Глава първа
Септември се изля върху стъклата като олово. Дъждът удряше панорамните прозорци, сякаш се опитваше да разбие не само града, а и мълчанието в апартамента.
Димитър стоеше в кабинета си, притиснал с пръсти ръба на бюрото. Отдолу светлините се разливаха на петна, а хората бързаха като сенки, които не смеят да се обърнат. В този дом всичко беше скъпо. Всяка линия, всеки предмет, всяка повърхност говореше за контрол и успех. Само едно нещо не се подчиняваше на никаква воля. Тишината на детето му.
Миша беше на седем и беше глух по рождение. Понякога поглеждаше баща си с очи, които не задаваха въпроси, а направо пробиваха. Димитър винаги отговаряше с жестове, изчислени, правилни, без грешка. Като счетоводен отчет. Само че Миша не беше отчет. Миша беше болка, която нямаше място в графици и договори.
Преди три години Димитър беше загубил жена си. Оттогава не знаеше как да говори със собствения си син, дори когато се опитваше да го прегърне. Сякаш тялото му се страхуваше да не счупи нещо, което вече беше напукано завинаги.
Телефонът завибрира и върху екрана изскочи номер от агенция за персонал. Гласът отсреща звучеше с онзи професионален тон, който обещава решение, но никога не гарантира надежда.
Предложиха му Вера. Двадесет и осем. С опит с деца с увреден слух. Специализация. Търпение. Отзиви.
Димитър прекъсна кратко и без колебание.
„Изпратете я още днес.“
Това беше седмата бавачка за последните две години. Той не вярваше на чудеса. Вярваше на резултати. И на договори.
Само че в този дом резултатите не идваха от усилие. Тук идваха от сърце. А сърцето му отдавна беше заключено.
Когато Вера пристигна рано сутринта, Димитър вече се готвеше да излезе за среща. Той я огледа като човек, който оценява качество на продукт. Палтото ѝ беше мокро по раменете, косата ѝ беше прибрана, очите ѝ бяха ясни, а в стойката ѝ имаше спокойствие, което не се преструва.
Тя не се усмихна прекалено. Не се опита да бъде „приятна“. Просто кимна, сякаш двамата вече знаеха, че тук няма място за театър.
Миша стоеше до масата с изправен гръб и събрани ръце. Наблюдаваше я внимателно, без страх, но и без доверие. Като малък съдия.
Вера свали обувките си тихо, приближи и не докосна детето, не се наведе над него. Просто седна на стола срещу Миша и постави дланта си на масата, отворена, спокойна. После направи жестовете бавно и ясно.
„Здравей. Аз съм Вера.“
Миша гледа пръстите ѝ и мигна. После отговори. Несигурно. Но отговори.
Димитър спря на прага. Беше просто жест, но в гърдите му се появи нещо като искра, която го подразни. Не беше свикнал някой да влиза така лесно в света на сина му.
Преди да излезе, той активира камерите от телефона си. Не защото не вярваше, а защото страхът му беше по-стар от всяко доверие.
Вера започна деня с палачинки. Не като услуга, а като игра. Те чупиха яйца, разсипаха брашно, брашното полепна по ръцете на Миша и за първи път тази сутрин по лицето му се появи усмивка. Малка, плахо скрита, но истинска.
После излязоха навън въпреки ситния дъжд. Учиха, че дървото е клен. Брояха крачки. Подреждаха камъчета по размер. Вера не говореше на висок глас, сякаш това беше безсмислено. Говореше с ръцете си, с очите си, с търпението си.
Миша се оживи. Сякаш някой беше отворил прозорец в него.
Димитър наблюдаваше през камерите и се хващаше, че задържа дъх.
След четири дни нещо се промени. Миша започна да пита с жестове.
„Защо небето е синьо.“
После започна да се смее.
Дори прегърна баща си една вечер без повод.
Димитър стоеше като прикован и едва успя да обгърне малките рамене. Сякаш прегръщаше шанс, който може да изчезне, ако го стисне прекалено.
В последната събота на септември дъждът се превърна в порой. Като наказание. Като предупреждение. Като знак.
Димитър се прибра по-рано от обикновено. Вратата беше отключена. Вътре беше тъмно.
Апартаментът беше празен.
Тревогата го прониза. Той се затича към прозореца и дръпна завесата.
И видя нещо, на което очите му отказаха да повярват.
В двора, под проливния дъжд, Вера държеше Миша за ръка. Срещу тях стоеше непознат мъж с тъмно палто. Мъжът протегна към Миша малка кутия, черна и лъскава, а Вера направи жест, който Димитър не беше виждал никога.
Миша кимна.
И отвори кутията.
Димитър пребледня.
Защото знаеше какво е това. Или поне си мислеше, че знае.
И защото никой не беше поискал разрешението му.
Глава втора
Димитър не помнеше как слезе по стълбите. Не помнеше дали е взел ключове, дали е затворил вратата. Помнеше само удара на дъжда по лицето си и една мисъл, която режеше като нож.
„Тя прави нещо зад гърба ми.“
Той излезе във вътрешния двор и ги приближи бързо. Вера го видя първа. Не се стресна. Не се дръпна. Просто застина за миг, сякаш преценяваше дали истината ще го спаси или ще го довърши.
Непознатият мъж се обърна към Димитър спокойно, без извинения. По стойката му личеше човек, който не се чувства виновен, дори когато е хванат.
Димитър направи знак към Вера да даде Миша да се прибере, но ръцете му трепереха. Миша гледаше редуващо баща си и кутията. В очите му имаше любопитство и нещо, което Димитър не беше виждал често.
Надежда.
Димитър се обърна към непознатия и заговори на висок глас, без да мисли, че синът му не чува. Гласът му се изви като камшик.
„Кой сте вие.“
Мъжът отговори кратко и тихо.
„Кирил.“
Едно име. Нито повече, нито по-малко. Като стена.
Вера направи жест към Димитър, после написа нещо на телефона и му го подаде. Думите бяха ясни и удариха право в гърдите му.
„Той е специалист. Това е шанс за Миша. Не съм искала да ви плаша.“
Димитър се засмя без звук. Смях, който приличаше на кашлица.
„Шанс. Без мен.“
Вера вдигна брадичка. В този момент тя не беше бавачка. Беше човек, който е взел решение и е готов да плати за него.
Тя написа още.
„Вие постоянно отлагате. Понякога отлагането е вид отказ.“
Тези думи го удариха по-силно от всяка обида. Защото бяха близо до истината.
Димитър погледна кутията. Малка, черна, с прецизна изработка. Като нещо, което струва много. И което може да промени живот.
Кирил протегна ръка към кутията, но не я взе обратно.
„Това е слухов апарат за проба. Не е операция. Не е имплант. Пробата е безопасна. Десет дни. Ще видим дали Миша реагира.“
Димитър се напрегна. Някъде дълбоко в него се надигна стар страх, като спомен от болница. Като миризма на лекарства. Като образ на жена му с бледи устни.
„Защо никой не ми каза.“
Вера се приближи с една крачка, така че дъждът да мокри и двамата еднакво.
Тя написа бавно, сякаш всяка дума трябваше да бъде точна.
„Казвах ви. Вие гледахте през мен. Аз не съм тук да ви преча. Аз съм тук за него.“
Миша докосна ръката на баща си. Лекият натиск беше като ток. Миша направи жест.
„Татко. Страх.“
Димитър се наведе към него.
„Не.“
Той искаше да каже „не се страхувай“, но думите му заседнаха. Защото всъщност той самият се страхуваше.
Кирил каза спокойно, сякаш изрежда правила на игра.
„Ако не искате, няма да правим нищо. Но ще ви кажа нещо като родител на две деца. Когато страхът управлява, детето плаща цената.“
Дъждът се усили. Небето беше ниско и тежко. Димитър гледаше кутията, като че ли това беше бомба.
Вера сложи длан върху рамото на Миша. После направи жест към детето, бавен и утешителен.
„Опитай.“
Миша кимна и протегна ръце. В този момент Димитър видя нещо, което го накара да се отдръпне.
Миша не се колебаеше.
Колебаеше се бащата.
Димитър затвори очи за миг. В главата му се появи образът на жена му, как му говори в кухнята една нощ преди да умре. Как му казва, че трябва да бъде по-смел. Как той отговаря хладно. Как тя се обръща и си тръгва.
„Ти никога не рискуваш за нас, Димитър.“
Вратата към онзи спомен се отвори и заедно с дъжда влезе леден въздух.
Той отвори очи и направи знак към Вера.
„Вътре. Сега.“
Вера кимна. Взе Миша за ръка. Кирил остана за миг на двора и каза само едно:
„Ще ви чакам утре. Ако решите.“
Димитър се обърна, без да отговори.
Но когато влязоха в апартамента, той видя, че на кухненската маса лежи папка. Не беше там сутринта.
Папка със знак на банка.
И върху нея имаше бележка, написана с почерк, който той познаваше, въпреки че не го беше виждал от три години.
Почеркът на жена му.
Димитър пребледня още веднъж.
Защото това беше невъзможно.
И все пак бележката беше истинска.
