Глава първа
Къщата спеше, а аз седях сама на кухненската маса и стисках картата с памет така, сякаш беше гореща. Чувах само хладилника, който тихо се включваше и изключваше, и собственото си дишане, което не успявах да успокоя. Вратата към коридора беше притворена, за да не пускам светлина към стаите. Не исках Вивиан да се събуди. Не исках и Майк.
Пъхнах картата в малкия отвор на преносимия компютър и пръстите ми потрепериха, когато натиснах да се отвори последният запис.
Повтарях си, че се държа глупаво. Че това са просто разходки. Че са сладолед, смях и разговори за училище. Че съм прекалено чувствителна, защото биологичният баща на Вивиан се появяваше и изчезваше като лош спомен, който никога не си тръгва напълно.
Екранът светна.
Видеото започна от момента, в който Майк запали двигателя. Гласовете им прозвучаха ясно, близо до микрофона, сякаш бяха в стаята с мен.
„Студено е“ каза Вивиан.
„Ще минем бързо“ отвърна Майк. „Само да вземем това и после сладолед.“
Сърцето ми се сви. „Това“?
Колата потегли. Уличните лампи се сменяха една след друга, светлината се плъзгаше по предното стъкло. Пътят, който виждах, не приличаше на обичайния към магазинче или бензиностанция. Беше по тъмен, по празен. Нямаше други коли. Вивиан беше притиснала коленете си едно към друго, както правеше, когато е напрегната, и нервно си късаше кожичка от нокътя.
„Майко няма ли да разбере“ прошепна тя.
Майк не отговори веднага. Погледът му беше прикован напред. После каза тихо, сякаш думите тежаха.
„Тя не трябва да разбира още. Слушай ме внимателно. Това е за да те защитя. И не е това, което си мислиш.“
Краката ми омекнаха. Стана ми горещо, въпреки че кухнята беше студена.
Колата зави към паркинг, който изглеждаше почти празен. Осветлението беше слабо, далечни лампи хвърляха жълти петна. Майк спря до ниска стена, зад която не се виждаше нищо, освен тъмнина.
„Стоиш в колата, ясно“ каза той.
Вивиан кимна, но беше пребледняла.
Майк слезе. Камерата улови как се оглежда, после отиде към друга кола. От сенките излезе жена. Не я познах. Косата ѝ беше прибрана, носеше дълго палто, а походката ѝ беше уверена, като на човек, който никога не се извинява за присъствието си.
Тя подаде на Майк плик. Майк го взе с две ръце, сякаш получаваше нещо забранено. Жената каза нещо, но звукът беше заглушен от вятъра и затворената врата. После тя се наклони леко, сякаш го предупреждава.
Майк само кимна. Нямаше усмивка. Нямаше онзи мил Майк, който носеше Вивиан на раменете си по време на празници, който целуваше Лиъм по челото, когато заспи в хола. Този Майк изглеждаше като непознат.
Той се върна в колата. Сложи плика между седалките. Вивиан го гледаше с очи, които молеха.
„Какво има вътре“ прошепна тя.
„Доказателства“ каза Майк. „И предупреждение. Няма връщане назад.“
Вивиан преглътна.
„Ако майка разбере…“
„Гледай ме в очите“ прекъсна я Майк.
Тя го направи.
„Обещай ми, че ще мълчиш. Това остава между нас. Докато не стане безопасно.“
Вивиан кимна. Изглеждаше на шестнайсет и на шест едновременно.
Майк запали и потегли обратно. Камерата записа още една минута, в която никой не говореше.
После видеото прекъсна, защото явно беше спрял записа. Не застраховка. Не доказателство. Спрял го беше точно навреме.
Седях на стола и не можех да се помръдна. Дланите ми бяха влажни. Устата ми пресъхна.
Майк криеше нещо.
Вивиан криеше нещо.
И аз току-що бях станала свидетел на тайна, която можеше да разруши всичко.
Глава втора
На сутринта лицето ми беше опънато от усилието да изглеждам нормална. Сложих закуска на масата, а ръцете ми механично подреждаха чинии, без да виждам какво правя. Лиъм се смееше на някаква своя игра, а Вивиан мълчеше. Майк пиеше кафе и преглеждаше нещо на телефона си. Три обикновени картини, които сякаш крещяха „семейство“, но аз виждах само плик между седалките.
„Спахте ли добре“ попитах, като се насилих да се усмихна.
„Да“ каза Майк.
„Да“ каза и Вивиан, но погледът ѝ се плъзна настрани, сякаш думата я пареше.
Отпих вода. Пръстите ми се стегнаха около чашата.
„Снощи май се прибрахте късно“ подхвърлих внимателно. „Сладоледът май става още по вкусен в студа.“
Майк се засмя кратко. „Вивиан настоя.“
Вивиан сведе очи към чинията си.
„Миналата седмица ти каза, че сте били при бензиностанцията“ добавих. „А онзи път, че сте били по надалеч. Само ми е любопитно.“
Тишината между нас се разтегна като мокър плат.
Майк остави чашата си. „Просто караме. Вечер. Говорим си. Няма нищо.“
„Нищо“ повторих. „Добре.“
Вивиан направи опит да се усмихне. „Мамо, наистина е просто разходка.“
Гласът ѝ звучеше твърде подреден. Твърде подготвен.
„Разбира се“ казах аз. „Просто искам да знам къде ходите, когато навън е тъмно.“
Майк ме погледна с онзи поглед, който винаги ме успокояваше. Само че сега в него имаше нещо друго. Нещо като стена.
„Понякога караме до едно място, където е спокойно“ каза той. „Не ти казвам, защото не искам да се тревожиш.“
„А трябва ли“ попитах тихо.
Той се наведе и докосна ръката ми. „Не. Не е това, което си мислиш.“
Фразата прозвуча като от записа. Същата. Същият тон.
В гърлото ми се образува топка. Исках да ударя по масата. Исках да извикам. Но Лиъм беше там. И Вивиан беше там. И ако направех сцена, щях да подпаля нещо, което не разбирах.
Затова просто кимнах.
„Добре. Днес имам работа. Ще се видим довечера.“
Вивиан отиде към училище, а Майк към своята работа. Аз останах сама в къщата и за пръв път от години се почувствах не като домакиня на собствения си живот, а като гост, който не знае правилата.
Извадих от шкафа тетрадка, в която записвах разходи и сметки, и започнах да прелиствам. Отдавна усещах напрежение около финансите, но Майк винаги казваше, че всичко е под контрол. Ипотечният кредит за жилището беше голям, но беше обещал, че ще го изплащаме спокойно. А напоследък той беше все по мрачен, все по разсеян.
В долното чекмедже намерих писмо. Не беше мое. Беше адресирано до Майк. Пликът беше вече отворен, но беше сгънат и скрит между други документи.
Прочетох първия ред и светът се наклони.
„Предизвестие за просрочие.“
После видях името на фирма за кредити. И сума, изписана с много нули. Нямаше как да не разбера смисъла, въпреки че не исках.
Майк беше взел заем.
Без да ми каже.
Глава трета
До следобед бях изпила повече чай, отколкото вода, но устата ми все беше суха. Тревогата не ме напускаше. В главата ми се редяха възможности, всяка по лоша от предишната.
Защо заем. Защо тайни. Защо жена с плик на тъмен паркинг. Защо Вивиан мълчи.
Обадих се на единствения човек, който знаеше как да ме върне на земята, когато въздухът около мен се разпадаше. Приятелката ми Сара. Тя беше от онези жени, които говорят малко, но когато го правят, не оставят място за илюзии.
Сара вдигна бързо. „Какво има. Гласът ти е… странен.“
„Трябва да те видя“ казах. „Днес.“
„Ела. Веднага.“
Отидох при нея, без да се оглеждам. Седнахме на кухненската ѝ маса и аз ѝ разказах всичко. За нощните разходки. За записа. За жената. За плика. За писмото за просрочие.
Сара слушаше без да ме прекъсва. Когато свърших, тя сложи ръка върху моята.
