Чл.-кор. проф. д.ф.н. Марко Семов (1939-2007)
Публикувано през 1999 г.
На 17 януари преди 10 години ни напусна
чл.-кор. проф. д.ф.н. МАРКО СЕМОВ (1939-2007).
За съжаление много от неговите прозрения
днес звучат дори по-актуално от тогава…
Тези ми разсъждения могат да събудят и възражения. Не казвам, че те не могат да имат и известни основания. Каквито и да са основанията обаче, гледката и последиците са повече от тревожни.
Преди няколко дни рано една сутрин изпращах близък студент за Америка. На бригада. В 7 часа сутринта на всяка от 7-те опашки, които преброих, бяха застанали по над 100 души. Само за сутрин България се изпразни със 700 от най-образованите си, от най-детеродните си, от най-можещите си и жизнени деца…
Не зная на хората, които ръководят съдбините на България, как би изглеждала тази гледка. Тази всъщност евакуация на България.
Възможно е у някои от министрите ни, които изобщо не се прибират в България, тя да предизвика гордост – пътуваме, ставаме граждани на света. Други навярно ще кажат: какво лошо, да идат децата, свят да видят! Трети могат да уточнят: като няма тук работа и пари – да отиват там…
Къде там? Навсякъде, където от това „там”, фирмите могат да прибират добри пари. Някои от студентите се връщат със скътан долар. И свят наистина виждат някои от тях… Друг въпрос е какъв свят виждат, макар че какъвто и да е той, едва ли е по-лош от света, в който в България живеят. Трети се дисциплинират, научават се да работят – така както работят „там”…В крайна сметка ще каже човек: е хайде, доброто, изглежда, е повече от лошото!…
Отговорът не е еднозначен. Но лошо има. Лошото е, че децата ни масово търсят спасение от Родина, в която не могат да работят и да изкарват потребните за що-годе човешки живот средства. Че бягат от държавата си, от хората, които я управляват, от тези, които в голямата си част самодоволно и сито преживяват в парламента. Бягат от университетите си, защото родителите им нямат пари да плащат таксите за следването. Защото да си асистент или млад научен работник в България вече не е привилегия, не е мечтано бъдеще, а унижение, на което издържат само най-призваните. Защото гледката на млади хора, напускащи Отечеството си по каквато и да било причина, е тъжна гледка. Дори когато има и добри страни…
Защото тя е едно мълчаливо обвинение срещу живота, който живеем, срещу съдбата, която ни е пригласена. Защото сред нас са майките, които изпращат децата си и после дълго и скришом бършат сълзите си, а в погледа им един бог знае какви тревоги има – техните сълзи са обвинение. Може и мълчаливо да е – ние, българите, сме хора на мълчаливите обвинения – но е обвинение. И то жестоко – точно защото е мълчаливо.
Защото Родината на тези млади хора само след 15-20 години ще е съвсем друга държава. В която българите ще бъдат само една екзотична част от населението. Езикът, на който ще говорят останалите да живеят тук, няма да е същият Вазов звучен български език, защото, макар и член на Европейския съюз, България най-вероятно нито ще е България, нито ще е равноправна европейска страна…
Защото синовете и дъщерите на днешните мутри и миски ще бъдат утрешните депутати, министри и „аристократи на духа”…
Държавата ни се тресе от скандали. Един незатихнал още, влизаме във втори. Ту шофьорите на най-висшите ни държавници и на най-големите ни престъпници се оказват едни и същи лица, ту убийците и разследващите ги са си чисто и просто първи братовчеди, ту цените на тока се вдигат само с нови 15 %…
Радиата и телевизиите не спират да зоват за помощ – ту за едно болно дете, ту за друго умиращо. Държавата все я няма! Тя е в безсрочен отпуск…
Така е: обществото е като скачени съдове. Каквото по болниците, такова и в парламента, такова и в образованието или културата ни. Такова и в полицията и в охранителните фирми. Такова се оказа и на най-високото на Земята – Еверест… Такова – уви! – е и в душите ни. Пълен хаос! Само някои от министрите ни – доволни и предоволни. Преговорите с Европа са приключени. Вече сме в НАТО.
На каква цена, какво е приключено? След като лъжата все тъй нагло шества. И безнаказано пред стъписания и вече апатичен поглед на всички ни. До вчера ни уверяваха по два пъти на ден, че отговорните ни хора ще настояват да се отвори глава „Енергетика”. Стига Централата да се окаже надеждна. Е, оказа се! Но правителството – и не друго, а българското – незабавно ни размаха пръст: никому да не му минава през ум, че ще отворим преговорната глава. Това ще е фатално за приемането ни в Европейския съюз.
Ферхойген – вездесъщият, до вчера европейски партиен секретар – отново се появи. Даже и до едно българско село се разходи, като внимаваше да не си изцапа обувките. Да види драмата на наводнението. И да ни покаже мястото, което ни очаква. Изправени до стената. Послушни, кротки. Каквото те ни кажат – това ще бъде. Както те ни го наредят – така ще го изпълним.
И ако някой от наследниците ни някога реши да провери къде се явяват най-напред мазоли на българския политик, там трябва да ги търсят – на коленете. Това е обичайната стойка на българския министър, когато е изправен пред все едно кои поредни велики сили…
Беше унизителна и показателна тази среща преди година, когато мадам Дрюйо – тази съвсем среднообразована французойка, седнала на едно от многобройните столчета за новоизлюпени бюрократи, разрешаваше на подбрани лично от нея български журналисти кога имат право да вземат думата, кога не, кой на кой пост колко години трябва да е… Дали би търпяла нейната наистина свободолюбива държава, ако чиновник от български произход би давал такива назидателни съвети на доказалата се с хуманизма и величието си френска журналистика?
Нямам спомен дори пратениците на „великата съветска страна” така публично и така арогантно да са ни показвали мястото, на което трябва да стоим. Все пак го правеха, дори и за едната банална демагогия, по-деликатно…
Какво ще стане с България, когато стане член на Европейския съюз и раждаемостта катастрофално продължава да пада, когато корупцията не секва на никакво ниво, напротив, и последната бабичка в последното опърпано и умиращо българско село разбра, че който може да откърши нещо, да приватизира друго – сега е моментът, утре ще е късно…
Когато средствата за образование и култура са свити дотам, че човек не може да прочете какви проценти се отделят за тях – толкова жалки и нищожни са! Когато България постепенно се превръща в слугиня – ту на южни съседки, ту на по-далечни. Когато агресията, която излъчват нашите телевизии и вестници, е толкова мощна, че приехме за нормално децата ни да убиват както възрастни, така и други деца…
Така – казват просветените в световните дела наши политици – било и в развитите демокрации.
Някои вестници и някои от телевизиите реагират, подсещат, недоволстват, разсъбличат – ту едно престъпление, ту друго, ту един престъпник, ту друг. И идва отново най-страшният въпрос: И какво от това? Словото дори загуби силата си, загуби смисъла си. Никой не желае никого да чуе. И стана така, че по тези най-парливи и застрашаващи нацията ни въпроси, в парламента ни, в правителството ни – ни дума! Както и в т.н. гражданско общество, което по всичко личи, умря, преди да се роди…
Важното е тези, които са на власт, да си изкарат мандата и да се докопат до следващия.
Но така са изчезвали не само отделни държави, така са изчезвали цели империи. И ако днес не осъзнаем това, утре ще бъде наистина късно…
Източник: Атанас Семов, Фб профил
Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате: