## Глава първа
Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
„Марк е тук.“ Тази мисъл се въртеше като счупено колело, което не може да намери равновесие.
Той стоеше в банята и прибираше инструментите си в куфарчето. Движеше се уверено, както някога се движеше из кухнята ни, когато беше добро настроение и се преструваше, че сме щастливо семейство. Само че тогава носеше чиста риза, парфюм и усмивка. Сега носеше работно яке и износени обувки, а усмивката му сякаш беше останала в друг живот.
Аз го наблюдавах и се опитвах да не реагирам на най-дребното. На начина, по който завъртя ръката си, когато затегна един болт. На това, че не ме погледна в очите веднага. На факта, че не си тръгваше.
„Няма ли да кажеш нищо?“ Вътрешният ми глас настояваше, но устните ми останаха затворени.
Той се обърна към мен и за миг лицето му се изкриви, сякаш се опита да намери правилната маска.
„Смесителят вече няма да капе“, каза тихо.
„Добре“, отвърнах. „Колко дължа?“
Той премигна. Не очакваше това. Очакваше да се разпадна, да го залея с въпроси, с ярост или със сълзи. Но аз не бях жената от преди седем години.
„Няма нужда“, промърмори той. „Ще… ще го запиша като обикновена услуга.“
„Не“, казах по-рязко, отколкото възнамерявах. „Плащам.“
Тогава той най-сетне вдигна поглед. Очите му бяха уморени и някак празни, но в тях проблесна нещо като надежда. Или глад. Не бях сигурна кое.
„Анна…“, започна той и сякаш сам се уплаши от собственото си обръщение.
„Не ме наричай така, сякаш сме се виждали вчера“, прекъснах го. „Седем години. Това не са два дни.“
Той прехапа устна.
„Знам.“
„Не, не знаеш“, казах. „Знаеш само своята версия. А моята… моята ти не те интересуваше.“
Марк стоеше неподвижно. После посочи с брадичка към коридора, към останалата част от жилището, която беше видял само с един бърз поглед.
„Това… ти ли го направи?“
„Аз“, отвърнах. „Сама. Купих го. Ремонтирах го. Платих го. Без твоите ръце. Без твоите обещания. Без твоите оправдания.“
Той преглътна, сякаш тези думи му заседнаха в гърлото.
„Изглежда… хубаво“, каза.
„То е моето място“, добавих. „И моят живот.“
Настъпи тишина. Тя беше тежка, като затворена врата, която и двамата не смеехме да отворим.
Тогава Марк издиша и направи крачка към мен.
„Трябва да поговорим“, каза. „Не за смесителя. За нас.“
Сърцето ми се сви.
„Няма „нас“, Марк.“
Той се усмихна тъжно, сякаш точно това беше очаквал.
„Аз мислех…“, започна.
„Ти винаги мислиш“, отвърнах. „После изчезваш.“
Той се наведе, взе якето си и го преметна на ръка. Дланите му бяха груби, с малки цепнатини, които не бяха там преди. Това ме ядоса още повече, защото ми напомни, че времето е минало и за него. Че и той е живял някак.
„Аз не съм тук случайно“, изрече той накрая.
Ето го. Изречението, което чаках.
„И защо си тук?“, попитах.
Той отвори уста, но в този миг от коридора се чу звук. Вратата на стаята се открехна и се показа млад мъж с разрошена коса и сънени очи. Синът ни.
Той беше вече възрастен, висок, с рамене, които бяха станали по-широки от моите. Студент. С амбиции. С нерви, които се опитваше да крие.
„Мамо? Какво става?“, попита.
И тогава погледът му падна върху Марк.
Лицето му пребледня. Не от страх. От шок.
„Това… това е…“, прошепна той.
Марк направи една крачка напред, сякаш инстинктивно.
„Здравей“, каза.
Синът ни не отвърна. Дишането му стана накъсано, като на човек, който е видял призрак и не е сигурен дали да избяга или да го удари.
Аз застанах между тях.
„Няма да правиш сцени“, казах тихо на Марк. „Тук не си господар.“
Марк спря. Но не си тръгна.
И тогава разбрах. Нямаше да си тръгне лесно.
## Глава втора
Синът ми се казваше Ник. Бях му дала кратко име, защото някога Марк настояваше за лесно и звучно. После Марк си тръгна, а името остана като белег, който не можеш да махнеш.
Ник стоеше на прага, с пръсти, впити в касата на вратата. Очите му бяха вперени в Марк, но в тях нямаше топлина. Само въпроси.
„Какво правиш тук?“, изрече Ник.
Гласът му беше по-дълбок от това, което помнех от детството му. Мъжки. И това ме накара да се почувствам едновременно горда и уплашена. Защото, когато един син порасне, вече не можеш да го защитиш от всичко.
Марк отвори устни, затвори ги, после пак ги отвори.
„Дойдох по работа“, каза. „Ти… ти живееш тук?“
„Не“, отвърна Ник. „Аз уча. Това е домът на майка ми.“
„В университет ли?“, Марк се хвана за най-безопасната тема, сякаш тя можеше да го спаси.
„Да“, каза Ник. „И не съм тук за приказки.“
Очите му проблеснаха. В тях се появи болка, която се опитваше да маскира като яд.
„Ник“, казах тихо, „върни се в стаята. Моля те.“
„Не“, отсече той. „Не искам да оставам сам, докато той е тук.“
Това изречение ме удари в гърдите. Не защото беше обвинение към мен, а защото беше признание, че Ник се страхува да не загуби отново нещо. Че не вярва, че контролът е в моите ръце.
Марк наведе глава.
„Разбирам“, каза. „Имаш право.“
Беше странно да го чуя да признава нещо. Марк винаги беше човек, който обяснява, оправдава, обвинява, увърта. „Право“ беше дума, която рядко излизаше от устата му, когато не ставаше дума за документи.
„Добре“, казах аз. „Ще говорим. Но не в банята. И не пред Ник, ако той не иска.“
Ник изсумтя.
„Аз искам да знам“, каза. „Искам да чуя защо изчезна. И защо се появяваш като майстор, сякаш това е нормално.“
Марк потрепна, но не се разкрещя. Не се опита да направи шега. Само кимна.
„Ще ти кажа“, каза. „Но… не тук. Не на вратата.“
„Къде тогава?“, попитах.
Той погледна към хола, който беше ремонтиран с мои ръце и с мои спестявания. И това ме ядоса още повече, защото погледът му беше същият като преди: оценяващ. Не като гост, а като човек, който проверява дали нещо може да бъде негово.
„Можем да седнем“, каза.
„Ще седнем“, отвърнах. „Но първо ще ти платя.“
Той се опита да възрази, но аз вече бях извадила портфейла. Дадох му парите точно, без да оставя пространство за жестове и великодушие.
„Сега“, казах. „Говори. Но помни нещо. Това жилище е мое. Този живот е мой. И ако си дошъл да го развалиш, ще намеря начин да те изкарам навън, както някога ти изкара себе си.“
Марк ме погледна. В очите му се появи нещо като срам.
„Аз… не дойдох да ви разрушавам“, прошепна той. „Дойдох, защото… защото нямам друг избор.“
Тишината се сгъсти.
„Това е лошо начало“, каза Ник.
Марк затвори очи за миг, сякаш се подготвяше за удар.
