Глава първа
Ноемврийският вятър гонеше сухи листа по тротоара, а Андрей стоеше пред витрината на бижутерийния магазин и гледаше отражението си. Петдесет и две години. Сивина по слепоочията. Скъпо палто. Часовник, струващ повече от годишната заплата на обикновен човек.
Беше постигнал всичко, за което някога е мечтало босото момче от покрайнините. Всичко… и в същото време — нищо. В къщи го чакаха тишина и студено подредени стаи, където всяка вещ беше на мястото си, а никой човек не беше истински близо.
Телефонът в джоба му вибрира.
— Господине, колата е готова — гласът на шофьора беше равен, както винаги.
— Идвам.
Андрей вече се обръщаше към черната кола, когато чу тънък, треперещ глас:
— Моля ви… няма ли да я купите?
Той се обърна. Пред него стоеше момиченце на около осем или девет години. Дребно, износено яке, твърде голямо за тялото ѝ. Косите ѝ бяха сплетени на плитки, от които се измъкваха непокорни кичури. В протегнатата ѝ ръка нещо проблесна.
— Баба ми умира… — гласът ѝ трепереше от сълзи. — Никой не спира. Всички минават покрай мен.
И наистина — хората я заобикаляха. Някои се мръщеха, други бързаха да отместят поглед. Градът отдавна се беше научил да не забелязва чуждата болка.
Андрей спря.
Не от съжаление — отдавна беше забравил как се съжалява. Просто… нещо в очите на това дете. Нещо болезнено познато, сякаш някой беше отворил стара врата в него, която той беше заключил с години.
— Какво продаваш? — попита той и се приближи.
Момиченцето отвори дланта си.
В нея лежеше брошка. Старинна. Потъмняло сребро, избеляла емайл. Синя незабравка, а в средата — капка роса от миниатюрен диамант.
Андрей пребледня.
Той би разпознал тази брошка сред хиляди. Сред милиони. Дори насън. Дори след толкова години.
Бавно вдигна очи към момиченцето…
…и краката му омекнаха.
Защото детето не просто държеше брошка. Държеше спомен. Държеше вина. Държеше доказателство, че миналото му не е погребано.
— Откъде… — гласът му се пресече. — Откъде я имаш?
— От баба — прошепна момиченцето. — Тя каза, че това е последното… което може да ни спаси.
— Как се казваш?
— Мила.
Името падна между тях като камък в вода. Простичко. Сякаш изрязано от тишината.
— Къде е баба ти? — Андрей чу собственото си дишане.
Мила се поколеба. Очите ѝ се плъзнаха към хората, които подминаваха, и после пак се върнаха към него — като към единствената врата, която още не се беше затворила.
— Там… — посочи тя, без да казва къде. — В една стая. Не е добра. Много боли. А лекарството е скъпо.
Андрей стисна челюст. Гърдите му се стегнаха, както се стягат, когато човек не иска да повярва на собствените си страхове.
— Води ме.
Мила направи крачка назад, сякаш очакваше да се откаже. Но той не се отказа. Тръгна след нея, а черната кола остана зад гърба му, като символ на живот, който за миг изглеждаше чужд.
И докато вървяха, в главата му отекваше единствено: незабравката. Капката роса. Брошката на майка му, изчезнала в нощта, когато домът им се разпадна.
А миналото — миналото вървеше до него, хванало го за ръка, като дете, което не пуска.
Глава втора
Стаята миришеше на лекарства, влажни дрехи и недоизречени думи. Леглото беше тясно, а върху него лежеше жена със слабо лице и остри скули. Очите ѝ бяха затворени, но клепачите потрепваха, сякаш и насън се бореше.
Мила пристъпи тихо.
— Бабо… доведох човек.
Жената отвори очи. Погледът ѝ се плъзна по Андрей, без да показва изненада. После, сякаш се усмихна с ъгълче на устните — не радостно, а тежко, като човек, който е чакал дълго и най-накрая е видял, че часовникът не лъже.
— Знаех… — прошепна тя. — Знаех, че ако някой може да разпознае… това… ще си ти.
Андрей стоеше като закован. Дори не знаеше как да започне.
— Вие… откъде ме познавате?
— Отдавна — каза жената. — От времето, когато беше момче и мислеше, че може да избяга от всичко.
Той се приближи. В гласа ѝ имаше онзи тон, който не пита, а обвинява — без да крещи.
— Как се казвате? — попита той.
— Тамара.
Името му прониза мозъка. Тамара. Точно така се казваше жената, която някога идваше в дома им — не като гост, а като човек, който знае къде е скрит хлябът и къде се пазят тайните. Тогава Андрей беше млад, беден, гладен за успех. И твърде горд, за да признае, че има нужда от помощ.
— Вие… бяхте там — прошепна той.
— Бях — отговори Тамара. — И видях как взеха всичко. Как ти остана само една дреха и една мечта.
Мила гледаше ту него, ту баба си. Не разбираше, но усещаше напрежението като студена нишка във въздуха.
Андрей извади брошката от дланта на момичето. Държеше я внимателно, сякаш беше жива.
— Това беше на майка ми — каза тихо. — Изчезна… онази нощ.
Тамара затвори очи за миг.
— Не изчезна. Аз я взех.
Думите бяха като плесница. Андрей се дръпна назад.
— Вие… сте я откраднали?
— Не — гласът ѝ се разтрепери. — Спасих я. Ако беше останала там, щяха да я стъпчат. Или да я дадат срещу бутилка. Тогава всички бяха гладни. Всички се продаваха.
Андрей усети как в него се надига гняв, но той беше странен — не горещ, а гъст, тежък, като кал. Защото там, в дъното, имаше и друго чувство. Страх.
— Защо я дадохте на Мила?
— Защото нямам повече време — прошепна Тамара. — И защото ти имаш дълг, Андрей. Не само към мен. Към една жена. Към едно дете. Към истината, която си заровил.
Стаята се сви. Въздухът се сгъсти.
— Каква жена? — гласът му стана дрезгав.
Тамара отвори очи и го погледна право, без милост.
— Лилия.
Името го удари в гърдите, сякаш някой му беше изтръгнал въздуха.
Лилия. Неговата първа любов. Момичето, което се смееше, докато той говореше за бъдещето. Момичето, което остави зад себе си, когато реши, че любовта е бедност, а богатството е свобода.
— Тя… — Андрей преглътна. — Тя е…
— Жива ли? — Тамара се усмихна тъжно. — Беше жива достатъчно дълго, за да разбере какво значи да чакаш човек, който не идва. И беше жива достатъчно дълго, за да роди.
Мила изведнъж се стегна.
— Бабо…
— Мълчи, Мила — каза Тамара, но не строго. По-скоро отчаяно. — Времето ми изтича.
Андрей се наведе напред, сякаш може да задържи думите ѝ.
— Какво искате от мен?
Тамара посочи с трепереща ръка към шкафче до леглото. Оттам Мила извади сгънат плик.
— Това е за теб — прошепна Тамара. — Там има писмо. И документ. И още нещо… нещо, което може да те унищожи или да те спаси.
Андрей взе плика. Ръцете му за пръв път от години трепереха.
— Ако мислиш, че си непобедим… — Тамара се закашля, — скоро ще разбереш колко лесно е човек да падне, когато вярва само на собственото си богатство.
И в този миг Андрей чу стъпки отвън. Тежки. Нервни.
Някой идваше.
Глава трета
Вратата се отвори рязко, сякаш някой я беше блъснал с рамо. На прага се появи жена с гладко прибрана коса и скъпо палто. Очите ѝ се впиха в Андрей и се присвиха като нож.
