Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Нешка Робева смълча мрежата: Да, аз обичам Русия!
  • Новини

Нешка Робева смълча мрежата: Да, аз обичам Русия!

Иван Димитров Пешев април 10, 2022
neshkahkakka.jpg

Легендарната Нешка Робева обяви в официалната си страница във фейсбук причините поради, които е русофил.

Аз обичам Русия!

Обичам света, обичам хората… Аз съм „ФИЛ“…

Вчера един мой фейсбук приятел в лично съобщение вместо аргументи, както ми бе обещал, срещу това, което пиша, ме попита „Вие русофил ли сте?“. Въпросът ме изненада и хвърли в размисъл… Каква съм аз? Фил или Фоб?

Да, аз обичам Русия.

Защо? Не мога да дам точен отговор… Когато става въпрос за чувства, никой не може да го направи. Защо обичаме един/а/, а не друг/а/, дори да са близнаци?…

„Химия“?!

Потърсих обяснение на русофилството в Уикипедия. „Русофилството е обич към Русия, руския народ, руската култура, история, бит и традиции. Корените на русофилството са свързани с православните традиции и славянофилството.“

Сигурно е така. Но прави впечатление, че никъде не е спомената любов към система на управление.

Изхвърленият от защитниците на „демокрацията“ Достоевски е получил смъртно наказание заради бунта си срещу управлението на Николай Първи – отдавна забравен от света, за разлика от гения – дар от Бога за човечеството… Прокофиев, Стравински, Чайковски, Плисецкая, Чехов и Булгаков и още, и още – гордост за човечеството учени, хора на културата и изкуството… Спортисти. Всички те са част от Русия и твърда – неразрушима база на русофилството… И Путин ще си отиде… Русия ще остане и тогава, може би човечеството ще се засрами заради насажданата омраза…

Аз съм Русофил, това прави ли ме нечий „Фоб“?

Обичайки Русия, трябва ли да мразя другите народи?

Израсла съм с Братя Грим, Жюл Верн, Виктор Юго, Джек Лондон, Кронин и Дикенс. Обожавам Едит Пиаф, „Пинк флойд“, Елвис, Махалия, Тина и Гершуин, „Металика“, Бийтълс…

Да мразя ли Испания заради Франко – да се лиша от Лорка, Саура, Гадес…

Да мразя ли Франция заради Наполеон?

Да ненавиждам ли Англия заради оръжието, с което е снабдявала турската армия в Освободителната война, или заради хвърлените над София бомби, при нито един наш участник във войната?

Да мразя ли Америка заради стотиците хиляди загинали в Хирошима и Нагасаки и още милиони по света?…

Да мразя ли Италия заради Мусолини и да се откажа от Верди, Пучини, Паганини или от любимия ми Джани Родари?..

Да мразя ли Германия? Да обвинявам ли целия немски народ заради умъртвяването на 6 милиона невинни евреи, в това число хиляди деца, и съсипания живот на десетки милиони участници във войната?.. Заради Хитлер да се откажа ли от Вагнер и Бах?.. Да не чета Гьоте, Ремарк, Т. Ман?..

Или вкупом всички да мразя, Кралете, Императорите, президентите и колониалните им политики, насилственото насаждане на техните култури и унищожаване на самобитността на десетки народи…

Обичам народите, до която култура съм се докоснала, и не мога да ги съдя заради политиките на управленците им, често насочени срещу самите тях…

Но към Русия питая особена, необяснима обич.

И странно, че не славянин, а Уйлям Гладстон (английски политик – либерал) е прозрял генезиса на тази любов.

„Каквото и да се говори за някои страници в руската история, с освобождението на милиони поробени народи от жестокото и унизително робство Русия ще направи на човечеството една от най-блестящите услуги, каквито историята познава, една услуга, която никога не ще се заличи от благодарната памет от народите.“

Обърнали гръб на историята, забравили поуките ѝ, все по-тъжно и срамно става да пригласяме и гледаме как насаждана с години омраза между два народа се изражда в братоубийствена война. Как, особено ние славяните, през труповете на децата, братята и сестрите ни безсрамно размахваме пръст и сочим политически коректно виновника… Как услужливо наливаме масло в огъня и лицемерно хленчим, отчитайки броя на жертвите като головете на футболен мач.

Поставяме във фейсбук посмъртно произведените герои от едната и другата страна, забравяйки, че това няма да смъкне черните забрадки от главите на майките, нито ще пресуши сълзите на сираците…

ДА! АЗ СЪМ И „ФОБ“!

АЗ СЪМ „ФОБ“ НА ВСИЧКИ ВОЙНИ И ВОЕННИ СЪЮЗИ, както и да ги кръщават вечно печелившите гешефтари – войнолюбци!

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Янев като Орбан: България трябва да гледа първо своя национален интерес и след това ценностите на ЕС
Next: Алена погреба Путин с тази прогноза: Отключи лоша карма! Орисан е на много страдания за народа на Русия

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.