„Не вярвай на Владислав. Пази Миша. Пази се от дъжда.“
Глава трета
Димитър седна тежко на стола, сякаш краката му внезапно се бяха превърнали в камък. Вера стоеше срещу него и не смееше да помръдне. Миша беше до нея, мокър и уморен, но очите му не откъсваха поглед от баща му.
Бележката лежеше на масата като жива.
„Не вярвай на Владислав.“
Димитър произнесе името наум и в него се вдигна гняв, който отдавна беше стаен. Владислав беше човек от неговия свят. Хитър, усмихнат, безупречен пред хората, опасен насаме. Преди години двамата бяха почти приятели. После станаха партньори. После станаха врагове, макар никой да не го казваше на глас.
Владислав държеше част от доставките за ресторантите. Държеше контакти. Държеше хора.
И беше човекът, който точно преди смъртта на жена му настояваше да разширят бизнеса на кредит.
Димитър беше подписал. Голям кредит. За нови обекти. За престиж. За обещание, че всичко ще расте без край. В онази година думата „край“ изглеждаше далечна. Сега беше тук. В тази папка.
Той отвори документите с пръсти, които вече не трепереха от страх, а от ярост.
Съобщение за просрочие. Уведомление за възможно принудително изпълнение върху имот. Юридически термини, студени и подредени.
Вера се приближи и направи жест. После написа на телефона си:
„Това беше в пощата. Доставчикът го остави. Аз видях бележката и…“
Тя спря. Не защото не знаеше какво да каже, а защото се страхуваше, че истината ще я направи враг.
Димитър вдигна очи.
„Откъде е почеркът.“
Вера изпъна гръб.
„Не знам. Кълна се. Но когато я видях, си спомних нещо.“
Тя преглътна и погледна към Миша, сякаш се нуждаеше от неговото присъствие като защита.
„В стаята на Миша има рамка. Снимка. Отзад има надпис. Същият почерк.“
Димитър замръзна, но не използва тази дума в себе си. Усети как нещо в него се свива и стяга. Винаги беше избягвал стаята на Миша, когато беше възможно. Там миришеше на детство, а детството му напомняше за жена му.
Той стана, без да каже нищо, и отиде към стаята.
Снимката беше на нощното шкафче. Жена му държеше Миша като бебе. Усмивката ѝ беше мека и светла, но в очите ѝ имаше умора, която тогава Димитър не беше забелязал. Той обърна рамката.
Отзад беше надписът.
„Ако някога се изгубя, намери истината. Дъждът не е просто дъжд.“
Димитър затвори очи. Три години беше живял с тази рамка, без да я обърне. Три години беше избягвал да пипа миналото, сякаш миналото е зараза.
Вера стоеше на прага и го гледаше. Не със съжаление. С внимание.
Тя направи жест към него, внимателно.
„Има още нещо.“
Димитър не се обърна, но знаеше, че тя ще го каже, дори да не иска.
„Кирил… каза, че може да помогне не само на Миша. Каза, че познава адвокат. И че Владислав има дела. Много дела. И че хора като него не се спират.“
Димитър се засмя отново без радост.
„Адвокат.“
Вера кимна.
„Елена.“
Димитър познаваше името. Не лично. Но беше чувал. Елена беше от онези адвокати, които не търсят медии. Те търсят резултат. И имат навика да вадят на светло неща, които други пазят в тъмното.
Димитър се върна в кухнята и седна. Гледаше папката, бележката и мокрите ръце на Миша, които държаха кутията.
Миша направи жест.
„Татко. Дай.“
Димитър погледна сина си и осъзна, че тази битка не е само за пари и ресторанти. Това беше битка за глас. За шанс. За живот.
Той протегна ръка към кутията. Миша я подаде. В този момент Димитър усети как отговорността му натежава като камък.
Вера стоеше тихо, но в очите ѝ имаше искра. Не искра на победа. Искра на решителност.
„Кога научи жестовете толкова добре“ написа Димитър на лист, защото така беше по-лесно, отколкото да говори.
Вера се усмихна едва забележимо и написа:
„Когато някой ти е важен, учиш. Дори да боли.“
Дъждът не спираше.
А истината беше по-близо, отколкото той допускаше.
Глава четвърта
На следващия ден Димитър не отиде в офис. Остави срещите на асистента си и изключи телефона. За пръв път от години реши, че има нещо по-важно от договорите. Синът му седеше на дивана и гледаше ръцете му с напрежение, сякаш всеки жест можеше да счупи нещо невидимо.
Кирил дойде точно навреме. Без усмивка. Без излишни думи. Донесе малък калъф и няколко листа с инструкции, написани ясно и подредено.
Вера беше до Миша, а Димитър стоеше зад тях като пазач. В очите му имаше подозрение, което не искаше да признае.
Кирил обясни на жестове и на лист, така че да няма недоразумения.
„Това е пробна настройка. Няма да чуе като всички. Но може да усети ритъм, вибрация, някои честоти. Важното е мозъкът да започне да свързва сигналите.“
Димитър прочете и попита на лист:
„Ако не реагира.“
Кирил написа:
„Тогава поне ще знаем. По-лошо е да не опитаме.“
Вера се наведе към Миша и направи жестове, бавни, топли.
„Ще пробваме. Ако не ти харесва, спираме.“
Миша кимна, но пръстите му се свиха. Страхът му не беше от устройството. Беше от това, че надеждата понякога боли повече от разочарованието.
Кирил постави апарата внимателно. После извади малко устройство за настройка и започна да сменя стойности. В стаята беше тихо, но тишината се беше превърнала в напрежение.
Вера направи знак към Димитър да седне по-близо. Димитър се подчини, макар че гордостта му се противеше.
Кирил щракна последната настройка.
Вера взе две лъжици и ги удари леко една в друга. Не силно. Почти нежно.
Миша мигна.
После се вцепени, сякаш нещо е минало през него. Очите му се разшириха.
Вера повтори.
Миша притисна ръка към ухото си и погледна към лъжиците.
В този миг Димитър почувства как гърдите му се стягат, но този път не от страх. От нещо друго. Нещо, което отдавна не беше усещал.
Надежда, която е почти непоносима.
Вера се усмихна и направи жест.
„Усети ли.“
Миша кимна и очите му се наляха. Той не плачеше със звук. Плачеше със тяло. С раменете. С треперенето.
Димитър протегна ръка, но спря. Не знаеше как да се доближи до този миг, без да го развали.
Кирил прибра устройството и каза тихо:
„Не се радвайте прекалено бързо. Това е начало. Мозъкът трябва да работи. Той трябва да тренира. Трябва дисциплина.“
Димитър вдигна поглед към Вера.
„Ти ще…“
Вера не го остави да завърши. Написа на телефона си и му го подаде:
„Ще бъда тук. Но имам нужда и от вас. Ако се криете зад работата, той ще го усети.“
Димитър стисна челюст. Вътре в него се появи гняв към самия себе си.
Кирил вече беше на вратата, когато се обърна.
„Елена ще дойде довечера. Казах ѝ за писмото. И за Владислав. И за банката. Ако искате да спасите не само бизнеса, а и дома си, не чакайте.“
Димитър остана сам с Вера и Миша. Въздухът в стаята се беше променил. Сякаш някой беше пуснал светлина.
Но точно тогава телефонът му изписука. Съобщение от непознат номер.
„Не се радвай. Дъждът носи тайни. Вера има свои.“
Димитър се вкамени. После погледна към Вера.
Вера стоеше до Миша и му показваше жестове за „звук“ и „сърце“. Лицето ѝ беше спокойно. Но ръцете ѝ трепнаха съвсем леко, сякаш сърцето ѝ беше чуло съобщението, преди очите му да го прочетат.
Димитър не каза нищо.
Само се закле наум:
„Никой няма да ми вземе това.“
Дъждът не спираше.
И някой вече беше започнал война.
Глава пета
Елена пристигна вечерта, когато навън вече беше тъмно, а дъждът беше преминал от порой в постоянна, изнервяща завеса. Тя влезе без излишни церемонии, остави мокрото си палто на закачалката и погледна Димитър така, сякаш вече знаеше всичко, което той се опитваше да скрие.
Беше около четиридесетте. Лицето ѝ беше спокойно, но погледът ѝ беше остър. От онези хора, които не се впечатляват от лъскави мебели и не се плашат от власт.
„Покажи ми какво имаш“ каза тя кратко.
Димитър ѝ подаде папката от банката и бележката. Елена прочете, без да промени изражението си. После сложи листовете на масата и попита:
„Почеркът на жена ти.“
Димитър кимна.
„Три години е мъртва.“
Елена не реагира на думата „мъртва“, както повечето хора. Не се престори на съчувствие. Само попита:
„Сигурен ли си.“
Димитър вдигна рязко поглед.
„Какво означава това.“
Елена извади бележник, записа нещо и каза:
„Означава, че или някой играе с теб жестоко, или жена ти е оставила следи, които ти не си видял. И двете са опасни.“
Вера влезе тихо в стаята, сякаш не искаше да пречи. Миша беше в стаята си и подреждаше камъчета, както правеше, когато беше развълнуван. Вера държеше в ръцете си малка тетрадка.
„Намерих това“ каза тя на жестове към Димитър, после я подаде.
