Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Иван Георгиев от Добрич окоси и почисти около блока си, а съседи извикаха полиция – нарушавал им спокойствието
  • Новини

Иван Георгиев от Добрич окоси и почисти около блока си, а съседи извикаха полиция – нарушавал им спокойствието

Иван Димитров Пешев май 22, 2022
ivanvnanewwwd.jpg

Можете да споделите с приятели от тук:

История, разказана във фейсбук от Иван Георгиев от Добрич, предизвика стотици коментари в социалната мрежа. Става въпрос за проявена инициатива, за сторено добро, прието от съседи….с обаждане в полицията. Историята на Иван показва как правиш нещо полезно, а после си удряш главата в стена от неразбиране, дребнавост, нежелание да се прогледне отвъд собствената кочина.

 

Иван Георгиев скоро ще навърши 31 години. Връща се от чужбина в родния си град. Вместо да отиде на море, както всички останали, решава със свой приятел да окоси и почисти междублоковото пространство, където живее. Адресът е ул. „Стоил Войвода“ 16 – това е една от кубинките до Хуманитарната гимназия, обясни пред Про Нюз Добрич Иван.

 

„Реших да остана и да свърша нещо, което не е само за мен, а е за всички комшии и не само за тях, а за всеки, който поради някаква причина мине оттам да му е по приятно. Обадих се на мой познат, той дойде с машинка да окосим тревата, която е като все едно сме в джунгла, и да изчистя всякакви боклуци, хвърлени от здраво мислещи хора. В крайна сметка от малкия периметър събрах 4 чувала с всякакви хартиени и пластмасови боклуци. Приключихме малко след 14:00 часа и се спряхме да изпушим по една цигара. Дойде мой комшия, поздрави ме за добре дошъл, каза „браво“ за това което правим, защото той вече е на възраст и му е по-трудно. Обсъдихме и други неща, които може да направим за по-приятнo задблоково пространство“, разказва Иван.

 

И какво се случва – пристига полицейски автомобил, полицаите питат кой коси и му искат лична карта. Оказало се, че съседи са звънили да се оплачат, че им се нарушава спокойствието след 14.00 часа – както е известно, според наредбите вдигането на шум от 14.00 до 16.00 часа е забранено.

 

Автопатрулът с четиримата полицаи пристигнал в 14.20 часа. „Само мога да кажа едно – на полицаите им стана неудобно, бяха възмутени, че се отзовават на такъв сигнал и се зачудиха какви комшии имам, след като това, което правя, е за всички… Да, може да сме минали часа, в който трябва да се пази тишина, но това толкова голям проблем ли е, като се има предвид за какво е бил този шум…. Мислите оставям на вас, накъде вървим, как мислим и какво се случва с нас самите като хора…“, написа Иван.

Иван е работил за словенска фирма в различни държави в Европа, предимно в Германия. „Там също си чистят пред къщите, но там хората повече се подкрепят и си помагат, има повече уважение един към друг, отколкото при нас. Мисля, че през последните години българите се озлобиха – може аз да съм зле, ама ти да си два пъти по-зле. Не си помагаме толкова, колкото преди. Нашите баби и дядовци имаха житейски ценности и не бяха такива. Имало е повече уважение като хора, като комшии, повече помощ, семейни ценности“, смята младият мъж.

Въпреки неприятната случка, той иска още да помага, защото има какво да се прави. „Дерето трябва да се почисти, има прораснали храсти и дървета. Имаме детска площадка, която също има нужда от ремонт, но няма никаква реакция от общината. Ние имаме лампи, които сме слагали за допълнително осветление около блока, защото са ни разбивали коли, имало е опити да разбиват мазите“, казва Иван.

 

Споделя, че опитът му досега го е научил, че кой с каквото може, макар и с малко, трябва да помага. Защото не се знае нашето малко колко е голямо за другия човек.

Българинът си има поговорки за подобни истории – „Направи добро, па го хвърли на смет“, „Не прави непоискано добро, защото ще ти отвърнат с ненавист“, „Няма ненаказано добро“. Но също и „Стори добро, за да стане повече“ – какъвто е ценностният код на този млад добричлия.

 

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Previous: Кристалина с много сериозно предупреждение към България
Next: Скръбна вест: Отиде си любима на поколения певица

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.