„Първо“ каза тя. „Не оставай сама с тези мисли. Второ. Трябва да знаеш какъв е този заем. И трето. Трябва да разбереш коя е жената.“
„Как“ попитах. „Да отида на паркинга и да чакам като… като някаква сянка.“
„Не“ каза Сара. „Има други начини.“
Тя се замисли и очите ѝ се присвиха. „Знаеш ли, Майк има ли нов съдружник или… някой, който го натиска.“
„Той работи с един човек напоследък“ казах. „Нейтън. Говори за него понякога. Казва, че е бизнесмен. Че има връзки. Че може да помогне за разширяване.“
Сара изсумтя. „Връзки. Това често означава проблеми.“
„Майк не е глупав“ възразих, но гласът ми не звучеше убедено.
Сара стана и извади от чекмедже визитка. „Познаваш ли тази жена.“
На визитката пишеше име. Марго. Само това. Под него, с малки букви, нещо като „правни услуги“. Нямаше друго.
„Марго“ повторих. Името прозвуча като камък. „Това е тя. Сигурна съм.“
Сара кимна. „Марго работи като посредник. Обикаля около хора с дългове и около хора с тайни. Ако е при Майк, значи някой е притиснал семейството ти.“
Във вените ми се вля студ.
„Защо да води Вивиан“ прошепнах. „Защо да я въвлича.“
Сара ме погледна право. „Може би Вивиан вече е била въвлечена, а той се опитва да я извади.“
Думите ѝ ме удариха по силно от всичко. Сякаш ми каза, че къщата ми гори, а аз си мисля за цвета на завесите.
„Какво да правя“ попитах.
Сара се наведе. „Гледай ме в очите. Това не е време за страх. Това е време за доказателства. Ти вече имаш едно. Записа. И писмото. Намери още. Но без да се излагаш на риск.“
„Как.“
„С тази визитка ще отидем при един адвокат, който ми дължи услуга. Лора. Тя знае как да проверява хора като Марго и Нейтън.“
Самото звучене на „адвокат“ ме разтрепери. В главата ми се появи образ на съд, на съдия, на документи, на чужди очи, които гледат семейството ми като проблем, който трябва да се разреже.
„А Майк“ прошепнах. „А ако той… ако той е виновен.“
Сара не отмести поглед. „Тогава ще го разбереш. И тогава ще решиш. Но първо разбери истината.“
Истината. Ключовата дума, която не можех да хвана.
Когато излязох от дома на Сара, навън вече се смрачаваше. Светлините се палеха една по една. А аз си мислех само едно.
Тази нощ решава всичко.
Глава четвърта
Майк се прибра по късно от обикновено. Усетих го още преди да го видя. Той влезе тихо, сякаш къщата беше чужда. Когато ме видя в хола, за миг се стресна, после сложи усмивка като маска.
„Всичко наред ли е“ попита той.
„Да“ казах аз. „Лиъм вече спи. Вивиан си пише домашните.“
Майк кимна и се насочи към кухнята. Аз тръгнах след него.
„Майк“ казах. „Има писмо за теб. За просрочие.“
Ръката му замръзна над шкафчето. Само за миг, но го видях.
„Кое писмо“ попита той.
„Това. В чекмеджето с документите.“
Майк издиша през носа. „Забравих да ти кажа. Не е важно.“
„Не е важно“ повторих. „Сумата изглежда важна.“
Той се обърна към мен. Очите му бяха уморени. В тях имаше и раздразнение, и страх, и нещо като срам.
„Взех краткосрочен заем“ призна той. „За работата. Само докато се нареди сделка. Ще го покрия.“
„Защо не ми каза“ попитах.
„Защото не исках да се тревожиш.“
„А сега трябва ли да се тревожа“ настоях.
Майк се приближи. Опита се да хване ръцете ми. Аз ги дръпнах.
„Гледай ме в очите“ казах, без да осъзнавам, че повтарям неговата фраза.
Той ме погледна.
„Искам да знам всичко“ продължих. „Не част. Не версия за успокоение. Всичко.“
Майк преглътна. „Не мога.“
„Защо“ гласът ми трепереше.
„Защото…“ той спря. „Защото ако знаеш, може да те използват.“
„Кои“ попитах.
Той замълча.
„Нейтън ли“ прошепнах аз.
Майк пребледня. И това беше достатъчно.
„Той ти е дал тези пари“ казах. „Той те държи.“
Майк се хвана за плота. „Не разбираш. Това беше шанс да излезем от дълговете по бързо. Той обеща…“
„Той обеща“ прекъснах го. „И ти повярва.“
Майк затвори очи. „Направих грешка.“
„А Вивиан“ казах тихо. „Какво общо има тя. Защо ходите нощем.“
В този момент зад нас се чу стъпка. Обърнах се и видях Вивиан на прага. Тя беше с тетрадка в ръка, но пръстите ѝ стискаха хартията така, че тя се набръчка.
„Мамо“ прошепна тя. „Не.“
„Не какво“ попитах.
Вивиан погледна Майк. В очите ѝ имаше молба. И страх.
„Каза, че още не“ прошепна тя към него.
Майк издиша рязко. „Вивиан, върни се в стаята си.“
„Не“ каза тя. И изведнъж тийнейджърската ѝ маска се счупи. „Не мога повече.“
Тя остави тетрадката на масата и тръгна към мен. Спря на една крачка, сякаш се страхуваше да се приближи, сякаш аз бях взрив.
„Мамо, аз…“ гласът ѝ се пречупи. „Всичко е заради мен.“
Светът се завъртя.
„Как“ прошепнах.
Вивиан стискаше ръцете си. „Преди няколко месеца… в училище…“
„Какво“ настоях.
Тя пое въздух. „Станах глупава. Исках да бъда… да не съм просто момичето, което няма истински баща. Исках да докажа, че мога сама.“
Майк направи крачка, но Вивиан вдигна ръка, за да го спре.
„Запознах се с един човек“ каза тя. „Кевин. Той учи в университета. Беше мил. Говореше красиво. Казваше, че имам талант. Че мога да кандидатствам за специална програма. Че мога да вляза по рано. Че мога да стана някой.“
Сърцето ми се разби и се сглоби отново в по грозна форма.
„И“ прошепнах.
„Той ме накара да подпиша документи“ каза Вивиан. „Каза, че са за конкурс. За стипендия. Аз… не прочетох всичко. Беше пълен с думи, които не разбирах. А после…“
„После“ настоях.
Вивиан затвори очи. „Оказа се, че не са за стипендия. Бяха за заем. Не за мен. За… за някаква фирма, която той представлява. Казаха ми, че съм била използвана като лице. Като подпис. И че сега дължа пари. Много пари.“
Кръвта ми се отдръпна от лицето. Хванах се за масата, за да не падна.
„Ти си непълнолетна“ прошепнах. „Това не може.“
„Може, ако подпишеш нещо, което изглежда като съгласие на настойник“ каза Майк тихо. Гласът му беше пепел. „И ако някой подправи още няколко реда.“
Погледнах го като към човек, когото виждам за първи път.
„И ти го разбра“ прошепнах.
„Разбрах“ каза Майк. „И отидох при Нейтън, защото Кевин работи за него. Нейтън управлява такива неща. Той каза, че може да го оправи, но…“
„Но“ казах аз, защото вече знаех.
„Но искаше услуга“ прошепна Вивиан. „Искаше Майк да вземе заем от неговите хора. Искаше да го държи.“
Майк сведе глава. „Направих го, защото мислех, че ще прекратя кошмара, преди да стигне до теб.“
„А нощните разходки“ попитах с празен глас.
Вивиан погледна към пода. „Срещи. За документи. За доказателства. За да се опитаме да докажем, че съм била измамена. Но Нейтън каза, че ако кажем на теб, ще…“
„Ще какво“ гласът ми изсъска.
Майк се поколеба. „Ще пусне другите документи. Ще направи така, че да загубим къщата. И че…“
Той спря, сякаш думата беше отрова.
„И че ще те въвлече в дело“ довърши Вивиан. „Ще те представи като съучастник. Каза, че има свидетели.“
Видях как всичко се свързва. Жената на паркинга. Пликът. „Доказателства“. А всъщност, може би, примка.
„Не е това, което си мислиш“ прошепнах. И ми се прииска да се засмея, но вместо това ми се доплака.
Вивиан протегна ръка към мен. „Мамо, съжалявам.“
Погледнах я. Моето момиче, което винаги се преструваше на силно, а всъщност носеше крехкостта си като тайна рана.
И вместо да крещя, просто я прегърнах.
Силно.
„Няма да те оставя“ прошепнах. „Няма да ви оставя.“
Майк стоеше до нас и не смееше да се приближи.
„А ти“ казах тихо, без да го пускам от поглед. „Ти повече няма да решаваш вместо мен.“
Той кимна. Очите му се напълниха. „Съгласен.“
И тогава в джоба му иззвъня телефонът.
Майк го извади. Погледна екрана и лицето му се опъна.
„Нейтън“ прошепна той.
Вивиан се вцепени. Аз усетих как прегръдката ми стана защитна стена.
Майк вдигна.
„Слушай ме внимателно“ чу се гласът от телефона, достатъчно силен, че да го чуя. Беше гладък, уверен, като човек, който си играе.
„Времето ти свърши. Днес ще направиш това, което казах. И ще доведеш момичето. Иначе…“
Гласът направи пауза, сладка като мед.
„Иначе ще гледаш как всичко се срутва.“
Майк пребледня. Вивиан се разтрепери.
А аз усетих нещо, което не бях усещала от години.
Ярост. Чиста. Тиха. Опасна.
„Къде“ попитах аз, като се приближих до телефона. „Къде да дойдем.“
Майк ме погледна ужасено.
Гласът от другата страна се засмя. „Ето я и майката. Най накрая. Добре. Утре вечер. Същото място.“
И прекъсна.
Глава пета
Не спахме.
Седяхме в хола, тримата, като хора, които чакат присъда. Вивиан се беше свила в ъгъла на дивана, с одеяло, макар че не беше студено. Майк гледаше в една точка, сякаш там имаше отговор. Аз се опитвах да мисля. Да бъда разумна. Но в главата ми се блъскаха картини.
Утре вечер. Същото място.
Паркингът.
Марго.
Пликът.
Нейтън.
И една дума, която не исках да произнеса на глас. Капан.
„Не можем да отидем“ казах.
„Ако не отидем, той ще…“ Майк не довърши.
„Ще какво“ настоях, макар че знаех.
„Ще започне процедурата по кредита“ каза Майк. „И ще пусне документите за Вивиан. Ще я направи длъжник. Ще я съсипе още преди да е започнала.“
Вивиан заплака без звук. Сълзите се търкулнаха, но тя не издаде и стон.
„Тогава отиваме, но не сами“ казах.
Майк ме погледна. „Не можем да въвличаме никого.“
„Не“ казах. „Ние вече сме въвлечени. И ако стоим сами, ще ни прегази.“
Станах и взех телефона си. Обадих се на Сара. Тя вдигна почти веднага, сякаш очакваше.
„Започна ли“ попита тя.
„Да“ казах. „Утре вечер. Иска да отидем. Нуждаем се от Лора.“
Сара не зададе въпроси. „Ще я събудя. Утре сутрин идвате при нея. И донеси записа.“
Затворих и се обърнах към Майк. „От утре не правиш нищо сам. Чуваш ли ме. Нищо.“
Той кимна.
„А ти“ обърнах се към Вивиан. „Няма повече тайни. Няма повече саможертви, които не разбирам. Това е семейството ти. Истината има цена, но мълчанието струва повече.“
Вивиан кимна, като дете, което се държи за последната сигурна дума.
На сутринта отидохме при Лора. Тя беше жена с остри очи и спокойствие, което не можеш да купиш. Още с първите ми думи тя разбра, че това не е обикновен спор за пари.
Пуснахме записа. Лора гледаше без да мърда. Когато свърши, тя се облегна назад.
„Марго“ каза тя. „Да. Познавам я по описания. Не е адвокат. Не е и просто посредник. Тя работи за хора, които обичат да държат другите с документи. Нейтън е един от тях. Той няма да ви остави, ако вече сте му интересни.“
„Как да излезем“ попитах.
Лора отвори папка и извади листи. „Първо, Вивиан е непълнолетна. Ако има подправен подпис на настойник, това е тежко. Второ, заемът на Майк, ако има натиск и изнудване, може да се атакува. Но трябва да има доказателства. Трето, Нейтън ще се опита да ви вкара в ъгъл. Трябва да го накараме той да направи грешка.“
Майк пребледня. „Той няма да направи грешка.“
Лора го погледна хладно. „Всеки прави грешка, когато мисли, че е победил.“
Тя посочи ме. „Ти ще отидеш. Майк ще отиде. Вивиан ще отиде, но няма да говори. Аз ще бъда наблизо. И ще има още един човек.“
„Кой“ попитах.
Лора се усмихна едва забележимо. „Маршал.“
„Кой е Маршал“ попита Вивиан.
„Човек, който обича истината“ каза Лора. „И който знае как да я запази, когато се опитат да я изтрият.“
Не ми хареса. Не ми харесваше никой план, който включваше тъмни паркинги и хора, които се появяват като сенки. Но нямаше друг избор.
Когато излязохме от офиса ѝ, Лора ме задържа за миг.
„Има още нещо“ каза тя тихо.
„Какво.“
„Нейтън не е само бизнесмен“ каза тя. „Той има навика да разрушава семейства отвътре. Ако може да скара майка и дъщеря, ще го направи. Ако може да те накара да се усъмниш в Майк, ще го направи. Ако може да намекне за изневяра, за тайни…“
Тя остави думите да висят.
„Вече успя“ прошепнах.
Лора кимна. „Тогава дръж се за едно. За истината. Без нея ще се изгубиш.“
Тази нощ отново не спах. Но вече не от страх.
От готовност.
Глава шеста
На следващата вечер тръгнахме по рано. Вивиан беше облякла тъмно яке, косата ѝ беше прибрана, а лицето ѝ беше бледо. Майк държеше волана така, сякаш от него зависи дали ще дишаме. Аз седях отпред и гледах напред, без да мигам.
Когато стигнахме паркинга, всичко изглеждаше същото. Същата жълта светлина. Същата празнота. Само че този път аз знаех.
Знаех, че в тъмното има очи.
Майк спря на същото място. Секундите се разтегнаха. После фаровете на друга кола осветиха стената. Тя спря на няколко метра.
Вратата се отвори и излезе мъж.
Не беше много висок, но присъствието му беше като тежест. Носеше палто и ръкавици, а усмивката му беше внимателно премерена. Той се приближи бавно, сякаш не се страхуваше от нищо.
„Майк“ каза той. „И ето я майката. Радвам се, че най накрая се запознаваме.“
Гласът му беше като от телефона. Нейтън.
Майк не отговори. Аз отворих вратата и излязох. Студът ме удари, но не ме спря.
„Къде е Марго“ попитах.
Нейтън се засмя тихо. „Марго не е нужна, когато съм аз.“
„Какво искаш“ попитах.
Той се приближи още. „Искам да се държим като възрастни. Имаме документ. Имаме заем. Имаме подпис. Имаме проблем.“
„Подписът е измама“ казах.
Нейтън наклони глава. „Думата измама е голяма. Нека кажем… недоразумение.“
Погледът му се плъзна към колата. Вивиан стоеше вътре и го гледаше през стъклото. Той се усмихна към нея, като към дете.
„Кевин ми каза, че е умна“ каза Нейтън. „Но явно умът ѝ е бил зает с мечти.“
Във вените ми кипна гняв.
„Не говори за дъщеря ми“ казах.
