Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Хората са оставени да умират, защото здравето е търговия
  • Новини

Хората са оставени да умират, защото здравето е търговия

Иван Димитров Пешев февруари 23, 2022
turgdrujestvaaaa.jpg

Търговските дружества трябва да печелят. Това им е целта на създаването.
По случайност болниците също са търговци. Неуспешни!

Как се търгува живот? Как се слага печалба за операцията на болно детенце, как се формулира печалбата от спасяването на родилка… или пък млад мъж, пострадал при трудова злополука.

Всеки ден лекарите, положили Хипократова клетва да спасяват човешки живот, първо трябва да седнат и да сметнат приходите и разходите за живота…..ако разходите надвишават приходите по клиничната пътека, дали да не го насочат човека другаде, нищо, че едва държи живота си в зъбите! А на милостивите системата не прощава. Всяка оказана НЕПРАВОМЕРНА лекарска помощ, води до фалит, а същите лекари остават без работа. Повод за много тъжни размисли…да спасиш живот или да спасиш заплатата и работата си? А си се заклел!

НЗОК и инспектората като цербери разпределят парите, като започват от себе си – служебни автомобили, климатици, сгради, шофьори, каквото остане – за болните. Ако остане….

Когато бях дете, на слизане от връх Ботев през есента паднах и си изкълчих крака и скъсах сухожилие. В селото до Калофер, в което бяхме отседнали, имаше постоянно фелдшер и медицинска сестра. Погрижиха се, помогнаха, имаше всички видове лекарства, обезболяващи, превръзки. Линейката дойде след час. Преди година съседката пострада при сериозен инцидент и съседите извикаме линейка – в центъра на Пловдив. Дойде след час и половина, защото случаят не бил спешен, можело да се изчака. Докато момичето пищеше, а ние се чудехме какво да правим. Представям си ако беше в онова село, сигурно вече няма здравна служба никъде по селата.

Хората са оставени да умират и да страдат, защото ЗДРАВЕТО Е ТЪРГОВИЯ! КОЙТО НЯМА ПАРИ – УМИРА!

И най-добрите и благородни лекари получават наказание за съчувствието си, че са лекували здравно неосигурени, че са оставили някоя баба, която няма близки, по-дълго време в болницата, вместо да я изхвърлят на улицата, че са помогнали за случай, който не попада в клинична пътека.

И в един момент болницата няма пари за данъци, такси, лекарства, ток, вода….все пак е търговец, трябва да е спечелила достатъчно пари, за да си плаща сметките. Няма значение здравето, важни са парите за държавата!

Като общински юрист много пъти съм присъствала на общи събрания на болниците. В бордовете /Съвети на директорите/, се избираха хора,които нямат нищо общо с медицината, дори и с икономката. Които не разбират нищо. Но са НАШИ ХОРА – НА УПРАВЛЯВАЩАТА ПАРТИЯ! С една мисия – да налагат изпълнители на обществени поръчки, да преценят какво имущество могат да продадат, какво могат да приватизират…

Голямото престъпление на прехода. Колко убити болни от безхаберие и нагла търговия с живота им. Впрочем скоро управляващите сложиха и цената на човешкия живот, да си я знаем…

А болниците ще се продават….ще ги купят едни наши хора, ще завъртят един печеливш бизнес само с печеливши клинични пътеки, ще завъртят едни пари!

А ние – да умираме! Който няма пари да отиде извън България да се лекува или тук в частна болница – да умира! Важна е търговията и парите! Материалът ще го подменим.

Автор: Елена Гунчева

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Хората в Родопите онемяха от тази гледка. Тълпи от китайци неспирно прииждат в чудно планинско селце
Next: Започна се! На Путин ще му причернее след тази вест!