„Добре“, каза. „Ще започна оттам, откъдето трябваше да започна преди години. Аз не си тръгнах само заради друга жена.“
Сърцето ми подскочи.
„Разбира се, че не“, прошепнах. „Ти винаги имаш още нещо.“
„Този път…“, каза той, „този път е по-лошо.“
Ник се облегна на стената, със скръстени ръце. Лицето му беше камък.
„Говори“, каза.
Марк вдиша дълбоко.
„Аз се забърках в дългове“, изрече. „В заеми, които мислех, че ще изплатя. В договори, които подписах, без да мисля. В обещания към хора, които не прощават.“
Аз замръзнах, но не от онова безпомощно замръзване на жената, която чака да бъде спасена. Това беше замръзване на човек, който усеща, че старата рана не само е отворена, а и започва да кърви отново.
„И какво общо има това с нас?“, попитах.
Той ме погледна.
„Повече, отколкото си мислиш“, каза.
И в този момент телефонът ми иззвъня. Непознат номер. Отговорих инстинктивно, без да свалям поглед от Марк.
„Анна?“, чу се делови женски глас. „Обаждам се по повод едно дело. Трябва да се видим. Днес.“
Стомахът ми се сви.
„Коя сте вие?“, попитах.
„Казвам се Клеър“, отговори гласът. „Аз съм адвокат. И името ви е свързано с документи, които не искате да се окажат в съда без вас.“
Погледнах Марк. Той пребледня. Пребледня истински.
Това беше отговорът.
## Глава трета
„Клеър“, повторих, сякаш думата можеше да ми даде смисъл.
„Да“, каза тя. „Ще ви изпратя съобщение с мястото. Не отлагайте. Има хора, които вече не са търпеливи.“
Линията прекъсна. Останах с телефона в ръка, а в стаята беше толкова тихо, че чувах собственото си дишане.
Ник гледаше ту мен, ту Марк.
„Какво става?“, попита.
Марк седна тежко на ръба на дивана, без да пита. Това ме разгневи, но този път нямах сили да споря за територия. Имаше нещо по-голямо от гордостта ми.
„Това е заради мен“, каза Марк.
„Разбира се“, отвърнах. „Само че отново ние ще плащаме цената.“
„Не“, изрече той рязко. „Не искам да плащате. И точно затова съм тук.“
„Не ми говори за грижа“, прошепнах. „Грижата ти свършваше, когато ти беше удобно.“
Марк прокара ръка по лицето си.
„Знам. И не съм дошъл да се правя на герой.“
„Тогава какво си дошъл да правиш?“, намеси се Ник. „Да ни завлечеш? Да ни въвлечеш в още мръсотия?“
Марк го погледна дълго. В очите му проблесна нещо болезнено, сякаш осъзнаваше колко късно е да се опита да бъде баща.
„Аз подписах документи“, започна той. „Преди да си тръгна. Когато… когато се опитвах да започна бизнес.“
„Бизнес?“, повторих. „Ти тогава ми говореше, че ще работиш в голяма компания, че всичко ще е наред.“
„Лъгах“, каза той. „Не само теб. И себе си.“
Ник се засмя сухо.
„Поне това го признаваш.“
Марк стисна ръце.
„Беше голяма сделка“, продължи. „Хора с пари. Хора, които те карат да се чувстваш важен. И един човек, който обеща да ме направи партньор.“
„Кой?“, попитах.
Марк се поколеба. После произнесе името, сякаш то беше тежест.
„Ричард.“
Името не ми говореше нищо, но начинът, по който Марк го каза, беше достатъчен.
„И какво е направил Ричард?“, попита Ник.
„Ричард не прави. Ричард взима“, отвърна Марк. „И когато взима, не пита.“
Усещах как в мен се надига страх, но се опитвах да го държа под контрол. Страхът беше лукс, който не можех да си позволя. Имах син. Имах дом. Имах живот, който бях сглобила от парчета.
„Кажи ми истината“, изрекох. „Не твоята версия, не удобната. Истината.“
Марк пое въздух, сякаш се гмуркаше.
„Кредит“, каза. „Взех кредит. Голям. За да вложа в бизнеса. А за да ми го дадат… използвах документи.“
„Какви документи?“, попита Ник.
Марк ме погледна право в очите.
„Твоите.“
Всичко в мен се стегна. Сякаш някой беше дръпнал въже около ребрата ми.
„Моите документи?“, повторих, гласът ми беше тих и опасен.
„Не исках“, прошепна той. „Тогава ми изглеждаше… временно. Бях сигурен, че ще върна парите и никой няма да разбере. Ричард каза, че така се прави. Че това е просто формалност.“
„Формалност?“, Ник пристъпи напред. „Ти използваш майка ми като формалност?“
„Бях глупав“, каза Марк.
„Не“, отвърнах аз. „Ти беше удобен за себе си. Винаги.“
Марк наведе глава.
„Когато бизнесът се срина, аз вече бях затънал“, продължи той. „Опитах да покрия дълговете с друг заем. После с още един. После… после бях в капан.“
„И къде беше през всичките тези години?“, попитах.
„Бягах“, каза той. „От хората, от банките, от заплахите. И от вас. Защото мислех, че ако стоя далеч, няма да ви докосне.“
„Но ето, докосна“, казах.
Той кимна.
„Ричард е решил, че е време да си вземе обратно всичко“, прошепна Марк. „И използва съд. Използва адвокати. Използва натиск. И… използва теб, защото твоето име е върху част от документите.“
Ник ме погледна с широко отворени очи.
„Мамо… ти знаеше ли?“
„Не“, прошепнах. „Никога.“
И тогава се появи друг страх. Не само заради делото. А заради една мисъл, която се промъкна като студ.
Ами ако апартаментът ми… ами ако това, което купих и ремонтирах… не е толкова защитено, колкото си мислех?
Марк ме гледаше и сякаш четеше мислите ми.
„Затова съм тук“, каза. „За да поправя. Ако още може.“
„Седем години“, изрекох бавно. „Седем години не може да се поправят с едно изречение.“
Той се изправи, сякаш се реши на нещо.
„Ще отида с теб при адвоката“, каза. „Ще призная. Ще подпиша всичко, което трябва. Ще кажа, че ти не си знаела.“
„И защо сега?“, попита Ник. „Защо точно сега се появи?“
Марк замълча. После изрече най-страшното.
„Защото утре може да е късно.“
И това не беше драматична фраза. Това беше предупреждение.
## Глава четвърта
Не отидох сама. Ник настоя да дойде. Не за да ме пази, а за да бъде свидетел. За да не остане нищо „казано“ само между мен и Марк, както някога оставаха обещанията.
Марк вървеше една крачка зад нас. Не говореше. Не се опитваше да се приближи. Но присъствието му беше като сянка, която не можеш да изтръскаш от дрехите си.
Срещата беше в офис с неутрален вид, без украси, без уют. Само чисти линии и студена светлина. Там, където хората решават съдби с папки, а не със сълзи.
Клеър се оказа жена на средна възраст с остър поглед и спокойна усмивка. Усмивка на човек, който е виждал много истини и е спрял да се изненадва.
„Анна“, каза тя и ми подаде ръка. „Благодаря, че дойдохте веднага.“
„Няма за какво“, отвърнах. „Кажете ми какво става.“
Тя погледна към Ник, после към Марк. Очите й се спряха върху Марк по-дълго.
