Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Човекът паяк: До София има мегаскривалище за властта, което е неуязвимо при ядрен взрив!
  • Новини

Човекът паяк: До София има мегаскривалище за властта, което е неуязвимо при ядрен взрив!

Иван Димитров Пешев март 3, 2022
qdrenzvrivpaqk.jpg

Съвсем близо до София има мегатайно и голямо противоядрено скривалище за властта. Убежището е строено по времето на Тодор Живков, за да приюти партийния елит при ядрена война. Това разказа Човекът паяк Иван Кристоф.

„До София има едно място, което е неуязвимо при ядрен взрив, и това го знам, защото бях в процеса на изграждането му. Това е подземен хотел, правен по времето на Тодор Живков, който се подготвяше, за да обслужва елита на правителството при ядрена война. В тайния комплекс освен всичко останало има и огромен киносалон. Ако, недай боже, се стигнеше да ядрен конфликт, управляващите трябваше да се преместят там със семействата си.

Няколко етажа под земята, където животът за тях да бъде гарантиран. В комплекса, разбира се, имаше и столова, и запасни складове за храна, в случай, че навън не може да се живее. При последното ми отиване на място обектът се охраняваше, но доколкото разбрах, мегабомбоубежището се ползва за център за сървър на данни“, открехва вратата пред „България Днес“ Кристоф и допълва, че мястото е в района на Ботевград, в радиус на по-малко от 50 км от столицата.

 

По време на строежа на скривалището Кристоф служи в секретно поделение, което работи по проекта.

„Като знаех какъв мащаб има този мегапроект във формата на айсберг, ми остана една подсъзнателна идея да построя подобно нещо и за моето семейство, за да съм подготвен за най-лошото. Включително и кибератака, където да съхранявам данните и уебхостинга си на сдружение с нестопанска цел“, добавя родният Спайдърмен.

Впечатлен от бомбоубежището, подобно на филмовия герой, Кристоф започва да се включва като доброволец в различни спасителни инициативи с фокус към иновациите. Сваля хора от високи сгради, виси от хеликоптер, за да тренира измъкване на пострадали от труднодостъпни места при пожари и наводнения. Спасява и самоубиец, а на няколко пъти представя официално България с иновативни концепции за въздушни операции в Канада и Дубай. Докато накрая идва ред на неговия Специализиран отряд за спасяване.

Замисълът на Кристоф е спецотрядът да бъде ситуиран в Дома на спасителя в столичния квартал „Бъкстон“ – 6-етажна сграда с надземни и подземни гаражи, които да бъдат достатъчно добре оборудвани като най-нови и съвременни бункери.

„Построихме специални помещения с вътрешни гаражи, в които при ядрена война спасителите в рамките на 3 минути, както реагира единната спасителна система 911 в Канада, да се пренесем долу и чрез вграденото видеонаблюдение от покрива на сградата и дронове, които сме тествали на място, да можем, докато технологиите позволяват, да наблюдаваме на сигурно място света около нас“, споделя Кристоф.

Подготовката на специалистите включва специализирани тренировки по земя и въздух с най-модерната газоспасителна дихателна екипировка и специалист №1 в България по безопасното й ползване с бутилка с резервен кислород в рамките на „златните медицински минути“.

„Така че, ако излезем навън след ядрен взрив, да имам поне една заредена кислородна бутилка в аварийноспасителния ми всъдеход. Имам специални куфари за спасителна мобилна комуникационна техника, така че преди първото излизане навън да направя оценка на риска още докато съм в колата, като със специален инструмент измеря нивото на радиация и отровен въздух. Така ще успея да се върна жив обратно и да действам според ситуацията“, разкри плановете си пред вестника притежателят на световен рекорд в „Гинес“ по най-дълго спускане и изкачване обратно с въже, висящ от хеликоптер.

По думите му това ще бъде завършена система, при която, ако има трета световна война и кръвопролитията нараснат неимоверно, да има възможност за максимална сигурност на спасители и хора. „Затова е Специализиран отряд за спасяване, което го отличава и от държавата“, казва Човекът паяк.

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Пленен руски войник разкри плановете на Путин
Next: Трус в правителството навръх националния празник. Шокова ключова оставка

Последни публикации

  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
  • Леля ми Лилия, винаги е била моят идол. Тя беше онази жена, която успя да избяга от сивотата на квартала, в който двете с майка ми бяхме останали. Лилия се издигна, омъжи се за богат мъж и започна работа в една от онези компании, чиито имена се изписват със златни букви по лъскавите списания – световноизвестна луксозна марка.
  • Преместих се в къщата на покойния си баща, Стефан, веднага след погребението. Беше странно. Въздухът беше тежък, просмукан със спомени, които не усещах като свои. Стефан никога не беше топъл човек, по-скоро фигура
  • Винаги готвя. Това беше моята роля, моята функция, моята неизказана присъда. Аз бях Магдалена. За дъщеря си Деница и зет си Пламен аз бях не просто майка и тъща
  • Сърцето ми биеше в особен, приглушен ритъм – ритъмът на подредения живот. Бракът ми беше точно такъв, уреден. Договор между две семейства, скрепен с подписи и хладни усмивки
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.