Нейтън вдигна ръце. „Добре. Да говорим за вас. За къщата. За ипотечния кредит. За това, че сте на ръба, а Майк се прави на герой.“
Майк направи крачка напред. „Остави я.“
Нейтън се обърна към него с престорено съчувствие. „Ти сам се сложи там. Ти поиска бърз изход. Аз просто ти го дадох. А сега искам своето.“
„Какво точно“ попитах.
Нейтън извади папка от вътрешния джоб на палтото си. Отвори я с ръкавиците. Показваше листи, печати, подписи. Документи, които приличаха на истински, защото вероятно бяха достатъчно истински, за да убият.
„Ето това“ каза той и посочи. „Искам Майк да прехвърли на мое име една част от онова, което има. Дялове. Контрол. Искам го да подпише, че няма претенции. Искам Вивиан да подпише декларация, че е действала по собствена воля.“
„Няма да подпишем“ казах.
Нейтън се усмихна. „Тогава ще подпишете друго. Съдебни призовки. И ще гледате как всички говорят за вас. За семейството ви. За това как майка е знаела. Или как майка не е знаела, но е била небрежна. Нали така става. Обществото обича такива истории.“
Стиснах зъби. „И ти си обществото.“
Нейтън се наведе леко към мен. „Аз съм реалността.“
В този момент отстрани се чу тих звук на врата. Някой слезе от кола, която не бях забелязала. От тъмното излезе мъж с небрежна стойка и сериозни очи. Изглеждаше като човек, който може да стои спокойно в буря.
Нейтън го забеляза и лицето му за миг се стегна.
„Кой е това“ попита той.
Аз не отговорих. Не трябваше.
Мъжът се приближи и спря на разстояние, което казваше, че няма да се хвърли, но няма и да отстъпи.
„Маршал“ каза Лора зад гърба ми. Не бях я видяла, но гласът ѝ прозвуча като заключване на врата.
Нейтън се обърна рязко. „Лора. Ти нямаш работа тук.“
„Имам“ каза тя спокойно. „Когато непълнолетно момиче е измамено и изнудвано, имам работа навсякъде.“
Нейтън се засмя. „О, започваме ли театъра. Добре. Аз съм готов.“
Маршал не каза нищо. Просто вдигна малко устройство, което държеше в ръката си. Не приличаше на оръжие. Приличаше на нещо, което слуша.
Нейтън замръзна за миг. После се усмихна по широко. „Записвате ме. Колко мило.“
„Слушай ме внимателно“ каза Лора. „Ти току що изложи условия за изнудване. Току що призна, че имаш контрол над заем. Току що свърза Кевин с теб. Продължи, ако искаш.“
Нейтън я гледаше. В очите му вече нямаше игра. Имаше оценка.
„Мислиш, че това ще те спаси“ каза той.
„Не“ отвърнах аз. „Мисля, че това ще ни даде шанс.“
Нейтън се приближи към колата и почука леко по стъклото до Вивиан. Тя се отдръпна, сякаш ръката му беше змия.
„Ти си причината“ каза той през стъклото. „Едно момиче подписва, а после майката се прави на лъвица. Колко предвидимо.“
Изскочих между него и колата. „Не я пипай.“
Нейтън ме погледна. И тогава каза нещо, което удари най дълбокото ми място.
„Ти така и не разбра, че в тази история истинският баща липсва. А когато бащата липсва, други мъже идват да запълнят празнината. Понякога за добро. Понякога…“
Той се усмихна.
„Понякога за полза.“
Погледнах Майк. Видях как думите пробиват в него. Как се появява страхът, че аз ще повярвам на намек. Че ще се съмнявам. Че ще го обвиня.
Нейтън се опитваше да ни разкъса.
И аз усетих, че ако се поддам, ще загубим.
Затова се обърнах към Майк и казах ясно, високо, за да чуят всички.
„Вярвам ти. Но ако лъжеш, ще си тръгна. Разбра ли.“
Майк ме погледна, сякаш току що му бях върнала въздуха. „Разбрах.“
Нейтън издиша през носа, раздразнен.
„Добре“ каза той. „Тогава да стигнем до края. Или подписвате, или утре започвам.“
Лора направи крачка напред. „Не утре. Днес.“
Нейтън се засмя. „Днес ли.“
„Да“ каза Лора. „Защото Маршал вече е изпратил копие от записа на място, където не можеш да го изтриеш. И защото аз вече подготвих жалба. И защото Марго има минало, което ще изплува. А когато изплува, ще повлече и теб.“
Нейтън се вцепени само за миг. После лицето му отново се изглади.
„Тогава ще играем“ каза той. „Но помни, Лора. Игрите имат цена.“
Той се обърна към мен. „И ти. Майка. Цената ще я платиш ти.“
След това се върна към колата си и потегли, оставяйки след себе си светлини и студ.
Стоях на паркинга и не се чувствах победител. Чувствах се като човек, който е отворил врата към война.
Глава седма
На следващите дни къщата ни се превърна в място на документи и тихи разговори. Лора идваше често. Маршал звънеше с кратки съобщения, които звучаха като код. Сара носеше храна и стоеше с нас, когато тишината ставаше прекалено тежка.
Вивиан не отиде на училище два дни. Седеше в стаята си и гледаше в една точка. Когато я прегърнах, тя трепереше.
„Мамо, аз го направих“ повтаряше тя. „Аз започнах всичко.“
„Не“ казвах аз. „Ти беше измамена. Това не те прави виновна. Това те прави човек, който е имал нужда някой да го види.“
Вивиан плачеше. После се ядосваше. После се затваряше. Тийнейджърската буря се завърна с още по голяма сила, защото вече имаше истински враг.
Майк беше друг. Откакто истината излезе, той сякаш се смали и същевременно стана по твърд. Вечер, когато Лиъм заспеше, Майк седеше на кухненската маса и гледаше разходите. Опитваше се да намери начин да покрие заема, ако Нейтън натисне. Опитваше се да спаси дома, който беше построил с нас.
Една вечер, когато останахме сами в кухнята, аз го попитах тихо:
„Имаш ли още тайни от мен.“
Майк вдигна поглед. Очите му бяха червени от умора.
„Има нещо“ призна той. „Когато взех заема, подписах и още едно… обещание.“
„Какво обещание“ попитах, усещайки как стомахът ми се свива.
„Че ако не платя навреме, Нейтън може да поиска… обезпечение“ каза Майк.
„Къщата“ прошепнах.
Майк поклати глава. „Не. Не само. Той искаше достъп до сметките. Искаше да има право да говори с банката вместо нас. Искаше контрол.“
Седнах, защото коленете ми не ме държаха.
„Защо го подписа“ попитах, а гласът ми беше едновременно гняв и болка.
„Защото видях Вивиан да се разпада“ каза Майк. „И защото се уплаших. И защото се чувствах длъжен да поправя нещо, което не съм създал, но беше в къщата ми. Аз…“ той спря. „Аз исках да бъда баща. Истински. И когато се появи опасност, реагирах като глупак.“
В този момент разбрах нещо, което ме удари като светкавица.
Не само Вивиан имаше рана от липсата на баща.
Майк имаше рана от нуждата да бъде баща, за да докаже, че заслужава да е тук.
Станах и го прегърнах. Той първо се стегна, после се разпадна. В рамото ми усетих как дишането му става тежко.
„Няма да се бориш сам“ прошепнах.
„Знам“ каза той. „Сега знам.“
Но Нейтън не чакаше.
След два дни пристигна писмо. Призовка. Кевин беше подал иск, че Вивиан е нарушила договор. Искът беше написан така, сякаш тя е била напълно съзнателна и свободна. В текста имаше и странна фраза, която ме накара да се вцепеня.
„Съгласие на настойник.“
Погледнах подписа, който уж беше мой.
И видях собственото си име, написано криво, но достатъчно близко, че да изглежда убедително на човек, който не познава почерка ми.
Бяха ме направили част от това. Без да ме питат. Без да ми позволят да се защитя.
