Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Български пилот: Авиацията ни е по гръб, политиците заслужават военен преврат
  • Новини

Български пилот: Авиацията ни е по гръб, политиците заслужават военен преврат

Иван Димитров Пешев май 16, 2022
bprpepveprat.png

Можете да споделите с приятели от тук:

Военен пилот сподели искрено за проблемите в работата си.

„Авиацията ни е поставена по гръб.

Политиците ще си изпълнят най-безболезнено планът за унищожаването й.
За това заслужават военен преврат. Нито един от нас, в една нормална военна авиация, няма да бъде пуснат във въздуха с този нальот, който ние имаме ”, заяви той три дни, след като колегите му от авиобаза „Граф Игнатиево” отказаха да се качат на машините. Умишлено ще запазим името на пилота, тъй като нямат право на медийни изяви без да са съгласувани с ръководството на МО. Ето какво разкри летецът:

– Това, което се случи, е естествена реакция на настоящата ситуация, в която се намира бойната авиация. Няма нормален човек, който иска първо да загине и второ-да убива хора поради неспособност да се справи с поставените служебни задължения. Всеки си мисли, че ако екипажът на самолета е само от един човек, това означава, че той рискува единствено собствения си живот. Това е много голяма заблуда. Един самолет, който носи толкова много гориво и понякога боеприпаси и пиропатрони на катапулта, е много по-опасен от една бомба, ако тя падне в населено място. Това ли искат политиците да постигнат?! Военните пилоти не носят отговорност единствено за своя живот. По цял свят има правило-който не е уверен в благополучния изход на полет,а е абсолютно задължен да откаже да лети. Имаме понижена готовност на материалната част-двигатели и самолет, от една страна. А от друга-слаба натренираност. Това са два много съществени фактори, които не само застрашават, но и унищожават безопасността па полетите.

– Президентът Румен Радев призна, че вие летите 4-5 пъти по-малко от колегите си в НАТО. Какво означава това на практика?

– Това означава, че изпълняваме истински тренировъчни полети по време на съвместните учения с нашите съюзници и наши естествени партньори от НАТО. Само тогава се лети. Изненадващо е, че показваме много добри, даже най-добри резултати в изпълнение на тези учебно-тренировъчни полети. Това е готовност за себераздаване и може да се нарече летателна дарба, ако приемем, че е някаква случайност. Момчетата наистина са качествени- да можеш да бъдеш равностоен на партньор, който е далеч по-натрениран от теб. Всичко опира до рефлекторни действия . Умът ти трябва да е напълно освободен, психиката ти трябва да е спокойна и да можеш да реагираш само на ситуациите. Трябва да си слял с този самолет. Това не става от 5 часа летене. Става със 100-200 часа в годината.

– Ако сте в някоя друга страна от НАТО и ли пък в Русия, да речем, с този нальот ще ви пуснат ли да изпълнявате задача във въздуха?

– Нито един от нас, в една нормална военна авиация, няма да бъде пуснат с този нальот. Говорим, че ние сме много по санитарния минимум въобще да летим на самолет, а не да го експлоатираме като бойно средство. За бойно използване се иска да си над санитарния минимум. Едно е въобще да летиш, да кацаш и да пилотираш. Съвсем друго е да изпълняваш патрулиране или „Еър Полисинг”, да речем. При бойната мисия изискванията са много по-високи. С този нальот няма да ни допуснат нито в Турция, нито в Русия, нито в която и да било друга държава с нормална бойна авиация. Изводът се налага: Колко сме нормални!

– Бившият премиер Бойко Борисов ви каза, че за бойната авиация се дават най-много средства, както и че самият той лети в сложни условия.

– По същата логика лети куфарът с багаж на борда на всеки летателен апарат. Нищо общо няма Спартан или един тренировъчен самолет, който просто е „гълъба на мира” и не носи никакво въоръжение. Тези самолети нямат никакво отношение към суверенитета. Сигурно, в сравнение с флота и пътните войски, авиацията е погълнала много повече от държавният бюджет. Но Спартана не е боен самолет, както Кугърите и Пилатусите. Те са осигуряващ тип авиация-транспортна и вертолетна. Изтребителната авиация е съвсем друго нещо. Точно тя е на колене. И не само – тя е поставена по гръб.