— Какво правиш тук? — попита тя.
Андрей я позна веднага. Марина.
Не просто жена му. А образът на неговата „правилна“ победа. Красота, статус, вечери с важни хора, усмивки пред светли обективи. Само че сега усмивката липсваше.
— Търсех… — започна той, но спря. Не искаше да лъже.
Марина погледна към леглото, към Тамара, към Мила.
— И какво намери? — гласът ѝ беше сладък, но в него имаше отрова. — Бедност? Сълзи? Сантимент?
— Намерих брошка — каза Андрей и я вдигна.
Марина замръзна. И за секунда в очите ѝ проблесна нещо друго — не изненада, а страх. Само че тя го прикри бързо.
— Остави го — прошепна Тамара. — Остави го да прочете.
— Коя си ти, че да му говориш? — Марина пристъпи навътре. — И защо детето е тук?
Мила се притисна към стената.
Андрей усети как всичко в него се надига. Не гняв към Марина. А осъзнаване, че тази среща не е случайна.
— Марина… — каза той бавно. — Знаеше ли за тази брошка?
— Не — отговори тя твърде бързо. — И не ме интересува.
— А за Тамара? — погледът му не се откъсваше от лицето ѝ.
Марина се усмихна хладно.
— Хора като нея са навсякъде. Това ли е новият ти порив? Да спасиш света? Не сме тук, за да се занимаваме с чужди проблеми.
Тамара се изправи леко, сякаш само думите ѝ държаха тялото ѝ.
— Чужди? — прошепна тя. — Ще видим кой на кого е чужд.
Марина се приближи още. В този миг Андрей забеляза нещо: в ръката на Марина имаше малка кожена папка. Не изглеждаше като обикновена чанта.
— Какво е това? — попита той.
— Нищо, което те засяга — отряза тя.
Андрей протегна ръка. Марина дръпна папката назад, но той вече беше видял ъгъл на лист, на който се виждаше печат.
Съдебен печат.
Студ мина по гърба му.
— Засяга ме — каза той тихо. — Защото това е моето име.
Марина пребледня за миг, после се овладя.
— Няма да говорим тук.
— Ще говорим сега.
Тамара се закашля силно, сякаш кашлицата беше знак.
— Андрей… прочети. Преди да ти вземат всичко.
Той разкъса плика с треперещи пръсти. Първо извади писмо. Хартията беше стара, пожълтяла. Почеркът — познат. Твърде познат.
„Андрей,
ако четеш това, значи аз вече съм се уморила да чакам. Не те обвинявам, че си избра успеха. Обвинявам те, че не намери смелост да погледнеш назад.
Родих момиче. Кръстих я Вера.
Не ти казах, защото ти вече беше далеч. И защото разбрах, че за теб любовта е тежест, а не дом.
Но идва момент, когато тежестта става по-лека от лъжата. Ако някога пожелаеш да направиш нещо истинско… потърси Тамара. Тя знае.
И още нещо. Пази се от Марина.
Лилия“
Андрей се вкамени.
— Това… — прошепна той. — Това е лъжа.
Марина се изсмя сухо, но смехът ѝ не беше уверен.
— Сантиментални писма. Хората пишат какво ли не.
Андрей я погледна. И за пръв път от години видя не жена си, а противник.
— Има още — каза Тамара.
Той извади втори лист. Договор. Стар, но официален. Свързан с имот. Не с обикновен имот, а с онзи, който беше основата на неговото богатство. Онзи, за който вярваше, че е придобит честно… или поне достатъчно законно, за да не го настигне никога.
Подпис.
Подписът не беше негов.
Подписът беше на човек, когото той не искаше да помни.
— Не… — Андрей едва дишаше.
Марина пристъпи напред.
— Дай ми го.
— Не.
— Дай ми го, Андрей — гласът ѝ се изостри. — Ако този лист излезе, всичко свършва. Разбираш ли? Всичко. Ще те смажат. Ще те изкарат крадец. Ще ти вземат компанията. Ще те разкъсат в съда.
— Кой „те“? — попита той.
Марина замълча. И в това мълчание прозвуча признание.
Отвън отново се чуха стъпки. Този път повече от един човек.
Някой потропа по вратата. После още веднъж. По-силно.
— Отвори! — мъжки глас.
Марина пребледня, но не от страх за Тамара. От страх за себе си.
Андрей усети как въздухът се разрязва. Писмото на Лилия, договорът, брошката, присъствието на Марина — всичко се подреждаше като пъзел, който води към една единствена истина:
Някой вече беше започнал война.
И той беше последният, който разбираше.
Глава четвърта
Вратата се отвори и в стаята влязоха двама мъже. Единият беше висок, с лице на човек, свикнал да говори заповеди, не молби. Другият носеше папка и поглед, който не се спираше върху хората, а върху документите.
— Тук ли е? — попита високият.
Марина побърза да застане пред тях, сякаш е домакиня.
— Да. Но няма нужда от сцени.
Андрей гледаше мъжа с папката. Той имаше онзи вид, който Андрей познаваше — вид на човек, изпратен да вземе. Не да пита.
— Кои сте вие? — попита Андрей.
— Представител на кредитор — отговори мъжът с папката. — Идваме за обезпечението.
— Какво обезпечение? — Андрей се обърна към Марина. — Какво си направила?
Марина стисна устни.
— Трябваше — прошепна тя. — Ти не слушаш. Ти мислиш, че всичко е под контрол. А не е.
— Какво си подписала? — гласът му стана нисък.
— Кредит — каза тя и очите ѝ блеснаха. — За да покрия дупките. За да спасим онова, което ти наричаш империя.
Андрей пребледня още повече. В него се надигна паника, но тя беше тихо организирана — като в човек, който е преживял глад и знае, че паниката убива по-бързо от студ.
— Вие не можете да вземете нищо оттук — каза той на мъжа.
— Можем — отговори онзи равнодушно. — Има съдебно решение.
Мъжът вдигна лист с печат. Марина не го погледна. Тамара го погледна и се усмихна беззвучно.
— Ето го съдът — прошепна тя. — Ето я истината. Дойде.
Мила се разтрепери.
— Бабо… ще ни изгонят ли?
Андрей погледна детето. Малките ѝ пръсти стискаха ръкава му, сякаш той беше последната стабилна точка.
И внезапно той разбра, че тази стая не е просто бедност. Тази стая е сърце, което някой е оставил да бие самò.
— Няма — каза Андрей и гласът му не търпеше възражение. — Никой няма да ви изгони.
Високият мъж се ухили.
— Богаташ говори за милост.
— Не за милост — отвърна Андрей. — За право.
Той извади телефона си и набра номер, който отдавна не беше използвал за нещо човешко.
— Елена — каза, когато чу гласа отсреща. — Трябва ми адвокат. Сега. И не само адвокат. Трябват ми очи, които виждат.
Марина се стресна.
— Не намесвай Елена — прошепна тя. — Тя не ти е приятел.
— Никой не ми е приятел — каза Андрей. — Но тя е добра.
Тамара се закашля и ръката ѝ се свлече от леглото. Мила изписка тихо.
— Бабо!
Андрей се наведе.
— Дръж се — прошепна той. — Чуваш ли ме? Дръж се.
Тамара отвори очи и го погледна с такава яснота, че му се прииска да избяга.
— Андрей… — каза тя. — Не се бори само за парите си. Този път се бори за хората.
— Ще се боря — отговори той.
Високият мъж направи крачка напред.
— Ние ще се върнем.
— Ще ви чакам — каза Андрей и гласът му беше студен като метал.