Елена взе тетрадката, отвори я и прелисти. На първите страници имаше упражнения за Миша, рисунки, бележки. Но по-нататък почеркът се промени. Стана по-плътен, по-бърз. По-нервен.
Елена прочете на глас няколко реда, бавно:
„Ако нещо ми се случи, Владислав няма да се спре. Той вече ми заплашва. Димитър не ме слуша. Върви към пропастта със затворени очи. А Миша… Миша ще остане без защита.“
Димитър пребледня, но този път не от страх, а от вина.
Той прошепна, почти без звук:
„Тя е писала това.“
Елена кимна.
„И явно го е крила. Защо.“
Димитър затвори очи. Спомените се върнаха като дъжд, който не можеш да спреш.
Жена му беше говорила за Владислав. Беше казвала, че този човек не е чист. Че има сделки, които миришат на мръсно. Че кредитът е капан. Димитър беше отхвърлил тревогата ѝ като емоция.
„Ти винаги преувеличаваш“ беше ѝ казвал. „Той е бизнес.“
Тя се беше обърнала и беше излязла от стаята. Тогава той не я беше спрял.
Елена остави тетрадката и каза:
„Ще ти кажа какво виждам. Има кредит. Има риск банката да започне действия. Има човек, който вероятно иска да те притисне да се продадеш евтино. Има бележки, които подсказват заплахи. Има и нещо още по-лошо.“
Тя се наведе напред.
„Има дете. Ако ти паднеш, той пада с теб. А ако Владислав е толкова безскрупулен, колкото мисля, той ще използва и детето.“
Димитър се изправи рязко.
„Да не смее.“
Елена го изгледа хладно.
„Хора като него не питат дали смее. Те правят. Въпросът е дали ти си готов да се биеш.“
Вера се намеси. Написа на телефона си и го подаде на Елена:
„Има съобщения. Заплахи. Днес от непознат номер.“
Елена прочете и очите ѝ леко се присвиха.
„Това е натиск. Искат да се обърнеш срещу Вера. Искат да останеш сам. Самите хора са лесни за чупене.“
Димитър се обърна към Вера.
„Имаш ли тайни.“
Вера пое въздух. Раменете ѝ се вдигнаха и паднаха, сякаш носеше тежест.
Тя не се оправда. Не се разплака. Само написа:
„Имам дългове.“
Димитър застина.
Вера продължи:
„Майка ми е болна. Взехме кредит за жилище, когато баща ми почина. Аз учих и работих. После останах сама да плащам. В агенцията ми обещаха добри условия, но някой разбра колко съм отчаяна. Един човек ме притиска. Иска пари. Иска…“
Тя спря, а очите ѝ потъмняха.
Елена вдигна ръка.
„Кой.“
Вера написа едно име:
„Роман.“
Димитър почувства как в гърдите му се разлива студ. Роман беше свързан с Владислав. Този тип хора винаги се познаваха.
Елена затвори тетрадката.
„Добре. Сега имаме посока. Но ще ти кажа още нещо, Димитър.“
Тя се изправи и погледна към коридора, където беше стаята на Миша.
„Ако Миша започне да чува малко, той ще стане по-уязвим. Защото ще бъде по-смел. А смелостта привлича опасност, когато около вас има хищници.“
Димитър стисна юмруци.
„Какво правим.“
Елена каза:
„Първо, обезопасяваме дома. Второ, събираме доказателства. Трето, аз ще отворя дело, преди те да отворят срещу теб. И четвърто…“
Тя погледна Вера.
„…ще ми кажеш всичко. Дори най-грозното.“
Вера кимна.
В този момент от стаята на Миша се чу леко почукване. Не звук, който той би чул. Но той го усети. Миша излезе и направи жест към баща си.
„Татко. Стъпки.“
Димитър се обърна към вратата. Сърцето му заби.
В коридора, зад входната врата, нещо тихо се плъзна. Като длан по метал. Като ключ, който пробва.
Елена прошепна:
„Те вече са тук.“
Дъждът не спираше.
А истината вече блъскаше по вратата.
Глава шеста
Димитър се приближи към вратата без да вдига шум. Погледна през шпионката. Вън беше полутъмно, осветено само от лампата на площадката. Имаше силует, който стоеше твърде близо. После силуетът се отдръпна, сякаш усети поглед.
Елена извади телефона си и набра номер, без да пита. Лицето ѝ остана спокойно, но очите ѝ бяха като лед.
Вера дръпна Миша назад към стаята му. Детето гледаше баща си със напрегнато внимание, сякаш се опитваше да чете мислите му.
Силуетът отвън се върна. Чу се тихо „щрак“. Някой пробва ключ.
Димитър отстъпи и заключи допълнителната ключалка. Ръцете му бяха уверени, но вътре в него всичко гореше.
Елена говореше тихо:
„Да. Сега. Адресът ще го изпратя. Искам двама човека. Не, не утре. Сега.“
Тя затвори и погледна Димитър.
„Ще дойдат хора, които пазят. Междувременно не отваряш. Дори да кажат, че са от банката. Дори да кажат, че са от полицията.“
Димитър усети как гневът му се изкривява в нещо по-опасно.
„Кой смее да идва тук.“
Елена вдигна рамене.
„Роман или някой от неговите. Искат да те изплашат. Да те накарат да се скараш с Вера. Или да ти покажат, че могат да стигнат до Миша.“
Димитър замълча. Тази последна дума не можеше да изрече спокойно.
Вратата отвън внезапно беше ударена с нещо тежко. Не силно, но достатъчно, за да вибрира металът. После се чу приглушен смях.
Димитър пребледня. Не от страх за себе си. От страх за детето.
Вера се върна от стаята на Миша и написа на телефона си:
„Той ме намери. Роман ме следи отдавна. Знаеше, че работя тук. Той каза, че ако не му дам пари, ще каже на вас…“
Тя спря и преглътна.
„…че съм крадла.“
Димитър се обърна към нея бавно.
„Крала.“
Вера поклати глава бързо, сякаш искаше да изтрие думата.
„Не. Но той казва, че има доказателства. Че може да ме вкара в затвор. Че ще ме унищожи.“
Елена се намеси спокойно.
„Той няма нужда от истински доказателства. Той има нужда от страх. Страхът работи вместо доказателства.“
Димитър се приближи до прозореца на коридора. В далечината светлините се разливаха, а дъждът беше като завеса. В този дъжд хората ставаха безлица. Точно това искаха.
„Ще го спра“ каза Димитър тихо.
Елена го погледна.
„Ще го спреш с разум, не с ярост. Иначе ще те вкара в капан. Владислав е по-умен от Роман. Роман е само инструмент.“
Вера написа отново:
„Има още. В университета…“
Тя замълча, сякаш думите я пареха.
Елена я погледна строго.
„Кажи.“
Вера написа:
„Аз не казах всичко. Преди година бях в университета. Учих специална педагогика. Но се наложи да прекъсна. Защото Роман ме намери там. Той твърдеше, че баща ми е имал дълг към него. Че аз трябва да плащам вместо него. Ако не, ще разкаже…“
Тя спря.
Елена се наведе.
„Какво ще разкаже.“
Вера написа:
„Че баща ми е работил за Владислав.“
Димитър замръзна. Това име отново. Все едно дъждът го изписваше по стъклата.
„Това е невъзможно“ каза той.
Вера го гледаше с очи, които не лъжеха.
Елена отвори бележника си и каза:
„Нищо не е невъзможно. Особено когато човек крие истината три години.“
Тя посочи тетрадката на жена му.
„Тук има още страници. Има дати. Има намеци. Някой е подготвял изход. Може би е знаела, че ще я махнат.“
Думите „ще я махнат“ прозвучаха като удар.
Димитър почувства как в него се вдига болка, която не е плакала отдавна. Той се обърна към Вера.
„Защо не ми каза всичко веднага.“
Вера написа бавно:
„Защото мислех, че ако кажа, ще ме изгоните. А ако ме изгоните, Миша ще остане сам. И дъждът ще победи.“
Елена погледна към вратата, където шумовете отвън вече бяха стихнали.
„Те си тръгнаха. Засега. Но това беше предупреждение. Утре ще дойдат с друг натиск. Банката. Съд. Медии. Каквото им е удобно.“
Димитър стисна зъби.
„Имам пари. Имам хора. Ще се оправя.“
Елена го погледна така, сякаш му обяснява на дете.
„Ти имаш пари. Те имат мръсотия. Мръсотията понякога струва повече.“
Изведнъж Миша излезе от стаята си и направи жест, който Димитър не беше виждал.
„Мама.“
Димитър пребледня.
„Какво.“
Миша посочи тетрадката и после направи жест, който означаваше „скрито“.
Вера пристъпи към него.
„Откъде знаеш.“
Миша докосна задната част на рамката на снимката, после показа с жест „вътре“.
Димитър се приближи до рамката и усети как сърцето му спира за миг. Той я взе, обърна я и натисна леко. В дървената основа имаше малка цепнатина. Скрито отделение, което той никога не беше забелязал.
Оттам извади сгънат лист.
И на листа имаше само една фраза, написана с почерка на жена му:
„Ако четеш това, значи вече не мога да те защитя. Владислав не е сам. Той има брат.“
Димитър вдигна очи към Елена.
