Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Какво е това в родното море? Гъсто, кафеникаво- зелено, оградено от подозрителна бяла пяна петно?
  • Новини

Какво е това в родното море? Гъсто, кафеникаво- зелено, оградено от подозрителна бяла пяна петно?

Иван Димитров Пешев юли 25, 2022
chereonoemei.jpg

Хората не спират да споделят. Нормално е. Впечатления за Черноморието- обслужването, цените, екологичното.

Ами, да, нормално е, въпреки и малко субективно, всяко мнение има тежест при избора ни и това е причината да даваме гласност на действителността, през вашия поглед.

Всеки си преценява, какво и как да избере или да осъди. Информираното съгласие, казват е правилният избор.

Извадка от мрежата гласи:

Вие на море не ходите ли? Този цитат го взимам за заглавие на днешната история. Тя започна с невероятно прозрачно и чисто море на един плаж в Китен Черноморски градец, който ще остане неназован. Ще кажа само, че градецът е известен с отличната си и действаща от около десетилетие пречиствателна станция.

Толкова прозрачно- чиста, гладка като езерна повърхност, и приятна за плуване бе водата, че не ни се тръгваше докато не напече слънцето по обяд.

Точно тогава Емеше съзря петното.

Там между последната шамандура и брега. Гъсто, кафеникаво- зелено наглед, оградено от подозрителна бяла пяна. Приближих се и направих тази снимка от около 20 метра разстояние. По това време то се полюшваше и лекичко плаваше на север успоредно на плажа.

След него се движеше повече пяна, която също снимах. В нея хората спокойно се плацикаха и дори пускаха децата си да играят.

Спомних си един неангажиращ разговор отпреди година, в който личният лекар на моите сподели, че случаите на стомашно-чревни заболявания нараствали главоломно.

Запитах един от преминаващите наблизо спасители дали тази пяна е от джетовете. Изсмя се, не била. Обаче като му посочих петното вдигна рамене и каза, че не знаел какво е.

Аз пък му казах че е редно да се провери и трябва да се пусне сигнал до РЗИ за целта.

Няколко минути по-късно, докато си събирахме шезлонгите и чадърите, ме приближи нисък човек с ниско бръсната глава. Представи се като управител на плажа и се поинтересува какво ме вълнува. Показах му петното и пяната. Той първо сякаш не ги виждаше. После се опита да ме убеди, че това си били съвсем нормални неща:

– Вие на море не ходите ли? – запита ме риторично и така произведе заглавие на днешния ми разказ.

Ходя от около 50 години, първо по нашето а отскоро и по съседни крайбрежия. И точно затова знам, че на подобни кафяви петна мястото не им е там, където се къпят хората. Редно е да се види какво е, защото може да е опасно.

– Е, това си е ваше лично мнение – приключи разговора управителят и ми обърна гръб. Преди това спомена и че проверки се извършвали постоянно и нямало проблем.

Това ми прозвуча като подкана да си подам сигнала, а аз на такива трудно устоявам. Така към 12:15 на обяд позвъних на 112 и въпреки слабата връзка, съобщих за петното и пяната. Дадох и точното име на плажа, което тук ще спестя.

От РИОСВ са ме потърсили около 15 минути по-късно, но ми отне още толкова за да им върна обаждането, тъй като пазарувах. Любезна жена ме информира, че сигналът ми е получа и ще ме потърси някой от Басейнова дирекция във Варна.

 

Потърсил ме е към 14.15 действително, но аз забелязах пропуснатото обаждане едва към 15.00. 10 минути по-късно, по негово настояване, бях отново на плажа за да проверим съвместно сигнала ми. Взех с мен за компания и десетгодишния ми син.

Разходката по брега на морето беше приятна, водата изглеждаше все така примамливо прозрачна и гладка. Петното го нямаше, липсваше и пяната. Деца и възрастни все така щастливо пляскаха из морето.

След като се уверихме че от петното няма и следа, отзивчивият инспектор ни остави в близост до първоначалната точка, от която бях го заснел.

Преди това обаче издейства собственикът на заведението на плажа да ни закара обратно до нашата кола. Човекът изглеждаше доста намусен. Сега него го проверявали заради сигнала ми.

Към 18.00 инспекторът ми донесе готов протокол, удостоверяващ че проверката не се е натъкнала на никакво замърсяване. Подписах с удоволствие. Важното е морето да е чисто, нали? Ползата е поне тарикатите, които се изкушават да изхвърлят лепкави гъсти петна в морето рано сутрин, да знаят че има кой да пусне сигнал и проверката идва завчас, макар и в почивен ден. Глобата, в случай че ги хванат, е 10 000 лв.

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Защо не бива да ходите до тоалетната, ако се събудите посред нощ
Next: Трагедията е голяма! Млад мъж падна и почина от нищото в магазин в София

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.