Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Навръх 1 май Радев преглътна мъката и изрече тъжните думи, вцепеняващи новини. Ето какво ни чака
  • Новини

Навръх 1 май Радев преглътна мъката и изрече тъжните думи, вцепеняващи новини. Ето какво ни чака

Иван Димитров Пешев май 1, 2022
cpepcpeceveh.jpg

Той заяви това в обръщение към народа по случай Първи май – Международния ден на труда.

„Войната е най-зловещият враг на труда. Опустошението заличава съзиданието. Граденото с векове, изчезва за секунди. Тази година посрещаме 1 май, докато в сърцето на Европа отекват експлозии. Цели градове са в руйни”. Това заяви президентът Румен Радев в обръщение към народа по случай Първи май – Международния ден на труда.

По думите му България вече понася косвени щети от тази война в областта на енергетиката и икономиката. „Ръстът на цените потапя все повече българи под линията на бедността”, каза още той.

Петков от Копривщица: В думите на Каблешков няма страх от империята с огромна военна мощ

„Рискът войната да ескалира като общоевропейска и дори световна е реален. Нашите домове, децата ни, нашата родина и природа могат да станат жертва на тази ескалация. Има политици, които са готови да направят тази опасна стъпка – да заложат бъдещето на България в интерес на свои користни цели”, добави президентът.

„Нека не забравяме, че войната е бизнесът на демагозите. Такива има във всяка страна. Чуждият живот, този на обикновените хора, е стоката, с която те се разплащат помежду си. Трябва да осъзнаем, че никоя политическа демагогия не трябва и няма правото да залага живота на почтения, работещия човек, да унищожава постиженията на човешката цивилизация, съзиждани от поколенията преди нас”, посочи Радев.

„В тези времена на изпитания, наш човешки дълг е да помагаме на пострадалите от войната. България е и ще остане съпричастна с всички, които търсят спасение от този брутален братоубийствен конфликт. Но наш патриотичен дълг е да не допуснем въвличането на родината във войната. Да не се поддаваме на милитаристките призиви, с които започва всяко кръвопролитие. Да не допуснем страстите от войната да се пренесат у нас. Да не търпим политически шарлатани да ги разпалват за своя употреба“, категоричен бе той.

Той заяви, че като офицер е посветил живота си на сигурността на България и остава верен на тази мисия и днес. „Ще работя за нея и занапред“, каза Румен Радев. И добави: „В днешния празничен ден искам да благодаря на всички вас: бедни и заможни, хора на умствения и физическия труд, които с почтеност и усърдие градите и пазите България“.

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: На живо от почернена София, оживената гара: Ударът е бил централно в стълб, момичето едва на 20. Почивай в мир
Next: Страшен екшън! Кирил Петков се скри в офиса на ГЕРБ

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.