Елена прошепна:
„Ето я истинската война.“
Дъждът не спираше.
И тази нощ никой не спа спокойно.
Глава седма
На сутринта дъждът беше отстъпил, но небето остана тежко и ниско. Когато Димитър излезе да вземе въздух на терасата, мирисът на мокър бетон и студен вятър му напомни за онази нощ, когато жена му не се върна. Тогава също беше валяло. Тогава също беше вярвал, че контролът му стига за всичко.
Елена пристигна рано с още един човек. Мъж на средна възраст, със спокойни движения и очи, които наблюдаваха повече, отколкото говореха.
„Максим“ каза той и подаде ръка. „Събирам информация.“
Димитър го огледа подозрително.
„Частен разследващ.“
Максим кимна.
„Да. И по-важното, не съм впечатлен от Владислав.“
Елена постави папка на масата.
„Започваме. Владислав има фирми на чужди хора. Има договори, които изглеждат чисти, но не са. Има връзка с Роман. Това вече го виждам. Но най-интересното е братът.“
Димитър се намръщи.
„Никога не съм чувал Владислав да има брат.“
Максим отвори бележник.
„Хора като него не говорят за семейство, ако семейството е слабост или инструмент. А братът може да е и двете.“
Вера влезе с Миша. Детето вече носеше апарата и изглеждаше странно гордо. Сякаш беше войник с нова броня.
Вера направи жест към Димитър.
„Той чу стъпките вчера. Усети вибрацията. Това го плаши, но и го прави смел.“
Димитър седна и изведнъж го връхлетя мисълта, че не е готов да бъде баща на смело дете. Смелостта значеше риск. А той беше човек на сигурността.
Елена се обърна към него.
„Ще говорим за кредитите. Ти имаш кредит за разширение и ипотека върху този дом. Банката може да започне действия. Ако Владислав има влияние вътре, може да ускорят всичко.“
Димитър стисна пръсти.
„Ще платя. Имам резерви.“
Елена поклати глава.
„Не е само да платиш. Те искат да те поставят на колене. Искат да те принудят да им прехвърлиш ресторантите. Евтино. И ще използват най-големия ти страх.“
Тя погледна към Миша.
„Това.“
Димитър почувства как гърлото му пресъхва.
Максим извади снимка от джоба си и я сложи на масата. Беше размазана, но се виждаше ясно. Владислав говореше с мъж, който приличаше на него, но беше по-груб, по-суров.
„Това е братът“ каза Максим. „Казва се Стефан.“
Димитър пребледня.
Стефан. Той беше чувал това име. Не от Владислав. От жена си. В една кавга, в която тя беше споменала „Стефан“ и после беше млъкнала, сякаш е казала нещо опасно.
Елена се наведе.
„Стефан е човекът, който върши мръсната работа. Владислав се показва в светлината. Стефан остава в дъжда.“
Вера написа на телефона си:
„Роман веднъж ми каза, че има човек, който не се вижда. Човек, който решава съдби. Може би това е той.“
Елена кимна.
„Възможно.“
Миша докосна ръката на баща си и направи жест.
„Татко. Лоши хора.“
Димитър го погледна и за първи път от дълго време реши, че няма да лъже детето си с жестове на спокойствие.
Той направи жест, който беше груб и честен.
„Да. Лоши хора. Но татко е тук.“
Миша го гледа дълго, сякаш преценяваше дали това обещание е истинско.
Елена извади друг лист.
„Имаме съдебно писмо. Днес ще ти го връчат официално. Владислав завежда дело. Твърди, че ти му дължиш пари по договор за доставка. Фалшиви фактури. Ако съдът повярва, ще ти блокират сметки.“
Димитър се изсмя кратко.
„Това е абсурд.“
Елена се усмихна едва.
„Съдът не се интересува дали е абсурд. Интересува се дали ще докажеш обратното.“
Максим добави:
„И дали ще оцелееш докато доказваш.“
Вера пребледня. Тя написа:
„Ако той блокира сметки, какво става с Миша. С лечението. С апарата.“
Димитър я погледна и за първи път видя в очите ѝ страх, който не беше за нея.
Беше за детето.
Това го удари по-силно от всички заплахи.
Той се изправи.
„Ще се борим.“
Елена го спря с поглед.
„Не само ще се бориш. Ще промениш навици. Ще спреш да бягаш от миналото. И ще спреш да гледаш хората като инструменти. Това е лична война, Димитър. Ако я водиш като счетоводство, ще загубиш.“
Димитър затвори очи за миг. После ги отвори и кимна.
„Какво следва.“
Елена каза:
„Следва да отидем в един от ресторантите ти. Там има сейф. Там вероятно има документи. И ако жена ти е оставила следи, може да са там. Владислав знае това. И ще побърза.“
Миша направи жест:
„Идвам.“
Димитър се наведе и докосна косата му.
„Не. Не сега.“
Миша се намръщи и направи жест:
„Смел.“
Вера се усмихна тъжно и направи жест към него:
„Смел, но разумен.“
Димитър видя как Миша копира жеста и изведнъж осъзна, че детето му учи не само звуци.
Учеше доверие.
И точно това щеше да бъде най-лесно разбито, ако той не действа.
Дъждът не спираше в спомените му.
А в настоящето времето вече изтичаше.
Глава осма
В ресторанта миришеше на подправки и топлина, но Димитър усещаше само студ. Луксозният интериор беше изграден да впечатлява, да внушава власт. Сега изглеждаше като сцена преди пожар.
Елена вървеше напред, Максим проверяваше ъглите, а Димитър отключи врата към малко помещение, което служеше за офис. Там беше сейфът.
Димитър въведе кода. Металът изщрака и вратата се отвори.
Вътре имаше договори, документи, ключове, няколко плика и една тънка папка, която той не беше виждал. Папката беше маркирана с дата, три дни преди смъртта на жена му.
Елена я взе и прегледа.
„Това е важно.“
Вътре имаше копия от банкови преводи, извлечения, подписани анекси, които Димитър не беше подписвал.
Той пребледня.
„Това не е моят подпис.“
Елена кимна.
„Фалшификация. Има и нещо друго.“
Тя извади лист с печат. Жалба. Подадена от жена му. Но никога не стигнала до официален ход. Писмо до институция, в което се споменаваха имена, схеми, натиск, заплахи.
И най-вече едно изречение:
„Ако не ме чуете, ще се случи нещо с мен.“
Димитър почувства как коленете му омекват.
Максим се наведе.
„Това е мотив. И това е доказателство, че тя е предвиждала опасност.“
Елена го погледна.
„Сега най-трудното. Трябва да приемеш, че може би смъртта ѝ не е била случайност.“
Димитър се вцепени. В главата му изплува нощта, телефонното обаждане, новината, болничният коридор, лицето ѝ, което вече не беше лице, а бледа тишина.
„Не“ прошепна той.
Елена не настоя. Само каза:
„Истината не пита дали си готов. Тя идва. И те дави като дъжд.“
Докато преглеждаха документите, телефонът на Димитър звънна. Номерът беше скрит.
Той вдигна, без да мисли.
Гласът отсреща беше мек и опасен.
„Димитър. Дълго време мълча. Това не е добре.“
Димитър позна гласа. Владислав.
„Какво искаш“ каза Димитър.
Владислав се засмя тихо.
„Да си спомним, че сме цивилизовани. Ти имаш проблеми. Банката. Делото. А и чувам, че детето ти… прави напредък.“
Димитър пребледня.
„Не смей да споменаваш детето ми.“
Владислав продължи, все така спокойно:
„Споменавам само, че животът е крехък. Особено когато човек е сам. Ти си сам, Димитър. Жена ти я няма. А бавачката…“
Гласът му се сниши.
„…бавачката може да се окаже грешка.“
Димитър стисна телефона, сякаш искаше да го счупи.
„Остави Вера.“
Владислав въздъхна престорено.
„Аз не се занимавам с бавачки. Това е работа на брат ми.“
Димитър усети как студ минава по гърба му.
„Стефан.“
Владислав се усмихна през телефона. Димитър го чу.
„Виждаш ли. Помниш. Искам да се срещнем. Днес. Само ти. Ако не дойдеш, утре банковите писма ще изглеждат като детска приказка.“
Димитър погледна Елена и Максим.
Елена поклати глава.
„Не.“
Димитър затвори очи и каза в слушалката:
„Къде.“
Владислав отговори спокойно:
„Място без име. Няма да пиша адрес. Ще получиш съобщение. И ела навреме. Дъждът не чака.“
Линията прекъсна.
Елена избухна тихо:
„Това е капан.“
Димитър кимна.
„Знам.“
Максим се намеси:
„Ако отидеш, не отиваш сам. Аз ще бъда наблизо.“
Елена погледна Димитър строго.
„И Вера остава при Миша. С охрана. Никой не остава сам. Разбра ли.“
Димитър кимна, но в главата му вече се въртеше една друга мисъл.
Владислав знаеше за апарата.
Това означаваше, че ги наблюдава.
А щом ги наблюдава, значи следващият удар няма да е в съда.
Щеше да бъде у дома.
Дъждът може и да беше спрял навън.
Но в тяхната история той тепърва започваше.