„Значи е вярно“, каза. „Той е тук.“
Марк се напрегна.
„Аз съм“, промърмори той.
Клеър кимна, сякаш отбеляза нещо в ума си.
„Ще говорим ясно“, каза тя. „И без театър. Това дело може да стигне далеч. Може да засегне имот. Може да засегне банкови сметки. Може да засегне бъдещето на сина ви.“
Ник сви устни.
„Аз уча“, каза той, сякаш трябваше да го заяви като щит. „Имам планове.“
Клеър го погледна с уважение.
„Точно затова сме тук“, каза.
Седнахме. Пред нас имаше папка. Дебела. Пълна с листове, които тежаха повече от камък.
„Името ви фигурира в гаранции“, започна Клеър. „И в съгласия. Има подписи. Според документите вие сте били наясно.“
„Не съм“, казах. „Никога.“
Клеър кимна.
„Аз вярвам, че не сте“, каза. „Но съдът не вярва на думи. Съдът вярва на доказателства.“
Погледнах Марк.
„Ти си ги направил“, прошепнах.
Марк не отрече. Очите му бяха влажни, но не позволи на сълзите да паднат.
„Да“, каза. „Аз.“
Клеър затвори папката за миг.
„Това признание е важно“, каза тя. „Но не е достатъчно. Трябва да го подкрепим с експертиза, с показания, с времеви линия. И най-важното. Трябва да разберем кой стои зад натиска.“
„Ричард“, каза Марк.
Клеър повдигна вежда.
„Ричард…“, повтори тя. „Ричард Грант ли?“
Марк пребледня.
„Да.“
Клеър издиша бавно.
„Тогава става сериозно“, каза тя. „Този човек има ресурси. Има връзки. Има навик да печели.“
„Има навик да разрушава“, прошепна Марк.
Ник се наведе напред.
„А какво иска?“, попита.
Клеър почука леко по папката.
„Официално иска пари“, каза тя. „Неофициално иска контрол. Ако може да докаже, че Анна е съучастник, той ще има лост. Ще може да я притисне да подпише споразумение. Да прехвърли нещо. Да се откаже от нещо. В такива случаи хората губят не само пари. Губят спокойствие.“
Аз стиснах ръце под масата.
„Няма да подпиша нищо“, казах.
Клеър се усмихна леко.
„Това е правилният инстинкт“, каза. „Но ще ви трябва стратегия. И ще ви трябва смелост.“
Погледна към Марк.
„А на вас ще ви трябва честност“, добави.
Марк кимна.
„Готов съм“, каза.
Клеър отвори друга папка и извади лист.
„Има още нещо“, каза. „Преди да се стигне до съд, е имало опит за извънсъдебна сделка. Някой е изпратил предложение. На ваш адрес.“
Погледнах я.
„Какво предложение?“
Клеър ми подаде листа.
Погледът ми се плъзна по редовете и усетих как кръвта ми се отдръпва от лицето. Не само пребледнях. Усетих се празна отвътре.
В листа се говореше за „прехвърляне на права“. За „съгласие“. За „доброволна гаранция“.
И в края имаше срок.
Срок, който беше почти изтекъл.
„Това е изнудване“, прошепна Ник.
Клеър кимна.
„Точно така“, каза. „И ако срокът изтече, следващият ход ще бъде по-груб.“
Марк седеше неподвижно.
„Казах ти“, прошепна той към мен. „Утре може да е късно.“
Аз затворих очи за миг. После ги отворих и погледнах Клеър.
„Какво правим?“, попитах.
Клеър се наведе напред.
„Ще се борим“, каза. „Но за да се борим, трябва да знаем цялата истина. Има ли още нещо, което не сте казали?“
Марк се поколеба. После погледна Ник. И това беше моментът, в който разбрах, че ще излезе нещо още по-лошо.
„Има“, каза Марк. „Ричард не иска само пари. Той иска Ник.“
Ник се изправи рязко.
„Какво означава това?“, попита.
Марк преглътна.
„Ти си… част от сделката, която аз подписах“, прошепна той.
В стаята стана толкова тихо, че сякаш светлината сама спря да трепти.
## Глава пета
„Това е лъжа“, казах аз, но гласът ми прозвуча като молба, не като заповед.
Ник стоеше като вкопан. По лицето му имаше не гняв, а ужас. Този ужас, който идва, когато осъзнаеш, че някой е играл с живота ти, без да ти каже.
Клеър сложи длан върху масата.
„Уточнете“, каза тя. „Сега. Без заобикалки.“
Марк трепереше. Не като човек, който се страхува да го хванат. А като човек, който най-после трябва да произнесе нещо, което години е държал в тъмното.
„Ричард финансираше проект“, започна той. „Проект, който беше представен като инвестиция. Каза ми, че е „семейно ориентиран“. Че подкрепя млади хора. Че има програма за студенти.“
Ник се изсмя горчиво.
„Аз не съм получил нищо от него.“
„Не“, каза Марк. „Не така. Не директно. Ричард искаше гаранции. Не само имоти. Искаше… влияние. Искаше да държи хората зависими.“
Погледнах Клеър. Тя слушаше внимателно, без да мръдне.
„В един момент“, продължи Марк, „той поиска да подпиша договор, в който… в който се задължавам да му осигуря достъп. Да го свържа с… талантливи млади хора. С хора, които могат да му бъдат полезни. В бъдеще.“
„Това звучи мръсно“, каза Ник през зъби.
„Защото е мръсно“, прошепнах аз.
Марк кимна.
„Аз отказах“, каза. „Поне така си мислех. Но после той ми показа документите. Тогава вече бях затънал. И тогава… тогава подписах.“
Ник се наведе към него.
„Какво подписа?“, попита тихо. „Казвай ясно.“
Марк затвори очи.
„Подписах, че ако не изплатя дълговете, ще съдействам на Ричард да стигне до Ник“, каза.
Усетих как стомахът ми се сви, сякаш някой го завърза.
„Как да стигне?“, попитах.
Марк отвори очи, пълни със срам.
„Чрез предложения“, каза. „Стипендии. Стажове. Възможности. Неща, които звучат чисто. Но зад тях… зад тях има капан.“
Ник стоеше неподвижно, после бавно седна. Не от умора, а от това, че краката му не го държаха.
„Ти си ме продал“, прошепна.
Марк се разтрепери.
„Не“, каза. „Не така. Аз… аз мислех, че ще се справя. Че ще изплатя. Че никога няма да стигне до теб. Че това е само…“
„Само думи на лист“, довърши Ник. „И после тези думи стават нож.“
Клеър вдигна ръка.
„Добре“, каза тя. „Стига. Това, което описвате, може да бъде използвано като доказателство за принуда. Но трябва да го докажем. Трябва да намерим следи. Съобщения. Плащания. Свидетели. Всичко.“
Аз гледах Марк, а в мен се бореха две чувства. Едното беше ярост, която искаше да го изтрие от живота ни завинаги. Другото беше студен прагматизъм. Ако той е ключът, трябва да го използвам. Дори да го мразя.
„Къде е Ричард сега?“, попитах.
Марк поклати глава.
„Не знам точно“, каза. „Той е навсякъде. Има хора. Има офис. Има охрана. Има…“
„Има слабости“, прекъсна го Клеър. „Всеки има слабости. Въпросът е дали ще ги намерим преди той да натисне.“
Ник се изправи бавно. Очите му вече не бяха на момче. Бяха на човек, който трябва да порасне за един ден.