– Защо пилотите отказвате да говорите открито за тези проблеми? Така излиза, че се страхувате.

– Преди всичко ние сме офицери и джентълмени. И като такива имаме естественото разбиране, че държавата, това е Родина. И клетвата, която сме дали означава, че ще бъдем лоялни докрай. Родина и държава за нас е все още едно. Мълчанието ни означава лоялност. Ние изпълняваме естествена процедура-да откажем да летим. Но това е една реакция на настоящата ситуация. Ни не сме предатели, нито превратаджии. На фона на това, което правят управляващите мога да кажа само едно – те заслужават военен преврат. Момчетата се държат като истински офицери. Случващото се сега се вписва в една нормална процедура.

– Политиците спорят основно за това какъв самолет да се избере за изтребителната авиация. Твърдят, че МИГ-29 е несъвместим с натовските самолети. Това така ли е?

– Има различия в детайлите като горива, честотите на които се води радиокомуникацията. Тези различия са преодолими. Тези самолети бяха и си остават част от ВВС на германската армия. Дали някой там ще каже, че са лоши? Едва ли. Много добри летци са тези, които летяха на МИГ-29. Не е въпросът в самолета, а пилотите да бъдат в кабините и във въздуха. Тези самолети трябва да летят. Тогава има смисъл от авиацията. Няма нормален авиационен отряд, който да си държи самолетите на земята без ресурс. Тоест един самолет на земята губи, харчи и проваля материални средства, защото не е във въздуха. Такъв самолет не произвежда сигурност. Той не допринася натренираност. Седи и гние. Така, че дали е „Грипен”, Ф-16 или МИГ-29, няма значение. Идеята е пилотите да сме час по-скоро в кабините и да летим. Ние сме военни пилоти и искаме да летим. Хората се влюбват в машината си като в боен кон. Добрият летец може да се съвмести с всеки самолет-изтребител. Колегите ми ще си застанат на мястото и ще си поемат задълженията, ако ще да ни дадат самолет от Втората световна война. Важното е да сме във въздуха.

– Какъв ще е изходът от тази ситуация, управляващите ще разберат ли от какво имате нужда?

– Не, няма да разберат. Наскоро имах разговор с колеги от гражданска компания. Голяма част от тях са военни пилоти. В момента при тях няма пилоти, а военните летци стоят на земята. Очаквам тези, които търсят работа да я намерят там, където я има. Ето това ще стане. Всички оцелели летци от миналите години вече са в чужбина. Така политиците ще си изпълнят най-безболезнено планът за унищожаването на българската изтребителна авиация.

Интервю на Катя Илиева, Фрог нюз

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Previous: Шефът в разузнаването Кирил Буданов хвърли бомбата: Путин е тежко болен, ето кога ще го катурнат от властта
Next: Най-взривоопасната тайна за България и българите, която кара враговете ни да треперят от страх