Глава девета
Когато се върнаха в апартамента, Миша ги посрещна с очи, които търсеха новини. Вера стоеше до него, но по лицето ѝ личеше, че не е спокойна. По масата имаше още една бележка, пъхната под чашата.
Димитър я взе. Почеркът не беше на жена му. Беше груб, натиснат, като човек, който пише бързо и без милост.
„Един подпис и всичко свършва. Ако се дърпаш, дъждът ще влезе в стаята на детето.“
Димитър пребледня и смачка листа.
Вера се приближи и написа:
„Сега намерих това. Не знам как са влезли.“
Максим огледа ключалките и каза тихо:
„Не са влизали. Оставили са го през процепа. Но това не прави заплахата по-малка.“
Елена се наведе към Димитър.
„Те искат среща. Ще отидеш, но по нашия начин.“
Тя извади малък диктофон и го сложи в джоба му.
„Никакви героични сцени. Ти говориш. Те говорят. Записваме. Търсим признания. Стефан е импулсивен. Владислав е умел. Но дори умелите грешат, когато са уверени.“
Димитър кимна и погледна към Миша. Детето държеше малка играчка, но пръстите му трепереха. Миша направи жест към баща си.
„Къде.“
Димитър се наведе до него и направи жест, който беше честен.
„Работа. Но ще се върна.“
Миша не се усмихна. Само направи жест:
„Обещай.“
Димитър задържа дъха си. После кимна и направи жест:
„Обещавам.“
Вера гледаше тази сцена с очи, които се пълнеха със страх и уважение едновременно. Тя написа на телефона си и му го подаде, но само той да види.
„Ако не се върнете, аз ще кажа на Миша истината. Но не искам да стигаме дотам.“
Димитър стисна телефона ѝ за миг, сякаш държеше ръката ѝ.
„Ще се върна.“
Той излезе, а Максим тръгна след него на разстояние. Елена остана с Вера и Миша, но преди да затвори вратата, каза тихо:
„Ако се случи нещо, ти звъниш. Не се чудиш. Не се колебаеш.“
Вера кимна.
Когато Димитър стигна до мястото, което Владислав беше посочил чрез съобщение, видя само празен паркинг и една стара постройка наблизо. Нищо не подсказваше среща, освен един човек, който стоеше под навеса и пушеше.
Стефан.
Димитър го позна от снимката. По походката. По грубата увереност.
Стефан се усмихна и изхвърли цигарата в локвата.
„Е, милионере. Дойде.“
Димитър не отговори. Влезе под навеса и застана срещу него. Дъждът беше капал от покрива и образуваше ритъм, който беше като удар по нервите.
Стефан се наведе леко напред.
„Брат ми те уважава. Аз не.“
Димитър го погледна студено.
„Какво искате.“
Стефан се засмя.
„Просто не се прави на глупав. Имаш кредит. Имаш дела. Имаш дете. Имаш бавачка с дългове. Всичко това е красиво като карта. И аз държа част от картите.“
Димитър усети как диктофонът в джоба му тежи. Трябваше да го накара да говори повече.
„Какво общо има Вера.“
Стефан сви рамене.
„Тя е удобна. Хората с дългове са лесни. Те или се продават, или се чупят.“
Димитър стисна челюст.
„Оставете я.“
Стефан се засмя още по-силно.
„Ти не разбираш. Аз не я искам. Аз искам теб да те видя как падаш. Брат ми иска ресторантите ти. Аз искам да видя как ти губиш всичко, което мислиш, че контролираш.“
Димитър вдигна бавно ръка и показа телефона си.
„Имам запис.“
Стефан се дръпна назад за миг, после се усмихна криво.
„Записът не те спасява. Съдът обича хартия, не думи. А хартията е при нас.“
Димитър се приближи още.
„Стефан, жена ми…“
Стефан го прекъсна рязко, а в очите му проблесна нещо тъмно.
„Не говори за нея.“
Димитър усети как сърцето му подскочи.
„Защо.“
Стефан стисна юмрук.
„Защото тя беше умна. Твърде умна. Искаше да говори. Искаше да пише писма. Искаше да спасява света. А светът не се спасява. Светът се купува.“
Димитър пребледня.
„Какво ѝ направихте.“
Стефан млъкна за секунда. Тази секунда беше достатъчна. В нея се видя вина. Или поне сянка от нея.
После Стефан се усмихна отново и каза тихо:
„Дъждът понякога причинява катастрофи. Това не е престъпление. Това е време.“
Димитър почувства как кръвта му кипва. Но Елена беше права. Яростта беше капан.
Той се овладя и каза:
„Значи признаваш, че сте я следили. Че сте я плашили. Че сте я натискали.“
Стефан се наведе близо до лицето му.
„Признавам, че светът е за силните. А ти си силен само с пари. Без тях си никой.“
В този момент зад Стефан се появи още един силует. Владислав. Излязъл от тъмното като идея, която винаги е била там.
Владислав ръкопляска тихо.
„Браво, Стефан. Винаги директен.“
После погледна Димитър с усмивка, която беше учтива и смъртоносна.
„Димитър, нека не си губим времето. Подписваш прехвърлянето на два обекта. Ние поемаме кредита. Ти запазваш дома. И детето ти остава спокойно.“
Димитър пребледня.
„Това е изнудване.“
Владислав въздъхна.
„Това е сделка. Разликата е в това кой има избор. А ти…“
Той се наведе, сякаш казва тайна.
„…ти нямаш много.“
Димитър се усмихна за първи път тази вечер. Усмивка без радост.
„Имам.“
Владислав повдигна вежда.
„Какъв.“
Димитър извади телефона си и пусна съобщение на високоговорител. Беше гласът на Стефан от преди минута, записан. Този звук беше за Владислав като плесница.
Владислав пребледня. Той не обичаше изненади.
Стефан се обърна към него рязко.
„Ти каза, че няма да има записи.“
Владислав се усмихна напрегнато.
„Стига. Това е нищо.“
Димитър каза тихо:
„Нищо. Докато не стане всичко.“
И тогава телефонът му звънна. Елена.
Димитър вдигна. Елена говореше бързо, но ясно.
„Вера и Миша са в опасност. Някой се опита да влезе. Тръгвай. Сега.“
Димитър пребледня. В този миг сделките, делата, записите, всичко се разпадна. Остана само една мисъл.
„Миша.“
Той се обърна и тръгна, без да погледне назад.
Владислав извика спокойно:
„Ако си тръгнеш, утре губиш всичко.“
Димитър не спря.
„Тогава утре ще се боря. Днес пазя детето си.“
Дъждът не спираше.
А в дома му вече се разиграваше най-страшната сцена.
Глава десета
Когато Димитър стигна до апартамента, в коридора имаше двама мъже от охраната, които Елена беше повикала. Вратата беше надраскана около ключалката, сякаш някой е пробвал да я разбие. Вътре Вера стоеше пред стаята на Миша като стена. Лицето ѝ беше бледо, но очите ѝ бяха огън.
Миша беше в ъгъла, с апарата на ухото, и гледаше вратата с напрегнато внимание. Той беше усетил стъпките. Усетил беше опасността.
Елена стоеше в кухнята с телефон в ръка. Когато Димитър влезе, тя не го поздрави. Само каза:
„Закъсня.“
Димитър се втурна към Миша и го прегърна. Детето се вкопчи в него, сякаш не искаше да го пусне никога. Този път Димитър не се страхуваше да го стисне. Страхуваше се само да го изпусне.
Вера направи жест към Димитър и после написа бързо:
„Бяха двама. Един се опита да влезе. Другият стоеше по-далеч. Охраната ги прогони. Но…“
Тя спря.
„Но какво“ написа Димитър.
Вера преглътна.
„Един от тях каза името на майката на Миша. Шепнешком. Като предупреждение. Като да ми каже, че знаят всичко.“
Димитър пребледня. Това вече не беше само натиск. Това беше игра с мъртвите.
Елена сложи на масата нов документ.
„Владислав е подал иск. Освен това има молба за обезпечение. Искат да блокират сметките ти още тази седмица. И още нещо.“
Тя погледна Димитър сериозно.
„Възможно е да направят опит да те обявят за неподходящ родител. Да кажат, че домът е опасен. Че си в дългове. Че си нестабилен. И че детето трябва да бъде под чужда грижа.“
Димитър се изправи рязко.
„Никой няма да ми вземе детето.“
Елена го погледна твърдо.
„Тогава трябва да спреш да мислиш като бизнесмен и да започнеш да мислиш като баща. Събираш доказателства. Показваш стабилност. Показваш, че Миша има подкрепа. И че Вера е част от тази подкрепа.“
Димитър погледна Вера.
Вера стоеше без да се свива. В този миг тя изглеждаше като човек, който е минал през страх и е избрал да не се предава.
Миша направи жест към баща си.
„Татко. Вера добра.“
Димитър усети как гърлото му се стяга. Детето му, което трудно показваше доверие, го беше казало ясно.
„Добра.“
Елена се възползва от момента.
„Слушай ме. Утре отиваме при банката. Ще изискаме преглед на кредита. Ще търсим нередности. След това подаваме насрещна жалба за фалшифицирани подписи. И ще поискаме защита от заплахи.“
Максим се появи на вратата на кухнята. Лицето му беше напрегнато.