„Ако се опита да ме доближи“, каза Ник, „ще го запомня.“
„Няма да стигне до теб“, казах аз.
Ник ме погледна.
„Как ще го спреш?“
Замълчах. Защото истината беше, че не знаех. И това беше най-страшното.
Клеър взе химикал и започна да пише.
„Първо“, каза тя, „ще подадем заявление за защита на личните ви данни и за спиране на всякакви действия по този договор. Второ, ще започнем експертиза на подписите. Трето, ще се подготвим за атака. Но трябва да знаете нещо. Ричард няма да стои и да чака. Ще удари там, където боли.“
„Къде?“, попитах.
Клеър ме погледна право.
„В дома“, каза. „В спокойствието. В репутацията. Той ще се опита да ви представи като виновни.“
Марк сложи ръце на масата.
„Аз ще свидетелствам“, каза. „Ще кажа всичко.“
„Ще кажете всичко?“, попитах с горчивина. „И за жената, при която си тръгна? И за това къде беше? И за това защо работиш като майстор сега?“
Той ме погледна. И в този поглед имаше признание, че зад дълговете има още една пропаст.
„Да“, каза. „Ще кажа всичко.“
„Тогава започвай“, прошепнах.
Марк преглътна.
„Тя се казваше Джулия“, изрече. „И не беше това, което мислех.“
Ник изсумтя.
„Супер. Още една история.“
Марк сведе глава.
„Джулия беше… връзката ми с Ричард“, каза. „Тя ме заведе при него. Тя ми отвори вратата. И тя… тя ме затвори вътре.“
Усетих как ми се зави свят. Не от ревност. От осъзнаването, че предателството има повече пластове, отколкото съм подозирала.
„Ти не си тръгнал само заради жена“, прошепнах. „Ти си тръгнал, защото си избрал капана.“
Марк затвори очи.
„Да“, каза. „И сега капанът стига до вас.“
Клеър стана.
„Добре“, каза. „Тази вечер ще работите с мен. Искам всичко. Дати, разговори, имена, каквото помните. Не можете да си позволите да пропуснете нищо.“
Тя се обърна към мен.
„Анна“, каза, „ще бъде тежко. Ще ви подхвърлят слухове. Ще ви уплашат. Може да ви предложат пари, за да мълчите. Но ако издържите, има шанс не само да се защитите, а и да го ударите там, където не очаква.“
„Къде?“, попитах.
Клеър се усмихна студено.
„В гордостта“, каза. „В това, че мисли, че всички са купени.“
И аз разбрах. Това вече не беше просто дело. Това беше война.
## Глава шеста
Върнахме се у дома късно. Ник не каза много. Само си затвори вратата и остана вътре. Чувах стъпките му. Чувах как отваря шкафове, как мести книги, сякаш се опитва да намери нещо, което да му даде опора. Може би се опитваше да намери старото си спокойствие. Но старото спокойствие не се връща, когато видиш баща си след толкова време и разбереш, че животът ти е бил лист в чужда папка.
Марк стоеше в коридора и не знаеше къде да сложи ръцете си. Не смееше да седне. Не смееше да говори. И въпреки това не си тръгваше.
„Ти ще си тръгнеш“, казах му.
Той кимна, но не помръдна.
„Само… дай ми пет минути“, прошепна. „Искам да кажа нещо. На теб.“
„Не заслужаваш“, отвърнах.
Той пребледня, но не се защити.
„Знам“, каза. „Но ти заслужаваш да го чуеш.“
Аз го гледах, и усещах как в мен се надига старият гняв. Този гняв, който ме беше държал будна нощи наред, докато Ник беше малък и се будеше от кошмари, а аз му казвах, че всичко е наред, въпреки че нищо не беше наред.
„Говори“, казах. „Но ако чуя едно оправдание, ще излезеш веднага.“
Марк преглътна.
„Когато си тръгнах“, започна той, „аз мислех, че съм силен. Че ми се полага повече. Че ти не ме разбираш. Че ти ме спираш.“
Стиснах зъби.
„Продължавай.“
„После“, каза той, „разбрах, че не ти ме спираше. Аз сам се спирах. Аз се страхувах да бъда нормален. Да бъда мъж, който се прибира, който плаща сметки, който носи торби, който се смее с детето си. Това ми изглеждаше малко. А то беше… най-голямото.“
Тези думи ме удариха по странен начин. За миг исках да му вярвам. За миг исках да го оставя да ми каже, че съжалява и че това изтрива всичко.
Но после си спомних папките. Договорите. Подписите.
„Късно е“, прошепнах.
„Да“, каза. „И затова няма да искам втори шанс, ако ти не го искаш. Но ще направя едно. Ще оправя това, което счупих. Дори да ми струва всичко.“
„Това звучи героично“, казах. „И аз не вярвам на героични думи. Вярвам на действия.“
Той кимна.
„Утре ще отида при Ричард“, каза. „Ще го срещна. Ще говоря. Ще изтегля времето. Ще го накарам да покаже истинското си лице.“
В мен се надигна паника.
„Не“, казах. „Няма да ходиш сам.“
„Трябва“, прошепна. „Той няма да говори с вас. Ще говори с мен. И ако го излъжа, че имам нещо, което той иска… ще го задържа.“
„Ти не си способен да го контролираш“, изсъсках.
„Не“, призна Марк. „Но съм способен да го разгневя. А когато се разгневи, прави грешки.“
Стиснах устни. Не исках да го слушам. Но част от мен знаеше, че това може да е шанс.
„Клеър знае ли?“, попитах.
„Ще й кажа“, отвърна той. „Тази вечер. Ще й напиша.“
„А Ник?“, попитах.
Марк замълча. После прошепна:
„Ник няма да ми прости.“
„И няма да трябва“, казах. „Не е длъжен. Това не е неговата работа.“
Марк кимна. И тогава за първи път видях в него не онази самоувереност, с която си тръгна преди години, а някаква крехкост. Но крехкостта не изтрива вредата.
„Излез“, казах.
Той се обърна към вратата. После спря.
„Анна“, прошепна. „Има още нещо, което не съм казал. Най-лошото.“
Студ премина през мен.
„Какво?“, попитах.
Марк ме погледна.
„Кредитът“, каза. „Не е само кредит. Има ипотека. Има жилище, което е купено… на мое име. Но реално… реално го държи Ричард. И ако аз падна, той ще го хвърли върху вас, защото ще твърди, че ти си била част.“
„Аз нямам нищо общо“, прошепнах.
„Знам“, каза Марк. „Но истината няма да му попречи да лъже.“
И тогава телефонът ми отново иззвъня. Съобщение. От непознат номер. Само една линия.
„Срокът свърши. Утре ще говорим по друг начин.“
Ръцете ми се разтрепериха.
Марк видя екрана. Очите му се разшириха.
„Започна“, прошепна той.
Аз вдишах бавно. После издишах.
„Не“, казах. „Не започна. Аз започвам.“
И в този момент разбрах, че страхът ми се превръща в решителност. И това беше единственото, което можеше да ме спаси.
## Глава седма
Сутринта Ник излезе от стаята си с раница на рамо и лице, което се опитваше да бъде спокойно. Само очите го издаваха. В тях имаше напрежение, като пред изпит.
