Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Вода пет лева. Вече е обидно!
  • Новини

Вода пет лева. Вече е обидно!

Иван Димитров Пешев юли 22, 2022
vodaodaopeptelelva.jpg

Ето какво сподели Емил Йотовски, български лекар, писател, драматург и сценарист:

“Видях някаква жизнерадостна сметка от черноморско капанче, където бутилка вода е продадена за пет лева. Наглед нищо страшно. Ако искаш пиеш, ако не – не пиеш. Но не е съвсем така.

Собственици, арендатори и други. Когато бутилка вода по родното ни море е пет лева е обидно. Не, че няма места, където е и по десет. Може и по повече. Но тук говорим за нас си.

И водата трябва да е нещо, което би следвало да е достъпно. Да не е ВИП. Да не е ексклузивно. Нищо, че е на морето. Нищо, че е с гледка към безбрежната морска шир. Когато детето ти поиска вода да не се чудиш как да му откажеш. Ами ако си с две деца?

Търговци, разберете, че проблемът е точно в петте лева. Водата ви не струва пет лева. Много хора – ваши клиенти ще се почувстват прецакани с вода за по пет лева и ще запомнят това чувство. Ще го помнят цяла година, че и повече.

Ще помнят и ще говорят. И от това ще губите вие. Прецаканите няма да запомнят колко струват плочките пред бара ви. Колко струва столът, на който седят. Те ще запомнят малките гадни нещица, които са ги накарали да се чувстват зле. Не си мислете, че някой ваш гост ще се чувства много важен, специален или ВИП с вода от пет лева.

Че така му отговаряте на стандарта. Такива хора има само във вашите фантазии. Когато е принуден да си купи вода от пет лева (щото видиш ли друга няма), вашия турист се чувства изнуден.

Да, има и хора, които ще поглъщат вашата петлевова вода без да трупат гняв. Но те са единици. А сезон с единици не се прави. Единиците не пълнят кръчмата.

За да са ви пълни заведенията имате нужда от клиенти. Клиенти, на които толкова им е харесало, че и догодина да искат да дойдат при вас. Да ви помнят. Да са се почувствали добре. Да искат да открият същите хубави неща, които са били причина да запомнят мястото.

Да чакат на опашка пред заведението ви, защото знаят, че там ще си прекарат страхотно. И вие пак ще печелите, но не от вода по пет лева а от оборот. Ще печелите повече.
Вече морета има бол, и тези, които нямат проблем да пият вода от по пет лева имат богат избор. Разберете го. Тези с възможностите вече ги поизтървахте.

Единственото нещо, с което може да си спасите сезоните е старанието. Салатата да е вкусна, сервитьорът да се усмихва или поне да не ви мрази. Менюто да не е омазано и ламинираните му страници да не се отварят с „джвак“. Солта да не е станала на една мокра буца, въпреки ориза вътре. И най-вече водата да не е пет лева. Защото десет пъти надценка е вредна за вашия бизнес освен ако не сте приели, че бизнесът ви е да изнудвате.

Туристът не е магаре. Не го товарете, докато може да носи. Защото той не е дошъл да носи, а да почива. Оставете, колко струва водата на летището в Хамбург.

Тук е България и ако искате българите като клиенти – не ги обиждайте. Защото тези които бягат от вас го правят с някаква причина. Започнете с водата. Колко е просто”.

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Безкрайно тъжна вест. Само на 7 годинки почина Яни от Русе
Next: Жесток скандал разтресе парламента! Атанасова и Ананиев се хванаха за гушите

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.