Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Помагайки на замръзнало в снега куче, хората разбрали какво крие под себе си
  • Новини

Помагайки на замръзнало в снега куче, хората разбрали какво крие под себе си

Иван Димитров Пешев февруари 12, 2022
Помагайки на замръзнало в снега куче, хората разбрали какво крие под себе си

Тази история е покъртителна и за пореден път доказва, че съществува невидима връзка между човек и куче . Може ли куче да спаси живота на човек ? Разбира се, че може. И има стотици, ако не и хиляди такива истории. А може ли куче да затопли човек и да го спаси от студ ? Оказва се, че и това е възможно.

Тази ужасна и героична история се случила в район Локтевски на територията на Алтай през януари миналата година. Рано сутринта жителите на сибирското село забелязали, че куче лежи в снега недалеч от една от къщите. То било почти напълно покрито със сняг. Само гърбът му се виждал.

Навън било двадесет градуса под нулата. Животното не се движело и хората решили да проверят дали е замръзнало до смърт. Оказа се, че не. То било добре. Но когато кучето станало на крака, хората замръзнали от изненада. Под животно лежало дете на две или три години.
Оказало се, че майката решила преди два дни да накаже малкия си син за нещо. По-добро от това, да извади детенцето навън през нощта в лютия студ, тя не измислила. Без връхно облекло всеки възрастен не би оцелял в подобен студ. Било ясно, че детето е обречено. В сибирската нощ никой не чул виковете на детето. Никой, освен кучето, което живеело в двора. Животното се оказло истински ангел-пазител.

Кучето просто дошло и покрило момчето с топлата си козина. Невъзможно е да си представим, но те прекарали така цели два дни. Въпреки усилията на животното, момчето все пак имало хипотермия и температура. Но като цяло, състоянието му било оценено от лекарите като стабилно. Веднага било отведено в болницата. Най-важното било, че момчето е оцеляло. И всичко това е само благодарение на кучето.

Между другото, тази жена („майка“ някак си не приляга да я наричаме) била открита едва четири дни по-късно. Къде е била всички тези дни, е неизвестно. Най-вероятно е пиела някъде. Наскоро бе образувано наказателно дело срещу нея. Сега тя е изправена пред отнемането на родителските права от една страна, а от друга – четири години затвор. Вярно е, когато казват, че някои майки са по-лоши от животните.

Четириногият домашен любимец вече има нов прякор – герой. Местните хора вярват, че сега се е образувала свещена връзка между детето и животното, която в никакъв случай не може да бъде прекъсната.

Continue Reading

Previous: Скръбна вест. Всяка сутрин си пиехме кафето с него. Почина голям и обичан българин
Next: Ядем месо с рак: Истината се оказа не по-малко отвратителна

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
  • Ключът изстина в дланта ми още преди да го пъхна в ключалката. Металът сякаш помнеше чужди пръсти, чужда бързина, чужда вина.
  • Поех дълбоко въздух, пръстите ми трепереха над екрана на телефона. Това беше последният шанс, който им давах.
  • Пискливият звук на сърдечния монитор беше единственото, което не ме лъжеше.
  • Миналия месец татко ми каза, че е променил напълно завещанието си, така че всичко да отиде при нея. Той го каза нежно, добавяйки: „Трябва да се грижим за Лив.“ Но леката усмивка, която тя ми хвърли, ми остана в ума.
  • Никога не бях казвала на семейството на съпруга си, че разбирам испански.
  • На двадесет и седем години съм и дълго време бях убеден, че в любовта съм пълен провал. Личният ми живот се свеждаше до кратки увлечения и учтиви раздели. Нищо истинско, нищо трайно.
  • След дългото боледуване на съпруга ми тишината не беше спокойствие. Беше остатък от шум, който си беше отишъл, а в ушите ми още кънтеше. Понякога, когато стоях сама в кухнята, ми се струваше, че ще чуя отново онова равномерно писукане, от което се бях научила да разпознавам страх, надежда и безсъние само по една промяна в ритъма.
  • Ноемврийският вятър гонеше сухи листа по тротоара, а Андрей стоеше пред витрината на бижутерийния магазин и гледаше отражението си. Петдесет и две години. Сивина по слепоочията. Скъпо палто. Часовник, струващ повече от годишната заплата на обикновен човек.
  • Той беше човекът, за когото пишеха лъскавите списания. Успешни инвестиции, луксозни вили, яхти, охрана, заседания зад затворени врати. Имаше всичко, което може да се купи.
  • „Виж я ти, твоята селянка е дошла да дояжда остатъците!“ изсмя се Алла, докато сочеше с пръст в изискания ресторант.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.