Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Жоро Хаджиев: Духове на отдавна починали хора обитават изоставени села
  • Новини

Жоро Хаджиев: Духове на отдавна починали хора обитават изоставени села

Иван Димитров Пешев юли 19, 2022
jroohadjieeiev.jpg

Настръхваща история разказа фотографа Жоро Хаджиев в „Ничия земя“, който обикаля изоставени най-вече планински села с порутени къщи, но застинали във времето и запазили спомени от обитателите си.

Чрез обектива му ставаме свидетели на отдавна минали времена, забравени места, в които човешки крак не е стъпвал дълги години. Точно по такива места се раждат легенди за свръх естествени същества, които ги обитават, като самодиви и призраци, души и сенки на отдавна отишли си хора, но фотографа казва, че не е суеверен и не се плаши от такива истории.

Въпреки това споделя, че се е срещал с тях и разказа една история, която кара косите да настръхнат.

Когато ходиш по тези места усещаш ли духовете на хората, които са живели там, запита Даниела Тренчева.

Да, определено е така, потвърди Жоро Хаджиев, те присъстват във всичко, което е останало. Една такава история имам. Тя е свързана с едно малко селце Рачовци. Когато и да отида там са ми се мяркали сенки, които преминават между гробищата и къщите, не знам как точно да го определя. С един мой колега влязохме в една къща, полуразрушена, на една лавица видяхме играчки. Той видя една от тях и си спомни, че като малък е имал същата.

Аз имам принципи да не пипам нищо от местата където ходя, но не го спрях да я вземе, продължи разказа фотографа. Може би месец след това ме срещна жена на улицата, която не познавам.

„Искам да ти кажа нещо, спря ме тя, с твой приятел сте взели нещо от една къща и трябва да го върнете, защото ще се случат неприятности на твоя приятел.

Тази играчка е на починало дете.“ Обадих му се и му разказах за думите на непозната жена. Аз бях изумен от къде знае и не попитах дори коя е. Той върна играчката и аз я занесох в къщата. Влязох, оставих я и при последната крачка преди прага подът се срути. Спаси ме една счупена греда, нещо като че ли ме съхрани, завърши страховития си разказ фотографа.

Той вярва, че всяко място пази духа на обитателите си, защото ги сънува, те го връщат обратно.

Кадри видео Нова ТВ

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Предаваме на живо от Старосел, където кметът помете с кола 6-годишно детенце, борят се за живота му
Next: Онкодиетолог разкри: Евтините колбаси, медът и ядките хранят рака

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
  • Ключът изстина в дланта ми още преди да го пъхна в ключалката. Металът сякаш помнеше чужди пръсти, чужда бързина, чужда вина.
  • Поех дълбоко въздух, пръстите ми трепереха над екрана на телефона. Това беше последният шанс, който им давах.
  • Пискливият звук на сърдечния монитор беше единственото, което не ме лъжеше.
  • Миналия месец татко ми каза, че е променил напълно завещанието си, така че всичко да отиде при нея. Той го каза нежно, добавяйки: „Трябва да се грижим за Лив.“ Но леката усмивка, която тя ми хвърли, ми остана в ума.
  • Никога не бях казвала на семейството на съпруга си, че разбирам испански.
  • На двадесет и седем години съм и дълго време бях убеден, че в любовта съм пълен провал. Личният ми живот се свеждаше до кратки увлечения и учтиви раздели. Нищо истинско, нищо трайно.
  • След дългото боледуване на съпруга ми тишината не беше спокойствие. Беше остатък от шум, който си беше отишъл, а в ушите ми още кънтеше. Понякога, когато стоях сама в кухнята, ми се струваше, че ще чуя отново онова равномерно писукане, от което се бях научила да разпознавам страх, надежда и безсъние само по една промяна в ритъма.
  • Ноемврийският вятър гонеше сухи листа по тротоара, а Андрей стоеше пред витрината на бижутерийния магазин и гледаше отражението си. Петдесет и две години. Сивина по слепоочията. Скъпо палто. Часовник, струващ повече от годишната заплата на обикновен човек.
  • Той беше човекът, за когото пишеха лъскавите списания. Успешни инвестиции, луксозни вили, яхти, охрана, заседания зад затворени врати. Имаше всичко, което може да се купи.
  • „Виж я ти, твоята селянка е дошла да дояжда остатъците!“ изсмя се Алла, докато сочеше с пръст в изискания ресторант.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.