Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • В аптеката момче пита: Леличко, баба има нужда от лекарство, може ли да измия пода и да ми дадете
  • Новини

В аптеката момче пита: Леличко, баба има нужда от лекарство, може ли да измия пода и да ми дадете

Иван Димитров Пешев юни 14, 2022
elicehohodete.jpg

– Хей, какво ме гледаш със зяпнала уста! Ти нямаш такова и никога няма да имаш! – Дебелото момче започна да дразни приятелчето си, обръщайки новата играчка в ръцете си.

– А ти, ти … ти си дебел! Да! – каза Влади и презрително присви очи.

– Завиждай и си мълчи- изръмжа дебелия. – Това е, защото винаги имам вкусотии за ядене. Майка ми ме храни вкусно. Пай, баница, пържоли, а баба ти само ти дава кокали да глозгаш- добавя момчето и се разсмива.

Влади стисна устните си с цяла сила и веднага почервеня. Момчето беше израснало с баба си, не познаваше майка си. Ясно беше, че бедната стара жена едва свързва двата края. Бабата беше много възрастна, едва ходеше, така че Влади трябваше да носи всичко на крехките си рамене.

– И когато баба ти умре, ще те пратят в сиропиталище. Това е мястото, където ще живееш – Дебелакът провокираше момчето все повече и повече.

– Откъде знаеш? – Влади беше зашеметен и примигна очи.

– Майка ми каза – сухо отвърна дебелото момче, извади бонбон от джоба си и започна да шумно да мляска.

Влади вече не чуваше какво още му казва момчето, но беше шокиран от новината. Момчето се втурна вкъщи, за да вземе количката, която бе намерил в кофа за боклук. По пътя си мислеше как ще бъде сам, без баба си, ненужен и неразбран от никого.

– Бабо, ти ще живееш още, нали? – Момчето изтича в къщата, размазвайки сълзите от лицето си.

Възрастната жена стана от леглото и седна на ръба:

– Владка, какво става внучето ми? Къде отиваш? – добави бабата и се изкашля силно.

– Каза ми Венко, а на него – майка му.

– Не го слушай, той е лош! Ще си лягам – каза едва чуто старата жена и се върна в леглото.

Влади я погледна и разбра, че на баба му ѝ е много лошо. Тя започна да кашля много, почти не ставаше от леглото. Но за медицински грижи нямаше пари, още повече, че все още дължаха пари в близкия магазин.

Влади спря пред старото огледало в коридора и каза силно:

– Мога!

Няколко минути по-късно той стоеше в аптеката.

– Леличко, дайте да ви измия пода! Баба ми има нужда от лекарство. Тя ще умре без него и ще ме предадат на сиропиталище – оплака се Влади, едва задържайки сълзите си.

– Изчезвай оттук просяче такова! Махай се! – Фармацевтката ядосано завъртя с ръка. – Отивай някъде другаде!

– Кой ти позволява да говориш така с детето? – намеси се млада жена, която през цялото време стоеше до витрината.

Аптекарката веднага се смути и започна да се извинява.

– Какво става с баба ти? – попита непознатата.

– Болна е, кашля – отвърна момчето, а устните му се свиха.

– Сега ще купим всичко, от което се нуждае – отвърна жената и започна да изрича непознати за Влади думи към аптекаря.

Възрастната жена продължаваше да боледува, а непознатата много често посещаваше както момчето, така и баба му. Когато бабата си отиде, жената осинови детето, което през това време беше много свикнало с нея. Тази жена бях аз.

Влади вече е на двадесет и пет години. Учи за лекар и се отнася много внимателно към възрастните хора!

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Костадинов хвърли бомба: Канят ни в кабинета на мястото на Слави, поставяме 5 условия
Next: Ексклузивно за войната! Украйна си връща полуостров Крим

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.