„Това е фалшификация“ каза Лора, когато ѝ показах документа. „И това е добра новина.“
„Добра“ повторих невярващо.
„Да“ каза тя. „Защото това е престъпление. Това е точката, в която Нейтън и хората му започват да губят, ако има кой да натисне правилните места.“
„А ако няма“ попита Майк.
Лора се усмихна студено. „Тогава ще създадем.“
Тя подаде на Майк нова папка. „Утре ще има предварително изслушване. Ще дойдете и тримата. Вивиан ще бъде под моя защита. И ще видим дали Кевин ще има смелост да повтори пред съдия това, което прави в тъмното.“
Вивиан чу думата „съд“ и лицето ѝ пребледня.
„Мамо, не мога“ прошепна тя.
Клекнах пред нея. „Слушай ме внимателно. Ще можеш. Не защото си безстрашна, а защото ще бъдеш честна. И защото не си сама.“
Тя ме погледна. В очите ѝ имаше страх, но и нещо ново.
Решение.
„Добре“ прошепна.
Аз прегърнах дъщеря си и за пръв път от дълго време усетих, че семейството ни не е просто сбор от хора. Беше крепост.
Ранена. Напукана.
Но крепост.
Глава осма
Съдебната сграда миришеше на полирано дърво и чужди съдби. В коридора имаше хора, които гледаха в пода, хора, които шепнеха, хора, които се смееха нервно. Всички изглеждаха като нас. Като семейства, които се опитват да изглеждат нормални, докато вътре им се разпада светът.
Вивиан вървеше до мен и стискаше ръката ми. Майк беше от другата страна. Лора вървеше пред нас, с папка под мишница, уверена като човек, който знае къде е слабата точка на противника.
Видях Кевин в края на коридора. Беше млад, с прилично облекло и усмивка, която се опитваше да бъде чаровна. До него стоеше Марго. Същата жена от записа. Очите ѝ бяха студени. Когато ме видя, устните ѝ се изкривиха, сякаш си мислеше, че ще се счупя.
А до тях, на няколко крачки назад, стоеше Нейтън.
Той не беше в костюм. Беше в обикновено палто, но излъчваше увереност, която не се нуждае от показност. Когато погледите ни се срещнаха, той се усмихна леко. Устните му казваха „приятно ми е“, а очите му казваха „ти си моя“.
Лора се приближи към тях. „Кевин“ каза тя спокойно. „Радвам се, че дойде.“
Кевин се усмихна още по широко. „Разбира се. Имам договор. Искам да се спази.“
„Ще се спази законът“ отвърна Лора.
Марго наклони глава. „Законът е гъвкав.“
„Не и когато е записан“ каза Лора.
Нейтън се приближи с лека походка. „Виждам, че сте довели цялото семейство. Колко мило. Тийнейджърка в съд. Това оставя белези.“
Вивиан трепна.
Аз направих крачка напред. „Тя няма да носи белег от това, че се защитава. Белезите идват от мълчанието.“
Нейтън се засмя. „Говориш като човек, който току що е открил силата си.“
„Не“ казах. „Говоря като майка.“
В този момент съдебната зала отвори. Влязохме. Всичко беше светло и строго. Съдията седеше високо, а под него хората изглеждаха малки.
Кевин представи искането си с тон на човек, който вярва, че е прав. Говореше за договор, за условия, за подписи. Нейтън седеше зад него, почти невидим, но присъстващ.
Лора стана и извади лист. „Преди да обсъждаме договор, искам да обсъдим този подпис“ каза тя.
Тя подаде документа. „Това е подпис на настойник. Посочен е като подпис на майката. Това е фалшификация.“
Съдията се наведе. Очите му се присвиха. „Имате ли доказателство.“
Лора кимна. „Имаме образци от нейния почерк. Имаме и запис, който показва изнудване, свързано с този договор. И още. Вивиан е непълнолетна и е била подведена.“
Кевин пребледня. „Това не е вярно. Тя… тя знаеше.“
Лора го погледна. „Сигурен ли сте. Готов ли сте да го кажете под клетва.“
Кевин преглътна. Погледът му се плъзна към Нейтън.
И точно тогава Нейтън се наведе леко напред и каза тихо, но достатъчно ясно, че да го чуя.
„Слушай ме внимателно. Дръж се. Не се чупи.“
Същата фраза. Същият тон. Същата контролирана заплаха, която беше в телефона.
Маршал, който седеше на няколко реда зад нас, леко вдигна устройството си. Очите му срещнаха моите за миг. Той едва забележимо кимна.
Запис.
Кевин се изправи. „Аз…“
Лора се възползва. „Вивиан“ каза тя. „Искаш ли да кажеш нещо.“
Вивиан се изправи. Беше малка в тази зала, но в стойката ѝ имаше нещо твърдо. Тя погледна съдията.
„Аз подписах, защото ме излъгаха“ каза тя. Гласът ѝ трепереше, но не се пречупи. „Казаха ми, че е за конкурс. За стипендия. Не ми дадоха време да прочета. Плашеха ме, когато започнах да питам. После казаха, че ако кажа на майка си, ще я въвлекат.“
Съдията се намръщи. „Кой ви каза.“
Вивиан погледна към Кевин. После към Нейтън. И аз видях как се колебае, защото този човек беше като сянка върху живота ѝ.
„Той“ каза тя и посочи Нейтън.
В залата се чу шум. Нейтън не помръдна. Само се усмихна леко, сякаш тийнейджърката пред него е просто досаден шум.
Съдията се обърна към Нейтън. „Вие сте…“
„Нямам нищо общо“ каза Нейтън спокойно. „Аз съм само инвеститор в различни начинания. Това момиче явно търси виновен.“
Лора се изсмя. „Виновният обикновено казва това.“
Съдията повдигна ръка. „Достатъчно. Ще отложим. Искам експертиза на подписа. Искам да видя този запис. Искам да знам кой стои зад това.“
Нейтън се облегна назад, сякаш това не го тревожи. Но аз видях как челюстта му се стегна за миг.
Излязохме от залата, а в коридора Нейтън ме настигна. Беше толкова близо, че усетих миризмата на парфюма му, който беше прекалено скъп, прекалено уверен.
„Добре играеш“ каза той тихо. „Но не забравяй. Играта не свършва, когато съдията каже, че ще мисли. Играта свършва, когато аз реша.“
„Тогава ще чакаш дълго“ казах. „Защото вече не съм сама.“
Той се усмихна. „Ще видим.“
Марго мина покрай нас и прошепна, без да ме погледне:
„Къщата ви е на конец.“
Тази вечер, когато се прибрахме, намерихме на вратата ново писмо.
Предизвестие от банката.
Процедурата беше започнала.
Глава девета
Майк се срина на стола, сякаш някой му беше извадил костите. Вивиан стоеше до вратата и не мърдаше. Лиъм тичаше в хола и не разбираше, че въздухът е станал тежък като камък.
Аз взех писмото и го прочетох отново. После пак. Думите не се променяха.
„Срок.“
„Просрочие.“
„Последствия.“
„Не“ прошепнах. „Това е натиск. Той го е задействал.“
Лора дойде почти веднага, когато ѝ се обадих. Прочете писмото и кимна.
„Да“ каза тя. „Това е неговият начин да ви паникьоса. И да ви накара да подпишете.“
„Нямаме пари“ каза Майк с празен глас. „Не толкова. Не наведнъж.“
„Има начини“ каза Лора.
„Какви“ попитах.
Лора ме погледна. „Истината е най силната валута. Но понякога трябва и реални пари. Имаш ли роднини, които биха помогнали.“
Поклатих глава. „Нямаме никого. Ние сме…“
И тогава спрях. Защото си спомних нещо, което бях скрила в най задния ъгъл на ума си.
Преди години, когато биологичният баща на Вивиан изчезна, той остави след себе си не само тишина. Остави ми един малък документ, който никога не използвах. Една сметка, която той беше открил, сякаш за да си купи прошка. Беше малка, но беше нещо. Аз никога не я пипнах, защото ме беше гнус от идеята да приемам „подарък“ от човек, който изчезва.