Когато мъжете излязоха, стаята потъна в тишина. Марина стоеше като статуя, с лице, което се опитваше да бъде камък.
— Защо? — попита Андрей. — Защо го направи?
Марина го погледна и в очите ѝ се появи нещо, което приличаше на истина, но беше опасно.
— Защото ти имаш слабост, Андрей. Не жените. Не парите. А гордостта.
Тя се обърна към вратата, но преди да излезе, спря.
— И ако мислиш, че тази брошка ще те спаси… грешиш. Тя е примка.
И излезе.
Андрей остана с писмото на Лилия в ръка, с договора на масата и с Мила, която плачеше без глас.
Тамара шепнеше, едва чуто:
— Вера… намери я… преди Марина да я намери…
Глава пета
Елена дойде бързо. Влезе в стаята като човек, който не вярва на ничии думи, но вярва на фактите. Беше облечена просто, но очите ѝ имаха онзи студен блясък на жена, която е виждала как хора се рушат в съдебните зали.
— Покажи — каза тя, без поздрав.
Андрей ѝ подаде документите. Елена ги прегледа, без да бърза, но всяка секунда тежеше.
— Това е сериозно — каза накрая. — И не е само за кредит. Това е удар.
— От кого?
Елена вдигна очи.
— От човек, който те познава. И от човек вътре в дома ти.
Андрей не мигна.
— Марина.
Елена не потвърди с думи. Не беше нужно.
— Тя има достъп до подписи, печати, сметки. И явно — до кредитори, които не се притесняват да натискат.
Андрей се обърна към леглото. Тамара дишаше тежко. Мила беше свита в ъгъла, като малко животно, което се страхува да не го настъпят.
— Има още — каза Андрей. — Има писмо. Има… дете. Някъде.
Елена прочете писмото на Лилия. Лицето ѝ остана спокойно, но пръстите ѝ леко се стегнаха.
— Вера — повтори тя. — Колко години?
— Не знам — прошепна Андрей. — Дори не знам дали е истина. Лилия… тя…
Гърлото му се сви.
— Истината не пита дали ти е удобно — каза Елена. — Истината просто идва.
Тя погледна към Тамара.
— Тя знае повече.
Андрей се наведе към леглото.
— Тамара… кажи ми.
Тамара отвори очи трудно.
— Вера… е майката на Мила — прошепна тя. — Лилия я роди… после си отиде… остави я при мен… за да не я вземат.
Андрей усети как светът му се накланя.
— Значи… Мила…
— Твоя внучка — каза Тамара, и думите ѝ паднаха като окончателна присъда. — Кръвта не се губи. Само се крие.
Мила вдигна очи. Погледът ѝ беше уплашен.
— Какво означава това? — прошепна тя.
Андрей коленичи пред нея. Толкова ниско, че очите им да са на едно ниво.
— Означава… че ти не си сама.
Мила се поколеба, сякаш думите му са опасни.
— Но мама… мама каза, че татко не ни иска.
Андрей преглътна.
— Мама е права, ако говорим за стария Андрей.
Мила стисна устни.
— А за новия?
Той не знаеше как да отговори. Защото новият Андрей още не беше сигурен, че съществува.
Елена се изкашля леко.
— Трябва да намерим Вера — каза тя. — И бързо. Ако Марина научи за това дете, ще го използва. И срещу теб, и срещу него.
— Защо би го направила? — Андрей се обърна към нея.
Елена го погледна дълго.
— Защото хората не се страхуват от твоите пари. Хората се страхуват от твоите слабости. А дете е най-острата слабост.
Андрей стисна брошката в дланта си. Капката роса проблесна.
— Какво общо има брошката? — попита той.
Тамара се размърда.
— В нея… — прошепна тя. — В нея има скрито… нещо.
Елена се наведе.
— Какво?
Тамара затвори очи, сякаш търси сила.
— Нишка… вътре. Като ключ. Лилия я скри… преди да умре. Каза… че ако Андрей някога поиска да бъде човек… ще го намери.
Елена взе брошката и я разгледа внимателно. Натисна леко емайла. Нищо. После плъзна нокът по ръба. Чу се едва доловимо щракване.
— Има механизъм — каза тя.
Андрей се наведе. Елена отвори малко отделение отзад. Вътре имаше навито миниатюрно парче хартия.
Сърцето му заби в ушите.
Тамара прошепна, като последен дъх:
— Това е… доказателството… което може да ви спаси… или да ви унищожи…
Елена разгърна хартията.
И пребледня.
— Андрей… — каза тя тихо. — Това е запис.
— Запис?
Елена кимна.
— Номер на сейф. И име на човек… когото ти не искаш да виждаш в съда.
Андрей погледна. И в него се надигна ужас, стар като детството му.
Името беше Кирил.
Човекът, който някога го беше направил богат.
Човекът, който можеше да го направи прах.
И в този миг, далеч от тази стая, някой вече дърпаше същата нишка — но с други намерения.
Глава шеста
В дома на Андрей вечерта беше като ледена вода. Тишината не беше спокойствие. Беше предупреждение.
Марина го чакаше в просторната дневна. Свещите бяха запалени, но светлината им не топлеше. На масата имаше две чаши, но виното не беше за празник.
— Закъсня — каза тя.
— Не съм се бавил — отвърна Андрей. — Случваше се нещо.
Марина се усмихна.
— Винаги се случва нещо. Но ти винаги избираш кое да видиш.
Той седна срещу нея.
— Подписала си кредит — каза Андрей. — В мое име. Съдебно решение. Защо?
Марина не отмести поглед.
— Защото ти имаш дупки — каза тя. — Дупки, които никога не ми показа. И някой ги видя. Някой ги използва.
— Кой?
Марина замълча. После отпи от чашата си.
— Кирил — прошепна накрая. — Той се върна.
Андрей усети как кръвта му изстива. Не от страх. От яснота.
— Отдавна ли?
— Достатъчно — каза Марина. — Достатъчно, за да ми обясни, че ти си построил всичко върху чужд подпис. И достатъчно, за да ми предложи избор.
— Какъв избор?
Марина се наведе напред.
— Или му даваш това, което иска… или той те предава на съда.
Андрей стисна ръцете си.
— И какво иска?
Марина се усмихна тънко.
— Всичко. Не част. Не процент. Всичко. И не само парите. Иска да те види на колене.
Андрей усети гняв, но този път беше чист. Не като кал.
— А ти? — попита той. — Ти какво искаш?
Марина се облегна назад. В очите ѝ проблесна нещо меко, но то бързо се превърна в стомана.
— Аз искам да оцелея — каза тя. — И ако трябва да те предам, за да оцелея… ще го направя.
Думите ѝ бяха като нож, но Андрей не се дръпна.
— Значи това е — каза той. — Любовта ти.
Марина се изсмя.
— Любовта? Андрей… ти никога не си искал любов. Ти искаше отражение. Аз бях отражението на успеха ти. Но сега огледалото се пука.
Андрей стана. Тръгна към вратата, но Марина го спря с глас:
— Има още нещо.
Той се обърна.
— Онзи документ, който носеше… — каза тя. — С договора. И писмото. Кирил знае, че съществува.
Андрей усети как в него се надига тревога.
— Откъде знае?
Марина се усмихна.
— Защото аз му казах.
Тишината се удари в стените.
— Защо? — прошепна Андрей.
Марина се изправи. Очите ѝ блестяха, но не от сълзи.
— Защото ти ми лъжеше, Андрей. И аз се уморих да бъда тази, която се преструва, че не вижда.
— И сега… какво? — попита той.
Марина пристъпи към него. Толкова близо, че усети парфюма ѝ — сладък и тежък, като обещание, което убива.