Последни публикации

  • Бебето ни тъкмо започна да пълзи, затова спряхме да носим външни обувки вкъщи. Малкият Мартин изследваше света с длани и колене, а аз бях обсебена от мисълта за чистотата на пода, който той опитваше да оближе при всяка възможност
  • Сестра ми скоро се омъжва. Годеникът ѝ каза, че „ще създам драма“, и ме отписаха от списъка с гости. Но вече ѝ бях обещал помощ с разходите по сватбата. Сега не спира да ми пише за парите. Отказах да платя
  • Баща ми ме е отгледал. Кирил. Този факт беше толкова фундаментален, колкото и въздухът, който дишах. Но аз обичах и двамата си родители. Тази сложна аритметика на сърцето беше моят постоянен спътник
  • Съпругата ми и аз си лежахме на дивана, гледахме MasterChef както обикновено. Вечерта беше тиха, само приглушените звуци от телевизора нарушаваха спокойствието на апартамента ни. Ани беше свила крака под себе си
  • Четиридесет години. Точно толкова се бяха изнизали, откакто Маргарита за пръв път прекрачи прага на голямата административна сграда в центъра на града. Четиридесет години, в които всеки ден беше почти копие на предишния
  • Родителите на съпруга ми, Мартин, се държаха с нашия дом като с техния. Не беше просто въпрос на гостоприемство; беше въпрос на собственост. Те имаха ключ. Отначало това изглеждаше като мил жест, гаранция за „ако се случи нещо“. Но „нещо“ се случваше всеки ден.
  • След десет години брак открих, че съпругата ми ми изневерява — с моя собствен брат.
  • Имам невидимо увреждане, което ми пречи да стоя прав дълго време. Болестта нямаше сложно име, но беше като котва, хвърлена от краката ми директно към центъра на земята. Всеки ден беше битка с гравитацията
  • Думите на баща ми бяха последният завет, който получих от него, прошепнати в стерилната тишина на болничната стая, докато апаратът до леглото му отмерваше последните удари на едно изтормозено сърце
  • След часове тежко раждане лекарите решиха да направят спешно секцио на жена ми. Не можех да вляза вътре, затова чаках отвън. Коридорът на болницата беше тих, стерилен и безкраен. Всяка изминала секунда
  • Наех едно момиче. Казваше се Деница. Влезе в офиса ми за интервю – тиха, сдържана, с очи, които сякаш попиваха всяка подробност от луксозната обстановка, без да издават и капка възхищение или завист
  • Тишината в къщата беше неестествена. Не беше спокойствието на уютен дом, а затишие пред буря, напрегнато очакване на неизбежния взрив. Всяка скръцнала дъска на паркета, всяко изщракване на хладилника в кухнята отекваше в съзнанието ми като изстрел
  • Брат ми Петър и жена му Михаела живееха на ръба, но не по онзи опасен, безразсъден начин. Техният ръб беше планински. Бяха запалени туристи, пристрастени към адреналина на височината, към разредения въздух
  • Тишината. Това беше всичко, за което копнеех. Тишината беше лукс, който някога приемах за даденост, а сега беше по-ценен от злато. В моята собствена къща тишината беше изчезващ вид, застрашен от инвазията на три малки, шумни създания, които не бяха мои, но чието присъствие определяше целия ми живот.
  • Студеният метал на ключовете тежеше в джоба ми като котва, напомняне за нещо спечелено с труд, нещо мое. Всяка извивка на колата, всяка полирана повърхност, беше резултат от безсънни нощи, прекарани над чертежи
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Бебето ни тъкмо започна да пълзи, затова спряхме да носим външни обувки вкъщи. Малкият Мартин изследваше света с длани и колене, а аз бях обсебена от мисълта за чистотата на пода, който той опитваше да оближе при всяка възможност
  • Сестра ми скоро се омъжва. Годеникът ѝ каза, че „ще създам драма“, и ме отписаха от списъка с гости. Но вече ѝ бях обещал помощ с разходите по сватбата. Сега не спира да ми пише за парите. Отказах да платя
  • Баща ми ме е отгледал. Кирил. Този факт беше толкова фундаментален, колкото и въздухът, който дишах. Но аз обичах и двамата си родители. Тази сложна аритметика на сърцето беше моят постоянен спътник
  • Съпругата ми и аз си лежахме на дивана, гледахме MasterChef както обикновено. Вечерта беше тиха, само приглушените звуци от телевизора нарушаваха спокойствието на апартамента ни. Ани беше свила крака под себе си
  • Четиридесет години. Точно толкова се бяха изнизали, откакто Маргарита за пръв път прекрачи прага на голямата административна сграда в центъра на града. Четиридесет години, в които всеки ден беше почти копие на предишния
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.