Но сега не ставаше дума за гордост. Ставаше дума за дом.
„Имам… нещо“ прошепнах.
Майк ме погледна. „Какво.“
„Сметка“ казах. „Оставена от него. От Том.“
Името прозвуча като дух.
Вивиан вдигна глава. „Том“ прошепна. „Той…“
„Никога не съм ти казвала“ признах. „Защото не исках да мислиш, че можеш да купиш любов. Но парите не са любов. Те са просто инструмент.“
Майк преглътна. „Колко.“
„Не знам колко има сега“ казах. „Никога не съм проверявала.“
Лора кимна. „Провери. Но внимавай. Ако Нейтън има достъп до сметките ви, може да е проследил и това.“
Вивиан ме гледаше с очи, в които се бореха надежда и болка. „Той оставил пари, но не останал.“
Сърцето ми се сви. „Знам, мило. Знам.“
На следващия ден отидох сама, защото не исках Вивиан да гледа лицата на служителите, които ще проверяват нещо, свързано с Том. В ръката си стисках документа. Когато служителят го прочете, погледна ме странно.
„Има средства“ каза той.
„Колко“ прошепнах.
Той ми каза сума. Беше повече, отколкото очаквах. Не достатъчно да покрием всичко, но достатъчно да купим време.
Излязох навън и въздухът ме удари като освобождение и като вина едновременно. Парите на Том щяха да ни спасят от Нейтън. Но щяха да оставят и друг вкус.
Когато се прибрах и казах на Майк, той не се зарадва. Лицето му се изкриви.
„Не искам неговите пари“ каза той.
„Това не са негови пари“ отвърнах. „Това са пари, които могат да задържат къщата ни. А тази къща е на Лиъм. На Вивиан. На нас.“
Майк стисна зъби. „Чувствам се…“
„Като че ли губиш“ казах. „Но истинската загуба ще бъде, ако Нейтън ти вземе дома, защото гордостта ти е по голяма от страха ти.“
Той ме погледна. В очите му имаше болка. „Ти винаги си била по силна от мен.“
„Не“ казах. „Просто научих, че силата не е да не падаш. Силата е да ставаш, когато те бутат.“
Лора се обади същата вечер. „Имам новина“ каза тя. „Марго се е изплашила. Тя търси сделка. Има нещо, което може да ви даде.“
„Какво“ попитах.
Лора се поколеба. „Името на човек, който Нейтън се страхува да види в съд. Човек от миналото му.“
„Кой“ прошепнах.
„Том“ каза тя.
Сърцето ми се разби и за миг ми се стори, че целият въздух изчезна.
„Какво общо има Том“ попитах.
„Том не е просто изчезнал баща“ каза Лора тихо. „Том е бил вътре. В схемите. И е избягал. Нейтън го търси отдавна. Ако Том се появи и свидетелства, Нейтън може да падне.“
Затворих очи. Спомените ме заляха като студена вода. Том, който обещаваше. Том, който изчезваше. Том, който остави празнота.
„Не знам къде е“ прошепнах.
Лора въздъхна. „Маршал може да го намери. Но има риск. Ако Нейтън разбере, ще се опита да го спре. И може да стане опасно.“
Погледнах към спящия Лиъм. После към Вивиан, която седеше на дивана и се преструваше, че гледа нещо, но всъщност слушаше.
Тази нощ решава всичко, повтори умът ми.
И аз разбрах, че вече няма място за полу мерки.
„Нека го намерим“ казах.
Глава десета
Маршал се появи рано сутринта. Не беше човек, който говори много, но когато го правеше, думите му бяха точни. Седна на масата и сложи пред нас лист.
„Том е жив“ каза той.
Вивиан рязко вдигна глава. Очите ѝ се напълниха още преди да разбере какво чувства.
„Къде“ прошепна тя.
Маршал поклати глава. „Не мога да кажа място. Но мога да кажа, че се крие. И че се страхува. И че има причина.“
„Нейтън“ каза Майк.
Маршал кимна. „Да. Том е бил част от една сделка, която е станала мръсна. Той е взел пари. После е разбрал, че ще го направят изкупителна жертва. Изчезнал е. Оставил е дете. Оставил е сметка. Оставил е следи, които Нейтън мрази.“
Вивиан се разтрепери. „Той ме е оставил.“
„Да“ казах тихо. „Оставил те е. И това боли. И имаш право да го мразиш.“
Вивиан ме погледна, сякаш се давеше. „Тогава защо да го търсим.“
Лора, която беше дошла с Маршал, отговори вместо мен. „Защото той е ключ. Без него Нейтън ще се измъкне. С него можем да го заковем.“
Вивиан стисна юмруци. „Той ще дойде ли.“
Маршал се облегна назад. „Ще дойде, ако разбере, че дъщеря му е в опасност. Но трябва да го достигнем по правилния начин. И трябва да го убедим, че няма да го предадем.“
Майк се засмя горчиво. „Да убедим човек, който е предал семейството си, че ние няма да го предадем.“
Лора го погледна строго. „Тук няма място за морални лекции, Майк. Тук има място за стратегия. А стратегията е проста. Нейтън се храни с тайни. Ще му вземем тайните. Едно по едно.“
Сара се появи по късно с торба храна и новина. „Чух нещо“ каза тя. „Нейтън е притиснал и други. Има семейство, което е загубило всичко заради него. Готови са да свидетелстват.“
„Кои“ попита Лора.
„Ейми“ каза Сара. „Момиче, което учи в университет. Била е въвлечена чрез приятел. Като Вивиан. Само че тя е по голяма и вече е минала през ада.“
Вивиан се вцепени. „И тя…“
„Тя е оцеляла“ каза Сара. „И сега иска да го спре.“
Лора кимна. „Добре. Искам да говоря с нея.“
Същата вечер Ейми дойде при нас. Беше млада жена с уморени очи и твърда стойка. Носеше папка. Когато я отвори, вътре имаше копия на договори, писма, заплахи.
„Той е болест“ каза Ейми. „Разраства се, ако мълчиш.“
Вивиан я гледаше като в огледало на бъдещето.
„Какво направи“ попита Вивиан.
Ейми се усмихна тъжно. „Първо се срамувах. После се ядосах. После реших, че няма да позволя той да ми открадне живота. И потърсих хора, които могат да се бият. Лора е една от тях.“
Лора се наведе. „Имаш ли връзка с Кевин.“
Ейми кимна. „Да. Той е примамката. Избира момичета, които искат да бъдат видени. Подава им мечта. После им слага дълг като примка.“
Вивиан пребледня. „Точно това.“
Ейми погледна Вивиан. „Ти не си глупава. Ти си била гладна за надежда. И някой го е използвал. Това е неговата вина.“
Вивиан преглътна и за първи път от дни очите ѝ се напълниха не само със страх, а и с огън.
„Искам да го спра“ каза тя.
Майк я погледна, ужасен. „Не. Това е за възрастни.“
„Това е за мен“ отвърна Вивиан. Гласът ѝ беше твърд. „Аз започнах това без да искам. И няма да седя, докато други решават какво ще стане с живота ми.“
Аз протегнах ръка и я хванах. „Ще го спрем заедно“ казах.
Лора извади лист. „Имаме следващо изслушване след седмица. Дотогава трябва да намерим Том. И да го доведем да говори. И да подготвим Ейми. И да притиснем Марго да даде показания.“
Майк прекара ръка през косата си. „И Нейтън няма да стои и да чака.“
Лора го погледна. „Не. Той ще удари. Там, където боли най много.“
В този момент телефонът ми иззвъня. Непознат номер.
Вдигнах.
„Здрасти“ каза мъжки глас. Беше дрезгав. Беше познат по странен начин, сякаш го бях чувала в далечен сън.
„Коя сте“ попитах.
„Не се прави“ каза гласът. „Знам, че ме търсиш.“
Сърцето ми спря.
„Том“ прошепнах.