— Сега ще избереш — прошепна тя. — Или мен, и живота, който познаваш… или онова дете, онези хора, онези стари тайни… и падението.
Андрей я погледна дълго.
— Вече избрах — каза тихо.
Марина присви очи.
— Не бързай. Защото когато паднеш… никой няма да те вдигне.
— Грешиш — отвърна Андрей. — Някой вече ме вдигна.
Той излезе, без да се огледа. Но още в коридора усети, че тази война няма да бъде само в съдебна зала. Щеше да бъде в дома му. В миналото му. В кръвта му.
А когато влезе в кабинета си, видя, че чекмеджето е отворено.
Някой беше ровил вътре.
И брошката липсваше.
Глава седма
Андрей не извика. Не удари. Не разби нищо. Само затвори бавно чекмеджето и остана неподвижен, докато в него се подреждаше една единствена мисъл:
Марина.
Той набра Елена.
— Взели са брошката — каза.
— Кой?
— Не е важно кой — отвърна Андрей. — Важно е къде е отишла.
— Важното е кога — поправи го Елена. — Ако е при Кирил, вече са я разглобили. И ако са намерили записа за сейфа… ще стигнат първи.
Андрей стисна телефона.
— Къде е сейфът?
— Трябва да разберем — каза Елена. — Записът има номер, но не и място. Ще трябва да ровим.
— Ровенето е моя работа — отвърна Андрей.
— Не, Андрей. Това е работа на човек, който няма какво да губи. А ти имаш.
Той се засмя сухо.
— Имах.
Елена замълча. После каза:
— Намери Вера. Ако това дете е твоя внучка, Вера ще бъде ключът. Кирил няма да се спре пред нищо. А Марина… Марина вече е прекрачила.
— Как да я намеря? — попита Андрей.
— Тамара знаеше — каза Елена. — Но ако Тамара… ако тя не издържи…
Андрей не отговори. Само затвори очи за миг. После отиде обратно при Тамара.
Стаята беше по-тиха от преди. Лекарят, който Елена беше уредила, стоеше до леглото и поклащаше глава.
— Трябва да я закараме в болница — каза той. — Иначе…
Думата не беше изречена, но я имаше във въздуха.
Мила седеше до баба си и стискаше ръката ѝ. Очите ѝ бяха сухи. Понякога децата не плачат, когато страхът е твърде голям.
Андрей се наведе.
— Тамара — прошепна той. — Моля те. Къде е Вера?
Тамара отвори очи и го погледна. В този поглед имаше цял живот. И цялата тежест на една жена, която е носила чужди тайни като собствена болка.
— Вера… — прошепна тя. — Тя учи… в университета… но работи нощем… за да плаща… кредита…
— Какъв кредит?
— За жилище… — Тамара се закашля. — Взе го… с човек… който обеща… после я остави… и тя остана сама… с дълг…
Андрей усети как в него се надига ярост към някого, когото още не беше видял.
— Къде? — повтори той. — Не ми казвай място. Кажи ми как да я намеря.
Тамара се усмихна с усилие.
— Тя носи… медальон… с незабравка… направи си го сама… да не забравя… майка си…
— С кого общува? — попита Елена, която беше дошла тихо зад него.
Тамара погледна към Елена.
— С един… преподавател… който ѝ помага… но не без цена… — прошепна тя.
Елена се намръщи.
— Име?
— Стефан — прошепна Тамара. — Внимавайте… той е близо… до Кирил…
Андрей се изправи рязко.
— Всички са близо до Кирил.
Тамара вдигна пръст с усилие, сякаш прави последно предупреждение.
— Андрей… ако искаш да изкупиш… нещо… не го прави… с пари… направи го… с истина.
После ръката ѝ падна. Дъхът ѝ се накъса. Лоша тишина запълни стаята.
Мила извика:
— Бабо!
Лекарят се наведе.
Андрей стоеше като човек, който изведнъж е разбрал, че времето не е негово.
Елена хвана Андрей за ръкава.
— Тръгваме — каза тя. — Сега.
— А Тамара?
— Ако останеш, ще загубиш всичко. Ако тръгнеш, може да спасиш поне едно.
Мила вдигна очи към него. В тези очи беше същото, което той беше видял на улицата: молба без надежда.
Андрей коленичи пред нея.
— Ще се върна — каза. — Обещавам.
Мила не повярва веднага. Но после, много бавно, кимна.
— Донеси мама — прошепна тя. — Иначе… иначе ще сме само аз и стените.
Андрей стисна зъби.
— Няма да сте сами.
И тръгна. А зад него остана миризмата на лекарства и една жена, която се бореше за последните си думи.
И някъде, в същия този град, Кирил вече държеше брошката в ръце и се усмихваше.
Глава осма
Кирил не беше човек, който повишава тон. Той беше човек, който говори тихо и кара другите да треперят.
Седеше в просторен кабинет, където всичко беше скъпо, но нищо не беше топло. Марина стоеше срещу него и се опитваше да изглежда уверена.
— Донесе ли я? — попита Кирил.
Марина извади брошката и я постави на масата. Капката роса проблесна.
Кирил я взе внимателно.
— Красиво — прошепна той. — Смешно е как една малка вещ може да държи човека на въже.
Марина преглътна.
— Обеща ми, че ако ти я дам…
Кирил вдигна очи.
— Обещах ти, че ще оцелееш. Не обещах, че ще останеш чиста.
Марина се изправи.
— Аз не съм му враг. Аз просто…
— Ти си човек, който избира печелившата страна — прекъсна я Кирил. — А сега печелившата страна съм аз.
Той натисна емайла. После плъзна нокът по ръба. Щракване. Отделението се отвори. Кирил извади миниатюрния запис.
Марина пребледня.
— Какво е това?
— Ключ — каза Кирил. — Към сейф. Към доказателство. Към неговото падение.
Марина усети как страхът ѝ се превръща в паника.
— Кирил… ако го унищожиш… и аз ще падна с него.
Кирил се усмихна.
— Ти вече падаш. Само още не си го усетила.
Той посочи към вратата.
— Отиди си. И кажи на Андрей, че утре ще получи призовка. И още нещо… кажи му, че ако търси дъщеря си, е закъснял.
Марина се вкамени.
— Откъде знаеш?
— Аз знам всичко, Марина — каза Кирил тихо. — Това е разликата между мен и него. Той строи върху мечти. Аз строя върху слабости.
Марина излезе, но ръцете ѝ трепереха. Тя вече не беше сигурна дали е предала Андрей… или себе си.
Кирил остана сам. Погледна записа още веднъж. После набра номер.
— Стефан — каза. — Време е. Доведи ми Вера. Доброволно или не.
Пауза. После глас отсреща, мек и мазен:
— Тя е упорита.
— Чупи се — отвърна Кирил. — Всичко се чупи.
Той затвори и се облегна назад.
— Незабравка — прошепна, почти нежно. — Толкова красиво име за нещо, което ще разкъса.
И се усмихна така, както се усмихва човек, който вече е видял чуждия край.
Глава девета
Вера вървеше по дълъг коридор в университета, с учебници притиснати към гърдите. Очите ѝ бяха уморени. Не просто от учене. От живот.
Тя беше млада жена, но имаше походка на човек, който носи тежест, която не му е по силите. Медальонът с незабравка висеше на шията ѝ и леко се люлееше с всяка крачка.
Телефонът ѝ вибрира. Непознат номер.
Тя не вдигна. После вибрира пак. И пак. Сърцето ѝ се стегна. Познаваше това настояване.
Накрая отговори.
— Да?
