Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Помните ли брутално убитите сестри Белнейски-Ето как живее майка им Фани, 14 години по-късно
  • Новини

Помните ли брутално убитите сестри Белнейски-Ето как живее майка им Фани, 14 години по-късно

Иван Димитров Пешев юни 10, 2022
belneiskifaniiii.jpg

В нощта на 27 срещу 28 януари преди 14 години две млади български момичета намериха смъртта си. Това се случи след като за първи път в краткия си и невинен живот бяха отишли на дискотека.

Цяла България тогава бе настръхнала заради бруталното убийство на Хриси и Роси Белнейски. Първата на 16 години, кака ѝ – на 18. В съдбовната нощ двете момичета се прибират към дома си в Пазарджик. Среща ги Лазар Колев (на вътрешната снимка). Заговорил ги и решил да се възползва. Не е ясно как е успял да подмами момичетата. По-малката сестра Христина е останала с неустановен до този момент съучастник на Лазар. Самият той бил с Росица. Изнасилил я, след което я пребил почти до смърт.

Момичето направило опит да се откопчи. Тогава Лазар я довършил с бухалка. От съучастника на Лазар се пази ДНК, открито по тялото на Хриси.

Той все още не е установен, но делото може да се възобнови, ако се появи следа. След като се разправил с Росица, Лазар се сетил, че Хриси може да го издаде. Върнал се при нея и неизвестния, който вече бил изнасилил момичето. По реда си минал и Лазар. След това захвърлил двете девойки в местността Грамадите. Роси давала признаци на живот. Изродът Лазар притиснал лицето ѝ в ледената пръст, докато не издъхнала. През май 2014 година Лазар получи доживотна присъда без право на замяна.

Как живее 14 години след този смразяващ кръвта ужас почернената майка на двете момичета Фани?
„Всякакви мисли са ми минавали през главата.

През цялото време си повтарям да бъда силна. Знам, че дъщеричките ми искат да ме виждат жива, а не натъпкана с антидепресанти като зеленчук – разказва с треперещ глас Фани. – За всичко по случая научавам от медиите. С течение на времето новините обаче са все по-малко. Но в началото… 34 дела, целият ад, погребението, разказите, подробностите, молитвите, грубите статии във вестниците… Измъчваха ме много. Но не успяха да ме довършат. Лягам и ставам с този кошмар, но искам дечицата ми като ме гледат отгоре да се гордеят с мен. Мъжът ми почина след като бе произнесена присъдата. Сега съм сама с другата ми дъщеря Мария, вече три години.“. Смелата майка обаче преследва мечтите си. Успяла е да изтегли кредит и да осигури собствен дом за себе си и за осмокласничката Мария.

„Искам да я видя изучена, омъжена, мечта си за внуци. Нормални неща. Трябваше да получа кръвнина от 400 000 лева. Не съм видяла и стотинка. Доколкото знам убиецът не работи в затвора. Адвокатите ми заведоха дело срещу държавата, но им казаха, че няма какво да се направи. Но така е в наши дни – напред вървят парите, следва ги лъжата. Аз знам, че е имало още двама души в това престъпление. Жалко, че ще останат неразкрити“, казва още Фани.

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Трагедия: 32-годишната Катерина майка на седем деца умря часове след сватбата на мечтите си
Next: Какво се случва в България! Хаотични ходове на Петков след краха на коалицията: Уволнява масово, същият ден им се моли да се върнат!

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.