Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Когато баща ми почина, мащехата ми ме взе от сиропиталището. Години по-късно дойде и моето време
  • Новини

Когато баща ми почина, мащехата ми ме взе от сиропиталището. Години по-късно дойде и моето време

Иван Димитров Пешев май 15, 2022
siropitalishttee.jpg

Можете да споделите с приятели от тук:

Когато бях малък, имах пълноценно щастливо семейство. Бяхме трима: аз, мама и татко. Но непредвидимото се случи. Приеха мама в болницата. Тя напусна този свят много скоро. А татко започна да пие. Така се опитваше да се справи с мъката.

Хладилникът често беше празен. Ходех на училище мръсен и гладен.

Спрях да уча и да общувам с други хора. Съседите забелязаха какво се случва. Те съобщиха на властите. Искаха да лишат татко от родителски права. Но той ги убеди да не го правят. Те се съгласиха, но казаха, че ще дойдат отново след месец.

След посещението на социалните работници татко веднага отиде да купи храна. След това почистихме заедно. Оттогава баща ми спря да пие.

Един ден каза, че трябва да ме запознае с една жена. Той вече не обичаше ли майка ми? Той каза, че я обича. Но така ще е по-добре, защото социалните вече няма да идват.

Така се запознах с леля Марта.

Посетихме я и я харесах. Тя има син, който е с две години по-малък от мен. Сприятелихме се. Когато се върнахме, казах на баща ми, че леля Марта е красива жена. И месец по-късно заживяхме при нея. Започнахме да отдаваме апартамента си под наем.

Животът стана по-добър. Но това не продължи дълго. Имаше още една трагедия. Този път баща ми почина.

Три дни по-късно при нас отново дойдоха социални работници. Заведоха ме в сиропиталище.

Леля Марта не забрави за мен. Тя постоянно идваше на гости и искаше да ме вземе обратно.

Тя събираше необходимите документи. Но това продължи дълго време и вече престанах да вярвам, че този ден ще дойде. И тогава един ден ме извикаха в кабинета на директора и ми казаха, че мога да се прибера.

На входа на сиропиталището ме посрещнаха леля Марта и Влади.

Прегърнах ги силно и избухнах в сълзи. Бях щастлив да се върна при семейството си. Леля Марта се опита да ме утеши, а аз й казах, че ще направя всичко, за да не съжалява никога, че ми е помогнала да се прибера у дома.

Започнах да ходя в старото си училище.

Времето минаваше бързо. Завърших гимназия и влязох в университет и след това си намерих работа. И с Влади всичко е наред. Той и аз сме истински братя, макар и не по кръв.

Всеки има свое семейство. Но ние не забравяме за мама. Всеки уикенд я посещаваме. Мама се разбира чудесно с нашите жени. Винаги ще благодаря на Бог за това, че майка ми Марта се появи в живота ми. Не знам къде щях да бъда без нея.

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Previous: Руски олигарх потвърди пред наш журналист за сериозното заболяване на Путин
Next: Гласят голяма промяна, засягаща всички, живеещи в блокове