Последни публикации

  • Тишината в къщата беше неестествена. Не беше спокойствието на уютен дом, а затишие пред буря, напрегнато очакване на неизбежния взрив. Всяка скръцнала дъска на паркета, всяко изщракване на хладилника в кухнята отекваше в съзнанието ми като изстрел
  • Брат ми Петър и жена му Михаела живееха на ръба, но не по онзи опасен, безразсъден начин. Техният ръб беше планински. Бяха запалени туристи, пристрастени към адреналина на височината, към разредения въздух
  • Тишината. Това беше всичко, за което копнеех. Тишината беше лукс, който някога приемах за даденост, а сега беше по-ценен от злато. В моята собствена къща тишината беше изчезващ вид, застрашен от инвазията на три малки, шумни създания, които не бяха мои, но чието присъствие определяше целия ми живот.
  • Студеният метал на ключовете тежеше в джоба ми като котва, напомняне за нещо спечелено с труд, нещо мое. Всяка извивка на колата, всяка полирана повърхност, беше резултат от безсънни нощи, прекарани над чертежи
  • Майка ми ми каза, че има нова връзка — десет години след като загуби баща ми. Десет години. Цяло десетилетие на тишина в къщата, която някога ехтеше от смеха му. Десет години, в които я гледах как бавно се свива в себе си
  • Салонът беше нейното убежище, нейната крепост, изградена с години на неуморен труд, безсънни нощи и един банков кредит, който все още тежеше на плещите ѝ като воденичен камък
  • На семейна вечеря вече личеше коремчето ми. Опитах се да го прикрия с по-широка блуза, с начина, по който седях леко прегърбена на масата, сякаш погълната от вкуса на гозбите на майка ми. Но въздухът в стаята
  • Прекъснах връзка с близначката си на двадесет и девет, след като я хванах да целува годеника ми. Десет години. Десет години на студена, всепоглъщаща омраза, която изгради стени около сърцето ми
  • Къщата до нашата стоеше празна. Не просто необитаема, а сякаш изтръгната от времето – с олющена мазилка, която разказваше истории за отминали лета, и градина, превърнала се в дива, непокорна джунгла от бурени и саморасли храсти
  • Имам доведен син на тринадесет. Когато се омъжих за баща му, Петър, знаех, че няма да е лесно. Мартин беше загубил майка си преди три години и раната в сърцето му все още беше отворена, кървяща и болезнена
  • Почерпих се с място до прозореца с повече място за краката. Беше мой малък ритуал, мълчалива награда след поредната успешно сключена сделка. Полетът беше кратък, но тези няколко сантиметра допълнително пространство бяха символ
  • Въздухът в колата беше застоял и леко топъл, просмукан от умората на дългия път и сладкия аромат на забравени в жабката бонбони. Дванайсет часа шофиране бяха изцедили и последната капка енергия от мен и съпруга ми, Димитър
  • Новата жена на баща ми е по-млада от мен. Този факт сам по себе си беше достатъчно труден за преглъщане, хапче, което засядаше в гърлото ми всеки път, щом ги видех заедно. Тя, Лилия, с нейната порцеланова кожа и очи
  • Бях в чакалнята с другите родители в детската градина на дъщеря ми. Въздухът беше гъст от познатия мирис на пастели, пластелин и леко загорял сладкиш от кухнята. Беше онзи специфичен следобед, когато есента вече натежава с влагата си
  • Телефонът иззвъня остро, прорязвайки тишината на малката му квартира. Беше Димо, шефът му. Александър вдигна, като вече предусещаше неприятния тон, който щеше да последва. В последните седмици Димо ставаше все по-раздразнителен и взискателен, сякаш някаква невидима тежест го притискаше и той прехвърляше напрежението върху малцината си подчинени.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Тишината в къщата беше неестествена. Не беше спокойствието на уютен дом, а затишие пред буря, напрегнато очакване на неизбежния взрив. Всяка скръцнала дъска на паркета, всяко изщракване на хладилника в кухнята отекваше в съзнанието ми като изстрел
  • Брат ми Петър и жена му Михаела живееха на ръба, но не по онзи опасен, безразсъден начин. Техният ръб беше планински. Бяха запалени туристи, пристрастени към адреналина на височината, към разредения въздух
  • Тишината. Това беше всичко, за което копнеех. Тишината беше лукс, който някога приемах за даденост, а сега беше по-ценен от злато. В моята собствена къща тишината беше изчезващ вид, застрашен от инвазията на три малки, шумни създания, които не бяха мои, но чието присъствие определяше целия ми живот.
  • Студеният метал на ключовете тежеше в джоба ми като котва, напомняне за нещо спечелено с труд, нещо мое. Всяка извивка на колата, всяка полирана повърхност, беше резултат от безсънни нощи, прекарани над чертежи
  • Майка ми ми каза, че има нова връзка — десет години след като загуби баща ми. Десет години. Цяло десетилетие на тишина в къщата, която някога ехтеше от смеха му. Десет години, в които я гледах как бавно се свива в себе си
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.