„Имам лекции“, каза.
„Знам“, отвърнах. „Но днес…“
„Днес ще отида“, прекъсна ме той. „Не мога да спра живота си заради него.“
„Не заради него“, поправих го. „Заради нас.“
Ник спря за миг и ме погледна.
„Мамо“, каза тихо, „аз вече живях без него. Мога пак.“
Това беше удар. Защото беше истина. Ник беше пораснал без баща. И сега трябваше да живее и с истината за баща си.
„Внимавай“, прошепнах.
Ник кимна и тръгна.
След като вратата се затвори, аз се обърнах към Марк. Той беше прекарал нощта в коридора, на стол, без да се оплаква. Не го бях пуснала в стая. Не го бях поканила. Той беше гост, който не заслужава покрив, но се нуждаеше от шанс да говори с адвокат.
„Ще се обадя на Клеър“, казах.
Марк кимна.
„Аз също“, каза. „И ще отида при Ричард.“
„Не сам“, повторих.
„Няма да те взема“, каза Марк. „Но няма да бъда сам. Ще има запис. Ще има свидетел, ако успея.“
„Как?“, попитах.
Марк извади телефона си и го вдигна.
„Джейсън“, каза. „Стар приятел. Той е… човек, който е видял Ричард отвътре. Иска да го свали.“
„Защо?“, попитах.
Марк се усмихна тъжно.
„Защото Ричард му е взел всичко. И Джейсън е останал с една празна къща и дълг, който не може да плати.“
Стиснах устни.
„Добре“, казах. „Но ако направиш една глупост, ако поставиш Ник в риск, ако доведеш този човек до вратата ми…“
„Няма“, прошепна Марк. „Кълна се.“
Не му вярвах. Но вярвах на едно. Че страхът му е истински. И понякога страхът кара хората да направят правилното.
Клеър се обади бързо. Гласът й беше спокоен, но стоманен.
„Видях срока“, каза. „Очаквано. Днес ще опитат натиск. Анна, не отговаряйте на непознати обаждания. Не подписвайте нищо. Не отваряйте врата на никого, когото не познавате.“
„А ако дойдат?“, попитах.
„Тогава викате полиция“, каза тя. „И ми звъните веднага.“
Погледнах към Марк.
„Той иска да отиде при Ричард“, казах.
Клеър замълча за секунда.
„Ако го направи, трябва да е под контрол“, каза. „И да знае, че може да се върне с празни ръце или със счупени кости. Ричард не е човек, който говори само с думи.“
Марк чу това и не отстъпи.
„Аз ще го направя“, каза.
Клеър издиша.
„Добре“, каза. „Но ще го направим умно. Марк, ще включиш запис. Ще имаш човек наблизо. И ще го накараш да каже нещо конкретно. Принуда. Заплахи. Изнудване. Каквото може. И ако усетиш риск, си тръгваш. Ясно?“
„Ясно“, каза Марк.
Клеър продължи:
„Анна, вие ще сте вкъщи. И ако получите съобщение или посещение, веднага ми казвате. Има още нещо. Ник също може да стане цел. Особено в университета.“
Сърцето ми се сви.
„Ще го предупредя“, казах.
„Предупредете го“, каза Клеър. „И му кажете да не приема предложения. Никакви. Дори да звучат като мечта.“
Затворих. После веднага написах на Ник. Кратко. Ясно.
„Не приемай нищо от непознати. Ако някой те търси, веднага ми звъни. Обичам те.“
Пръстите ми трепереха, докато изпращах.
Марк се насочи към вратата. Преди да излезе, се обърна.
„Анна“, каза. „Ако днес не се върна…“
„Не казвай това“, прекъснах го.
Той кимна.
„Добре“, прошепна. „Само… ако стане нещо, знай, че не ви мразя. Аз мразя себе си.“
Вратата се затвори. И аз останах сама в тишината, която вече не беше мирна. Беше като затвор, в който чакаш присъдата.
## Глава осма
Първото почукване на вратата дойде по обяд.
Не беше звънене. Не беше настойчиво тропане. Беше внимателно, почти любезно. Това беше най-страшното. Защото любезността е маска, която слагат хората, когато искат да минат през теб без шум.
Застанах тихо до вратата и погледнах през шпионката.
Двама мъже. В костюми. Не изглеждаха като обикновени посетители. Не изглеждаха като съседи.
Сърцето ми блъскаше, но ръцете ми бяха спокойни. Странно спокойни.
„Анна“, каза единият, без да повишава тон. „Знаем, че сте вътре. Няма нужда да се страхувате. Идваме да говорим.“
Не отговорих.
„Има недоразумение“, продължи той. „Може да се реши лесно. Ако отворите.“
Извадих телефона и набрах Клеър.
„Дойдоха“, прошепнах.
„Не отваряйте“, каза тя веднага. „Викайте полиция. Сега.“
Пръстите ми натиснаха номера, без да се колебая. Докато чаках да се свържа, чух втори глас. Другият мъж.
„Нека не правим това сложно“, каза. „Никой не иска скандал. Имате син. Не искате той да бъде въвлечен.“
Тези думи ме удариха като шамар. Не защото бяха нови, а защото бяха насочени точно там, където ме боли.
„Заплахи“, прошепнах към телефона, когато се свързах с полицията. „Пред вратата ми. Двама мъже. Искат да влязат.“
Гласът отсреща ми зададе кратки въпроси. Аз отговарях, без да вдигам тон.
„Анна“, прозвуча пак първият мъж. „Ние сме само посредници. Ако не говорите с нас, ще говорите с други. И те няма да бъдат толкова учтиви.“
Погледнах ръката си. Дланта ми беше студена, но стабилна.
„Ти си силна“, казвах си. „Справяла си се сама. Ще се справиш и сега.“
Чу се шум от стълбището. Някой идваше.
Мъжете замълчаха за миг. После първият каза:
„Ще се върнем. И следващия път ще имаме документ, който няма да можеш да игнорираш.“
Стъпките им се отдалечиха. Дишането ми се отпусна, но не напълно. Защото това не беше победа. Това беше само първата вълна.
След малко пристигна полиция. Съставиха протокол. Попитаха дали разпознавам мъжете. Не. И това беше още по-страшно. Не познавах лицата, които идваха да разкъсат живота ми.
След като си тръгнаха, аз седнах на пода в коридора, облегната на вратата. Не плаках. Само гледах в една точка и си представях Ник.
Ако те бяха отишли при него? Ако бяха го чакали пред университета? Ако бяха му предложили „възможност“?
Телефонът ми иззвъня. Ник.
„Мамо?“, гласът му беше напрегнат. „Един човек ме чакаше след лекциите. Каза, че има предложение за стаж. Звучеше… твърде хубаво. Аз си тръгнах.“
Сърцето ми спря за миг.
„Добре“, прошепнах. „Направил си правилното.“
„Но ме последва“, каза Ник. „Само за малко. И после изчезна. Мамо… кой е този Ричард?“
Затворих очи.
„Чудовище с костюм“, прошепнах. „И ние няма да му позволим да те докосне.“
Ник мълча за секунда.
„А татко?“, попита.
„Той…“, започнах и спрях. „Той се опитва да оправи.“
„Не му вярвам“, каза Ник.
