Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Майка на 2-годишно дете: Този път ми идва да крещя!
  • Новини

Майка на 2-годишно дете: Този път ми идва да крещя!

Иван Димитров Пешев май 1, 2022
lllineinkeeke.jpg

Майка от София е преживяла истински ужас. Оказва се, не за първи път. А когато става дума за детето ти, ужасът е двоен.

И за съжаление, отново става дума за Бърза помощ, за лекари, за отношението им към пациентите, изобщо за цялото ни здравеопазване. Което е толкова болно, че едно 2-годишно дете е оставено да му тече кръвта, защото в столицата на България, в Окръжна болница, няма лекар…

Ето целия разказ на Петя Исайкова, който публикуваме с незначителна редакторска намеса:

Тази нощ беше една от най-кошмарните и чувството за бягство, което имаш… се засилва. Да бягаш от България, колкото можеш по-бързо.

Усещането да си безпомощен и да зависиш от другите…

Да звъниш на бърза помощ и те вместо да приемат сигнала и веднага да пратят кола, знаейки, че става дума за малко дете, започват да те разпитват. Да, това им е работата, но по време на този разпит двегодишния ми син губи много кръв… а те продължават да разпитат, травма ли е, не е ли, на колко е години…

Даваш си сметка, че докато се обясняваш, по-добре да хванеш детето и да стигнете най-близката болница. Караш като обезумял, той продължава да губи много кръв и да се отпуска в ръцете ти. Най-накрая стигаш болницата и екип от 6 души те гледат…

Да. Аз съм цялата в кръв, на него лицето не му се вижда, продължава да кърви. Травма ли е? Не, не е травма… викнете бързо лекар, много кръв е изгубил. При което ми казват, нямаме лекар. Окръжна болница! Нямаме лекар!

А ти просто издивяваш и разбираш всички родители, които са били агресивни към лекарите, системата.

Гледат го, виждат го как се влошава, вдигат рамене и не знаят какво да правят. Решават, че могат да викнат лицево челюстен хирург. След 10 мин идват двама лекари, да ни обяснят, че просто нямат лекари за малко дете, нямат специалист, трябва да го викнат от вкъщи. По дяволите, от вкъщи!

– Идете в друга болница бързо, защото тук ще се забавите да чакате!

– Но той изгуби много кръв, продължава да губи, на 2 е! Ще успеем ли да стигнем друга болница?

– Спокойно, има още кръв в него, ме уверява лекаря. И ни изпраща…

Това ни се случва за пореден път в България, в София, не ми се мисли какво е положението в малките градове. Но определено имаме нужда от Детска болница, в която да има специалисти. И какъв специалист им трябва, поне да овладеят положението и да спрат кръвотечението.

Без думи съм. Рядко пиша статуси, но този път ми идва да крещя по цялата измислена система. Просто ето така умират гражданите ни, децата ни, родителите ни. При липсата на адекватност, на доктори с главно Д, и на болници…

Глас нюз бг

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Бивш функционер на Кремъл разкри от какво страда Путин
Next: Виталий Кличко избухна с гневен коментар срещу българските политици

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.