— Вера — гласът беше познат. Стефан. Преподавателят, който беше започнал като помощ и се беше превърнал в сянка. — Трябва да се видим.
— Нямам време — каза тя.
— Имаш — гласът му се изостри. — Иначе… кредитът ти ще стане твърде тежък.
Вера стисна телефона.
— Ти обеща…
— Аз обещах възможности — прекъсна я Стефан. — А ти ми дължиш.
Вера затвори очи за миг.
— Нямам какво да ти дам.
— Имаш — каза Стефан и се засмя тихо. — Имаш това, което Кирил иска.
Вера пребледня.
— Не споменавай това име.
— Твърде късно — каза Стефан. — Виж ме в старата зала след час. И доведи… снимката.
Вера затвори. Дъхът ѝ се накъса. Снимката. Единствената снимка на майка ѝ. Лилия. Жената, която ѝ беше оставила медальон, една стара брошка, която после изчезна, и Тамара, която беше станала майка вместо майка.
Вера тръгна бързо. Тревогата ѝ се превърна в трепереща решителност. Тя беше преживяла достатъчно, за да знае: когато те притискат, не е случайно. Някой вече те е поставил в ъгъл.
А в същия този час Андрей и Елена търсеха следа. Не място. Не адрес. Само хора.
Елена беше намерила списък. Хора, които са били свързани с кредити, с жилища, със съдебни дела за дългове. Име след име.
— Тук — каза тя и посочи. — Вера. Договор за кредит. Съдлъжник… Стефан.
Андрей стисна листа.
— Значи той е бил в живота ѝ.
— И не за добро — каза Елена.
Андрей не мислеше. Той само усещаше как в него се събужда нещо, което не беше чувство за вина, а чувство за отговорност. Късна. Но жива.
Той набра номер. Университетската канцелария.
— Търся Вера — каза спокойно. — Спешно.
— Не можем да даваме…
— Можете — прекъсна Андрей. — Ако искате да избегнете скандал.
Елена го погледна строго, но не го спря.
След кратка пауза гласът отсреща прошепна:
— Тя има занятия. Но… чух, че ще се среща с един преподавател след час.
Андрей затвори. Погледна Елена.
— Старата зала — каза тя. — Точно там ще я притиснат.
Андрей усети как юмруците му се свиват.
— Тогава ще бъда там.
Елена го хвана за ръкава.
— Без глупости. Това не е улица. Това е капан.
Андрей се усмихна без радост.
— Целият ми живот е бил капан. Просто сега най-после виждам въжето.
И тръгна.
А в старата зала Вера вече стоеше сама, със снимка в ръка и с медальон, който тежеше като камък.
Вратата зад нея се затвори.
И тя чу гласа на Стефан:
— Сега ще говорим честно.
А в ъгъла, в сянката, се появи още един мъж.
И Вера разбра, че не е дошла на среща.
Беше дошла на съд.
Глава десета
Стефан се приближи бавно, сякаш се наслаждаваше на страха ѝ. Мъжът в ъгъла стоеше спокойно, но Вера усещаше тежестта му като стена.
— Къде е брошката? — попита Стефан.
Вера стисна снимката.
— Нямам брошка.
— Не лъжи — гласът му беше тих, но твърд. — Тамара я е имала. Значи и ти си я имала.
Вера преглътна.
— Тамара е болна. Остави я.
— Не е твоя работа — отвърна Стефан. — Твоята работа е да дадеш това, което ти искат.
Вера вдигна брадичка.
— А ако не дам?
Стефан се усмихна.
— Тогава кредитът ти ще се превърне в въже на шията. Ще загубиш жилището. Ще загубиш учебната си година. И… — той направи пауза и погледна към снимката, — ще загубиш спокойствието да вярваш, че майка ти е била просто бедна жена.
Вера пребледня.
— Какво знаеш за майка ми?
— Знам, че е обичала човек, който я е забравил — каза Стефан. — Знам, че е оставила писмо. И знам, че един богат човек ще бъде много разтърсен, ако научи.
Вера се отдръпна.
— За кого говориш?
Стефан я погледна като хищник.
— За Андрей.
Вера застина.
— Откъде…
— От Кирил — каза Стефан. — Кирил е човекът, който движи играта. А ти си просто фигурка.
Вера стисна медальона си. Ноктите ѝ се впиха в кожата.
— Аз не играя.
— Всички играят — отвърна Стефан. — Просто някои не знаят правилата.
Мъжът от ъгъла пристъпи напред. Сега Вера видя лицето му. Не беше Стефан. Беше чужд, груб, с очи, които не молят.
— Дай ни каквото имаш — каза той.
Вера се отдръпна още. Гърбът ѝ докосна стената.
— Нямам нищо.
Стефан въздъхна театрално.
— Жалко. Тогава ще вземем друго.
Той протегна ръка към медальона.
Вера инстинктивно го отблъсна.
И в този миг вратата се отвори с трясък.
Андрей влезе.
Не тичаше. Не крещеше. Само влезе, както влизат хора, които са решили, че няма да отстъпят повече нито крачка.
— Пусни я — каза той.
Стефан пребледня.
— Андрей… какво…
— Пусни я — повтори Андрей, по-тихо, по-опасно.
Вера гледаше мъжа на вратата и не знаеше дали да вярва на очите си. Той беше висок, добре облечен, с лице на човек, който е свикнал да командва. Но в погледа му имаше нещо друго — не власт, а болка.
— Кой си ти? — прошепна Вера.
Андрей не я погледна веднага. Погледът му беше прикован към Стефан.
— Аз съм човекът, който идва твърде късно — каза Андрей. — Но идва.
Стефан се опита да се усмихне.
— Това не е твоя работа. Тя ми дължи.
— На теб ли? — Андрей пристъпи напред. — Или на Кирил?
Стефан замръзна. Мъжът до него се напрегна.
— Виж… — започна Стефан, — не искаш проблеми.
— Аз вече имам проблеми — отвърна Андрей. — И точно затова няма да се уплаша от още един.
Елена се появи зад него. Очите ѝ бяха студени.
— Ако пипнеш тази жена още веднъж, ще те видя в съда — каза тя на Стефан. — И ще се погрижа да не излезеш лесно.
Стефан се дръпна назад.
— Вера… — опита се да каже той, — мисли…
— Аз мисля — прекъсна го Вера и гласът ѝ за пръв път беше твърд. — И мисля, че ти ме използваше.
Стефан прехапа устна.
— Това е грешка.
— Не — каза Андрей. — Грешката беше, че вярваше, че можеш да докосваш хората без последствия.
Мъжът от ъгъла направи крачка, сякаш ще нападне. Но Елена вече беше извадила телефон.
— Имам запис — каза тя спокойно. — И ако направиш още една крачка, този запис ще стигне където трябва.
Мъжът се спря.
Стефан се обърна към Андрей, очите му пламнаха.
— Кирил няма да ти прости.
Андрей се усмихна.
— Кирил никога не е прощавал. Затова и никога няма да спечели това, което аз ще спечеля.
Стефан се изсмя с горчивина.
— И какво ще спечелиш? Една непозната дъщеря? Една внучка, която продава брошки? А жена ти вече е на негова страна.
Андрей пребледня, но не отстъпи.
— Ще спечеля шанс — каза тихо. — Шанс да не умра като човек, който има всичко и не е обичал никого.
Той се обърна към Вера.
— Ти си Вера, нали?
Вера не отговори веднага. Очите ѝ се напълниха със сълзи, но тя ги задържа, сякаш не иска да му даде победа.
— Да — прошепна накрая. — Аз съм.
Андрей преглътна.
— Аз съм Андрей.