„Не трябва да му вярваш“, отвърнах. „Трябва да вярваш на себе си.“
Когато затворих, разбрах, че вече няма място за колебание. Трябваше да изкарам Марк от мрака, в който се беше закопал, и да го използвам като инструмент срещу Ричард. Не като човек. Като доказателство.
И това беше моралната дилема, която не исках да имам. Да използвам бащата на детето си. Да го тласна към опасност, за да спася сина си.
Но когато става дума за Ник, аз нямам граници.
Телефонът ми иззвъня отново. Този път Марк.
„Срещнах го“, каза. Гласът му беше нисък. „И той знае, че полицията е идвала при теб.“
„Как?“, попитах.
Марк се засмя без радост.
„Той знае всичко“, прошепна. „И каза, че това е само началото.“
„Имаш ли запис?“, попитах.
„Имам“, каза Марк. „И имам нещо още по-важно.“
„Какво?“, прошепнах.
„Джулия“, каза той. „Тя иска да говори. Тя се страхува. И е готова да предаде Ричард… ако я защитим.“
Усетих как надежда се прокрадва като светлина в тъмното.
„Къде е тя?“, попитах.
„Ще я доведа“, каза Марк. „Но не у вас. На безопасно място. С Клеър.“
Затворих телефона и за първи път от много време усетих, че не съм сама срещу бурята.
Ричард беше силен.
Но вече имаше пукнатина.
И аз щях да я разширя, докато стената му се срути.
## Глава девета
Клеър ни събра вечерта в същия офис. Този път Ник беше с мен. Не исках да го държа в неведение. Той имаше право да знае, защото беше целта.
Когато Марк влезе, беше по-блед от сутринта. Не изглеждаше като човек, който е провел разговор. Изглеждаше като човек, който е минал през огън.
След него влезе жена. Висока, с прибрана коса и очи, които непрекъснато се движат, сякаш търсят опасност във всеки ъгъл. Това трябваше да е Джулия.
Тя седна и не ме погледна. Погледна Ник. И това ме накара да настръхна.
„Здравей“, каза тя тихо.
Ник не отговори. Само я гледаше като човек, който се опитва да разбере дали тя е част от капана или ключ към изхода.
Клеър се наведе напред.
„Джулия“, каза. „Ще говорите само истина. Ако излъжете, губите защита.“
Джулия кимна. Ръцете й трепереха.
„Аз не искам да лъжа“, прошепна. „Аз искам да се измъкна.“
„От какво?“, попитах аз.
Джулия преглътна.
„От него“, каза. „От Ричард. Той не е просто човек с пари. Той е човек, който събира хора като предмети. И когато му омръзнат, ги чупи.“
Марк гледаше в пода. Ник стискаше ръце.
„Защо го правиш?“, попитах. „Защо говориш сега?“
Джулия ме погледна за първи път. Очите й бяха влажни.
„Защото видях Ник“, каза. „И осъзнах, че ако мълча, ще съм съучастник. А аз вече… вече не мога да нося това.“
Ник се изсмя горчиво.
„Късно се сещаш“, каза.
Джулия не се защити.
„Да“, прошепна. „Късно. Но не е късно да спрем следващото.“
Клеър отвори папка.
„Имате ли доказателства?“, попита.
Джулия извади телефон.
„Имам записи“, каза. „Имам съобщения. Имам… списъци. Има хора, които той е натискал по същия начин.“
Клеър се наведе.
„Списъци на какво?“, попита.
Джулия преглътна.
„На млади хора“, каза. „На студенти. На хора, които са били примамени с обещания. На хора, които са станали зависими.“
Ник пребледня.
„Това е…“, започна той.
„Трафик“, прошепнах аз, но думата ми заседна. Не исках да я произнеса, сякаш с произнасянето й ще стане още по-истинска.
Клеър вдигна ръка.
„Внимателно“, каза. „Нека не слагаме етикети преди да имаме всичко. Но това, което описвате, е престъпление. И ако имате материали, трябва да ги предадем правилно.“
Марк вдигна глава.
„Ричард знае, че Джулия е при нас“, каза тихо.
Клеър се намръщи.
„Как?“
Марк издиша.
„Той има хора навсякъде“, каза. „И ми каза нещо на срещата. Каза, че ако се опитам да го изнудвам с признания, ще ми отнеме това, което ми е останало.“
„Какво ти е останало?“, попитах.
Марк ме погледна.
„Вие“, каза. „Шансът да не ви влача надолу.“
Тези думи не ме разчувстваха. Само ме направиха още по-внимателна. Защото Марк можеше да е искрен, но и да е слаб. И слабостта му беше опасна.
Клеър стана.
„Добре“, каза. „Сега ще действаме на две линии. Първо, защитаваме Анна и Ник в делото. Второ, подаваме сигнал за по-сериозни действия, защото материалите на Джулия не са просто за съд. Те са за разследване.“
Джулия се разтрепери.
„Той ще ме убие“, прошепна.
Клеър я погледна строго.
„Не, ако го направим правилно“, каза. „Но трябва да разберете. От този момент няма връщане назад.“
Джулия кимна.
„Няма къде да се връщам“, прошепна.
Ник седеше мълчаливо. После бавно каза:
„А аз? Какво да правя?“
Клеър го погледна.
„Живей“, каза. „Ходи на лекции. Не се изолирай. Но бъди внимателен. И ако някой ти предложи „възможност“, първо се обади на майка си.“
Ник кимна.
Аз сложих ръка на рамото му. Той не се дръпна. Това беше малко чудо.
Марк гледаше този жест и очите му се напълниха с болка.
„Ти нямаш право на това“, каза Ник към него, без да повишава тон. „Нямаш право да гледаш като баща.“
Марк кимна.
„Знам“, прошепна. „И няма да искам.“
Клеър затвори папките.
„Тази нощ ще бъде важна“, каза тя. „Ричард ще усети, че губи контрол. И когато губи контрол, става опасен. Анна, не оставайте сама. Ник, не се прибирай късно. Марк, ти…“
Тя го погледна.
„Ти ще бъдеш примамката“, каза. „Но няма да си жертвата.“
Марк преглътна.
„Готов съм“, каза.
И в този миг осъзнах нещо. Може би за първи път.
Марк не беше дошъл да започнем отначало.
Марк беше дошъл да плати. И този път цената можеше да бъде висока.
Но ако цената спасява Ник, аз щях да я приема. Дори ако ме боли.
## Глава десета
Нощта мина без сън. Не защото шумът на града ме държеше будна. Аз дори не мислех за външния свят. Мислех за вратата. За стъпките. За погледите. За онзи вид учтивост, която обещава, че утре ще стане по-лошо.
Ник заспа едва на разсъмване. Видях го как се свива на дивана, както правеше като дете, когато се страхуваше от гръмотевици. Само че сега гръмотевицата не беше в небето. Беше в живота ни.
Седях на кухненския стол и слушах тишината. Тя не беше спокойна. Тя беше като дъх пред удар.
Сутринта Марк ми звънна.
„Той иска да ме види пак“, каза.
„Къде?“, попитах.
„В един ресторант“, каза Марк и се поправи веднага. „Не мога да кажа мястото по телефона. Само… близо до негов офис.“
„Това е капан“, казах.
„Знам“, отговори Марк. „Затова ще го направя както Клеър каза. С запис. С човек наблизо. И ще го накарам да говори.“
„И ако не говори?“, попитах.
