Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Млади, нахални, мързеливи и необразовани, но винаги с големи претенции
  • Новини

Млади, нахални, мързеливи и необразовани, но винаги с големи претенции

Иван Димитров Пешев февруари 19, 2022
mladkikra.jpg

Можете да споделите с приятели от тук:

Психологията „ми не ми се учи, не ме влече просто, но как ли няма да им работя за 400 лв.“ е притеснително широко разпространена.
Но нека почнем от по-далеч.
Много често в такива ситуации са младежи от семейства, в които родителите също са нископлатени и са завършили максимум средно образование. Родители обезверени, чудещи се как да вържат месеца, псуващи системата и държавата. И по-притеснителното – родители, неосъзнаващи, че изходът от този порочен кръг е САМО И ЕДИНСТВЕНО образованието.
В такива семейства обаче то често не е на почит. Хора, които не смятат образованието за ценност и най-важен приоритет, няма как да възпитат този дух у децата си. Съответно, из градове и села растат едни младежи, които с нетърпение „избутват“ училище, без да се и замислят да продължат обучението си. Просто защото тях ученето „не ги влече“.

Животът обаче е труден и те са принудени да започнат да работят. С нулевата си квалификация и познания обаче, те просто допълват армията от бармани, сервитьорки, продавачки, бензинджии, зидаро-мазачи и изобщо, нискоквалифициран персонал.
България обаче не е Германия. На нискоквалифицирания персонал тук се плаща малко.
Така, ядосани, същите тези младежи започват, както родителите си, да псуват държавата – как можело да се бъхтят по цял ден за някакви мижави 400 лв заплата! Изобщо няма да им седят и да им работят. Съгласни са на работа, но нищо под 1000 лв.! Иначе това си е жива подигравка.
Само че милите хиляди неоправдани и експлоатирани млади българи трябва да разберат едно нещо.

За да ти дадат 1000 лв. заплата, трябва да представиш нещо в замяна – знания, умения, опит. А това може да стане, само ако си образован. Ако си избутал училище с 300 зора, няма как да взимаш 1000 лв просто ей така, щото си голям тарикат и ги разбираш нещата. В България мързелът е нископлатен. Ако не искаш да си нископлатен, седни си на задните седалищни части и запиши нещо перспективно. Наблягам на „перспективно“, защото да учиш 4 години космонавтика, а после да ревеш, че нямаш работа, е същата глупост. България няма вопиюща нужда от космонавти. Въпрос на елементарна адекватност е да не си губиш времето с глупости.
Държавата на никой не е длъжна. Сами правим избори и си носим последствията за това.
Ако изберем да си останем прости, държавата не е длъжна да ни спасява от собствената ни глупост. Същото важи и ако направим тъп избор.

Същото, междувпрочем, е валидно и ако изберем да учим до самозабрава, а после да изискваме астрономическа заплата, като че ли някой ни е длъжен да ни позлати, само защото сме избрали да учим 10 години.

Така например има хора, които завършват бакалавърска степен по нещо. После обаче решават да завършат и магистратура. Лошо няма. Само че това не им е достатъчно. Следва друга магистратура в чужбина, трета, пета, докторантура… И така неусетно се изтърколват едни 10 години в учене, които обаче са си абсолютен личен избор. След това въпросните хора осъзнават, че евентуално им е дошло време да се върнат в реалността и да започнат да работят. С първото пуснато CV обаче те отсичат, че нищо под заплата 2500 – 3000 лв. не ги интересува, защото, видиш ли, те са инвестирали толкова много в своето образование, имат 5 висши, и не могат да приемат нищо по-малко от максимума.

Това са същите неадекватници като тези, избрали да не учат.

Ами кой ви е карал да завършвате 5 висши? Да си бяхте събрали акъла и да изберете едно. Количество изобщо не означава качество. Умните хора взимат решения внимателно и адекватно. И при тях е достатъчно да вземат умно решение веднъж. Няма нужда да се преквалифицират 6 пъти и да имат 10 похабени години в учене. Никой не ви е карал да сте вечния студент. Затова и вие не принуждавайте никого да ви се възхищава и да се чувства длъжен да ви плаща по презумпция президенстка заплата.

Адекватността е ключовият момент в качественото образование. Както са неадекватни тези, които си мислят, че ще печелят луди пари без да са образовани, така са неадекватни и тези, които са „прекалено“ образовани – разхвърляли се между 5 неща и после претендиращи за автоматично почитание.

Така че, нека бъдем адекватни. На който не му достигне мозък, за да вземе правилно решение, да не се сърди на държавата.

Да, пазарът на труда у нас не е такъв, какъвто би трябвало. Нито заплатите, нито бизнесът. Но мързелът и нереалистичните очаквания нямат нищо общо с държавата. За тях сме си виновни сами.