Вера го гледаше, сякаш се опитва да открие в лицето му онова, което е виждала само в писма, в мълчания, в разказите на Тамара.
— Ти… си той — прошепна тя.
— Да — каза Андрей. — И ако ме мразиш… ще го разбера.
Вера стисна снимката на майка си.
— Не знам какво да чувствам — каза тя. — Знам само, че мама плака за теб. А аз плаках за мама. И никой не дойде.
Андрей усети как думите ѝ режат. Заслужено.
— Дойдох сега — каза той. — И няма да си тръгна.
Елена се намеси тихо:
— Трябва да тръгваме. Кирил вече знае, че сме тук.
Вера погледна към Стефан, който стоеше стиснал устни. После погледна към Андрей.
— Ако тръгна с теб… — каза тя. — Това означава война.
— Войната вече е започнала — отвърна Андрей. — Просто ти още не си била на бойното поле.
Вера затвори очи за миг. После кимна.
— Добре — прошепна. — Но не заради теб. Заради Мила. И заради Тамара.
Андрей кимна. Той не заслужаваше доверие, но трябваше да започне отнякъде.
И когато тръгнаха към изхода, Стефан каза тихо, почти злорадо:
— Сейфът вече е отворен, Андрей.
Андрей спря за секунда.
— От кого? — попита.
Стефан се усмихна.
— От Марина.
И това беше ударът, който Андрей не очакваше да го заболи толкова много.
Глава единадесета
Болницата беше място, където богатството няма миризма. Там всички са просто хора — уплашени, уморени, чакащи.
Андрей, Елена и Вера влязоха бързо. Вера стискаше медальона си, сякаш това е единственото, което я държи жива.
Мила ги чакаше пред стаята на Тамара. Когато видя Вера, лицето ѝ светна и после се сви.
— Мамо! — прошепна тя и се хвърли в прегръдките ѝ.
Вера я притисна към себе си, очите ѝ се напълниха със сълзи, които този път не задържа.
— Тук съм — прошепна тя. — Тук съм.
Андрей гледаше тази сцена и усещаше как нещо в него се разпада — не като загуба, а като стара кора, която пада от рана.
Елена отвори вратата. Тамара лежеше бледа, с кислородна тръба. Очите ѝ се обърнаха към тях.
Мила влезе първа.
— Бабо, доведох мама. И Андрей.
Тамара се усмихна с усилие. Очите ѝ се спряха на Андрей.
— Дойде — прошепна тя.
Андрей се приближи.
— Дойдох — каза. — И този път няма да избягам.
Тамара затвори очи за миг, сякаш си позволява да повярва. После погледна към Вера.
— Прости ми — прошепна тя. — Че ти скрих… че ти отнех правото… да знаеш навреме.
Вера поклати глава.
— Ти ме спаси — прошепна тя. — Ти ме отгледа. Ако не беше ти…
Тамара леко повдигна ръка и Вера я хвана.
— Сега слушайте — каза Тамара тихо. — Кирил ще ви смачка, ако не ударите първи.
Елена се наведе.
— Марина е отворила сейфа — каза тя.
Тамара пребледня.
— Значи… ще извади записа…
— Какво има в сейфа? — попита Андрей.
Тамара го погледна. В този поглед имаше последен пламък.
— Истината за това как стана богат — прошепна тя. — И не само. Има документи, че Кирил е използвал твоя подпис. Че те е направил лице на престъпление. Ако това излезе… ти ще паднеш. Но ако го използваш умно… можеш да го свалиш с теб.
Андрей стисна челюст.
— И как да го използвам?
Тамара пое дъх.
— Признай. Преди да те принудят. В съда… кажи истината. И посочи Кирил. Но не сам. Трябват свидетели.
Елена кимна.
— Марина може да бъде свидетел, ако я притиснем.
Андрей горчиво се усмихна.
— Тя е на негова страна.
— Хората сменят страна, когато огънят стигне до кожата — каза Елена. — А ние можем да подпалим.
Вера вдигна очи.
— Аз няма да лъжа — каза тя. — Не искам да се превърна в тях.
Андрей я погледна.
— И аз не искам — каза. — Но и не искам да загубя Мила. Не искам да загубя теб.
Вера се напрегна.
— Ти не можеш да говориш за „нас“, сякаш си бил тук.
— Знам — каза Андрей. — И точно затова ще започна от истината.
Той се обърна към Тамара.
— Какво още знаеш за Марина?
Тамара се засмя тихо, но смехът ѝ беше като кашлица.
— Марина има тайна — прошепна тя. — Не само кредит. Тя има човек… и дете… което крие.
Андрей пребледня.
— Какво?
Елена се изправи рязко.
— Това може да бъде ключът.
Тамара затвори очи. Дъхът ѝ стана плитък.
— Андрей… — прошепна тя. — Не оставяй Мила да продава брошки… за да спасява… възрастни. Възрастните трябва… да спасяват… децата.
Ръката ѝ се отпусна. Мониторът изпищя. Лекарите нахлуха.
— Излезте! — извика някой.
Мила се вкопчи във Вера. Вера трепереше.
Андрей стоеше на прага, неподвижен, и за пръв път от години почувства истински страх. Не за пари. Не за име. А за хора.
Елена го дръпна.
— Тръгвай — прошепна тя. — Ако Тамара умре, трябва да направим така, че смъртта ѝ да не е напразна.
Андрей стисна брошката… но после си спомни, че я няма. И в него се надигна ярост.
— Марина — прошепна той. — Сега ще говорим.
И тръгна към дома си, като човек, който вече не се страхува да изгори мостове.
Глава дванадесета
Марина беше в спалнята, когато Андрей се върна. Стоеше пред огледалото и слагаше обеци, сякаш животът ѝ е просто вечеря и нова рокля.
— Ти ли си? — попита тя, без да се обърне.
— Да — каза Андрей. — Аз съм. И този път няма да мълча.
Марина се обърна бавно. Очите ѝ бяха спокойни, но в тях се мержелееше тревога.
— Какво искаш?
— Брошката — каза Андрей.
Марина се усмихна.
— Каква брошка?
— Не ме прави на глупак — гласът му беше нисък. — Взе я. Даде я на Кирил. Отворила си сейфа.
Марина замръзна за миг. После въздъхна.
— Да — каза. — Направих го.
— Защо?
Марина вдигна рамене.
— За да се спася.
— А аз? — попита Андрей.
Марина се приближи.
— Ти винаги се спасяваш сам.
Андрей се засмя сухо.
— Не и този път.
Той направи крачка към нея.
— Тамара умира — каза. — А Мила почти продаде брошката на улицата, защото никой не се интересуваше.
Марина присви очи.
— И какво общо имам аз с това?
— Имаш общо, защото ти направи така, че никой да не се интересува — каза Андрей. — Ти си превърнала живота в сделка.
Марина се напрегна.
— Достатъчно.
— Не — каза Андрей. — Сега ще чуеш.
Той извади папка. Елена му беше дала копия от кредитните документи, от съдебното решение, от връзките на Стефан с Кирил. И нещо друго, което беше намерила — преводи, подписани от Марина към сметки, които не трябва да съществуват.
— Това е измама — каза Андрей. — И ако утре влезем в съда, ти ще бъдеш до мен. Не като жена. Като обвиняема.
Марина пребледня, но само за миг. После очите ѝ пламнаха.
— Няма да посмееш.
— Ще посмея — отвърна Андрей. — Защото вече нямам какво да губя, освен истината.
Марина се засмя, но смехът ѝ беше празен.