„Имам новина“ каза той. „Проверих университетските записи. Вера не е прекъснала просто от липса на пари. Имало е сигнал срещу нея. Обвинение в кражба на средства от фонд. Обвинението е било оттеглено, но остава петно.“
Вера пребледня и ръцете ѝ трепнаха.
Димитър я погледна.
„Това ли е, което Роман използва.“
Вера кимна и написа:
„Да. Той каза, че може да го възобнови. Че има човек вътре.“
Елена стисна устни.
„Човек вътре. Това е класика. Владислав държи хора на места, където трябва да има справедливост.“
Максим добави:
„Има още нещо. Стефан е бил в болница преди три години, точно след смъртта на жена ти. Лекуван е от травма. В документите пише, че е бил в катастрофа.“
Димитър пребледня, сякаш някой го удари.
„Същата нощ.“
Елена кимна бавно.
„Това вече не е съмнение. Това е следа.“
В този миг Миша докосна ухото си и направи жест, който означаваше „звук“.
Вера взе малка камбанка и я разклати леко, както Кирил беше показал. Миша се усмихна. После направи жест.
„Чувам.“
Димитър се обърна към него и очите му се напълниха. Не от слабост. От нещо като връщане към живот.
Но точно тогава телефонът на Елена иззвъня. Тя вдигна, послуша и лицето ѝ се стегна.
„Да. Разбирам.“
Затвори и каза:
„Роман е задържан за кратко. Но го пускат. И знаеш ли кой е гаранцията.“
Тя погледна Димитър.
„Владислав.“
Дъждът не спираше.
И те бяха в самото му сърце.
Глава единадесета
Следващите дни се превърнаха в битка на два фронта.
Единият фронт беше домът. Миша тренираше с апарата. Вера му показваше звуци чрез предмети, чрез вибрации, чрез ритъм. Той започна да разпознава стъпки, да усеща когато вратата се затваря, да реагира на пляскане с ръце. Това бяха малки чудеса, но всяко чудо носеше и страх.
Защото ако Миша започнеше да чува малко, той щеше да иска повече. Щеше да пита повече. Щеше да излиза повече.
А навън имаше хора, които не обичат деца, които стават силни.
Другият фронт беше съдът. Елена подаваше документи, събираше експертизи, търсеше свидетели. Димитър подписваше, срещаше се, говореше с банката. Беше като да върви по въже над пропаст, а в същото време да държи детето си на ръце.
Един следобед банката му изпрати ново уведомление. По-строго. По-агресивно. Димитър седеше в кабинета си и гледаше хартията, когато Вера влезе и го видя.
Тя не го попита дали е добре. Просто седна срещу него и написа на лист:
„Когато човек се дави, не е срам да поиска ръка.“
Димитър издиша.
„Ти вече ми даваш ръка. Аз дори не знам как да ти се отблагодаря.“
Вера не се усмихна. Написа:
„Не ми дължите нищо. Но ако загубите, Миша ще загуби. Затова няма да ви позволя да се предадете.“
Димитър я погледна дълго. После каза тихо:
„Имам чувство, че ти си по-силна от мен.“
Вера написа:
„Не. Просто знам какво е да се страхуваш и пак да продължиш.“
Точно тогава вратата се отвори и Максим влезе с новина. Лицето му беше сериозно.
„Намерих човек от банката, който е работил с Владислав. Има записи. Но иска защита. Казва се Даниел.“
Елена, която беше дошла по-рано, се изправи.
„Даниел ще свидетелства, ако му осигурим защита. Това може да обърне играта.“
Димитър почувства как в него се появява шанс.
Но шансът винаги идва с цена.
Същата вечер, когато Вера прибираше Миша след упражненията, в пощата намери плик без марка. Вътре имаше снимка. Снимка на Вера пред университета, заснета отдалеч. До нея имаше друга снимка. Снимка на майка ѝ, излизаща от входа на тяхното жилище.
Вера пребледня. После написа на лист, който остави на масата за Елена:
„Роман знае къде е майка ми.“
Когато Елена прочете това, лицето ѝ стана твърдо.
„Той преминава границата.“
Димитър хвана листа и усети как гневът му се надига. Този път не беше слепи импулси. Беше защитен инстинкт.
„Ще го спра.“
Елена го погледна.
„Ще го спреш, като го накараме да се издаде. И като го вържем към Владислав. Имаме нужда от доказателства, не от скандал.“
Димитър стисна зъби.
„А майката на Вера.“
Елена кимна.
„Ще я защитим. Ще я преместим временно. Имам хора.“
Вера стоеше в коридора и слушаше без да чува думите, но разбираше по лицата. Тя направи жест към Димитър.
„Не.“
Димитър се обърна към нея.
„Какво не.“
Вера написа, а очите ѝ бяха мокри, но твърди:
„Не искам да страда друг заради мен. Ако трябва, ще си тръгна.“
Димитър пребледня.
„Не.“
Елена се намеси:
„Вера, ако си тръгнеш, те печелят. Те искат да останеш сама, за да те смачкат. А тук имаш защита. Тук имаш и шанс да изчистим името ти.“
Вера погледна към стаята на Миша. Детето рисуваше. Нарисувало беше три фигури. Една голяма и две по-малки. До голямата фигура беше написало с детски букви, трудно, но ясно:
„Татко.“
До другата фигура беше изписало:
„Вера.“
Вера покри устата си с ръка. После направи жест към Димитър.
„Оставам.“
Димитър кимна.
„Оставяш. И няма да се бориш сама.“
Дъждът не спираше.
Но за пръв път в него имаше и нещо друго.
Топлина, която не се предава.
Глава дванадесета
Денят на първото заседание дойде като удар. Сутринта небето беше ясно, но в Димитър всичко беше мрачно. Той облече костюма си, както винаги, но този път не беше броня. Беше тежест.
Елена беше до него, Максим носеше папките, а Вера остана с Миша у дома, с охраната. Детето беше нервно, но Вера му показваше жестове за спокойствие и за сила. Миша вече различаваше когато вратата се затваря по звука. И всеки звук го караше да подскача.
„Дишай“ показваше Вера.
„Сърце“ показваше Миша.
В залата Владислав изглеждаше като човек, който вече е спечелил. Усмивката му беше умерена. Ръкостисканията му бяха точни. До него стоеше адвокат, мъж с гладко лице и празни очи.
Елена седна и отвори папката си.
„Нека започнем“ каза тя тихо.
Съдът започна, както започват всички такива битки. С думи, които звучат неутрално, но режат. С цифри. С дати. С обвинения.
Владислав твърдеше, че Димитър е нарушил договори. Че има просрочия. Че не е надежден. И че бизнесът му трябва да бъде поставен под контрол, за да се защитят „интересите“.
Елена стана и каза спокойно:
„Представяме доказателства за фалшифицирани подписи, манипулирани фактури и натиск. И молим за незабавна проверка на документите.“
Тя подаде листовете. Съдията ги разгледа. Владислав не се усмихна вече. Само сви очи.
После Елена каза:
„Искаме да изслушаме свидетел. Даниел.“
Даниел влезе бавно, като човек, който е носил страх твърде дълго. Седна, вдигна поглед и заговори. Гласът му трепереше, но думите му бяха ясни.
Той каза, че е виждал как Владислав натиска служители в банката. Че е виждал как документи се „коригират“. Че е чувал за човек на име Стефан, който „урежда проблеми“.
Залата се напрегна.
Адвокатът на Владислав скочи.
„Това са слухове. Няма доказателства.“
Елена спокойно извади флаш памет и каза:
„Има записи. Даниел ни ги предостави. Заедно със съобщения. И с имена.“
Съдията поиска време за преглед. Заседанието беше прекъснато временно.
В коридора Владислав приближи Димитър. Усмивката му вече не беше учтива. Беше хладна.
„Ти си глупав. Мислиш, че с едно заседание ще ме свалиш.“
Димитър го погледна право.
„Не. Мисля, че с истината ще те сваля.“
Владислав се наведе.
„Истината е това, което хората приемат. А хората приемат това, което им се подаде.“
Той се отдръпна и добави тихо:
„А довечера ще ти подадем нещо.“
Димитър пребледня, но не реагира. Само се обърна към Елена.
„Той заплашва.“
Елена кимна.
„Знам. И затова довечера не се прибираш сам.“
Когато се върнаха в апартамента, Вера ги посрещна с лице, което беше още по-бледо от обикновено. Тя държеше телефон в ръка и показваше запис.
На видеото се виждаше входът на сградата. Стефан стоеше там. Не влизаше. Просто гледаше към камерата и се усмихваше. После вдигна ръка и направи знак, който имитираше жестовете на Миша.
Пародия. Подигравка. Заплаха.
Миша гледаше видеото и очите му се пълнеха със сълзи. Той направи жест към баща си.
„Страх.“
Димитър коленичи до него и направи жест:
„Не. Ние сме тук. Ние сме заедно.“
После погледна към Елена.
„Как го спираме.“
Елена каза:
„Сега започва истинската част. Ще ударим там, където най-много боли.“
Тя взе тетрадката на жена му и отвори последните страници. Там имаше име, написано едва видимо, сякаш тя се е страхувала да го изписва.