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Previous: Преди да си отиде завинаги от този свят, 24-годишен младеж разтърси света с това послание
Next: 60-годишна жена тъгува по соца: Ако мислите, че преди 1989 г. сме яли само хляб – бъркате

Последни публикации

  • Когато се ожених за Стефан, си мислех, че най-трудната част ще е да свикна с чуждите навици. Сутрешното му кафе, подредените му ризи, начинът, по който проверяваше ключалката два пъти, преди да излезе. С времето разбрах, че истинските трудности идват от нещата, които човек не казва на глас.
  • Неда се появи на прага ми в часа, когато денят се пречупва и сенките стават дълги. Държеше бебе, увито в одеяло, толкова прилепнало към гърдите ѝ, сякаш ако го пусне, ще се разпадне на прах. Очите ѝ бяха подпухнали, а устните, които иначе сигурно умееха да се усмихват, сега трепереха.
  • Не бях чувал гласа на Никола почти десет години. Не защото не можех. А защото бях решил, че някои врати се затварят завинаги.
  • Баща ми лежеше на тясното легло в наетата стая, която миришеше на студени лекарства и на безсънни нощи. Пердетата бяха избелели, а по стената се виждаха следи от чужди животи. Сякаш това място беше свикнало да приютява хора, които никой вече не търси.
  • Годишнината трябваше да бъде празник, не изпитание.
  • Майка ми си отиде от рак, когато бях на седемнадесет. Думата „рак“ още ми звучи като метал по стъкло, като нещо, което не трябва да е част от човешкия живот
  • Когато лекарят произнесе думата „деменция“, сякаш някой дръпна черга изпод краката ми. Мама седеше срещу нас, с ръце, сгънати в скута, и се усмихваше на прозореца, а не на нас. В онзи миг не разбрах какво точно се къса, но усетих как нишките на семейната ни тъкан започват да се ронят.
  • Мила се прибра, сякаш беше забравила как се диша. Раницата ѝ висеше накриво, едната презрамка се беше впила в рамото, а очите ѝ бяха широки и мокри, като на дете, което не смее да издаде звук, за да не счупи света.
  • Когато синът ми почина преди четири месеца, светът ми се срина по начини, за които не бях подготвена. Остави след себе си съпругата си Лин и двете им малки деца. Всички живееха под моя покрив през последните шест години
  • Майка ми беше на четиридесет и пет, когато отново откри любовта.
  • Бях в осмия месец от бременността си, когато светът ми се разклати не от болка, а от едно изречение, изречено уж между другото.
  • Вчера бях в търговския център и се опитвах да не мисля за нищо, освен за списъка с покупки, който трепереше в ръката ми като присъда. Мислех за вноската по кредита за жилището, за начислените лихви, за това как заплатата ми се стопява, още преди да я усетя.
  • На петдесетия рожден ден на съпруга ми бях планирала месеци наред, тихо събирайки карти и мигове, докато пътуването до далечните острови най-сетне не придоби реални очертания. Исках океанът да каже онова, което думите не могат, че годините ни заедно са били широки, търпеливи и дълбоки.
  • Нощната лампа хвърляше мек кръг светлина върху стената, сякаш рисуваше убежище. Дъщеря ми беше на осем. Още вярваше, че възрастните имат тайни инструменти за поправяне на света. Още вярваше в „всичко ще бъде наред“, ако го кажеш достатъчно уверено.
  • Когато снаха ми посегна към второ парче пай, аз на шега казах:
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Когато се ожених за Стефан, си мислех, че най-трудната част ще е да свикна с чуждите навици. Сутрешното му кафе, подредените му ризи, начинът, по който проверяваше ключалката два пъти, преди да излезе. С времето разбрах, че истинските трудности идват от нещата, които човек не казва на глас.
  • Неда се появи на прага ми в часа, когато денят се пречупва и сенките стават дълги. Държеше бебе, увито в одеяло, толкова прилепнало към гърдите ѝ, сякаш ако го пусне, ще се разпадне на прах. Очите ѝ бяха подпухнали, а устните, които иначе сигурно умееха да се усмихват, сега трепереха.
  • Не бях чувал гласа на Никола почти десет години. Не защото не можех. А защото бях решил, че някои врати се затварят завинаги.
  • Баща ми лежеше на тясното легло в наетата стая, която миришеше на студени лекарства и на безсънни нощи. Пердетата бяха избелели, а по стената се виждаха следи от чужди животи. Сякаш това място беше свикнало да приютява хора, които никой вече не търси.
  • Годишнината трябваше да бъде празник, не изпитание.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.