Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Съпругът ми бе застрелян хладнокръвно с 2 изстрела пред дома ни, а 6 м. по-късно стрелецът е пуснат под домашен арест
  • Новини

Съпругът ми бе застрелян хладнокръвно с 2 изстрела пред дома ни, а 6 м. по-късно стрелецът е пуснат под домашен арест

Иван Димитров Пешев юли 16, 2022
strahhiztstelte.jpg

Радослава Божанова от с Боснек, Пернишко, е майка на 5-г. дете, останало сираче, защото баща му бе убит от упор с пушка в гърдите. Тя пожела да изрази възмущението си от родното правосъдие на страниците на вестника.

„Толкова много емоции напират в мен, че не знам, дали мога да опиша всичко, през което преминах от 15 юни до днес. Гняв, тъга, огорчение, болка, безсилие, страх…

 

Днес ме е обзел и срамът! Срам ме е заради българската правораздавателна система, срам ме е от хора, лишени от сърца и съвест, срам ме е и да погледна детето си в очите, защото не мога да му обясня защо, когато вървим по улицата, го правим с бърза крачка и оглеждайки се на всеки ъгъл.

 

Как да й обясня, че човекът който отне най-хладнокръвно живота на баща й само преди 6 месеца, си е у дома… Как да й кажа, че живеем в държава, в която човешкият живот не струва нищо… Вие знаете ли как се събират парченца на провален живот, знаете ли как се става и излиза от бездната на отчаянието? Аз знам!

 

Отнеха ми правото да бъда щастлива, да бъда обичана. Отнеха баща от невръстното ми дете… И нищо! Безсърдечен човек, почернил толкова съдби, днес е в дома си.

 

Смее се, храни се, вижда се с приятелите си и диша… А аз, аз как да дишам?! Хванала детето си за ръка, вървейки към гробището, за да я заведа при тате… 😭 Обяснете ми, госпожи и господа прокурори и съдии, ако утре той реши да остави Танита и без майка… Отново ли ще го пуснете? Или отново някоя емисия на новините ще започне с думите „Можеше ли да бъде предотвратено“.

Да! Можеше и още може! И нека, ако все пак в България са останали институция и закон, които не са погазени, то Борис Райчев Борисов да бъде там, където заслужава – в затвора! А аз ще направя всичко възможно, когато дъщеря ми порасне, да не ми зададе въпроса „Мамо, защо позволи това да се случи“.

 

 

Мъжът, убил съпруга на Радослава Божанова – Димитър Божанов, Борис Борисов е пуснат преди седмица от Окръжен съд – Перник от ареста и е под домашен арест.

Ето какво заяви още Р. Божанова: „Убиецът на мъжа ми е пуснат от ареста с мярка домашен арест. Мои близки ми казват, че го виждат по кафетата в селото и в Перник. Защо са го пуснали? Аз се страхувам за живота на детето ми и за моя.

 

Страхувам се ,ако го срещна случайно, как ще преживея, че той е на свобода, а детето ми остана без баща. Драмата с убийството на съпруга ми се разигра пред очите ми пред дома ни на 18.12.2021 г. Борис дойде у нас на гости.

 

Спречкаха се със съпруга ми и той си тръгна, но след кратко време се върна обратно с пушка в ръка и уби съпруга ми пред очите ми, пред къщата ни. Стреля два пъти в гърдите му и Димитър се свлече на земята.

 

Пристигна линейка на Спешен център от Перник, полиция… Последваха разпити на мен и свидетели на жестокото убийство от упор. Насрочени са 7 експертизи, за да се установи истината, 5 от тях са готови. Минаха 6 м. от убийството, а убиецът е под домашен арест”, заключи Радослава Божанова.

 

 

Тя и покойният и съпруг имат 5-г. дъщеря, казва се Танита.

НАТАЛИЯ ПЕТРОВА

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Караха ни да пеем руския химн по 20 пъти на ден
Next: Няма никаква прошка: Безмилостният Путин взе главата на шефа на Роскосмос Рогозин, който заплаши България

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.