Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Добро утро от Пирогов! Моят син Макс на 15 години е още в безсъзнание
  • Новини

Добро утро от Пирогов! Моят син Макс на 15 години е още в безсъзнание

Иван Димитров Пешев юли 28, 2022
prurogoaooavo.png

Кадър ФБ

„Добро утро от 122-ри кабинет в Пирогов“.

Това пише майката Елица Йорданова.

Постът й буквално за минути обиколи социалните мрежи.

„За тези от вас, които не знаят, това е кабинета по токсикология.

Там съм с моя син, Макс, на 15 години, който е все още в безсъзнание след употреба на алкохол и райски газ в дискотеката в град Правец, въпреки положените за него грижи в спешното отделение на поликлиниката в града (по-късно ще добавя имената на хората, които бяха на смяна), и след 3-те банки глюкоза…

В безсъзнание и с 1.43 промила алкохол според теста с дрегер.

Нормално, добро момче, спортист, който не пуши, никога не е употребявал алкохол, райски газ и т.н. се опитва да пребори отровата в кръвта си.

Това не е разказ за вредите от алкохола, нито за възпитанието, нито за това кой за какво е отговорен или виновен в конкретната ситуация.

Това е разказ за всеобщото малодушие, за страха в малкия град и за мълчанието на агнетата.

Ще се опитам да бъда максимално кратка, тъй като пиша с едната ръка, докато с другата държа главата на детето си, което се опитва да повръща.

Всъщност няма какво толкова да ви разказвам, просто ще ви задам няколко въпроса, а вие не се чувствайте длъжни да ми отговаряте. Отговорете на себе си.

Защо в Правец всички знаят какво се случва в дискотеката?

Защо в дискотеката се допускат малолетни лица с хвърчащи, попълнени от когото и да е декларации, въпреки, че в тях изрично се посочва, че трябва да са попълнени от родител?

Защо в дискотеката се продават балони с райски газ на малолетни лица?

Проверките на КЗП в дискотеките за продажба на райски газ продължават

Дали на някого е хрумвало да провери какво се случва в единственото заведение в града, от което се чува силна музика в 2:30 сутринта?

Дали на някого е хрумвало да провери защо пред заведението е пълно с пияни, неадекватни и повръщащи младежи?

Дали на някого е хрумвало да пусне жалба, да предизвика проверка, да потърси публичност, да реагира?

Какво мисли полицията по въпроса?

Какво мисли Община Правец по въпроса?

Какво мислят гражданите на Правец?

Защо всички, с които разговарях тази нощ гледат в земята и хапят устни, когато им задавах същите въпроси?

Разбирате ли накъде бия…?

Ние българите сме много добри в това да си заравяме главата в пясъка, да чукаме на дърво и да се надяваме такова нещо да не се случи в нашата къща.

“Да не дава Господ” си го повтаряме във всеки случай, при който нещо лошо сполети роднини, колеги, приятели. Като че ли, той Господ няма друга работа, освен да ни предпазва от лоши неща.

Като че ли нямаме мозъци, сърца, ръце и усти, с които да направим нещо. Преди да е станало късно, преди нещастието да е почукало и на нашата врата.

Замислете се, погледнете децата си, пак помислете и после отговорете на себе си. Защото ако тази нощ, “не дай си Боже” имахте нужда от линейка за вас, вашето дете, ваш близък, приятел или роднина, тя нямаше да е на разположение. Тази нощ единствената линейка в Правец кара моя син към токсикологията на Пирогов“, се пише в поста.

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Електрически автомобил гори като факла във Варна и пали други коли, три екипа пожарникари го гасят
Next: Генерал Атанасов хвърли бомба: Ето какво са се наговорили Борисов и Слави Трифонов за властта

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.