От другата страна имаше тишина. После той каза тихо:
„Слушай ме внимателно. Не ме следи. Не ме предавай. Ако искаш да говорим, ще стане по моите условия. Защото Нейтън не е забравил. И ако разбере, че съм се обадил, ще дойде.“
Гледах всички в стаята. Лора се беше изправила. Маршал беше неподвижен като камък. Вивиан беше пребледняла, но очите ѝ горяха.
„Добре“ казах. „Кажи условията си.“
Том издиша. „Ще се видим утре. Само ти. И…“
Той спря.
„И Вивиан“ довърши той. „Ако тя иска да ме погледне в очите. Ако не, няма смисъл.“
Вивиан затвори очи. После ги отвори и каза, без звук, само с устни:
„Искам.“
Том продължи: „Ще ви изпратя знак. И ако видя Нейтън или хората му, си тръгвам. И тогава…“
Гласът му се пречупи. „Тогава всичко, което сте изградили, ще бъде в опасност.“
„Това вече е така“ казах аз. „Ще дойдем.“
И затворих.
Стаята беше тиха.
Лора проговори първа. „Утре може да е най опасният ден. Но може да е и денят, в който започваме да печелим.“
Аз прегърнах Вивиан. Тя беше напрегната, но не се дръпна.
„Мамо“ прошепна тя. „А ако го мразя.“
„Може“ казах. „Може да го мразиш. И пак да поискаш истината. Няма противоречие. Истината е твоя. Не негова.“
Вивиан кимна.
И аз разбрах, че в тази история не става дума само за Нейтън.
Става дума за дупките, които хората оставят, когато си тръгват.
И за това дали ще позволим на други да ги запълнят с отрова.
Глава единадесета
Срещата беше в дневна светлина, което ме успокои само малко. Том беше избрал място, където има хора, но не толкова много, че да се изгубиш. Масите бяха подредени, шумът беше постоянен, но не натрапчив. Миришеше на кафе и на печива. Обикновено бих го намерила за уютно.
Днес ми се струваше като сцена, в която всеки може да бъде актьор.
Вивиан вървеше до мен. Раменете ѝ бяха изправени, но пръстите ѝ трепереха. Аз държах ръката ѝ, както когато беше малка и се страхуваше от тъмното.
Том седеше на маса в ъгъла. Беше по слаб, отколкото го помнех. Лицето му беше по старо. Очите му бяха същите, само че в тях имаше страх, който тогава не бях виждала.
Когато ни видя, той се изправи. Погледът му се залепи за Вивиан.
„Вивиан“ прошепна той, сякаш казваше молитва.
Вивиан не отговори. Седна срещу него, без да ми пуска ръката. Том бавно седна.
„Не знам откъде да започна“ каза той.
„От истината“ казах аз. „Без украса. Без жал.“
Том кимна. „Добре. Истината е, че бях страхливец. И че се забърках с хора, които мислех, че са просто… бизнес.“
Вивиан изсумтя. „Бизнес. Така ли го наричаш.“
Том преглътна. „Да. Така го наричах, за да не мисля какво правя.“
„Какво правеше“ попитах.
Том потърка лицето си. „Подписвах. Прехвърлях. Намирах хора, които да подпишат вместо други. Бях част от екип. Нейтън беше над нас. Той беше…“ Том спря. „Той беше човекът, който държи всички конците.“
Вивиан стискаше чашата си, без да пие. „Защо избяга.“
„Защото една сделка се обърка“ каза Том. „И Нейтън реши, че аз ще поема удара. Щеше да ме вкара в затвора. Щеше да ме унищожи. Аз…“
Том погледна към Вивиан. Очите му се напълниха. „Аз избягах. И ви оставих. Знам. Това няма оправдание.“
Вивиан го гледаше без да мига. „Защо ми остави пари.“
Том се сви. „Защото нямах смелост да се върна, но имах смелост да пратя пари. Смешно, нали. Купувам си съвест.“
„Не“ казах аз. „Не си купи съвест. Купи си тишина. За да не се изправиш пред нея.“
Том кимна. „Да. И сега тишината ме настигна.“
Вивиан пое дъх. „Кевин.“
Том пребледня. „Да. Кевин е негов човек. Нейтън го обучава. Кевин хваща младите. Нейтън взема парите. Марго чисти следите.“
„Искам да свидетелстваш“ каза аз. „Искам да кажеш това пред съдия.“
Том се засмя без радост. „Ако го направя, Нейтън ще дойде.“
„Той вече дойде“ каза Вивиан. „Вече ни държи.“
Том гледаше дъщеря си, сякаш виждаше колко е пораснала, без да има право на това.
„Ще свидетелствам“ каза той тихо. „Но има условие.“
„Какво“ попитах.
„Трябва да ме защитите“ каза Том. „Защото ако ме оставите, аз ще умра. Може да не веднага, но…“
Той преглътна. „Нейтън не прощава.“
„Ти не прощаваш ли“ попита Вивиан, а гласът ѝ беше нож. „На себе си.“
Том затвори очи. „Не. И не очаквам ти да ми простиш.“
Вивиан се наведе напред. „Тогава слушай ме внимателно. Аз не знам дали ще мога някога да те нарека татко. Не знам дали изобщо искам. Но знам, че Майк беше тук. Майк беше този, който ми държа ръката, когато се страхувах. Майк беше този, който ме водеше на разходки, за да не се разпадна. Ти си само…“
Тя замълча. Сълза се отрони.
„Ти си само болка“ довърши тя.
Том потрепери. „Знам.“
„Но“ каза Вивиан, и в тази дума имаше сила. „Но ако помогнеш да спрем Нейтън, може би ще си върнеш малко човечност. Не за мен. За себе си.“
Том я гледаше като човек, който току що е получил присъда и шанс едновременно.
„Добре“ прошепна той.
Точно тогава усетих нещо. Погледнах към входа.
Мъж с палто влезе и се огледа. Усмивката му беше позната като отрова.
Нейтън.
Стомахът ми се сви. Вивиан замръзна. Том пребледня.
Нейтън ни видя. Усмивката му се разшири, сякаш това е подарък.
Той се приближи към нашата маса бавно, спокойно, като човек, който няма страх.
„Ето го призракът“ каза той меко. „Том. Мислех, че ще се криеш още.“
Том се изправи рязко, столът изскърца. „Не съм сам“ каза той, но гласът му трепереше.
Нейтън се засмя. „Сам си, Том. Винаги си бил сам. Просто си се заблуждавал.“
Той погледна към мен. „Майко. Ти си любопитна жена. Любопитството убива.“
После погледна към Вивиан. „А ти. Малкото момиче, което искаше да бъде видяно. Виждаш ли какво правят мечтите. Водят те при хора, които не те заслужават.“
Вивиан стисна зъби. „Ти няма да ми говориш така.“
Нейтън наклони глава. „Няма ли. Аз вече го правя.“
Том направи крачка към него. „Стига.“
Нейтън го погледна като към насекомо. „Стига ли. Ти ме предаде. Ти изчезна. И сега се връщаш като герой. Смешно.“
Том извади от джоба си малка флашка и я сложи на масата. Не каза думата, само я посочи. „Тук има всичко. Записи. Прехвърляния. И твоето име.“
Нейтън за миг не помръдна. После се усмихна още по широко. „Браво. Претендираш, че имаш оръжие.“
„Не“ каза Том. „Имам истина.“
Нейтън се наведе към него. „Истината има цена.“
„Платих я“ каза Том. „Като ви оставих. Сега е твой ред.“
Нейтън се изправи. Погледът му се плъзна към мен, после към Вивиан. И тогава тихо каза:
„Това беше грешка.“
Той се обърна и си тръгна. Не бягаше. Не беше ядосан на показ. Беше спокоен.
И това беше най страшното.
Том трепереше. „Сега ще дойдат“ прошепна той. „Сега ще дойдат за мен. И за вас.“
Аз извадих телефона си и набрах Лора.