„Лора.“
Димитър се намръщи.
„Коя е Лора.“
Елена погледна Максим.
Максим каза:
„Студентка по право. В университета. Работи като стажант в кантора, която някога е защитавала Владислав. Но напоследък се е отдръпнала. Има слух, че знае нещо.“
Вера пребледня.
„Аз познавам Лора“ написа тя. „Тя беше в курса ми. Тя ми помогна, когато имах обвинение. Тя вярваше, че не съм виновна.“
Елена затвори тетрадката.
„Тогава Лора е ключ.“
Димитър усети как надеждата и страхът се смесват отново.
„Намираме я“ каза той.
Елена кимна.
„И този път не чакаме дъжда да ни залее. Ние ще го предизвикаме.“
Дъждът не спираше.
Но вече имаше план.
Глава тринадесета
Лора дойде вечерта. Не беше лесно да я намерят, но Вера имаше стар номер и тя отговори след дълго мълчание. Гласът ѝ звучеше младо, но уморено.
„Не искам проблеми“ беше казала.
Вера беше отговорила с тихи думи:
„Проблемите вече са тук. Въпросът е дали ще позволим да ни унищожат.“
Когато Лора влезе в апартамента, първото, което видя, беше Миша. Детето я гледаше със спокойна любопитност. Лора се усмихна и за миг лицето ѝ омекна.
„Той прилича на нея“ прошепна тя, без да осъзнае, че думите ѝ падат като камък.
Димитър пребледня.
„На кого.“
Лора вдигна поглед към него и видя, че вече е казала твърде много. Очите ѝ се насълзиха, но тя не се разплака. Вместо това извади от чантата си плик.
„Това е причината да не искам да се намесвам“ каза тя. „Но вече не мога да мълча.“
Елена протегна ръка към плика, но Лора го задържа.
„Само ако ми обещаете, че ще защитите Вера. И детето.“
Димитър кимна.
„Обещавам.“
Лора му подаде плика. Вътре имаше копия от документи, стари имейли, и една снимка.
Снимка на жена му с Владислав. Не на публично място. Не като случайна среща. Беше снимка, в която двамата стояха твърде близо.
Димитър пребледня. Гърлото му се сви.
„Какво е това.“
Лора говореше бавно, сякаш всяка дума е тежка.
„Владислав имаше връзка с нея. Тя се опита да го прекъсне. Тя се опита да го спре. Тя събираше доказателства. И ми ги даде. Преди да умре.“
Димитър се хвана за стола. В главата му се завъртяха спомени. Нощите, когато жена му беше далечна. Телефонът, който тя пазеше. Разговорите, които прекъсваше, когато той влизаше.
Той беше виждал, но беше избрал да не вижда.
Вера стоеше неподвижно. Очите ѝ бяха пълни с болка за Димитър, но и с гняв към Владислав.
Елена разгледа документите и каза тихо:
„Това е силно. Но най-силното е, ако имаме нещо за катастрофата.“
Лора кимна.
„Има. В един от документите има номер на автомобил, свързан със Стефан. Има и свидетел. Човек, който е видял как колата е била притисната.“
Димитър се обърна към нея.
„Защо ти.“
Лора се усмихна тъжно.
„Защото учех право. И защото тя вярваше, че аз ще имам смелост. А аз… аз се изплаших. Владислав ме намери. Заплаши ме. Каза, че ще ме изключи от университета. Че ще унищожи бъдещето ми. Аз мълчах.“
Тя преглътна.
„Но когато Вера ми се обади, разбрах, че ако пак мълча, ще съм съучастник.“
Миша се приближи до Лора и я докосна по ръката. После направи жест:
„Благодаря.“
Лора се разплака тихо. Не с шум. С лице, което се свива.
Димитър гледаше детето си и осъзна, че Миша вече беше по-смел от него.
Елена се изправи.
„Добре. Утре подаваме допълнителни доказателства. Искаме разследване за катастрофата. Искаме да се разпитат свидетели. Владислав ще се разклати.“
Максим кимна.
„И аз ще намеря свидетеля.“
В този момент телефонът на Димитър иззвъня. Номерът беше на Владислав.
Димитър не искаше да вдигне, но Елена направи знак да го направи.
Той включи високоговорителя.
Гласът на Владислав звучеше доволен.
„Димитър. Чух, че имаш гости. Интересно.“
Димитър пребледня.
„Откъде знаеш.“
Владислав се засмя.
„Дъждът ми казва. Искам да ти направя последно предложение. Подписваш, и аз забравям за Вера. Забравям за Лора. Забравям за детето.“
Елена се намеси, като говореше ясно:
„Владислав, това е заплаха и се записва.“
Владислав млъкна за секунда. После гласът му стана по-студен.
„Елена. Ти си умна. Но умните понякога се подхлъзват. А аз не падам.“
Димитър издиша и каза:
„Падаш. Просто още не си го разбрал.“
Владислав се засмя кратко.
„Ще видим. До утре. И не се радвай на малките звуци на детето си. Някои звуци са последни.“
Линията прекъсна.
В стаята настъпи тишина. Тишина, която вече не беше празна.
Беше заредена.
Елена погледна всички.
„От този момент никой не остава сам. И никой не се поддава на страх. Защото точно това чакат.“
Дъждът не спираше.
Но и те вече не спираха.
Глава четиринадесета
На следващия ден съдът беше по-напрегнат. Владислав изглеждаше по-малко уверен, но по-опасен. Усмивката му беше по-тънка. Погледът му беше по-тъмен.
Елена представи документите от Лора, записите от Даниел и искането за разследване на катастрофата. Съдията слушаше внимателно и започна да задава въпроси, които Владислав не обичаше.
Адвокатът му се опитваше да прекъсва, да омаловажава, да превръща истината в „интерпретация“. Но този път Елена беше подготвена.
Тя извади експертиза за подписите. Фалшификация.
Владислав пребледня за миг, после се овладя. Но очите му се преместиха към Димитър и в тях имаше обещание за отмъщение.
След заседанието Елена каза на Димитър:
„Днес спечелихме време. Но хора като Владислав, когато загубят време, печелят ярост.“
Максим се приближи.
„Свидетелят е готов да говори. Казва се Стоян. Видял е катастрофата. Видял е как друга кола е притиснала автомобила.“
Димитър преглътна.
„Ще говори ли.“
Максим кимна.
„Да. Но се страхува. Трябва защита.“
Елена каза:
„Ще я получи. Сега това става наказателно. Владислав може да бъде разследван. И ако Стефан е замесен, той също.“
Когато се прибраха, Миша ги посрещна с нещо ново. Той държеше лист и беше написал дума. Криво, детски, но ясно.
„Звук.“
Вера сияеше, но очите ѝ все още носеха напрежение.
„Той започва да свързва“ написа тя. „Но има проблем. Той се плаши от силни шумове. Когато се тресне врата, се свива. Това е нормално, но и опасно. Ако някой нарочно…“
Тя не довърши.
Димитър се наведе до Миша и го прегърна.
„Ще те пазя.“
Миша направи жест:
„Заедно.“
Димитър кимна.
Същата вечер токът в сградата изгасна. Не за миг. За дълго.
Апартаментът потъна в тъмнина. Само светлината на телефони и малки лампи осветяваше лицата им. Охраната в коридора се напрегна.
Елена прошепна:
„Това не е случайно.“
Максим извади фенер и се придвижи към вратата.
В този миг се чу силен удар по входната врата. После още един. После трети.
Миша подскочи и очите му се разшириха. Апарата му улови вибрацията. Той се сви и запуши ушите си, сякаш звукът го наранява.
Вера коленичи до него, но ръцете ѝ трепереха.
Димитър стана и застана пред вратата като стена.
Елена говореше тихо в телефона, търсеше помощ.
Отвън се чу глас. Груб. Стефан.
„Отворете. Иначе ще вляза.“
Димитър изръмжа:
„Не.“
Стефан се изсмя.
„Ти пак ли играеш на герой. А ти, Вера. Знаеш ли какво става с майка ти сега.“
Вера пребледня и залитна, сякаш думите я удариха физически.
Миша видя това и направи жест към Вера:
„Мама.“
Вера поклати глава, но не можеше да диша.
Елена прошепна на Димитър:
„Не отваряй.“
Димитър стисна зъби. Отвън ударите се усилиха.
И тогава се чу сирена. Не силна в началото, после по-близо. Охраната беше извикала полицията, а Елена беше направила още обаждания.
Стефан изруга и отстъпи. Чу се бързо отдалечаване на стъпки.
Токът се върна след минути. Но тези минути оставиха следа в очите на Миша и в сърцето на Вера.
Вера седна на пода и написа на телефона си, пръстите ѝ трепереха:
„Той каза за майка ми.“
Елена се наведе към нея.
„Утре я преместваме. Няма избор.“
Вера поклати глава, сълзите ѝ падаха тихо.
„Аз съм виновна“ написа тя.
Димитър коленичи до нея и за първи път я докосна по рамото без колебание.
„Не. Виновни са те. И ние ще ги спрем.“
Миша се приближи и сложи ръката си върху двете им ръце. После направи жест:
„Семейство.“
Димитър пребледня, но този път от чувство, което беше като удар на светлина.