— А ти мислиш, че истината ще те спаси? Кирил държи сейфа. Кирил държи документите. И ако ти тръгнеш срещу него, той ще извади всичко. Ти ще бъдеш унищожен.
Андрей се приближи още.
— Има нещо, което Кирил не може да купи — каза.
Марина присви очи.
— Какво?
— Свидетели — каза Андрей. — Живи свидетели.
Марина пребледня.
— Кои?
— Вера — каза Андрей. — И Мила. И ако трябва… и аз.
Марина се усмихна с презрение.
— Ти ще пожертваш себе си за тях?
— Не — каза Андрей. — Ще пожертвам лъжата за тях.
Марина направи крачка назад. В този миг Андрей видя, че маската ѝ се пропуква.
— Ти не разбираш — прошепна Марина. — Ако Кирил падне… ще ме завлече.
Андрей я погледна внимателно.
— Защо? — попита тихо. — Какво криеш?
Марина стисна устни. В очите ѝ за първи път проблесна истински страх.
— Нищо.
Андрей извади още един лист. Елена беше намерила следа: плащания за детска градина, медицински разходи, скрита квартира. Не имена на градове. Само факти.
— Имаш дете — каза Андрей.
Марина застина.
— Не…
— Не лъжи — каза Андрей. — От кого?
Марина се свлече на стола, сякаш изведнъж ѝ отнеха силата.
— От Кирил — прошепна тя.
Думите паднаха тежко. Като признание. Като присъда.
Андрей затвори очи за миг. После ги отвори и погледът му беше странно мек.
— Значи и ти си била използвана — каза.
Марина се засмя през сълзи.
— Мислиш ли, че това ме оправдава? Аз го обичах. Или поне мислех, че го обичам. А той… той ми каза, че ако не правя каквото иска, ще вземе детето.
Андрей преглътна. В него се появи онова чувство, което не беше жал, а разбиране: страхът прави хората чудовища.
— Марина — каза той тихо. — Ако свидетелстваш… ако кажеш истината… аз ще те защитя.
Марина го погледна, сякаш не вярва.
— Ти? След всичко?
— Защото ако не го направя, ще стана като Кирил — отвърна Андрей. — А аз не искам.
Марина затвори очи. Сълзите потекоха.
— Той ще ме убие — прошепна тя.
— Не — каза Андрей. — Ние ще го спрем.
И точно тогава телефонът на Марина иззвъня. На екрана светеше едно име.
Кирил.
Марина пребледня и погледна Андрей, сякаш моли за разрешение да диша.
Андрей кимна.
— Вдигни — каза.
Марина вдигна телефона с трепереща ръка.
— Да?
Гласът на Кирил беше спокоен.
— Марина… донесе ли документите?
Марина преглътна.
— Да.
— Добре — каза Кирил. — Утре ще ги използвам. А ти… бъди умна. Иначе детето…
Марина затвори очи.
— Разбирам.
— И още нещо — добави Кирил. — Андрей вече търси Вера, нали?
Марина замълча.
— Кажи му — каза Кирил, — че ако иска внучката си жива… да се яви в съда и да мълчи.
Марина пребледня. Андрей се напрегна.
— Той знае — прошепна Марина, като затвори телефона.
Андрей стисна челюст.
— Нека знае — каза. — Утре ще знае и друго.
Елена се появи на вратата. Беше дошла незабелязано.
— Имаме подготвено дело — каза тя. — Утре. Сутринта. И ако влезем в залата с истината… ще стане буря.
Марина преглътна.
— Аз… аз ще свидетелствам — прошепна тя. — Но ако детето ми…
— Ще го извадим — каза Елена. — И ще го защитим.
Андрей погледна Марина.
— Това е шансът ти — каза. — Да не останеш жена, която продава брошки.
Марина се разплака. Не красиво. Истински.
И в този миг Андрей разбра: понякога добрият край започва с разруха.
Но истинската битка беше утре.
В съда.
Срещу Кирил, който вече беше подготвил ножа си.
И срещу онова минало, което Андрей беше избягвал цял живот.
Глава тринадесета
Съдебната зала беше пълна. Не от приятели. От любопитни погледи, от хора, които миришат на сензация, от лица, които чакат да видят как богатият пада.
Кирил седеше спокойно, с изправен гръб. Усмивката му беше едва забележима. До него стоеше Стефан, който се преструваше на невинен. Марина седеше от другата страна, бледа, с треперещи пръсти. Андрей беше до Елена. Вера стоеше назад, държейки Мила за ръка.
Мила гледаше всичко с големи очи.
— Мамо… — прошепна тя. — Тук ли ще решат дали ще сме бедни?
Вера преглътна.
— Тук ще решат дали истината има цена — прошепна тя.
Съдията влезе. Всички станаха. После седнаха.
Кирил започна пръв. Говореше гладко. Представи Андрей като лице на схема, като човек, който е подписвал, без да мисли, който е печелил, без да пита. Извади документи. Печати. Подписи. Всичко изглеждаше чисто.
И точно това беше най-страшното.
Елена стана, когато дойде редът им.
— Уважаеми съдия — каза тя. — Има доказателства, че тези документи са част от по-голяма схема. И има свидетели, които могат да потвърдят, че Андрей е бил използван.
Кирил се усмихна.
— Свидетели? — каза той. — Кои? Бедни жени? Деца?
Елена не трепна.
— Да — каза тя. — Понякога именно бедните и децата виждат най-ясно, защото никой не ги смята за опасни.
Кирил присви очи.
— Това е театър.
— Театър е да мислиш, че парите ти купуват съд — отвърна Елена.
Съдията кимна.
— Да чуем свидетелите.
Елена погледна Андрей.
— Готов ли си?
Андрей стана. Сърцето му биеше силно, но той не се опита да го скрие. Понякога слабостта е сила.
— Аз съм Андрей — каза. — И признавам, че подписвах документи, без да разбирам всичко. Признавам, че исках да бъда богат. Признавам, че бях горд. Но не признавам, че съм измислил тази схема.
Кирил се наведе напред.
— Прекрасно — прошепна той, достатъчно силно да се чуе. — Ти сам се закопаваш.
Елена вдигна ръка.
— Имаме доказателство от сейф, който беше отворен неправомерно — каза тя. — И имаме запис на разговори.
Кирил пребледня за миг.
Съдията вдигна вежди.
— Представете.
Елена извади копие. Не брошката — тя беше изгубена. Но Елена беше предвидила. Беше направила снимки на записа, беше записала номера, беше потърсила следа. И беше намерила кой е отворил сейфа.
— Марина — каза Елена. — Моля, застанете.
Марина пребледня още повече. Стана бавно. В очите ѝ имаше страх, но и умора.
— Кажете истината — каза съдията.
Марина стисна ръцете си.
— Кирил ме принуди — прошепна тя. — Заплаши ме. Заплаши детето ми. И ме накара да взема кредит в името на Андрей, за да го притиснем.
Залата зашумя.
Кирил се изсмя тихо.
— Лъжа.
Марина го погледна. И в този поглед имаше не омраза, а освобождение.
— Не — каза тя по-силно. — Истина. Аз направих грешки. Но повече няма да бъда твоя.
Кирил се изправи рязко.
— Ти не знаеш какво правиш.
— Знам — каза Марина. — За първи път знам.
Елена подаде на съдията запис от разговори. Не дълги. Само достатъчни, за да покажат заплахите. Достатъчни, за да покажат, че Кирил държи нишките.
Съдията слуша. Залата беше тиха.
Кирил стисна челюст.
— Това е извадено от контекст — каза той.
Елена се усмихна.
— Контекстът е в следващия свидетел.
Тя погледна към Вера.
— Вера — каза тихо. — Моля.