„Той е тук“ казах. „И Том е с нас. И Нейтън ни видя.“
Лора не се поколеба. „Тръгвайте веднага. Маршал е на път. И не отивайте към дома. Разбра ли. Не отивайте към дома.“
Погледнах Вивиан. Тя ме гледаше спокойно, сякаш вече беше преминала през страх и се беше озовала от другата страна.
„Добре“ казах. „Тръгваме.“
Том взе флашката, пъхна я обратно в джоба си и кимна.
„Слушайте ме внимателно“ прошепна той. „Ако се разделим, няма да се намерим пак.“
„Тогава няма да се разделяме“ казах аз.
И тръгнахме, без да поглеждаме назад, но усещайки, че зад нас вече се затваря мрежа.
Глава дванадесета
Следващите часове бяха като бягство през мъгла. Не мога да кажа къде бяхме, не искам дори да си го спомням ясно. Само помня, че не се прибрахме у дома. Лора ни беше уредила място, където да сме заедно и да не сме лесни за намиране. Маршал дойде и донесе спокойствие в стаята, както се носи тежко одеяло върху треперещо тяло.
Майк дойде късно. Беше пребледнял, но очите му светеха, когато видя Вивиан.
„Добре ли си“ попита той.
Вивиан кимна, после го прегърна силно. „Съжалявам“ прошепна. „Че те вкарах в това.“
Майк я притисна към себе си. „Не ти ме вкара. Аз избрах да съм тук. Това прави бащата.“
Том стоеше настрани и гледаше. В погледа му имаше болка, която не смееше да стане глас.
Лора разположи папки на масата. „Добре. Сега ще действаме бързо. Утре подаваме допълнителни доказателства. Том ще даде показания. Ейми ще даде показания. Марго ще бъде извикана. И ще поискаме защита.“
„Ще ни дадат ли“ попита Майк.
„Ако им дадем достатъчно причина“ каза Лора. „Нейтън е свикнал да държи хората с страх. Но страхът работи само ако няма светлина. А ние ще запалим светлина.“
Том извади флашката и я сложи на масата. „Това е всичко“ каза той. „Има записи на разговори. Има списъци с имена. Има и едно…“ той преглътна. „Има и доказателство, че Марго подправя подписи. И че Нейтън ѝ плаща за това.“
Лора отвори лаптопа си, после се спря и го затвори. „Не тук“ каза тя. „Няма да рискуваме. Маршал ще го копира на сигурно място.“
Маршал взе флашката и кимна. „Ще е готово.“
Майк ме хвана за ръката. „А къщата“ прошепна. „Банката.“
Аз поех дъх. „Имам средства от сметката. Ще платим част. Ще купим време. А после, ако Нейтън падне, договорите му ще се разплетат. Лора каза, че може да се блокира процедурата.“
Лора кимна. „Ще се опитаме. Но трябва да сте готови за още удари. Той може да опита да ви раздели. Да ви скара. Да ви накара да се обвинявате. Той ще търси най слабата ви точка.“
Том се засмя горчиво. „Слабата точка е винаги любовта.“
Вивиан го погледна. „Ти имаш ли любов.“
Том замълча. После каза тихо: „Имам страх, който прилича на любов. Имам срам, който прилича на любов. И имам желание да ви защитя, което… може би е най близкото, което мога да ви дам.“
Вивиан не отговори веднага. После каза, без да го погледне:
„Това е повече, отколкото си давал досега.“
Том кимна, сякаш това е присъда, която приема.
На следващия ден съдът беше по различен. Коридорът беше същият, миризмата беше същата, но въздухът беше по зареден. Нейтън беше там, но този път не изглеждаше толкова спокоен. Усмивката му се появяваше и изчезваше, сякаш му тежи.
Марго беше там. Не ме погледна. Кевин беше там, вече без увереност. Ейми беше там и стоеше като камък.
И Том беше там.
Когато Том влезе, Нейтън за първи път пребледня.
Том даде показания. Говори за схемите. Говори за това как Нейтън избира хора. Говори за Кевин. Говори за Марго. Говори за фалшификациите. Говори и за сметката, която беше оставил, като доказателство, че е искал да остави нещо чисто, макар и късно.
Съдията слушаше внимателно. Лора представи записите от Маршал. Представи документи. Представи експертиза на подписа ми, която потвърди, че е фалшив.
Марго се пречупи.
Когато я извикаха, тя първо се опита да играе, но Лора я притисна с въпроси, които не оставяха място за лъжа. Марго погледна Нейтън. Той я гледаше без изражение.
И тогава Марго каза:
„Той ми каза да го направя.“
В залата се чу шум.
Нейтън се усмихна, но усмивката му беше празна. „Лъже“ каза той. „Тя се опитва да се спаси.“
Лора се наведе. „Тя вече се спасява. Като казва истината.“
Съдията удари по масата и поиска тишина. После каза думи, които никога няма да забравя.
„На основание предоставените доказателства, постановявам временно спиране на процедурата по принудително събиране, докато тече разследване. И постановявам защита за непълнолетното лице. Освен това, разпореждам проверка на действията на посочените лица и уведомяване на съответните органи.“
Не беше край. Но беше начало.
Нейтън се изправи рязко. Лицето му беше твърдо. Той погледна към мен и каза само с устни:
„Ще платиш.“
Лора го видя. „Не. Ти ще платиш“ каза тя.
Кевин излезе пръв, почти тичайки. Марго стоеше като човек, който току що е загубил господаря си и не знае кой е.
Нейтън излезе последен, но този път не беше победител. Беше хищник, който е усетил капан.
Когато останахме сами в коридора, Вивиан се хвърли в прегръдката ми и заплака. Не беше тих плач. Беше плач, който изкарва от тялото отровата.
Майк ни прегърна и двамата. Лиъм беше при Сара, далеч от всичко, и това беше най доброто.
Том стоеше настрани. Гледаше Вивиан. После погледна мен.
„Не заслужавам да бъда тук“ прошепна той.
„Не“ казах. „Не заслужаваш. Но си тук. И понякога най трудното е да останеш, когато вече не можеш да избягаш.“
Том кимна. В очите му имаше сълзи.
Вивиан се отдели от мен и се приближи към него. Не го прегърна. Просто застана пред него.
„Не ти прощавам“ каза тя. „Не още.“
Том преглътна. „Разбирам.“
„Но“ каза Вивиан, и този път думата не беше нож. Беше врата, леко открехната. „Но благодаря, че дойде. Благодаря, че не избяга този път.“
Том затвори очи и сълза се стече по лицето му.
„Ще остана“ прошепна той.
Вивиан кимна. „Тогава остани и гледай как Майк и мама ме учат да бъда силна. Може би и ти ще научиш нещо.“
Майк се усмихна тъжно. „И аз ще науча нещо“ каза той. „Че няма геройство в тайните. Има геройство в това да поискаш помощ.“
Лора се приближи към нас. „Войната не е свършила“ каза тя. „Но днес спечелихме битка. И най важното. Вие останахте заедно.“
Аз погледнах семейството си. Вивиан, която вече не беше само крехка, а и решителна. Майк, който вече не се преструваше на непобедим. Том, който стоеше между вина и шанс. И Лиъм, който щеше да се върне у дома, без да знае колко близо бяхме до пропастта.
„Ще се върнем у дома“ прошепнах. „И ще започнем да строим отново. Без тайни.“
Майк кимна. „Без тайни.“
Вивиан избърса сълзите си. „И без нощни разходки, които не знаеш“ каза тя, и за пръв път от много време се опита да се усмихне истински.
Аз се засмях през сълзи. „Може да има разходки“ казах. „Но този път ще са семейни. И ако някой иска сладолед посред нощ, всички ще знаем.“
Майк се усмихна. „Съгласен.“
Излязохме от сградата. Навън въздухът беше студен, но чист. Светлината беше истинска. И за пръв път от онзи запис насам почувствах, че краката ми не омекват.
Чувствах, че ме държат.
Защото вече не бях сама.
И защото истината, колкото и да боли, беше станала нашата сила.