Семейство.
Елена гледаше сцената и за миг лицето ѝ омекна. После отново стана твърдо.
„Това е причината да победим. Защото те не разбират това. Те разбират само страх. А ние разбираме любов.“
Дъждът не спираше някъде навън, далеч.
Но вътре вече имаше огън.
Глава петнадесета
Преместването на майката на Вера стана тихо, рано сутринта. Елена беше организирала място и хора. Вера плачеше, но се държеше. Майка ѝ, слабичка жена с уморени очи, държеше ръката на Вера и шепнеше нещо, което Димитър не чу, но видя по устните ѝ: „Не се предавай.“
Миша стоеше до Вера и правеше жестове, които вече бяха научени. „Добре.“ „Силна.“ „Връщане.“
Вера се усмихна през сълзи.
Същия ден Максим доведе свидетеля Стоян. Мъжът беше нервен, но очите му бяха честни.
„Видях я“ каза той. „Видях колата. Една тъмна кола я притисна. После тя удари мантинелата. А тъмната кола не спря. Само забави и после изчезна.“
Елена го попита:
„Видяхте ли кой беше.“
Стоян сведе поглед.
„Не лицето. Но видях номер. Записах го. После се изплаших. След два дни двама мъже ме намериха. Казаха ми да забравя. Аз забравих. Досега.“
Димитър преглътна. Това беше нож, който най-сетне намери мястото си.
Елена извади лист.
„Номерът е свързан със Стефан.“
Стоян кимна, гласът му трепереше.
„Да.“
Димитър се изправи и отиде до прозореца. Дъхът му се замъгли върху стъклото. Три години той беше живял с мисълта, че е загубил жена си от случайност. Че животът е жесток, но без лице. Сега жестокостта имаше лица. И имена.
„Владислав“ прошепна той. „Стефан.“
Вера беше до него. Тя написа на лист:
„Тя се опита да ви предупреди.“
Димитър кимна. Болката беше като дъжд вътре в него.
Елена подаде документите на служител, който беше дошъл официално. Започваше наказателно разследване. Това вече не беше само спор за пари. Това беше престъпление.
Владислав беше притиснат. И когато хищникът е притиснат, той или бяга, или напада.
Същата вечер Димитър получи съобщение. Само две думи.
„Последен шанс.“
След него адрес. Място. Същият тип „без име“.
Елена видя съобщението и каза:
„Това е отчаян ход. Те ще опитат да унищожат доказателствата или да те провокират.“
Димитър кимна.
„Този път няма да отида да говоря. Ще отида да сложа край.“
Елена го погледна строго.
„Краят е в закона. Не в юмруците.“
Димитър стисна челюст.
„Аз ще ги докарам до закона.“
Максим кимна.
„Имаме план. Ще отидеш. Ние ще бъдем там. Ще има хора. Ще има камера. Ако Стефан се издаде още, това ще е последният пирон.“
Димитър погледна към Миша. Детето държеше апарата си и рисуваше. Нарисувало беше дъжд, но в дъжда имаше слънце.
Димитър коленичи до него.
„Татко ще излезе. Но ще се върне. Обещавам.“
Миша гледа устните му, но вече и усещаше гласа му. Дори да беше слаб, той беше там. Миша направи жест:
„Татко. Силен.“
Димитър се усмихна.
„Да. Силен.“
Вера го погледна и написа:
„Внимавайте.“
Димитър кимна.
„Ще внимавам. И ще победим.“
Дъждът не спираше.
Но краят вече се приближаваше.
Глава шестнадесета
Мястото беше същото. Същият навес. Същият мирис на мокро и метал. Само че този път Димитър не беше сам. Максим и хората му бяха наблизо. Елена беше в кола на разстояние, готова да действа. Имаше камери. Имаше запис.
Димитър влезе под навеса и видя Владислав. Сам. Не Стефан.
Владислав се усмихна като човек, който се преструва на цивилизован.
„Димитър. Виждам, че си твърдоглав. Това е качество. Понякога е и глупост.“
Димитър го погледна спокойно.
„Къде е Стефан.“
Владислав въздъхна.
„Брат ми е… импулсивен. Той не разбира нюанси. Аз разбирам. И затова пак ти давам шанс.“
Той извади документ. Прехвърляне. Подпис.
„Подписваш и всичко спира. Дело, банка, заплахи. И Вера ще си тръгне спокойно. Ще уредя и нейното петно. Ще възстановя името ѝ. Ще върна майка ѝ там, където е била.“
Димитър пребледня. Той използваше слабостите им като монети.
„Не“ каза Димитър.
Владислав се усмихна по-тъмно.
„Тогава ще те смажа.“
Димитър се приближи.
„Кажи ми истината. За жена ми.“
Усмивката на Владислав леко трепна.
„Истината не ти трябва. Тя те убива.“
Димитър стисна юмруци, но не удари.
„Кажи.“
Владислав се наведе, сякаш споделя нещо интимно.
„Добре. Тя беше проблем. Тя събираше доказателства. Тя вярваше, че може да изправи света. Но светът не се изправя. Светът се сгъва.“
Той се усмихна.
„Стефан… направи глупост. Той не искаше да я убие. Той искаше да я уплаши. Само че дъждът беше силен. Колата поднесе. Случва се.“
Димитър пребледня. В този момент записът вече беше безценен.
„Признаваш“ каза Димитър тихо.
Владислав вдигна ръце.
„Признавам, че животът е случаен. И че понякога случайността обслужва правилните хора.“
Димитър се наведе напред.
„И сега мислиш, че ще обслужи теб.“
Владислав се усмихна.
„Да.“
В този момент от тъмното излезе Стефан. Очите му бяха диви.
„Пак ли се пазариш“ изръмжа той на Владислав. „Казах ти, че този трябва да се чупи, не да се убеждава.“
Владислав се напрегна.
„Стефан, млъкни.“
Стефан се приближи към Димитър и извади нещо от джоба си. Малко, лъскаво.
„Ключове“ каза той. „Ключове за живота ти.“
Димитър погледна предмета и видя, че това не са ключове. Това беше малко устройство. Същият модел като апарата на Миша.
Димитър пребледня.
„Откъде го имаш.“
Стефан се изсмя.
„От вашия дом. Влязох преди дни. Не беше трудно. Бавачката ви мисли, че е смела. Но смелите често правят грешки.“
Димитър се хвърли напред, но Максим и хората му вече бяха близо. Излязоха от сенките.
„Стига“ каза Максим твърдо.
Стефан се обърна, но вече беше късно. Полиция се появи, извикана от Елена, която беше задействала всичко в точния момент. Владислав пребледня за първи път истински.
„Това е постановка“ извика той.
Елена слезе от колата и се приближи, документите в ръка.
„Не. Това е доказателство. Имаме записи. Имаме свидетели. Имаме вашите думи.“
Владислав погледна Димитър с омраза.
„Ти мислиш, че спечели.“
Димитър го погледна спокойно.
„Не. Аз просто спрях да се страхувам.“
Стефан се опита да се дръпне, но полицаите го хванаха. Той се извърна към Димитър и изсъска:
„Дъждът ще те намери.“
Димитър отговори тихо:
„Дъждът вече свърши.“
Владислав и Стефан бяха отведени. В този миг Димитър усети нещо странно. Не радост. Не и победа.
Облекчение, което е смесено с тъга.
Защото истината за жена му беше страшна. Но поне беше истина.
Когато се върна у дома, Миша го чакаше буден. Вера беше до него, бледа, с очи, които питаха без думи.
Димитър коленичи пред Миша и прошепна.
„Тук съм.“
Миша докосна ухото си, после устните на баща си, сякаш усещаше гласа му. После направи жест и произнесе тихо, трудно, но ясно една дума, която Димитър чакаше цял живот.
„Татко.“
Димитър пребледня, а после очите му се напълниха. Той прегърна детето си и този път не се страхуваше да го стисне. Сякаш държеше целия си свят.
Вера стоеше до тях и плачеше тихо. Не от отчаяние, а от освобождение.
Елена се обади по телефона и каза кратко:
„Утре започваме процедурите за защитата ти, Вера. Обвинението се чисти. И майка ти се връща в безопасност.“
Вера затвори очи и прошепна едва:
„Благодаря.“
Димитър се обърна към нея. Погледът му беше различен. Не на работодател. Не на човек, който купува услуги.
На човек, който най-сетне вижда.
„Вера“ каза той тихо. „Ти не само помогна на Миша. Ти ме върна към него.“
Вера поклати глава.
„Миша ви върна. Аз само… бях до него.“
Димитър се усмихна.
„Точно това е най-трудното. Да бъдеш до някого, без да го напускаш.“
Миша направи жест и към двамата:
„Заедно.“
Димитър кимна.
„Заедно.“
Навън дъждът беше спрял. Стъклата бяха чисти. В светлините на града се появи мека яснота, сякаш и небето най-сетне беше решило да си поеме дъх.
Димитър погледна към снимката на жена си. Не със болка, която го разкъсва. С уважение. С обещание.
„Ще се справя“ прошепна той наум. „И Миша ще има светлина.“
Истината беше дошла като буря.
Но краят беше добър.
Защото този път те не бяха сами.