Марк замълча.
„Тогава ще говоря аз“, каза. „Ще го предизвикам.“
Стиснах телефона.
„Не се прави на герой“, прошепнах. „Прави се на човек, който мисли.“
„Опитвам“, каза Марк. „Това ми е най-трудното.“
Затворих. После погледнах Ник. Той се събуди и ме гледаше, сякаш знаеше, че нещо се случва.
„Той пак отива при него“, каза Ник.
„Да“, отвърнах.
Ник стисна челюст.
„А ние?“, попита.
„Ние ще сме готови“, казах. „Ще стоим близо до телефона. Ще сме с Клеър. И ще сме умни.“
Ник се изсмя кратко.
„Умни“, повтори. „Аз искам да съм спокоен. Но явно това не е в програмата.“
Погалих го по косата. Той не се дръпна.
„Спокойствието се печели“, казах. „Понякога с битка.“
Ник кимна.
„Добре“, каза. „Тогава ще се бием.“
Той се изправи и започна да си подрежда нещата за университета. Този малък жест ме разкъса отвътре. Той се опитваше да бъде нормален, докато ние живеехме в опасност.
Телефонът ми звънна. Клеър.
„Имаме развитие“, каза тя. „Материалите на Джулия са сериозни. И ще се включат хора, които не работят бавно. Но трябва да издържим още малко. Марк трябва да донесе запис, който да свързва Ричард директно с принуда към Анна.“
„Той отива“, казах.
„Добре“, каза Клеър. „И Анна… ако стане най-лошото, ако някой ви предложи сделка, която изглежда като спасение, не се поддавайте. Това е примка.“
„Няма“, казах. „Аз вече не съм жена, която вярва на красиви думи.“
Клеър замълча за миг.
„Точно така“, каза. „И още нещо. Проверих ипотеката, за която Марк говори. Има следа. Има жилище, записано на негово име. Но има и документ, в който се споменава вашето име като „свързано лице“.“
Сърцето ми се сви.
„Как е възможно?“, попитах.
„Ще разберем“, каза Клеър. „Но това значи, че Ричард има материал. И може да го използва. Затова… бъдете внимателни. Не се карайте на Марк по телефона. Не казвайте нищо, което може да бъде записано и извадено от контекст.“
Погледнах Ник. Той слушаше, без да пита. Само очите му бяха напрегнати.
„Добре“, казах.
Затворих. Ник тръгна към вратата.
„Ще се върна рано“, каза.
„И ако някой те заговори?“, попитах.
„Няма да се правя на смел“, каза Ник. „Ще се махна. И ще ти звънна.“
Той излезе. Вратата се затвори. И аз останах сама с един въпрос, който ме гризеше като отрова.
Ами ако Марк не донесе запис?
Ами ако Ричард е по-умен?
Ами ако единственото, което ще донесе Марк, е още проблеми?
Не исках да мисля така. Но се научих да мисля така.
Часовете минаваха. Тишината се проточваше. Телефонът ми беше като бомба в ръката ми.
И тогава, към късния следобед, получих съобщение от непознат номер.
„Имаме видео за теб. Ако не искаш синът ти да го види, ще подпишеш.“
Задъхах се. Не защото се срамувах от нещо, което съм направила. А защото знаех, че изнудването не се нуждае от истина. Нуждае се само от страх.
И аз не можех да си позволя страх.
Набрах Клеър.
„Той удря“, прошепнах.
„Запази съобщението“, каза тя. „Не отговаряй. И се приготви. Това е моментът, в който той ще се опита да те пречупи.“
Стиснах телефона.
„Няма“, прошепнах. „Няма да ме пречупи.“
И тогава вратата се отвори. Ник се върна по-рано. Лицето му беше напрегнато.
„Мамо“, каза. „Марк… Марк е задържан.“
Светът се наклони.
„Какво?“, прошепнах.
Ник преглътна.
„Обади ми се Джейсън“, каза. „Каза, че Марк е бил нападнат. И после… после са го взели.“
Чух собственото си дишане. Чух сърцето си. И чух как в мен нещо се изправя.
Този път Ричард не удряше само с документи.
Този път удряше с кръв.
И аз вече не можех да стоя зад вратата и да чакам.
## Глава единадесета
Не ми трябваха много думи, за да реша. Излязохме с Ник, без да спорим. Клеър каза да не мърдам, но аз не можех да седя и да чакам, докато Марк е някъде между заплаха и тишина.
Джейсън ни посрещна на място, което изглеждаше като паркинг за хора, които не искат да бъдат видени. Лицето му беше напрегнато, очите му се движеха, както на Джулия.
„Къде е?“, попитах.
„Не знам точно“, каза Джейсън. „Но знам какво се случи. Марк направи запис. Той успя. Ричард говори.“
„Къде е записът?“, попитах.
Джейсън извади малка флашка.
„Тук“, каза. „Марк ми я даде преди да влезе. Каза ми да я пазя като живот.“
Стиснах я в дланта си. Тя беше малка, но тежеше като камък.
Ник се намеси.
„И сега?“, попита.
Джейсън преглътна.
„Сега Ричард ще се опита да изтрие Марк“, каза. „Не да го убие непременно. Да го пречупи. Да го направи да се откаже. Да го накара да подпише нови неща. Или да го накара да замълчи.“
Клеър пристигна след малко. Лицето й беше спокойно, но очите й бяха остри.
„Добре“, каза тя. „Това е нашият шанс. Записът, материалите на Джулия, протоколът от полицията, съобщенията. Всичко. Сега вече не сме само защитници. Сега можем да атакуваме.“
„Но Марк?“, попитах.
Клеър ме погледна.
„Ще се погрижим“, каза. „Има начини. Има институции. Но трябва да действаме по правилния ред. Ако се хвърлим без план, Ричард ще ви изкара като истерична жена, която си измисля. Ние не сме в роман. Ние сме в дело.“
Ник стискаше юмруци.
„А аз?“, попита. „Аз искам да го намеря.“
„Не“, казах рязко. „Не ти. Никога ти.“
Ник ме погледна и в очите му имаше нещо, което ме разби. Желание да бъде мъж. Да защити. Но това не беше неговата война. Не така.
„Добре“, каза тихо. „Тогава кажи ми как да помогна.“
Клеър се обърна към него.
„Като бъдеш жив и невредим“, каза. „И като ми дадеш едно. Разкажи ми за онзи човек от университета. Как изглеждаше. Какво каза. Кога. Къде.“
Ник кимна и започна да описва. Детайлно. Спокойно. С онзи вид точност, който имат хората, когато знаят, че думите им могат да спасят.
Аз държах флашката и усещах как в нея е заключен моментът, който може да прекърши Ричард.
Клеър я взе внимателно, сякаш беше доказателство, което може да се разпадне, ако го стискаш твърде силно.
„Сега“, каза тя, „отиваме да подадем всичко. И ще поискаме мерки. За вас. За Ник. За Джулия. И за Марк.“
„А Ричард?“, попитах.
Клеър се усмихна едва забележимо.
„Ричард ще разбере“, каза. „За първи път, че има хора, които не могат да купи.“
Същата вечер документите бяха подадени. Записът беше предаден. Материалите на Джулия отвориха врата към по-голямо разследване. А съобщенията, които бях получила, вече не бяха просто заплахи. Бяха доказателства.
