Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Мълния: Писателят Стоян Николов-Торлака почина внезапно на 42 г.
  • Новини

Мълния: Писателят Стоян Николов-Торлака почина внезапно на 42 г.

Иван Димитров Пешев август 6, 2022
stoqtoqniqnkqolv.jpg

Писателят Стоян Николов-Торлака е починал, съобщават негови близки. Кончината му е втрещяваща, тъй като той беше едва на 42 години.

“Тоа край мое да е изтръбушен отсегде, мое да сме оскотели от беднотиа, ама си има неква магия, къде врача ората пак и пак. Душицата нги остава тука и ги чека да си дойдат, колко и да се слунят като глуи кучки по свето. Се ги тегли на навам и рано или късно се прибират. Понекогиж завинаги, понекогиж за месец, за недя, за день..”, написа той преди години в „Северозападен романь“.

Опелото ще се състои в неделя, 7 август, от 12 часа в старата църква в Монтана.

Торлака е роден е на 3 октомври 1979 година в Монтана. Завършва история във Великотърновския университет „Свети Кирил и Методий“ и културна антропология в Софийския университет „Свети Климент Охридски“, след което работи като журналист. Бил е редактор и автор в редица онлайн и печатни медии. От 2015 година досега има своя коментарна рубрика в сайта „Биволъ“.

Дебютният „Северозападен романь“ на Стоян Николов-Торлака излиза през есента на 2014 година. Това е първата по рода си книга, написана изцяло на северозападен диалект , при това напоена с типичното северозападно грубовато чувство за хумор. Романът разказва за живота в малко планинско селце, а основната сюжетна линия се върти около любовната история на Юбица и Свилко. Четивото изненадващо се нарежда сред най-търсените български книги за месеци наред, а интересът към него далеч не е само от читатели от Северозапада.

През следващата 2015 година Торлака издава продължение на романа – „Автономията????“.

В него историята се развива, а на въображаемото село вече е дадено и име – Диви дол. Тук по-силни са аналогиите с обществено-политическата ситуация в България, а сарказмът е по-остър.

Трета част от Северозападната поредица е романът „Май ше ни бъде…“ (2016). В него хуморът отново става по-ведър, и, според автора, това е „книга за надеждата“. Категоричен финал обаче няма. Торлака си оставя вратичка да продължи историята след време, съобщава Лупа.

През 2017 г. писателят издава първия си исторически роман – „Иваил цар“. Той е посветен на цар Ивайло и е в две части. Книга първа разказва историята на владетеля до момента, в който той заема търновския престол. Книга втора (излиза от печат през 2018 г.) пресъздава управлението на монарха, битките му с татари и ромеи.

„Херакъл от Диви дол“ е четвърта книга от Северозападната поредица. В нея главен герой е Данчо Мининката Муфтечка – синът на Свилко и Юбица. Историята е базирана на легендите за Херакъл. На Данчо се налага да повтаря подвизите на древногръцкия герой, но в наши дни. Комичните предизвикателства го отвеждат от село Диви дол през Бургас, и гръцкия Хераклион, до дунавското село Остров, немския град Пасау и много други места.

През 2020 г. излиза романът „Хазарт“ – съвременна история за един младеж, който се увлича по залозите и се поддава на притегателната сила на хазартната зависимост.

“Разкази за маса” е деветата книга на автора и негов първи сборник с разкази. Тя излиза от печат през 2021 година и е част от хумористичната Северозападната поредица. Действието се развива в измисленото село Диви дол, а в историите се появяват както някои от познатите от предишните четири книги герои, така и много нови.

Торлака оставя жена и 3 деца. Съболезнования на близките!

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Илияна Йотова много рядко се изказва, но този път не прости на бившата си съратничка Корнелия Нинова
Next: Киро и Асен треперят! Йотова категорична: Прокуратурата да се заеме със ситуацията с газа

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.