището.“
Аз се разплаках.
Елица получи стаж, но не чрез фондация. Чрез университетската програма, с препоръка от Гергана, която видя в нея бъдеще.
Теодора започна работа в малко място, далеч от големите игри. Идваше понякога. Не настояваше. Не молеше. Просто беше там, с наведена глава, готова да слуша.
Понякога я виждах как гледа Елица и в очите ѝ има нещо, което разбирам.
Съжаление, което не може да върне години.
Една вечер седнахме трите на масата. Бюфетът беше същият, ябълките бяха същите, но въздухът беше друг.
Елица ме погледна.
„Мамо“, каза. „Знаеш ли какво научих?“
„Какво?“
„Че човек може да бъде роден в лъжа и пак да избере истина“, каза. „И че семейството не е кръв. Семейството е избор.“
Аз я прегърнах.
Теодора прошепна:
„Мога ли… мога ли да бъда част от вашия избор?“
Елица я погледна дълго. После каза:
„Можеш. Но ще бъде бавно. И без театър. Само истински.“
Теодора кимна, плачейки.
Аз гледах дъщеря си и осъзнах, че най-добрият край не е този, в който всички са щастливи и богати.
Най-добрият край е този, в който никой вече не се страхува да бъде честен.
И аз, детето с торбичката, най-накрая имах дом, който не се руши от една обърната гръб.
Дом, който се държи от две ръце, които се стискат.
Моята и на Елица.
И може би, един ден, и на Теодора.
Късно.
Но истински.