Последни публикации

  • Излязох в пенсия миналата година и сега гледам палавите си внуци. Предупредих сина си, Антон, и снаха ми, Десислава, да ги научат на обноски, иначе ще спра да ги гледам. Петгодишният Петър тъкмо беше изсипал кутия
  • Студената светлина на телефона прорязваше ранната утрин. Беше съобщение в семейния чат. Групата, иронично наречена „Сплотените“, която отдавна служеше само за размяна на банални поздрави за рождени дни и пасивна агресия, прикрита зад емотикони.
  • Шефът ми, Мартин, непрекъснато ми се оплакваше от семейството си — дори извън работно време. Вечерни обаждания. Съобщения в седем сутринта в неделя. Беше постоянен поток от недоволство, който се изливаше в собствения ми живот, замърсявайки оскъдното ми свободно време.
  • Свекър ми, Стефан, години наред се подиграваше на свекърва ми, Лидия, с „шеги“, които всъщност бяха жестоки. Бяха като малки, отровни стрелички, изстрелвани с усмивка на лице. Всички се смееха. Нервно
  • Обожавам снаха си като част от семейството. Лилия беше тиха, умна, светлина в понякога твърде мрачния, амбициозен свят на моя съпруг Ивайло и сина ни Пламен. Тя беше крехкото равновесие, от което се нуждаехме
  • Лилия нахлу в кабинета на мениджъра, без да почука. Дървената врата се блъсна с тътен в стената, но мъжът зад махагоновото бюро дори не вдигна поглед. Той бавно подписваше някакъв документ, сякаш нейното нахлуване беше просто лек повей на вятъра.
  • Занесох пържолата с лют сос на мама на служебното събиране. Беше петък вечер, от онези лепкави, летни вечери, в които въздухът е тежък от обещания за буря и неизказани думи
  • Всичко започна, както започват толкова много неща в нашия дигитален век – с плъзгане надясно. Бях в онзи странен период на живота си, малко след тридесетте, в който апартаментът ми беше единственото сигурно нещо
  • Бебето ни тъкмо започна да пълзи, затова спряхме да носим външни обувки вкъщи. Малкият Мартин изследваше света с длани и колене, а аз бях обсебена от мисълта за чистотата на пода, който той опитваше да оближе при всяка възможност
  • Сестра ми скоро се омъжва. Годеникът ѝ каза, че „ще създам драма“, и ме отписаха от списъка с гости. Но вече ѝ бях обещал помощ с разходите по сватбата. Сега не спира да ми пише за парите. Отказах да платя
  • Баща ми ме е отгледал. Кирил. Този факт беше толкова фундаментален, колкото и въздухът, който дишах. Но аз обичах и двамата си родители. Тази сложна аритметика на сърцето беше моят постоянен спътник
  • Съпругата ми и аз си лежахме на дивана, гледахме MasterChef както обикновено. Вечерта беше тиха, само приглушените звуци от телевизора нарушаваха спокойствието на апартамента ни. Ани беше свила крака под себе си
  • Четиридесет години. Точно толкова се бяха изнизали, откакто Маргарита за пръв път прекрачи прага на голямата административна сграда в центъра на града. Четиридесет години, в които всеки ден беше почти копие на предишния
  • Родителите на съпруга ми, Мартин, се държаха с нашия дом като с техния. Не беше просто въпрос на гостоприемство; беше въпрос на собственост. Те имаха ключ. Отначало това изглеждаше като мил жест, гаранция за „ако се случи нещо“. Но „нещо“ се случваше всеки ден.
  • След десет години брак открих, че съпругата ми ми изневерява — с моя собствен брат.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Излязох в пенсия миналата година и сега гледам палавите си внуци. Предупредих сина си, Антон, и снаха ми, Десислава, да ги научат на обноски, иначе ще спра да ги гледам. Петгодишният Петър тъкмо беше изсипал кутия
  • Студената светлина на телефона прорязваше ранната утрин. Беше съобщение в семейния чат. Групата, иронично наречена „Сплотените“, която отдавна служеше само за размяна на банални поздрави за рождени дни и пасивна агресия, прикрита зад емотикони.
  • Шефът ми, Мартин, непрекъснато ми се оплакваше от семейството си — дори извън работно време. Вечерни обаждания. Съобщения в седем сутринта в неделя. Беше постоянен поток от недоволство, който се изливаше в собствения ми живот, замърсявайки оскъдното ми свободно време.
  • Свекър ми, Стефан, години наред се подиграваше на свекърва ми, Лидия, с „шеги“, които всъщност бяха жестоки. Бяха като малки, отровни стрелички, изстрелвани с усмивка на лице. Всички се смееха. Нервно
  • Обожавам снаха си като част от семейството. Лилия беше тиха, умна, светлина в понякога твърде мрачния, амбициозен свят на моя съпруг Ивайло и сина ни Пламен. Тя беше крехкото равновесие, от което се нуждаехме
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.