Няколко дни по-късно, когато най-сетне се прибрахме у дома, апартаментът ми вече не изглеждаше като крепост. Изглеждаше като място, което трябва да бъде защитено. И аз бях готова да го защитя.
Клеър ми се обади вечерта.
„Имаме новина“, каза.
„Каква?“, прошепнах.
„Марк е намерен“, каза тя. „Жив е. Изтощен е. Ударен е. Но е жив. И ще даде показания.“
Седнах. В гърдите ми се появи тежест, която беше близо до облекчение, но не беше радост.
„А Ричард?“, попитах.
Клеър издиша.
„Той вече не е толкова уверен“, каза. „Той се усмихва пред камерите, но зад вратата му не е спокойно. И това е началото на края.“
Затворих. Погледнах Ник. Той стоеше до прозореца, с раница до краката си, сякаш още не беше сигурен дали утре животът му ще бъде нормален.
„Татко е жив“, казах.
Ник не се обърна веднага. После тихо каза:
„Добре.“
„Това ли е всичко?“, попитах.
Ник преглътна.
„Не“, каза. „Но това е началото на едно… нещо. Не знам какво.“
Приближих се до него.
„Ще разберем“, казах. „Но знаеш ли кое е важното?“
Ник ме погледна.
„Какво?“
„Че ти не си стока“, казах. „Не си сделка. Не си инструмент. Ти си човек. И никой няма да те купи.“
Ник се усмихна леко. За първи път от много време.
„Добре“, каза. „Тогава да го довършим.“
И аз кимнах. Защото да. Това не беше краят. Това беше моментът, в който започваш да взимаш обратно живота си.
## Глава дванадесета
Месеците след това бяха като дълго ходене по тънък лед. Едно писмо. Един разговор. Една призовка. Едно заседание. Всяка стъпка можеше да се пропука.
Марк даде показания. Не се опита да се направи на жертва. Не се опита да се оправдае. Призна. Разказа. Предаде имената. Описа натиска. Разкри схемите. Гласът му понякога се чупеше, но думите му не.
Ник присъства на едно от заседанията. Не за да гледа баща си, а за да гледа истината в очите. Стоеше изправен, с онзи вид спокойствие, което идва след буря, когато вече си изгубил най-лошото, което можеш да изгубиш, и си останал само с решителност.
Джулия получи защита. Понякога ми се струваше, че тя живее като сянка, но беше жива. И това беше повече, отколкото Ричард искаше.
Ричард… Ричард започна да губи терен. Не защото внезапно стана слаб, а защото истината, когато е подкрепена с доказателства, започва да цепи дори най-дебелите стени.
Банките бяха принудени да преразгледат документите. Експертизата на подписите показа несъответствия. Делото срещу мен започна да се разпада като мокра хартия.
Един ден Клеър дойде у дома. Не в офиса. Този път лицето й беше по-меко.
„Анна“, каза тя, „имам добри новини.“
Дъхът ми спря.
„Кажи“, прошепнах.
„Съдът призна, че не сте участвали съзнателно“, каза тя. „Отпадат исканията към вас за имота и за сметките. Няма да загубите жилището си.“
Сълзите ми напълниха очите. Не от слабост. От облекчение, което не бях си позволявала.
Ник влезе в стаята и видя лицето ми.
„Какво?“, попита.
Клеър се усмихна.
„Майка ти спечели една битка“, каза.
Ник се усмихна широко, този път истински.
„Значи… у дома сме си у дома“, каза.
Аз кимнах и го прегърнах. Той ме прегърна обратно, силно, като човек, който най-после вярва, че земята под краката му няма да се отвори.
Клеър продължи:
„Но има и още нещо. Срещу Ричард има достатъчно, за да започне голямо разследване. Няма да приключи утре, но… той вече не е недосегаем.“
Погледнах през прозореца. Светът изглеждаше същият, но аз не бях същата.
„А Марк?“, попитах тихо.
Клеър замълча за миг.
„Марк ще понесе последствия“, каза. „Но има шанс да ги понесе като човек, който се е опитал да поправи. Съдът гледа и това.“
Ник слушаше, без да каже нищо. После тихо попита:
„Това значи ли, че той ще се върне?“
Въпросът му беше опасен. Не като заплаха, а като рана.
Погледнах Ник.
„Не знам“, казах честно. „Но знам, че ти не му дължиш прошка. Прошката не е задължение. Прошката е избор.“
Ник кимна.
„Аз ще избера…“, започна и спря. После издиша. „Аз ще избера да не го мразя. Но и да не му вярвам.“
Това беше най-зрелият отговор, който можех да чуя.
Седмица по-късно Марк дойде. Не с куфарче. Не като майстор. Дойде без нищо в ръце, сякаш знаеше, че няма право да носи претенции.
Застана пред вратата и изчака. Не почука веднага. Чакаше, сякаш ако стои достатъчно дълго, ще заслужи да бъде чут.
Отворих.
Той ме погледна и не каза „да започнем отначало“. Не каза „дай ми шанс“. Не каза „аз се промених“.
Каза само:
„Благодаря, че не ме остави да потъна.“
Погледнах го.
„Аз не те спасих“, казах. „Аз спасих себе си. И Ник.“
Марк кимна.
„Да“, каза. „И това е правилното.“
Ник се появи зад мен. Стоеше на прага, без да се крие.
Марк го погледна. Очите му се напълниха, но не се разплака.
„Здравей“, каза тихо.
Ник мълча. После каза:
„Здравей.“
Една дума. Нищо повече. Но тази една дума беше граница. Не покана. Граница.
Марк кимна, сякаш разбираше.
„Няма да ви моля“, каза. „Няма да ви притискам. Само… искам да знаете, че повече няма да бягам. Ако трябва да плащам, ще плащам. Ако трябва да работя, ще работя. Но няма да се крия.“
Ник го гледаше. После каза:
„Добре. Тогава започни от това да не лъжеш.“
Марк преглътна.
„Започнах“, каза.
Настъпи тишина. Но този път тя не беше като затворена врата. Тя беше като път, който още не знаеш накъде води, но поне вече не е в тъмното.
Марк се обърна, направи крачка назад и каза:
„Анна… ти си силна. Ти си по-силна, отколкото аз някога съм бил.“
„Не ми говори за сила“, отвърнах. „Говори с действия.“
Той кимна.
„Ще го правя“, каза.
И си тръгна.
Затворих вратата. Облегнах се на нея. Ник стоеше до мен.
„Как се чувстваш?“, попитах.
Ник вдиша бавно.
„Като човек, който най-после разбира, че не е длъжен да избира между любов и самоуважение“, каза.
Тези думи ме накараха да се усмихна, въпреки всичко.
„Точно така“, казах.
Ник ме погледна.
„Мамо“, каза, „аз ще завърша университета. И няма да взема пари от хора като него. Ще работя. Ще си платя кредита. Ще си построя живота.“
Прегърнах го.
„Аз вярвам в теб“, прошепнах.
И в този миг усетих нещо, което не бях усещала отдавна. Спокойствие. Не онова на наивната жена, която мисли, че всичко ще е хубаво. А спокойствие на човек, който е минал през огън и е останал прав.
В банята смесителят вече не течеше.
Но по-важното беше, че и животът ми вече не течеше през чужди ръце.
Той беше в моите.