Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Ден на национален траур. Адската катастрофа в Лим отне живота на много български деца
  • Новини

Ден на национален траур. Адската катастрофа в Лим отне живота на много български деца

Иван Димитров Пешев април 5, 2022
svevevsnhnt.jpg

Вчера се навършиха 18 години от трагедията в река Лим, при която загинаха 12 български деца. На 4 април 2004 година група от 34 ученици и 16 възрастни се прибират от екскурзия в Дубровник.

Повечето от пътниците в автобуса са деца от училище „Николай Катранов“ в Свищов. Към 22 часа българско време, на завой на планински път, шофьорът изгубва контрол над превозното средство.

Автобусът се спуска около 15 метра по стръмен бряг и пада в коритото на река Лим при сръбското село Гостун, разположено между градовете Биело поле в Черна гора и Приполие в Сърбия. Рейсът потъва за броени минути в придошлата река Лим. Местни хора и цял футболен отбор от съседното градче Биело поле идват на помощ при ваденето на децата. Спасителните операции са затруднени от придошлата река Лим, дълбока 6 метра. 38 души са спасени.

12 български деца от Свищов загиват във водите на река Лим. Загинаха Александра Гергова, Антония Братова, Боряна Петкова, Женя Ангелова, Светослава Пантелеева, Валентин Маринов, Виктор Маринов, Лора Николова, Глория Георгиева, Юлиян Манзаров, Светослав Колев и Антоана Евтимова.

След трагедията родителите на загиналите деца учредиха фондация „Ангели от Лим“. Всяка година през април фондацията организира Дни на „Ангелите от Лим“. На мястото на катастрофата, на брега на река Лим между Сърбия и Черна гора, беше издигнат мемориал в памет на децата, които представлява пречупени ангелски криле. За виновен за трагедията бе признат единият от шофьорите – Илия Измирлиев. Първоначално съдът го осъди на 7 години лишаване от свобода, след обжалване обаче присъдата му бе намалена на четири години.

На 13 декември 2017 г. шофьорът на катастрофиралия автобус в р. Лим Илия Измирлиев бе намерен мъртъв след катастрофа на пътя Смолян – Пампорово. По неофициална информация 64-годишният Измирлиев е починал по време на шофиране, след което автомобилът се е забил в мантинелата.

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Кирил Петков извади голямата брадва! Шокови уволнения в управлението, ето кои изхвърчаха
Next: Добра новина! Над 2 млн. пенсионери ще получат великденска добавка и още нещо, вижте кога

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.