Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Синовете ми не са идвали от 5 години. Когато разбраха, че ще дам апартамента на племенницата, веднага дойдоха
  • Новини

Синовете ми не са идвали от 5 години. Когато разбраха, че ще дам апартамента на племенницата, веднага дойдоха

Иван Димитров Пешев август 21, 2022
psaskejnnajna.jpg

Имам двама сина и трима внуци. Но нито синовете ми, нито снахите ми ме посещават.

За последен път видях синовете си преди пет години. Може би си мислите, че те просто живеят далеч от мен и им е трудно да дойдат. Живеят в същия град, в който и аз. Просто не смятат за необходимо да ме посещават и не искат да ми помагат. Но щом разбраха, че искам да дам апартамента си на племенницата, веднага дойдоха при мен.

Когато се родиха синовете ми, бях толкова щастлива. Радвах се, че ще има кой да ми помага на стари години. Но собствените ми деца изобщо не ми помагат. Моята племенница Мира се грижи за мен, въпреки че има собствено семейство и свои родители.

Вероятно някъде с моя съпруг сме направили грешка и не сме възпитали синовете си правилно, че са забравили, че собствената им майка се нуждае от помощ.

Не изпускай тези оферти:

Докато съпругът ми беше жив, синовете ни идваха често при нас. След смъртта му престанаха да ме посещават.

Аз не мога да отида при тях. Преди няколко години паднах и си счупих крака. Ходя много трудно.

Нямах търпение синовете ми да ме посетят. Те само обещават да дойдат и да ми помогнат, но просто не го правят.

Наскоро съседите ми ме наводниха. Таванът в кухнята имаше нужда от пребоядисване. Обадих се на синовете си и те обещаха, че ще дойдат, но така и не се появиха. Трябваше да наема някой, който да направи всичко вместо мен. Не съжалявам за парите, просто съм обидена, че собствените ми синове не намериха време да дойдат и да ми помогнат.

Тогава хладилникът ми се счупи и помолих синовете си да ми помогнат да си избера нов хладилник. Те казаха, че продавачите в магазина могат да ме посъветват.

Обадих се на Мира и тя и съпругът й ме заведоха до магазина и ми помогнаха.

По време на локдауна синовете ми се обаждаха веднъж месечно и ме съветваха да не ходя никъде. Но Мира се погрижи да имам всичко, от което се нуждая.

Често идва при мен. Тя ми чисти, купува ми лекарства и ми готви. Понякога просто идва да ме посети.

Така че, през последните години празнувам всички празници с брат ми, съпругата му Лора, Мира и нейното семейство.

Затова реших да дам апартамента си на Мира. В крайна сметка тя ми помага във всичко. Искам да й се отплатя с добрина.

Когато разбраха за това синовете ми, дойдоха още на следващия ден с жените си и доведоха внуците, които не бях виждала от много години.

Започнаха да ме убеждават да не давам апартамента на Мира, че тя ще ме изгони от него. Да не забравям все пак, че имам и внуци.

Благодарих им за съветите, но казах, че все пак ще оставя апартамента на Мира.

Синовете ми казаха, че повече няма да видя внуците си и да не разчитам на тяхната помощ!

Отдавна не разчитам на тяхната помощ. Не са ме посещавали от пет години. Дойдоха едва когато разбраха, че няма да им оставя апартамента. Казах им, че Мира не би ме изгонила от апартамента, но дори и да се случи, ще приема съдбата си.

Те се обидиха и си тръгнаха и оттогава не а ми се обаждали.

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Продават апартаменти по 3000 лева, но никой не ги купува
Next: Богат дядо отне мобилния телефон на внука си и го остави на село, а месец по-късно се върна и остана смаян

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.