Вера стана. Ръцете ѝ трепереха, но тя стисна медальона си, сякаш майка ѝ я държи за ръка.
— Аз съм Вера — каза тя. — Дъщеря на Лилия.
Залата отново зашумя. Кирил пребледня.
— Това няма общо с делото — каза той рязко.
Съдията го погледна строго.
— Има, ако е свързано с доказателствата.
Вера преглътна.
— Майка ми остави писмо — каза тя. — И брошка. В нея имаше запис за сейф. Тази брошка беше на майката на Андрей. Тамара я пазеше. А Кирил… Кирил я искаше. За да вземе документите и да смаже Андрей. Аз бях заплашвана. Бях използвана.
Стефан се размърда нервно.
Елена го посочи.
— Този човек — каза тя — се опита да принуди Вера. Има свидетелство за това.
Стефан пребледня.
— Не…
— Имаме запис — каза Елена.
Съдията вдигна ръка.
— Достатъчно. Това дело вече не е просто спор за документи. Това е дело за изнудване и злоупотреби.
Кирил се изправи. Усмивката му изчезна.
— Вие не разбирате — каза той тихо. — Аз съм човек, който…
— Седнете — прекъсна го съдията. — Иначе ще ви изведат.
Кирил седна бавно. Очите му се забиха в Андрей като нож.
Андрей го погледна спокойно. И в този миг в него нямаше страх. Имаше само яснота.
Елена се наведе към Андрей и прошепна:
— Сега.
Андрей стана отново.
— Има още една истина — каза той. — Аз съм виновен, че изоставих Лилия. Виновен съм, че не познавах Вера. Виновен съм, че оставих внучката си да се бори сама. Но ако съдът търси виновника за схемата… той е Кирил. И аз ще го докажа. Дори ако това означава да призная, че съм бил сляп.
Залата притихна. Дори любопитните вече не гледаха със злорадство. Гледаха с изненада.
Кирил се усмихна отново, но този път усмивката му беше празна.
— Ти мислиш, че това е краят? — прошепна той.
Андрей го погледна.
— Това е началото — каза.
И точно тогава задната врата на залата се отвори.
Влязоха двама служители и поведоха Стефан.
Стефан крещеше, че е невинен, че е бил принуден. Но гласът му заглъхна.
Марина седна, разтреперана. Вера хвана ръката на Мила. Мила гледаше Андрей с широко отворени очи.
— Дядо… — прошепна тя, сякаш за пръв път се осмелява да произнесе думата.
Андрей не се обърна веднага, защото в този миг разбираше най-трудното: доброто не идва като подарък. Доброто идва като избор. Понякога болезнен.
Съдията удари с чукчето.
— Делото се отлага за допълнително разследване. Обвиненията за изнудване и злоупотреби ще бъдат разгледани отделно. Кирил остава под наблюдение. Марина и Андрей ще дадат допълнителни показания.
Кирил се изправи, лицето му беше като камък.
Когато мина покрай Андрей, прошепна:
— Ще ти взема всичко.
Андрей го погледна и отговори тихо:
— Вече не.
И за първи път думите му не бяха самоувереност. Бяха обещание.
Глава четиринадесета
След съдебната зала светът изглеждаше по-различен. Не по-лесен. Не по-добър. Просто по-истински.
Марина стоеше в коридора, бледа, с празен поглед.
— Какво ще стане с детето ми? — прошепна тя.
Елена беше до нея.
— Ще го защитим — каза. — Но ти ще трябва да продължиш да говориш истината. Докрай.
Марина кимна, сякаш това е наказание и спасение едновременно.
Вера стоеше малко по-далеч с Мила. Мила се беше вкопчила в ръката ѝ, но очите ѝ търсеха Андрей.
Андрей се приближи бавно.
— Мила — каза тихо.
Детето се сви леко, но не се отдръпна.
— Ти каза, че няма да сме сами — прошепна тя.
— Да — отвърна Андрей. — И няма.
Мила го гледаше, сякаш проверява дали думите му са истински.
— А баба? — попита тя. — Баба Тамара?
Вера преглътна. Очите ѝ се напълниха отново.
— Лекарите казаха, че е стабилна — прошепна тя. — Но е много слаба.
Андрей въздъхна.
— Ще бъда до нея — каза. — Докато може да ме чуе.
Елена погледна Андрей.
— Кирил няма да спре — каза. — Той ще опита да удари другаде. В бизнеса, в репутацията, в семейството.
Андрей кимна.
— Нека удари — каза. — Този път няма да се крия.
Той се обърна към Вера.
— Вера… не мога да върна годините — каза тихо. — Но мога да направя така, че Мила да не ги губи като теб.
Вера го гледаше дълго. В очите ѝ имаше болка, недоверие, но и нещо друго — надежда, която се страхува да се покаже.
— Аз не искам твоите пари — каза тя.
— Знам — каза Андрей. — И точно затова ще ги използвам правилно.
Вера преглътна.
— Как?
Андрей се усмихна с усилие.
— Първо — ще погасим кредита ти. Не като подаяние, а като справедливост. Ти не трябва да носиш дълг, който е бил използван като примка.
Вера се напрегна.
— Не искам да ми купуваш живота.
— Няма да го купя — каза Андрей. — Ще го върна на теб. Ти ще решаваш.
Мила вдигна очи.
— Значи ще имаме дом? — прошепна тя.
Вера погледна дъщеря си и очите ѝ се напълниха.
— Да — прошепна тя. — Ще имаме.
Андрей се наведе към Мила.
— И ще имаш лекар, ако ти трябва — каза. — И книги. И училище. И топли дрехи. Не защото си бедна, а защото си моя.
Мила се намръщи леко, сякаш тази дума „моя“ я плаши.
— А ти… ще останеш ли? — попита тя.
Андрей усети как гърлото му се свива.
— Ако ми позволите — каза. — Ще остана.
Вера дълго мълча. После кимна — не като окончателно прошка, а като малка врата, която се отваря.
— Ще видим — каза тя. — Думите са лесни. Делата… не.
Андрей кимна.
— Знам.
И точно тогава телефонът на Елена иззвъня. Тя вдигна, слуша и лицето ѝ стана твърдо.
— Кирил е задържан — каза тя, като затвори. — Намерили са още документи. Още хора са проговорили.
Андрей издиша бавно. Не като победител. Като човек, който за пръв път отдавна не е в мрак.
— А брошката? — прошепна Мила.
Андрей се усмихна тъжно.
— Брошката може да е изгубена — каза. — Но незабравката… тя е тук.
Той докосна внимателно медальона на Вера, без да го взима. Само го докосна, като знак.
Вера затвори очи за миг.
— Мама… — прошепна тя. — Ако можеше да види…
Андрей преглътна.
— Тя вижда — каза тихо. — И знае, че най-накрая не бягам.
Седмици по-късно Тамара се събуди по-ясна. Андрей седна до леглото ѝ. Вера беше там. Мила беше там.
Тамара погледна Андрей и се усмихна с усилие.
— Добър край ли е това? — прошепна тя.
Андрей стисна ръката ѝ.
— Не е край — каза. — Това е начало. И този път ще го направим правилно.
Тамара затвори очи и тихо прошепна:
— Незабравката… не е за спомени. Тя е за хората, които се връщат.
Андрей погледна Вера. После Мила.
И в този миг разбра, че богатството му никога не е било в часовниците, в колите, в студените стаи.
Богатството му беше в това, че едно дете го беше спряло на улицата и му беше подало брошка.
А той най-накрая беше спрял.
Най-накрая беше видял.
И най-накрая беше избрал да остане.